Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (16)

16.

— Какво става? — попита Марлийн. Тя седеше до Хари Белоу в колата му на пресечката на Ленърд и Сентър и двамата можеха да видят и чуят, че нещо не е наред на един блок разстояние северно от гробницата. Близо до ъгъла, който се заемаше от затвора, имаше половин дузина полицейски коли с мигащи светлини. Вой на сирени предвещаваше пристигането на още. Хари придвижи колата на Сентър и беше спрян от униформен полицай, който регулираше трафика посред всеобщата суматоха.

Хари се легитимира и попита:

— Какво има?

— Бягство. Негодникът е намушкал един пазач и е излязъл през съда.

— Кой е той? Този, който е избягал?

— Името му е Богулусо. Казват, че бил страшен разбойник. Няма да е трудно да го хванат. Вероятно се крие някъде наоколо.

Хари се съмняваше, че може да бъде хванат лесно. Той заобиколи блокадата и се отправи към детското заведение.

Беше мълчалив, но Марлийн се опита да му подобри настроението.

— Нещо те тревожи — каза тя.

Той промърмори нещо и кимна утвърдително.

— Недей — каза тя. — Той е баламурник. Ще го хванат. Не е възможно да изчезне в Китайския квартал. Ако имаше поне малко ум, в което се съмнявам, сега вече щеше да е преполовил пътя до луната.

 

 

Не до луната, а само до Хемпстед, Лонг Айлънд, в една къща, собственост на бабата на приятелката на Дуейн Уомрат. Бабата се намираше в болница и Рита наглеждаше къщата.

Тримата се намираха във всекидневната, пиеха бира, пушеха марихуана и гледаха телевизия.

— Трябва да поемаме на Запад — изръмжа Дуейн. — Шибаната Аризона.

— Да — съгласи се Вини без ентусиазъм. Той в момента се чудеше как да разкара Дуейн за известно време, за да може да си опита щастието с Рита. Тя нямаше да има нищо против. А и да имаше, все пак щеше да я чукне. Беше радостен, че не е в затвора, това беше сигурно и Дуейн и Рита бяха тези, които бяха измислили целия план и го бяха провели гладко, но това беше тогава. Вини беше дете на момента.

Той изпи бирата си и каза:

— Трябва да вземем още бира — поглеждайки многозначително към Дуейн.

Дуейн се озъби:

— Зарежи шибаната бира, Вини! Трябва да измислим нещо. Трябва да се махнем от щата. Положението е сериозно, убийство първа степен, и ще те търсят до дупка.

— Не ме учи какво да правя — изръмжа Вини.

Дуейн стана и закрачи из стаята.

— Окей, прекрасно. Прави каквото искаш. Искаш да стоиш тук, докато някой те види! Тогава стой! Тук, братко, не е Алфабет Сити. Това е шибаният Хемпстед, шибаният Лонг Айлънд.

— Да, по дяволите — каза Вини след значително напрегнато мълчание. — Окей, отиваме на Запад и така нататък, но най-напред трябва да свърша една работа в града.

— В града! Трябва да си загубил шибаната си глава, Вини!

— Да не ти пука — заяви Вини уверено. — Аз съм ту вътре, ту вън, няма страшно. Но ще ми трябва твоят мотоциклет.

 

 

Марлийн и Хари взеха Луси от заведението. Тя порева малко при смяната на караула, а след това заспа в ръцете на Марлийн.

— Вкъщи? — попита Хари.

— Да… не, може ли най-напред да спрем на Канал и Лафайет? Трябва да взема едно руло хартия за Лилиън.

Няма проблем. Хари паркира колата на Канал, взе бебето, а Марлийн слезе. Наближаваше шест и търговците бяха започнали да прибират стоките си от сергиите по тротоара. Между Хъдзън и Сентър, Канал е огромен пазар, където множество дребни търговци предлагат стоки и обикновени, и екзотични — от оръжия до кранчета за чешми, хардуер, статуйки и картини, инструменти за всевъзможни занаяти. Човек можеше да си купи малко употребяван фризер за месо, болт за Маузер 1898, кутия, съдържаща хиляда сортирани месингови ципове, каквато си иска дължина котвена верига заедно с котвата или (както в сегашния случай) едно руло кафява месарска хартия, подходяща за драскулките на деца от предучилищна възраст. Марлийн купи нейната хартия и се придвижи с труд, опирайки върху тялото си тежкото руло.

