Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (45) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Свободните градове

Есос, огромният континент отвъд Тясното море, гъмжи от особени, екзотични и древни цивилизации.

Някои още съществуват и се борят за оцеляване, а други са в развалини и изгубени в легендите. Повечето от тях са твърде далечни, за да представляват интерес за людете от Седемте кралства, освен може би за онези мореплаватели, достатъчно дръзновени, за да бродят из странни морета в търсене на злато и слава.

Деветте Свободни града обаче са най-близките ни съседи, с които ни свързват търговия и история. От векове търговските галери кръстосват Тясното море, пренасяйки фини гоблени, полирано стъкло, деликатна дантела, екзотични плодове и необикновени подправки, както и още неизброими други стоки в замяна на вълна и т.н. В Староград, Кралски чертог, Ланиспорт и всяко друго пристанище от Източен крайморски страж до Дъсченото градче можем да открием моряци, банкери и търговци от Свободните градове: купуват, продават и разказват историите си.

Всеки от Свободните градове има своя история и характер, а с времето е и обособил свой собствен език. Всички те са диалекти на чистия висок валириански, които се отдалечават все повече и повече от първоизточника с всеки изминал век след Ориста.

Осем от деветте Свободни града са горди дъщери на някогашна Валирия и все така са под властта на наследници на първоначалните колонизатори отпреди стотици, дори хиляди години. В тези градове валирианската кръв още е символ на висок статут. Деветият, Браавос, е изключение. Градът на Стоте острова бил основан от роби, избягали от валирианските се господари. Твърди се, че тези първи браавосци идвали от всички земи под слънцето. Ала с течение на вековете те се смесвали, независимо от расата, вероизповеданието и езика си. Така дали началото на народ, който сам по себе си е съставен от мелези.

Говорим за девет Свободни града, макар че по цялата ширина на Есос можем да открием други валириански градове, поселища и аванпостове, някои — по-големи и по-гъсто населени от Града на гларуса, Бял пристан и дори Ланиспорт. Това, което отличава деветте Свободни града, не са размерите, а произходът. В зенита си, преди Ориста, други градове — например Мантари, Волон Терис, Орос Тирия, Драконис, Елирия, Мхиса Фер, Риос и Аквос Даен, също били величави и богати, ала при цялата си власт и достойнство никой от тях не се самоуправлявал. Начело били мъже и жени от Валирия, изпратени, за да властват от името на Свободната твърд.

Това никога не се случило с Волантис и останалите от деветте. Макар и родени от Валирия, всеки от тях е бил независим от кралството майка още от началото. Всички, освен Браавос, били предани дъщери, не воювали с Валирия, нито пък се противели на драконовите владетели по важни държавнически въпроси. Останали съюзници и търговски партньори на Земите на Дългото лято и се обръщали натам за напътствие в трудни времена. За по-дребни дела обаче деветте Свободни града сами определяли политиката си, предвождани от собствените си князе, свещеници, архонти или триарси.

Лорат

Свободният град Лорат се намира в западния край на най-големия от струпани един край друг няколко ниски каменисти острова насред Тръпнещото море, северно от Есос, близо до устието на залива Лорат. Владенията на града се простират из трите основни острова от архипелага, както и още десетина по-малки островчета и издадени скали (почти необитавани, с изключение на тюлени и морски птици), както и един гъсто залесен полуостров южно от островите. Лоратите твърдят, че водите на залива Лорат също им принадлежат, ала рибарски флотилии от Браавос, както и китоловни кораби от Иб често навлизат в тях, тъй като Лорат няма нужната сила, за да защити претенциите си към залива.

В по-стари времена властта на Лорат се простирала на изток чак до Брадвата, ала през вековете градът изгубил позиции. Днес лоратите контролират само южните и източните брегове на залива си. Западният бряг е под контрола на Браавос.

Лорат е най-малкият, най-бедният и най-рядко населеният от Свободните градове. Също така, с изключение на Браавос, е и най-северният. Местоположението му, далеч от търговските пътища, го е превърнало в най-изолираната сред „дъщерите на някогашна Валирия“. Макар Лоратските острови сами по себе си да са каменисти и голи, водите край тях гъмжат от треска, китове и сивите левиатани, които се събират, за да се размножават в залива. Периферните скали и скални образувания са дом на големи колонии от моржове и тюлени. Солена треска, бивни от морж, тюленови кожи и китова мас представляват голяма част от износа на града.

В древни времена островите били дом на единствената раса, позната като строителите на лабиринти. Те изчезнали преди зората на същинската история, като не оставили и следа от себе си, с изключение на кости и лабиринти.

Обширни и главозамайващи в сложността си, съградени от дялан камък, конструкциите на строителите на лабиринти са пръснати по островите. Един от тях, обрасъл до неузнаваемост и потънал дълбоко в земята, дори е открит на самия Есос, на полуострова южно от Лорат. Лорасион, вторият най-голям от островите, е почти изцяло зает от огромен лабиринт, който обзема три четвърти от повърхността му и се спуска на четири нива под земята, а някои тунели стигат на дълбочина от почти двеста метра.

Книжовниците още се питат каква е целта на тези градежи. Укрепления ли са били или храмове, или градове? Или нещо друго, по-странно? Строителите на лабиринти не са оставили писменост, тъй че никога няма да узнаем. От костите им можем да заключим, че са били извънредно едри, по-едри от хора, макар и не колкото великани. Някои предполагат, че може би са произлезли от обикновени мъже и женски великани. Не знаем защо са изчезнали, макар лоратските легенди да сочат към враг от морето: русалки — в някои версии, хора-тюлени и хора-моржове — в други.

След това на Лорат дошли други народи. Известно време островите били дом на дребен, смугъл и космат народ, подобен на ибенците. Живеели по бреговете и избягвали огромните лабиринти на предшествениците си. Отстъпили пред андалите, които напирали на север от Андалос, към бреговете на залива Лорат, прекосявайки го с дългите си кораби. Облечени с брони, и въоръжени с железни мечове и брадви, андалите помели островите, избили мъжете от косматия народ в името на Седемте, а жените и децата поробили. Скоро всеки остров си имал крал, а най-големият можел да се похвали с цели четирима. Конфликтни както винаги, андалите прекарали следващите хиляда години във война едни с други, но накрая воин, който се наричал Карлон Велики, обединил всички острови под властта си. Летописите, доколкото ги има, твърдят, че издигнал голяма дървена цитадела насред огромния, обладан от духове, лабиринт на Лорасион и украсил залите й с главите на враговете си.

Блянът на Карлон бил да се коронова като крал на всички андали. Затова отново и отново воювал с дребните андалски крале. След двайсет години и също толкова войни властта на Карлон Велики се простирала от лагуната, където един ден щял да се издигне Браавос, на изток до Брадвата и на юг до изворите на Горна Ройн и Нойн.

Ала разширението на юг ги изправило не само срещу андалски крале, а и срещу Свободния град Норвос, по поречието на Нойн. Когато норвосците затворили реката за войските му, той излязъл от крепостта си в лабиринта и повел нападението срещу тях, като ги надвил в две свирепи сражения по хълмовете. Само че сглупил, опивайки се от победите си, и поел към самия Норвос. Норвосците поискали помощ от Валирия и тя се отзовала на далечната си дъщеря, макар всички територии на андалите да се намирали между тях.

Разстоянието обаче не значело нищо за драконовите владетели в лятото на тяхната мощ. В „Пламъците на Свободната твърд“ е записано, че сто дракона се издигнали в небето и последвали великата река на север, за да връхлетят върху андалите, които били обсадили Норвос. Карлон Велики бил изпепелен заедно с армията си, а след това драконите отново полетели и продължили към Лорат, където отново се спуснали с огън и кръв. Крепостта на Карлон Велики се превърнала в пепел, както и всички паланки и рибарски селца по бреговете. Дори огромните камъни на лабиринтите били овъглени от огнените бури, които помели островите. Казано е, че нито един мъж, жена или дете не оцелели след Опустошението на Лорат.

Оттам насетне лоратските острови били необитавани повече от век. Там заживели колонии от тюлени и моржове, а из пустите лабиринти пъплели раци. Китоловци от Пристана на Ибен акостирали, за да поправят корабите си и да се запасяват с прясна вода, но не смеели да навлизат навътре из островите — смятали ги за обладани от духове. Ибенците мислели, че всеки, който се отдалечи от звука на прибоя, ще бъде прокълнат.

Когато хората най-после се завърнали на островите, за да заживеят там, това били валирианци. Хиляда триста двайсет и две години преди Ориста една религиозна секта се отлъчила от Свободната твърд и установила храма си на главния остров на Лорат.

