Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (36) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Северът

Необятното, сковано от мраз владение на Кралете на зимата, Старките от Зимен хребет, се счита за първото, най-старото и най-дълго оцеляло от Седемте кралства. Географията и историята отделят специално място на Севера сред южните му съседи.

Често се говори, че Северът е голям колкото останалите шест кралства, взети заедно, но истината не е дотам величава: Северът, владян от дома Старк в наши дни, съставлява малко над една трета от Кралството. В долния си край започва от южната граница Шийката и се простира до Новия дар (който също бил част от Севера, докато крал Джеерис Първи не ги убедил да отстъпят земите на Нощния страж). А между двете граници има огромни лесове, брулени от ветрове равнини, хълмове и долини, скалисти брегове и обрамчени от сняг планини. Северът е студено място — най-вече бърда и високи равнини, отстъпващи по на север на планини, — тъй че земята е много по-неплодородна от Предела на юг. Чувало се е и се е виждало да пада сняг дори лете, а зиме снеговалежът може да е смъртоносен.

Бял пристан, единственият истински град на Севера, е и най-малкият в Седемте кралства. Най-известните в Севера паланки пък са „зимният градец“ под стените на Зимен хребет и Бароутън в Могилите. Първият почти пустее през пролетта и лятото, но се изпълва до пръсване през есента и зимата. Тогава хората се стичат под закрилата и грижата на Зимен хребет за през гладните месеци. И то не просто жителите на отдалечени селца, но и мнозина синове и дъщери на планинските кланове — особено когато зимата е сурова.

Бароутън също е чудат — построен в основата на могила, която, ако вярваме на легендите, е гроб на Първия крал, някога върховен властник над всички Първи хора. Издигнат насред обширна, празна равнина, той процъфтява благодарение на далновидното управление на дома Дъстин, верни знаменосци на Старк. Те властват над Могилите в тяхно име, откакто бил сразен последният Могилен крал.

Ръждивата корона на герба на Дъстин идва от твърдението им, че те самите са наследници на Първия крал и на Могилните крале след него. Старите предания, записани в „Прехожденията на мъртвите“ на майстер Кенет, гласят, че на Голямата могила било хвърлено проклятие: никой не можел да претендира за короната на Първия крал. Проклятието карало всички самозванци да заприличат на трупове, изпивало живеца и енергията им. Това, разбира се, е просто легенда, но е относително сигурно, че Дъстин споделят кръв и родословие с Могилните крале от древността.

Северняците са наследници на Първите хора, а кръвта им не е дотам разредена с тази на андалите, прегазили южните кралства. Езикът на Първите хора — познат и като Стария език, вече се говори само от диваците отвъд Вала. Много други елементи от културата им са избледнели — например по-зловещите аспекти от богослуженията им, когато престъпници и предатели били убивани, а вътрешностите им увисвали по клоните на язови дървета.

От векове по навик хората говорят за Седемте кралства на Вестерос. Това произлиза от седемте големи кралства, поделящи си континента под Вала в годините непосредствено преди Завоеванието. Но дори тогава наименованието не било точно, защото едно от „кралствата“ се управлявало от принцеса (Дорн), а „кралството“ на Драконов камък дори не влизало в бройката.

Тъй или иначе, името е останало. Точно както говорим за Стоте кралства от по-древни времена, макар Вестерос никога да не е бил разделен на сто независими владения, и в това трябва да дадем преимущество на популярното име, при все че е неточно.

Ала северняците все пак пазят нещо от старите привички в обичаите и поведението си. Животът им е по-суров и е направил и тях сурови. Благородните удоволствия на Юга се смятат за детинщина, по-недостойни от лова и борбата, които северняците обичат най-много.

Тъй като рицарството е специална чест в Севера, турнирите и рицарските шествия са изключително редки оттатък Шийката. Северняците яздят и се бият с копия, но не ги използват за забавление. Предпочитат мелета, които на моменти твърде често наподобяват истински сражения. Записани са истории за съревнования, траяли половин ден, оставяйки след себе си прегазени ниви и почти срутени селца. Сериозните наранявания се срещат често, а фаталните — нерядко. В голямото меле в Сетно огнище през 170 г.сл. З. не по-малко от осемнайсет души загинали, а почти трийсет били тежко ранени преди края на деня.

Дори имената на домовете им ги отличават: Първите хора са носили кратки, ясни и точни фамилии. Имена като Старк, Вул, Ъмбър и Стаут произхождат от времената, когато андалите не са имали власт над Севера.

Един отличителен обичай, който северняците тачат повече от всеки друг, е правото на госта. Според тази традиция на гостоприемството, никой не може да нарани гост под покрива си, нито пък гост — домакина си. Андалите също имали нещо подобно, но не било толкова значимо в умовете на южняците. В текста си „Справедливост и несправедливост в Севера: Съдничеството на трима лордове на Старк“ майстер Егберт отбелязва, че престъпления, нарушаващи правото на госта, били редки, но се наказвали като най-тежка измяна. Единствено родоубийството се счита за по-отвратително престъпление.

На Север се разказва поверието за Готвача плъх, който сервирал на един андалски крал — според едни, бил крал Тивел Втори от Скалата, а според други — крал Озуел Първи от Долината и Планината, — плътта на собствения му син, опечена в пай. За наказание бил превърнат в чудовищен плъх, който се хранел с малките си. Ала не бил прокълнат, задето убил сина на краля, нито, защото нагостил с него баща му, а защото нарушил правото на госта.

