Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (42) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Бурните земи

Бурите в Тясното море са известни с яростта си из Седемте кралства и Свободните градове. Макар да могат да се разразят през всеки сезон, моряците казват, че най-лошите идват през есента — започват в топлите води на Лятното море на юг от Каменни стъпала и тръгват на север през тези голи каменисти острови. Според архивите на Цитаделата, повече от половината продължават на север-северозапад, профучават над нос Гняв и Дъждовен лес и набират поройна мощ, пресичайки водите на залива Коработрошача, преди да се разбият в Бурен край на нос Дуран.

От тези могъщи морски бури са взели името си Бурните земи.

Сърцето на това древно кралство бил Бурен край, последният и най-великият от замъците, построени от краля герой Дуран Божията скръб в Епохата на героите, който се издига, огромен и непоклатим, на върха на извисяващите се скали на нос Дуран. На юг, отвъд буйните води и подмолните скали на залива Коработрошача, лежи нос Гняв. Влажната зелена плетеница на Дъждовен лес властва над северните две трети от носа. По на юг се разтваря широка равнина, спускаща се плавно към Дорнско море, чиито брегове са осеяни с множество малки рибарски селища. Там се намира Плачещият град (наречен така, защото там било върнато тялото на падналия герой крал Дерон Първи Таргариен след убийството му в Дорн) — оживен пристан и пазар, през който минава много от търговията в региона.

Големият остров Тарт, с неговите водопади, езера и високи планини, също се смята за част от Бурните Земи, като и остров Естермонт и другите по-малки острови край нос Гняв и Плачещия град.

На запад се издигат диви и сурови хълмове, които напират към небето, докато не преминат в Червените планини, границата между Бурните земи и Дорн. Пейзажът тук е осеян с дълбоки, сухи долини и огромни скали от пясъчник и наистина понякога по залез върховете блестят в пурпурно и алено на фона на облаците… но според някои планините са получили името си не от цвета на камъка си, а заради всичката кръв, с която е пропита земята.

По-навътре, отвъд подножието на планините, се намират граничните земи — обширни пасища, пусти поля и ветровити равнини, простиращи се на стотици левги на север и северозапад. Там се извисяват великите замъци на граничните лордове, построени, за да пазят пределите на Бурните земи от дорнски нападения от юг и от облечените в стомана воини на кралете на Предела от запад. Най-могъщи сред граничните лордове са домовете Суан от Стоунхелм, Дондарион от Черен пристан, Селми от Харвест Хол и Карън от Нощна песен, чиито Пеещи кули бележели най-западната точка на владението на Бурните крале. Всички тези домове и днес са заклети на Бурен край, както са били от незапомнени времена.

На север от Бурен край обаче границите на кралството са се променяли много през вековете, когато на трона се редували силни и слаби Бурни крале, които печелели и губели земи в поредица големи и малки войни. Днес властта на дома Баратеон се простира от южния бряг на Отприщена вода и долните граници на кралския лес, по каменистите брегове на Тясното море, до подножието на Куката на Маси. Но преди Завоеванието на Егон, дори и преди идването на андалите, кралете воини от рода Дурандон разширили границите си много по-надалеч.

В онези времена Куката на Маси била част от техните владения, както и целият кралски лес чак до Черна вода. В някои епохи Бурните крале властвали дори отвъд Черна вода. Далечни градове, като Дъскъндейл и Девиче езеро, плащали васален налог на Бурен край, а под властта на великия крал Арлан Трети бурните мъже превзели целите Речни земи и ги задържали под своя власт повече от три века.

Но дори в периода на най-обширните си граници, земите на рода Дурандон били слабо заселени в сравнение с Предела, Речните земи и Запада, затова мощта на владетелите на Бурен край била ограничена. Онези, които все пак решавали да се заселят в Бурните земи — дали по каменистите брегове на Тясното море, сред мокрите зелени гори на Дъждовен лес или по ветровитите гранични земи, — са от специална порода. Често се казва, че хората от Бурните земи са също като времето там — непокорни, буйни, неумолими и непредвидими.

Идването на първите хора

Историята на Бурните земи стига назад до Епохата на зората. Много преди идването на Първите хора целият Вестерос принадлежал на древните раси — горските чеда и великаните (а според някои и Другите, ужасяващите „бели бродници“ от Дългата нощ).

Чедата живеели в огромната праисторическа гора, която някога се простирала от нос Гняв до нос Кракен на север от Железните острови (днес единствените останки от тази велика гора са кралският лес и Дъждовен лес). Великаните пък населявали подножието на Червените планини и назъбения каменен гръбнак на Куката на Маси. За разлика от по-късните андали, които пристигнали във Вестерос по море, Първите хора дошли от Есос по огромния земен мост, който днес наричаме Счупената ръка на Дорн, тъй че самият Дорн и Бурните земи на север от него били първите части от Вестерос, на които стъпил човешки крак.