Новите лорати били следовници на Боаш, Слепия бог. Отричайки всички останали божества, тези мъже не хапвали месо, не пиели вино и крачели боси по света само по космати ризи и кожи. Техните свещеници евнуси носели превръзки на очите, за да почитат бога само в мрака. Вярвали, че така ще се отвори третото им око и ще им позволи да видят „Висшите истини“ на съзиданието, скрити зад Воала от илюзии на зримия свят. Следовниците на Боаш вярвали, че животът е свещен и вечен в целостта си. Че всички мъже и жени са равни, че лордове и селяци, бедни и богати, роби и господари, хора и животни — всички са еднакви и еднакво достойни в очите на бога творец.

Съществена част от доктрината им била пълното себеотрицание. Само като се освободят от човешката суета, хората можели да се слеят с божественото. В съответствие с това боашите се отричали от имената си и говорели за себе си само като за „мъж“ и „жена“, Вместо „аз“, „мен“ или „моето“. Макар боашкият култ да изчезнал преди повече от хиляда години, някои от тези словесни привички все още съществуват в Лорат, където мъже и жени от благородническите касти смятат за невъобразимо вулгарно да говориш за себе си в първо лице.

Слепия бог и последователите му превърнали дребните лабиринти на първите лорати в свои градове, светилища и гробници. Владели острова почти цял век. Ала с годините и други, които не споделяли вярванията им, започнали да се престрашават да прекосят залива, за да ловуват тюлени, моржове или риба. Някои предпочели да се заселят на островите. Колиби и бараки изникнали по брега, а после се появили селца. Заприиждали и хора от Иб, Андалос и освободени или избягали роби от Валирия и гордите й дъщери, тъй като свещениците на Слепия бог учели, че всеки всекиму е равен. Три рибарски селца по западния бряг на най-големия остров така се пренаселили и процъфтели, че скоро се слели в едно градче, а после някогашните здания от кирпич и слама отстъпили мястото си на каменни къщи. Поселището се превърнало в град.

Тези нови лорати отпървом били подчинени на следовниците на Боаш, които заварили. Още много години след това свещениците на Слепия бог владеели островите. След време обаче числеността на новодошлите надвишила тази в редиците на вярващите. Култът към Боаш западнал. Свещениците станали все по-алчни и корумпирани, захвърлили косматите ризи и качулките и затлъстели от налозите на поданиците са. Накрая рибарите, чифликчиите и останалото простолюдие се надигнали и отхвърлили оковите на Боаш. Останалите послушници на Слепия бог били избити — с изключение на шепа от тях, които се спотаили в огромния лабиринт на Лорасион, където останали почти век, докато не умрял и последният от тях.

След падението на слепите свещеници Лорат се превърнал в Свободна твърд, управляван от съвет от трима принцове, по обичая на Валирия. Жътвеният принц бил избиран от притежателите на земя на островите, Принцът рибар — от всички притежатели на кораби и лодки, а Уличният принц — от свободните мъже в града. Веднъж избран, всеки принц служел до края на живота си.

Тримата принцове продължават да служат и до днес, макар титлите им да са станали церемониални. Същинската власт се намира у Съвета на магистрите, в който членуват благородници, свещеници и търговци. Изолацията на Лорат значела, че лоратите не са участвали в събитията от Кървавия век, освен наемниците, предложили услугите си на Браавос или Норвос.

Днес Лорат се счита за най-незначителния от деветте Свободни града — най-бедният, най-отдалеченият, най-назадничавият. Макар и да притежават голям рибарски флот, лоратите имат малко бойни кораби и изобщо скромни военни възможности. Малцина лорати напускат дома си и още по-малко от тях стигат до Вестерос. Предпочитат да търгуват с най-близките си съседи — Норвос, Браавос и Иб.

Норвос

Свободният град Норвос се разполага по източните брегове на река Нойн, един от най-големите притоци на Ройн. Високият град се извисява над отвесни скали, опасан е с могъщи каменни стени. На сто метра под него ниският град се шири по разкаляни брегове, защитен е от ровове, окопи и дървена стена, обрасла с плесен. Древните благородни домове живеят във високия град, над който доминира силуетът на великия храм — крепост на брадатите свещеници; бедните се гушат отдолу, сред пристаните, бордеите и пивниците край реката. Двете части на града са съединени чрез масивно каменно стълбище, наречено Стъпалата на грешника.

Велики Норвос, както местните именуват града си, е обграден от зъбати варовикови хълмове и гъсти, сумрачни гори от дъб, бор и бук, дом на мечки, глигани, вълци и всякакъв дивеч. Владенията на града се простират до западния бряг на Тъмна вода — на изток, и Горен Ройн — на запад. Норвоските речни галери властват над водите на Нойн на юг чак до развалините на Ни Сар, дето реката се влива в Ройн. Във Велики Норвос дори се твърди, че Брадвата също е подвластна на града, макар ибенците да оспорват това, понякога с кръв.

По-близо до градските стени норвосците обработват терасираните чифлици, а по-далеч хората се крият зад здрави дървени укрепления или в заградени селца. Потоците са бързи и каменисти, а безкрайните хълмове са осеяни с пещери. Много от тях приютяват често срещаните по тези земи мечки, а други — глутници червени и сиви вълци. В някои можем да открием великански кости или пещерни рисунки, свидетелстващи за обитателите им от миналото. Една плетеница от пещери и тунели на стотина левги северозападно от Норвос е толкова огромна и дълбока, че според легендите е вход към подземния свят — след посещението си Ломас Дългата крачка го добавил сред едно от седемте естествени чудеса на света в своето писание „Чудеса“.

Макар Велики Норвос да властва над изворите на Ройн в наши дни, норвосците не са наследници на ройнарите, прежните господари на могъщата река. Подобно на останалите Свободни градове, Норвос е дъщеря на Валирия. Ала преди валирианците друг народ живеел по Нойн, на мястото на днешен Норвос, като издигал свои собствени примитивни селца.

Кои са били тези предшественици? Някои ги считат за сродници на създателите на лабиринти в Лорат, но това е малко вероятно. Те строели с дърво, не с камъни, и не оставили странни, стъписващи градежи след себе си. Други предполагат, че имат кръвна връзка с хората от Иб. Повечето обаче смятат, че са били андали. Във всеки случай поселенията им не са оцелели. Според преданията, те са били изтласкани от Нойн от нашественическа вълна от космати хора от изток, несъмнено — родственици на ибенците. Те пък са били прогонени от прочутия принц на Ни Сар Гарис Сивия. Ройнарите обаче не се застояли — предпочитали по-умерения климат на долното поречие пред начумерените небеса и студените ветрове в хълмовете.

Подобно на посестримите си Лорат и Кохор, и Свободният град Норвос, какъвто го познаваме днес, е бил основан от религиозни отцепници от Валирия. В зенита на мощта си Свободната твърд била дом на стотици храмове, някои — с десетки хиляди последователи, а други — с едва неколцина, но никое вероизповедание не било забранено във Валирия, нито пък някое имало върховенство над останалите.

Много валирианци почитали повече от един бог, обръщайки се към различно божество, в зависимост от нуждите си. А още повече не почитали никакви богове. Считали свободата на вероизповеданието за мярка за същински напредналата цивилизация. Ала за някои изобилието от богове било непрестанно оскърбление. „Този, който следва всички богове, не отдава почит на никой от тях“, било прочутото заявление на един от пророците на Господаря на Светлината, Червения Р’хлор. И дори в разцвета на славата си Свободната твърд била дом на мнозина, които яростно били отдадени на своето божество, а всички останали считали за фалшиви идоли, шарлатани и демони, решени да поведат човечеството по грешен път.

Някои книжовници предлагат теорията, че драконовите владетели смятали всички религии за еднакво фалшиви, вярвайки, че са по-могъщи от всеки бог или богиня. Виждали свещениците и храмовете като останки от по-примитивни времена, макар и полезни за умиротворяването на „роби, скотове и нищи“ — с обещания за по-добър живот в отвъдното. Нещо повече, многообразието от богове поддържало поданиците им разединени и намалявало възможността да се обединят под знака на една-единствена религия и да се опълчат на господарите си. Религиозната търпимост била средство за поддържане на мира в Земите на Дългото лято.

Десетки подобни секти намерили място във Валирия и понякога свирепо враждували. Неизбежно някои от тях намерили търпимостта на Свободната твърд за неприемлива и се отлъчили в дивото, за да основат свои собствени градове, където да се изповядва само „праведната вяра“. Вече описахме следовниците на Слепия бог Боаш, основатели на Лорат, и какво се случило с тях. Кохор пък бил заселен от поклонници на мрачно божество, известно само като Черния козел. Тях ще опишем по-нататък. Ала сектата, установила се в Норвос, била не по-малко странна от тези двете и дори може би повече. Несъмнено била много по-тайнствена, а името на бога им било разкривано само на посветените. Че божеството е сурово, няма съмнение. Свещениците носят космати ризи и необработени кожи, а част от служенията им включват самобичуване. Веднъж станали послушници, те нямат право да се бръснат или да се подстригват.

