Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (2)

2.

Те го разгледаха подробно. Набит, нисък, с маслинен цвят на кожата мъж, който наближаваше тридесетте години, Арам Томасян стоеше на входа на апартамента си и отвръщаше на погледите им с блестящите си кафяви очи. Той не изглеждаше изненадан от посещението на двете ченгета в осем часа вечерта в неделя, което само по себе си представляваше изненада. Още по-изненадващо беше, че той не каза: Във връзка с какво? или Какво се е случило?, нито им предложи фалшива усмивка от тези, които повечето хора пазят в запас при посещение от полицията, но мълчаливо ги въведе в дома си и каза: Очаквах ви.

Френджи и Уейн влязоха и само с един поглед попиха обстановката, както правят всички ченгета. Много добре уреден, но не показен апартамент: бели килими, бежово хаитянско канапе и кресла, скъпа стереосистема и голям телевизор, монтиран в дълъг стенен шкаф от тиково дърво, масичка за кафе от стъкло и хром. На стената имаше голям цветен постер в рамка, на който бяха изобразени някакви стари руини, и десетина семейни снимки в сребърни и кожени рамки, поставени върху различни рафтове на стенния шкаф, заедно с доста внушителна библиотека.

Уейн насочи погледа си към Томасян и още веднъж се опита да освободи ума си от всякакво напрежение, като се надяваше на някакво важно просветление. Впечатлението му беше за един нормален човек, малко самоуверен и добре владеещ се. Това не беше особено важно за Уейн.

— Защо очаквахте полиция, господин Томасян? — започна той, като се мъчеше да направи гласа си по-безизразен и по-висок, отколкото е необходимо.

Томасян посочи с ръка телевизора.

— Турчинът, който беше застрелян днес. Допуснах, че ще се появите. — Той седна на канапето и кръстоса крака.

Френджи се настани срещу него. Уейн крачеше из стаята, като разглеждаше книгите, снимките и грамофонните плочи, които бяха подредени акуратно в шкафа. Единият от рафтовете зад гладко стъкло беше посветен на своеобразна колекция: четири старинни бижута с ярки инкрустации, няколко матови скъпоценни камъка с дълбоко гравирани в тях фигурки и няколко малки табли от сив и белезникав камък, върху които с длето бяха изобразени светци.

Френджи попита:

— Защо допускахте това, господин Томасян?

Човекът вдигна рамене.

— Съобщенията във вестниците. Случаят беше споменат по телевизията. Вината се прехвърляше върху арменските националисти. Аз съм арменски националист… — Той направи плавно движение с ръка, с което подчертаваше очевидността на всичко това.

— И знаете нещо за тази Арменска тайна армия, която пое отговорността за убийството?

Томасян си позволи слаба усмивка.

— Ако ви кажа това, тайната ще пострада, нали?

Зад канапето Уейн се намеси:

— Несъобщаването на информация, засягаща разследване за убийство, е сериозно престъпление, господин Томасян. — Уейн обичаше по време на разпитите да застава във физическия смисъл зад разпитвания. По този начин разпитваният губеше увереността в себе си. Тогава той и Френджи можеха да изстрелват въпроси един след друг и да изпитат удоволствие, виждайки как главата на човека се мята напред-назад в опит да се обръща с лице към питащия.

Но Томасян им отказа тази радост. Без да се помръдне, той отговори на Френджи, като че ли напомнянето беше изречено от него.

— В такъв случай нека ви кажа, че не зная абсолютно нищо за това убийство, нито за подготовката му, нито за изпълнението и не познавам никой от замесените. Не ми е известно Арменската тайна армия или която и да е друга арменска организация да има участие. Нямам намерение да обсъждам с вас под каквато и да е форма Арменската тайна армия и да разкривам нейните планове, структура, дейност или членовете й.

Френджи се намръщи:

— Много добре, господин Томасян, щом предпочитате така, чудесно. Тогава нека поговорим за вас лично. Тази сутрин между осем и единадесет… вие бяхте къде?

— Точно тук. Снощи бях буден дълго време и после спах до обед.

— Сам, така ли е? — уточни Уейн, който все още беше зад канапето.

