Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (17)

17.

Спускането пет етажа върху жица не беше според Карп добро начало за ден, в който му предстоеше процес. Това не го караше да се чувства като Питър Пан, особено след като коланът се беше изплъзнал по време на спускането и му се наложи да виси половин час в средата на шахтата, докато двамата работници на третия етаж се мъчеха да отстранят повредата, като през цялото време мястото се огласяше от разгорещени спорове на испански език.

Когато излезе от вратата на шахтата, лицето му беше потъмняло и полицаят шофьор реши да се въздържа от няколкото духовити забележки, за които се беше сетил, докато наблюдаваше тези събития.

Марлийн остана на тавана. Тя беше предупредила по телефона, че ще отсъства поради заболяване, въпреки че във физически план нямаше никакви страдания. Но ако не можеше да вземе един ден почивка за възстановяване на душевното си здраве след един уикенд, през който детето й беше нападнато от груб престъпник, тогава кога би могла? Тя прекара предобеда излежавайки се удобно в леглото, пиейки кафе и разделяйки с бебето бисквити и телевизионни филмчета.

Карп прекара своя предобед не толкова приятно, завършвайки последните приготовления около официалните свидетели в Държавата срещу Ръсъл: Торнби, офицерът, извършил ареста, Марано, ченгето, което беше занесло в полицията прословутата синя риза, чантата на жертвата и ножа, детективът, който беше получил всичко това, плюс намерената у Ръсъл квитанция, и двама мъже от офиса на медика, които установиха, че Сузън Уайнър е умряла от прободни рани и че тези рани отговарят на намерения на стълбището на Бароу 58 нож и че петната от кръв върху ножа са от човешка кръв.

Кръстосаният разпит премина според очакванията на Карп. Фрийлънд се беше хванал здраво с въпроса за времето. Внушението, което той се опитваше да насади в колективния ум на съдебните заседатели, беше, че ченгетата са намерили чантата там, където истинският убиец (не Ръсъл) я е захвърлил, намерили са в нея квитанцията и са излъгали, че са я намерили у обвиняемия около четири часа преди откриването на чантата.

Най-накрая поне процесът се беше раздвижил. Фрийлънд най-после беше изчерпал търпението на съдията Мартино, а Мартино беше реагирал по начин, който не вещаеше нищо добро за защитата. След една практически безплодна и губеща време поредица от въпроси във връзка с алтернативна система на изследване на кръвта, отправени към патолога, един човек със солидни познания и опит, Мартино беше извикал защитника при себе си.

— Господин Фрийлънд, каква е целта на тези въпроси? — попита съдията.

— Ваша светлост, целта ми тук е да представя пред съдебните заседатели факта, че медицинският експерт не е успял да изследва кръвта от петната върху ножа.

— Свидетелят декларира, че количеството кръв е прекалено малко за тези тестове.

— Да, но аз намерих статии в съдебномедицински журнал…

— Господин Фрийлънд, свидетелят декларира, че тези тестове не могат да бъдат приети от неговата професия.

— Да, ваша светлост, но…

— Господин Фрийлънд, знаете ли какво значи свидетел експерт?

Фрийлънд се изчерви, изкашля се и каза:

— Разбира се, господин съдия.

— Аз не мисля така. Един свидетел експерт се приема сериозно, когато говори в рамките на своята експертиза. Вие употребихте половин час, за да го разпитвате относно валидността на тестове, за които той казва, че са боклук, въпреки многократните възражения на Държавата, които възражения аз подкрепих. Ако вие желаете да поставите под съмнение експертизата на свидетеля на Държавата, трябва да призовете ваш собствен експерт. Имате ли намерение да направите това?

— Ъ, не, ваша светлост, не сега. Но, ваша светлост…

— По-спокойно, господине! Нека ви попитам дали някога по-рано сте участвал в процес за убийство?

Сега лицето на Фрийлънд се беше превърнало в тухла.

— Ъ, не, господине, този ми е първият.