Разказва се, че дивата и влажна дъждовна гора била любимо свърталище на горските чеда, а великаните живеели в дивите хълмове, издигащи се под сянката на Червените планини, както и сред зъберите и дефилетата на каменистия полуостров, по-късно наречен Куката на Маси. Макар великаните да странели от другите раси и винаги се отнасяли враждебно към хората, според писанията в началото горските чеда приели радушно новодошлите във Вестерос, вярвайки, че има достатъчно земя за всички.

Гората формирала Първите хора, които строели домовете си под древните дъбове, високите секвои, боровете пазители и боровете воини. Край бреговете на малки потоци се издигнали простички селища, където хората ловували с позволението на владетелите си. Кожите от Бурните земи били високо ценени, но истинското богатство на Дъждовен лес бил дървеният материал и редките видове твърда дървесина. Сеченето на тези дървета обаче скоро довело до конфликт между Първите и горските чеда. Войната между тях продължила стотици и хиляди години, докато Първите хора не приели старите богове на чедата за свои. Разделили земите със Съюза, сключен на Острова на ликовете насред Великото езеро, наречено Окото на боговете.

Съюзът обаче дошъл твърде късно в историята на човечеството във Вестерос — когато бил подписан, великаните (които не били част от него) били почти изчезнали от Бурните земи, а дори броят на чедата силно намалял.

Домът Дурандон

Много от ранната история на Вестерос е изгубена в мъглите на времето и колкото по-назад се връщаме, толкова по-трудно става да се различат фактите от легендите. Това е особено вярно за Бурните земи, където Първите хора били сравнително малобройни, а древните раси — силни. На други места из Седемте кралства руните, разказващи историята им, са оцелели и до днес, издълбани в пещерни стени и по камъните и руините на паднали крепости. Ала в Бурните земи Първите хора често дълбаели историята на победите и загубите си в стволовете на дървета, вече отдавна изгнили.

Освен това сред древните Бурни крале се родила традицията да кръщават първородния син и наследник на краля с името на Дуран Божията скръб, така още повече усложнявайки работата на историците. Озадачаващият брой на кралете с име Дуран неизбежно създава объркване. Майстерите от Цитаделата в Староград са дали поредни номера на много от тези крале, за да ги различават един от друг, но това не било практика на певците (ненадеждни дори в най-добрия случай), които са основният ни източник на информация за онези времена.

Легендите, обгърнали родоначалника на дома Дурандон, Дуран Божията скръб, са достигнали до нас чрез песните на певците. Те разказват, че Дуран спечелил сърцето на Еленай, дъщеря на морския бог и богинята на вятъра. Като се отдала на смъртен, Еленай се обрекла на смъртна съдба, затова богът и богинята, които я родили, намразили жениха й. В гнева си те пратили виещи ветрове и поройни дъждове, за да разрушат всеки замък, който Дуран дръзнел да издигне, докато едно малко момче не му помогнало да изгради крепост толкова могъща и хитроумно построена, че можела да устои на техните бури. Това момче пораснало и станало Брандън Строителя, а Дуран бил първият Бурен крал. Редом с Еленай той живял и властвал в Бурен край хиляда години или поне така разказват преданията.

(Такава продължителност на живота изглежда невероятна, дори за герой, женен за щерката на двама богове. Архимайстер Глейв, по рождение от Бурните Земи, направил предположението, че този Хилядолетен крал всъщност е бил поредица от монарси, носещи едно и също име, което изглежда достоверно, но не може да бъде доказано.)

Независимо дали е бил един човек или петдесет, знаем, че по това време кралството разширило границите си далеч отвъд Бурен край и околностите му, поглъщайки съседните кралства едно по едно през вековете. Някои били спечелвани чрез договор, други чрез брак, повечето чрез завоевание — процес, продължен от наследниците на Дуран.

Лично Божията скръб пръв превзел дъждовната гора, която дотогава принадлежала единствено на горските чеда. Синът му Дуран Благочестивия върнал на чедата повечето земи, завзети от баща му, но век по-късно Дуран Бронзовата брадва им ги отнел отново, този път завинаги. Песните разказват, че Дуран Мрачния убил Лун Последния, краля на великаните, в Битката на Кривата вода, но книжовниците още спорят дали това е бил Дуран Пети или Дуран Шести.