Докато пресичаше широкия тротоар, погледът й беше привлечен от нещо, което висеше разлюляно на една желязна релса на най-близкия вход, където продаваха различни военни принадлежности. Предметът приличаше на гигантски панталон, част от тренировъчно облекло в защитни цветове и беше окачен на четири тежки кабела, които се подаваха от един скрипец. Марлийн го огледа внимателно и влезе в магазина. След кратък разговор със собственика, тя го купи.

— Хари — каза, след като седна отново в колата, — искам да ми направиш още една голяма услуга. Би ли могъл, след като ни свалиш, да се върнеш на Сентър Стрийт и да вземеш Бъч и да го върнеш обратно на тавана? Кажи му, че съм измислила начин да си го имам вкъщи за уикенда.

 

 

— Трябва да си си загубила ума — възкликна Карп, когато видя какво беше измайсторила Марлийн.

— Не виждам защо — възрази тя бодро. — Такива неща са били използвани някога за прехвърляне на хора от един кораб в друг. Само седни тук и си дръж патериците, а аз ще се кача горе и ще те издържам с товарния асансьор. Напълно е безопасно.

Карп погледна подозрително предмета от оранжев плат, който се въртеше бавно на прашната светлина в асансьорната шахта. Беше му известно как операциите по строителството се осигуряваха със сурови материали. Знаеше и колко често асансьорът се повреждаше и някакъв товар увисваше по средата на шахтата. Марлийн беше прикрепила куката към скобата, удобно поставена над макарата на целия този механизъм. Оттам той висеше славен и опасен.

— Хайде, все едно че скачаш с парашут — насърчи го Марлийн.

Наистина. Това много приличаше на случаите в Кони Айлънд, когато любителите на силните усещания биваха издигани на височина двеста фута, а след това бяха пускани да летят до земята с парашути. Карп веднъж беше участвал в такова забавление на осемгодишна възраст. Веднъж… И беше посипал насъбралата се под него тълпа с тежко меню от кренвирши, пържени картофи и безалкохолна бира.

От друга страна, на тази възраст единствените подигравани, които му се смяха за страхливостта, бяха братята му. Сега присъстваше Марлийн. Опирайки се върху нея, той се настани в съоръжението. Пет минути по-късно асансьорът шумно го издигна във въздуха.

— Така, не беше толкова лошо — обяви Марлийн весело, когато най-после Карп беше в таванското им жилище.

— Това беше същински ад и няма да ти го простя — избъбри той.

— Много ти благодаря, Хари — каза Марлийн. Белоу беше събрал малкия си багаж и се канеше да се измъкне без много церемонии. Марлийн го прегърна и го целуна.

— Пази се — каза той. — Ще ходиш ли някъде през този уикенд?

— Хари, повярвай, няма да ми се случи нищо.

Хари не беше убеден. Той погледна към Карп, който стоеше далече от тях, и след като обеща да вземе Марлийн в понеделник сутрин, излезе.

 

 

Хари не се прибра вкъщи. Известно време се движеше с колата си из Алфабет Сити и спря на няколко пивници, ресторанти и барове с надежда, че ще получи някаква информация за беглеца. Никой не чул нищо, никой не видял едрия човек. Хари се върна на Кросби и паркира колата на петдесет крачки от вратата на Марлийн.

 

 

Карп се настани на кухненската маса.

— Какво беше това Пази се?

— О, нищо. Хари е като майка закрилница. По повод на бягството. Страхува се, че Вини може да се опита да направи нещо.

— На теб?

— Да.

— А ти не се боиш?

— Той е баламурник, Бъч. Задник с голяма уста. Освен това ме защитава силен мъж. Мога ли да седна в скута ти?

— Настоявам — ухили се той.

След малко Карп, силно задъхан, попита:

— Мислила ли си за това, как ще се кача в леглото?