— Ще ви бъде последният в моя съд, ако не спрете да ми губите времето. Неоснователното протакане и заядливостта заради самата заядливост не са приемливи стратегии в този съд. — Мартино направи кратка пауза. — И искам да кажа, че ако не сте в състояние да се откажете от това си поведение, ще ми се наложи да ви отстраня заради некомпетентност.

Точки за съдията, помисли Карп, отпускайки се назад в стола си. Заплахата за отстраняване поради некомпетентност би била особено многозначителна, когато защитникът е новият шеф на местния офис на Обществото за правна помощ. Той погледна към масата на защитата. Фрийлънд прелистваше разни бележки и отбелязваше нещо по тях. Нормалният цвят на лицето му се беше възвърнал и той изглеждаше спокоен за човек, на когото един съдия току-що е свил сармите.

 

 

Марлийн остави телефона да звъни. Беше обедно време и тя хранеше бебето с бананова каша. Но когато телефонният секретар се включи и тя чу гласа, остави Луси на нейния висок стол и бързо се отправи към телефона.

— Госпожица Чампи? Съжалявам, че ви безпокоя вкъщи, но мисля, че е важно.

— Няма проблеми — каза Марлийн. — Какво има, господин Соколоф?

— Днес ме посети един джентълмен. Представи се като колега на господин Ерсой, с подобни контакти. Каза, че името му е Насъф.

— И какво поиска?

— Продава някои неща. Една много добре оформена сребърна мощехранителница — арменска, четиринадесети век. И византийски монети от девети до четиринадесети век. Мощехранителницата е истинска, струва ми се, но монетите не са.

— Вие какво направихте?

— Аз, ъ, казах, че трябва да се съветвам с някои потенциални клиенти. Поканих го да ме посети утре.

— Много добре, господин Соколоф, това е много полезно. Вижте, трябва да говоря с някои хора и след това ще ви се обадя.

Умен човек, помисли Марлийн, след като беше казала дочуваме. Правилен ход, с който да се разсеят съмненията относно участието на галериите Соколоф в система от фалшификации на художествени предмети, които биха могли или не биха могли да са довели до убийство.

Марлийн разговаря по телефона с В.Т., а след това с Родригес, полицая специалист по фалшификациите. След това позвъни на Соколоф и му каза какво трябва да прави.

През това време Луси беше успяла да покрие себе си и всичко наоколо с бананова каша. Марлийн се разсмя, прегърна детето, съблече Луси и себе си и заедно с нея цамбурна в голямата вана.

 

 

Следобед Карп представи последния си официален свидетел Тони Челъм, офицера от затвора, пред когото Ръсъл беше заявил, че синята риза е негова. Това беше критично, защото всичките свидетели, които бяха видели Хоси Ръсъл да бяга от сцената на убийството и да влиза в къщата на Бароу Стрийт, бяха видели мъж с такава риза: двойката Дигби от Лексингтън, актьорът Джери Шелтън и Джеймз Търнбул, собственикът на магазина за кожени изделия. През останалото време от следобеда Карп ги представи на съда. Всички те се държаха добре и при прекия разпит, и при кръстосания. Единственото, което Фрийлънд можа да направи, тъй като всички бяха очевидно видели някого, беше да внуши, че видяният от тях, който и да е бил, не е бил обвиняемият.

На двамата Дигби той обясни, че всички черни хора си приличат. Обясни и това, че Шелтън, хомосексуалист актьор, който живее в Гринидж Вилидж, вероятно се е намирал под влиянието на наркотици — и той попита дали Шелтън е пушил марихуана през въпросния следобед. Каза също така, че Търнбул, който идентифицирал спонтанно Ръсъл в полицията и го нападнал, е бил подставено от полицията лице, което Търнбул, човек с достойнство, гневно отхвърли.

