Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (8)

8.

Това е една старовремска гонитба, нещо, което не може да се очаква да се случи в Ню Йорк, защото хората нехаят. Човекът със синята риза бяга на юг по Хъдзън и завива на изток по Кристъфър, отправяйки се към извитите малки улици и алеи на Уест Вилидж. Малка група хора го следва с крясъци. Изумените физиономии на двойката туристи за миг се появяват в полезрението му, докато бяга и стиска чантата под мишница като футболна топка.

Разстоянието между двете пресечки по Кристъфър, източно от Хъдзън, е късо. Човекът пресича стремглаво улицата, бяга надолу по Бедфърд и свива на изток по Бароу. Ако успее да се скрие, преди преследвачите му да са стигнали ъгъла на Бароу и Бедфърд, може би ще бъде в безопасност. Един двор на Бароу 58 улавя погледа му и той се втурва по стълбите. Вижда се ресторант, който заема част от двора и го потапя в дълбока сянка. Две врати водят към двора. Той избира едната от тях вдясно и удря по нея с юмруци.

Млад мъж отваря вратата. Той е актьор, който очаква да му доставят храна от близкия китайски ресторант. Усмихва се и казва:

— Здрасти. Какво ти дължа? — Убиецът се промъква край него и бяга през малкия апартамент. Той вече не мисли много ясно, нито дори толкова ясно, колкото е нормално за него, като това нормално мислене поначало не се отличава с особена дълбочина. Целият му ум се изпълва с мисъл за бягство. Тук съдбата го покровителства. Врата, която води към вътрешността на сградата, и той минава през нея и се качва по стълбите до там, където свършват на една малка площадка под малка капандура.

Сега вече е изтощен. Почива за момент, като диша тежко и тършува из чантата. Измъква сноп банкноти от портмонето, което намира там, всичко на всичко седем долара, и ги мушва в джоба си. Захвърля ножа и чантата в един ъгъл в дъното на стълбището. Ослушва се, сградата остава мълчалива. Започва да се движи бързо надолу по стълбите и спира, защото току-що му е хрумнало нещо. Съблича синята си риза и я захвърля в ъгъла при другите неща. Облечен е със светлочервена тениска.

Убиецът тръгва надолу по стълбите, покрай вратата към апартамента на младия мъж и надолу по слабо осветен коридор. Вижда врата, отваря я и се озовава отново на двора. Там стои изправен младият актьор. Събрал е около себе си тълпа от хора, остатъците от тълпата, която беше преследвала човека със синята риза от Хъдзън Стрийт. Всички коментират станалото. Младият мъж повдига глава, вижда, убиеца и крещи. Убиецът се втурва обратно през вратата.

Продължавайки по коридора, той намира котелното помещение, задушно, горещо и черно като нощ. Драсва клечка кибрит. Наоколо са разхвърляни няколко големи парчета мукава. Използва ги, за да си направи гнездо в пространството под бойлера и ляга в него, като внимателно придърпва мукавите около себе си.

 

 

Първият офицер, който стигна до мястото на престъплението, беше Рей Торнби, як черен мъж с петгодишна служба. Той извика една патрулираща полицейска кола по портативното си радио и след няколко минути умиращата млада жена бързо беше откарана. Хора от тълпата, която се беше събрала, се надпреварваха да описват нападателя и посоката, в която беше избягал.

Слаб, млад мъж на велосипед спря шумно до самата тълпа и извика:

— Намериха го!

— Къде? — попита Торнби.

— На Бароу 58. Той е в сутерена.

 

 

Торнби тръгва след колоездача по посока на Бароу 58. Вижда, че там има тълпа, разгневена, в центъра на която е младият актьор. Актьорът приближава ченгето, представя му се като Джери Шелтън и обяснява какво се е случило. Бързо се появява патрулна полицейска кола и спира рязко до бордюра и от нея излизат двама полицаи. Тримата научават, че актьорът е единственият, който действително е видял беглеца.

— Наистина ли този човек е преминал през къщата ти? — попита Торнби.

— Да! Мина бързо покрай мен като луд, премина на бегом през апартамента и излезе през предната врата.

— Какво, тази врата?

— Не, задната врата. Тя води до един коридор и до стълбите. От сградата не може да се излезе, освен ако не се тръгне назад през двора. Там го видях още един път, ето там. — Той посочва вратата на сутерена отсреща на двора. Тълпата мърмори, като изразява съгласието си.

— Как изглеждаше той? — пита Торнби.

— Около тридесет, бих казал, не е момче. Доста къса коса.

— Как беше облечен? — пита Торнби.