Томасян се усмихна отново.

— Не, бях с приятелката си. В леглото. Тя си отиде към един и тридесет.

— В такъв случай ще ни трябва името й — изстреля Френджи.

Томасян направи пауза и след това каза:

— Мисля, че няма как да стане. Това ще се появи във вестниците, нали? Работата е там, че хората от семейството й ще се ужасят. Няма начин, ъъ, това да се запази в тайна.

Френджи се загледа в него безизразно с готов молив над бележника.

— Името е Гейби Аванян, Габриел. — Той добави един адрес на Свети Марк в Ийст Вилидж.

— Имате ли кола, господин Томасян? — продължи Френджи.

— Да, защо?

Френджи игнорира въпроса.

— Марка и модел?

— 1977, „Форд Полара“.

— Колата синя ли е, господине? — попита Уейн и когато му беше отговорено утвърдително, той и Френджи се спогледаха многозначително. — Къде я държите?

— В гаража на сградата.

— Ползвал ли сте я днес? — намеси се Френджи.

— Не. Всъщност аз не я ползвам много. Предпочитам да ходя на работа пеш. Понякога излизам с нея вън от града през уикендите или посещавам роднини в отдалечените квартали, Уечестър и други. А понякога пренасям с нея материали, необходими за работата ми.

— Каква е работата ви? — прекъсна го Уейн.

— Аз съм бижутер. Баща ми притежава „Метрополитън Джуълърз“. Това е верига от магазини. Аз се занимавам с магазина на Лекс и Четиридесет и първа, а освен това правя много от оригиналните дизайни.

Детективите се спогледаха още веднъж и Френджи се изправи.

— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си, господин Томасян — каза той и му даде служебна визитка. — Ако се досетите за нещо, което може да ни помогне, обадете се.

Томасян погледна визитката и я остави на масичката за кафе. Още веднъж се усмихна слабо.

— Но, между другото, не се опитвайте да напускате града?

Френджи доуточни:

— Това ще бъде много разумно и оценено по достойнство, господин Томасян, но във всеки случай, ако решим, че ни трябвате, ще ви намерим.

Томасян не ги изпрати до вратата и те си излязоха сами. В асансьора Уейн каза:

— Така. Той ти харесва. Бих казал.

— Да ми харесва? Аз го обичам. Аз искам да се оженя за него и да имаме деца. Това е човекът, Барни. Въпросът се решава за двадесет и четири часа. Проклетите фанатици ще се побъркат.

— Да? Надявам се.

— Защо? Той не ти ли харесва?

Уейн не искаше да убива ентусиазма на партньора си, но беше виждал как и по-добри заподозрени лица от този се провалят. Само каза:

— Ами той ще ми хареса повече, след като говорим с момичето и след като се доберем до някои веществени доказателства.

Френджи го погледна.

— Колега, ако по някаква случайност нашето момче не е натиснало спусъка, то поне знае кой го е направил. Можеш да бъдеш сигурен! Ега ти задника! Тайната ще пострада. Чакай, дойде ми нещо наум. Нека огледаме колата. — Той натисна бутона за гаража.

— Погледни това — обяви Френджи с много доволен вид, когато след десетминутно търсене бяха застанали зад синята полара. Уейн погледна и след малко коленичи и изследва болтовете, които прикрепяха табелката с номера. Той се изправи, като разтъркваше пръсти под носа си.

— Това решава въпроса — постанови Френджи.

— Хммм — изсумтя Уейн.

— Какво, какво искаш, признание с подпис? Това е истинската табелка на колата му. Той е нашият човек, дявол да го вземе!

— Ами, при това положение можем да получим разрешение за арест, но не знам… Той би могъл да има алиби. Някой би могъл да е откраднал колата му, а освен това колата е била феър лейн. Тази е полара.

— Знаеш ли какво, остави областният прокурор да си блъска главата.

— Така и ще направя. Но ще ти кажа, и Роулънд ще бъде по-щастлив, ако тези скиорски маски и маскировъчни якета бъдат открити, или пистолетите. И още нещо. Как си представяш това, че някой си, който се е показал достатъчно нехаен и е използвал собствената си кола за нападение посред бял ден, да проявява такава грижа и да почиства ръждата от болтовете на номера си и да ги поддържа смазани?

