Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (42)

42. Вилата на залез слънце

Докато караше взетата под наем кола покрай сложно изплетените железни порти, красиво окастрените дървета и цветни лехи събудиха стари спомени. С голямо усилие на волята Доналд Крейг потисна нахлуващите мисли за замъка Конрой. Нямаше да го види никога вече; тази глава от живота му бе приключила безвъзвратно.

Изпитваше дълбока тъга и така щеше да бъде до края на дните му. И все пак се чувстваше свободен; още не е късно — как беше онази най-често грешно цитирана фраза от Милтън? — „да търся свежи гори и нови пасища“. Опитвам да се препрограмирам, мислеше си омърлушено Доналд. Да започна нова страница.

На няколко метра от елегантната сграда имаше малък паркинг. Доналд заключи колата и приближи входната врата. На нивото на очите, точно над бутона на звънеца и малкия микрофон, бе окачена чисто нова медна табелка. Въпреки че никъде не се виждаше дебнещото око на камера, Доналд не се съмняваше, че някой го наблюдава отвътре.

На един ред върху табелката с тлъсти букви бе написано:

Д-р Ивлин Церик, доктор по психиатрия

Доналд я погледа замислено няколко секунди, засмя се и посегна към звънеца. Но вратата го изпревари.

Щракна леко и се отвори широко; след това Ива каза с онзи пронизващ, но изпълнен със състрадание глас, който по-късно често щеше да му напомня за доктор Джафърджий:

— Добре дошли, господин Крейг. Всеки приятел на Джейсън е и мой приятел.