Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ghost from the Grand Banks, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Корекция
rebu (2008)
Корекция
hammster (2008)

Издание:

Артър Кларк. Призракът от големите плитчини

Първо издание

Преводач: Анни Джелепова

Редактор: София Бранц

Коректор: Красимира Петрова

Формат: 84/108/32

Зебра 2001, София, 1994

с/о НиКа, София

ISBN 954-8461-01-3

История

  1. — Добавяне
  2. — картинки, бележки, редакция

16. Апартаментът на Киплинг

Джейсън Брадли и Рой Емерсън имат нещо много общо помежду си, мислеше си Рупърт Паркинсън. И двамата принадлежаха към един застрашен, да не кажем отмиращ вид — самоукият американски предприемач, който беше създал нова индустрия или бе станал водещ в някоя от вече съществуващите. Възхищаваше им се, но не им завиждаше; както често казваше, беше доволен за себе си, че е бил „роден в бизнеса“.

Изборът му на Апартамента на Киплинг в „Браунс“ за тази среща бе доста преднамерен, макар че той нямаше представа доколко добре посетителите му познаваха автора. Във всеки случай Емерсън и Брадли бяха впечатлени от обстановката с историческите снимки по стените и бюрото, на което някога бе работил великият писател.

— Никога не съм си падал по Т. С. Елиът — започна Паркинсън, — преди да попадна на неговия „Подбор на стихове от Киплинг“. Спомням си как заявих на учителя си по английска литература, че човек, който харесва Киплинг, не може да е лош. Но той така и не схвана шегата.

— Боя се — каза Брадли, — че не съм чел много поезия. Единственото нещо от Киплинг, което знам, е „Ако“.

— Жалко, той е точно за теб; поетът на морето и конструкторите. Трябва наистина да прочетеш неговия „Химн на Макандрю“, макар че техниката му е остаряла със сто години; ненадминато е възпял машините. Освен това е написал стихотворение за дълбоководните кабели, което непременно ще ти хареса. Започва така:

Руините чезнат над нас

и пада прахът от високо

долу в мрака, в пълния мрак,

при слепите морски змии, няма звук

и следа от звук в глъбините,

в равнините от тиня

и в люспи от раковини

там кабел след кабел пълзи.

— Харесва ми — обади се Джейсън. — Но не е прав за „и следа от звук“. Морето е доста шумно място ако имаш подходящ слухов апарат.

— Той едва ли е знаел това в неговия XIX век. Би бил абсолютно очарован от нашия проект, особено след като е писал роман за Големите плитчини.

— Ами! — възкликнаха в един глас Емерсън и Брадли.

— Не така добър като „Ким“, но кое ли пък друго е? „Смелите капитани“ е за нюфаундлендските рибари и трудния им живот; Хемингуей написа нещо по-добро половин век по-късно и 20 градуса по на юг.

— Чел съм го — прекъсна го Емерсън с гордост, „Старецът и морето“.

— Първокласна творба, Рой. Но винаги съм смятал за трагедия, че Киплинг не е написал епос за гибелта на „Титаник“. Може би е възнамерявал, но Харди го е изпреварил.

— Харди ли?

— Няма значение. Сега, драги Ръдиард, извини ни, но ще трябва да се заловим за работа.

Всеки отвори своя лаптоп[1]. (Те пък как ли биха удивили Киплинг!) Поглеждайки към своя, Рупърт Паркинсън започна пръв:

— Получихме доклада ти от 30 април. Предполагам, че нямаш добавки към него.

— Нищо съществено. Сътрудниците ми провериха всички цифри. Мисля, че можем да подобрим резултатите, но предпочитаме да си останем консерватори. Не съм чувал за някоя голяма подводна операция, която да е минала без изненади.

— Дори прочутата ти среща с Оскар?

— Тя се оказа най-голямата от всички. Мина по-добре, отколкото очаквах.

— А какво е състоянието на „Иксплорър“?

— Няма промени, Руп. Дреме в нафталин в залива Суисън.

Паркинсън примигна леко като чу това „Руп“, но поне беше по-добре от „Парки“ — прякор, позволен само на най-близки приятели.

— Не е за вярване — каза Емерсън, — че толкова скъп, уникален дори кораб е използван само веднъж.

— Прекалено е голям, за да бъде използван за каквато и да е стопанска дейност. Само ЦРУ можаха да си позволят това, но Конгресът ги удари през пръстите.

— Струва ми се, че веднъж се опитаха да го дадат под наем на руснаците.

Брадли погледна Паркинсън и се усмихна:

— Значи знаеш за това?

— Разбира се, всичко е добре проучено, преди да дойдем при теб.