От песните и легендите знаем, че Старките от Зимен хребет управлявали големи части от Севера оттатък Шийката от осем хиляди години. Наричат се Кралете на Зимата (по-древното им название), а в по-скорошни времена — Кралете на Севера. Господството им не е било неоспорвано. Старките увеличили земите си в резултат на множество успешни войни. Водили и немалко сражения, за да си върнат владения от бунтовници, обявили се самоволно за господари на това или онова парче земя. Кралете на Зимата били сурови мъже в сурови времена.

Древни балади, сред най-старите в архивите на Цитаделата, разказват за подвизите на Кралете на Зимата: как един от тях прокудил великаните от Севера, а друг сразил превръщенеца Гавен Сивия вълк и рода му в „свирепата Война на вълците“, но за тези митични крале и сражения можем да съдим само по думите на певците.

Повече исторически документи имаме за войната между Кралете на Зимата и Могилните крале на юг, които сами се зовели Крале на всички Първи хора, включително на Старките. Руническите записки свидетелстват за конфликта им, наречен от певците Хилядагодишната война. Всъщност войната им е била по-скоро поредица от сблъсъци, траяли около двеста години. В края им последният Могилен крал подвил коляно пред Краля на Зимата и му дал ръката на дъщеря си.

Дори това не осигурило на Зимен хребет пълна власт над Севера. Оставали още мнозина дребни крале, царуващи над кралства малки и големи. Хиляди години и още много войни били нужни, преди да покорят и последните от тях. Старките надделели над всеки от тях, затривайки завинаги много горди домове и дребни родословия.

Сред домовете, принизени от корона до васалство, можем да причислим: Флинт от хълм Счупен камък, Слейт от Черен вир, Ъмбър от Сетно огнище, Лок от Стар замък, Гловър от Дълбоки лес, Фишър от Камен бряг, Ридър от Ручеите… и може би дори Блакууд от Гарваново дърво, които традиционно настояват, че някога са владеели по-голямата част от Вълчия лес, преди да бъдат изтласкани от Кралете на Зимата. Определени рунически записки потвърждават това, ако можем да вярваме на преводите на майстер Барнеби.

Хроники, открити в архивите на Нощния страж при Нощна крепост (преди да бъде изоставена), свидетелстват и за войната при нос Морски дракон. В нея Старките надвили Краля на варгите и съюзниците му, Горските чеда. Когато паднала и последната му крепост, синовете му били посечени, заедно с всичките му зверове и зеленозрящи, а дъщерите му станали плячка на завоевателите.

Домовете Грийнууд, Тадърс, Ъмбър и Фрост срещнали подобна гибел, както и още десетки по-малки родове и дребни крале, чиито имена са изгубени за историята. Ала най-горчивите врагове на Зимен хребет несъмнено били Червените крале, мрачните Болтън от Дредфорт, чиито зловещи владения се простирали от Последната река до Белия нож, а на юг чак до хълмовете Овча глава.

Враждата между Старките и Болтън стигала чак до Дългата нощ, твърди се в летописите. Войните между двата древни рода били безчет, а и не всички приключили с победа за Старк. Крал Ройс Болтън, Вторият с това име, дори превзел и опожарил самия Зимен хребет. Съименникът му и наследник Ройс Четвърти пък бил познат като Ройс Червеноръки, защото бъркал в коремите на заловените си врагове, за да вади с голи ръце червата им — и той повторил подвига на предшественика си три века по-късно. За други Червени крале се твърдяло, че носели наметала от кожите на старкските принцове, които били заловили и одрали.

Но накрая дори Дредфорт паднал пред мощта на Зимен хребет. Последният Червен крал, известен на историята като Рогар Ловеца, се врекъл във вярност на Кралете на Зимата и изпратил синовете си в Зимен хребет като заложници по времето, когато първите андали прекосявали Тясното море в дългите си корави.

След победата над Болтън, последните от северните им съперници, най-големите заплахи за Старк идвали от морето. Северната граница на владенията им била защитена от Вала и мъжете от Нощния страж, а на юг единственият път през мочурищата на Шийката били порутените кули и стени на голямата крепост — Рова Кайлин. Докато Блатните крале държали Рова, техните езерни хора заставали непоколебими на пътя на всякакви нашествия от юг, съюзявайки се с Могилните крале, Червените крале или Кралете на Зимата, според случая, само и само да изтласкат всеки южняшки лорд, поискал да прибави Шийката към териториите си. А когато крал Рикард Старк успял да я присъедини към владенията си, Ровът Кайлин станал още по-непреодолима преграда срещу силите на Юга. Малцина се опитали да го покорят, а според хрониките, никой не е успял.

Дългите разкривени брегови линии на изток и запад обаче останали уязвими — оттам най-често пристигали заплахите за царуването на Зимен хребет, от железнородените на запад и андалите на изток.

Прекосявайки Тясното море със стотици, дори хиляди, корабите на андалите пристигнали и в Севера, както и в Юга, но когато и да стъпвали на сушата, Старките и знаменосците им ги отблъсвали обратно в морето. Крал Теон Старк, познат ни като Гладния вълк, се справил с най-сериозното от тези нашествия. Съюзил се с Болтън и разгромил войските на андалския главатар Аргос Седемзвездни в Битката при Плачеща вода.

