Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (15)

15. Замъкът Конрой

„Множеството на Манделброт, тук наричано М-множеството, е едно от най-забележителните открития в цялата история на математиката. Може би твърдението изглежда малко прибързано, но се надяваме да го докажем.

Заслепителната красота на създаваните от него образи означава, че привлекателността му е едновременно емоционална и рационална. Те неизменно предизвикват реакция на удивление сред онези, които никога преди не са се сблъсквали с тях; виждали сме хора, хипнотизирани от създадените от компютър филми, изцяло демонстриращи неограничените му — в буквалния смисъл — възможности.

Едва ли е изненада, че едно десетилетие след откритието през 1980 г. на Беноа Манделброт то наложи отпечатъка си върху изкуството и занаятите и послужи като модел за създаване на десени и щампи за тъкани, килими, тапети и дори бижута. Естествено холивудските фабрики за мечти скоро започнаха да го експлоатират двадесет и четири часа в денонощието…

Психологическите причини за тази привлекателност са все още загадка и може би ще останат завинаги загадка; навярно в човешкия мозък съществува някаква структура (ако може да се използва подобен термин за случая), която реагира на формите, създадени от М-множеството. Карл Юнг би останал изненадан и удовлетворен, ако можеше да разбере, че тридесет години след смъртта му компютърната революция, на чието начало бе станал свидетел, даде нов тласък на теорията му за архитиповете. Много от формите на М-множеството силно напомнят за ислямското изкуство. Може би най-добрият пример е познатата, подобна на запетая, фигура «пейсли». Но то изобразява и други форми, които приличат на някоя от органичните структури: пипалца, сложни очи на насекоми, армии от водни кончета, слонски хоботи, които внезапно преливат в чудновати кристали и снежинки от времето преди да е съществувал какъвто и да било живот.

И все пак най-вълнуващата черта на М-множеството е неговата простота. За разлика от всичко друго в съвременната математика, и дете може да разбере как точно се образува. Създаването му не включва нищо по-сложно от обикновено събиране и умножение; то дори не изисква другите две прости аритметични действия — изваждане и деление, да не говорим за останалите висши математически функции.

По принцип, макар и не на практика, то можеше да бъде открито още преди човекът да се е научил да брои. Но дори да не се изморяха или не направеха грешка, всички човешки същества, живели някога на тази планета, не биха били способни да извършат всички елементарни сметки, необходими за изчисляването на дори най-скромното множество от този тип.“

(Из „Психодинамиката на М-множеството“ от Едит и Доналд Крейг в сборника „Есета, подарени на професор Беноа Манделброт, по случай 80-ата му годишнина“, Ем Ай Ти Прес, 2004 г.)

— Дали платихме толкова за кученцето или за породата? — беше запитал Доналд Крейг с престорено възмущение, когато пристигна внушителният пергаментов документ за произход. — Та тя си има дори фамилен герб, о Боже!

Между лейди Фиона Макдоналд от Глен Аберкомби — пухкава половинкилограмова териерка и деветгодишната й стопанка избухна любов от пръв поглед. За изненада и разочарование на съседите, Ейда не проявяваше никакъв интерес към понитата. „Противни, миризливи същества — беше ги определила тя пред Патрик О’Брайън, главния градинар, — хапят от едната страна и хвърлят къчове от другата.“ Старият човек бе останал изненадан от така неестествената реакция на едно момиченце, при това половин ирландче.

Не беше очарован и от някои от проектите на новите собственици на имението, за което бяха полагали грижи повече от пет поколения. Разбира се, беше чудесно, че в замъка Конрой се влагат отново истински пари след десетилетията бедност, но чак пък да превръщат в компютърни зали конюшните… Само това стигаше да се пропие човек, ако не беше вече пияница.

Патрик бе успял да отклони някои по-ексцентрични идеи на семейство Крейг чрез политика на конструктивен саботаж, но те — или по-скоро госпожата бяха желязно непоколебими за формата на езерото. След като дъното му беше почистено и оттам бяха изринати неколкостотин тона водни нарциси, тя бе връчила на Патрик необикновен чертеж.

— Ето така искам да изглежда езерото — бе казала с тон, който Патрик вече добре познаваше.

— Какво трябва да представлява това? — й беше отговорил с очевидна неприязън. — Някаква буболечка?

— Би могло да се нарече и така — се беше намесил Доналд с глас, който изразяваше „не съм виновен аз, всичко е идея на Едит“ — Манделбуболечка. Накарай Ейда да ти обясни някой ден.

Няколко месеца по-рано О’Брайън би възприел тази забележка за наставление, но сега вече разбираше всичко. Ейда бе странно дете и същевременно някакъв гений. Патрик усещаше, че родителите й гледаха на нея с възхищение и почит. Доналд му харесваше значително повече, отколкото Едит; не беше толкова лош за англичанин.

— Езерото не е проблем. Но как ще преместим тези огромни кипариси? Бях момче, когато ги посадиха. Това може да ги убие. Ще трябва да се допитам до Отдела по лесовъдство в Дъблин.

— Колко време ще отнеме? — запита Едит, без да обръща ни най-малко внимание на протестите му.

— Искате да стане бързо, евтино или добре. Имате право да изберете две.

Това вече беше стара шега между Патрик и Доналд и отговорът дойде такъв, какъвто го очакваха и двамата:

— Сравнително бързо и много добре. Математикът, открил тази форма, вече е минал осемдесет и искаме да го види колкото се може по-скоро.

— На негово място не бих се гордял.

Доналд се разсмя.

— Това е само груб модел на откритието. Почакай, Ейда да ти покаже истинското нещо на компютъра. Ще бъдеш наистина изненадан.

„Много се съмнявам“, помисли си Патрик.

Мъдрият стар ирландец не грешеше често. Това щеше да бъде един от редките случаи.