Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (10)

10.

Карп изплува от мъглата на пентатола, от съня, който винаги сънуваше, когато биваше анестетизиран, този, с малката стая, изпълнена с мъртъвци, хора, които познаваше, майка си, бабите и дядовците си и хората, станали жертва на убийство. Те си разменяха шепнешком тайните на мъртвите и колкото и да напрягаше слуха си, той никога не успяваше да разбере нищо.

Отвори очи. Нещо в бяло изплува пред погледа му и се разтопи постепенно, докато се оформи като лицето на Марлийн. Карп направи опит да говори, издаде някакъв дрезгав звук и докосна устните си. Марлийн му подаде пластмасова чашка с прегъната сламка. Той пи и избъбри:

— Оцелях.

— Разбира се, че оцеля, глупчо. Как е коляното ти?

Карп погледна към големия гипсов дънер на леглото, където някога беше кракът му.

— Не знам, различно е. — Една мисъл го порази. — Боже мой, аз съм с изкуствен орган.

— Това те смущава?

— По-добре е, отколкото да съм сакат, без да го знам както трябва. Виждала ли си онова копеле Хъдзън?

— Да, разговаряхме. Каза, че е минало много добре и че ако се пазиш и ходиш на физическа терапия, което трябва да правиш и за което той се съмнява, че ще правиш, не би трябвало да имаш никакви неприятности.

— Благодаря ти, доктор Хъдзън…

Той се отпусна върху възглавниците и двамата известно време си говориха за Луси и за разни дребни неща. Съзнанието на Карп бавно се проясни. Изведнъж той попита оживено:

— И така, какво става в големия свят? Виждала ли си Роулънд?

— Да, говорих му за парите на Ерсой. Беше му много смешно.

— Нека се смее. Все пак това е нагласена работа. Нещо по връзката с Кербусян?

— Не. Хей, само един ден е изминал, окей? Имам намерение да се свържа с В. Т. и да разбера дали някаква парична следа не свързва двамата. Може би Кербусян се е докопал до някои турски произведения на изкуството и турчинът ги е купувал обратно.

Турчинът. Разговорът с Гюма все още беше в ума на Карп. Турци и арменци. Мръсни пари. Банда умни момчета, които се специализират в кражби по летищата. И жените от Алфабет Сити. Никаква схема не искаше да изплува и може би такава въобще не съществуваше. Може би той и Марлийн бяха действали по този начин прекалено дълго и затова нуждата на ума да разбере нещо от спонтанните и непредвидими прояви на насилие в града произвеждаше халюцинации, вместо истински смисъл.

— Какво можеш да им кажеш за сексуалния маниак? — попита той.

— Хари ще ме води там довечера и ще ми покаже момчетата.

— За тази работа има ченгета, Марлийн — избоботи той. — Солидно въоръжени и тренирани ченгета.

— Не искам и да чуя за това, Бъч.

Той изруга слабо, протегна ръка към чашата с вода, откри, че не може да извие достатъчно тялото си, за да стигне до нея, и се отпусна назад отчаян и ядосан.

— Това ми е противно — каза той, когато тя му подаваше чашата. Задържа ръката й и прокара палеца си по топлата й длан. — И освен това съм възбуден.

— Това е добра новина — изхихика Марлийн. — Може да се очаква пълно възстановяване. Вратата заключва ли се?

— Не говориш сериозно…

Тя стана от леглото и откри, че, макар и вратата да не се заключваше, в коридора навън нямаше никой. Върна се до леглото и дръпна завесите около него.

— Всъщност — промърмори тя, измъквайки се от дрехите си, — би трябвало да съм с бяла престилка като медицинска сестра, за да се постигне абсолютно ниво на еротичност. Имаш ли нещо против? Знаеш как се чувствам при такива случаи, когато мястото е необичайно. А това, че си напълно безпомощен, е не по моята издръжливост. Така.

— Бъди нежна — каза Карп.

 

 

— Големият, дълга коса и бакенбардите — каза Хари Белоу. — Винсент Богулусо. Нарича себе си Вини Гини. Мършавият с лице като пица е Ерик Ритър. Онзи с лентата на главата и червената брада е Дуейн Уомрат.

— Какво, без някакво симпатично име? — попита Марлийн.

Двамата бяха седнали в колата на Хари на Пета улица, откъдето се виждаха добре тримата мъже, които се бяха разположили на верандата на номер 525 и пиеха малцова ракия от четвъртинки бутилки. Знойна нощ на Пета улица, недалеч от А, хора, наизлезли по всички веранди, млади мъже и момичета, заети с оживени разговори, улицата задръстена от коли, стереоуредбите гръмнали с латиноамериканска музика, малки момченца, тичащи нагоре-надолу с пистолети играчки и надаващи викове, други момчета, малко по-големи, с истински пистолети, разнасящи пликове с наркотик.