Това не беше особено добър кръстосан разпит, помисли Карп. Изглежда, че Фрийлънд действаше без определен план. Многото въпроси не водят доникъде. Не му помогна това, че всички свидетели бяха солидни граждани. Атаките срещу такива свидетели трябваше да ядосат съдебните заседатели, след като самите те бяха по подобен начин солидни.

След като Търнбул свърши с отговорите си, Карп каза:

— Ваша светлост, това е случаят от гледна точка на Държавата.

Мартино освободи съдебните заседатели, Фрийлънд отправи очакваното искане за прекратяване на делото, което беше отхвърлено, и за деня Карп беше приключил работата си, поне що се отнасяше до процеса. Той се върна в офиса си и се зае с бумажка работа, която продължи до седем, поръча си китайска храна, изяде я и се понесе тромаво към затвора, за да вземе душ.

Опита се да не мисли за процеса. След представянето на тежък случай съществува известна потиснатост и беше напълно възможно човек да се поддаде на съмнения във връзка с различните грешки, които може би са били допуснати, и които съмнения може би сега се въртяха в главите на съдебните заседатели и накланяха везните към освобождаване на престъпника.

Случаят, разбира се, имаше слабости: не се бяха появили свидетели от тълпата, които действително са проследили Ръсъл от сцената на убийството до Бароу 58, въпреки че полицията беше видяла десетки хора да го правят. Особено нещастно беше неявяването на човека с велосипеда, който беше казал на Торнби, че в сградата се крие някой, а ченгетата, подтиквани от Карп, бяха положили най-сериозни усилия да го открият.

И, разбира се, Фрийлънд все още не беше изчерпал всичките си възможности. Карп нямаше представа какво смяташе да представи защитата, Фрийлънд беше категорично отказал да съобщи на Карп кои ще бъдат неговите свидетели, ако въобще има такива. Всякакви размишления от този род бяха безцелни.

Карп затвори кранчето и протегна ръка към хавлията. За своя изненада откри, че иска процесът да е свършил. Цялото това нещо го дразнеше: глупостта на престъплението, арогантността и празноглавието на Фрийлънд, принудителната изолация, проклетият гипс, той даже съжаляваше, че се е виждал с Ръсъл.

Той беше тук и работеше с парцала, когато Карп се появи след душа. Карп кимна набързо и започна да се облича.

— Някакви пушилки?

— Съжалявам, забравих — каза Карп. Почувства, че Ръсъл го гледа съсредоточено, но не даде това да се разбере и не направи опит да започне разговор.

— Хей, човек — каза Ръсъл след малко. — Чух някои неща.

— Ъхъ, като какво например?

— Знаеш, разни неща. Говорят се из затвора. Сигурно ще искаш да научиш какво.

— Ъхъ. И ти искаш да ми ги кажеш? — Карп отправи поглед към Ръсъл. Върху лицето му беше изписано неговото обичайно патетично лукавство.

— Бих могъл. Зависи от това, какво ще получа в замяна.

Карп си обу панталоните. Водата беше проникнала под гипса и причиняваше сърбеж. Той каза:

— Нямам какво да ти дам, Хоси.

— Сигурен ли си, че нямаш? Това, което знам, е голяма работа.

Карп намести патериците под мишниците си и се изправи. Той погледна Ръсъл в очите.

— Виж какво, Хоси. Първо, както казах вече, няма начин да обсъждам твоя случай, без да присъства твоят адвокат. Ако имаш нещо, от което можеш да извлечеш полза, трябва да се обърнеш към него. Второ, точно сега бих казал, че, ако ми предадеш убиеца на Джон Ф. Кенеди, все пак те очакват двадесет и пет години до доживотна присъда. Времето за сделки отмина. Ти реши да отидеш на процес и имаш процес. Намират те за невинен и си отиваш или си виновен и получаваш максимална присъда. Това е положението. И няма защо да ме гледаш така. Тук няма нищо лично. Ти не можеш да бъдеш на улицата. Ти си професионален престъпник, вече си прекарал по-голямата част от живота си в затвора, а сега ти предстои да прекараш остатъка вътре. Това е твоята роля в пиесата. Моята роля се състои в това, да те вкарам, а на Фрийлънд да ми попречи. Това е куклен театър. Или като банка, детска играчка — пускаш стотинката и малкият палячо се превърта.

