Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ghost from the Grand Banks, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Корекция
rebu (2008)
Корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Кларк. Призракът от големите плитчини

Първо издание

Преводач: Анни Джелепова

Редактор: София Бранц

Коректор: Красимира Петрова

Формат: 84/108/32

Зебра 2001, София, 1994

с/о НиКа, София

ISBN 954-8461-01-3

История

  1. — Добавяне
  2. — картинки, бележки, редакция

26. Бокалът на Медичите

— Не знам дали разбирате — извика Брадли, за да може да се чуе гласът му над трясъка и грохота на машините — какъв кораб имате на разположение. Построяването му е струвало четвърт милиард, при това по времето, когато милиард долара са били доста пари.

Рупърт Паркинсън носеше безупречно яхтсменско снаряжение, което, особено както беше увенчано с твърдия шлем на главата, изглеждаше някак не на място тук долу, при открития басейн на „Глоумър Иксплорър“. Лъскавият правоъгълник вода — малко по-голям от тенискорт — беше обкръжен от тромави спасителни съоръжения, повечето от които издаваха възрастта на кораба. Навсякъде имаше следи от бързи поправки, мацвания тук-там с антикорозионна боя и табели „Не работи“. Но иначе всичко като че ли беше наред; Паркинсън твърдеше, че се движат преди графика.

Трудно е за вярване, каза си Брадли, че са изминали повече от тридесет години, откакто бях тук, загледан в същия правоъгълник вода. Не се чувствам тридесет години по-стар… но не си спомням много за онзи младок, който току-що бе поел първия си голям ангажимент. Несъмнено тогава не можех и да сънувам за това, който имам сега.

Всичко беше потръгнало по-добре, отколкото очакваше. След десетилетия на битки с адвокатите на ООН и обхождането на редица правителствени отдели и природозащитни организации по азбучен ред, Брадли започна да разбира, че те са едно необходимо зло.

Дните на морския Див запад бяха отминали. Имаше един кратък период, когато на сто възела дълбочина имаше много малко законност; сега той изпълняваше ролята на шерифа и за негова най-голяма изненада това му харесваше.

Един от белезите на новия му статут — някои от старите му колеги го наричаха „конверсията“ — беше грамотата в рамка от „Блупийс“, която сега висеше в кабинета му, точно до снимката, подарена му преди много години от прочутия потушител на пожари по нефтодобивните платформи Червения Алдер. Снимката беше надписана: „Джейсън, нима не е чудесно да не ти досаждат застрахователните агенти? С най-добри чувства, Червения“.

Творението на „Блупийс“ беше доста по-изискано: „НА ДЖЕЙСЪН БРАДЛИ В ЗНАК НА ПРИЗНАТЕЛНОСТ ЗА ЧОВЕШКОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ УНИКАЛНОТО СЪЩЕСТВО OCTOPUS GIGANTEUS VERRILL“.

Поне веднъж в месеца Брадли напускаше канцеларията си и отлиташе за Нюфаундленд, провинция, която все повече отговаряше на името си. Откакто бяха започнали операциите, човечеството все повече и повече насочваше вниманието си към драмата, разиграла се в Големите плитчини. Беше започнало обратното броене на годините до 2012 и вече се слагаха басове за победителя от „Голямата надпревара за изваждането на «Титаник»“.

Имаше още една широко дискутирана и доста помрачна тема…

— Това, което истински ме дразни — каза Паркинсън, когато напуснаха шумния и гръмовит хаос на открития басейн, — са онези кръвожадни вампири, които непрекъснато питат: „Открихте ли вече трупове?“

— И на мен ми задават все същия въпрос. Някой ден ще отговоря на някой от тях: „Да и вие сте първият.“

Паркинсън се изсмя:

— Ще трябва да опитам рецептата ти. Но ето какво им отговарям аз: „Знаете, че все още намираме ботуши и обувки на дъното… на чифтове, лежащи на няколко сантиметра разстояние? Обикновено са евтини и доста износени, но миналия месец попаднахме на прекрасен експонат, произведен от най-добрите английски кожари… все още стоеше етикетът: «По поръчка на Негово Величество». Явно някой от пасажерите от първа класа…“

— Държа ги в един стъклен шкаф в кабинета си и когато ме запитат за трупове, посочвам обувките и казвам: „Вижте, не е останала и костичка. Долу живеят истински гладници. Кожата също щеше да отиде, ако не беше таниновата киселина.“ Това тутакси им затваря устите.