 

 

— Работата напредва добре — обобщи Роулънд Хъркейни, завършвайки разказа си за това, до което се бяха добрали детективите. — Почти съм изумен. — Той седеше на бюрото срещу шефа си, началника на отдела по убийствата при областния прокурор на Ню Йорк, в понеделника, последвал убийството на Мехмет Ерсой.

Шефът на отдела се съгласи:

— Наистина е изумително. Глупостта на престъпниците няма граници. И като стана дума за глупост, областният прокурор ще бъде доволен. Знам, че това е важно за теб, Роулънд.

Хъркейни остана много доволен и се засмя. От години дежурна шега между тях двамата беше това, че Роулънд се опитваше да се подмазва на безкрайно незначителния Сандфърд Блуум, областния прокурор. В действителност Хъркейни се отнасяше със същото нулево отношение към прокурора, с което се отнасяше и шефът му, но силната му амбиция се проявяваше като желание да направи впечатление. Шефът на отдела в контраст беше отдавна оставил зад гърба си периода, когато се интересуваше какво мислят за него.

Името му беше Роджър Карп. Сега той се изправи, протегна се и се заразхожда напред и назад зад бюрото си. Беше много висок, слаб мъж с ниско подстригана светлокафява коса и скулесто лице. Движеше се вдървено, с леко накуцване. На шестгодишна възраст беше решил, че не трябва повече да го наричат Роджър, а Бъч, едно решение, което беше наложил, като беше спрял да отговаря на други имена. Това беше упоритост, която беше запазил и в зряла възраст.

Карп каза:

— Говорили ли са вече с това алиби, тази приятелка?

— Не, още не са я открили. В квартирата й няма никой, а родителите й не я знаят къде е.

— Може да имаме проблеми, ако се появи по-късно от изневиделица и потвърди неговата версия. Впрочем…

— Впрочем, имаме достатъчно основания, за да поискаме разрешение за арест — прекъсна то Хъркейни.

— Без съмнение — съгласи се Карп. — Да свършим тази работа и ме уведомете веднага, след като се доберете до нещо. Блуум вече ме мъчи.

Хъркейни събра книжата си и излезе. Карп приближи прозореца и погледна навън. Шест етажа по-ниско той можеше да види Ленърд Стрийт, едно петно асфалт, което в този момент служеше в голяма степен за паркинг на колите на съдиите, докато точно отсреща на Ленърд се намираше сградата на управлението на щата Ню Йорк, където можеше да се види цяла армия от бавно подвижни чиновници, които създаваха затруднения на гражданите на Ню Йорк да получат номера за колите си.

За Роулънд историите, свързани с номерата на колите, не бяха нещо ново. Най-обикновено нехайство и глупост, или рафиниран блъф? Карп можеше да си представи как адвокат на защитата казва на съдебните заседатели: Дами и господа, наистина ли можете да повярвате, че този интелигентен, преуспяващ бизнесмен ще използва собствената си кола с нейния номер, за да извърши убийство посред бял ден?

Е, да, Карп можеше да повярва на това. През своите дванадесет години при областния прокурор той беше свидетел на действия, които говореха за изключителна тъпота от страна на обвиняемите, които караха цялата тази тема за номерата да изглежда като специална теория на относителността. И все пак защитата винаги прибягваше към това можете ли да повярвате? като основен аргумент. И понякога успешно.

Карп не беше толкова оптимистично настроен, колкото Роулънд относно хватката, която може би бяха приготвили за предполагаемия убиец на Мехмет Ерсой. От друга страна, Роулънд знаеше какво прави. Той беше най-добрият от двадесет и деветте обвинители на Карп, човек с постижения, не по-лоши от тези на самия Карп, които бяха забележителни. Но дори да беше най-лошият, Карп все пак нямаше да се намеси, освен, за да коригира някоя очевидна, отнасяща се до закона или до процедурата грешка. Карп можеше да ласкае, критикува, даже да унижава служителите си, но заместник областният прокурор, който отговаряше за някакъв случай, действително отговаряше за този случай. Да се държи по друг начин, да подкрепя предположения, да отменя решения, означаваше да ухажва хаоса. Карп не можеше да надзирава обвиненията по всичките около хиляда случаи на убийства, които Манхатън произвеждаше всяка година. Хиляда и нагоре.