— Такова нещо, а?

— Да, така мисля — каза Карп, след като въздъхна. — Понякога мисля, че е.

— Каквото и да ми направите, Уайнър няма да се върне.

— Това е така. Знаеш ли, когато бях в правния институт, чух една лекция върху философията зад наказанието. Това, което лекторът нарече предполагаемо оправдание. Той се поизмъчи доста, за да докаже, че оправдание няма — реабилитацията е майтап — задържането е неетично, отмъщението е неморално.

— Не те е убедил много.

Карп се усмихна.

— Не, не ме убеди. Или, нека кажа истината, аз видях логиката на това, което той разправяше, но не можех да приема, че това е правилно. Причинил си зло на някого, трябва да страдаш. Трябва да има справедливост, иначе съществуването няма смисъл. Говоря ти честно за нещо съвсем просто, а не юридически глупости. И нека ти дам един съвет. Чул си нещо в килиите. Може би някой е признал, че е извършил нещо, заради което е пострадал друг. Или някой има информация за престъпление, за което ченгетата не знаят. Ти решаваш, че можеш да използваш това, за да постигнеш по-добра сделка, защото си пробивен човек. Винаги се оглеждаш за някаква лична изгода. Това е, което винаги си правил през целия си живот. Е, добре, погледни наоколо си. Ето те. Тук ще останеш. Ето докъде те е довела твоята пробивност. Това, което ти казвам, е: помисли по този въпрос, може би ще започнеш да вършиш противното. Направи нещо за някой друг човек, може би за непознат. Не можеш да опропастиш живота си повече от това и кой знае? Може би късметът ти ще се промени.

Той излезе бавно, а Хоси Ръсъл го гледаше объркано, като че ли му беше говорено на арменски.

 

 

Марлийн с бебето в едната ръка почука на желязната врата на тавана на Стюарт Франчиоза, която след значително чакане беше отворен от собственика, който изглеждаше силно затруднен. Той носеше тежка отражателна престилка върху обичайните си черни риза и панталони и имаше големи тъмни очила, вдигнати над челото.

— Съжалявам, бях зает — смотолеви той. — Какво има?

— Излизам на покупки — каза Марлийн. — Искаш ли да ти взема нещо?

— Колко мило! Какво ще кажеш за отрязаната глава на отвратителния Лепковиц?

— О, Боже, не ми напомняй. Срокът наближава, нали?

— По-малко от месец. Какво ще правиш?

— Обречена съм. Започвам да се готвя за възможността негодникът действително да ме изрита.

— О, ти ще измислиш нещо. Но наистина ли отиваш на покупки? Благодаря, но нямаме нужда от нищо. Както знаеш, ние се храним като врабчета. Научих за станалото в събота. Наистина трябва престъпниците да престанат да те атакуват, Марлийн. Това се отразява лошо и на квартала.

— Ще помисля по въпроса. Между другото, какво нравиш тука?

— Отливам. Искаш ли да видиш? Много е dramatique.

Голямото помещение беше нагорещено и миришеше на изгоряло.

— Това е само малко бронз, всъщност един тест — поясни Стюарт. — Наскоро купих тази малка елегантна електрическа пещ. Беше много неприятно за всяко дребно нещо да се ходи до леярната. Не гледай директно във вратата.

Стюарт употреби щипци, за да отвори вратата на тумбестия цилиндър. Оттам излезе силна жълта светлина, придружена от топлинна вълна. Той посегна с щипците и изтегли една светеща пота и наля в малък калъп течния бронз, при което се появиха дъжд от искри и облак от пушек.

Марлийн и Луси наблюдаваха с интерес. Луси беше очарована от фойерверките. Марлийн повече се заглеждаше в метализирания етикет отстрани на уреда.