Малдън Маси построил замъка Камен танц и установил властта си над Куката на Маси при царуването на друг крал Дуран, наричан Приятеля на гарваните, но периодът на неговото властване и пореден номер също са обект на спорове. Дуран Младия, наричан още Момчето касапин, бил този, който затлачил река Слейн с дорнски трупове, след като отблъснал Йорен Ирънууд и девата воин Уила от Уил в Битката при Кървавото езеро… но дали това е бил същият крал, който в по-късните си години се увлякъл по собствената си племенница и умрял от ръката на брат си Ерик Родоубиеца? На тези въпроси, и на много други подобни, вероятно никога няма да получим отговор.

За по-късните векове обаче съществуват донякъде по-достоверни източници. Можем да кажем с голяма доза сигурност, че великото островно кралство преминало под властта на рода Дурандон, когато Луран Прекрасния се оженил за дъщерята на тамошния крал Едуин Вечерницата. Техният внук Ерик Платнаря (вероятно Ерик Трети) пръв превзел Естермонт и по-малките острови на юг. Още един Дуран (Дуран Десети, съгласни са повечето книжовници) разширил кралството на север до Черна вода, а синът му Монфрид Първи, Могъщия пръв, прекосил реката, победил древните крале от дома Дарклин и дома Мутън в поредица от войни и превзел процъфтяващите пристанищни градове Дъскъндейл и Девиче езеро.

Синът на Монфрид Дуран Единайсети, Глупака, и собственият му син Барон Красивия изгубили всичко, което той придобил, и още отгоре. През дългите години на управлението на Дъруолд Първи, Дебелия, в Бурен край родът Маси се отцепил, Тарт въстанал три пъти и дори на нос Гняв се появило предизвикателство в лицето на една горска вещица, позната само като Зелената кралица. Тя отбранявала Дъждовен лес срещу Бурен край почти цяло поколение. Понякога хората казвали, че властта на Дъруолд стигала не по-далеч, отколкото човек може да уринира от стените на Бурен край.

Нещата отново се променили, когато Морден Втори назначил незаконния си полубрат Ронард за свой кастелан. Ронард бил страховит воин, който скоро станал действителният владетел на Бурните земи. Оженил се за сестрата на крал Морден. В рамките на пет години се възкачил и на престола. Кралицата на самия Морден поставила короната му на главата на Ронард. Ако песните са верни, споделяла и леглото му. Самият Морден, смятан за безобиден, бил затворен в килия в кулата.

Узурпаторът на трона властвал близо трийсет години като Ронард Копелето, разбивайки както разбунтували се знаменосци, така и дребни крале в битка след битка. Тъй като никога не се задоволявал само с една жена, вземал по една дъщеря от всеки предал се враг. До смъртта си според разказите бил станал баща на деветдесет и девет синове. Повечето били копелета (макар че Ронард имал двайсет и три съпруги, казват песните) и не получили дял от наследството на баща си, а трябвало сами да си проправят път в живота. Поради тази причина хилядолетия по-късно много хора от простолюдието в Бурните земи, дори най-незначителните бедните сред тях, се хвалят с кралската си кръв.

Андалите в Бурните земи

Когато андалските дълги кораби за пръв път поели през Тясното море, крал в Бурните земи бил Ерик Дурандон Седми. Историята го запомнила като Ерик Неподготвения, защото не обърнал внимание на тези нашественици, заявявайки, че не го интересуват „войните на чужденци в далечни земи“. Бурният крал по това време бил зает със собствените си войни, опитвайки се да си възвърне Куката на Маси от страховития пиратски крал Джъстин Млечното око, като в същото време отблъсквал и нападенията на дорнския крал Оливар Ирънууд. Ерик така и не доживял да види резултата от бездействието си, защото до края на живота му андалите останали съсредоточени върху Долината.

Внукът му, крал Карлтън Дурандон Втори, пръв се изправил в битка срещу андалите. След четири поколения война този монарх, който наричал себе си Карлтън Завоевателя, най-накрая завършил повторното завладяване на Куката на Маси, като превзел Камен танц след едногодишна обсада и убил последния крал от дома Маси, Джосуа (наречен Мекото копие).

Бурният крал задържал новозавладяната територия по-малко от две години. Един андалски вожд на име Тогарион Бар Емон (наречен Тогарион Ужасния) създал свое собствено кралство на север от Черна вода, но попаднал под ударите на Дарклин от Дъскъндейл. Усещайки слабост на юг, Тогарион взел за жена дъщерята на Джосуа Мекото копие и прекосил залива Черна вода с цялата си сила, за да основе ново кралство на Куката на Маси. Той построил свой собствен замък на Остър нос, на края на Куката, прогонил от Камен танц мъжете от Бурните земи и поставил брата на жена си да властва там като негова марионетка.