След победата си крал Теон поел на път със собствената си флотилия, прекосявайки Тясното море до бреговете на Андалос, а трупът на Аргос висял от носа на флагманския кораб. Там, според летописите, Теон въздал кървава мъст, опожарявайки десетки селца, овладял три крепости и една укрепена септа, посякъл стотици. Взел главите на убитите и ги върнал във Вестерос, където ги набучил на колове като предупреждение към бъдещи нашественици. (По-късно в удавеното си в кръв царуване той превзел и Трите сестри и изпратил армия на Пръстите, но не задържал дълго тези земи. Сражавал се и с железнородените на запад, като ги изтласкал чак до нос Кракен и Мечия остров, потушил въстание при Ручеите и се присъединил към Нощния страж в поход срещу диваците, като ги прекършил за повече от поколение.)

Вълчата бърлога била издигната още преди пристигането на андалите от крал Джон Старк, за да предпазва устието на Белия нож срещу нашественици и поробители оттатък Тясното море. Някои книжовници предполагат, че това са били ранни андалски нашествия, а други — че са били предшественици на хората от Иб или дори робовладелци от Валирия и Волантис.

Древното укрепление, владяно от различни домове през вековете — Флинт, Слейт, Лонг, Холт, Лок и Ашууд и Грейстарк, издънки на Старк, — щяло да се превърне в средоточие на не един и два конфликта. По време на войните между Зимен хребет и андалските крале на Планината и Долината, Стария сокол Осгуд Арин обсадил Вълчата бърлога. Синът му, Осуин Нокътя, успял да я превземе и да я опожари. По-късно върху нея връхлетели пиратски главатари от Трите сестри и робовладелци от Каменните стъпала. Чак хиляда години преди Завоеванието, когато родът Мандърли дошъл на Север и се врекъл във вярност към Кралете на Зимата, проблемът със защитата на Белия нож бил решен. Реката, осигуряваща достъп до сърцето на самия Север, била защитена със създаването на Бял пристан.

Преди Кралски чертог да се разрасне край Черна вода, Бял пристан бил най-младият град в Седемте кралства. Бил построен с богатствата, които Мандърли донесли със себе си от Предела, откъдето били пропъдени от лорд Лоримар Пийк, по заповед на крал Персион Трети Гардинър, уплашен от растящата им власт там. Бял пристан приличал повече на красивите замъци и кули от Предела, отколкото на замъците на Севера. Новата цитадела била замислена като копие на Дъстънбъри, замъка, който Мандърли изгубили, след като били прогонени.

Западният бряг на Севера също попадал под ударите на грабители. В няколко от войните си Гладния вълк бил въвлечен, когато кораби от Голям Уик, Стар Уик, Пайк и Оркмонт нападнали западните му брегове под Знамената на Хараг Хоар, крал на Железните острови. Известно време Камен бряг бил под властта на Хараг и железнородените; големи части от Вълчия лес били пепелища, а Мечият остров станал база, откъдето започвали плячкосванията на Равос Грабителя, син на Хараг. Макар Теон Старк да убил Равос със собствените си ръце и да прокудил железнородените от бреговете си, те се върнали с внука на Хараг, Ерих Орела, а после отново — със Стария кракен, Лорон Грейджой, който превзел отново Мечия остров и нос Кракен. Крал Родрик Старк си върнал острова, а синовете и внуците му водели сражения за нос Кракен. Войните между Севера и железнородените продължили и след това, но с променлив успех за Старките.

Планинските кланове

Клановете, населяващи Северните планини, са особено прочути със своето гостоприемство, а главатарите им нерядко се съревновават по щедрост. Тези кланове, намиращи се най-вече из планинските региони оттатък Вълчия лес, високите долини и ливади и по Ледения залив са подчинени на Старките, но пререканията им често са създавали проблеми на лордовете на Зимен хребет и Кралете на Зимата преди тях. Нееднократно са ги принуждавали да изпращат войски в планините, за да възпират кръвопролитията, или да призовават главатарите в Зимен хребет, за да дават обяснения. Подобни случаи са възпети в балади като „Черни борове“ и „Вълци из хълмовете“.

Най-могъщият от северните кланове е Вул, рибарите, живеещи по бреговете на Ледения залив. Омразата им към диваците може да се сравнява само с тази към железнородените, които често атакуват бреговете на залива, изгарят домове, крадат, грабят и отвличат жените и дъщерите на мъжете от клановете за солени съпруги или робини. Големи части от Камен бряг, Мечия остров, нос Морски дракон и нос Кракен са били владени от железнородените по едно или друго време. Нос Кракен, най-близката точка до Железните острови, толкова често е сменял притежателя си, та майстерите вярват, че във вените на местните тече повече кръв на железнородени, отколкото на северняци.

Историческите сведения на Севера твърдят, че Родрик Старк спечелил Мечия остров от железнородените в двубой по борба, и може би има някаква истина в това — кралете на Железните острови често искали да докажат по достойнство правото си да носят короната от плавеи. Трезво мислещите книжовници се съмняват в истинността на историята и предполагат, че ако е имало „борба“, тя е била с думи.

Каменнородените от Скагос

Въпреки вековните си вражди планинските кланове по традиция са оставали верни на Старките — и във война, и в мир. Същото не може да се каже за свирепите обитатели на Скагос, скалистия остров на изток от Тюленовия залив.

