Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (36)

36. Последният обед

Беше чудесна идея, макар не всички да бяха се съгласили, че е наистина сполучливо осъществена. Интериорът на единствената в света дълбоководна подводница беше директно заимствай от класическия филм на Дисни „20 000 левги под водата“.

Пътниците, които се качиха на „Пикард“ (регистрация в Женева) се озоваха в плюшен, странно разпределен салон във викториански стил. Той бе замислен да вдъхва спокойствие и да отклонява каквато и да е мисъл за 7 000-те тона налягане върху всеки от малките люкове, които осигуряваха доста ограничена видимост към света наоколо.

Най-големият проблем, с който се бяха сблъскали строителите на „Пикард“, беше не конструкторски, а правен. Единствено лондонската „Лойд“ се съгласи да застрахова съда; никой друг не искаше да поеме ангажимента за пасажери, всички важни особи, с астрономически цифри в кредитните си сметки. Затова преди всяко потапяне на подводницата по възможно най-дискретен начин се събираха нотариално заверени откази от претенции.

Ритуалът по потапянето не беше по-обезпокоителен от стегнатата лекция на стюардесите за евентуалните последици от аварийно кацане, която трябваше да понасят вече десетилетия наред всички пътници на трансокеански полети. Разбира се, надписите „Пушенето забранено“ вече не бяха необходими. На „Пикард“ нямаше и предпазни колани и спасителни жилетки, които тук под водата биха били точно толкова ненужни, колкото и парашутите на борда на търговските въздушни лайнери. Многобройните вградени системи за тази цел бяха автоматични и ненатрапчиви за човешкия поглед. Ако се случеше най-лошото, от каютата се отделяше самостоятелна двуместна спасителна капсула и всяка от тях спокойно и безопасно можеше да се издигне на повърхността, съпровождана от яростни ултразвукови опознавателни сигнали.

Настоящето пътуване беше последното за сезона; наближаваше краят на годината и скоро „Пикард“ щеше да бъде пренесена по въздух към по-спокойни морета в Южното полукълбо. Макар че на дълбочината, на която плаваше подводницата, между зимата и лятото не съществуваше по-голяма разлика, отколкото между деня и нощта, лошото време на повърхността можеше да потопи пасажерите в дълбока, дълбока депресия.

По време на 30-минутното свободно потапяне на подводницата до площадката на операциите видните гости на „Пикард“ гледаха кратък стереофилм, показващ текущото състояние на работите по изваждането на останките и карта на предстоящото пътуване по дъното на океана. Докато траеше спускането, практически нямаше какво друго да се види в мрака освен случайното проблясване на някоя светеща риба, привлечена от странния нашественик в нейното царство.

Изведнъж сякаш призрачно сияние засвети някъде дълбоко долу. На „Пикард“ бяха изгасени всички светлини с изключение на червените сигнални лампи, когато отпред израсна носът на „Титаник“.

Почти всеки, видял кораба, бе потресен от едно и също усещане: навярно е изглеждал точно така преди сто години в корабостроителницата на Харлънд и Волф. Отново бе обгърнат от сложната плетеница на стоманеното скеле, обкръжен отвсякъде от работници. Тук обаче работниците не бяха човешки същества.

Имаше отлична видимост и капитанът изманеврира „Пикард“ така, че пасажерите и от двете страни на кабината да могат да разгледат максимално добре останките през тесните люкове. Внимаваше много да не блъсне някой от заетите в труд роботи, които не обърнаха никакво внимание на подводницата до тях. Тя не беше част от понятийната им система.

— Ако погледнете вдясно — каза екскурзоводът, млад възпитаник на „Удс Хол“, който гледаше да припечели нещо през ваканцията, — ще видите кабела „Надолу“, който стига до „Иксплорър“. В момента по него върви модул с противотежест. Цялата конструкция тежи около два тона. Сега го пресрещна един робот, откача модула, вижте как леко се движи. Роботът ще го отнесе до точката на окачване и ще го закачи. След това двутонната противотежест, която го е отвела надолу, ще бъде прехвърлена към кабела „Нагоре“ и ще бъде изпратена обратно към „Иксплорър“ за повторна употреба. Когато тази операция се повтори около десет хиляди пъти, ще могат да издигнат „Титаник“. Поне тази част от него.

— Доста сложен начин да се върши някаква работа — изкоментира една от важните особи. — Защо просто не използват сгъстен въздух?

Екскурзоводът го беше чувал десетки пъти, но се бе научил да отговаря търпеливо на подобни въпроси. (Заплащането беше доста добро, освен това имаше и допълнителни поощрения.)

— Възможно е, мадам, но е много по-скъпо. Налягането тук е огромно. Предполагам, че сте виждали обикновени кислородни бутилки, въздухът в тях е под налягане около двеста атмосфери. Ако отворите такава бутилка тук, въздухът няма да излезе. По-скоро водата ще нахлуе в нея и ще я изпълни наполовина!

Може би беше прекалил малко със сравнението; някои от пасажерите изглеждаха разтревожени. Затова продължи бързо, надявайки се да отклони неприятните им мисли:

— Наистина се използва сгъстен въздух за оформяне и по-прецизен контрол, а във финалните фази той ще играе главната роля. Сега шкиперът ще се приближи към носа и ще се плъзнем по палубата за разходки, така че ще имате възможност да разгледате всичко отблизо. За известно време няма да разговаряме…

Много бавно „Пикард“ мина по продължение на огромния неясно очертан корпус. Голяма част от него беше потънала в мрак, но от някои отворени люкове се разпиляваха снопчета светлина и показваха увлечените в труд роботи.