Карлтън Завоевателя скоро се сдобил с по-сериозни проблеми от загубата на Куката на Маси. Погледите на андалите се обърнали на юг и по цялото му крайбрежие започнали да акостират андалски дълги кораби, пълни с гладни мъже със седемлъчни звезди по щитовете, гърдите и челата си. Всички били решени да си извоюват собствени кралства. Остатъкът от царуването му, както и това на сина и внука му, Карлтън Трети и Монфрид Пети, били време на непрестанни войни.

Бурните крале спечелили половин дузина важни битки, но най-важна от тях била Битката на Бронзовите порти. Там, с цената на собствения си живот, Монфрид Пети победил Светото братство на андалите, съюз от седем дребни крале и военачалници. Ала дългите кораби продължили да прииждат. Казвали, че на мястото на всеки паднал в битка андал на брега идвали още петима. Първо превзели Тарт, а скоро го последвал и Естермонт.

Андалите се установили и на нос Гняв и сигурно щели да превземат целия Дъждовен лес, ако не водили войни помежду си със същата готовност, с която се биели и срещу кралствата на Първите хора. Крал Балдрик Първи Дурандон, Лукавия, се оказал изключително способен в това да настройва андалите едни срещу други, а крал Дуран Двайсет и първи предприел нечуваната стъпка да потърси оцелелите горски чеда в пещерите и кухите хълмове, където се криели, и се съюзил с тях срещу мъжете от задморските земи. В битките край Черното блато, Мъгливата гора и под Виещия хълм (точното местоположение на който, за жалост, е изгубено) този Съюз на язовите дървета нанесъл на андалите поредица от болезнени загуби и спрял упадъка на Бурните крале за известно време. Поколение по-късно един още по-невероятен съюз между крал Клеоден Първи и трима дорнски крале спечелил още по-гръмка победа над Дрокс Сеяча на трупове при река Слейн край Стоунхелм.

Но все пак би било погрешно да се каже, че Бурните крале отблъснали нашествениците. Въпреки всичките си победи те така и не спрели вълната от андали. Макар мнозина андалски крале и предводители да свършили с глави, набучени на копия над портите на Бурен край, андалите продължавали да идват. Обратното също е вярно — те така и не покорили рода Дурандон. Историята ни казва, че седем пъти обсаждали Бурен край или се опитвали да щурмуват могъщите му стени и седем пъти се проваляли. Седмият провал бил взет за знак от боговете и след него нямало повече нападения.

Накрая двете страни просто се обединили.

Крал Малдън Четвърти взел андалска девойка за жена, както направил и синът му Дуран Двайсет и четвърти, Нечистокръвния. Андалските вождове станали лордове и дребни крале, женели се за дъщерите на Бурни лордове и им давали в замяна своите дъщери, плащали васални налози за земите си и заклевали мечовете си на Бурните крале. Водени от крал Ормунд Трети и неговата кралица, хората от Бурните земи изоставили старите богове и приели боговете на андалите, Вярата на Седемте. С вековете двата човешки народа станали като един… а горските чеда, почти забравени, напълно изчезнали от Дъждовен лес и Бурните земи.

Домът Дурандон достигнал върха на успехите си в последвалите няколко века. В Епохата на Стоте кралства крал Арлан Първи, Отмъстителя помел всички по пътя си и разширил границите на кралството си до Черна вода и изворите на Мандър. Правнукът му крал Арлан Трети прекосил и Черна вода, и Тризъбеца и превзел целите Речни земи, като дори забил знамето си с коронования елен на бреговете на Морето на залеза.

Със смъртта на Арлан Трети обаче започнал неизбежният упадък, защото хората от Бурните земи били прекалено малобройни, за да удържат огромните територии. Избухвал бунт след бунт, дребни крале никнели като плевели, замъци и крепости падали… и тогава дошли железнородените, водени от Харвин Коравата ръка, крал на Железните острови. За последвалата война вече писахме. Докато мъжете от Бурните земи отстъпвали пред железните мъже на север, дорнците нахлули през Пътя на костите, за да ги притиснат от юг, а кралете на Предела изпратили рицарите си от Планински рай, за да завземат наново изгубените земи на запад.

Кралството на бурята се смалявало, крал след крал, битка след битка, година подир година. Крахът бил забавен за кратко, когато свирепият принц воин Аргилак, наречен Арогантния, сложил на главата си еленовата корона, но дори могъщ мъж като него можел само да забави прилива, но не и да го спре. Последният Бурен крал, последният Дурандон, за известно време успял да направи точно това… но към края на живота си, вече остарял, крал Аргилак направил неуспешен опит да използва дома Таргариен от Драконов камък като щит срещу нарастващата мощ на железните мъже и техния крал Харън Черния. „Никога не хващай дракон за опашката“, гласи старата поговорка. Аргилак Арогантния направил тъкмо това и успял само да обърне погледите на Егон Таргариен и сестрите му на запад.