— Нищо не разбирам — каза Емерсън. — Хайде, информирай ме и мен.

— Ами още през 1989 г. една от най-новите руски подводници…

— Единствената от този клас, която са конструирали.

— …потъна в Северно море и някакъв умник от Пентагона си казал: „Хей, може би ще успеем да си върнем поне част от парите.“ Но доколкото знам, нищо не е излязло от тази работа. А, Джейсън?

— Това не беше идея на Пентагона; там нямат такова въображение. Но мога да ви кажа, че прекарах една приятна седмица в Женева в компанията на заместник директора на ЦРУ и трима адмирали — един наш и двама техни. Това беше през пролетта на 1990. Перестройката вече беше започнала, така че никой нямаше интерес. После Игор и Алексей се заловиха с някаква търговия; все още получавам коледни картички от офиса им в Ленин…, искам да кажа Санкт Петербург. И както ти каза, нищо не излезе от цялата работа; но всички напълняхме с по десетина килограма и изминаха месеци, докато ги смъкна.

— Знам ги женевските ресторанти. Колко време ще трябва, за да приведем „Иксплорър“ в добра форма?

— Ако успея да намеря нужните хора, от три до четири месеца. Но това е единственото сигурно нещо. Докато стигнем до кораба, проверим състоянието му, построим допълнителни подпори, докараме твоите милиарди стъклени топчета… честно казано, дори тези максимални цифри, които съм сложил в скоби, са само прогнози. Ще мога да ги прецизирам едва след като съм огледал останките.

— Звучи ми съвсем разумно; ценя откровеността ти. Това, което искаме да разберем на този етап, е дали проектът е осъществим в рамките на фиксираното време.

— За времето — да. Но за разходите — кой знае.

Рупърт Паркинсън се престори на изненадан от прямостта на думите му:

— Ние все още пресмятаме, нали, Рой?

Между двамата премина някакъв сигнал, който Брадли не можа да разбере, но Емерсън му подсказа решение с отговора си:

— Готов съм да се съобразя с всяко нещо, което ми предложи съветът, Рупърт. Ако операцията успее, ще върна всичко от План Б.

— А какво, ако мога да попитам, означава План Б? Освен това какво представлява План А? Не сте ми казали какво смятате да правите с черупката, когато я довлечете до Ню Йорк. Да я превърнете в нещо като „Ваза“?

Паркинсън вдигна ръце в престорено удивление:

— Ето че разкри План В — изстена. — Да, смятахме да го изложим на показ, след като най-сетне сме го докарали в Манхатън след стогодишно закъснение. Но ти сам знаеш какво може да се случи с един кораб, изваден на сушата след няколко десетилетия под водата. Консервирането на „Титаник“ с подходящи химикали ще ни отнеме десетки години и ще струва много повече, отколкото самото му изваждане.

— Така че ще го оставите в плитки води. Което означава, че ще го закарате във Флорида, тоест ще постъпите точно така, както предсказаха в онова телевизионно предаване.

— Виж, Джейсън, ние все още проучваме всички възможности: „Дисниленд“ е една от тях. Дори да се наложи да го оставим да си лежи на дъното; достатъчно е да спасим това, което е в каютата на прадядо. Добре че е отказал всички тези сандъци да бъдат превозвани като товар, в последната си радиограма се оплаква, че не е можел да диша от тях.

— И ти вярваш, че всичката стъклария е непокътната?

— Поне 90% от нея. Преди много векове китайците открили, че стоката им може да пътува по Пътя на коприната добре опакована в чаени листенца. Никой не е успял да предложи нещо по-добро, преди да открият полистериновата пяна. После продавали и чая, така че печелели и от двете.

— Малко се съмнявам точно за последната стока.

— Тук си прав. Жалко, чаят бил лична пратка от сър Томас Липтън, най-добрият сорт от цейлонските му владения.

— И си убеден, че би могъл да поеме удара?

— Разбира се: корабът се е забил в мека кал под ъгъл, движейки се със скорост около 30 възела.

Рупърт Паркинсън изключи чудото на електронния разум, възприемано вече толкова естествено, колкото телефонът едно поколение преди това.

— Ще ти се обадя отново преди края на седмицата, Джейсън. Утре има директорски съвет и се надявам да уточним всичко. Още веднъж благодаря за доклада. В случай, че решим да действаме, можем ли да разчитаме на теб?

— В какъв смисъл?

— В смисъл на действия под водата.

Настъпи дълга пауза, може би малко по-дълга от необходимото, както се стори на Паркинсън.

— Поласкан съм, Руп. Ще трябва да го обмисля, да видя как да го вместя в програмата си.