— Не, просто Дуейн — каза Хари. — Половин дузина други живеят на това място. Плюс момичета. Всички други са били изгонени. Използват няколко от апартаментите като гаражи за мотоциклетите си. — Той посочи четирите лъскави мотоциклета, подпрени на бордюра.

— И е сигурно, че тези хора са престъпниците?

— Когато момичето е било бито, виковете са идвали от тази къща. Също и ухапванията. Съдебният лекар казва, че раните отговарят на едни и същи зъби. Това е безспорно.

— Да, ние не можем да ги свържем със сигурност със случая на покрива. Дай ми един свидетел, Хари.

Белоу не каза нищо, като вместо това само се взираше през страничния прозорец към тримата мъже на верандата. След няколко минути стана ясно, че забелязват, че са следени. Големият, Вини, стана. Марлийн измери тялото му на фона на вратата и ахна.

— Хари, той е чудовище! Колко е, шест-осем?

— Шест девет, триста и десет фунта, последния път, когато е бил в затвора. Предполагам, че е сложил още малко килограми оттогава. Видях досието му: нападение, нарушаване на обществения ред, кражба на кола, обир с взлом…

На уличната светлина проблесна зелена четвъртинка бутилка, описвайки парабола в летежа си към тях и се разби на тротоара на сантиметри от колата им. Хари Белоу беше оставил вратата полуотворена и вече беше почти излязъл, когато Марлийн го задържа с ръка.

— Хари, не!

За момент той оказа съпротива, но след това се отпусна и затвори вратата.

— Бъди внимателен, Хари — настоя тя.

Той кимна, запали колата, форсира двигателя и подкара шумно, описвайки полукръг, като при това събори и направи на кайма четирите мотоциклета.

— Това трябва да ти е подействало добре — каза Марлийн, когато след малко колата се движеше с умерена скорост нагоре по Авеню В. Тя обърна глава и се загледа над рамото си. — Пак онова малко момиче.

— Хм?

— Едно малко момиче, което срещнах в парка, приказна принцеса. Беше там. — Марлийн беше само я зърнала, но слабото дете не можеше да бъде сбъркано с друго. Момиченцето носеше дълъг булчински воал от бял тюл и подскачаше между колите.

Белоу погледна в огледалото, но не видя нищо.

— И какво?

— О, нищо, просто едно забавно дете. Бях разтревожена за нея, тя мислеше, че наистина може да лети.

 

 

Сутрин, изминала е една седмица. Марлийн в самотното си легло беше събудена от позвъняването на Лилиън Дилърд от детското заведение. Дилърд беше на легло с лоша настинка и неврит и заниманията за деня бяха отменени.

Марлийн изпсува цветисто и викът й се присъедини към хора от хиляди ходещи на работа жени, на които това нещо се случваше в същия този момент из целия град.

Луси проплака от леглото си и Марлийн направи усилие да преодолее досадата си, за да скрие от детето си, което много обичаше, лицето на стара вещица. Тя си наметна закърпения син халат, изми бебето, смени му дрехите и яде заедно с него, гледайки Улица Сезам, после сложи Луси в кошарката й. Облече се и позвъни в офиса си.

Луиза Бекет се справяше компетентно с процедурните неудобства, произтичащи от отсъствието на Марлийн. Другите адвокати трябваше да бъдат размествани, за да се попълнят местата, където трябваше да се представлява Държавата, да се отправят или отхвърлят искове, срещи да се отменят или пренасрочват. Компетентна, но съвсем не съчувстваща, Луиза нямаше деца. Нямаха деца и останалите адвокатки от бюрото по изнасилванията. Марлийн затвори телефона потисната и ядосана, съзнавайки, че наблизо няма никакво човешко същество, пред което да изплаче мъката си, освен едно малко дете.

Това не трябваше да се търпи. Тя грабна бебето и тръгна по стълбите надолу към жилището на Стюарт Франчиоза. Там намери собственика, дребен, елегантен, брадат скулптор, и неговия съжител, още по-дребен и по-елегантен, креол от Луизиана, на име Лари Будро, които се чувстваха много добре в халатите си, пиеха кафе и гледаха Всички мои деца на един малък цветен телевизор.

Марлийн влезе бързо, сложи Луси в скута на Лари Будро и отиде в кухнята, където си наля чаша кафе. Жилището на Стюарт, за разлика от нейното, се състоеше от официален апартамент с две спални и голямо ателие, съоръжено с работни пейки и едно малко разнебитено канапе, върху което сега двамата обитатели на това място се бяха отпуснали.