Когато те акостирали на устието на Черна вода, за да започнат Завоеванието на Седемте кралства, с тях дошъл и един черноок, чернокос незаконороден мъж на име Орис Баратеон.

Домът Баратеон

Домът Баратеон се родил сред дъжда и калта на битката, останала в историята като Последната буря, когато Орис Баратеон три пъти отблъсквал щурма на рицарите на Бурен край и убил краля им Аргилак Арогантния в двубой. Бурен край, от незапомнени времена смятан за непревземаем се предал на Орис без битка (мъдро решение, предвид съдбата на Харънхъл). След това Орис се оженил за дъщерята на Аргилак и приел герба и думите на рода Дурандон за свои, за да почете храбростта на краля.

Благосклонността, която Егон Завоевателя проявявал към Орис Баратеон, карала мнозина да повярват на слуховете, че той бил незаконен полубрат на Егон. Макар твърдението да не е доказано, и днес повечето хора смятат, че това е истина. Според други, Орис се издигнал толкова заради бойните си умения и пламенната си преданост към дома Таргариен. Дори преди Завоеванието той служел като поборник и заклет щит на Егон, а победата му над крал Аргилак само добавила още блясък към славата му. Когато крал Егон дал Бурен край на дома Баратеон за вечни времена и направил Орис Върховен владетел на Бурните земи и Ръка на краля, никой не се осмелил да намекне, че той не е достоен за тези почести.

По време на нашествието на Егон в Дорн през 4 г.сл. З. лорд Орис бил взет в плен, когато се опитал да преведе войските си през Пътя на костите. Похитителят му бил лорд Уайл от Уайл, познат като Вдовичи любовник, който отсякъл дясната ръка на Орис.

След това според всички свидетелства лорд Орис се преизпълнил с раздразнение и горчивина. Той напуснал поста си при краля и насочил вниманието си към Дорн, обсебен от мисълта за отмъщение. Шансът му дошъл при крал Енис Първи, когато разбил част от войската на Краля-лешояд и лорд Уолтър Уайл, син на Вдовичия любовник, паднал в ръцете му.

От историята на Архимайстер Гилдаин

Орис Баратеон, вече познат като Орис Едноръкия, повел войските си от Бурен край за последен път, за да разбие дорнците под стените на Стоунхелм. Когато Уолтър Уайл му бил доведен ранен, но жив, лорд Орис казал: „Баща ти взе ръката ми. Аз ще взема твоята в замяна“. С тези думи отсякъл дясната ръка на лорд Уолтър. След това взел и другата му ръка, а също и двете му стъпала, наричайки ги своята „лихва“. Странното е, че лорд Баратеон умрял по пътя на връщане към Бурен край от раните, които той самият получил в битката, но синът му Давос твърдял, че баща му умрял доволен, усмихвайки се на гниещите ръце и стъпала, които висели в палатката му като връзка лук.

Родът Баратеон останал тясно свързан с дома Таргариен и изиграл важна роля в размирните царувалия на наследниците на Егон Завоевателя. Внукът на лорд Орис Баратеон, лорд Робар, пръв сред великите лордове се обявил в подкрепа на принц Джеерис срещу чичо му Мегор Жестокия. Като награда за верността и храбростта си той бил обявен за Пазител на кралството и Ръка на краля след странната смърт на Мегор на Железния трон. Докато крал Джеерис навърши пълнолетие, лорд Робар споделял властта над кралството с неговата майка, вдовстващата кралица Алиса. Половин година по-късно двамата се оженили.

От техния брак се родила лейди Джоселин, която се омъжила за най-големия син на Стария крал и станала майка на принцеса Ренис — „Невъзкачилата се кралица“, както я нарекъл остроумният шут Гъба — и Боремунд Баратеон, който наследил баща си като владетел на Бурен край. На Великия съвет през 101 г.сл. З., свикан от крал Джеерис Първи, за да обсъди въпроса за наследяването на трона, лорд Боремунд защитавал претенциите на племенницата си, принцеса Ренис, и сина й принц Ленор от дома Веларион, но се оказал от губещата страна на спора.

Мощта на Бурен край и близостта му до Кралски чертог и Железния трон направила рода Баратеон първият от великите родове на Вестерос, чиято помощ потърсили принцеса Ренира и крал Егон Втори след смъртта на баща им крал Визерис Първи. По това време обаче лорд Боремунд вече бил покойник и властта била в ръцете на сина му Борос, а Борос бил съвсем различен по характер от баща си.

