Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (4)

4.

Два часа и половина бяха необходими на Дени Махер, за да свърши със сплеснатата Джейн Доу. На професионален жаргон това име означаваше, че трупът не е идентифициран. Както се беше опасявал, зъбите й бяха разпилени по всички посоки от дихателната тръба до долната част на мозъка. Той ги събра грижливо и ги постави в найлонова торбичка. Личеше, че бяха полагани специални зъболекарски грижи и че тя не беше израснала в бедност.

Смъртта беше настъпила мигновено, разбира се, като резултат от пълно увреждане на мозъка, но жената е била жива поне до падането й на земята. Под челюстната кост и трахеята бяха оцелели и по нищо не личеше да е била удушена, прободена или застреляна. Той изследва ръцете, които се намираха в найлонови торби. Взе проби от под ноктите за по-късно изследване под микроскоп и, докато се занимаваше със студените пръсти, забеляза, че около китките имаше големи охлузвания. Това беше странно, въпреки че почти всеки от белезите можеше да се обясни с това, че ставаше дума за смърт, настъпила при падане. И все пак такива белези се получават при силно стискане на китките.

Изследва вагината на жената, трудна и досадна процедура, защото органът беше зле накъсан от фрагменти от костите на начупения таз. Взе проби и ги сложи настрана за по-късен микроскопичен и химически анализ. Ако случаят беше по-обикновен, щеше да вземе проби и от ректума и устната кухина, но тези двете бяха силно повредени и замърсени от експлозивното разпиляване на вътрешностите и от директния удар, поради което пробите едва ли щяха да имат някаква съдебномедицинска стойност. Това, което действително имаше стойност, беше нещо, което той откри върху вътрешната страна на бедрото на жената, високо близо до чатала и поради мястото си, защитено от общото поражение: ясните и явни отпечатъци от човешки зъби. Той обърна тялото, първо на едната страна, после на другата. Още зъби. Извади един полароид и направи снимки.

Махер прибра и постави етикети върху пробите и покри и сложи в хладилника онова, което беше останало от Джейн Доу. Преди да си отиде вкъщи, се отби в офиса си и си отбеляза, че трябва да се обади на полицаите, отговарящи за случая, и, ако това, което сега силно подозираше, се установи от лабораторния анализ, да се обади и на бюрото по изнасилванията към офиса на областния прокурор.

 

 

— Боли ли? — попита ортопедът.

Карп, който беше побледнял и за малко не повреди един от кътниците си от стискане на зъби, пое дъх и отвърна с усилие:

— Да, боли.

— А тук? — опита доктор Хъдзън, извивайки крака му.

Карп нададе силен вик.

— Ще приема това като утвърдителен отговор — каза докторът. После той даде възможност на коляното на Карп да се отпусне върху масата за прегледи.

Доктор Хъдзън се отдръпна малко назад върху столчето си и се зае да изучава някаква диаграма. Той беше набит мускулест мъж с малка сива коса и квадратно лице, което изглеждаше свикнало да участва в съобщаването на лоши новини.

— Виждал съм те кога? Преди четири години? — попита докторът, четейки от диаграмата. — Казал съм ти да идваш всеки шест месеца и ти не си си дал труда. Така. Какво си правил оттогава? — И той посочи зачервената буца върху лявото коляно на Карп.

— Какво искаш да кажеш с това какво съм бил правил? Употребявал съм го при вървене — каза Карп.

— Никакви особени натоварвания? Падане?

— Ами малко баскетбол.

Очите на лекаря се разшириха.

— Баскетбол? Какво, на игрището?

— Да, това и… и участвах в професионален тим няколко месеца миналата зима като част от разследване по убийство.

— Ти се шегуваш! Не, почакай, ти си този човек! Областният прокурор Карп, който играеше от тима Хъслърз, така ли е?

— Така е — кимна Карп с помирителна усмивка.

— Махай се — изсумтя доктор Хъдзън.