От основаването си до ден-днешен Велики Норвос е теокрация, управляван от брадатите си свещеници. Те на свой ред се прекланят пред бога си, чиито повели извират от дълбините на храма крепост. Само най-дълбоко вярващите могат да влязат в него и да живеят там. Макар градът да има съвет от магистри, и те се избират от бога, който говори чрез свещениците си. За да си осигурят подчинение и да пазят мира, брадатите свещеници поддържат свещена гвардия от войници роби. Свирепи воини, те носят дамгата на двуострата секира на гърдите си и ритуално се венчават за дългите секири, с които се сражават.

Само норвоските свещеници имат право да носят бради — свободнородените норвосци от високо или ниско потекло предпочитат дълги, несресани мустаци, а робите и жените се бръснат навсякъде. Норвоските жени бръснат дори главите си, макар благородничките да слагат перуки, особено в компанията на люде от други земи и градове.

Пътешествениците описват Висок Норвос като безрадостно място — горещи лета, вледеняващи зими, режещи ветрове и безспирна молитва. Ниският град, със своите свърталища на речни търговци и риболовци, бордеи и пивници, бил, според тях, много по-оживено място. Там, далеч от погледите на свещеници, благородниците и норвоското простолюдие пируват с червено месо и речна щука и ги преглъщат със силна черна бира и ферментирало козе мляко. Забавляват се с танцуващи мечки и (шушука се) робини се съешават с вълци в осветени от факли изби.

Архимайстер Перестан отбелязва колко е важна брадвата за норвосците като символ на власт и мощ.

Той сочи това като доказателство, че андалите най-напред са заселили Норвос. Брадатите свещеници, според него, именно оттам са взели тази емблема, от развалините, които открили на мястото на бъдещия си град. Както пише архимайстерът, двуострата секира, след седемлъчната звезда, изглежда, е била вторият най-предпочитан символ на светите воини, завладели Седемте кралства.

„Изсечени в камъка“ от архимайстер Хармун съдържа каталог на подобни символи из Долината. Звездите и секирите могат да се видят от Пръстите до Лунните планини и дори в Долината на Арин, в основата на Великанската пика. Хармун предполага, че с времето андалите се отдали повече на символа на седемлъчната звезда, а брадвата отпаднала като емблема на Вярата.

Нужно е обаче да отбележим нещо. Не всички са съгласни, че образите представляват секири. Майстер Евлин например опровергава тази теория и смята, че това, което Хармун нарича секири, са всъщност чукове, символите на Ковача. Обяснява грубия вид на изображенията с това, че андалите са били воини, а не занаятчии.

Никое описание на Велики Норвос не би било пълно, ако не споменем трите камбани на града. Техният зов контролира всяка част от живота на гражданите. Той казва на норвосците кога да се будят, кога да работят, кога да почиват, кога да се вдигнат на оръжие, кога да се молят (което е често) и дори кога да се съешават (съвсем не толкова често, ако са верни разказите). Всяка от камбаните има свой собствен глас, звук, познат на всеки истински норвосец. Носят имената Ноом, Нара и Ниел — на Ломас Дългата крачка тъй му се понравили, че ги нарекъл едно от Деветте ръкотворни чудеса на света.

Кохор

Още по-тайнствен от Норвос и Лорат е Свободният град Кохор, най-източната от „дъщерите на Валирия“. Кохор се намира на река Койн, в западния край на огромен, мрачен праисторически лес, именуван на града. Това е най-голямата гора в цял Есос.

Във фолклора, дори във Вестерос, Кохор е познат като Града на чародеите. Смята се, че мрачните изкуства се практикуват там и до ден-днешен. Гадателство, кървава магия и некромантия — макар за подобни слухове рядко да има доказателства. Едно обаче е неоспоримо: мрачният бог на Кохор, познат като Черния козел, изисква ежедневни кървави жертвоприношения. Телета, млади бикове и коне най-често пристъпват върху олтарите на Черния козел, но в свещени дни и осъдени престъпници минават под ножовете на закачулените духовници. Четем, че във времена на кризи и опасности дори благородници предлагат децата си, за да умилостивят бога, та да защити той града.

Гората край Кохор е основният източник на богатство за града. Най-ранното поселище на това място бил лагер на дървосекачи, разкриват летописите. И до ден-днешен кохорците са прочути най-вече като ловци и познавачи на горите. Бляскавите градове и обширните поселища по долното поречие на Ройн жадуват за дървесина. Собствените им гори отдавна вече са изчезнали, изсечени и заравнени, за да освободят място за поля и чифлици. Огромни шлепове, натежали от дървесина, отплават от пристаните на Кохор всеки ден, подемайки дългото пътешествие надолу по Койн, към Езерото на камата и тържищата на Селхорис, Валисар, Волон Терис и Стар Волантис.

Лесът на Кохор е богат и на всякакви кожи, много от тях редки, с изключително качество и цена, както и на сребро, калай и кехлибар. Огромният лес никога не е бил обходен изцяло, според картите и свитъците на Цитаделата. Навярно крие доста тайни и чудеса в дълбините си. Подобно на много от северните гори, и тук се срещат лосове и елени в изобилие, както и вълци, рисове, глигани с наистина чудовищни размери, петнисти мечки и дори вид лемур — животно, разпространено из Летните острови и Соторьос, но рядко срещано на север. Описани са като създания със сребристобяла козина и виолетови очи и някои ги наричат „малките валирианци“.

Запазен екземпляр от кохорските лемури може да се открие в Цитаделата, препариран на стойка, макар че толкова ръце са го потупвали за късмет в изпитите, че козината му е отдавна опадала.

Кохорските занаятчии са известни по целия свят. Кохорските гоблени, избродирани най-вече от жените и децата на града, са също тъй изкусни, колкото и мирските, но са много по-евтини. Великолепни (ако и донякъде смущаващи) дърворезби могат да се купят от пазарищата на Кохор, а ковачниците на града нямат равни. Кохорските мечове, ножове и брони са по-съвършени и от най-добрите образци от замъците на Вестерос. Ковачите на града са се усъвършенствали и в това да спояват в метала силни, дълбоки багрила, създавайки броня и оръжия с трайна красота. Единствено тук в целия свят се е запазило и изкуството на обработката на валирианска стомана, чиято тайна кохорците ревниво пазят.

Трактатът на майстер Пол за кохорската металообработка, написан през няколкото години, които той изкарал там, разкрива колко ревностно пазят тайната си кохорците: трижди бил бичуван публично и гонен от града, задето твърде настойчиво се интересувал от темата. Последния от трите пъти отрязали и едната му ръка, след като го обвинили, че откраднал валирианско острие. Според Пол, същинската причина за последното му прокуждане била, че научил за кървавите жертвоприношения — включително на роби младенци, които кохорските ковачи използвали в опитите си да постигнат стомана, равностойна на тази от Свободната твърд.

Кохор е известен и като Портата към Изтока. Там се подготвят и запасяват търговските кервани, упътили се към Вес Дотрак и легендарните земи оттатък Костите. После поемат на път през усоите на леса, опустошението, останало от някогашния Сарнор и необятността на Дотракското море. Тези, които се завръщат от Изтока, най-напред спират в Кохор, за да отпочинат след прехода си и да продават или да разменят съкровищата, с които са се сдобили. Тази търговия е помогнала на Кохор да се превърне в един от най-богатите сред Свободните градове и определено в най-екзотичния (макар да се мълви, че градът е бил десет пъти по-богат преди опустошението на Сарнор.)

Силни каменни стени защитават Кохор, ала жителите му не са войнствен народ. Кохорците са търговци, а не воини. С изключение на малобройната градска стража, защитата на града е поверена на роби — войници евнуси, познати като Неопетнените, отгледани и обучени в древния гхискарски град Ащапор, по бреговете на Робския залив.

През Кървавия век, последвал Ориста на Валирия, Кохор и Норвос се съюзили срещу Стар Волантис, когато волантинците се опитали да покорят всички Свободни градове. Оттогава тези два града са били по-често съмишленици, отколкото врагове, макар да е известно, че брадатите свещеници на Норвос смятат Черния козел на Кохор за демон, при това особено зловреден и лукав.