Докато лорд Боремунд бил непоколебим в подкрепата си за покойния съпруг на Ренира, Ленор, лорд Борос усетил възможност и посрещнал сдържано Лукерис Веларион, втория син на Ренира и Ленор. Когато Лукерис отлетял с дракона си до Бурен край, за да търси подкрепа, той открил, че братовчед му принц Емонд Таргариен е вече там и уговаря брака си с една от дъщерите на Борос.

Лорд Борос бил разярен от посланието, което Лукерис донесъл. В него принцеса Ренира проявявала непристойна арогантност, приемайки за даденост подкрепата на Бурен край за каузата си. Борос се разгневил и от отказа на принц Лукерис да се ожени за една от дъщерите му (принцът вече бил сгоден за друга жена). Той ядно прогонил младия Веларион от замъка си и не направил нищо, за да попречи на принц Емонд да го последва и да си отмъсти за окото, което изгубил от ръката на Лукерис преди години. На Баратеон му стигало това отмъщение да не се случи сред стените на Бурен край.

Принц Лукерис се опитал да избяга на младия си дракон Аракс, но Емонд го последвал на своя огромен дракон Вхагар. Ако в залива Коработрошача не се вихрела буря, Лукерис може би щял да избяга, но уви — младежът и драконът му загинали, потъвайки в морето край Бурен край, докато Вхагар ревял победоносно. Това била първата кралска кръв, пролята в Танца на Драконите, макар че я последвала цяла река.

В началото на войната лорд Борос не бил склонен да се изправи лично срещу драконите. Към края на Танца обаче той и неговите воини от Бурните земи завзели Кралски чертог през Месеца на тримата крале, възстановявайки реда в града. Получил обещанието, че голямата му дъщеря ще стане новата кралица на овдовелия крал Егон Втори. След това самоуверено извел последната част от роялистката армия срещу приближаващата войска от Речните земи, водена от младия лорд Кърмит Тъли, още по-младия Бенджикот Блакууд и сестра му Алисан. Научавайки, че вражеската войска е предвождана от момчета и жени, той бил още по-сигурен в победата си, но Кървавия Бен Блакууд, както бил наречен след това, разбил фланга му, а Черната Али Блакууд повела стрелците, които разгромили рицарите му. Лорд Борос останал непримирим до края и според разказите убил дузина рицари, както и лордовете Дари и Малистър, преди на свой ред да бъде покосен от Кърмит Тъли.

За лорд Борос септон Юстин пише:

Лорд Боремунд бил камък, корав, неотстъпчив и силен. Лорд Борос бе вятър, който вилнее, вие и фучи ту насам, ту натам.

Със смъртта му и поражението на бурното воинство Танцът на драконите почти бил приключил. Домът Баратеон заложили много на крал Егон Втори, избор, който им донесъл само злочестини в царуването на Егон Трети, Драконовата гибел, както и в регентството преди това.

Мнозина други от рода Баратеон се прославили през вековете, вървейки по стъпките на Орис Едноръкия и Бурните крале преди него. Сир Реймънд Баратеон, по-малък син на лорд Баратеон, служил в Кралската гвардия, когато Енис Първи бил принуден да поведе война срещу Вярата. Той спасил живота на краля си, когато Окаяниците се опитали да го убият в леглото му. Рицари, като Бурекършача и Смеещата се буря, пък спечелили още слава за рода си, а лорд Ормунд Баратеон дори дал живота си при Каменни стъпала под знамената на Таргариен, по време на войната на Кралете на деветте петака.

Годините минавали, кралете се сменяли на Железния трон, а старите раздори били забравени. Баратеон отново служели вярно на Короната… докато самите Таргариени не подложили на изпитание тази вярност. Това се случило по времето на крал Егон Пети, останал в историята като Невероятния. Тогава лорд на Бурен край бил Лайънъл Баратеон, огромен мъж, известен като Смеещата се буря, един от най-прославените воини на онова време.

Лорд Лайънъл бил сред най-верните поддръжници на крал Егон. Тъй крепка била дружбата им, че Негово Величество с радост се съгласил да сгоди най-големия си син и наследник за дъщерята на лорд Лайънъл. Всичко вървяло добре, докато принц Дънкан не се прехласнал по тайнствена девойка, известна само като Джени от Стария камък (според някои била вещица) и я взел за жена, противопоставяйки се на желанието на баща си.