— О, нека помисля, синьо, имам в главата си спомен за нещо синьо. Всичко стана много бързо. Тъмносиня риза и джинси или някакъв вид работни панталони. Нямаше шапка. Носеше и нещо. Помислих, че е обядът ми.

— Раса? — пито кротко Торнби. В Уест Вилидж човек трябваше да им вади думите с ченгел, особено ако е черно ченге.

— О! Беше черен — казва актьорът, изчервявайки се.

— Тъмен цвят? Светъл? По-тъмен от мен, или не чак толкова?

— Горе-долу като теб.

— Сигурен ли си, че е в сутерена?

— Да, вече ти казах, че току-що го видях — казва Шелтън. Тълпата отново изразява съгласието си с мърморене, въпреки че повечето не са видели нищо.

Сержантът се връща при колата, за да иска резерви, а Торнби и другият полицай влизат в сутерена.

 

 

Телефонното обаждане за Карп беше осемнадесет минути, след като Сузън Уайнър беше починала в Сейнт Винсент. Петнадесет минути след това той се намираше на мястото на произшествието на Хъдзън и разговаряше с дежурния детектив, нисък, мрачен мъж от Зона I на име Чарли Симела.

Карп се загледа за момент в петното на тротоара.

— Коя беше тя?

Симела каза:

— Името й е Сузън Уайнър. Ето тук е живяла. Портиерът я е идентифицирал. Имала е среща с мъжа си за обяд. Добре. Човекът се е появил веднага след убийството.

— Свидетели?

— Да, една двойка нетукашни хора са видели всичко. И една група хора са го подгонили. Наредих да не ги изпускат.

— Окей, погрижи се да бъдат заведени до Шестото. Ще ги разпитам там. Някаква надежда да разберем кой е убиецът?

Симела вдигна рамене.

— Може да имаме късмет. — Той също се загледа в кървавото нетно. — Дяволска работа. Хубав квартал, хубава сграда. Симпатична жена, млада. Вестниците, онези от телевизията ще се побъркат.

Карп кимна и се върна при колата си. Сузън Уайнър. Името като че ли му говореше нещо, но не можеше да разбере откъде я познава. Не необикновено име за града. Може би е имал съученичка с това име. Каза на шофьора да тръгне към Шестото.

 

 

В тъмното, знойно котелно помещение на Бароу Стрийт 58 Рей Торнби има късмет. Той оглежда мястото с помощта на джобен фенер и се кани да излезе, когато забелязва изпод бойлера да стърчи някаква мукава. Вади пистолета си, коленичи и дръпва крака, който лежи отпуснат върху мукавата. Бавно някакъв мъж се изтърколва изпод бойлера, като мига срещу светлината. Торнби отстъпва малко назад и насочва оръжието си.

— Стани и застани с ръце срещу стената! — заповядва той.

Писклив плачещ глас идва от човека.

— Хей, к’во? Хей, човек, аз значи просто така спя тук, нъл разбираш? Дъщеря ми, тя ме изхвърли…

— Изправи се! — заповядва Торнби. Човекът се размърдва и слага ръцете си на стената, като при това разтваря краката си. Опитен мошеник, мисли полицаят, докато го претърсва от горе на долу и проверява съдържанието на джобовете на мръсните му джинси.

Никакви лични документи. Нищо друго, освен смачкани банкноти, две по един долар и една от пет. И още нещо: квитанция от Орбах с днешна дата на името на Уайнър, смачкана между парите. Торнби я слага в джоба си и връща парите на човека. Той не знае засега името на жертвата, но знае, че е жена и че Орбах е високо реномиран бутик за дамски дрехи и че не е за вярване човекът да се е появил тук веднага след гуляй.

— Как се казваш?

— Хоси Ръсъл. Хей, какво е туй? Аз просто спя, малко съм пил, мой човек. Хайде, пусни ме. Тъкмо съм излязъл от затвора. Дъщеря ми ми изрита проклетия задник навън от къщата.

Торнби надушва някаква истина поне в част от тези думи. Той оглежда внимателно Ръсъл. Оглежда го подробно, много по-стар е в сравнение с първоначалното описание, по-близо до петдесетте, отколкото до тридесет. И ризата му е червена, яркочервена, не синя. Той се колебае. Ръсъл забелязва това и се усмихва, казва угоднически:

— Хайде, бате, пусни ме. Пусни ме да си вървя…

Торнби се мръщи. Човекът е може би просто хроничен пияница, но на Торнби не му харесва тази квитанция, той я мрази. И още нещо, не му харесва някакъв скитник да го нарича бате. Завъртва Ръсъл и щраква белезниците върху ръцете му.

 

 

При появяването им тълпата се раздвижи. Някои изръкопляскаха. На улицата имаше още две синьо-бели полицейски коли със светещи лампи. Торнби подкара пленника си през двора и към младия актьор, който чакаше заедно със сержанта.