Това правило, разбира се, не се отнасяше за самия областен прокурор, който се чувстваше свободен да се натрапва в който си иска от случаите. Привличаха го случаите със забележителни политически фигури. Богати хора или прочути хора, които са станали жертва. Странните случаи, които залепваха на първите страници и се появяваха в нощните новини. Случаи, които засягаха интересите на негови приятели или познати, или който и да е с хубав костюм, който може да ангажира вниманието му за петнадесет минути.

Карп често пъти успяваше да игнорира тези вмешателства или да се справи с тях по някакъв начин. Областният прокурор не беше адвокат, който участва в процеси и никога не е бил. Ако зависеше от него, не би имало въобще никакви процеси, а само джентълменски дискусии между защита и обвинение с резултат уговорена сделка и още един ликвидиран случай.

За лош късмет на областния прокурор, без възможността да се отиде на процес и да се печели колкото може повече от случаите, системата на пазарлъците не действаше. Обвиняемите биха се изсмели в лицето му. Карп печелеше процеси, особено процеси за убийства, което беше причината, поради която успяваше да постигне каквото може.

Той се приближи още повече до прозореца и прилепи челото си до студеното стъкло. От този ъгъл можеше да види зелената улична табела в памет на предишния областен прокурор, легендарния Френсис П. Гарахи. Гарахи беше умрял преди шест години, нещо, за което Карп тъкмо беше започнал да му прощава. Сърцето на Карп все още живееше в офиса на областния прокурор, който офис Гарахи беше създал и управлявал три десетилетия: една организация с безкомпромисна местност, доминирана от хора, чийто естествен дом беше съдебната зала. В тази организация каймакът се беше издигнал до стария отдел по убийствата, част от който за кратко време беше Карп.

Когато там попадна Блуум, първото нещо, което се залови да направи, беше да разпусне отдела по убийствата и да разпредели случаите напосоки между идентични отдели към криминалните съдилища. Твърдеше се, че от административна гледна точка това е по-разумно, което означаваше, че е разумно за един човек, който никога не е участвал в процес за убийство и който не виждаше никаква разлика между убийство и каквото и да е друго престъпление.

Но убийствата бяха друго нещо. Емоционалните токове и плетениците на закона, които съпровождаха убийствата, бяха уникални даже в щат като Ню Йорк по онова време, където не съществуваше смъртно наказание. Един отдел по убийствата трябваше да бъде нещо много специално.

Неотдавна Карп беше получил един възстановен отдел по убийствата не защото Блуум беше споходен от просветление, а защото Карп го беше изобличавал в толкова много увъртания, злоупотреби и груби грешки, че макар и на Карп да не беше даже правен намек за някаква компенсация, душата на Блуум на политик беше подсказала, и то с висок глас, че Карп трябва да получи нещо голямо и съществено, така че посредством такъв дар съдбата му би могла да бъде по-тясно обвързана с тази на Блуум. А освен това съществуваше вероятността в опасния свят на процесите за убийства някой ден Карп да сгреши толкова лошо, че Блуум да може да го порицае публично, и при това при одобрението на вулгарното стадо.

Малко по-далече от края на Ленърд Стрийт и едва, едва в зрителното поле на Карп имаше малък парк, наречен Кълъмбъс Парк. В този момент около дузина възрастни китайци се бяха събрали на свежата трева за тяхното сутрешно тай чи. В продължение на няколко минути Карп следеше с възхищение движенията им, а след това, когато се отвърна от прозореца, за да се залови отново за работа, възпроизведе една от позите, задържайки високо ръцете си, балансирайки върху левия си крак и замахвайки с десния наляво.

По природа Карп беше грациозна личност и движението, което извърши, би могло да задоволи даже китайците, ако лявото му коляно не го беше предало, в резултат на което той връхлетя върху два стола до масата за конференции и оттам на пода.