Любовта между Джени от Стария камък („с цветя в косите“) и Дънкан, Принца на водните кончета, е любима тема за певци, разказвачи и девици и до ден-днешен. Само че, когато това се случило, причинило огромно оскърбление на дъщерята на лорд Лайънъл и навлякло срам и безчестие на дома Баратеон. Тъй силен бил гневът на Смеещата се буря, че той положил кръвна клетва за отмъщение, отрекъл се от Железния трон и се провъзгласил за нов Бурен крал. Мирът бил възстановен едва след като рицарят от Кралската гвардия сир Дънкан Високия се изправил срещу лорд Лайънъл в двубой, принц Дънкан се отказал от трона и крал Егон се съгласил най-малката му дъщеря Рела да се омъжи за наследника на Лайънъл.

Но в мъдростта си Седемте пожелали именно съюзът, на който склонил крал Егон Пети, за да се помири със Смеещата се буря, да доведе до края на Таргариените в Седемте кралства. През 245 г.сл. З. принцеса Рела изпълнила обещанието, дадено от баща й, и се омъжила за Ормунд Баратеон, младия лорд на Бурен край. На следвалата година го дарила със син, Стефон, който станал паж, а после и скуайър в Кралски чертог. Там той се сприятелил е принц Ерис, най-големия син на крал Джеерис Втори и наследник на Железния трон.

За нещастие лорд Стефон се удавил в залива Коработрошача, докато се връщал от мисия във Волантис. Там кралят го бил изпратил, за да търси съпруга на сина му Регар… ала синът на Стефон, Робърт, го наследил като лорд на Бурен край и се превърнал в един от най-великолепните рицари в Седемте кралства. Тъй силен и безстрашен бил той, че сякаш Смеещата се буря се бил преродил в правнука си.

Когато лудостта на крал Ерис Втори станала непоносима, останалите лордове в кралството се обърнали именно към лорд Робърт. През 282 г.сл. З. при брода на Тризъбеца Робърт Баратеон сразил Регар Таргариен, принц на Драконов камък, и практически сложил края на три века таргариенско господство. Скоро след това сам се възкачил на Железния трон като Робърт Първи Баратеон, родоначалник на славна нова династия.

Мъжете от Бурните земи

Както крал Робърт доказал при Тризъбеца — и както лордове и крале преди него са доказвали — бурните мъже са силни, свирепи и умели воини, с които малцина други в Седемте кралства биха могли да се сравняват. Дългите лъкове от пограничните земи са особено прочути. В песните и летописите мнозина от най-славните стрелци с лък произхождат от дорнските покрайнини. Флетчър Дик, печално известният разбойник от Братството на Кралския лес, бил роден в селце край пограничния замък Стоунхелм. Мнозина го смятат за най-великолепния стрелец с лък в историята.

Бурните земи са родили и немалко големи мореплаватели. Самият Бурен край, извисяващ се над огромните скали на нос Дуран и коварните скали на Коработрошача, не предлага добро място за пристан нито на бойни, нито на търговски кораби. Ала във времената на Бурните крале бойни флотилии били поддържани на Куката на Маси, Естермонт, както и в градчетата и рибарските селца по протежението на Дорнско море.

По-късно други монарси предпочитали да закотвят флотилиите си по западния бряг на Тарт, където планините на острова ги пазели от бурите, които често вилнеели из Тясното море. Сапфиреният остров, както го наричат някои, е под властта на дома Тарт от Вечерен замък — стар род от андалски произход с кръвни връзки с Дурандон, Баратеон и по-наскоро с Таргариен. Лордовете на Тарт, някога също крале, все още се наричат „Вечерницата“, титла, водеща началото си от зората на времето.

Много от обитателите на Тарт, и благородници, и простолюдие, твърдят, че произхождат от легендарен герой, сир Галадон от Морн, който носел меч на име Справедливата дева, връчен му от самите Седем. Като има предвид колко важна роля играе Справедливата дева в историята на сир Галадон, майстер Хюбърт в своите „Родственици на елена“, предполага, че Галадон от Морн не е някой свиреп воин от Епохата на героите, превърнат от певците в рицар, а истинска историческа фигура от по-скорошни времена. Хюбърт също отбелязва, че Морн е бил кралски престол на дребни владетели на източния бряг на Тарт, докато Бурните крале не ги покорили. Руините му обаче сочат, че е създаден от андали, а не от Първите хора.

Най-страховитите воини в Бурните земи и навярно в цял Вестерос са несъмнено мъжете от пограничните планини. Те, говори се, се раждат с меч в ръка и често се хвалят, че се учат да се бият, преди да проходят.

На тях с пада задачата да бранят Бурните земи от древните им врагове на запад и на юг.