— Този ли е? — попита Торнби.

— Да, твърдо. Само че беше с друга риза.

Ръсъл завъртя очи и каза:

— Дрън-дрън, драги! Той не знае какво говори. Никога не съм бил в проклетата му къща.

Като че ли за да потвърди думите му, възрастен бял мъж в измачкан кафяв костюм се провиква от бордюра:

— Не е този. Аз видях всичко. Човекът, който прободе момичето, беше съвсем друг.

Ръсъл енергично кимна с глава.

— Виждаш ли? Той е видял! Не съм бил аз. Хей! Какво правиш бе, човек? Хей! Не съм бил аз!

Докато продължаваше да протестира с висок глас, го натикаха в една от колите и го откараха в Шесто районно управление.

 

 

На едно голямо бюро в стаята на детективите на споменатото управление Карп беше завършил предварителния разпит на двамата Дигби. Те се оказаха умни, открити хора и бяха видели бягащия престъпник отблизо. Щяха да бъдат отлични свидетели, ако не беше малко странният им говор, което обстоятелство за повечето нюйоркски съдебни заседатели означаваше или слаба интелигентност, или расови предразсъдъци, или и двете. Така или иначе те бяха уверили Карп, че могат да идентифицират лицето.

Приближи един детектив и каза, че Симела е на телефона.

— Прибрахме го — докладва Симела. — Беше в един сутерен на Бароу Стрийт. Намери го един от униформените и един от живеещите в сградата каза, че е той, човекът влетял в апартамента му няколко минути след убийството. Името е Хоси Ръсъл. Сега го докарват.

— Чудесно — каза Карп. — Окей, проведете процедурата за разпознаване с двамата Дигби и другите, които са го гонили. След това го затворете в някоя от стаите за разпити и внимавайте никой да няма контакт с него, преди да съм го разпитал.

Карп затвори телефона, а после се обади в офиса си и помоли Кони Траск да каже на някого да провери дали черен мъж на име Хоси Ръсъл е привличал някога вниманието на закона. След това той се зае да преглежда бележките си, докато десет минути по-късно при него влезе Симела с Хоси Ръсъл и един черен полицай. Процедурата с Ръсъл беше проведена и двойката от Кентъки без всякакъв труд го разпознаха. Същото се оказа съвсем лесно и за младия актьор Шелтън.

Карп беше представен на Торнби, който го информира относно подробностите при арестуването.

— Смешното е, че този Шелтън каза, че Ръсъл е бил със синя риза и че е носил нещо, когато е пробягал през апартамента, но когато го намерих, беше в червено. Никаква риза. Никаква чанта. Мислиш ли, че наистина това е нашият човек?

— Не знам — изсумтя Карп. — Не разполагаме с веществени доказателства и е трудно да се образува дело за убийство, когато имам подръка само свидетели, особено бели свидетели, като обвиняемият е черен.

Торнби изглеждаше сепнат.

— За убийство? Боже мой, тя е мъртва! Не знаех това. Мислех, че става дума за въоръжен грабеж и нападение. Но аз наистина разполагам с известни веществени доказателства. — Той подаде квитанцията на Карп. — Това ще помогне ли?

Карп разгледа малката хартийка и се обърна рязко към полицая.

— Откъде я взе?

Торнби му разказа.

— Не си намерил чантата?

— Не, нямаше я в котелното помещение. Сержантът се разпореди да бъдат претърсени казаните за боклук и канализацията. Не открихме и синята му риза, нито ножа.

Телефонът иззвъня. Беше Мел Чанинг, един от младшите адвокати на Карп с копие от криминалното досие на Хоси Ръсъл. Карп го помоли да му чете по телефона, докато си взема бележки. Продължи пет минути.

— Какво беше това? — попита Симела, когато Карп затвори телефона.

— Жълтият лист на нашето момче. От тук до Марс. Петнадесет присъди — грабежи, нападения, дребни кражби, кражби с взлом. Момчето е на петдесет, можеш ли да повярваш? Прекарал е общо, чакай да видя… — Карп пресметна бързо върху тефтерчето, където си водеше бележки. — Общо двадесет и две години по затворите.

Симела каза:

— Боже, може би нашата рехабилитационна система не действа както трябва. Във всеки случай, изглежда точно това е човекът, когото търсим.

— О, той е и още как — кимна Карп. — Задигнал е парите от портмонето и не е забелязал, че квитанцията е била мушната между тях. Окей, хайде да видим този сладур.

