Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (2)

2. Цветовете на безкрайността

Доналд Крейг ненавиждаше тези свиждания, но знаеше, че те ще продължат, докато и двамата са живи, ако не от любов (изобщо дали някога бе имало истинска любов между тях?), то поне от състрадание и заради общата им скръб.

Тъй като е толкова трудно да се забележи очевидното, бяха изминали месеци, преди да открие истинската причина за безпокойствието си. Клиниката „Торингцгьн“ приличаше по-скоро на луксозен хотел, отколкото на световноизвестен център за лечение на психически отклонения. Там никой не умираше; никога не летяха колички от отделенията към операционните; нямаше лекари в снежнобели престилки, които да реагират по павловски на пеиджърите^[1] си; дори санитарите не носеха униформи. И все пак в основата си това беше истинска болница. Болница, където Доналд бе видял как баща му се бори за последна глътка въздух, умирайки бавно през първата от двете големи чумни епидемии, опустошили XX век.

— Как е тя тази сутрин, Долорес? — запита той сестрата, след като бе оставил пропуска си в регистратурата.

— Доста е бодра, г-н Крейг. Помоли ме да я заведа на пазар — иска да си купи нова шапка.

— На пазар! За първи път пожелава да излезе!

Крейг трябваше да се чувства доволен и все пак изпита завист. Едит никога не говореше с него; тя дори не забелязваше присъствието му и гледаше през него така, сякаш той изобщо не съществуваше.

— Какво каза д-р Джафърджий? Може ли да напусне клиниката?

— Боя се, че не. Но това е добър признак; започва да проявява отново интерес към света наоколо.

„Шапка ли?“ — помисли си Крейг. Типично женска реакция, но съвсем не така типична за Едит. Тя винаги се бе обличала по-скоро практично, отколкото модерно, и винаги се бе задоволявала с поръчка на обикновени дрехи от телепродажбите. Някак си не можеше да си я представи в един от луксозните магазини „Мейфеър“, заобиколена от кутии за шапки, мека хартия и любезни, опитващи се да й угодят продавачки, но щом така иска — така да бъде; всичко, което би й помогнало да се измъкне от математическия лабиринт, необятен в най-буквалния смисъл на думата.

Докъде ли бе стигнала в нейните безкрайни търсения? Както обикновено беше седнала на въртящото се столче, а върху еднометровия екран на стената в стаята бавно се изписваше някакъв образ. Крейг веднага забеляза, че екранът беше в режим на най-висока разделителна способност и на две хиляди реда, така че дори свръхмощният компютър се затрудняваше в изобразяването на всеки пиксел през няколко секунди. На случайния наблюдател би се сторило, че образът е застинал в почти завършен вид; само внимателното вглеждане показваше, че краят на линията в дъното на екрана пълзи бавно по диагонал към върха.

— Вчера рано сутринта — прошепна сестра Долорес заложи нови данни. Разбира се, не прекарва тук цялото си време. Вече спи добре дори без приспивателно.

Когато бе завършена едната линия, образът на екрана леко трепна и от дъното му запълзя нова. Бяха изобразени повече от 90%. Долният сектор продължаваше да се променя, но вече не така динамично.

Въпреки десетките — не, стотиците пъти, когато Доналд Крейг бе наблюдавал създаването на тези образи, те така и не губеха очарованието си. Част от това усещане можеше да се обясни с факта, че гледаше нещо, което ничий човешки поглед не бе виждал или би видял някога, ако параметрите за създаването му не бяха съхранени в паметта на компютъра. Възстановяването на някой от изчезналите образи би било по-безплодно занимание, отколкото издирването на определена песъчинка в пустините на света.

И все пак докъде ли беше стигнала Едит в своите безкрайни търсения? Погледна към малкия дисплей под главния екран и определи величината на огромните числа, които се изписваха върху него — неумолим марш на цифра след цифра. Бяха групирани по пет, за да може да ги обхване човешки поглед, което обаче едва ли би било възможно за човешкия разум.

… Шест, седем, осем групи — общо четиридесет знака. Това прави…

Опита се да пресметне наум — закърняло умение на тази възраст, с което някога се гордееше. Резултатът беше впечатляващ, но не го изненада. При този мащаб оригиналният образ би бил по-голям от галактиката. А компютърът можеше да продължи да го развива, докато достигне размерите на космоса, макар че при това увеличение изчислението на всеки образ би отнело години.

Доналд Крейг добре разбираше защо Георг Кантор, откривател (а дали пък не изобретател?) на числата отвъд безкрайността, бе прекарал последните си години в психиатрична клиника. Едит беше направила първите стъпки по същия безкраен път, подпомогната от техника, несънувана от който и да било математик от XIX в. Компютърът, който генерираше тези образи, извършваше стотици милиарди операции в секунда; за няколко часа той обработваше повече числа, отколкото тези, с които бе боравило цялото човечество от мига, когато първият кроманьонец е започнал да брои камъчетата по пода на пещерата си.

Макар че променящите се форми никога не се повтаряха точно, те можеше да бъдат групирани в няколко лесни за разпознаване категории. Представляваха многолъчеви звезди със шесткратна, осемкратна или по-висока степен на симетрия; спирали, които понякога напомняха слонски хобот, а друг път — пипала на октопод; черни амеби, свързани с мрежа от чудновато извити пипалца; фасетни, сложни очи на членестоноги… Тъй като не се създаваше никакво чувство за мащаб, някои от фигурите върху екрана можеше със същия успех да бъдат разглеждани като странни галактики или като микрофауната в капка блатна вода.

И така до безкрайност, докато компютърът променяше степента на увеличение и се впускаше по-дълбоко в изследваните геометрични пространства, първоначалната странна форма на изкривена цифра „8“, полегнала на едната си страна, съдържаща целия този контролиран хаос, се появяваше отново и отново. После безкрайният цикъл започваше на нов ред, макар и с трудно доловими за окото изменения.

Несъмнено, мислеше си Доналд Крейг, Едит трябва да разбира поне с част от съзнанието си, че е попаднала в дълбока научна клопка. Какво бе станало с удивителния й ум, разработил програмата „99 Phage“, която в ранните часове на 1 януари 2000 г. я бе направила една от най-известните жени в света?

— Едит — каза той тихо, — аз съм Доналд. Мога ли да направя нещо за теб?

Сестра Долорес го гледаше с неясно, неразгадаемо изражение. Не можеше да твърди, че е точно недружелюбна към него, но в поздрава й винаги липсваше топлота. Понякога се питаше дали не го обвинява за състоянието на Едит.

Това бе въпросът, който си задаваше и самият той всеки ден през дългите месеци след трагедията.