— Днес без работа? — попита Стюарт.

— Детският център ми подля вода. А имах да върша милион неща. Обхванала ме е жестока депресия.

— И така, ти се отби тук, където доброто настроение царува вечно, надявайки се да чуеш една ободрителна дума?

— Ненапразно ни наричат веселяци, Стюарт — припя му Будро, който държеше ръцете на Луси и наблюдаваше с опулени очи опитите й да се покачи върху корема му. Той беше медицинско обслужващо лице. Беше отвел Луси Карп в една съседна спалня, когато Марлийн беше заварена неподготвена от спешен случай, в който бяха замесени двама убийци от мафията. Лари беше силно привързан към Луси, което не беше изненадващо, ако се имаше предвид работата му на главен медицински помощник в детската градина на Колумбия-Пресби: тя беше симпатична, любвеобилна и не умираше от скоротечна менингокоцемия.

— Какво ще кажеш за себе си, Лари? — попита Марлийн. — Отпуска?

— Съвсем не, мило дете. Тази седмица съм нощна смяна. Стюарт ще скита из порочния Сохо и ще сломява сърца, докато аз ще наглеждам болни.

Франчиоза завъртя очи.

— Имаме малко разногласия. Неприятна работа. Той е мъченикът, а аз съм мъчителят.

Будро отправи прикрит презрителен поглед към Франчиоза над немирната глава на Луси.

— Между другото — продължи Стюарт оживено, — имам две покани за един прием. Скариди и шампанско. Това интересува ли ни?

— Това ме привлича, но ще трябва да си измия косата — каза Лари с глас, който би могъл да разтопи бронз.

— Не съм излизала никъде два месеца — въздъхна Марлийн.

— Защо не вземеш Марлийн, Стюарт? — попита Будро с копринен глас. — Много ще й хареса. Аз ще гледам малката. И не забравяй, че трябва да се върнеш не по-късно от два и тридесет…

Франчиоза се поколеба, явно беше уловен в капан. Марлийн щеше да гарантира, че се е държал както трябва, докато Лари щеше да страда благородно в домашни условия.

— Искаш ли? — попита той след кратка пауза.

— След като ме молиш… — изрече уклончиво тя. — Само бъди малко по-настоятелен.

 

 

Четиридесет и пет минути по-късно Марлийн седеше в едно такси със Стюарт Франчиоза, облечена в жълта лятна рокля, купена от магазин с намалени цени, сандали с каишки и панамска шапка с обърната нагоре периферия. Тя се опитваше с всички сили да се пребори с чувството на вина и да повиши настроението си дотам, че то да подхожда на веселия й бодър външен вид. На Четиринадесета улица виновното чувство се оттегли с ръмжене в пещерата си и Марлийн насочи мислите си към перспективата за един приятен следобед, когато щеше да консумира елегантни ястия в компания на приятни хора, от които никой не прекарваше времето си в изследване на изтърбушени жени.

— Какво става с галерията? Там ли си?

Франчиоза, който също беше до този момент зает с мрачни мисли, просветна със слаба усмивка.

— Не, Соколоф се занимава само със стари неща: антики плюс византийско и друго източно изкуство. Неговата къща е една от най-главните в града по тази част.

— Защо са те поканили?

— Използваха ме да правя копия. Поръчки за работа с восък и скъпоценни метали. Скитски гривни, египетски пръстени, такъв род неща. Малки статуи. За тях това е добър малък бизнес, а аз от цялата работа получавам възможности за добри контакти.

— Олеле, съкровища на мистериозния Изток. Звучи приятно романтично и декадентски.

— Точно така, сестричке — кимна Стюарт, оживявайки се.

Пристигнаха. Семейството на Соколоф заемаше един ъгъл на Медисън. В къщата имаше три просторни стаи в бяло със специално осветление на тавана и ориенталски килими по подовете. Съкровищата бяха подредени в стъклени кутии по стените и върху колони. Имаше около петдесетина души, които оглеждаха художествените предмети и си похапваха сандвичи с пържен хляб и скариди. Мъжете изглеждаха финансово процъфтяващи, а жените бяха облечени с дрехи, които можеха да се купят не за един ден. Марлийн беше представена на собственика Стефан Соколоф, едър и представителен стар мераклия, който задържа устните си необикновено дълго върху ръката на Марлийн. Стюарт побърза да я отведе настрани, преди тя да може да възрази.

— Стюарт! — каза тя с театрален шепот. — Облечена съм като селянка. Струва ми се, че тук мястото е много артистично.