Карп и Симела влязоха в стаята за разпити. Ръсъл ги гледаше тъпо. Очите му бяха зачервени, а мястото беше изпълнено с миризмата му на вкиснало. Карп се представи и обясни какви са правата на обвиняемия.

— Знаете ли защо сте тук, господин Ръсъл?

— Да, ченгетата се объркаха. Прибраха не когото трябва.

— Аха. Кажи ми от какво си бягал, когато си нахлул в апартамента на господин Шелтън днес следобед?

— Кой?

— Влязъл си на бегом в един апартамент на Бароу Стрийт 58. Обитателят на жилището те е видял добре и те е идентифицирал пред полицията. От какво си бягал?

— Не съм бягал никъде. Бях пиян цялата сутрин. Чувствам главата си като пълна с лайна. Мога ли да получа аспирин?

— След минута. Нека ти кажа какво знаем със сигурност. В около дванадесет и петнадесет ти си промушил с нож и убил една млада жена на име Сузън Уайнър на входа на Хъдзън Стрийт 484 и си й взел чантата. Идентифицирали са те надеждни свидетели. Имаш ли нещо да кажеш?

— Да, искам аспирин. И адвокат.

Карп вдигна рамене и излезе от стаята. Едно ченге отведе Ръсъл в ареста. Карп и Симела се върнаха в стаята на детективите.

Карп каза:

— 125.25; 160.15; 265.04, окей?

Симела кимна:

— Изглежда добре.

И така, Ръсъл беше подведен за убийство втора степен (два пункта, един за убийство във връзка с грабеж и един за предумишлено убийство), грабеж първа степен и незаконно притежаване на оръжие първа степен.

— Какво не е наред? — попита Симела, забелязвайки напрегнатия израз върху лицето на Карп. — Очаквал си да направи признания?

— Разбира се, че не. Само бих искал да имам ризата, чантата и ножа.

— Защо? Имаме квитанцията, която Торнби е намерил у него.

— Да, но при евентуален процес това ще бъде оспорено. Защо ченгетата са се заяли с един беден невинен нещастник? Вероятно в този пункт ще спечелим, но може и да загубим… Но какво става там?

Имаше суматоха, викове и крясъци и шум от чупене на мебели от долния етаж на сградата на управлението.

Симела се спусна надолу по стълбите, а Карп куцукайки го последва. Там видяха, че няколко полицаи държаха един едър нормално облечен черен мъж, който, както изглеждаше, се опитваше да нападне някакъв затворник. Като приближиха, те разбраха, че затворникът е Хоси Ръсъл.

— Какво, по дяволите, става тук, Мори? — запита Симела униформения сержант.

— Проклет да съм, ако знам, Чарли. Този човек. — И Мори посочи едрия черен мъж. — Влезе и попита кой се занимава с произшествието на Хъдзън Стрийт, аз му дадох твоето име и той тръгна нагоре по стълбите. После Райън и Харди дойдоха със задържания на път за килиите и този човек го вижда и започва да крещи: Свиня! и го хваща за гърлото.

Сега човекът изглеждаше по-спокоен и смутен от това, че беше избухнал. Тези, които го държаха, вече свалиха ръцете си от него, а Ръсъл беше откаран към килиите без много повече шум. Карп се представи на човека, който се наричаше Джеймз Търнбул и се оказа, че е собственик на кожарския магазин на приземния етаж на къщата, където живееше Сузън Уайнър.

— Господин Търнбул — обърна се към него Карп, след като го отведе до един по-тих ъгъл в коридора, — за какво беше всичко това?

Търнбул поклати глава, сякаш силно изненадан и заговори с мек акцент, характерен за Западна Индиана:

— Изглежда просто съм изпуснал нервите си. Виждате една жена, съседка, заклана пред очите ви. Когато го видях, просто ми се прииска да му смачкам мръсната физиономия.

— Него? Искате да кажете задържания в ареста?

— Да. Той уби Сузън.

— Сигурен ли сте? Можете ли да направите изявление в този смисъл?

— Разбира се. Тъкмо за това съм дошъл. Бях прекалено силно потресен, за да дойда по-рано.

След малко Търнбул продиктува изявление и го подписа. Когато Карп се канеше да намери полицаите, които бяха свидетели на спречкването, и да изиска от тях изявление, Симела му направи знак с ръка.

— Виж какво намерих — каза детективът. — Той държеше три затворени торби, две големи и една по-малка. Двете големи торби съдържаха тъмносиня риза и дамска кожена чанта. В малката се намираше къс кухненски нож.

— Къде ги намери? — попита Карп.

— Нашият приятел Шелтън. Ходил да посети някакъв приятел на втория етаж и ги намерил долу до стълбите. Обадил се тук, била изпратена кола и въпросните неща са били намерени. Току-що ми ги даде едно ченге.