Никой не каза и дума, докато минаваха покрай обкичените с гирлянди от водорасли стоманени стени. Трудно беше да се преценят размерите на кораба, останал дори сто години след построяването си един от най-големите трансатлантически лайнери. И най-луксозният. „Титаник“ бе отбелязал краят на една епоха; след наближаващата война вече никой нямаше да може да си позволи такъв разкош. Нито да се осмели да рискува повтарянето му от страх да не би подобно разточителство да предизвика отново завистта на боговете.

Планината от стомана избледня в далечината. Светлинното сияние около нея стана едва забележимо и под „Пикард“ остана единствено пустото морско дъно, което ту се появяваше, ту се скриваше от погледа, осветено единствено от мощните фарове на подводницата.

Но макар и пусто, то съвсем не беше безинтересно; дълбоководните драги бяха оставили огромни белези по него.

— Това е полето на отломките — обяви екскурзоводът, нарушавайки най-сетне тишината. — Беше осеяно с най-различни предмети от кораба — мебели, прибори, кухненски съдове, каквото се сетите. Всички те бяха събрани, докато „Лойд“ и Канадското правителство водеха дела пред Международния съд. Когато най-сетне се намери разрешение на споровете им, беше вече твърде късно…

— Какво е това? — извика уплашено една от пътничките. Беше забелязала някакво движение пред своя люк.

— Къде? Да видя. О, това е Джейсън Младши.

— Кой?

— Джейсън младши. Последната играчка на МОМД… о, извинете — Международната организация за морското дъно. В момента го изпитват — това е автоматизиран робот-разузнавач. Надяват се да създадат цяла флотилия, така че да се състави подробна карта на морските и океанските дъна. Тогава ще опознаем океаните така добре, както луната.

Отпред се появи друг оазис от светлина и скоро пред очите на пасажерите се разкри невероятна гледка, колкото и пъти човек да я беше виждал на снимки или видеокадри.

От кърмата на кораба вече не се виждаше нищо: цялата беше погребана дълбоко под огромния ръбест леден блок на дъното на океана. От леда стърчаха дузина напречни греди, към някои от които посредством кабели с различна дължина бяха прикрепени полупразни балони.

— Грандиозна работа — каза младият екскурзовод с видимо възхищение. — Проблемът е да се предотврати откъртването на ледени парчета от блока и както виждате сложната подпорна конструкция се мъчи да се справи с това. Също и това скеле на върха на айсберга, което прилича на покрив.

Един от пасажерите, който очевидно не беше следил внимателно беседата, запита:

— Тези балони… не казахте ли преди малко, че не могат да изпомпат въздух на такава дълбочина?

— Не достатъчно, за да издигнат подобна огромна маса. Но това не е въздух. Балоните са пълни с водород и кислород, освободени от електролиза. Виждате ли кабелите? Те пренасят милиони, не — милиарди амперчаса от двете атомни подводници на четири километра над нас. Достатъчно електричество да захрани малък град.

Екскурзоводът погледна часовника си.

— Боя се, че тук няма много за разглеждане. Ще направим още една обиколка във всяка посока, после си тръгваме за вкъщи.

„Пикард“ пусна баластите си; щяха да бъдат прибрани по-късно и изпратени нагоре по кабела „Нагоре“ на носа на „Титаник“. Беше време да започне раздаването на автографи върху сувенирната брошура, която за мнозина пасажери се оказа истинска изненада…

„ПИКАРД“	„ТИТАНИК“
14 октомври 2011	14 април 1912

ОСНОВНИ ЯСТИЯ

Консоме „Фермие“	Лучена супа
Филе от калкан
Яйце по аржентински
Пиле по мерилендски
Солено говеждо, зеленчуци, кнедли

СКАРА

Агнешки котлет на скара

Пюре, пържени и варени картофи

Ябълков пай

Пудинг

Пасти

СТУДЕН БЮФЕТ

Сьомга с майонеза	Стриди
Аншоа по норвежки	Херинга в сос
Пушена сардина	Сардина натюр

Печено говеждо

Шпикована говежда плешка

Пай с телешко и шунка

Вирджинска и къмбърлендска шунка

Италиански колбаси

Пача

Пиле желирано

Волски език

Маруля

Цвекло

Домати

СИРЕНА

Чешир, Стилтън, Горгонзола, Едам, Камамбер,

Рокфор, Чедър

Наливна мюнхенска бира_

— Боя се, че доста неща от менюто ги няма — каза младият екскурзовод с нотка на подигравка. — Възможностите за приготвяне на храна на „Пикард“ са доста ограничени. Нямаме дори микровълнова печка — ще изразходва твърде много електроенергия. Затова, моля, избягвайте скарата; уверявам ви, че студеният бюфет е превъзходен. Имаме също някои от сирената, но само по-леките. Горгонзола като че ли не е най-добрият избор за тези херметизирани пространства… Желая ви приятно прекарване, дами и господа. След около час ще бъдем горе.