— Вече свалих матрака — поясни Марлийн. — Напълно според изискванията на закона аз съм достъпна за човек, ограничен в движенията си.

— Помислила си за всичко — каза Карп.

В този момент Луси се събуди и се разплака.

— Освен за това, разбира се — въздъхна Марлийн.

 

 

На следващата сутрин двамата лежаха приятно изтощени в лепкава прегръдка, след като, както забеляза Марлийн, си бяха осигурили добро настроение за предстоящата седмица.

— Мислих си за нещо — каза Карп. — Какво би станало, ако предложим на Томасян сделка?

Марлийн простена.

— Кой е този Томасян? — Тя се плъзна върху гърдите му. — Не е ли авторът на нашумялата книга Как можем да бъдем интимни с арменка?

— Сериозно…

— Сериозно, аз очаквам всичките ти мисли да бъдат изцяло с романтична насоченост по време на мъничкия фрагмент от времето, което посвещаваш на брачните задължения. Започни с това, колко много ме обичаш и защо.

— Окей, прекрасно лице, огнено тяло, страхотно познаване на всички техники, поради което искам да ти кажа, че, ако предложим на Томасян една много съблазнителна сделка и той не приеме, това ще бъде още едно указание, че не той е човекът. Оу! Боли, Марлийн. Това са нежни органи. Не искаш ли още деца?

— Не, ако са като теб. — Тя застана на колене, разпери ръцете си широко и поклати тялото си наляво и надясно. Двамата лежаха на матрака в пространството под мястото за спане, което Марлийн беше трансформирала в библиотека. Три стени бяха покрити с нееднакви библиотечни шкафове, като единият от тях беше от стар очукан махагон с остъклена предна част, който тя беше запазила и ремонтирала. Марлийн огледа отражението си в стъклото.

— Все още ли съм хубава?

— Великолепна си — каза той.

Тя повдигна двете си гърди с ръце и се намръщи.

— Тревожно увиснали.

— Чувствени и все още дръзки — отговори той.

— Дръзки? Наистина ли?

— Мога да се закълна — каза Карп пламенно. — А сега, преминавайки към другия въпрос…

Марлийн се отпусна върху възглавниците.

— Да, добре, не мисля, че ни трябват допълнителни указания, че Томасян е жертва. Не можем да притиснем Кербусян. Не можем да се доберем до Джелал. Никакви доказателства не свързват Насъф с някакво престъпление. И единственото надеждно нещо е връзката с Болано и записът на Гюма.

— Поради което…?

— Поради което двамата турци купуват боя. Би трябвало да искат да стоят далече един от друг. Знаят, че положението е сериозно. Ако наистина са хората, за които говори Джоуи, те трябва да са навити, готови да се занимаят с тази голяма работа. Боядисват? Не виждам никакъв смисъл.

— Може би обработват маската — каза Карп. — Боядисват я в черно. Или приготвят фалшификат. Като в Малтийският сокол.

— Това е идея — каза Марлийн. — В магазините за боя продават и гипс. Бихме могли да проверим…

Това размишление беше прекъснато от клаксон на кола на Кросби.

— О, Боже! — извика Марлийн. — Това е Рейни.

— Ами покани го. Леглото е голямо. Или да не би да си забравила, че ще съм вкъщи?

Марлийн скочи от леглото и побягна към банята. Шум от течаща вода. Карп извика:

— Толкова за мъничкия фрагмент от времето, което посвещавам на брачните задължения. Щом се появи Рейни…

Марлийн излезе на бегом, цялата мокра, и веднага се качи по стълбата до мястото за спане. Шумно се отваряха и затваряха чекмеджета. Бельо, памучни шорти, черна тениска, чорапи. Надолу по стълбата.

— Не бъди глупав. Забравих, че казах, че ще ходя в парка да играем ръгби. Нали знаеш, играта на детективите — винаги ходим. — Тя се спря и сложи ръка на челото си. — О, Бъч, забравих да ти кажа. Извинявай!

— Няма проблеми. Бягай.

— Не, наистина, облечи се, а аз ще взема Луси. Ще отидем всички.