— Това е чантата на Сузън — намеси се Търнбул. — Аз съм я правил. — Беше готов да се разплаче всеки момент.

Симела каза на Карп:

— И така, имаме всичко. Винаги ли си такъв късметлия?

— Просто си върша работата, Чарли — измърмори Карп, като се хилеше. — Тук късметът няма никакво участие.

— Да, добре, при това положение можеш да отидеш да се разправяш с чакалите. Петдесетина са се струпали пред участъка. Нали ти казах, че ще се появят, цяла глутница.

 

 

Дежурството на Карп продължи до осем. За това време повече убийства не се случиха в Манхатън, за което беше много благодарен. Шофьорът го заведе до тях и той, куцукайки, се отправи нагоре по стълбите.

От далечния край на таванското помещение се чуваха тежки удари и енергично пухтене. Карп извика високо Добър вечер и получи в отговор едно приглушено Здравей. После седна на кушетката, освободи се от дрехите, наметна си хавлиен халат и наложи коляното си със студена превръзка.

Наскоро беше купил един кашон от тези превръзки и ги държеше до старата червена кушетка, която беше превърнал в тоалетна стая и легло. Повече не можеше да понася изкачването по стълбата до обичайното си място за спане. След половин час, през което време под действието на превръзката болката в коляното се беше успокоила, той се дотътри до гимнастическия салон, едно трудно за определяне пространство от другата страна на стената на трапезарията. Там между другото се намираха уредът на Карп за развиване мускулатурата на ръцете и гръдния кош и боксьорските торби на Марлийн.

Тя пъшкаше, докато нанасяше ударите. Беше облечена в широки червени шорти, къса тениска и гуменки. Карп я наблюдаваше мълчаливо и с възхищение, докато мускулите й се свиваха и разпускаха, а от лицето й капеше пот. Бебето беше в наскоро купената кошарка, където сега подскачаше, гукаше и удряше пръчките. Карп взе една хавлия и започна игра на криеница с дъщеря си, когато Марлийн привърши с тренировката си и започна да сваля ръкавиците си. Когато най-после тя се обърна с лице към него, той видя, че очите й бяха зачервени и подути.

— Какво се е случило?

— Видях те по новините.

— Какво? О, да, случая в Уест Вилидж. И това те разплака? Моето изпълнение?

— Не, глупчо, жертвата. Сузън Уайнър.

Сега Карп си спомни къде беше чувал името.

— О, да, жената от детското заведение! — Той се наведе и я прегърна. — Съжалявам, скъпа, но така или иначе поне спипахме злосторника.

Марлийн се притисна към него и въздъхна дълбоко.

— Да, мисля, че семейството й сега ще се почувства малко по-добре. Мъжът й ще може да спи с копие от обвинителния акт. — Тя потрепери и избърса потта от лицето си. — Не исках да кажа това. Разбира се, много е хубаво, че сте го спипали. Не мога да разбера защо това ми действа толкова силно. Не бях особено близка с тази жена. Просто животът й… Тя изглеждаше толкова над нещата, като че ли калта не можеше да я достигне. Знаеш как всички са такива едни кисели и цинични, и параноици. Около нея имаше някаква светлина, която може да те накара да си помислиш, че да, наистина тя се справя, щастлива е, има работа, има дете и прекрасно жилище, и съвсем не прилича на някой от оцелелите след Великия преход, а сега не е нищо повече от едно парче месо върху циментена маса.

— Като стана дума за месо, какво има за вечеря?

Тя го отблъсна и го перна с хавлията.

— Ооо, как можа да кажеш това? Не мога да повярвам, че го чувам от теб.

— Какво? Какво? — измърмори Карп, отстъпвайки крачка назад. — Чакай, какво искаш? Съжалявам, че са убили приятелката ти, но…

— Не ми беше приятелка.

— Окей, съжалявам, че са убили твоята позната. Какво да направя, да бъда цяла година в траур? Да си скубя косата? Ако правя това, ще се парализирам след една седмица, а и ти също. Хората ги убиват и понякога, не много често, те са хора като нас. Единственото, което можем да направим, е да намерим негодника, който е извършил убийството, и да направим необходимото, за да не извърши пак това престъпление. Това променя ли нещо? Не, на негово място изникват други. Подобрява ли се с нещо положението? Не, с всяка година става малко по-лошо. Безцелно е и глупаво, но ние продължаваме да си вършим работата, защото това е нашият занаят. Ние сме професионалисти.

— Какво искаш да докажеш, Спиноза? — сопна се Марлийн.