Скагосците не се ползват с уважението на останалите северняци, които ги считат за почти диваци и ги наричат „скаги“. Скагосците пък се наричат „каменнородените“ заради значението на думата „скагос“ на Стария език. Те са едър, космат, нелицеприятен народ (някои майстери вярват, че притежават немалко ибенска кръв, други — че са потомци на великани); обличат се в необработени кожи и вълна и се твърди, че яздят еднорози. Скагосците често са обект на черен хумор. Мълви се, че още правят човешки жертвоприношения пред язовите си дървета и с фенери примамват кораби към скалистите си брегове, за да пируват после с човешка плът през зимата.

Скагосците навярно наистина са били канибали, но е много спорно дали тези им привички продължават и до днес. „Ръбът на света“ — сборник с разкази и легенди, събрани от майстер Балдер, служил в Източен крайморски страж през шейсетгодишното управление на лорд-командир Осрик Старк, — е основният ни източник с информация за скагосците. От него например знаем за Пира на Скейн, когато флотилия от скагоси похитила по-малкия съседен остров Скейн, а скагосците изнасилили и отвлекли жените, а мъжете изклали. След това се гощавали с плътта им две седмици.

Така наречените „еднорози“ от Скагос някога били обект на присмех от майстерите на Цитаделата. От време на време някой непочтен търговец им носел „рог от еднорог“, но това не се оказвало нищо повече от рог на някой от онези морски зверове, които китоловците от Иб ловуват.

Въпреки това рогове от съвсем различно естество — според някои, идващи от Скагос — пристигали понякога при майстерите от Източен крайморски страж. Твърди се и че мореплавателите, достатъчно храбри, за да търгуват със Скагос, са виждали каменнородените лордове, възседнали огромни, рунтави, рогати, ала и достатъчно пъргави създания, които можели да се катерят дори по планински склон. Жив екземпляр — или дори скелет — обаче така и не е стигал до Староград.

Не се знае със сигурност дали това е вярно, или не, но Скейн и до ден-днешен пустее, макар прекатурени стени и обрасли основи на здания да свидетелстват, че някога сред пометените от вятъра хълмове и каменисти брегове са живели хора.

Макар и в наши дни рядко да напускат острова си, някога каменнородените редовно прекосявали Тюленовия залив, за да търгуват или — по-често — за да плячкосват. Крал Брандън Старк, Деветият с това име, ги разгромил веднъж завинаги, унищожил корабите им и им забранил да плават. През по-голямата част от познатата ни история те си остават изолирани, назадничави и свирепи племена, които както биха търгували с посетители, така биха и ги убили. Когато се съгласят да търгуват, скагосците предлагат дебели кожи, обсидианови остриета и върхове на стрели и „рогове на еднорози“ в замяна на това, от което се нуждаят.

Някои скагосци са служели и в Нощния страж. Преди повече от хиляда години някой си Крол (член на клан, който на Скагос минавал за благороднически) дори бил лорд-командир за известно време, а в „Аналите на Черния кентавър“ пише за друг скагосец, Стейн, който се издигнал до Пръв рейнджър, но загинал скоро след това.

Скагос често е причинявал беди на Старките — и като крале, докато се опитвали да го покорят, и като лордове, опитвайки се да принудят скагосците да им се подчиняват. Всъщност дори в скорошната история, по времето на крал Дерон Втори (Дерон Добрия), островът се надигнал срещу лордовете си. Неподчинението траяло години, хиляди загинали, включително Бартоган Старк, лорд на Зимен хребет (наричан Бартоган Черния меч).

Езерните хора от Шийката

Последните (а според някои — и последни по значение) от народите на Севера са блатните обитатели на Шийката, познати като езерните хора, защото издигат колибите и другите си здания върху плаващи острови. Те са дребен, лукав народ. Някои казват, че са малки, защото са смесвали кръвта си с горски чеда, но по-вероятно е да е от недохранване — зърното не расте сред мочурищата и солените блата на Шийката, тъй че езерните хора се прехранват най-вече с риба, жаби и гущери. Освен това са тайнствен и необщителен народ.

Южно от Шийката, речните жители твърдят, че езерните хора дишат под вода, че имат ципи по ръцете и краката, като жаби, и мажат с отрова копията и стрелите си. Последното е вярно — мнозина търговци са носили редки билки и растения от Шийката на майстерите в Цитаделата, които винаги търсят начина да разберат свойствата и полезността им. Останалото обаче е измислица: езерните хора са си хора, ако и по-дребни, макар и да живеят по твърде своеобразен начин.

Много отдавна, твърдят летописите, езерните хора били управлявани от Блатните крале. Певците ги описват яхнали лъвогущери и размахали тризъбци като копия, но това очевидно са небивалици. Били ли са Блатните крале изобщо крале, както ние разбираме понятието? Архимайстер Ейрон пише, че езерните хора смятат кралете си за първи сред равни, често — за хора, докоснати от старите богове. Това личало по странния цвят на очите им или дори по способността да разговарят с животни, както се мълви, че можели и чедата.

Каквато и да е истината, Рикард Старк — понякога наричан Смеещия се вълк заради благия си нрав — убил последния Блатен крал, а след това взел дъщеря му за своя жена. Оттогава насетне езерните хора са под властта на Зимен хребет и в последните векове са се превърнали в непоколебими застъпници на Старките, под водачеството на Тръстиките от Страж Сива вода.