Франчиоза се засмя. Той самият беше облечен целият в черно под италианско копринено двуредно сако.

— Няма никакво значение как си облечена, след като си най-красивата жена тук, скъпа. И е истина, че си най-красивата. Сама видя какво направи Соколоф.

Той трепна и сложи ръка на гърдите си.

— Като говоря за това… Но, успокой се, мое сърце! Кой е този красавец?

Марлийн проследи зяпналия му поглед. Въпросът, беше реторичен и тя се изненада силно, че успя да отговори.

— Този е В.Т. Нюбъри. Какво, по дяволите, прави тук? — Въпросният мъж беше дребничък, с пепеляворуса коса и съвършените англосаксонски черти на портрет от Копли.

— Познаваш го?

— Да, а ти можеш да спреш да дишаш толкова развълнувано.

— Има нещо загадъчно в него.

— Възможно е. Искаш ли да те запозная с него?

— Може би по-късно — каза художникът замислено, като в същия момент беше запленен от една личност с украсена с перо шапка.

Марлийн се приближи пъргаво до Нюбъри, който говореше с увлечение с набит мургав мъж, облечен в евтин, лошо скроен полиестерен костюм. В.Т. беше както обикновено изискан. Двамата представляваха странна двойка.

Когато видя Марлийн, В.Т. отвори широко очи от изненада, но тя му попречи да каже каквото и да било.

— Нито дума, В.Т. Няма ме тук, не си ме виждал. Господи, това е прекрасно нещо. На какво се усмихва той?

Стояха прави пред стъклена кутия, която съдържаше малка статуя на момче, направена от някакъв твърд светъл камък. Надписът гласеше: Куро, 14.5 см, алабастър, Милет, 600 г. пр.н.е.

Мургавият мъж каза:

— Това е, което наричат архаична усмивка. Това е символ на личността. — Произнесе го с плътен нюйоркски акцент.

Марлийн го погледна още веднъж. Неизразително квадратно лице, белязано с последиците от шарка, и черна коса. Умни очи, но те излъчваха твърда, цинична светлина, която Марлийн познаваше повече от добре.

— Не е нещо, което всяко ченге ще избере — каза тя. Мъжът се засмя, а В.Т. ги представи един на друг. Мургавият мъж беше детективът лейтенант Рамон Родригес и отговаряше за малък екип от отдела на нюйоркската полиция, който разследваше фалшификации и кражби на художествени предмети.

— И така, В.Т., ти работиш? — попита тя. В.Т. беше светилото на бюрото за фалшификации и измами на областния прокурор.

— Да, предполагам, че работя. И не е ли приятно? Ето защо обичам измамите. На човек му се налага да се размесва с много по-изтънчени хора, отколкото ако работи в отдела за убийствата.

— Да, и храната е по-добра — добави Родригес, вземайки си сандвич с хайвер от един преминаващ покрай него поднос.

— И каква е измамата? — попита Марлийн, като също си взе сандвич. — За фалшификат ли става дума?

Родригес отново погледна малката статуя.

— Ами, малко е трудно да се каже. При камък като този не се прилагат химическите тестове, както е при органичните вещества като дърво и плат, или тестове за пигмент и рентгенови лъчи за стари картини. Единственото необходимо нещо е да се направи кристалографски анализ, за да се разбере откъде е дошъл оригиналният камък и дали се е променил, както трябва да се промени, ако е древен. Всичко останало се свежда до стил и произход, разбира се.

— Което значи? — попита Марлийн изведнъж очарована, и то не защото темата сама по себе си беше завладяваща. Нещо измъчваше ума й.

— Ами стилистичната част е в това, че Соколоф е намерил някакъв човек от Йейл, който да каже дали става дума за оригинал — започна Родригес. — Произход означава, че имаш документирано доказателство за верига от притежатели, това, или че предметът е бил наблюдаван в някоя църква от сътворението на света до ден-днешен. Но произходът може да се забрави или фалшифицира. Или да се обясни, че за него не се знае нищо… Просто намираш някакъв баламурник в Ирак. Пример: през 1960 един британец на име Мелаерт откри художествени предмети в Хачилар в Турция — главно керамика, много стара. Излезе, че селянинът, който е насочил Мелаерт към находката, е фалшификатор на име Джетимкя, който сам е изфабрикувал тези изделия. Разбира се, след като си попаднал на находка, ловният сезон е открит, кой ще знае, че предметът не е измъкнат от археологичния обект, преди да влезе в каталог? Предметите от времето преди Колумб са най-лошото нещо в този смисъл. По тези места ограбването на гробове е много разпространено, а колекционерите не задават въпроси. И кълват като побъркани.