— Откъде намери това нещо, Стю?

— Пърл Пейнт, користният приятел на художника. Защо?

— Нищо, просто попитах. Доскоро.

 

 

По-късно, след като беше направила покупките и детето, вече нахранено, се унасяше в сън, Марлийн се зае с телефона в опит да намери Хари Белоу. Най-накрая й се наложи да остави номера си на полицейския диспечер, като каза, че става дума за нещо спешно.

Хари се обади след десетина минути. В гласа му звучеше тревога.

— Какво не е наред?

— Няма нищо, Хари.

— Казаха, че е спешно. Помислих, че детето…

— Боята, Хари. Не е било боя.

— Затова ли ме докарваш до прединфарктно състояние? Боята не е боя?

— Къде беше магазинът, където беше видял турците?

— На канала, онова Пърл Пейнт.

— Хари, Пърл Пейнт е най-големият магазин от този род в тази част на Манхатън. Ти ги видя да изнасят тежък сандък, да кажем голям колкото един голям телевизор?

— Да. И?

— Моят съсед казва, че не е било водни бои. Било е електрическа бижутерска пещ.

— Те ще стопят онова нещо, маската — каза Хари, който не беше вчерашен.

— Не, ако успея да направя нещо — каза Марлийн.

 

 

Първият свидетел на защитата в Държавата срещу Ръсъл беше, за учудване на Карп, позната физиономия. Пол Ашакян зае мястото си и се закле. Изглеждаше млад и с безизразна физиономия.

Фрийлънд го разпита за обичайните неща — училище, професия, факта, че не е културист или понастоящем активен в някакви атлетични спортове, а след това премина към съществената част. Фрийлънд беше провел експеримент. Беше завел Ашакян на стълбите на Бароу 58 и там Ашакян беше скочил и стигнал капандурата, беше се хванал с ръце по краищата и издигайки се на мускули, излязъл на покрива. Той каза, че когато се е озовал на покрива, видял многобройни начини за напускане на зданието.

Фрийлънд попита:

— Сега, господин Ашакян, у вас съществува ли някакво съмнение, че едно лице с приблизително вашия ръст и телосложение би могло да излезе през капандурата, както направихте вие, и да избяга от покрива по някои от начините, които описахте?

Карп възрази.

— Спекулативно.

— Поддържа се.

Фрийлънд попита:

— Добре тогава, вие лично имахте ли някакви трудности при излизането си на покрива през капандурата?

Ашакян каза, че е било лесно.

Карп се изправи, готов за кръстосан разпит. Той се беше канил да поиска цялото показание да бъде обявено за спекулативно и не отнасящо се до случая, но в ума му просветна един спомен и той се обърна към свидетеля:

— Господин Ашакян, вие казахте, че сте бил в училището Свети Джозеф. Докато учехте там, упражнявахте ли някакъв спорт?

— Да, бях в гимнастическия тим.

— Участвахте в гимнастическия тим на Свети Джозеф?

— Да.

— И през това време да са искали от вас да играете на лост?

— Да.

— Това включваше ли скок до лоста, който е девет стъпки над земята, набиране, докато краката ви стигнат лоста, и превъртване на цялото тяло бързо около лоста?

— Да — кимна Ашакян. За негова чест той беше смутен.

— Нямам повече въпроси — каза Карп.

 

 

Вторият свидетел на Фрийлънд беше слаб възрастен човек на име Уолтър Тайлър. Тайлър свидетелства, че е вървял по Хъдзън Стрийт и че е видял Сузън Уайнър да се свлича, обляна в кръв, пред входа на къщата си и един мъж, който бягайки се отдалечавал от сцената. Докато е бягал, човекът погледнал над рамото си и Тайлър видял цялото му лице. Бягащият мъж не е бил Хоси Ръсъл.