Остана да лежи там, като проклинаше и скърцаше със зъби поради жестоката болка, която измъчваше коляното му. Над масата се показа обърнато наопаки едно тъмно загрижено лице.

— Добре ли си? — попита секретарката му Кони Траск.

Карп се изчерви и съумя да подложи под себе си здравия си крак. Траск се затича около масата, за да му помогне, но той й направи знак да стои настрана и стенейки, криво-ляво се изправи.

— Трябва да те види лекар — каза секретарката.

— Не ми трябва лекар, Кони. Нищо ми няма. Само се препънах.

Тя го погледна съмнително.

— Хммм. Кажи това на някой друг! От седмици се мяташ насам-натам като отломки от Хеспърс. Ти и този крак…

— Причината е в променливото време…

— Мислех, че това ти се случва, когато застудее. Сега времето се затопля.

Карп се дотътри до бюрото си и седна тежко в креслото, вдигайки левия си крак върху ръба на едно чекмедже, което беше перманентно издърпано за тази цел. Намръщи се и избъбри неодобрително:

— Кони, знаем, че си баба, но не си моя баба, разбрано?

— Имаш късмет — отвърна тя. — Между другото, те очаква една среща. Някакъв човек иска да работи тук, не ме питай защо. Искаш ли да ти го пратя?

— Дай ми няколко минути.

Тя кимна и излезе. Карп масажира коляното си и го прегъна много предпазливо. Чувството му беше, че под хрущяла се беше насъбрал дребен чакъл. Бяха изминали почти двадесет години, откакто един огромен защитник беше връхлетял върху коляното му и това беше сложило край на баскетболната му кариера в Бъркли и раздяла с надеждите да получи предложение за участие в професионален тим. От спомена за болката, която беше изпитал тогава, все още му прилошаваше.

И се случи, че на Карп му се беше наложило да играе при професионалистите, един кратък дебют през изминалата зима в нюйоркски тим като част от едно разследване по убийство. Коляното му издържа шест седмици не чак дотам усилена игра, но оттогава не беше същото. Засега, обаче, волята на Карп беше толкова силна, колкото коляното му ненадеждно. Волята му взе връх над болката и лицето му придоби жизнерадостен вид в момента, в които влезе посетителят.

 

 

Клонът на Метрополитън Джуълърз, управляван от Арам Томасян, се намираше на Четиридесет и втора, малко по на запад от Лексингтън. Там, в понеделник, в десет се появиха двамата детективи Френджи и Уейн. Те носеха разрешително за претърсване, което беше набързо, но перфектно оформено от Роулънд Хъркейни. Трябваше да търсят списък от определени неща, включително оръжия и дрехи и всякакви други предмети и инструменти, употребени при извършването на гореспоменатото престъпление.

Зад остъкления щанд дежуреше една служителка, която, след като двамата полицаи се легитимираха, доведе Томасян от вътрешността на магазина. Томасян носеше старомоден кафяв работен гащеризон и беше със закрепена с ластик лупа. Тя се издаваше от челото му като рогче.

Изглеждаше нервен. Този път той отново ги изненада, като ги попита:

— Във връзка с Гейби ли сте тук?

Трябваше да помислят един момент. Френджи уточни:

— Гейби. Имаш предвид приятелката си.

— Да — кимна Томасян. — Звъних й, след като вчера разговарях с вас, и не можах да вляза във връзка с нея. Опитах се няколко пъти и после се отказах и отидох при нея. Имам ключ. Нямаше я. Обадих се в службата й и на няколко от приятелките й и никой не знаеше къде е.

Томасян изглеждаше искрено разтревожен, но, от друга страна, Уейн мислеше, че може би Томасян е добър актьор. В деня на убийството той се беше показал много хладнокръвен и умен.

Уейн се заинтересува:

— Защо толкова много държиш да влезеш във връзка с нея?

Томасян издаде звук на досада и раздразнение.

— Защо? Тя ми е приятелка. Исках да говоря с нея. Знаех, че ще дойдете да я видите и…

— Искаше да оформиш версията си. Алибито си — прекъсна го Френджи.

— Не е версия — отсече сърдито Томасян. — Бях разтревожен. Тя не е от тези хора, които си имат работа с полицията. Исках да говоря с нея. Това престъпление ли е?