— Не искам да доказвам нищо — въздъхна Карп. — Просто ми е неприятно да те виждам такава. Ставаш кисела за това, че всичко е толкова загубено и внасяш настроението си вкъщи, а накрая си изкарваш всичко от мен.

— А от кой друг? Но да, имаш право! Сгреших. За миг загубих абсолютния контрол, който имаш право да очакваш. — Тя се плесна два пъти по лицето. — Ето така! Имах нужда от това. Сега мога да ти приготвя вечерята както трябва…

— Хайде, Марлийн — въздъхна той, — недей да…

— … докато удостояваш дъщеря си с четиридесет и шест минути бащинско внимание като по договор. — Тя се отдалечи с вдървена като на робот походка. Тракане на кухненски съдове. Карп взе бебето, което се нуждаеше от смяна на дрехите, спешно. Прекрасен ден.

Вечеряха в атмосфера на хладна коректност. Тъкмо разчистваха масата и Карп се мъчеше да измисли някаква магическа формула, която да ги избави от брачния ад, когато телефонът иззвъня.

Той вдигна слушалката. Глас на жена:

— Какво смяташ да правиш с него? — Гласът беше такъв, че тя беше или пияна, или упоена от наркотик.

— Съжалявам, с кого говоря, моля? — попита Карп.

— Аз я убих. Аз я убих. Аз го пуснах и той я уби…

Гласът на жената премина в хленч. После по лилията се чу висок шум, сякаш телефонът беше хвърлен срещу нещо твърдо, последван от плач й нови шумове от чупене и трошене, уловени от оставената без внимание слушалка. Карп затвори телефона.

— Кой беше? — попита Марлийн, забелязвайки странния израз върху лицето на мъжа си.

— Не знам. Мисля, че имаше връзка със случая Уайнър. Някаква жена твърди, че е виновна за това, че е развързала ръцете на Ръсъл.

Марлийн побледня и седна върху едно кухненско столче.

— О, по дяволите, трябва да е сестра й. Юристката, за която съм ти говорила — тази, с която бях обядвала, когато се запознах със Сузън. Ръсъл трябва да е някой от пуснатите от затвора, които са длъжни да се явяват периодично пред нея. Фактически, Боже мой, мисля, че този беше човекът, за когото тя говореше, когато обядвахме. Имаше някакво особено първо име, нали? Фоли? Моси?

— Хоси Ръсъл.

— Да, Хоси. О, Боже, какъв кошмар! Клетата жена!

Карп прегърна жена си и не каза нищо, а този път тя се вкопчи в него стръвно.

 

 

— Кой е този човек Кербусян? — попита Роулънд Хъркейни. — И защо Карп е ходил при него тази сутрин?

Барни Уейн и Джо Френджи не знаеха, нито особено се интересуваха за това след такъв дълъг ден. Що се отнасяше до тях, случаят с убийството на Ерсой беше ясен. Човекът беше в ръцете им. Отношенията на Хъркейни с Карп си бяха негова работа и, доколкото искаха да направят нещо повече за Роулънд, виждайки какъв симпатичен и разбран човек е, все пак имаха и своите собствени грижи и намерения. Уейн погледна многозначително часовника си. Френджи стана от мястото си и погледна навън през прозореца на офиса на Роулънд към сгъстяващия се здрач.

— Защо не попиташ Карп? — отвърна Френджи.

Роулънд каза:

— Питах го. Преди една минута говорих с него по телефона. — Докато го казваше, Роулънд не беше в състояние да потисне самодоволната усмивка, която се беше появила на лицето му. Той, разбира се, беше научил за сутрешната експедиция на Карп от шофьора, детектив, по полицейската клюкарска система на Сентър Стрийт, към която беше добре включен. Това, че по този начин се беше почувствал свободен да се обади на номиналния си шеф у тях няколко часа по-късно и да го измъчва, искайки информация, му беше доставило значително удоволствие.

Роулънд продължи:

— Ето защо искам да бъде проверен. Според Карп, той е някакъв арменски политикан. Той твърди, че Томасян имал оръжия, защото се занимава с такава дейност.

— И ти вярваш на тази глупост? — попита възмутено Френджи.

— Няма значение на какво вярвам. За съдебните заседатели една такава история е приемлива. За нас е важно да разберем дали това е истина и освен това дали Кербусян се е замесвал в някакви подозрителни дейности. Като говорим за това, нека кажа, че според Карп Кербусян знае нещо за малкото съкровище на жертвата.

— Например…? — попита Уейн.

— Карп не знае. Но ние трябва да разберем това. Защо вие, момчета, не отскочите до Ривърдейл и да разберете каквото можете за този човек?

Лишено от ентусиазъм мърморене, изразяващо съгласие от страна на двамата детективи.