— Трудната част е в това, да ги накараш да се оплачат, никой не иска да излезе баламурник, особено богатите познавачи.

— И защо си тук, точно в тази галерия? Рутинна проверка?

Родригес се усмихна, показвайки големи жълтеникави зъби.

— Харесва ми храната. Не, всъщност следя един бюлетин на Интерпол. Някой е пребарал едно хранилище в Истанбул, където са държали експонати от колекцията Топкапъ. Никой не знае какво точно е имало там, но колекционери в Милано, Париж и Лондон са се опарили от фалшиви антики от византийски период и се предполага, че те са плячката от Истанбул. Би било естествено човекът, който е извършил тази операция, който и да е той, да се насочи и към Ню Йорк. Затова гледай и чакай.

— Имам да кажа една дума за въпросния човек, който и да е той. Разбира си от работата — фалшификацията не е явна. Ела, ще ти покажа нещо.

Тримата се спряха до една кутия до стената. Върху черно кадифе се виждаше в златисто сияние малка картина.

— Христос пред съда на Пилат — информира Родригес. — Византия, девети век. Окей, дървото е наред, старо е. Употребена е темперна боя с участие на жълтък, синият цвят е лапис лазули, червеното е кохинил — не съвременни багрила. Златото в рамката е ковано, а не валцовано. Валцоването не се е практикувало преди десети век. Но…

Той замълча многозначително.

— Стилистически анализ. Войникът, който държи Христос. Шлемът му, ризницата, даже стойката му и изразът на лицето са взети направо от мощехранителница, която се намира в една църква в Унгария — началото на тринадесети век.

— Но защо унгарският екземпляр да не е копие от това? — попита Марлийн.

— Няма да е така. Стилистически тази фигура е от твърде късно време, за да бъде направена от византиец през девети век. Ето нещо друго, даже по-интересно.

Придвижиха се до следващата кутия.

— Петовърха арменска тиара, украсена със звезда и два орела, злато и скъпоценни камъни, около деветдесета година преди Христа. Същото нещо: изработката е ужасна. Работа с восък, отсъствие на изтеглена тел. Съвсем същото нещо се намира в Арменския държавен музей в Ереван. Искам да кажа, много прилича. Не казвам, че е фалшификат, би могло да е древен дубликат или малко по-късно копие. Но… — Той замахна с ръка. — Във всеки случай предметът беше достатъчно убедителен за Кербусян, за да го купи.

— Кербусян!

— Да. Защо, познаваш ли го?

— Чувала съм името. Откъде знаеш, че го е купил?

— Малка червена точка на картата. Трябва да е старият Кербусян. Нищо от такова високо качество от Армения не минава през нюйоркския пазар, без той да го лапне. Кербусян е вероятно колекционер номер едно на арменско изкуство в целия свят. Погледнете, ето нещо друго, което е купил.

Следващата кутия съдържаше малка рисунка върху дърво. На картата пишеше, че това е Погребението на свети Крикор, и върху нея също имаше залепена малка червена точка.

— Донякъде напомня Джото — каза Марлийн.

Родригес повдигна едната си вежда.

— Много добре. Този е негов съвременник, Торос Рослин. По-вероятно от неговата школа. Работил е в Югоизточна Турция, това, което са наричали Силиция или малка Армения. Интересно, не е съвсем антика, малко необичайно за Соколоф.

Известно време разглеждаха мълчаливо картината. Светец с ореол на главата се спускаше в гроб при обичайните придружаващи опечалени и ангели, които чакат, за да отведат душата му към славата.

— Защо лицето му е такова?

— О, това е прочутата маска — поясни Родригес. — Свети Крикор Осветителят е основател на арменското християнство от четвърти век или там някъде. Това е объркана история, но резултатът е бил, че царят и царицата са били истински покрусени от смъртта му и са наредили да се направи маска и след известно време са я използвали като отливка за една солидна златна маска, украсена със скъпоценни камъни. Според един от вариантите на легендата, в маската участват истинските очи на Крикор, по чудотворен начин предпазени от разлагане. Маската имала обичайната свещена сила. Лекувала е болни, връщала е зрението на слепи. Между другото, дясната ръка на Крикор е в сребърна рицарска ръкавица и се съхранява от католиците от Силиция в Бейрут.

— Какво се е случило с нея? Искам да кажа с маската.

— Никой не знае… дали някога е съществувала, в което се съмнявам. Историята на изкуството е пълна с подобни легендарни съкровища. Все пак ще ви кажа нещо. Ако някога нещо мине през Ню Йорк, Кербусян ще го купи. — Той погледна часовника си. — По дяволите, трябва да бъда в съда след половин час. Радвам се, че се запознахме, Марлийн. Идваш ли, В.Т.?