— Хей, отпусни се — каза той. — От седмици по цял ден беше затворена тук с детето. Вземи си един следобед. Ще бъде чудесно. И на мене много ще ми е добре.

— Сигурен ли си?

— Повече от сигурен.

Тя му лепна една целувка върху устните и хукна към вратата.

— Само гледай да не счупиш нещо — извика той след нея.

 

 

Хари Белоу видя, че Марлийн влезе в поочукания автомобил на Рейни. След като колата тръгна и се отдалечи, отърсвайки се от сънливостта си, той включи двигателя си и ги последва на дискретна дистанция.

 

 

Два часа по-късно Марлийн лежеше подпряна до едно голямо кленово дърво, трета бутилка бира изстудяваше ръката й и гледаше замечтано през мозайката от назъбени листа и синьо небе. Имаше натъртено бедро, охлузен лакът, трева в косата и засъхваща по цялото тяло пот и се чувстваше прекрасно.

Около сто души участваха в играта и пикника, като всички от тях бяха сегашни и бивши детективи от Манхатън, жени, деца и приятелки. Марлийн реши, че отговаря на изискванията за приятелка. Едновременно се провеждаха няколко игри, по-мека разновидност на ръгби, където играчът е принуден да хвърли топката не когато е съборен, а когато е само докоснат. Едновременно се провеждаха игри на няколко нива: официална игра Север срещу Юг, която се играеше само от мъже, игра за дами, игра за деца и игра за много възрастни. Марлийн беше взела участие в играта за дами, без да смята, че това е унизително за нея. Ченгетата играеха грубо, но и дамите не бяха по-добри.

Тя се премести, за да се освободи от един корен, който я притискаше неприятно, при което почувства странен натиск под себе си. Портфейлът на Рейни. По време на играта той беше го изпуснал и предал на съхранение у Марлийн.

Следобедът наближаваше края си. Игрите станаха по-некоординирани и весели. Играчите напускаха терена, пийваха си и се връщаха, за да продължат играта. Най-накрая на тревата останаха само деца, а всички останали се отправиха към скарите, за да нападнат пилета, бургери, кренвирши, картофена салата, чипс и още бира.

— Трябва да се връщаме — каза Марлийн провлечено. Рейни плъзна ръката си около талията й и опипа с пръсти корема й над шортите.

— Трябва — каза той. — Но преди това, какво ще кажеш, ако се шмугнем в храстите и си поиграем?

— Ожени се, Рейни — посъветва тя, смеейки се.

— Теб чакам аз — въздъхна драматично той. — Наистина ли искаш да си вървим? След малко ще има фойерверки.

— Догодина — каза тя. — Не, наистина не. Вкъщи няма храна, а мъжът ми подскача насам-натам на един крак. Ако наистина искаш да останеш, мога да хвана такси…

Рейни я заведе вкъщи с колата, като караше много внимателно. Той също беше пийнал доста. Касетата с Шопен, която винаги се въртеше на касетофона в колата, беше включена на Полонеза в ла бемол и Марлийн почти заспа.

Когато пристигнаха, тя го целуна солидно, благодари му за чудесния ден и се затича нагоре по стълбите. Колата на Хари Белоу се показа две минути по-късно на ъгъла, премина покрай външната врата на сградата и спря отсреща на улицата.

 

 

Когато Марлийн влезе, тя завари Карп на пода с бебето. Бебето блъскаше с лъжица някаква тенджера и Карп — мила домашна сцена. Тя се присъедини към тях, прегърна детето, целуна Карп.

— Пфу! — каза той, размахвайки ръка пред носа си. — Няколко бирички, скъпа?

— Няколко, ако трябва да знаеш. Вие двамата как се забавлявахте? Пропуснах ли нещо вълнуващо?

— Да, действително пропусна. Гледай сега какво става! Ела, Луси.

Карп се изправи върху здравото си коляно, протегна ръце към бебето и го изправи.

— Тръгни, иди при мама.

За голяма радост на Марлийн Луси направи три люлеещи се крачки и падна, смеейки се високо в ръцете на майка си.

— Сега се чувствам много виновна. Пропуснала съм първите й стъпки.