— Другото нещо — продължи свръхспокойно Роулънд, — какви са последните новини от приятелката?

Френджи извади бележника си.

— Ето какво, открихме жена, която отговаря на описанието и която е слязла от самолет в Сан Франциско, наела е кола от Херц с кредитна карта на името на Габриел Аванян. На следващия ден стигнахме до талони от кредитната й карта в Сан Луи Обиспо, няколко магазина и един мотел. После намерихме талони в Дизнилънд, Хънтингтън Бийч, Мотърей и Сан Франциско. Изглежда, че е на почивка.

Уейн каза:

— Не знам. Дизнилънд: възможно е да се интересува от Мики.

— Да, или от терористично нападение срещу някой турски павилион — додаде Френджи. — Мисля, че трябва ние всички да отидем там, Роулънд. Бихме могли да спасим много човешки животи.

— Много интересно. Окей, приемаме, че момичето е или прекалено невероятно хладнокръвна, или че не е замесена. Също така, ако приемем, че чете вестниците, тя не изглежда да бърза да се връща и да помогне на възлюбения си, което може да означава, че алибито не струва нищо. Във всеки случай ще ми направите ли една услуга? Нека я подберем, когато се върне. Просто за да бъде всичко наред.

Френджи отбеляза нещо в бележника си. За да е всичко наред. Подбираме приятелката. Ще стане скоро. Тя наближава лимита на кредитната си карта.

 

 

На следващия ден Карп отиде в офиса на доктор Хъдзън за артроскопията. В коляното му беше инжектирана пълна доза упойка, но въпреки това той чувстваше как вибрациите от инструментите се предават чак по гръбначния му стълб, информирайки го, че някой работи в живата му плът. Целият изтръпваше.

След процедурата доктор Хъдзън беше характерно безцеремонен: тежко увреждане на хрущяла, абразия на костта, хронично възпаление на синовиалната торбичка. Всичко това трябва да се оправи, и то скоро. Двамата се споразумяха за операция.

В потиснато настроение Карп беше отведен на мястото на следващата му среща, която беше с Милтън Фрийлънд в офисите на Обществото за правна помощ на Ленърд Стрийт. Офисите бяха, както трябваше да се очаква, доста мизерни, за да хармонират на клиентелата, но Карп забеляза, че Фрийлънд беше заменил Дора, старата секретарка на Том Пагейноу, с лъскав нов модел. Карп беше въведен в офиса. Фрийлънд беше с жълта връзка и жълти тиранти и с добре нарисувана фалшива усмивка. Карп се настани в един неудобен дървен стол за посетители, без да бъде поканен.

— Имаме проблем, Милтън — започна той без предисловие.

— О? Какъв е проблемът, Бъч?

— Ами, по-точно номерът, който ти изигра на Тони Харис във връзка със случая Девърз, но…

— Не съм виновен за това, че хората ти не познават законите — прекъсна го Фрийлънд.

— Но — продължи Карп, — но аз просто искам да се споразумеем с теб в самото начало, за да бъдем сигурни, че добрите колегиални отношения, които моят офис имаше с офиса на Том, ще продължат.

— И какво беше това, кажи ми, моля те? — Фрийлънд се усмихваше самодоволно. Според него Карп беше затруднен и това му харесваше.

— Известно отношение. Известно разбиране на формалното съперничество. Ние не нарушаваме думата си. Не внасяме несериозни неща в съда. Аз не затварям неоснователно никого, за да го махна от главата си, нито приемам изфабрикувани доказателства. Не можеш да говориш за расизъм и полицейска бруталност, когато нищо такова не съществува…

Фрийлънд се засмя високо, неприятно.

— О, моля те, дръж се сериозно. Още малко и ще ми кажеш, че всички, срещу които образувате процес, са наистина виновни.

— Не. Но ще ти кажа, че ако водя процес, вярвам, че са виновни.

— А какво ще кажеш за Моралес? — попита Фрийлънд с презрение. — Вярваш ли на цялата тази глупост?

Карп почувства гадене и с усилие се въздържа да не въздъхне.

— Между нас? Не, и не съм искал да кажа, че понякога не сме бъркали. Но съществува един добър пример. Ако Том все още беше тук и видеше Моралес, щеше да ме извика, да ме направи на нищо, а след това двамата щяхме да изправим случая по някакъв начин.

— Какъв начин?

Карп погледна строго самодоволната дребна физиономия и потърси нещо, което съвсем сигурно не можеше да се открие по нея.

— Хипотетично ли питаш — полюбопитства той кротко — или искаш да намериш някакъв изход?

Като че ли за момент Фрийлънд мислеше върху това облегнат назад във въртящия се стол, с крака на бюрото, загледан в ъгъла на тавана, като тракаше с един молив.