— Само секунда, лейтенант, един въпрос — каза Марлийн. — Чувал ли си някога за човек на име Мехмет Ерсой?

Родригес се намръщи и захапа устната си.

— Името като че ли ми говори нещо. Турско име. В каква връзка?

— Мина ми през ум, че след като неговият бизнес се състои в изкупуване на откраднати турски антики, може да си го срещал.

— Откраднати турски антики? Кой ти каза това?

— Научих го от техен човек в ООН, поверително, че турците имат програма да намират и връщат в Турция предмети от древността, изнесени нелегално от страната и които в момента се продават в чужбина. Зад цялата тази работа, освен всичко, има и сериозни суми.

Родригес вдигна рамене.

— Че какво, това е възможно, но не съм чувал нищо. Искам да кажа, от турска гледна точка цялата тази работа не ми се вижда много смислена.

— А защо не?

— Защото, когато британците и французите, и гърците, и италианците се опитват да си възвърнат антиките, те работят със своето собствено наследство. Предметите са били изработени от предшествениците им или от хора, за които им е приятно да мислят, че са техни предшественици. Но турците не са били в Анадола преди средните векове. Тази статуя, тиарата и картините — всичко това не е тяхна продукция. Тези неща са принадлежали на хора, които те са победили и ограбили. Ето защо би било малко странно, ако откупуват антики. Винаги съм мислил, че те биха предпочели да забравят, че някой е живял там преди пристигането им.

В.Т. и Родригес си отидоха. Марлийн се движеше из изложбата, без да проявява особен интерес към нищо, като пиеше вино повече, отколкото това беше добре за нея, докато мисълта за съществуването на някои хора, които прекарваха времето си в купуване на скъпоструващи дрънкулки и дрънкане на чаши шампанско, вместо да газят затънали до шията през утайката на обществото, не й донесе непоносимо чувство на отвращение, примесено с виновен копнеж. Тя измъкна протестиращия Франчиоза от това сборище на вещици и бързо избяга от галерията, за да се върне с претоварен ум и натежало сърце при нагорещените улици и майчинските грижи.

 

 

Карп имаше в офиса си инвалиден стол, но не искаше да се възползва от него пред свидетели. Вместо това се влачеше на патерици от съдебната зала до местата за съвещание, като стискаше с два пръста една стара кафява папка, докато се движеше из оживените шумни зали.

Сега той седеше в заседателната зала на областния прокурор заедно с другите старши шефове на бюра, които се занимаваха съответно с измамите, рекетите, Върховния съд, съдилищата за наказателните дела, обжалванията, и административния помощник и бойна секира на областния прокурор Конрад Уортън. С нито един от тези хора Карп нямаше вземане-даване. Всички те бяха креатури на Блуум, експерти по обществените отношения, гладкото администриране, координацията, разумната употреба на прокурорската власт. Карп беше единственият сериозен, занимаващ се с процеси адвокат.

Чуха се няколко добродушни шегички по адрес на крака на Карп, на които той отговори в подобаващ тон. Уортън не взе участие в това. Ако можеше, той никога не говореше с Карп, нито забелязваше по какъвто и да е начин съществуванието му, освен в случаите, когато работата беше неотложна. Все пак му беше написал множество меморандуми, в повечето от които изтъкваше недостатъците му в управлението на отдела му.

Беше любопитно. Карп беше изпратил голям брой зли, изродени чудовища в затвора, където те положително нямаха желание да ходят, но той се съмняваше дали което и да е от тях го мрази толкова много, колкото малкият човек с бебешко лице в края на заседателната маса, комуто, доколкото си спомняше, Карп никога не беше направил нищо лошо в личен план. Това беше истинска мистерия и тя го измъчваше сериозно, въпреки че не можеше да се каже, че заради нея всяка нощ подскачаше в леглото си.

Все пак му беше ясно, че омразата на Уортън му създава неприятности. Винаги, когато администрацията препъваше някое бюро, пред Карп стоеше кракът на Уортън. Карп си мислеше за това, че през седмицата, когато беше с патерици, бяха проведени необичаен брой срещи с областния прокурор: вероятно Уортън изпитваше садистично удоволствие, гледайки го как подскача насам-натам.

Областният прокурор влезе по риза и с червени тиранти, но за негова чест върху тях отсъстваха малките златни везни, олицетворяващи правосъдието. Областният прокурор беше на възраст малко след петдесетте и приличаше на водещ в местна телевизионна програма: подстриган с бръснач, продухана кафеникава коса, посивяваща по привлекателен начин, приятни, макар и не отличаващи се с нещо особено черти, страхотни зъби. Беше очарователен.