По-нататък Тайлър каза, че заедно с тълпата отишъл до Бароу 58, че извикал високо, че Ръсъл не е човекът, и че никой не му обърнал внимание. По-късно отишъл при един полицай и му разказал какво е видял и полицаят записал историята му. Когато видял, че полицията продължава да обвинява Ръсъл, отишъл при Фрийлънд с историята си.

Карп обходи с поглед съдебните заседатели. Те слушаха с интерес. По лицата им се появиха бръчки, изразяващи съмнение. Те всички бяха гледали достатъчно Пери Мейсън, за да повярват, че защитата може да докара таен свидетел в последния момент, за да събори грижливо конструирания случай на обвинението. Задаваше се нещастие.

 

 

Марлийн, облечена в най-добрите си черни дрехи, тежко парфюмирана, опитваща се да излъчва аристократизъм, седеше в едно неудобно кресло Луи Петнадесети в уютния офис на Стефан Соколоф и наблюдаваше Азиз Насъф, който се бе разположил в подобно кресло. Соколоф садеше зад бюрото си и се усмихваше приятно, както е редно за случаите, когато предстои сключването на добра сделка. На бюрото, на поднос, покрит с черно кадифе, имаше четири монети.

— Тридесет хиляди за четирите — каза Марлийн. — Това е най-доброто ми предложение.

Насъф облиза устните си, поколеба се, после кимна. Усмивката на Соколоф се разшири. Той каза:

— Позволих си да приготвя документ за продажба. Само ще впиша цената тук, а, господин Насъф, ако просто се подпишете тук…

Насъф прочете документа и надраска името си, където трябваше. Марлийн го взе, сгъна го и го прибра в чантата си. Вратата на офиса се отвори, Рамон Родригес и Хари Белоу влязоха и арестуваха Насъф за фалшификация на художествени предмети.

Родригес изведе навън протестиращия турчин. Марлийн извади от чантата си един документ и го даде на Белоу.

— Окей, Хари, това е заповедта за обиск на ресторанта на Насъф и на апартамента му. Това е за обвинението по фалшифициране на художествени предмети. Търсиш фалшиви художествени предмети или други доказателства за измама. Точно както е казано в документа. Разбира се, ако попаднеш на някакъв доказателствен материал относно други престъпления, не специално упоменати, можеш да прибереш и тях.

Хари повдигна едната си вежда.

— Умно.

— И аз така мисля — захили се Марлийн.

 

 

Карп стана прав и се обърна към съда.

— Ваша светлост, тъй като този свидетел не ни е бил известен до този момент, аз настоявам господин Фрийлънд да предаде на Държавата всички бележки и изявления, отнасящи се до господин Тайлър.

Фрийлънд се изправи в миг:

— Ваша светлост, единственото, което имам от този свидетел, са лични бележки, лични работни бележки, които, струва ми се, не съм длъжен да предам.

Мартино им направи знак да приближат. Той се обърна към Фрийлънд:

— Имате ли някакво изявление от този човек?

— Не, господине.

— Никакви изявления? Интервюирал сте този свидетел, без да си водите бележки за това, което ви е казал?

Фрийлънд заекна:

— Ами да… но те са просто груби наброски…

— Точно те ми трябват — настоя Карп.

— Не съм длъжен да ги дам — изсумтя Фрийлънд, в гласа на когото пропълзя раздразнение.

Съдията каза:

— Вие имате всички материали на господин Карп, бележки, полицейски рапорти, изявления от свидетели…

— Това, че господин Карп реши, че тези материали попадат под Розарио, е резултат на негов собствен избор и при това положение той беше длъжен да ги предостави. Подобно задължение не се отнася до мен.

— Нареждам ви да ги предадете.

— Ваша светлост, бих искал да знам по силата на какво правило за принудително представяне на писмени доказателства или на основание на какво дело ми нареждате да направя това.

Мартино замислено присви очи.

— Принудително представяне, това е… какво? — Той погледна към Карп.

— Долан, ваша светлост — каза Карп.