Лордовете на Зимен хребет

След Завоеванието и обединението на Седемте кралства, Старките били вече Пазители на Севера, а не крале. Но дори и вречени във вярност към Железния трон, останали върховни властелини в собствените си земи. Макар Торен Старк да предал доброволно древната корона на Кралете на Зимата, синовете му не били доволни от таргариенското „робство“. Някои от тях обмисляли бунт, дори това да значело да съберат знаменосците на Старките без одобрението на баща си.

Оставяме на читателя да обмисли дали антитаргариенските настроения само са били влошени от кралица Ренис и опитите й да обедини кралството с бракове между големите родове. Знае се, че дъщерята на Торен Старк се е омъжила за младия, злочест лорд на Долината, един от многото умиротворителни съюзи на Ренис. В Цитаделата обаче има писма, които сочат, че Старките са приели плана й след много възражения, а братята на невястата изобщо не са присъствали на церемонията.

Век по-късно Старките били засегнати от решението на Стария крал и кралица Алисан да предадат Новия дар на Нощния страж — това може би била една от причините лорд Елард Старк да подкрепи Корлис Веларион и принцеса Ренис във Върховния съвет от 101 г.сл. З.

По-рано описахме ролята на дома Старк в Танца на драконите. Нека добавим и че лорд Креган получил много облаги за вярната си подкрепа на крал Егон Трети… макар и да не се сдобил с принцеса за снаха, както било договорено в Съюза на огъня и леда, когато обреченият принц Джакерис Веларион пристигнал в Зимен хребет на дракона си.

Макар в наши дни да се твърди, че лорд Елард Старк с радост отдал Новия дар на Нощния страж и нямал нужда от увещания, истината е друга. Писма от брат му до Цитаделата разкриват искането майстерите да цитират прецеденти за недраговолното отдаване на собствеността. Става ясно, че Старките не са били нетърпеливи да угодят на крал Джеерис. Може би са се бояли, че под контрола на Черен замък Новият дар неизбежно ще западне — че Нощният страж ще гледа на Север и ще пренебрегне поверената му земя. Точно така се и случило. Днес Новият дар е почти ненаселен и необработван, най-вече заради изнемощяването на Стража и непрестанните жертви, които рейнджърите дават оттатък Вала.

След Танца Старките били по-открити застъпници на Таргариените, отколкото преди. Наследникът на лорд Креган дори се сражавал под таргариенското знаме в похода на Младия дракон към Дорн. Рикон Старк воювал храбро, а подвизите му били отбелязани и от крал Дерон в неговите записки „Завоеванието на Дорн“. Смъртта на Рикон под стените на Слънчево копие в една от последните битки била оплаквана горко от целия Север в продължение на години заради бедите, причинени от управленията на полубратята му.

В следващите десетилетия Северът трябвало да се справя с бунта на Скагос, с нови грабителства на железнородените, водени от Дагон Грейджой, и с нашествие на диваци начело с Реймън Червената брада, Краля отвъд Вала, през 226 г.сл. З. Във всеки от тези конфликти загивали Старки. Ала съдбините на дома не се променили кой знае колко — навярно благодарение на твърдата политика на лордовете на Зимен хребет да не се намесват в интригите на южняшките дворове. Когато родът бил почти унищожен от Лудия крал Ерис, след като Регар отвлякъл Лиана, някои объркани люде приписали вината на покойния лорд Рикард, чиито съюзи — кръвни и приятелски — всъщност обединили големите домове и им позволили да реагират заедно на безчинствата на Лудия крал.

Зимен хребет

Най-великият замък на Севера е Зимен хребет, престолът на Старките още от Епохата на Зората. Според легендите, Брандън Строителя го издигнал след зима, траяла цяло поколение и позната като Дългата нощ — замъкът щял да бъде Хардхоум на наследниците му, Кралете на Зимата. Брандън Строителя е свързан с необичаен брой велики градежи (Бурен край и Валът са сред най-отличаващите се). Най-вероятно не е бил реална историческа личност, а събирателен образ, чиято легенда обединява много по-стари сказания, както и историите за много поколения старкски крале на име Брандън.

Самият замък е необичаен, защото Старките не подравнили терена, преди да положат основите и стените. Това по всяка вероятност разкрива, че е строен малко по малко през годините, а не е бил планиран като едно здание. Някои книжовници дори предполагат, че е бил комплекс от свързани кръгови крепости, макар вековете да са изличили почти всяка следа от това.

Възрастта на вътрешните стени, някога единствени, се оценява на около две хилядолетия, а някои части от тях може би са още по-древни. В по-ново време около тях бил изкопан ров, а отвъд него — втора стена, която укрепила защитите на замъка. Вътрешните стени са високи около трийсет и пет метра, а външните — около двайсет и пет. Всеки нападател, успял да преодолее външните стени, щял да се окаже под обстрел с копия и камъни от защитниците на вътрешните.

Външните стени на Зимен хребет били издигнати в последните две десетилетия от царуването на крал Едрик Снежната брада. Макар да се прочул с почти едновековното си властване, в старините си все по-малко се справял с отговорностите си. Множество фракции се опитали да се възползват от ситуацията в отслабеното кралство. Повечето от очевидните заплахи идвали от многобройните му и непрестанно препиращи се наследници. Други обаче също опитали да се намесят: железнородени, робовладелци отвъд Тясното море, диваци и съперниците на Старк в Севера, например Болтън.