Най-накрая той обърна лицето си към Карп:

— Всъщност не. Не ми трябва да намирам някакъв изход. Имаме намерение да оскандалим публично твоя господин Бъргмън и така да постъпваме при всички случаи, когато се отправят фалшиви обвинения срещу невинни хора. Особено когато става дума за дела за убийство. И особено когато вашите ченгета са хванали както им падне някой нещастен негър или полуиспанец. А от това, което виждам, даже през краткото време, откакто съм тук, тези случаи са много. И това убийство в Уест вилидж — тялото даже не беше изстинало, когато дотътриха някакъв нещастник от някаква маза и му лепнаха обвинение. Не става така, Карп! И не трябва да продължава така. Въобще не ме интересува как и върху какво сте се споразумели с моя уважаван предшественик.

— Речта ти не беше лоша, Милтън — започна Карп, — но, позволи ми да ти обърна внимание върху една разлика между Моралес и убийството на Уайнър. По всяка вероятност Моралес не е извършил убийството. За Ръсъл няма съмнение, че е убил. Това според мен е важно.

— О, моля те! Пак нещо, повлияно от расова омраза. Намушкана е бяла жена и веднага се хваща първата попаднала подръка чернилка.

— Е, добре, след като вече сме навлезли в тази тема, предполагам, че няма да отидеш на признаване във виновност по първия пункт на обвинението срещу Ръсъл.

— Пледирам за невинност.

Карп се изправи бавно на крака и погледна Фрийлънд, както би погледнал нещо залепнало към обувката си. Каза сухо:

— В такъв случай, господин адвокат, ще се видим в съда.

Запъти се към вратата, но Фрийлънд подхвърли бързо:

— Почакай една минута! Искаш да кажеш, че ти ще се занимаваш с Ръсъл? — Бледото му лице бързо се промени. Какво беше това? Страх, вълнение, възбуда?

Карп не можеше да бъде сигурен. Сви рамене:

— Да, така се е случило. Защо?

— Няма нищо. Случаят е пълна нелепост. Ще бъдеш бит. Е, добре, може би наистина ще се видим в съда.

Карп прекоси малкия офис, но на вратата се спря.

— Кажи ми — изгледа го той. — Любопитен съм. Ти се интересуваш от победата, нали така? Искам да кажа, че главно това те интересува, че това за тебе е игра, която искаш да спечелиш?

Фрийлънд изпухтя.

— Искаш да кажеш, че за теб е по-различно? Какво, по дяволите, правим тук тогава? — Той посочи с ръка мръсния офис. — Играем си на шикалки?

Карп остави това без внимание.

— В училище ти не си участвал в никакви игри, нали? — попита той кротко.

— Не. Защо? — Фрийлънд изглеждаше истински учуден на този въпрос.

— Просто ми е любопитно — отвърна Карп и излезе.

 

 

Той се върна в офиса си, прекара остатъка от сутринта с обичайната си работа по книжата и се канеше да прекъсне, за да обядва, когато му се обадиха по телефона. Беше Тони Челъм, ръководителят на дневната смяна. Карп го изслуша с растящо недоверие.

— Почакай малко, Тони, Ръсъл иска какво?

— Иска си синята риза. Накарахме го да се подпише за вещите си, нали разбираш? И той казва: „Къде ми е синята риза? Няма да подпиша, преди да си я получа.“

— Боже Господи! Ами дали не си е поискал и ножа, с който е извършил убийството?

Силен смях.

— Не, но си помислих, че може би има нещо нередно с тази риза. Казва, че била у ченгетата в Шесто. Затова ти позвъних.

— Отлично, Тони. Окей, ето какво искам да направиш. Свържи се с Чарли Симела в Шесто. Накарай го да вземе ризата. Вкарай Ръсъл в единична килия. Покажи му ризата и кажи: „Тази ли е синята риза, за която молиш, Ръсъл?“ Нека я опипа, помирише, каквото си ще. Ако каже да, моя е, просто кажи нещо като окей, но ще трябва да я задържим известно време — ще ти я върнем. След това излез. Не казвай нищо друго, никакви въпроси, нищо. Направи необходимото всичко това да бъде разбрано от Чарли. След това двамата елате тук и тогава ще направим нашето изявление.

— Окей, разбрано. Започвам веднага.

Един час по-късно Карп наблюдаваше как двамата офицери подписват изявлението в смисъл че Хоси Ръсъл е посочил ризата като своя, докато присъстващите наоколо не спираха да си въртят очите.

— Знаете ли какво, момчета — каза Карп, — това е, поради което тази работа представлява такова предизвикателство — състезаваме се по интелигентност с доктор Мориарти.