„Глоумър Иксплорър“ не беше предназначен за комфортен живот, но Рупърт Паркинсън бе успял да трансформира една от отделните кабини близо до кърмата в добро подобие на луксозен хотелски апартамент. Тя напомняше на Брадли за първата им среща някога, сякаш преди столетия, на Пикадили. Сред всичко останало в стаята имаше една повече от необичайна вещ.

Това беше дървен сандък, висок около метър и почти нов на вид. Но когато го доближи, Брадли усети познат и безпогрешно разпознаваем лъх — металната тръпчива миризма на йод, доказателство за дълъг престой под водата. Един мореплавател — дали не беше Кусто? — бе употребил веднъж израза „мирис на съкровище“. И ето го сега, носеше се във въздуха и караше кръвта му да се вълнува.

— Поздравявам те, Рупърт. Явно си стигнал до апартамента на прадядо си.

— Да. Две от ДУС влязоха вътре преди седмица и извършиха предварителен оглед. Това е първото нещо, което изнесоха оттам.

Върху сандъка все още личеше избелелият от почти вековното престояване в бездната надпис със шаблонни букви:

ВИСОКОКАЧЕСТВЕН ЧЕРЕН ЧАЙ

ИМЕНИЕ ГОРЕН ГЛЕНКЕРИН

МАТАКЕЛЕ

Паркинсън повдигна капака, сякаш извършваше свещенодействие, и дръпна листа алуминиево фолио под него.

— Стандартен 80-фунтов цейлонски сандък за чай — каза той. — Съвсем случайно се е оказал с подходящ размер, така че просто са го опаковали отново. Нямах представа, че през 1912 г. са използвали алуминиево фолио! Естествено, черният чай няма да ни донесе добра цена на борсата в Коломбо днес, но е свършил чудесна работа. Просто изумително!

С парче твърд картон Паркинсън внимателно отмести повърхностния пласт мокра черна каша; за момент заприлича на Брадли на дълбоководен археолог, който изважда парчета от глинени съдове от морското дъно. Това тук обаче не беше вековна гръцка амфора, а нещо много по-ценно и изящно.

— Бокалът на Медичите — прошепна почти благоговейно Паркинсън. — Никой не го е виждал повече от сто години; никой дори не е очаквал да го види отново.

Показа само горната част на съда, но това бе достатъчно, за да се види стъкленият кръг с многоцветни нишки, инкрустирани в многоцветна фигура.

— Няма да го вадим, докато не стигнем отново на сушата — каза Паркинсън, — но ето как изглежда.

Отвори един албум със заглавие „Шедьоври на Виенското стъкларско изкуство“. Снимката показваше нещо, което на пръв поглед приличаше на бляскав, застинал във въздуха фонтан.

— Просто не ми се вярва — произнесе Брадли след няколко минутно истинско удивление. — Как е можел някой да пие от това? И още по-странно, как изобщо е могъл някой да го направи!

— Добър въпрос. Първо на първо, това е абсолютно декоративен предмет. Чудесна илюстрация за мисълта на Уайлд „Цялото изкуство е почти безполезно.“ Бих искал да мога да отговоря и на втория ти въпрос. Но ние просто не знаем. Разбира се, можем само да се досещаме за някои от използваните технологии, но как например духачите на стъкло са успели да вплетат тези кръгове? А виж как тези малки топчета са вградени едно в друго. Ако не бях видял това с очите си, бих могъл да се закълна, че някои от тези детайли са били сглобени само при липса на гравитация.