Уейн извади от джоба на палтото си един лист и го изглади върху стъклената повърхност на щанда.

— Това е заповед за обиск, господин Томасян. Тя ни дава право да претърсим мястото, където работите, и дома ви.

Томасян погледна набързо документа. По лицето му се разля червенина и той облиза устните си. Неудобството, което видимо изпитваше, зарадва сърцето на Уейн. Томасян изрече неуверено:

— Вижте, моят апартамент, много добре, но този магазин… Той не е моя собственост. Принадлежи на баща ми. Аз само го управлявам от негово име.

— Той е твое работно място, господин Томасян — прекъсна го Уейн. — И е споменат в заповедта.

Томасян въздъхна и нареди на момичето да спусне щорите и да затвори външната врата. Двамата детективи започнаха обиска.

На витринките имаше само бижута и принадлежности за златарския занаят. Задната част на магазина изглеждаше по-обещаваща. Тя представляваше доста внушителна работилница: дълга, издраскана дървена маса, затрупана с инструменти и късчета от лъскава жица, високо столче пред нея, а стената до масата беше покрита с шкафове и кутии, пълни с малки чекмеджета. В единия край на помещението се намираше малко бюро с телефон и книжа от всякакъв вид. Отстрани на бюрото се издигаше кафяв шкаф с четири чекмеджета. Освен това имаше и каса.

Касата беше от стомана и с размерите на баня в апартамент. Двете й масивни врати бяха примамливо отворени. Уейн и Френджи инстинктивно се отправиха към нея: ако едно заподозряно лице притежава каса, разбира се, това е първото нещо, към което се насочва погледът. Касата съдържаше от долу до горе метални рафтове, върху които бяха наредени плоски стоманени кутии и открити преградени пространства. Всяка преграда съдържаше златни и сребърни жици от различен калибър и на листове, както и различни полускъпоценни камъни и бижутерски принадлежности. В кутиите лежаха скъпоценни камъни и готови изделия. Под един от ниските рафтове имаше обкован със стомана сандък със сив цвят, заключен с тежка скоба и катинар.

Детективите издърпаха сандъка и го нагласиха в центъра на касата. Томасян седеше на едно столче и ги наблюдаваше. Без да изрече дума, той подаде един ключодържател, като го държеше за малко месингово ключе. Уейн пое ключето и отвори сандъка.

 

 

Два часа по-късно детективите бяха в офиса на Роулънд Хъркейни, като си пийваха бира и изпитваха удоволствие от свършената работа.

— Да ви е създал някакви трудности? — попита техният домакин.

— Не, беше кротък като агънце — отговори Френджи. — Същото беше и в апартамента му. Проверихме килера и там беше червено-синьото яке, също като това, което бяха описали свидетелите. Попаднахме и на доста много книжа — материали във връзка с Арменската тайна армия — листовки, постери. Даже намерихме индигови копия на писма, които е пращал на турското представителство към Обединените нации.

— Заплахи?

— Може да се каже, но е малко неясно какво е смятал да прави, ако не му бъдат удовлетворени исканията. Но, както и да е, не става дума за любовни писъмца.

— Но не намерихте скиорската маска?

— Не — въздъхна Френджи, — но това няма голямо значение.

— Предполагам, че той продължава да отрича всичко?

Уейн кимна:

— Да. Прочетохме му неговите права и той се затвори като мида. Придържа се към историята, че е бил с приятелката си, която все още е между безследно изчезналите и той не знае кой е бил другият участник в стрелбата, защото не е присъствал на никаква стрелба.

— И така, ти какво мислиш? Ще продължава ли да се придържа към тази версия? — попита Роулънд.

Уейн го погледна:

— Да. Това момче не е случайно и ти, Роулънд, ще трябва да спазваш дистанцията, докато не открием партньора му.

— Някакви следи, които да водят към него?

— Засега никакви, но все още не сме прегледали напълно книжата. Ще го открием.

Роулънд кимна и взе листа, върху който Уейн беше записал списък на всички вещи, на които беше попаднал в дома и работното място на Томасян.