Замъците по дорнските погранични територии са сред най-здравите в цялото кралство. И с основателна причина, защото рядко имало поколение, което да не срещне нова заплаха. Те били изградени като защита срещу нашествията на дорнците и на кралете на Предела. Пограничните лордове с право се гордеят с историята си като ключови бранители на Бурните земи и много балади са изпети за храбростта им.

Сред най-силните устои на пограничните райони са Стоунхелм, дребният престолен замък на дома Суан, с наблюдателниците си от черен и бял камък, издигащи се над река Слейн с нейните бързеи, вирчета и водопади; Черен пристан, дом на Дондарион, със суровите си стени от черен базалт и бездънен сух ров; Нощна песен на Пеещите кули, където от векове господства домът Карън. Макар да се наричаш Господари на границата, Карън нямат власт над останалите лордове в региона. Въпреки това се смятат за най-стария от пограничните родове (което Суан оспорват) и винаги са се отличавали в отбраната на Бурните земи.

Прочути с воините и с менестрелите си, домът Карън има богата история, стигаща чак до Епохата на героите. Карън не пропускат да изтъкнат, че славеите на герба им са били на хиляда бойни полета, а летописите сочат, че Нощна песен е бил обсаждан не по-малко от трийсет и седем пъти в последните хиляда години.

Така както границата е прочута с могъщите си замъци и баладите си, Дъждовен лес е прочут дъждовете си, мълчанието си и богатството си на кожи, дървесина и кехлибар. Говори се, че тук господари са дърветата, а замъците често изглеждат, сякаш са поникнали от земята, а не построени. Ала рицарите и лордовете на Дъждовен лес имат корени, дълбоки като тези на дърветата, които ги закрилят, и често се доказват като твърди в сраженията, силни, упорити и непоколебими.

Бурен край

Историята за градежа на Бирен край ни е известна песни и разкази — легендите за Дуран Божията скръб и красивата Еленай, дъщеря на две божества. Предполага се, че това е седмият от замъците, които Дуран издигнал на това място (макар че числото може би е по-късна добавка от страна на Вярата).

Бурен край е несъмнено стар замък. Ала нека го сравним с останките от кръговите крепости на Първите хора или дори с Първата цитадела на Зимен хребет — която според един майстер, служил при Старк, била толкова често престроявана, че не можел да определи възрастта й. Строежът на високата кула и съвършено напаснатите камъни във външната стена на Бурен край изглеждат отвъд способностите на Първите хора за хиляди години напред. Грубата сила, нужна, за да се издигне Вала, била едно, но за да се издигне стена, която вятърът не може да подрони, било нужно фино умение. Архимайстер Вирон в своята „Триумфи и поражения“, че разказът за това как Бурен край е седмият замък, сочи към ясно андалско влияние и ако това е вярно, то предполага, че крайният вид на замъка е бил постигнат в андалски времена. Може би замъкът е бил построен на мястото на по-ранни крепости, но ако това е така, било е много след като Дуран Божията скръб и Еленай са си отишли от този свят.

Майстери, служили в замъка, потвърждават колко е здрав и изкусно построен. Не е ясно дали наистина Строителя е замислил замъка, но огромната му външна стена с право е прославена, тъй майсторски са напаснати камъните, че вятърът не може да ги орони. Също тъй известна е и голямата централна цитадела, издигаща се в небето над залива Коработрошача.

Бурен край никога не е разрушаван от буря, нито се е предавал при обсада, ни казват летописите. И със сигурност можем да вярваме на това.

По време на Бунта на Робърт лорд Тирел от Планински рай обсаждал Бурен край цяла година, но безрезултатно. Ако запасите на гарнизона са били достатъчни, замъкът е можел да удържи за неопределено време, ала войната започнала неочаквано и складовете и хамбарите били пълни едва наполовина. Към края на годината гарнизонът, командван от Станис, брат на лорд Робърт, вече страдал от глад и тежки лишения. Спасил го обикновен контрабандист, който се вмъкнал през блокадата на Редвин с товар от лук и осолена риба. И така замъкът устоял, докато Робърт сразил Регар при Тризъбеца, а лорд Едард Старк пристигнал, за да сложи край на обсадата.

Говори се, че на всеки седемдесет и седем години буря, по-страшна от всички останали, се разразява над Бурен край, докато старите богове на небето и морето за пореден път се опитват да срутят престола на Дуран. Интересна история е… но само история.

Хрониките на майстерите от Бурен край показват, че мощни бури бушуват почти всяка година, особено през есента. Някои са по-силни от други, но не съществуват свидетелства за необичайно мощни стихии на всеки седемдесет и седем години. Най-силната буря в последните десетилетия е тази от 221 г.сл. З., в последната година от царуването на Ерис Първи, а най-силната преди нея е от 166 г.сл. З., петдесет и пет години по-рано.