Преди четиристотин години един дотракски хал на име Темо пристигнал от Изтока с петдесет хиляди свирепи ездачи подире си. Три хиляди Неопетнени го обърнали в бяг пред портите на Кохор. Устояли на не по-малко от осемнайсет щурма, преди хал Темо да загине, а наследникът му да нареди всичките му воини да отрежат плитките си и да ги хвърлят в краката на оцелелите евнуси. Оттогава досега кохорците разчитат на Неопетнените да защитават града им (макар да се знае, че от време на време са наемали и свободни дружини и са предлагали пищни дарове на дотракските халове, за да ги убедят да не нападат града им).

Свадливите дъщери: Мир, Лис и Тирош

Най-източните от свободните градове — Лорат, Норвос и Кохор, нямат много вземане-даване с Вестерос. За останалите нещата стоят другояче. Браавос, Пентос и Волантис са крайбрежни градове, благословени с големи пристанища. Търговията е от ключово значение за тях, а корабите им стигат до най-отдалечените кътчета на света, от Юай Тай до Асшаи край Сянката в далечния Изток, до Ланиспорт и Староград на Вестерос. Всеки от тези градове си има свои порядки и история. Всеки си има и собствени богове — макар червеното духовенство на Р’хлор да има значителна власт във всеки от тях. През вековете съперничеството им не е спирало, а пререканията и малките войни биха могли да изпълнят цели томове — и са го сторили.

Това е вярно и за Мир, Лис и Тирош, трите свадливи дъщери на Свободната твърд, чиито нескончаеми вражди и борби за надмощие често са успявали да въвлекат дори кралете и рицарите от Вестерос. Трите града са разположени край голямата плодородна „пета“ на Есос, носът, който разделя Лятното море и Тясното море и някога е бил част от сухопътния мост, свързващ Есос и Вестерос. Тирош, градът крепост, заема и най-северното и най-източното от Каменни стъпала, веригата острови, останали, след като Ръката на Дорн потънала в морето. Мир се издига там, където древният валириански драконов път среща спокойните води на огромния залив, познат като Мирско море. Лис пък се намира на юг, върху малък островен архипелаг в Лятното море. И трите града са слагали ръка върху част (или всички) територии помежду им, които днес са ни известни като Спорните земи. Всякакви опити на Тирош, Мир и Лис да фиксират границите си са се проваляли, което води до безспирните войни между тях.

В история, култура, порядки, език и религия тези три града имат повече общо, отколкото с който и да било от останалите Свободни градове. Те са градове на търговци, защитени от високи стени и наемници, където първенство има богатството, а не родословието. В тях търговията се счита за по-достойно занимание от воюването. Лис и Мир се управляват от магистърски конклави, чийто членове са сред най-богатите и благородни мъже в града. Тирош пък е под властта на архонт, избран от членовете на подобен на горните два конклава. И трите града са робовладелски, а робите са тройно повече от свободните граждани. И трите са пристанищни градове, а соленото море е живителната им кръв. Подобно на Валирия, тези три нейни дъщери нямат установено вероизповедание. Храмове и светилища на многобройни богове се редят по улиците им и се скупчват по бреговете.

Ала съперничествата между тях имат дълбоки корени, а враждите са отколешни. Това ги поддържа от векове разделени и често във война един с друг — в несъмнена полза на лордовете и кралете на Вестерос. Ако тези три богати и силни града се обединят, биха представлявали мощен и опасен съсед.

Доказателството за общата сила на Мир, Лис и Тирош дошло, когато трите града се обединили, ако и за кратко, след победата им над Волантис в Пограничната битка. Врекли се във вечна дружба и през 96 г.сл. З. се съюзили под името Триархията, макар във Вестерос да били известни като кралството на Трите дъщери. Първото дело на Триархията било да започнат чистка на Каменни стъпала, за да се отърват от пирати и корсари. Отначало в Седемте кралства и другаде това било приветствано — пиратите били бич за търговията. Трите дъщери бързо се справили с пиратите — ала когато си спечелили контрол над островите и каналите между тях, започнали да изискват все по-големи такси от преминаващите кораби. Скоро алчността им надминала тази на пиратите — особено когато лисенците започнали да искат красиви момчета и момичета вместо злато.

За кратко Триархията си намерила майстора в лицето на Корлис Веларион и Демън Таргариен и изгубила голяма част от Каменни стъпала. Ала вестеросците скоро обърнали глави към собствените си вражди и Трите дъщери възстановили властта си. Вътрешни конфликти обаче били пагубни за тяхното съглашение. Един лисенски адмирал бил убит от свой съперник в ложето на прочута куртизанка на име Черния лебед (тя била племенница на лорд Суан от Вестерос и скоро практически управлявала цял Лис). Един друг съюз — този на Браавос, Пентос и Лорат, сложил край на кралството на Трите дъщери.

Лис, най-красивият от всички Свободни градове, се радва на може би най-добрия климат в познатия свят. Окъпан в прохладни повеи и стоплен от слънцето, разположен на плодороден остров, където избуяват палми и плодни дръвчета, и обграден от синкавозеленикави води, гъмжащи от риба, „Прекрасният Лис“ бил основан за уединението на драконовите владетели на Валирия. Бил тяхно райско кътче, където да се освежават с изискани вина, нежни девойки и успокояваща музика, преди да се върнат при пламъците на Свободната твърд. И до ден-днешен Лис остава „пиршество за сетивата и балсам за душата“. Домовете на насладите там са прочути из цял свят, а залезите били по-красиви от където и да било другаде. Самите лисенци също са красиви — там най-добре са се запазили старите валириански кръвни линии.

Тирош, съвсем различен на вид, по-суров град, започнал като военен аванпост, за което свидетелстват и вътрешните му стени от споен драконов камък. От валирианските летописи знаем, че крепостта е била издигната, за да контролира преминаващите през Каменни стъпала морски товари. Не след дълго обаче във водите край голия каменист остров, където се намирала крепостта, била открита уникална разновидност на морски охлюви. Те отделяли вещество, което, след правилна обработка, образувало наситеночервено багрило. Скоро то станало извънредно популярно сред валирианските благородници. Понеже охлювите не живеели никъде другаде, търговците се стичали в Тирош с хиляди и аванпостът само за едно поколение прераснал в огромен град. Багрилците на Тирош се научили да получават и яркочервено, и бледочервено, и виолетово, променяйки храненето на охлювите. В последвалите векове изобретили багрила с още стотици цветове и нюанси, някои естествени, други — получени чрез алхимия. Ярките одежди спечелили благоразположението на лордове и князе по целия свят, а боите, с които се постигали, идвали от Тирош. Градът забогатял, а с богатството дошла и показността. Тирошците се наслаждават да се кипрят — и мъжете, и жените обичат да боядисват косите си в неестествени и ярки цветове.

Произходът на Мир е по-неясен. Народът на Мир, според някои майстери, има кръвно родство с ройнарите, тъй като мнозина от тях споделяли смуглата им кожа и тъмната коса, но тази връзка не е доказана. Определени знаци сочат, че на мястото на настоящия Мир още през Епохата на зората и през Дългата нощ се е намирало поселище на някакъв древен и вече изчезнал народ. Ала Мир, какъвто го познаваме днес, е бил основан от валириански търговци пътешественици на мястото на укрепен андалски град, чиито обитатели избили или поробили. Оттогава насетне търговията е в основата на съществуването на Мир, а корабите му порят вълните на Тясното море от векове. Мирските занаятчии, мнозина от тях от робско потекло, са световнопрочути — за мирската дантела и гоблени се твърди, че струват теглото си в злато и подправки, а мирските увеличителни стъкла нямат равни в цял свят.

Докато Лорат, Норвос и Кохор са били създадени с религиозни подбуди, интересите на Лис, Тирош и Мир винаги са били меркантилни. Имат мощни търговски флотилии, които кръстосват навред световните морета. И трите града са дълбоко въвлечени и в търговията с роби. Тирошките робовладелци са особено настъпателни, като стигат дотам, че да хвърлят котва в далечния Север, отвъд Вала, в търсене на диваци роби.

Лисенците пък ненаситно ламтят за хубави млади момчета и девойки — за прочутите си домове на насладата. Лисенците са известни също така с отглеждането на роби — събирайки красиви мъже и жени, те се надявали да постигнат още по-изтънчени и прекрасни куртизанки и креватни роби. Кръвта на Валирия още тече във вените дори на лисенци от простолюдието, у които личат бледата кожа, сребристо-златните коси и виолетовите, люляковите и светлосините очи на някогашните драконови владетели. Лисенските благородници ценят чистотата на родословието над всичко и са дали на света много (печално) прочути красавици. Дори някогашните таргариенски крале и принцове понякога се обръщали към Лис в търсене на съпруги и любовници заради кръвта им, както и заради красотата им. Както подобава, мнозина лисенци се прекланят пред богиня на любовта, чиято гола, пищна фигура краси монетите им.