— Сега разбирам защо семейство Паркинсън са запазили място в Космическа станция № 3.

— Слухът е просто смешен; не си струва да го опровергаваме.

— Рой Емерсън ми каза, че с нетърпение очаква първото си пътуване в космоса… и оборудването на лаборатория в безтегловно пространство.

— Смятам да изпратя на Рой учтив факс, със съвет да си държи затворена тъпата уста. Но след като повдигаш въпроса, да, смятам, че съществуват възможности за надуване на стъкло при нулева гравитация. Можем да направим революция в стъкларската промишленост, но не си струва.

— Дано да не ти се стори много неучтив въпросът, но колко струва днес този бокал?

— Предполагам, че не питаш в качеството си на официално лице, така че ще ти кажа цифра, която не бих публикувал в отчетите на фирмата. Знаеш колко е капризен пазарът на произведения на изкуството, по-нестабилен дори от стоковата борса! Виж тези безумно скъпи цапаници от края на XX век; днес никой не ги ще. А в нашия случай предметът има и историческа стойност. Как ще оцениш това?

— Добре де, колко предполагаш?

— Бих бил много разочарован от сума под 50 милиона.

Брадли подсвирна.

— И още колко има долу?

— Купища. Ето пълния списък, подготвен за изложбата, планирана от „Смитсониън“ тогава. И днес отново, само след сто години закъснение.

В списъка имаше повече от четиридесет предмета, снабдени с подробни описания. Близо половината бяха отбелязани с въпросителен знак.

— Тук има една малка мистерия. Двадесет и два от предметите липсват, а знаем, че са били на кораба и със сигурност прадядо ги е държал в апартамента си, тъй като се е оплаквал, че заемат много място.

— Пак ли ще обвиним французите?

Това беше стара шега, при това доста горчива. Някои от френските експедиции до останките от кораба след откриването им през 1985 г. бяха извършили значителни поразии в опитите да открият артефакти. Болърд и сътрудниците му никога не им го простиха.

— Не, този път имат добро алиби; определено ние сме първите, които проникват там. Моето обяснение е, че прадядо е накарал да ги преместят в някой съседен апартамент или коридор. Сигурен съм, че не са далече, и рано или късно ще ги открием.

— Надявам се, ако предвижданията ти са точни — а в края на краищата ти си специалистът, — тези сандъци със стъклария да изплатят разноските по цялата операция. И всичко отгоре ще бъде чиста печалба. Чудесно изпипано, Рупърт.

— Благодаря ти. Очаквам втората фаза да мине също така добре.

— А, Къртицата ли? Забелязах я долу край басейна. Има ли нещо ново след последния ти доклад, който беше доста непълен?

— Зная. Бяхме на средата на спешни проби, когато от канцеларията ти започнаха да вдигат шум до Бога, че не се спазват сроковете за отчетите. Но сега вече смятам, че сме наясно с проблема.

— Още ли планираш първо да я изпиташ?

— Не. Ще заложим „ва банк“; убедени сме, че системите са наред, така че защо да чакаме? Спомняш ли си какво стана с програмата „Аполо“ през 1968? Една от най-смелите авантюри в историята… Големият „Сатурн V“ беше летял само два пъти, при това без екипаж и вторият полет беше отчасти несполучлив. И все пак НАСА пое разумен риск; следващият полет беше не само с хора на борда, но потегли право към Луната! Разбира се, ние няма да залагаме толкова на едро, но ако Къртицата не работи или ако я изгубим, ще си имаме неприятности; цялата ни операция зависи от нея. Колкото по-скоро разберем за някакви евентуални проблеми, толкова по-добре. Никой не се е захващал с такова нещо преди, но нашето първо спускане ще бъде успешно. Бих желал и ти да гледаш. А сега, Джейсън, какво ще кажеш за чаша чай?