 

 

— Наистина ли те изхвърли? — попита Марлийн. Беше същият ден по обед, бяха седнали в офиса на Карп и тя беше му донесла сандвич с луканка и бира от една от подвижните лавки, които съществуваха в голямо количество на Фоли Скуеър. Тя самата пиеше кафе. Предстоеше й среща с обяд по-късно през деня.

— Не, по-лошо — отговори Карп, като придържаше с пръсти към устата си сандвича. — Изнесе ми лекция. Както изглежда, аз съм успял да съсипя напълно коляното си. Каза, че за по-голяма сигурност трябва да се направи артроскопия, но той е на мнение, че ще ми се наложи още една операция, може би пълна артропластия.

— Това звучи доста тъжно.

— Тъжно ей още как. Най-малко шест седмици след операцията ще бъда с патерици, а да не говорим за това, как ще плащаме.

— Но ти имаш медицинска…

— Не, нямам, не за това. Такива се предварителните условия. Вече проверих, няма да платят.

Сърцето на Марлийн се сви.

— Колко?

— Ами, няма да получим много голямо ресто от една десет хиляди доларова банкнота.

Марлийн завърши кафето си и захвърли чашата в кошчето. Тя се изправи.

— Искаш да кажеш, че положението с нашата изключителна жилищна кооперация в сърцето на един от най-привлекателните квартали на Ню Йорк става лошо? Може и така да е, но точно днес не мога да мисля за това. Трябва да видя онази жена във връзка с нашето дете.

— Юристката?

— И сестра й, онази с детето. Идеята изглежда много добра и съм сигурна, че ще отидем на този вариант, защото ни се налага на всяка цена да получим някакво облекчение. — Тя го целуна и бързо излезе.

Карп почака. Тридесет секунди по-късно тя показа главата си на вратата. Изглеждаше сериозно замислена.

— Слушай, ако ще бъдеш шест седмици с патерици, как ще се качваш на полуетажа?

— Да, наистина — въздъхна Карп. — Между нас казано, не знам как ще се качвам по стълбите. Но точно днес не мога да мисля за това.

Тя се ухили.

— Умен ход. Ще се видим пак. — И затвори вратата.

Марлийн взе асансьора от шестия етаж, където беше офисът на Карп, слезе с него до партера и излезе през специалния вход на Ленърд Стрийт, запазен за хората на областния прокурор. Тя тръгна нагоре по Ленърд, пое до Чърч и малко след това стигна до един от юридическите офиси, където се занимаваха със случаите по пускане под гаранция на арестанти.

Както изглеждаше задължително, мястото беше боядисано с официалните бюрократични цветове, зелено до височината на човешко рамо, а по-нагоре жълто-кафяво, специално измислена от прочути учени схема, с цел да се усили склонността към самоубийство, особено когато мястото биваше осветено от слаби флуоресцентни лампи. Имаше редици от пластмасови столове в приятните за окото нюанси на авокадо и розово и една набита чиновничка с ивици от черна и руса коса на главата, която седеше зад оградено със стъкло гише, дъвчеше пуканки и говореше по телефона. Четири от столовете бяха заети от този вид хора, на които се налага периодично да посещават юристите, които се занимават с гаранции.

Марлийн приближи прозорчето и каза, че иска да види Гери Стоун. Чиновничката продължи да говори и да дъвчи. Марлийн повтори въпроса си по-високо. Чиновничката се намръщи и поясни с пълна уста:

— Заета е. Седнете!

Марлийн потисна раздразнението си и реши да не размахва картата си и да прави сцена. В края на краищата посещението й имаше частен характер. Седна. Чиновничката продължи разговора зад прозорчето си. Времето спря.