Съпругата на крал Визерис Втори Таргариен, която родила крал Егон Четвърти, Недостойния, и принц Емон Драконовия рицар, била лейди Лара Рогаре от Лис. Сияйна красавица от валирианско потекло, тя била седем години по-голяма от принца, когато се омъжила за него, на деветнайсет. Баща й Лисандро Гогаре оглавявал богата банкерска фамилия, чиято власт се разраснала още повече след съюза с Таргариените. Лисандро възприел титлата Първи магистър до края на живота си, а хората говорели за него като за Лисандро Великолепни. Ала и той, и брат му Драженко, принцът консорт на Дорн, умрели в два поредни дни, с което започнало главоломното падение на Рогаре и в Лис, и в Седемте кралства.

Наследникът на Лисандро, Лисаро, похарчил огромни суми злато и си спечелил омразата на останалите магистри, а родствениците му се впримчили в заговори за контрол над Железния трон. След краха си Лисаро Рогаре бил бичуван до смърт в Храма на търговците от онези, които били оскърбявани от него. Братята му получили по-леки наказания, а един от тях — Моредо Рогаре, избрал войнишкото поприще и понесъл валирианския меч Истина — и в крайна сметка повел армия срещу Лис.

Войните, примирията, съюзите и предателствата между Лис, Мир и Тирош са твърде многобройни, за да ги опишем тук. Много от конфликтите им са така наречените търговски войни, които се водят изцяло в морето. Корабите на враждуващите страни получават правото да се нападат и плячкосват взаимно — практика, която великият майстер Мерион нарекъл „пиратство с печат“. По време на търговските войни само екипажите на сражаващите се кораби рискували живота си — самите градове никога не попадали под нападение, нито пък се водели битки по суша. Много по-кървави, ако и не толкова чести, са сухопътните войни в Спорните земи — някога богати и плодородни, те били така опустошени във времето на Кървавия век и след него, че в наши дни представляват пустиня от кости, пепел и полета, посипани със сол. Ала дори в тези конфликти Тирош, Мир и Лис предпочитат да плащат на наемници, като рядко рискуват собствените си жители.

Спорните земи са създали повече от така наречените Свободни дружини, отколкото което и да било място в познатия свят. Практиката води началото си от Кървавия век. Дори в наши дни в региона има поне двайсетина дружини — когато не служат на някоя от трите свадливи сестри, наемниците често си търсят собствени завоевания. Част от тях са търсели работа за мечовете си дори в Седемте кралства — и преди Завоеванието, и след това.

Сред най-старите от Свободните дружини е Вторите синове, основана от двайсетина по-млади синове на благороднически домове, обезнаследени и без изгледи за бъдещето. Оттогава насам рицари изгнаници, лордове, останали без земи, и други странстващи воини можели да намерят дом там. Много прочути имена в Седемте кралства по едно или друго бреме са служили във Вторите синове. Принц Оберин Мартел яздел с тях, преди да основе своя собствена дружина. Родрик Старк, Скитащия вълк, също се числял към тези наемници. Най-прочутият Втори син бил Егор Реки, познат на историята като Горчива стомана, който се сражавал за тях в първите години от изгнанието си, преди да основе Златната дружина. Тя пък до ден-днешен остава най-силната и прославена от тези наемнически армии, както и (така твърдят някои) най-достойната.

Други значими дружини включват: Ярките знамена, Бурните врани, Дългите копия и Дружината на котката. И други дружини са били създавани от мъже от Седемте кралства, например Буреукротителите, основана след Танца на драконите, или пък Дружината на розата, създадена от диви мъже (според някои сведения, и жени) от Севера, които отказали да преклонят глава, след като Торен Старк коленичил, и вместо това избрали изгнаническия живот оттатък Тясното море.

Войните между Тирош, Лис и Мир дали началото не само на Свободните дружини в Спорните земи, но и били причината да се сформират пиратски флотилии и други морски наемници, готови да се сражават за оногова, който им предложи повече. Повечето се подвизават по Каменни стъпала, островите, осейващи Тясното море между Счупената ръка и източния бряг.

Тези пиратски флотилии правят опасно всяко плаване край Каменни стъпала. Знае се, че корабите лебеди от Летните острови понякога избягват Каменни стъпала изцяло и приемат опасностите на открития океан, вместо риска от среща с корсари. Други, по-неумели мореплаватели или такива със съдове, по-непригодни за дълбоки води, нямат избор. Понякога, когато пиратските свърталища станат твърде неконтролируеми или многобройни, биват помитани от флотилиите на Тирош или тези на триарсите от Волантис, или дори от Морските господари на Браавос. Но винаги се издигат наново.

В отминали времена пиратите причинявали достатъчно беди, та да тръгнат срещу тях дори кралски флотилии от Драконов камък и от Кралски чертог. Лорд Дъбов юмрук прекарал почти цял сезон в лов на морски бандити и си спечелил много слава, а Младия дракон възнамерявал да се ожени за една от сестрите на Морския господар на Браавос, за да се съюзят срещу пиратите, възпрепятстващи търговията с току-що завладяния Дорн. Великият майстер Кает в своите „Жития на четиримата крале“ излага мнението си, че крал Дерон сгрешил. Слуховете за сватба с Браавос, който по онова време бил във война с Пентос и Лис, дали причина на другите Свободни градове да подпомогнат дорнските бунтовници.

Пентос

Пентос е най-близкият до Кралски чертог Свободен град и кораби порят водите между двата града почти ежедневно. Основан от валирианците като търговски аванпост, Пентос скоро приобщил към територията си околните земи, от Кадифените хълмове до Малък Ройн, включвайки почти цялото древно кралство на Андалос, първоначалния дом на андалите. Първите пентосци били търговци, мореплаватели и земеделци, малцина от тях били от благородно потекло. Навярно заради това не били толкова придирчиви относно валирианската си кръв и били по-склонни да се сродяват с първоначалните обитатели на подвластните им земи. Ето защо във вените на пентосците тече и доста андалска кръв, което ги прави може би най-близките ни братовчеди на Есос.

Въпреки това порядките в Пентос са много по-различни от тези в Седемте кралства. Пентос се счита за дъщеря на Валирия — и можем да открием старата кръв там. Някога градът бил управляван от принц с благородническо потекло, избран сред мъжките потомци на всяко едно от така наречените четирийсет семейства. Принцът на Пентос управлявал до живот — след смъртта му избирали друг, почти винаги от различно семейство.

През вековете обаче властта на принца лека-полека отслабвала, а тази на градските магистри, които го избирали, растяла. В наши дни именно те управляват града. На практика правомощията на принца са най-вече номинални, а задълженията му — церемониални. Най-често оглавява пирове и балове, седнал в паланкина си, обграден от почетна стража. В началото на всяка нова година принцът трябва да отнеме девствеността на две девойки, девицата на морето и девицата на полята. Този древен ритуал, може би водещ началото си от забуления в тайна произход на предвалириански Пентос, има за цел да гарантира просперитета на Пентос по суша и море. Ала ако настъпи глад или градът изгуби война, принцът от владетел се превръща в жертва — прерязват гърлото му, за да бъдат умилостивени боговете. След това избират нов принц, който да донесе повече сполука на града.

Предвид опасностите, свързани с титлата, не всички пентошки благородници биха искали да носят короната на града. Някои дори отказвали древната, ала рискована чест. Най-скорошният и прочут от тях е Дрипавия принц, наемен главатар с печална слава. Като юноша бил избран от магистрите след дълга суша и екзекуцията на предишния принц през 262 г.сл. З. Вместо да приеме честта, той избягал от града и никога не се завърнал. Предлагал услугите си в сраженията в Спорните земи, а после основал една от по-новите свободни дружини на изток, Брулените от вятъра.

През по-голямата част от историята му робията била широко разпространена в Пентос, а пентошките кораби участвали активно в търговията с роби. Преди няколко века обаче тази практика предизвикала конфликт между Пентос и северния му съсед Браавос, „незаконната дъщеря на Валирия“, основана от избягали роби. През последните двеста години двата града воювали не по-малко от шест пъти по тази причина (и струва си да добавим: за контрола над плодородните земи и водите между тях).

Четири от тези войни завършили с победа на браавосците. Последната, приключила преди деветдесет и една години, се развила така неблагоприятно за Пентос, че четирима принцове били избрани и пожертвани само за една година. Петият в това кърваво унаследяване, принц Невио Наратис, убедил магистрите да потърсят мир, след като градът си извоювал рядка победа — която, според слуховете, Невио постигнал с подкупи. По време на мирните преговори Пентос трябвало да направи някои отстъпки — най-вече да се откаже от робството и от участието си в търговията с роби.