— Повярвай ми, Джейсън, не би имал друга програма, ако проектът тръгне. Това е най-голямата сделка, която някога са ти предлагали. — Щеше да добави: „Може би прекалено голяма“, но се отказа. Джейсън Брадли не беше човек, когото трябваше да обижда, особено ако се надяваше да върши някакъв бизнес с него.

— Напълно съм съгласен с теб. Иска ми се да се заема с това не само заради парите, които, надявам се, ще бъдат добри, но и заради предизвикателството. Нали знаеш — риск печели, риск губи. Радвам се, че ви видях, а сега трябва да бягам.

— Няма ли да поостанеш в Лондон? Мога да ти намеря билети за новия спектакъл на Андрю Лойд Уебър и Стивън Кинг. Малцина могат да се похвалят с тази привилегия.

Брадли се засмя:

— С най-голямо удоволствие, но съм обещал да бъда в Абърдийн най-късно днес следобед.

— Добре тогава. Ще държим връзка.

— Какво ще кажеш, Рой? — запита Паркинсън, когато останаха само двамата.

— Жилаво момче, а? Мислиш ли, че е хвърлил въдицата на големи шарани?

— Точно това се чудех. Ако е така, май е сбъркал адреса.

— О, нашите адвокати орли са си свършили работата?

— Почти; помниш ли посещението в „Лойд“?

— Как не!

Беше наистина паметен случай за извънградски посетител, дори през XXI в. „Новата“ сграда на „Лойд“ изглеждаше все още като архитектура на бъдещето. Но това, което най-силно беше впечатлило Емерсън, бе Регистърът на корабокрушенията — поредица от масивни томове, отбелязали почти всички драматични случаи в историята на мореплаването. Развеждащият им бе показал страницата за 12 април 1912 г., на която с гравьорски почерк бе изписана вестта, потресла света.

Макар и вълнуващо, прочитането на тези думи не бе поразило Рой Емерсън толкова, колкото друга дребна подробност, която бе забелязал, ровейки из по ранните томове.

Всички бележки, направени през период от над двеста години, сякаш бяха написани с един и същ почерк. Какъв неподражаем пример за традиция и приемственост!

— Татко дълго време е бил член на „Лойд“, така че имаме…ъ-ъ-ъ… известно влияние там.

— Това наистина го вярвам.

— Благодаря. Всъщност съветът проведе разговори с Международната организация за морското дъно. Към тях са предявени десетки претенции, но адвокатите се справят доста добре. Те са единствените, които няма да загубят каквото ще да се случи.

Рой Емерсън понякога намираше за дразнеща липсата на системност в приказките на Рупърт; той сякаш не бързаше да стигне до същественото. Беше трудно да се предположи, че при нужда може да действа бързо, и все пак беше един от най-добрите яхтсмени в света.

— Ще е добре, ако можем да претендираме за изключително право на собственост, в края на краищата корабът е британски…

— …построен с американски пари…

— Подробност, която ще пренебрегнем. В момента е ничий и претенциите по собствеността ще се уреждат от международния съд. А това ще отнеме години.

— Обаче ние нямаме време за губене.

— Точно така. Но мисля, че можем да си осигурим съдебно разпореждане, за да попречим на други да го извадят, докато тихичко кроим плановете си.

— Тихичко! Сигурно се шегуваш. Знаеш ли колко интервюта съм отказал напоследък?

— Навярно толкова, колкото и аз.

Рупърт погледна часовника си. — Тъкмо навреме. Искаш ли да видиш нещо интересно?

— Разбира се. — Емерсън знаеше, че всичко, което Рупърт наричаше „интересно“, беше нещо, което никога не би имал друга възможност да види. Истинските скъпоценности от короната, да речем, или Бейкър Стрийт 221 Б, или онези книги от Библиотеката на Британския музей, които странно защо бяха наричани „любопитни“ и не бяха включени в главния каталог…

— Съвсем наблизо е… ще стигнем за две минути. Кралският институт. Лабораторията на Фарадей, където е родена голяма част от нашата цивилизация. Веднъж подреждали експонатите и някакъв дръвник изпуснал колбата, в която е бил открит бензинът. Директорът ме помоли да я залепим така, че никой да не разбере.

Човек не посещава лабораторията на Майкъл фарадей всеки ден, каза си Емерсън. Прекосиха тясната Албъмарл Стрийт, промъквайки се лесно през бавното движение, и повървяха няколко метра до класическата фасада на Кралския институт.

— Добър ден, господин Паркинсън. Сър Амброуз ви очаква.

Бележки

[1] Портативен компютър — Б. пр.