Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ghost from the Grand Banks, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Корекция
rebu (2008)
Корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Кларк. Призракът от големите плитчини

Първо издание

Преводач: Анни Джелепова

Редактор: София Бранц

Коректор: Красимира Петрова

Формат: 84/108/32

Зебра 2001, София, 1994

с/о НиКа, София

ISBN 954-8461-01-3

История

  1. — Добавяне
  2. — картинки, бележки, редакция

5. Империя от стъкло

Рой Емерсън никога не беше очаквал да стане богат, затова не беше подготвен за подобно изпитание. Отначало наивно си въобразяваше, че може да наеме експерти, които да са грижат за бързо натрупващото му се богатство, като го оставят да върши каквото си иска с времето си. Скоро обаче откри, че това е само отчасти възможно; парите можеха да осигурят свобода, но създаваха и допълнителни задължения. Имаше безброй решения, които само той можеше да вземе, често се налагаше да прекарва безброй потискащи часове с адвокати и счетоводители.

Насред първия си милиард стана председател на управителния съвет, фирмата имаше само петима директори: майка му, по-големият му брат, по-малката му сестра, Джо Уикръм и самият той.

— Защо не Дайана? — беше попитал Джо.

Адвокатът му го беше изгледал над очилата си, които, както с любов си мислеше, му придаваха тежест в тази епоха на 10-минутни операции за коригиране на късогледството.

— Родителите и роднините са завинаги — бе отвърнал той, — а съпругите идват и си отиват, ти поне трябва да го знаеш. Не намеквам нищо, разбира се…

Джо наистина имаше право. Дайана си беше отишла, както и Гладис преди нея. Излезе сравнително приятелска, макар и много скъпа раздяла, и щом бяха подписани всички документи, Емерсън се скри в лабораторията си за няколко месеца. Когато отново излезе (без да е открил нищо ново, беше прекалено зает да разбере как точно работят чудесните му нови уреди, за да може да ги използва), Джо го очакваше с нова изненада.

— Няма да ти отнема много време, освен това е голяма чест за теб: „Паркинсън“ е сред най-известните фирми в Англия, основана преди повече от двеста години. И за първи път изобщо вземат директор извън семейството, да не говорим за чужденец.

— Виж ти! Предполагам, че имат нужда от повече капитали.

— Естествено. Но то е от взаимен интерес. Освен това наистина те уважават. Сам знаеш колко си известен в световния стъкларски бизнес.

— Дали ще трябва да нося цилиндър и такова… как беше… гамаши?

— Само ако държиш да се явяваш в съда, което те лесно могат да уредят.

За свое учудване Рой Емерсън намери преживяването не само доста забавно, но и стимулиращо. Преди да бъде приет в Директорския съвет на Паркинсън и да присъства на двумесечните им събрания, мислеше, че разбира нещо от стъкло. Много скоро откри грешката си.

Дори обикновеното плоско стъкло, което цял живот бе приемал като даденост и което бе допринесло за голяма част от състоянието му, имаше удивителна история. Никога не беше си задавал въпроса как се прави, приемайки, че се изтегля от разтопената стъклена лава, като минава през огромни валяци.

Така беше в действителност до средата на XX в. и получените по този начин груби листове стъкло се подлагаха на дълги и скъпоструващи операции за допълнително полиране. След това един побъркан англичанин беше задал въпроса: „Защо не оставим земното притегляне и повърхностното напрежение да свършат цялата работа? Да оставим стъклото да се носи върху поток от разтопен метал: това автоматично ще му придаде идеално гладка повърхност.“

В резултат на няколко години труд и няколко милиона лири колегите му престанаха да се присмиват. За една нощ методът на „плаващото“ стъкло изпрати в коша всички други методи на производство.

Емерсън бе дълбоко впечатлен от тази техническа история, защото откри в нея паралел със собствения си живот. И беше достатъчно честен да признае, че на бедния англичанин са му били нужни много повече кураж и всеотдайност, отколкото на самия него. Беше чудесен пример за разликата между гений и талант.

Очароваше го древното изкуство на духачите на стъкло, които така и не бяха напълно изместени от техниката и навярно никога нямаше да бъдат изместени. Дори посети Венеция, сега страхливо свита зад издигнатите от холандците диги и прекара удивителни часове пред чудесата в Музея на стъклото. Не само беше невъзможно да си представи как са били изработени някои от тях; беше още по-невероятно, как са преместени непокътнати от местата, където са били създадени. Сякаш нямаше граница за предметите, които можеше да бъдат направени от стъкло, и дори след две хиляди години се откриваха все нови и нови приложения.