— Необикновена майка — каза Карп. — Но това е нищо. Окей, Луси, нека покажем на мама. — Той взе една розова топка за тенис и я подаде на бебето. После разтвори широко двете си ръце. — Окей, ето, тя тръгва. Навлиза в полето, финтира, финтира още веднъж, следва стрелба… Стреляй, Луси!

Почти едновременно с командата Луси хвърли топката напред във въздуха и Карп, извивайки тялото си и премествайки тежестта си върху едното коляно, успя да направи така, че топката да падне между ръцете му.

— Две точки и публиката аплодира възторжено!

Последваха много коментари, а след това настъпи период, характерен за спокойното семейно битие, което лежи в основата на обикновеното човешко разбиране за щастие.

След всичко това, време за храна. Марлийн реши да вземе бебето със себе си до магазина, за да може Карп да си почине. От друга страна Марлийн реши, че не бива да се оставя дълго време един мъж сам с дете, защото би могъл да подаде молба за развод.

 

 

Докато минаваше по Двадесет и трета улица и се канеше да се отправи към тунела на Куийнз-Мидтаун, Джим Рейни изведнъж почувства някаква празнота на характерно място в ниската част на гръбначния си стълб. Той изруга. Портфейлът му все още беше в Марлийн. Не можеше да посрещне уикенда без пари или кредитна карта. Той обърна колата на непозволено място и отново се отправи на юг.

 

 

Марлийн преоблече бебето, напълни му бутилката и слезе долу с него. Там тя освободи количката, нагласи в нея Луси и след малко се появи на тротоара. В този късен час в събота Кросби Стрийт беше спокойна. Почти никакво движение. Кросби Стрийт, тясна, неравна и неудобна, има дължина само шест блока и практически не отвеждаше доникъде. Едно от преимуществата да се живее на такова място.

 

 

Хари Белоу забеляза появата на Марлийн и Луси. За момент той се замисли дали да не излезе от колата си и да ги поздрави, но реши, че Марлийн може да се ядоса от това, че виси там. Затова прехвърли мислите си върху случая Мехмет Ерсой. Вече знаеше кой е извършил убийството. Това беше лесната част. Трудната част беше защо и ако той не узнаеше това, щеше да бъде почти невъзможно да се действа по-нататък. Беше налице съкровище, беше налице и сериозен купувач, но вместо да бъде продадено на купувача, то беше откраднато от продавача и сега беше на път да се продаде на мафията на много ниска цена. Цялата тази работа нямаше смисъл. Хари продължаваше да мисли, отправил разсеян поглед към Марлийн, Луси и празната улица.

Вини Богулусо изскочи бързо от уличката, където се беше крил, и тичешком прекоси улицата, преминавайки на не повече от двадесет крачки от колата на Хари. Марлийн беше обърната с гръб. Беше заета със заключването на външната врата на къщата.

Силно разтревожен, Хари Белоу отвори вратата на колата и едновременно с това извади своя тридесет и осми.

— Вини! Стой! — изкрещя той.

Марлийн се обърна и видя наближаващия я Вини. Вини се спря изненадан, когато видя ченгето с пистолета, но все пак продължи към Марлийн.

Пистолетът на Хари беше насочен към Вини, но нямаше как да стреля, при положение че Луси беше наблизо.

Вини стигна до количката. Той измъкна бебето и го притисна грубо към гърдите си. Държеше нож. Допря острието до нежното вратле на детето.

— Хвърли пистолета! — извика той.

Хари не мръдна. Марлийн стоеше като вкаменена до вратата. Не можеше да поеме дъх.

— Хвърли го! Ще му отрежа главата! — изпищя Вини.

Бебето се уплаши. Лицето му почервеня и се сгърчи и започна да плаче. На очите му се появиха сълзи, а след това се появиха сълзи и в очите на Марлийн.

Бавно, много внимателно Хари Белоу приклекна и остави пистолета си на земята.

— Дръпни се назад — кресна Вини. Хари се подчини бавно, без да сваля за миг очи от Вини. Част от съзнанието му беше запазила хладнокръвие при целия този ужас, като избираше между възможни начини на действие и в очакване на благоприятна промяна. Вини щеше да трябва да остави детето или да отдръпне ножа, за да вземе пистолета. В този момент Хари щеше да изиграе своя ход.