Той откри заседанието с това, че очарова послушниците си. Карп беше очарован от съчувствието заради коляното плюс една забележка в смисъл че вече е отпаднала грижата за вземане на работа на инвалиди, което предизвика избухване на угоднически, неприятен смях. Шефовете на бюра връчиха докладите си. Уортън подаде на прокурора лист, върху който бяха написани няколко ориентиращи въпроса във връзка с различни случаи, които биха могли да създадат неприятности на областния прокурор или да покажат офиса му в лоша светлина.

Както беше очаквал, въпросите към Карп бяха във връзка със случаите Хоси Ръсъл и Томасян.

— Какво ще кажеш за този Ръсъл? Сигурен си, че той е извършителят?

— Да. Случаят е основан върху косвени доказателства, но всичко ще бъде наред.

— Моите сведения са други. Доколкото съм информиран, ченгетата са подбрали първия попаднал черен и са съчинили инкриминиращи доказателства. Всички черни са настръхнали.

— Ако информацията ти е такава, значи си я получил не от когото трябва. Ние разполагаме с двама сигурни свидетели, единият от тях е черен, които недвусмислено сочат Ръсъл като извършител на престъплението. Доказателственият материал е солиден и ще издържи на всички атаки.

— Същото беше казал и за Моралес. И Девърз. Бяха трудни случаи, но ще се окаже, че са нищо в сравнение с това, което ще ни се случи, ако това дело не успее. Млада жена, намушкана посред бял ден…

Карп почувства как лицето му се нагорещява. Почувства и как погледите на всички шефове се насочват към него. Беше му се случвало да се разгневи. Беше се опитвал да води спорове от позицията на прокурор. Нито едното, нито другото му бяха принесли някаква полза. Това нямаше нищо общо с работата, която вършеше, но беше много важно за самия него. Преди да отговори, той мълча в продължение на броени секунди.

— Областният прокурор си ти. Ти подписваш обвинителните актове. Искаш ли да пусна Ръсъл да си върви?

Областният прокурор изглеждаше сепнат както винаги, когато някой (обикновено това беше Карп) му напомняше за отговорностите му.

— Не, разбира се, че не! Но аз те държа отговорен за успеха на това дело. Сега за Томасян. Хората от офиса за свръзка при ООН са все още крайно объркани. Тази сутрин половин час говорих по телефона с един човек, като го убеждавах, че няма опасност градът да бъде залят от терористична вълна. Много се надявам, че не съм го лъгал и че ти правиш нещо по този въпрос.

Карп каза с увереност:

— Мисля, че е абсолютно сигурно, че градът не е заплашен от тероризъм.

— Знаеш какво имам предвид — озъби се Блуум. — Не ми харесват сведенията, които получавам относно начина, по който движиш този въпрос. Разногласия и кавги. Двойни разследвания. Не мисля, че разбираш какво ще се случи, ако вестникарите се докопат до тези истории.

— Няма до какво да се докопват — обясни Карп спокойно. — Има едно разследване. За него отговаря Роулънд Хъркейни. Имаме обвинителен акт, имаме и задържан обвиняем.

— И Хъркейни ще продължи да действа? Можеш да обещаеш?

— Не, между нас казано, не мога.

— Защо не можеш? Има ли нещо, което да куца при този случай?

— Не — отговори Карп след кратка пауза. — Случаят е добър. — Щеше да добави, че единственият проблем е, че обвиняемият не е извършил престъплението, но се отказа. Областният прокурор нямаше да прояви интерес към такова нещо. Това, което каза, беше: — Може да се подобри нещо. Работим по този въпрос.

— Работете! — нареди областният прокурор и бързо премина към друг въпрос.

 

 

Карп се върна в офиса си и се зае с работа по случая Ръсъл. Искаше да го прокара бързо през съдилищата и, колкото и да беше чудно, случаят се придвижваше бързо. Бяха открили нов отдел към Върховния съд преди няколко седмици и все още календарът му не беше натоварен. Теоретически беше възможно да се приключи едно дело по убийство за два месеца от ареста до присъдата, при условие че съдът е на мястото си и че не е в интерес на защитата да забавя нещата.

За съжаление, обикновено не беше така. Свидетелите забравяха или умираха. Показанията бяха по-приемливи след приличен престой в затвора. Но този път Фрийлънд изглеждаше изпълнен с желание да движи нещата бързо, сякаш нямаше търпение да изчака личната конфронтация с Карп. За Карп това беше крайно изгодно. Предварителното разглеждане на делото беше насрочено за сутринта и той беше зает с търсене на аргументи за исковете, които защитата вероятно щеше да предяви, когато влезе жена му.