Поредното заседание на директорския съвет беше едно от най-досадните, за които Емерсън можеше да си спомни, и той откровено се рееше в мислите си, загледан в купола на катедралата „Сейнт Пол“, видян от едно от малкото открити места, опазени от търговската алчност и архитектурната вандалщина. Оставаха още две точки от дневния ред, преди да се заемат с каквото и да било друго; после можеха всички да се присъединят към отличния обед, който ги очакваше в „Пентхауз сют“.

Думите „налягане от четиристотин атмосфери“ го накараха да обърне поглед. Сър Роджър Паркинсън четеше някакво писмо, което държеше така, сякаш беше странно, невиждано досега насекомо. Емерсън бързо прелисти поставената пред него дебела папка с материали и намери копието от писмото.

Беше написано на впечатляваща фирмена бланка, но името не му говореше нищо. С одобрение отбеляза, че адресът е в Линкълнс Инфийлдс.

— Не съобщават името на клиента си — обади се младият (35-годишен, ако имаше и толкова) Джордж Паркинсън. — Странно.

— Който и да е той — намеси се Уилям Паркинсън-Смит, „черната овца“ на семейството, на когото всички тайно се възхищаваха, обожаван от клюкарските канали заради честите му домашни скандали, — като че ли не знае какво точно иска. Защо иначе ще му трябват данни за такъв широк диапазон от размери от един милиметър до половин метър радиус?

— По-големият размер — подхвърли Рупърт Паркинсън, известен състезател на яхта — ми напомня за японските плувки за рибарските мрежи, които се плакнат из целия Тих океан. Изглеждат страшно красиво.

— Мога да се сетя само за едно приложение на най-малкия размер — каза Джордж пророчески, — термоядрен синтез.

— Глупости, чичо — намеси се Глория Уиндзър Паркинсън (сребърен медал на 100 метра бягане от Олимпиадата през 2004 г.) — Лазерното заваряване беше отхвърлено преди години, но микросферите, които се използваха, бяха наистина миниатюрни. Дори радиус от един милиметър би бил огромен размер, освен ако целта не е производството на водородна бомба.

— Освен това вижте какво количество иска — каза Арнолд Паркинсън (световноизвестен капацитет по изкуството на прерафаелитите[1]). — Достатъчно да напълни Албърт Хол.

— Не беше ли това заглавие на песен на „Бийтълс“? — попита Уилям. Настъпи замислена тишина, след това — бързо чукане по клавиатурите. Както обикновено, Глория беше първа.

— Отгатна, чичо Бил. Песен от „Сержант Пепър“, „Един ден от живота“; не съм и подозирала, че обичаш класиката.

Сър Роджър пропусна да упражни контрол върху свободния асоциативен процес. Можеше само с едно повдигане на веждата да закрие заседанието, но беше достатъчно мъдър, още да не прави това. Знаеше колко често тези светкавични викторини водеха до съществени изводи, дори решения, до които чистата формална логика никога не би стигнала. И дори когато стихнеха, те помагаха на членовете на пръсната по цял свят фамилия да се опознаят по-добре.

Но именно Рой Емерсън (чистокръвен янки) щеше да удиви събраните Паркинсън със смелата си догадка. През последните няколко минути в дъното на съзнанието му зрееше една идея. Споменатите от Рупърт японски рибарски плувки бяха породили първата неясна догадка, но от това не би излязло нищо, ако не беше едно от тези изключителни съвпадения, които никой уважаващ себе си романист не би допуснал в творбата си.

Емерсън беше седнал точно срещу портрета на Бейзил Паркинсън (1874–1912). Всички знаеха как точно е загинал, макар че точните обстоятелства бяха все още част от легендата, или поне част от едно позорно действие.

Говореше се, че се е опитал да се маскира като жена, за да успее да се качи в една от последните спасителни лодки. Други го видели в оживен разговор с главния проектант Андрюс, напълно забравил за ледените води до глезените му Смяташе се, поне сред членовете на семейството му, че тази версия е по-вероятна. Двамата блестящи инженери навярно се бяха радвали на взаимната си компания през последните минути от живота.

Емерсън прочисти гърлото си малко боязливо. Сигурно щеше да им се стори глупак…

— Сър Роджър — каза, — току-що ми дойде една безумна идея. Всички сме свидетели на целия шум около 100-годишнината днес, когато остават само пет години до 2012. Няколко милиона топчета от закалено стъкло ще се окажат напълно подходящи за това, за което говорят всички. Мисля, че нашият загадъчен клиент е по следите на „Титаник“.

Бележки

[1] Прерафаелити - поети и художници, представляващи направление в английското изкуство и литература през 40-те години на XIX век. — Б. пр.