— Много добре, какво ще кажеш за тези оръжия?

Уейн се ухили:

— Имаше дяволски арсенал в този сандък. Пистолетите са нови, една част все още са в кутии, но е възможно с някои от тях да е стреляно. Валтер Р5, деветмилиметров. После попаднахме на два полуавтоматични Н&К 54, също деветмилиметрови, също нови, все още с грес по тях, плюс около три хиляди патрона пак с калибър девет милиметра. Парабелум.

— С такова нещо е била убита жертвата, нали?

— Да. И всичко това е незаконно притежание.

— Каква е версията му? Попита ли го?

— Стрелкови клуб. Отбранително оръжие за арменски бизнесмени. Казва, че е купил оръжията в Германия. Ходи там няколко пъти годишно, за да купува камъни. Не отрича, че е внесъл оръжията нелегално. Казва, че е нещо, но не мисли, че е извършил кой знае какво нарушение.

— Не е много прав — смръщи се Роулънд. — Междувременно ние ще проверим балистиката на всички тези оръжия, за да се уверим, че не ги е употребявал, след което да ги е почистил и върнал обратно в кутиите. А сега какво можете да ми кажете за оръжието, използвано при атентата?

Френджи се усмихна.

— Аха. От този род не се виждат често. Фактически преди всичко те никога не са били много. Това е старо оръжие от Втората световна война, някои ги наричат маслени помпи, М3, полуавтоматично оръжие с патронник за девет милиметра. Парабелум, но този е модифициран с вграден заглушител в цевта. По време на войната са произведени около хиляда. От това нещо се изстрелват тридесет патрона и шумът не е по-силен, отколкото от мокра пръдня в асансьор.

Хъркейни изглежда щеше да каже нещо, но вместо това се засмя силно.

— За самозащита и спорт, без съмнение?

— Не знам. По този въпрос нашият човек не иска да говори — обясни Френджи.

Хъркейни извади от бюрото си тежък пружинен уред за развиване на мускулите на ръцете и започна да стиска дръжките без видимо усилие. Мускулите му се свиваха драматично. Докато помнеше, той стоя замислен мълчаливо в продължение на една минута.

— Много добре. Както казахте, трябва да се видят книжата. Намерете другия човек. Проверете балистиката. Вкарайте свидетеля да види колата и Томасян — знам, че е бил маскиран, но нека се придържаме към обичайната процедура.

— Взет е отпечатък от гумата на колата на мястото на произшествието — подхвърли Уейн.

— Да, това също — кимна Роулънд. — Всяка малка подробност е от полза. — Той погледна часовника си. — Окей, нека сега видим този юнак. Денят ми е запълнен.

Първоначалният разпит на Арам Томасян в никаква степен не намали вярата на Хъркейни, че е сложил ръка на убиеца на Мехмет Ерсой. Томасян беше с адвокат и затова Роулънд нямаше възможност да изиграе знаменитата си роля на освирепял кресльо, но успя да конфронтира заподозрения с: омразата му към турците, притежаването на оръжия и кола, която отговаря на определени описания, неспособността му да обясни къде се е намирал по време на престъплението и часовете преди и след него.

Реакциите на Томасян на всичко това бяха слаби. Алибито беше несериозно. Даже ако приятелката се появеше, показанията й едва ли щяха да направят впечатление. Томасян призна за писмата, но отрече за номера на колата. Бил откраднат десет дни преди престъплението. Той съобщил за това на полицията. През това време не бил ползвал колата си, докато е чакал новите табелки с номера. Или поне така каза.

Съвсем не лош разговор, помисли Роулънд. Разполагаше с достатъчен материал, за да предяви обвинение. Когато лабораторията бъде готова с резултатите, щеше да има достатъчно материал, за да издейства присъда. Добър актив.

Предаването на този актив в ръцете на Карп беше момент, който Роулънд беше очаквал със страст, момент, който в мислите му щеше да отстъпва по важност само на момента, в който съдебните заседатели щяха да произнесат присъда виновен в Държавата срещу Томасян. Роулънд и Карп се познаваха отдавна. Те бяха възприели в един и същ ден старите методи на Гарахи. В една система, която награждаваше твърдостта, упоритата работа срещу незначително възнаграждение, успеха на съдебната арена, и двамата бяха преуспели. Карп вероятно малко повече, но това беше, защото, Роулънд знаеше това дълбоко в душата си, Карп се беше прилепил към стария Гарахи в политиката и бе успял да се добере до длъжността шеф на отделение в отдела за криминалните съдилища.