Хари беше много по-бърз, отколкото изглеждаше. Той мислеше, че ще трябва да получи най-много два куршума, преди да стигне до Вини.

Вини приближи към пистолета. Марлийн се движеше зад него.

Каньонът на Кросби Стрийт се изпълни от силния шум на един автомобил, който премина бързо ъгъла на Хауърд Стрийт и със скърцане спря на двадесет крачки от мястото, където се намираше Вини. Джим Рейни видя сцената през стъклото на автомобила си. Не беше трудно да се разбере какво става.

Рейни излезе от колата и направи няколко крачки към Вини. Той извади своя браунинг от кобура, зареди го и го насочи към главата на Вини.

— Играта свърши, Вини — каза той, — пусни детето.

Вини нямаше намерение да остави детето, не преди да се сдобие с пистолет. Докато бебето беше под ножа му, той контролираше положението. Беше видял всичко по филмите. Ченгетата винаги си пускаха патлаците, когато детето е в ръцете ти. Той извика:

— Ти пусни пистолета! Ще му разпоря гърлото, кълна се…!

Рейни погледна към Марлийн. Тя стоеше с бяло лице зад и малко вдясно от Вини. Погледите им се срещнаха. С чисто разговорен тон той каза:

— Марлийн. Червено куче. При три.

Вини чу това и не разбра нищо, но не му се и налагаше. Той владееше положението. И още веднъж изкрещя:

— Пусни пистолета!

Рейни пое два пъти дълбоко въздух, като при втория случай издиша много бавно. Като държеше пистолета с двете си ръце, той се прицели в ниското чело на Вини и каза:

— Хът, хът, хът.

На третото „хът“ дръпна спусъка.

На третото „хът“ Марлийн започна да се движи.

Вини видя светлина от дулото на пистолета. В главата му се оформи мисъл: щеше да прободе бебето и да сграбчи жената.

Тази мисъл все още се превръщаше в нервни импулси, когато куршумът, изстрелян от парабелума на Рейни проби костта на челото на Вини с такава лекота, сякаш то беше направено от мокър картон, при което се разшири до диаметъра на тапа от бутилка шампанско. Оловото предизвика пълно разрушение на мозъчната тъкан на Вини, превръщайки всичко, което имаше там, или колкото го имаше, в червеникава пихтия, и след една стотна от секундата изскочи от задната страна на черепа му, описвайки грациозна дъга.

При някои животински видове се забелязва разпъване на крайниците. Тялото на Винсент Богулусо демонстрира това, краката се вдървиха, ръцете се разпериха, разпятие в плът. Луси Карп изпищя и полетя към земята като тухла.

Марлийн се хвърли напред. Тя се превъртя във въздуха, гърбът й изплющя върху тротоара при удара, протегнатите й ръце потърсиха падащото бебе, за да го предпазят. Тя почувства топлата тежест в дланите си и придърпа към себе си малкото телце, притискайки го към гърдите си.

Марлийн погледна към изправения труп. С отчаяно усилие тя започна да се измъква по-далеч от него, но от това нямаше нужда. Колената се свиха, удариха земята и трупът падна, като бавно застана на едната си страна.

— Добре ли си? — Хари Белоу беше коленичил до нея, лицето му имаше цвета на евтина тоалетна хартия.

— Да — едва чуто отвърна Марлийн. Провери бебето. То все още проплакваше и дрехите му бяха скъсани, но единствените отпечатъци върху него бяха едно слабо червено петно на врата и отпечатъците от пръсти върху едната ръка. Марлийн потрепери и със сила се опита да напълни белите си дробове с въздух.

Чу се висок неприятен шум. Той продължи известно време. Хари вдигна глава.

Марлийн каза:

— Всичко е наред. Той го прави винаги.

— Какво прави, повръща си червата?

Марлийн кимна.

— Когато убива.