Зад стените замъкът обхваща няколко десетки декара и включва много самостоятелни сгради. Най-старата от тях — отдавна изоставена кула, кръгла и обсипана с водоливници — е станала известна като Първата цитадела. Имайки предвид името й, някои са приели, че е била построена от Първите хора, но майстер Кенет е доказал без съмнение, че не може да е съществувала преди андалите. И те, и Първите хора издигали квадратни кули и крепости, а кръглите се наложили по-късно.

За опитното око архитектурата на Зимен хребет е комбинация от стиловете на много различни епохи. Огромните му размери не се отнасят само до зданията, но и до откритите терени. Повече от десет декара обхваща само древният лес на боговете, където, според легендите, Брандън Строителя се молел на старите богове. Независимо дали това е вярно, или не, не можем да оспорим възрастта на леса. Несъмнено е запазен благодарение на горещите извори, които предпазват дърветата от най-тежките зимни студове.

Можем да отхвърлим твърденията на Гъба в неговото „Свидетелство“, че драконът Вермакс снесъл яйца дълбоко в криптите на Зимен хребет, където горещите извори минавали близо до стените — докато ездачът му преговарял с Креган Старк в началото на Танца на драконите. Както пише и архимайстер Гилдаин във фрагментарните си летописи, няма свидетелство, че Вермакс изобщо е снасял яйца, което предполага, че е бил мъжки. Според майстер Ансон и неговата летопис „Истината“, схващането, че драконите можели да си сменят пола, идвала от погрешно тълкуване на езотеричните метафори, на които Барт се осланял, когато описвал висшите тайнства.

Всъщност тези горещи извори, с които са осеяни земите край Зимен хребет, вероятно са главната причина Първите хора да се заселят там. Лесно можем да си представим колко ценен е бил достъпът до вода — топла вода — по време на северните зими. През последните няколко века Старките издигнали сгради, в които горещата вода тече направо в стените и ги топли.

Доказано е, че горещите извори под Зимен хребет се подхранват от световните пещи — същите огньове, образували Четиринайсетте пламъка, както и димящия Драконов камък. Ала сред простолюдието на Зимен хребет и на Зимния градец се твърди, че изворите се подклаждат от дъха на спящ под замъка дракон. Това е още по-голяма небивалица от думите на Гъба и не следва да му отдаваме каквото и да било значение.

Валът и отвъд

Нощният страж

Нощният страж е уникален сред Седемте кралства, заклето братство, което от хилядолетия брани Вала, построен след края на Дългата нощ — зимата, продължила цяло поколение. От нея изпълзели Другите и почти сложили край на човешките кралства.

Историята на Нощния страж е дълга. Още се разказва за черните рицари на Вала и благородното им призвание. Ала Епохата на героите отдавна е отминала, а Другите не са се показвали от хилядолетия, ако някога изобщо са съществували.

И тъй, от година на година Стражът линее. Летописите им доказват, че това е започнало още преди Завоеванието на Егон и сестрите му. Макар братята на Стража още да пазят човешките кралства на юг, с каквото достойнство им е останало, заплахите от Север не идват вече от Другите, от великани, зеленозрящи, варги, превръщенци и останалите чудовища от бабините приказки и легендите. Настоящият враг на Стража са диваци с каменни брадви и тояги — варвари, които не могат да се сравняват с дисциплинирани воини.

Невинаги е било така. Независимо колко истина има в легендите, видно е, че Първите хора и горските чеда (и дори великаните, ако вярваме на певците) са се бояли от нещо — достатъчно много, за да издигнат Вала. А тази конструкция, колкото и проста да изглежда, с право се числи към едно от чудесата на света. Възможно е най-ранните основи да са били от камък — майстерите не са сигурни, но сега от стотици левги разстояние се вижда само лед. Езерата наблизо предоставят материалите за Вала. Първите хора изсичали от тях огромни ледени блокове и върху шейни ги влачели до Вала, където ги намествали един по един. Сега, хиляди години по-късно, Валът е висок над двеста метра при най-високата си част (макар височината му да се мени, тъй като той следва извивките на терена).

Според легендите, и великани са помагали в изграждането на Вала, като с огромната си сила намествали ледените блокове с голи ръце. Може би има нещо вярно в това, макар историите да придават на великаните много повече сила, отколкото са притежавали. Според същите легенди, горските чеда, които не строели стени нито от лед, нито от камък, пък помагали с чародействата си. Но както винаги историческата полза от легендите е съмнителна.

В сянката на този лед Нощният страж е издигнал деветнайсет твърдини, които не приличат на никой замък в Седемте кралства. Нямат външни стени, нито каквито и да било укрепления. Самият Вал е предостатъчен, за да спре набези от север, а Стражът настоява, че няма врагове на юг.

Замъците на Нощния страж

Действащи:

• Сенчестата кула

• Черен замък (седалище на Лорд-командира на Нощния страж)

• Източен крайморски страж

Изоставени:

Западния страж при моста Смърчов пост

• Сив страж

• Каменна врата

• Леден хълм

• Леденилото

• Нощна крепост

• Дълбоко езеро

• Краличина порта (някога наречена Снежна порта, но преименувана в чест на Благочестивата кралица Алисан)

• Дъбов щит

• Горски страж при Вира

• Самуров замък

• Ледена порта

• Дълга могила

• Факлите

• Зелен страж

Най-голямата и най-стара от тези крепости е Нощна крепост, изоставена от двеста години — колкото повече намалявали мъжете в Стража, толкова по-труден за поддръжка ставал замъкът. Майстери, служили там, преди да бъде изоставен, сочат ясно, че замъкът многократно е бил уголемяван и от първоначалното здание не е останало почти нищо, освен някои от най-дълбоките изби, изсечени в самата скала.