Все пак Роулънд считаше себе си равен на Карп в съдебната зала и повече от равен в битката на живота. Роулънд беше успял на пазара, Карп живееше от недотам голямата си заплата. Той имаше голям каталог от млади красавици в леглото си, Карп беше женен за едноока жена, която, доколкото Роулънд я познаваше, представляваше страхотна болка в задника. Той живееше в петстаен апартамент на Източна седемдесета, Карп се помещаваше в пригодена за жилище бивша фабрика. Той имаше идеално тяло, Карп беше полуинвалид.

От друга страна… какво беше това, от друга страна? На Роулънд му беше трудно да го улови. Нещо във връзка с Карп го дразнеше силно. Може би причината беше в отказа му да бъде поучаван от Роулънд, отказа му да признае, че съществува съперничество помежду им. Карп играеше и играеше добре, но не следеше резултата.

Когато Хъркейни влезе в офиса, кракът на Карп беше на бюрото, а той самият беше зает да пристяга силно лявото си коляно с бандаж. Роулънд се ухили:

— Пак са те търсили? Не могат да живеят без неколкосантиметровото ти свредло?

Карп го погледна хладно.

— Зарежи ги. Надявам се, че ще мога да отида до тоалетната и обратно. — С движение на главата си той посочи делото, което Роулънд носеше. — Онова за Обединените нации?

Роулънд тръсна шумно папката върху бюрото на Карп и седна.

— Да, завършено е. Как ти харесва това?

Веждите на Карп леко се повдигнаха.

— Не се шегуваш? Заповедта за обиск е постигнала нещо, а?

— И още как! Човекът имаше оръжие в касата си. Намерихме заплашителни писма към турците. Намерихме якето, което е носил. Разполагаме с всичко, освен с подробностите. — Той набързо осведоми Карп за находките на полицията.

Роулънд говореше уверено — наистина с по-голяма увереност, отколкото изпитваше, защото беше прецизен и педантичен адвокат. Карп обикновено се стремеше да изкара на бял свят склонността му към самохвалство и Карп разбираше това, ако и самият Роулънд да не го разбираше.

Карп завърши превързването на коляното си и оправи крачола на панталона си. Усмихна се слабо от другата страна на бюрото.

— Звучи знаменито, Роулънд — каза той. — Като подготовка за голям процес това може да се окаже рекорд. Как изглежда човекът?

— Малък негодник. Уморил се е да прави обеци, внушил си е, че ще е по-забавно, ако бъде терорист. Мисля, че това е обикновено заболяване. Обърка някаква каша, на следващия ден се уплаши и после иска да се измъкне. Той е мекотело.

— Щом казваш така, Роулънд, думите ти положително идват в подходящо време. Блуум ми звъни три-четири пъти и пита какво става с онази история с Обединените нации. Сигурно не искаш да убиеш някого с политическо влияние, докато е на пост. Предполагам, че ще искаш да доставиш добрата новина лично на господин областния прокурор.

Роулънд действително искаше да съобщи новината на Блуум и да седне до него на пресконференцията, която Блуум щеше незабавно да уреди, но по-скоро щеше да умре, отколкото да признае това пред Карп. Ако Роулънд споделяше презрението на Карп по отношение на областния прокурор като юрист, той беше по-силно привлечен от властта, отколкото Карп — нещо не необичайно за умните и амбициозни мъже, особено когато те са адвокати. Роулънд знаеше, че при сгоден случай той би могъл да манипулира областния прокурор — в интерес на доброто, разбира се. Сегашният случай изглеждаше идеална възможност за тази цел. Роулънд вдигна рамене и каза:

— Готов съм на всичко.

Карп се усмихна още веднъж.

— Действай, Роулънд. Целуни го от мен.

Роулънд се засмя гръмогласно.

— По устните, Бъч.