Най-накрая, двадесет минути по-късно, вратата се отвори отново и се появи хубава млада жена, която изглеждаше по-малко подходяща за такова място даже от Марлийн. Черната й коса беше оформена изящно, облечена бе в мъжки костюм, който не отнемаше нищо от женствеността й, и излъчваше самоувереност, която даже Ню Йорк не е в състояние да отнеме от някои умни и преуспяващи млади жени. Марлийн огледа обувките и чантата й, реши, че са скъпи и отговарящи на изискан вкус, и си помисли, че нещо не е наред.

Но не, жената приближи чиновничката, и каза усмихвайки се:

— Здравей, Мейвис. Гери свободна ли е?

Чиновничката прекъсна за момент разговора си й отговори на усмивката.

— Здравей, Сузън. Ще й позвъня. — Магия.

Марлийн стана от мястото си и приближи жената. Тя трябваше да е сестрата, тази с детето, помисли опитната следователка и така беше, Сузън Уайнър, майка на тригодишно дете, промишлен дизайнер, женена за многообещаващ телевизионен продуцент и жена, която очевидно знаеше как да накара Ню Йорк да се отнася с внимание към нея. Тази информация и това впечатление стигнаха до Марлийн с шеметна бързина, докато двете се движеха надолу по един зелен слабо осветен коридор.

Уайнър спря до матова стъклена врата, която се отвори и направи възможно преминаването на един кръглоглав черен мъж на възраст малко след тридесетте, който им се поклони и отмина с такава скорост, че двете жени трябваше да отскочат назад.

— Удовлетворен клиент — засмя се Уайнър и влезе в малкия офис.

Гери Стоун беше по-голямата сестра, може би пет години по-възрастна, която наскоро беше навършила тридесетата си година. Беше закръглена, отпусната, докато Сузън имаше строги очертания на тялото и беше слаба. Излъчваше строга пролетарска простота, контрастираща на високия стил на сестра си. Косата й беше кафява и фризирана по начин, който не се поддаваше лесно на определяне. Имаше червило, което изглеждаше прекалено светло, и мъхеста блуза с някакъв нещастен син цвят, който никак не подхождаше на бледото й лице.

Тя поздрави сестра си много сърдечно.

— Боже мой, изглеждаш чудесно! Излез оттук, много си слаба.

— Блузата е великолепна — каза на свой ред Сузън. — Откъде я купи?

И подобни гугукания. Най-после забелязаха Марлийн. Гери стисна ръката й официално и по мъжки. Предстоеше им да отидат на обед и това беше предложено от Гери, когато Марлийн й се беше обадила, за да я свърже със Сузън. Странна схема, беше помислила Марлийн тогава — защо Гери я канеше да участва в дискусия, свързана с детска градина? Сега, разбира се, причината беше ясна, определена семейна динамика, която може да се скицира на гърба на визитна картичка. Старомодната социална работничка беше влюбена в блестящата си сестра.

Обядваха в някакъв локал. Гери се оказа от тези хора, които оправдаваха количеството поети калории с това, че информираха относно това колко малко са яли през изминалата седмица. Марлийн не беше особено гладна, но реши да поръча сандвич със сирене и пържени картофи и бира, просто за да бъде в опозиция.

Водиха лек разговор. Сузън се прояви като остроумна и словоохотлива събеседничка и Марлийн се държеше по същия начин. Гери беше по-сериозна, може би по-скоро тъжна. Когато Сузън спомена за човека, който за малко не ги беше съборил в коридора, Гери подхвана темата за патетичната му история: леко забавено развитие, алкохолик, много тежко детство, влачен из разни сиропиталища, с досие от дванадесетгодишна възраст и регистрирани глупави дребни престъпления, които по-късно, когато е бил в пияно състояние, са станали по-сериозни. Тя се беше борила енергично да му издейства по-скорошно освобождаване и да го включи в една програма за подпомагане на хора с физически недъзи.