Ала през хилядите си години съществуване като главен щаб на Стража, Нощна крепост е събрала край себе си много легенди, някои от които са описани от архимайстер Хармун в „Стражите на Вала“. Най-старото от тези предания е за легендарния Нощен крал, тринайсетия лорд-командир на Стража, който приел в ложето си чародейка, бледа като труп, и се обявил за крал. Тринайсет години Нощният крал и неговата „кралица-труп“ управлявали заедно, преди Краля на Зимата Брандън Трошача (в съюз, според някои, с Краля отвъд Вала Джорамун) да ги срази. Отпосле името на Нощния крал било изличено от историята.

В Цитаделата архимайстерите отхвърлят тези истории — макар някои да приемат, че един от лорд-командирите може и да е опитал да си създаде кралство в най-ранните дни на Стража. Някои додават, че „кралицата-труп“ била жена от Могилите, дъщеря на Могилния крал, който по онова време още разполагал със значителна власт и често се свързвал с гробове и смърт. Нощният крал е ту Болтън, ту Уудфут, ту Ъмбър, Флинт, Рони или дори Старк, в зависимост от това, къде човек ще чуе легендата. Също като всички подобни разкази, и този зазвучава различно, така че да се хареса на разказвачите си.

Бихме могли да наречем Нощния страж първия военен орден в Седемте кралства. Първостепенната задача на членовете му е да защитават Вала и всички са обучени да се сражават. Заклетите братя са обособени в три групи:

1) стюардите, които осигуряват храна, дрехи и всичко останало, необходимо за война.

2) строителите, които се грижат за Вала и замъците.

3) рейнджърите, които дръзват да пристъпят в заледените земи отвъд Вала, за да се сражават с диваците.

Водачите са най-опитните офицери на Стража, сред които пръв е лорд-командирът. Той се избира от мъжете на Стража с гласуване. Всеки има право на глас — и най-неукият бивш бракониер, и синът на властен род. Когато някой си спечели по-голямата част от гласовете, той служи като лорд-командир до смъртта си. Този обичай досега е вършил добра работа на Стража, а опитите да бъде премахнат (както когато лорд-командир Рънсел Хайтауър опитал да завещае Стража на копелето си преди петстотин години) са се оказвала неуспешни.

Тъжен, но и неоспорим факт за Нощния страж в наши дни е западането му. Може би някога е служил на велика цел. Но дори Другите да са съществували, никой не ги е виждал от хиляди години и вече не представляват заплаха за човечеството. Опасността, с която се сблъсква Стражът, са диваците отвъд Вала. Ала и те могат да застрашат кралствата на юг само ако издигнат поредния Крал отвъд Вала, което се случва рядко.

Огромните разходи по поддръжката на Вала и мъжете на него от година на година стават все по-непоносими. Само три от замъците имат гарнизони, а броят на членовете на ордена е една десета от това, което е бил по времето на Егон и сестрите му, но дори така Стражът е бреме.

Някои настояват, че Валът е подходящ начин кралството да се избавя от убийци, изнасилвачи, бракониери и подобни, а други пък поставят под въпрос далновидността на идеята тези хора да получават оръжия и да се обучават с тях.

Нападенията на диваците с право се считат повече за дразнител, отколкото за реална опасност — мнозина мъдри мъже смятат, че по-добро решение би било северните лордове да разширят властта си до Вала и сами да ги отблъскват.

Единственото, което поддържа Стража, е огромното уважение на същите тези лордове към него. Голяма част от храната, която спасява от гладна смърт черните братя от Черен замък, Сенчестата кула и Източен крайморски страж, идва не от Дара, а от ежегодните пратки на северните лордове в знак на подкрепа.

Диваците

В земите отвъд Вала живеят различни народи, които са наследници на Първите хора. Ние от цивилизования Юг ги наричаме диваци.

Те самите не използват тази дума. Най-многобройните от различните племена оттатък Вала се именуват „свободния народ“ и вярват, че дивашките им обичаи дават живот на по-голяма свобода, отколкото на коленичещите на юг. Истина е, че живеят без лордове и крале, не се кланят нито на господар, нито на свещеник, независимо как са родени и докъде са се издигнали.

Но и живеят в нищета, някои от тях умират от глад, от студ, от варварските им войни, от грабителствата на собствените си хора. Беззаконието отвъд Вала е твърде незавидно, както може да потвърди всеки, виждал диваците. (Мнозина обръщат внимание именно на това, според разказите на рейнджъри от Нощния страж.) Гордостта, която изпитват от бедността си, от каменните си брадви, от жалките си дървени щитове и от бъхлясалите си наметала, е част от причината да са отделени от народите на Седемте кралства.

Безбройните племена и кланове от свободния народ все още почитат старите богове на Първите хора и на горските чеда, боговете на язовите дървета. Според някои разкази се намират и племена, прекланяща се пред различни богове: богове на мрака под земята на Ледените зъби, богове на снега и леда на Ледения бряг, богове на раците на нос Сторолд. Но нищо от това не е било потвърдено.