— Общоприета практика е да се чука — посрещна я той.

— В офис да — каза Марлийн, — но това е твоята спалня, а аз съм ти жена. Имам известни права като съпруга.

— Които възнамеряваш да упражниш сега?

— Продължавай да мечтаеш. — Тя огледа офиса. Карп беше разположил едно стоманено сгъваемо легло, което беше задигнал от затворническата болница. Една стоманена закачалка за дрехи върху колелца от една от съдебните зали беше отрупана с костюмите му. Наблизо имаше куфар с ризи и други необходими вещи.

— Все още не мога да повярвам, че правиш това — добави тя. — Никой не живее в офиса си.

— Това е само за шест седмици, Марлийн, може би по-малко. Всичко това ни се е случвало и по-рано. Трябва да съм тук заради Ръсъл, а не мога да се качвам и да слизам от нашия таван, а и точно сега не мога да си позволя хотел.

Марлийн се настани в едно кресло за посетители и запали цигара, въпреки че в действителност не й се пушеше. Известно време тя пушеше в мълчание. Карп поднови четенето си. Тя се изправи рязко.

— И така, достатъчно по темата за домашното щастие. Отивам да взема Луси. Какво искаш за вечеря?

— Какво ще кажеш за нещо китайско?

— Добър избор. Китайската храна помага за изграждането на здрава костна система. До скоро.

Тя излезе. Карп продължи да работи, докато го заболяха очите, след което се излегна върху болничното си легло. Скоро се унесе в сън и беше събуден от малките пръстчета на дъщеря му, които изследваха лицето му.

— Липсваш й — информира Марлийн, като подреждаше върху заседателната маса бели картонени кутии. — Цяла седмица е плачлива. Дневната й програма е силно разстроена.

— Съжалявам — смотолеви Карп смутено, целувайки детето.

Заловиха се с храната. Луси седеше на скута му, като проявяваше неуместна активност и разбъркваше всичко върху масата.

— Какво става по широкия свят? — попита той в желание да наруши тишината.

— Всичко е постарому. Днес отново видях във фоайето Гери Стоун. Движи се из залите облечена в черно и улавя за безкрайни разговори непознати хора, като се опитва да ги убеди, че не е виновна за това, че този, когото е пуснала, е убил сестра й. Превърнала се е в особено популярна личност. Всички я наричат Сестрата. Мисля, че състоянието й се влошава.

— Какви други новини? Мисля си за това, което научихме от турците и от онази художествена галерия. В.Т. се занимава с банките и се опитва да разбере дали Ерсой е изнесъл големи суми пари от Съединените щати, преди да бъде застрелян.

— Днес Хари намери родителите на Габриел Аванян. Бащата казва, че няма дъщеря. Говорил е по-късно с един от по-големите братя. Очевидно, бащата се е отрекъл от нея, когато е напуснала къщата и отишла да живее при Томасян. Братът се очаква да посети болницата утре и да ни каже дали това е тя. Освен това Хари повторно обиколи сградите срещу сцената на убийството на Пета улица. Не е имал късмет и така ние все още търсим свидетел, който да върже онези негодници с мотоциклетите с убийството на Джейн Доу.

— Нещо се върти в ума ми — вметна Карп, — но не мога да си го изясня напълно.

— Да, знам какво имаш предвид. Ето какво мисля. Този човек от ООН, Кълъч, казва, че парите на Ерсой са за купуване на произведения на изкуството. Не мисля, че е така. Но може би той се занимава с продажба на такива произведения.

— А? Защо го свързваме изобщо с художествените предмети? Защо не с наркотици или секс?

— Защото Кълъч прикрива нещо. И той беше този, който внуши, че Ерсой е в художествения бизнес. Той е трябвало да знае, че ще се заинтересуваме от това и е поискал да бъде защитен в случай че името на Ерсой изплува във връзка с търговията с произведения на изкуството. И, разбира се, налице е човекът, чието име е видно и в двата края на тази работа — арменският националист и колекционер Саркис. Бих искала да си поговоря с него.

— Липсваш ми — каза Карп.

Тя се загледа в него. Лицето й беше непроницаемо.

— Да, разбирам, ти също ми липсваш. Ако бях поискала да бъда самотна майка, щях да започна на шестнадесетгодишна възраст и сега детето ми вече щеше да ходи по балове. Това не може да продължава.

— Какво можем да направим?

— Не знам — отговори Марлийн уморено. — Ще измисля нещо.