— Хмм, интересно — измърмори Марлийн, която в действителност не проявяваше интерес, но се мъчеше да бъде учтива като противодействие срещу известната враждебност, която чувстваше, че юристката излъчваше от себе си. Тя не беше сигурна дали причината за това не се коренеше в собствената й работа, като представителка на тези хора, чиято радост се състоеше в това, да вкарват в затвора клетите неразбрани жертви на обществото, или това беше някаква завист за вниманието на Сузън Уайнър.

Храната им пристигна. Гери създаде неприятни моменти на келнерката, като се оплакваше от качеството на салатата си. Уайнър улови погледа на Марлийн и леко наведе своя, като придружи това с доволна усмивка. Ние, слабите.

Би било лесно да се изпита чувство на неприязън към всяка една от сестрите, към Гери заради шумната й убеденост в правотата си, към Сузън заради ирационалната й самоувереност, но Марлийн откри у себе си нарастващо топло чувство към тях не точно като индивиди, но заради близката им обвързаност.

Двете сестри имаха нещо, за което Марлийн беше само чела в книгите, този вид духовна близост, който беше омагьосал писателките от деветнайсети век. Самата Марлийн имаше две сестри, които обичаше, разбира се, но конвенционално. Ани беше домакиня и живееше с челядта си на острова. Пат беше проектантка във Филаделфия. Виждаше ги на рождени дни и други празници и между тях съществуваше топлота, но не и истинска интимност.

Марлийн, строго казано, не им завиждаше. Ако беше на мястото на Сузън, тя щеше да оцени като непоносима комбинацията у Гери от склонност за даване на майчински съвети и разточително хвалене. А на мястото на Гери поведението на Сузън на весела принцеса би я довело до състояние да прояви грубост. Но беше странно приятно да попива нещо от топлината на отношенията им, които бяха толкова рядко нещо в кръговете, които Марлийн посещаваше, както продавачите на горещи кестени в Мидтаун.

Обедът приключи, не без (както Марлийн беше очаквала) едно непоносимо дребнаво умуване за това, кой колко дължи по сметката, председателствано от Гери с молив в ръка. В момента, когато тя пресмяташе бакшиша с точност до един цент, Марлийн извади от портмонето си двадесет долара, грабна сметката от ръката на Гери, удари сметката и банкнотата върху масата и ги затисна с една захарница.

— Аз черпя — обяви тя. — Да вървим, Сузън.

— Боже мой, да — сепна се Уайнър, поглеждайки часовника си. — Вече изпуснах упражненията си.

— Упражненията… — повтори Гери. — Честно казано, при теб те са като религия.

— Трябва да ги опиташ, Гери, сериозно, винаги се опитвам да я накарам да си размърда задника. Направи нещо! Марлийн, ти правиш нещо такова, нали? Какво, аеробика?

— Боксирам — каза Марлийн. Сподавен израз на учудване и развеселяване. — Не, не искам да кажа, че излизам на ринга. Имам торба и круша и скачам на въже и си играя с гирички. Баща ми ме научи и оттогава не съм изоставила заниманията си.

— Наистина? — От двете.

— Да, той се състезаваше през четиридесетте в полусредна категория или, както мислеше, се е състезавал, преди да прекара шест минути с Кид Гейвилън. След това стана водопроводчик и си гледаше работата.

Учтиви усмивки, но Марлийн забеляза бързата размяна на погледи. Сестрите Стоун не познаваха хора, чиито бащи са били бивши боксьори или настоящи водопроводчици. Едно от почти невидимите поражения, които нанасят различията по отношение на класа и произход, за които се предполага, че не съществуват в Америка, но които са като пясък в машината на нацията. Сейкрид Харт и Смит и Йейл бяха отнели за Марлийн много от жилото на това и все пак тя можеше да си спомни много добре същия поглед върху лицето на собствения си възлюбен, когато за първи път му беше казала за произхода си, който не личеше под лъскавата повърхност. Краткотрайна мисъл, много позната, премина през ума й: че Карп би могъл да бъде, може би не по-щастлив, но по-доволен от друга съвършена еврейска принцеса като Сузън Уайнър. Сега тя се радваше, че беше участвала в този обяд.