Рейнджърите от Нощния страж говорят и за още по-странни народи, заселени из по-далечните краища на земите отвъд Вала — воини в бронзови брони, които живеят в скрита долина на север, както и тъй наречените Рогови стъпала, които крачели боси дори по лед и сняг. Знаем за диваци на Ледения бряг, които живеят в колиби от лед и карат шейни, дърпани от кучета. Половин дузина племена пък живеят в пещери, а слуховете говорят и за канибали по горните течения на заледените реки. Малцина рейнджъри обаче са навлезли на повече от сто левги в обитаваната от призраци гора. Несъмнено диваците са много по-различни, отколкото рейнджърите могат да си представят.

Диваците нашественици правят набези срещу юга най-вече за желязо и стомана, защото не могат сами да си произведат. Много от тях са с оръжия от дърво и камък, и дори от кост. Някои са въоръжени с бронзови брадви и ножове, които се считат за много ценни. Прочутите бойни главатари пък се кичат с открадната стомана, най-вече от убитите от тях рейнджъри.

Опасността от техните множества можем лесно да определим като незначителна, освен когато — веднъж на много, много време — не се обединят под водачеството на някой Крал отвъд Вала. Мнозина грабители и главатари са се домогвали до титлата, малцина са я печелили. Никой от тези Крале отвъд Вала не е сторил каквото и да било, за да съгради кралство за хората си — всъщност подобни мъже са бойни предводители, а не управници. Макар и посвоему много различни един от друг, всеки от тях. В крайна сметка е повеждал воинството си срещу Вала с надеждата да проникнат отвъд него и да завладеят Седемте кралства на юг.

Хардхоум някога било единственото подобно на градец поселище из земите отвъд Вала, сгушено на нос Сторолд, дори притежавало пристанище. Но преди шестстотин години било опожарено, а жителите му избити, макар Стражът да не може да каже какво точно се е случило. Някои мислят, че са ги посетили канибали от Скагос; според други — били робовладелци отвъд Тясното море. Най-странните разкази пък идват от мисията на един кораб на Стража, изпратен да провери какво се е случило. В тях се говори за нечовешки писъци, ехтящи по канарите над Хардхоум, където обаче не могли да открият жива душа.

Прелюбопитна история на Хардхоум можем да открием в „Хардхоум: Три години отвъд Вала, сред диваци, грабители и горски вещици“ на майстер Вилис. Той стигнал до Хардхоум на борда на пентошки търговски кораб и там се установил като лечител и съветник, за да може да опише порядките и живота им. Получил закрилата на Горм Вълка — главатар, споделящ властта си над Хардхоум с още трима. Когато обаче той бил убит в пиянска свада, Вилис се оказал в смъртна опасност и се върнал в Староград. Там описал преживяванията си, ала изчезнал година след като били готови илюстрациите на труда му. В Цитаделата се говори, че последно го видели на пристанището, където търсел кораб, който да го отведе до Източен крайморски страж.

Първият Крал отвъд Вала, според легендите, бил Джорамун. Твърдял, че притежава рог, който може да срине Вала, когато събуди „великаните от земята“. (Това, че Валът още е цял, подсказва колко истина има в тези слова и може би дори в легендите за съществуването на Джорамун.)

Преди три хиляди години пък братята Гендел и Горн станали заедно крале и повели воинството си под земята, в лабиринт от подземни пещери. През тях минали под Вала и нападнали Севера. Горн сразил краля на Старките в битката, но бил убит от наследника му. Гендел и останалите диваци се скрили обратно в пещерите, от които никога не се показали повече.

Сред диваците се носи легендата, че Гендел и хората му са в капан в пещерите и до ден-днешен бродят из тях. В летописите на рейнджърите обаче се твърди, че и той загинал, а само шепа от съратниците му успели да избягат под земята.

След тях бил Рогатия лорд, хиляда години по-късно (или може би две). Историята не помни името му, но е записано, че използвал чародейства, за да премине през Вала. След него, още няколко века по-късно, пък се възкачил Беел Барда, чиито песни още се пеят оттатък Вала… но не е ясно дали наистина е съществувал, или не. Според диваците — да. Приписват му много от песните си, но старите хроники на Зимен хребет не споменават нищо за него. Не знаем дали защото е мит, или заради предполагаемите унижения, които причинил на Старките (включително как, според една малко вероятна история, отнел девствеността на една от дъщерите на Старк, след което тя забременяла).

Последният крал отвъд Вала, който успял да го премине, бил Реймън Червената брада, който обединил диваците през 212–213 г.сл. З. Но едва през 226 г.сл. З. той и воините му тръгнали на поход и със стотици и хиляди се заизкачвали по Вала.

Воинството на Реймън наброявало хиляди и стигнали чак до Дълго езеро. Там лорд Вилам Старк и Пияния великан, лорд Хармънд Ъмбър, събрали армиите си и ги посрещнали. Обграден и с гръб към езерото, Червената брада се сражавал и загинал, но преди това успял да срази лорд Вилам.

Когато от Нощния страж най-после пристигнали на бойното поле, водени от лорд-командир Джак Мъсгуд — известен като Веселия преди нашествието, а отпосле като Заспалия, сражението вече било приключило. Разгневеният Артос Старк, брат на убития лорд Вилам и считан за най-страховит воин на времето си, заръчал на черните братя да погребат мъртвите. С това поне се справили отлично.