Тези условия остават в сила в Пентос и до днес, макар някои наблюдатели да отбелязват, че много пентошки кораби заобикалят забраната, като развяват лисенски или мирски знамена от мачтата си, когато бъдат инспектирани. В самия град пък има десетки хиляди „обвързани слуги“, които само по име не са роби. Иначе получават нашийници и дамги досущ като братята си по съдба в Лис, Мир и Тирош. Получават и същото безмилостно отношение. По закон тези слуги са свободни мъже и жени и имат право да откажат да изпълняват задълженията си… стига да не са в дълг към господарите си. Само че почти всички са. Цената на труда им най-често е по-малка от цената на храната, дрехите и подслона, осигурени им от техните работодатели. Тъй че дълговете им само растат с времето.

Допълнителна клауза в мирния договор с Браавос ограничава флотилията на Пентос до не повече от двайсет кораба и им забранява да плащат на наемници, да сключват договори със Свободни дружини и да поддържат друга армия, освен градската си стража. Несъмнено това са част от причините пентосците да са видимо по-миролюбиви от народите на Тирош, Мир и Лис. Въпреки масивните си стени Пентос често се смята за най-уязвимия от Свободните градове.

Затова магистрите общуват винаги уклончиво не само с останалите Свободни градове, но и с дотракските конни владетели, като са култивирали опасно приятелство с неколцина силни халове през годините, обсипвайки с дарове и сандъци със злато всеки халазар, пристъпил на изток от Ройн.

Волантис

Най-славните, богати и силни от деветте Свободни града са Браавос и Волантис. Межди двата има необичайна връзка. В много отношения са си противоположности. Браавос е разположен в най-северната част на Есос, а Волантис — в най-южната. Волантис е най-старият от Свободните градове, а Браавос — най-новият. Браавос е основан от роби, а Волантис е издигнат върху костите им. Браавос е най-силен по море, а Волантис — по суша. Ала и двата града притежават значителна мощ, историите им са белязани от Свободната твърд.

Древен и славен, Стар Волантис, както често го наричат, се е разпрострял през едно от четирите устия на Ройн, там, където могъщата река се влива в Лятното море.

По-старите части на града се намират по източните брегове, а по-новите — по западните, но дори новите квартали са на векове. Двете половини са свързани от Дългия мост.

Сърцето на Стар Волантис е градът-в-града — огромен лабиринт от древни дворци, дворове, кули, храмове, метоси, мостове и изби, всички зад овалните черни стени, издигнати от Свободната твърд по време на първоначалния растеж на младата валирианска империя. Високи двеста стъпки, тъй дебели, че шест колесници, дърпани от по два чифта коне, могат да се състезават по върха (както се и случва всяка година, когато се чества основаването на града). Тези стени от споен черен драконов камък, по-здрави от стомана или диамант, са неми доказателства за произхода на Волантис — военен аванпост.

Само онези, които могат да проследят родословието си до Стара Валирия, могат да живеят зад Черните стени — никой роб, свободен човек или чужденец няма право да пристъпва там без изричната покана на потомък на Старата кръв. През Първия век от съществуването си Волантис се придържал към военните си корени. Целта му била да защитава границите на Валирианската империя, а единствените му жители били войниците от гарнизона. От време на време драконовите владетели се спускали за кратка почивка или за срещи с пратеници от ройнарските градове нагоре по реката. С времето обаче извън Черните стени се появили бордеи, конюшни и пивници. Наминавали и търговски кораби.

Благословен с великолепно естествено пристанище и отлично разположение по устието на Ройн, Волантис се разраснал бързо. Домове, дюкяни и странноприемници заизниквали по източния бряг на реката, нагоре по хълмовете край Черните стени. От другата, западната страна чужденци, някогашни роби, наемници, престъпници и други съмнителни люде издигнали свой собствен сенчест град. Там властвали прелюбодеянията, пиянството и убийствата. Евнуси, пирати, джебчии и некроманти съжителствали свободни рамо до рамо.

След време беззаконните поселения по западния бряг се превърнали в такава яма на престъпността и покварата, че триарсите нямали избор, освен да изпратят своите воини роби през Ройн, за да установят някакво подобие на благоприличие. Силните приливи и отливи и коварните течения обаче правели бродовете ненадеждни. След известно време триархът Валасо Щедрия наредил да се построи мост през Ройн.

Същите тези приливи, отливи и течения, както и широчината на реката превърнали градежа в епично начинание. Необходими били повече от четирийсет години и милиони хонори. Триарх Валасо не доживял да види края на започнатото от него… но завършен Дългият мост превъзхождал всеки друг, освен Моста на мечтите в Кроян, ройнарския град на пировете. Достатъчно здрав, за да издържи тежестта на хиляда слона (или поне така се твърди), Дългият мост на Волантис е наистина най-дългият мост в целия познат свят. Ломас Дългата крачка го брои като едно от Деветте ръкотворни чудеса на света в едноименната си книга.

В голяма част от по-ранната си история Волантис печелел от търговията между Валирия и ройнарите, а просперитетът и силата му растели… докато Сарой, древният и красив ройнски град, някогашен център на търговията по реката, не започнал да запада. Дългата поредица от последвали войни, които описахме другаде, завършила с пълното унищожение на ройнските градове и бягството на Нимерия с нейните десет хиляди кораба. Макар победата да била извоювана от валирианските драконови владетели, с право се твърди, че най-голяма полза от нея имал Волантис. Сарой и до ден-днешен е в развалини, пуст и обитаван само от призраците на избитите ройнари, докато Волантис — със своя Дълъг мост, Черните стени и огромното пристанище — се числи към един от великите градове на света.

Мнозина от Старата кръв още почитат старите валириански богове, но само в рамките на Черните стени. Извън тях мнозина се прекланят на червения бог Р’хлор, особено робите в града, настоящи и някогашни. Храмът на Господаря на Светлината във Волантис, според доста сведения, е най-големият в света. В своя труд „Останки от драконовите владетели“ архимайстер Грамион твърди, че този храм е тройно по-голям от Великата септа на Белор. Всички служещи в него са роби — откупени като деца и обучени за свещеници, храмови проститутки или воини, те носят пламъците на огнения си бог по лицата си. За воините не знаем много, освен че са наречени Огнената ръка и никога не наброяват по-малко или повече от хиляда.

Зад Черните стени волантинците от Старата кръв още управляват дворовете си в древни дворци, а за тях се грижат армии от роби. Отвъд стените можем да открием чужденци, освободени роби и простолюдие от десетки народи. Мореплаватели и търговци се тълпят по пристаните и тържищата на града, както и неизброими пълчища роби. Казано е, че във Волантис живеят по петима роби за всеки свободен човек — съотношение, сравнимо само с населението на древните гхискарски градове от Робския залив.

Според обичая във Волантис, лицата на всички роби трябва да бъдат татуирани — белязани до живот, за да е очевидно мястото им в обществото, както и за да носят дамгата на миналото си, дори да бъдат освободени. Начините на татуиране са най-различни, някои от тях — осакатяващи. Робите — воини на Волантис, носят тигрови ивици по лицата си, мярка за ранга им. Блудниците получават една сълза под дясното око. Глумците и шутовете получават разноцветни квадратчета, а коларите на хатаите (талигите, дърпани от малките волантински слонове) са белязани с колело. И така нататък.

Волантис също е Свободна твърд, по почина на Валирия, и всички свободнородени собственици на земя имат глас в управлението. Трима триарси се избират всяка година, за да коват и съблюдават закони, да командват флотилията и армията, да споделят ежедневните грижи на града. Изборът протича десет дни — време и на празненства, и на смут. В последните няколко века длъжността се заема най-вече от членове на две съперничещи си фракции, известни като Тигрите и Слоновете.

Сподвижниците на различни кандидати — и на двете фракции — се събират и от името на избраните си лидери обсипват населението с дарове. Всички свободнородени собственици на земя — дори жените — имат право на глас. Макар процесът за много чужденци да изглежда хаотичен до лудост, в повечето случаи властта сменя притежателя си без ексцесии.

Макар волантинските избори да са най-вече мирни, имало е и значителни изключения. Нисеос Кохерос в „Дневници“ описва случая с триарха Хороно, който всяка година бил преизбиран, четирийсет поредни пъти, тъй като бил голям герой от Кървавия век. След четирийсетия си пореден успех той се обявил за пожизнен триарх. Макар волантинците да го обичали, любовта им не била достатъчна, за да понесат да видят древните си порядки и закони погазени за негово удобство. Хоноро бил пленен, отнели му титлата и почестите и го разкъсали между четири бойни слона.

След като Ориста връхлетяла Валирия и Земите на Дългото лято, Волантис заявил правото си да владее всички валириански колонии по света. Такава била мощта на „Първата дъщеря“, че за известно бреме успяла да установи хегемония над няколко от останалите Свободни градове през Кървавия век. В края на краищата волантинската империя се сринала под тежестта си, макар пръст да имали и съюзът между все още свободните й сестри, и бунтове в доскоро подчинените.