Детското заведение се намираше на Лиспънард, близо до Чърч, малко по на север. Движеха се нагоре по Чърч. Говореше главно Сузън Уайнър и голяма част от това, което говореше, беше за нея самата и за приятния й начин на живот. Марлийн пропускаше думите й над ушите си, като изпитваше удоволствие от това, че просто се развява по улицата. Беше приятен ден в града. По-точно небето имаше цвета на корем на гущер, а въздухът ухаеше на петролни продукти, но поне не валеше леден дъжд.

Тя беше със светли надежди. Едно перфектно същество не би могло да намери нещо по-малко от перфектно детско заведение.

И така излезе. Жената, която се грижеше за шест деца в големия си слънчев апартамент, беше приятна личност на име Лилиън Дилърд, облечена с бродирана блуза и имаше плитка от сиворуса коса, която стигаше до под кръста. Тя бродираше кувертюри и пишеше поезия, а наскоро й предстоеше да завърши дисертацията си върху поведението на децата в ранна възраст. Децата, които бяха на възраст от осем месеца до три години, очевидно я обичаха. Тригодишното момче на Сузън почти не забеляза майка си, което беше възприето от Марлийн като добър знак. Нямаше телевизор в голямата стая, още един добър знак.

Марлийн се поддаде на очарованието на атмосферата, беше добре приета и написа чек в аванс за първия месец.

 

 

Върнала се на бюрото си и изпитваща удовлетвореност от себе си, тя прелистваше натрупалите се бележки и водеше телефонни разговори.

— Моргата, умираме, но не се предаваме, Махер.

— Дени? Марлийн.

— А, бисерът на Сентър Стрийт. Много ми е приятно, че чувам гласа ти.

— Мога да ти отговоря със същото. Какво се е случило?

— Хмм. Имаме тук една Джейн Доу. Случай на пълно размазване. Излетяла е от шестетажно здание в Алфабет сити. По тялото има някакви отпечатъци, които не ми харесват, а натривките от вагината и хранопровода са положителни.

— Мислиш, че е била изнасилена и убита?

— Засега не мога да кажа такова нещо — възпря я Махер. — Момичето има силни разкъсвания. От друга страна, разполагам с някои аномални резултати от пробите от секрециите. Дарителите на сперма са повече от един.

— Какво мислят ченгетата?

— Мислят, че е проститутка. Мислят, че е самоубийство.

— Това може да се очаква от тях. Решили са, че е проститутка? Казваш, че е Джейн Доу.

— Точно така. Лицето й е превърнато в мармалад. Но работата е там, че разполагам с ясни отпечатъци от човешки зъби, три ухапвания, от един и същ човек, и достатъчно дълбоки, за да протече кръв. Това винаги ме кара да изключвам романтично пътуване до луната, както и нормалната услуга срещу заплащане. Разбира се, вече отдавна аз самият нямам много подобни занимания…

— Наркотици?

— Няма следи. Пробите от органите са отрицателни за наркотици, амфетамини и опиати. Също така и никакъв алкохол.

— Кой е взел случая?

Марлийн чу шум от разместване на листи хартия.

— Камейноу. Девето полицейско управление.

Тя записа името и телефонния номер, благодари на съдебния лекар и затвори телефона.

Обаждането от страна на съдебния лекар трябваше да е било автоматично, но някои от тези лекари бяха на мнение, че не е много приятно да се обаждат направо в офиса на областния прокурор. Те си мислеха, че ченгетата са отговорни и че е тяхно задължение да въртят телефоните. Освен това имаха и много работа.