Хари не каза нищо. Той беше напълно сигурен, че ако Рейни не беше улучил, ако беше прострелял Луси, Хари щеше да вземе пистолета и да убие Вини, Рейни и себе си точно в тази последователност. Той отхвърли тази мисъл от ума си и помогна на Марлийн да се изправи на крака. После отиде в колата си и по радиото съобщи за произшествието.

 

 

През цялото време, докато се разиграваха тези събития, Карп беше спал: писъците, изстрелът, сирените. Рейни и Белоу казаха, че ще извършат всички формалности, които се считаха задължителни в Ню Йорк, когато някой от неговите граждани е разпилял мозъка си върху някоя от улиците му. Марлийн се върна в жилището си сама, тя привлече вниманието на бебето върху някои играчки в кошарката и си наля чаша червено вино. Което изпи и си наля още.

Така или иначе, трябваше да се приготви вечеря, помисли тя, без значение дали се е случило нещо толкова страшно, или не, и, естествено, не беше ходила до магазина. Нямаше и намерение да го прави. Може би никога повече нямаше да напусне това жилище.

Никаква храна в къщата. Разбира се, че винаги има храна. Тя намери половин глава лук, малко увехнала салата и парче солено свинско. Имаше глава чесън и зехтин.

Сваля желязна тенджера, плиска в нея малко масло, нарязва лука, нарязва чесъна и свинското и слага парчетата в маслото, като газта е на ниска степен. Засега тя все още не знае какво ще сготви, но знае, че ще бъде с чесън и лук.

Има консервена кутия домати и още една със салца. Невъзможно е те да отсъстват в кухнята на Марлийн. Измъква шепа сухи спагети, но вижда, че те не стигат за двама и ги връща на мястото им. Щеше да ходи за макарони днес.

Има много брашно. Изважда най-големия си глинен съд и изсипва в него планина от брашно. Добавя вода и малко мая и прави тесто. Тестото се надига и тя изстъргва задната част на хладилника и попада на торбичка със сушени гъби и най-накрая на една отдавна забравена наденица. Отстранява мухлясалите части от наденицата. Ножът трепери в ръката й и тя работи бавно.

Отваря кутията с доматите, изсипва ги и захвърля съдържанието в едно стоманено сито. Прецежда доматите през ситото в един съд. Кашата е по-светла на цвят и като структура не прилича много на разпиляния по улица Кросби мозък на Вини. Въпреки това нещо се надига в гърлото й и тя трябва да спре за момент и да се облегне на ръце върху масата, задъхана и със затворени очи. После изсипва доматите в съда, добавя риган и дафинов лист, покрива съда и намалява пламъка, от който вече само се виждат малки сини точици.

Карп се събужда и се надига, привлечен от шума и миризмите. Влиза в кухнята, подпрян на едната си патерица.

— Какво купи? — пита той.

— Не купих нищо.

Той оглежда лицето й.

— Какво се случи? — казва той разтревожен.

Тя поема дъх дълбоко и му разказва. Той е ужасен, смазан от чувство за вина. Поглежда към детето, което е в кошарката си, блъска едно в друго две блокчета и си пее.

— Тя е много добре — успокоява го Марлийн. — Вече е забравила.

Той разбира, че в този момент Марлийн не иска да обсъжда станалото.

— Какво има за вечеря тогава? — пита той.

— Пица — казва тя.

Той е изумен. Тя го изумява допълнително, като хвърля във въздуха тестото. Правела го е и преди, но за първи път за него. Известно затруднение: през лятото на четиринадесетата си година тя го правеше петдесет пъти на ден в ресторант, притежаван от брата на баща й в Белмар, Ню Джърси. Очевидно, това беше нещо, което не се забравяше лесно, след като Марлийн все още успява да го направи.

Подхвърля високо тестото отново и отново. Карп и бебето наблюдават очаровани. Тестото навлиза в царството на балистиката, слънца и галактики го дърпат към себе си. То става кръгло и тънко. Не се приготвя бързо това нещо, пицата.

Марлийн я слага в намаслен тиган и налива соса, гъбите, салатата и наденицата. Пече. Ядат. Бебето Луси дъвчи една коричка.

В края на вечерята Марлийн е отново спокойна, но е променена, както я променя този живот през последните години.