Мнозина волантинци се считат за естествените и пълноправни наследници на драконовите владетели от Стара Валирия. Повече от всичко желаят да постигнат господство над останалите Свободни градове, а след време — и над света. Тигрите настояват това да се случи чрез война и завоевания, а Слоновете предпочитат политика на търговия и умножаване на богатството на града.

Впоследствие Слоновете — по-миролюбивата от волантинските фракции, доминират в изборите. Ала след годините на военни кампании Тигрите контролират някои от по-малките градове, най-вече големите речни „градчета“ Волон Терис, Валисар и Селхорис (Всеки — по-голям и гъсто населен от Кралски чертог и Староград). Волантинците владеят самата Ройн, чак до притока й, река Селхору, както и Оранжевия бряг на Запад. Роби воини бранят тези земи от дотракските конни владетели, които от време на време изпробват здравината на волантинските укрепления, както и от останалите Свободни градове, които понякога се опитват да спечелят територии за сметка на посестримата си.

Браавос

В далечния северозападен ъгъл на Есос, където Тръпнещото море и Тясното море се сливат, се разполага Свободният град Браавос. Той се простира върху прочутите си „сто острова“, насред плитките, застояли води на удавена в мъгли лагуна.

Най-млад от деветте Свободни града, Браавос по всяка вероятност е най-богатият и може би най-силният. Основан от избягали роби, скромният му произход отначало не представлявал нищо повече от порив към свобода. През по-голямата част от ранните си години той бил потулен и скрит за останалата част от света, тъй че нямал особено влияние върху развоя на историята. Ала с времето растял и се превърнал в почти несравнима сила.

Браавос си няма принц, нито крал. Властта принадлежи на Морския господар, избиран от магистрите и пазителите на ключовете на града. Процесът по избирането му е колкото заплетен, толкова и мистериозен. От огромния си крайморски дворец Морският господар командва най-могъщата бойна флотилия в света. Пурпурните платна и корпуси на търговските му кораби пък са обичайна гледка по всички познати морета.

Браавос е създаден от бегълци от многоброен конвой с робовладелски кораби, поел от Валирия към новооснована колония на Соторьос. По пътя робите се вдигнали на кървав бунт, установили контрол над корабите и избягали до „най-затънтеното кътче на света“, за да се скрият от доскорошните си господари. Знаейки, че ще бъдат преследвани, робите се отклонили от първоначалната си цел, плавайки на север вместо на юг. Потърсили убежище колкото могли по-далеч от Валирия и мъстта й. Браавоските истории твърдят, че групичка робини от далечните земи на Джогос Нхаи предрекли, че ще успеят да се укрият в отдалечена лагуна, зад стена от обрасли в борове хълмове и морски канари. Там неизменните мъгли щели да помогнат на бегълците да изчезнат от погледите на драконовите ездачи, кръжащи в небето. Така се и случило. Тези жени били жрици, наречени „Лунни певици“. И до ден-днешен храмът им е най-големият в цял Браавос.

Тъй като избягалите роби идвали от всички краища на света и се прекланяли пред какви ли не божества, основателите на Браавос създали място, където всеки бог ще получи заслуженото си внимание. Повелили, че никой няма да има върховенство над останалите. Били пъстър народ, сред него — андали, хора от Летните острови, гхискари, наатци, ройнари, ибенци, сарнорци и дори длъжници и престъпници с чиста валирианска кръв. Някои били обучени за пазачи и воини роби. Други били креватни роби, умели в даряването на наслада. Имало и всякакви домашни роби: учители, гледачки, готвачки, коняри и стюарди. Мнозина били и занаятчиите: дърводелци, ковачи, каменоделци, тъкачи. Едни били рибари, други — гребци, трети — полски работници, а някои били привикнали на какъв ли не физически труд. Говорели най-различни езици, затова този на господарите им, валирианският, станал общ.

И понеже рискували живота си в името на свободата, майките и бащите на новия град се врекли, че никой мъж, жена или дете в Браавос няма да е роб или крепостник. Това е Първият закон на Браавос, изсечен в камъка на високия свод, обкрачил Дългия канал. Оттогава досега Морските господари на Браавос са се опълчвали на робията във всичките й форми и са водили много войни срещу робовладелци и техните съюзници.

Лагуната, където бегълците се установили, отначало им се струвала навъсено и негостоприемно място — разкаляни плитчини, мочурливи полета, останали след отливите, и солени блата. Само че била отлично скрита всред заобикалящите я островчета и скални образувания. Обгърната в мъгли, почти не се виждала дори отгоре.

Нещо повече, застоялите й води били богати на риба и ракообразни, островите — гъсто залесени, а желязо, калай, олово, шисти и други полезни материали били леснодостъпни в близките части на континентален Есос. И още по-важно, лагуната била уединена и на нея рядко стъпвал човешки крак — понеже избягалите роби били уморени от бягството, те най-вече се бояли да не бъдат заловени отново.

И така, скрит от всички, Браавос растял и просперирал. Чифлици, домове и храмове заизниквали по ниската суша, а рибарите събирали богатствата на голямата лагуна и морето отвъд нея. Сред ракообразните в улова си браавосците открили една разновидност на морските охлюви, подобна на онази, която направила тирошките бои световноизвестни — веществото им било тъмнопурпурно на цвят. За да променят вида на откраднатите кораби, браавоските капитани боядисвали в този цвят платната си винаги, когато плавали отвъд лагуната. Внимавайки да избягват, когато може, валирианските кораби и градове, браавосците започнали търговия първо с Иб, а след това със Седемте кралства. Браавоските търговски кораби дълго носели със себе си фалшиви карти и използвали хитроумни лъжи, когато трябвало да обясняват откъде са дошли. И така повече от век Браавос бил известен като Тайния град.

Край на потайността сложил Морският господар Утеро Залин — за да заяви съществуването и местоположението на Браавос, той изпратил кораби до всички краища на света. Поканил хора от всички народи — да дойдат и да отпразнуват 111-ия рожден ден на града. Дотогава всички избягали роби били вече мъртви, както и всичките им някогашни господари. Няколко години по-рано Утеро проводил пратеници до Желязната банка на Валирия, за да подготвят така нареченото Смъкване на наметалото и маската на Утеро. Драконовите владетели не демонстрирали особен интерес към наследниците на избягали преди век роби. Желязната банка пък компенсирала щедро внуците на валирианците, които изгубили корабите си по време на въстанието (като отказала да заплати цената на избягалите роби).

Така било постигнато примирие. Годишнината от Смъкването на наметалото и маската се празнува и досега в Браавос с десет дни на пирове и маскирано веселие. Празненството е несравнимо с никое друго в познатия свят и приключва в полунощ на десетия ден, когато Титанът изревава и всички свалят маските си едновременно.

Въпреки скромното си начало Браавос не само се е превърнал в най-богатия от Свободните градове, но е и най-неуязвимият. Волантис може да има своите Черни стени, ала Браавос разполага с корабен вал, какъвто останалият свят не познава. Ломас Дългата крачка се дивял на Титана на Браавос — огромната крепост от камък и бронз във формата на воин, разкрачен над главния вход на лагуната. Ала същинско чудо е Арсеналът. Там една от пурпурните бойни галери на Браавос може да бъде построена за ден. Всички съдове използват един и същ дизайн, тъй че много от частите могат да се подготвят отрано. Умели корабостроители пък работят върху различни елементи от кораба едновременно, за да се ускори работата. Организацията на подобен инженерен подвиг е безпрецедентна — трябва само да погледнем хаотичното, смутно корабостроителство в Староград, за да разберем това.

Но би било неразумно да не отдадем дължимото и на Титана. С могъщата си глава и пламнали очи на цели четиристотин стъпки над морето, Титанът е уникална по същността си крепост, излята във формата на огромен воин, стъпил на две крайморски възвишения. Краката и долната част от тялото му са от черен гранит. Отначало бил естествен каменен свод, ала после бил оформен от три поколения скулптори и каменоделци и „облечен“ в плисирана бронзова бойна пола. Над кръста колосът е от бронз, а косата му е боядисан в зелено коноп. Видян за пръв път от морето, Титанът е ужасяваща гледка. Очите му са фарове, които ориентират завръщащите се кораби. В бронзовия му торс е пълно с коридори, камери и отвори за обстрел, тъй че всеки съд, опитал силом да мине под него, несъмнено ще срещне гибелта си. Наблюдателите в Титана лесно биха могли да отклонят вражите кораби към подводните скали, както и да ги засипят с камъни и горещ катран, ако се опитат да преминат между краката на Титана без позволение. Това обаче рядко се е случвало. От Кървавия век насам никой враг не е бил толкова глупав, та да провокира гнева на Титана.