Марлийн погледна името, което беше написала, и се замисли дали има някакъв смисъл да се обажда. Ченгетата имаха много работа, тя също. Всяка година на полицията в Манхатън се съобщаваха около три хиляди изнасилвания, от които Марлийн би се радвала да постигне петдесет присъди. Разбира се, жената е била и убита, което означаваше, че ченгетата е трябвало да се отнесат с повече внимание към случая. Голям късмет.

Проблемът беше в това, че съществуваха добри и лоши изнасилвания. Добрите бяха, когато възрастта, расата или общественото положение на злосторника и жертвата се разминаваха видимо или когато имаше налице безспорно насилие. Най-лоши от всички бяха изнасилванията на проститутки. Случващите се от време на време убийства, които съставляваха определена част от рисковете на търговията със секс в града, бяха съвсем малко по-добри. Ако ченгетата бяха решили, че Джейн е била курва, която се е оттеглила рано, тогава убеждаването им, че е била курва, която е била изнасилена и убита, не би могло да ги накара да се задействат малко повече.

Въздишайки, тя вдигна слушалката.

 

 

Бюрото по убийствата заемаше неголям апартамент от офиси на шестия етаж на Сентър Стрийт 100. Само Карп и няколко старши служители като Хъркейни имаха истински офиси. От тях се излизаше към голяма обща площ, задръстена от секретарски бюра, която представляваше владение на Кони Траск. Останалите помощници на областния прокурор бяха натикани в стъклени стаички в един голям залив, близко разположени една до друга по главния коридор на шестия етаж.

Карп имаше навика след обяд и преди началото на съдебните заседания следобед да блуждае из територията си, да разбутва документи и да се сблъсква със злосторници. Този навик го пазеше от официалните срещи, които мразеше. По този начин, излизайки от офиса си, леко ухаещ на италианска наденица, Карп направи откритието, което го отведе отново към Държавата срещу Томасян.

Една чиновничка беше току-що донесла куп ксерографни копия, които бяха разпредели между специално подредените за тази цел плетени поставки, по една за всеки адвокат, на една маса в ъгъла на територията на секретарките. Карп приближи до мястото и прелисти някои от все още топлите листи. Една от папките в поставката на Роулънд Хъркейни имаше етикет Томасян. Тя съдържаше копия от доставените материали от извършилите ареста полицаи, главно DD-формат, които ченгетата използваха за описание, повече или по-малко подробно, на онова, което бяха извършили по разследването, и резултатите, ако резултати имаше. Карп поразгледа рапортите и списъка от вещите при претърсването. Той задълба по-надълбоко. Докладът от аутопсията. По-дълбоко. Описание на намерените у жертвата вещи. Тук спря, замисли се и започна да прелиства тук и там из купчината по-внимателно. После захвърли обратно папката в поставката и като се намръщи, тръгна да търси Роулънд Хъркейни.

 

 

Роулънд не беше в офиса си, когато Карп го потърси там. Оказа се, че е в съда във връзка с вземането на решение за пускане под гаранция. Карп седна в задната част на съдебната зала и наблюдаваше как защитникът на Томасян, набит мрачен мъж, който действително много приличаше на Реймънд Бър, се мъчеше да уреди пускането под гаранция. Той изтъкна чистото досие на Томасян, това, че принадлежи на голямо и порядъчно семейство, успешното му участие във фамилния бизнес, това, че притежаваше голямо жилище. Роулънд взе думата и с не по-малко настървение се зае да доказва, че подсъдимият е обвинен в особено отвратително престъпление, че има ресурси и контакти извън страната, че участва в международна терористична мрежа.

Карп изпитваше чувство на симпатия към съдията. При подобни случаи един съдия обикновено не привличаше особено внимание върху себе си и имаше възможност да чете вестници и да гледа телевизия. Нещастните момченца от простолюдието, които застрелваха някого на улицата, по твърдо действащо правило отиваха в затвора без право на пускане под гаранция. От друга страна, добре облеченият и невинно изглеждащ мъж, седнал пред него, се считаше за невинен до доказване на вината и имаше конституционно право на пускане при прилична гаранция.

Този съдия не беше свикнал да изпраща в затвора хора в елегантни костюми с, както се казваше, корени в обществото. Той помисли няколко секунди и опирайки се на многогодишния си опит като юрист, измисли отнякъде Определям пускане под гаранция срещу сумата от пет милиона долара.

Въздишки от малката група хора, седнали зад масата на защитата. Карп реши, че съдията се е измъкнал не лошо. Поръчителите не биха отишли на такава сума, което означаваше, че Томасян и близките му хора трябваше да намерят тези пари, което по всяка вероятност означаваше, че му предстоеше връщане в затвора.

Карп чакаше в началото на пътеката между столовете. Когато Роулънд стигна до него, той каза:

— Добра работа, Роулънд. Довечера градът ще спи по-спокойно.

Лицето на Хъркейни се изкриви в гримаса.

— Не трябваше да се допуска пускане под гаранция. Тези хора работят с диаманти! Кой знае какво са скътали настрани.

— Може би. Между другото искам да ти кажа, че се радвам, че успях да се добера до тебе, Роулънд. Просто съм много любопитен: какво си намерил в касичката на жертвата?

— За какво говориш?

— Кутията. Убитият е носил в себе си ключ, когато е бил застрелян. Какво имаше в кутията?

Очите на Роулънд се свиха леко, а тялото му се изпъна.

— Какво е това, Бъч? Разпитваш ли ме?

— Не, просто това ми направи впечатление. Този следобед трябва да отида и да правя компания на Блуум и да му кажа, че успехът на случая е сигурен, а това е единственото нещо, което той иска да чуе. Затова ми трябва да зная дали е така.

По лицето на Роулънд се разля червенина.

— Почакай малко! Откога Блуум те интересува толкова много?

Карп остави това без внимание и заговори максимално спокойно.

— Не това е интересно, Роулънд. Фактът, че една жертва има каса, предполага място за съхранение на информация, която би могла да има отношение към случая, и аз трябва да знам какво е имало в нея, преди да разговарям с Блуум. И така, какво имаше?

Роулънд, разбира се, беше забелязал преди всичко друго ключа, но повлиян от бързия успех, не си беше дал труд да предприеме нещо във връзка с това. Сега той избра като средство за защита избухването.

— Откъде да знам? Копчета за ръкавели? Свидетелството му за раждане? Какво значение, по дяволите, има това?

— Не си проверил — разбра Карп.

— Не мога да повярвам! Ти още не можеш да разбереш. Този и само този е човекът. Никакво значение няма съдържанието на касата. Съвсем не ни е необходимо да проследяваме движенията на жертвата или шибаните й приятели, нито да откриваме какво е ял за последен път преди смъртта си. Тук няма никаква мистерия, Бъч.

Карп промени тактиката.

— Алибито не е проверено, а? Не си разговарял с приятелката?

— Приятелката я няма — осведоми Роулънд с неприятна усмивка. — От нейния офис казват, че е в отпуск. Затова взех заповед за претърсване на жилището й, като знаех, повтарям, като знаех, че ще ме тормозиш заради нея. Намерен е кочанът от чековата й книжка, от която се разбира, че е купила билет за Сан Франциско. Направихме справка в аерокомпанията: тя е била на самолет, който е излетял късно в неделя. Чудя се защо.

— Мислиш, че е замесена?

— Знам го. Жилището й беше пълно с арменска националистическа литература, като част от нея съвпада с намереното от нас в офиса на Томасян. Двамата заедно са замесени в тази работа. Фактически съвсем не бих припаднал от учудване, ако излезе, че е била другият стрелец.

— Значи я търсим.

— Да, предупредили сме навсякъде. Но все едно дали ще бъде открита, или не, от алибито на нашето момче не остава здраво място.

Карп кимна в знак на съгласие.

— Да, това е така, при условие че алиби му е необходимо.

— Какво?