В наши дни Браавос е едно от най-големите пристанища в света и посреща търговски кораби отвсякъде (но не и робовладелци). След като навлязат в обширната лагуна, браавоските кораби хвърлят котва във великолепния Пурпурен пристан, близо до Двореца на Морския господар. Другите съдове трябва да използват така наречения пристан на Рагман, считан от всички за по-беден и неприветлив. Въпреки това обещанията за богатства са тъй неустоими, че там пристигат кораби чак от Карт и Летните острови.

Браавос също така е дом на една от най-влиятелните банки в света. Тя се корени още в основаването на града, когато неколцина от бегълците започнали да крият ценностите си в една изоставена желязна мина, където цели да са в безопасност от пирати и крадци. Докато градът растял и процъфтявал, шахтите и залите на мината се пълнели. Вместо да кътат съкровищата си под земята, по-богатите браавосци започнали да дават заеми на по-несретните си събратя.

Така се създала Желязната банка на Браавос, чиято слава (мрачна слава, биха ви казали някои) сега се простира до всяко кътче на света. Безчет крале, князе, архонти, триарси и търговци се стичат откъде ли не, за да вземат заеми от тежко охраняваните трезори на Желязната банка.

Говори се, че Желязната банка си получава дължимото. Онези, които не успеят да погасят дълга си, скоро горчиво се разкайват. Знаем, че банката е разорявала лордове и принцове, а витаят и слухове, че изпращала убийци срещу онези, които не можела да премахне другояче (макар да няма неоспорими доказателства).

Банката е прочута с дискретността си, но в „Произходът на Желязната банка и Браавос“ архимайстер Матар ни дава едно от по-подробните описания на историята и делата й, доколкото това е възможно. Основателите на Желязната банка наброявали двайсет и трима души — шестнайсет мъже и седем жени. Всеки притежавал ключ към огромните подземни трезори. Техните потомци, вече над хиляда, и до ден-днешен са известни като Пазителите на ключовете, макар ключовете, с които те се кичат гордо, да са изцяло церемониални. Някои от основополагащите родове в Браавос са упаднали през вековете, а някои са изгубили цялото си богатство, ала и най-незначителните пазят ключовете си и уважението, което те им носят.

Желязната банка обаче не се управлява само от Пазителите на ключовете. Някои от най-богатите и Влиятелни родове в Браавос днес не са потомци на първите основатели, но главите им притежават дялове от банката, участват в тайните съвещания и имат глас в избора на ръководителите й. В Браавос, както мнозина чужденци отбелязват, златните монети струват повече от железните ключове. Пратениците на банката прекосяват света, често на нейни собствени кораби, а търговци, лордове и дори крале разговарят с тях като с равни.

Браавос е издигнат върху кал и пясък. Човек никога не е на повече от няколко метра от водата. Някои твърдят, че градът има повече канали, отколкото улици. Това е преувеличение, ала не можем да отречем, че най-бързият начин за придвижване из града е по вода, в една от неизброимите змийски лодки, които кръстосват каналите. Пешком градът представлява лабиринт от улици, алейки и сводести мостчета, фонтани и изкуствени езерца. Фонтани красят Браавос в чест на връзката на града с морето и „дървените“ стени, които го закрилят. Застоялите води на лагуната, сред които се намират „стоте острова“, са били източник на голяма част от ранните богатства на града — стриди, раци, миди, скатове и още много други риби.

Ала живителните води, които хранят и бранят Браавос, го поставят и в опасност. През последните два века започва да личи, че някои от островите на града потъват под тежестта на зданията, които ги обсипват. Най-старите градски части, северно от пристана на Рагман, вече са потънали и сега са известни като Удавения град. Въпреки това някои браавосци, най-бедните, все още обитават кулите и горните етажи на полупотъналите сгради.

Браавос е прочут с архитектурата си: с разрасналия се във всички посоки Дворец на Морския господар; с великолепната си менажерия от причудливи зверове и птици от цял свят; с внушителния Дворец на правосъдието; с огромния Храм на Лунните певици и акведукта, който браавосците наричат „сладководната река“. Той носи от вътрешността на Есос тъй важната за града прясна вода, тъй като тази в каналите е кална и застояла и не става за пиене, а жителите на Браавос изхвърлят в нея отпадъците си. Други архитектурни постижения на града са кулите на Пазителите на ключовете, Домът на Червеноръките, огромен приют и лечителско средище. Сред тези благородни здания се гушат неизброими дюкянчета, бордеи, странноприемници, пивници, домове на гилдии и малки пазарища. По улиците и мостовете бдят статуи на някогашни Морски господари, законотворци, мореплаватели, воини и дори поети, певци и куртизанки.

Храмовете на Браавос също са известни надлъж и нашир, а някои са същински чудеса. Храмът на Лунните певици е най-изтъкнатият от тях. Браавосците имат особено отношение към това божество, както писахме по-рано. Бащата на Водите е почти също толкова тачен — водният му храм се гради наново всяка година, за да е готов за ежегодното му честване. Господарят на Светлината, червеният Р’хлор, също има голям храм в града. През последните сто години следовниците му непрестанно се множат.

Потомци на сто народа, браавосците почитат също толкова божества. В чест на най-влиятелните от тях са издигнати значими храмове, но дълбоко в сърцето на града се намира Островът на Боговете, където дори най-малките и необичайни богове си имат светилища. Презморската септа и нейните септони и септи всеки ден отслужват молебни за моряците от корабите на Седемте кралства, дошли да търгуват с Браавос.

В Браавос мъже и жени от отдалечени краища на света могат да седнат едни до други, както и през стотиците изминали години, и да споделят храна и напитки, докато си разказват истории. Всички, казано е, са добре дошли в Тайния град.

Трябва да споменем и куртизанките на Браавос, прочули се из цял свят. До една са свободни жени, за разлика от други известни лица от попрището, красавиците от бордеите в Лис или Волантис. Те са изкусни не само в постелята — умът и осанката им печелят вниманието на най-богатите търговци, най-дръзките капитани и най-знатните посетители. Пазители на ключове, лордове и принцове търсят благоволението им. Най-прочутите куртизанки приемат поетично звучащи прякори, които подсилват тайнствения им чар. Певци жадуват за покровителството им, а катилите със своите тънки мечове често се дуелират до смърт в името на някоя от тях.

Много от браавоските куртизанки са възпети и за много от тях се носят легенди, а някои са дори обезсмъртени в бронз или мрамор. В Седемте кралства най-прочути са Черните перли. Първата с това прозвище била капитан и пиратска кралица на име Белегере Отерис, за кратко една от деветте наложници на крал Егон Недостойния. Тя му родила дъщеря, Беленора, втората Черна перла. Била прочута куртизанка и певците разнасяли навсякъде славата й на най-красивата жена в света. Наследничките й я последвали в попрището й, като всяка носела прозвището на майка си и всяка от тях и до наши дни носи у себе си част от кръвта на дракона.

Майсторството с меча на катилите от Тайния град е не по-малко прочуто от красотата на куртизанките му. На практика без брони и въоръжени с тънки, заострени саби, много по-леки от мечовете в Седемте кралства, тези улични воини се упражняват в мълниеносен и смъртоносен боен стил. Най-добрите сред тях се наричат „танцуващи по водата“, заради обичая на катилите да се дуелират върху Лунния вир край Двореца на Морския господар. Твърди се, че истинските танцуващи по водата могат да се бият и да убиват върху повърхността на вира, без да смутят водите му.

Пилман от Ланиспорт, капитан на търговски кораб, е описал дуел на танцуващи по водата на писарите в Цитаделата. Според описанието му, те наистина сякаш едва раздвижват повърхността на Лунния вир, но това е илюзия на тъмнината — защото винаги се дуелират нощем. При все това капитанът настоява, че никога никъде не е виждал подобно изящество и умение с острието.

Макар сред катилите и водните танцьори да могат да се открият много смъртоносни воини, по традиция най-добрият от тях е Първия меч, който командва личната гвардия на Морския господар и лично го пази в публичните му изяви. Веднъж избрани, Морските господари служат до живот. Неизбежно се появяват онези, които биха искали да предизвикат смъртта им по политически причини. През вековете Първите мечове са влизали в славни дуели, участвали са в дузина войни и са спасили животите на десетки Морски господари, и за добро, и за лошо.

Никое описание на Браавос няма да е пълно, ако не спомене Безликите. Обгърната в тайнственост и слухове, за тази иначе непозната ни общност от наемни убийци се мълви, че е по-стара от самия Браавос, а корените й стигат чак до Валирия в зенита на могъществото й. Ала за Безликите нищо не може да се каже със сигурност.