— Роулънд, какво ще стане с твоя от ясен по-ясен случай, ако в касата му се намерят пет килограма турски хероин? Или писмо от някой измамник, в което пише Плащай, защото иначе…!?

— Това са големи глупости, Бъч! — извика Роулънд, като почервеня отново.

— Само отвори кутията, Роулънд — завърши Карп и се отдалечи.

 

 

Детектив Камейноу се оказа от тези ченгета, които се бяха оттеглили от работата. Джейн Доу от Авеню А не създаваше проблеми, един от стоте най-различни трупове и части от трупове, които се появяваха в града всяка година.

— Ухапването по задника не е убийство — констатира той с увереност на Марлийн. — Съдебният лекар казва, че няма следи от насилие.

— Ухапването не е насилие?

— Искам да кажа, че не е причина за смърт. Гледай, скъпа, няма прорезна рана, няма рана от огнестрелно оръжие, не е била удушена, нито вързана…

— Не си обърнал внимание на възможността да е била изнасилена и хвърлена от прозорец?

Тъжна въздишка по телефона.

— Проверихме къщите от двете страни на улицата. Никой не е забелязал нищо и в никой от апартаментите няма липсваща жена.

— А какво ще кажеш за уличните момичета?

Смях.

— От това, което чувам, не пропускат клиенти. Виж сега, имаме четиридесет, четиридесет и пет убийства, за които знаем със сигурност, че са убийства. Не ни трябва да измисляме от себе си, особено когато съдебният лекар не е сигурен.

— Какво ще кажеш по темата за изнасилване?

— И тук нищо не знам. Не попаднах на никой в блока, който да каже, че това пиле е било завлечено в храстите. Никой не дойде да каже къде е моята Мария. Така че на какво да разчитам? Отпечатъци от пръсти? Проби от сперма? Знаеш ли как си представям това? Пиленцето слиза от един автобус, прави опит да се забавлява, клиентът се показва малко груб и тя решава да скочи.

Нямаше какво повече да се говори с този човек. Марлийн реши да не губи повече време. Тя каза:

— Надявам се, че си прав, детектив Камейноу. От друга страна, ако попаднем на още три женски трупа със следи от ухапване по същите места и се окаже, че едната от тях е племенница на кмета, аз ще си спомня за нашия разговор и ще запозная с него всички, които са готови да слушат.

Тя тръшна слушалката и посегна към листа със записаните телефонни номера.

 

 

След като бесня в офиса си половин час и се отнесе грубо към всички наоколо, Роулънд телефонира на Френджи в Мидтаун Саут и му нареди да отиде с ключа до банката, където Мехмет Ерсой държеше кутията. Роулънд стоя нетърпеливо надвесен над секретарката, докато печата заповедта, бързо посети офиса на един съдия, получи подпис и незабавно се отправи към банката.

Френджи вече беше там. Беше се легитимирал пред управителя на банковия клон. Роулънд показа заповедта и двамата получиха разрешение да последват един униформен пазач, който ги заведе в хранилището.

— Какво става? — попита Френджи.

— Нищо. Моят шеф е много вкиснат от този случай.

Кутията беше от гладка стомана и голяма почти като касите на билетните гишета по автогарите. Пазачът си послужи с ключа на Ерсой и с този на банката и отнесе кутията с достойнство до някаква малка стая, където я сложи на една маса, след което излезе.

Френджи вдигна капака и възкликна. Хъркейни погледна вътре, изруга и тропна с крак.

— Колко са според теб? — попита Френджи.

Двамата мъже имаха значителен опит в оценяването на пари в големи количества. Роулънд зарови ръце в кутията, като разбутваше напосоки пачки с банкноти. Бяха стотици, всичките в нови банкови бандероли, всеки маркиран с $10 000.

— Милион — каза Роулънд, — най-малко. Може би малко повече.

— Пестеливо момче — избъбри Френджи мрачно.