— Правилно, Долан. Това е Долан, господин Фрийлънд: Д-О-Л-А-Н.

— Не съм запознат с този случай, господин съдия.

— Това не е мой проблем, господин Фрийлънд. Ще дам почивка пет минути, през което време вие ще можете да прелистите някой учебник по правото, а също така и да предадете материала на Държавата.

 

 

Беше според очакванията на Карп. Осем листа жълта хартия, обсипани с драскулки, които почти не съдържаха нищо от току-що дадените от Тайлър показания, като не се смята настояването му, че човекът, извършил убийството, е носел синя риза. Станалото не беше трудно да се възпроизведе. Възрастен човек видял нещо драматично, убийство. Видял е бягаща фигура. Последвал тълпата до Бароу 58. Когато ченгетата измъкнали мъж с червена тениска, извикал: Това не е човекът. По някакъв начин Фрийлънд го открил или той е отишъл при Фрийлънд и първоначалната история била наторена с внушението и насърчението, и желанието да се покаже важен и безпринципната амбиция на Фрийлънд, докато се е появило сегашното показание, подобно на грозен и отровен бурен. Лъжесвидетелстване.

— Господин Тайлър — каза Карп, може ли да станете и да дойдете до мен? — Когато Тайлър се подчини, Карп продължи: — Ваша светлост, възможно ли е господин Тайлър да демонстрира пред съдебните заседатели как човекът е бягал и как е обърнал главата си?

Съдията даде съгласието си.

— Господин Тайлър — продължи Карп, — сега този човек, когото видяхте, бързо ли бягаше, или бавно?

— Бягаше бързо.

— Много добре, можете ли да направите това, можете ли само да побегнете от ложата на съдебните заседатели и да покажете как човекът е бягал и как си е обърнал главата?

Тайлър се понесе в тромав бяг и след няколко крачки завъртя главата си назад над рамото, а след това продължи още няколко крачки. Показаното беше добра демонстрация за това, че ако някой бяга от вас и погледне над рамото си, вие не можете да видите цялото му лице.

Карп каза:

— Сега можете ли да ни кажете точно на какво разстояние беше човекът от вас, когато обърна главата си?

— Тридесет крачки. Казах тридесет крачки.

Подпрян на патериците си, Карп бавно се отдалечи от Тайлър. Той се спря до преградата, която отделя съда от зрителите.

— Приблизително тук?

— Не, по-далеч.

Карп отвори малката вратичка и се придвижи нагоре по пътеката.

— Тук?

— Да, така е добре — каза Тайлър.

Карп обърна гръб на свидетеля.

— Господин Тайлър, виждате ли гърба ми?

— Да.

— Господин Тайлър, виждате, че не мога да бягам много добре в момента, но ще погледна към вас над дясното си рамо. Така ли погледна над рамото си човекът на Хъдзън Стрийт?

— Да, така.

— Господин Тайлър, можете ли да видите цялото ми лице?

Пауза.

— Ами, не беше точно така… той малко нещо поспря.

— Отговорете на въпроса — напомни Мартино.

— Не, не мога.

— И излиза, че в него ден на Хъдзън Стрийт не сте можел да видите цялото лице на човека, който е бягал, така ли е?

— Да.

— И това, което всъщност сте видял, е било част от лицето на разстояние може би тридесет фута за около една секунда. Така ли е?

Тайлър се съгласи, че е така.

Карп каза:

— Господин Тайлър, когато господин Фрийлънд ви интервюира първия път, вие не казахте ли, че сте бил на четиридесет и пет стъпки от човека, когато той се е обърнал?

— Не, тридесет стъпки.

— Но бележките на господин Фрийлънд, които имам тук и които сега прилагам като доказателствен материал, сочат недвусмислено четиридесет и пет стъпки. Дали това не е по невероятен начин свиващо се разстояние?

— Възразявам! — От Фрийлънд.

— Вземам си назад думите. Казахте ли, че сте бил на четиридесет и пет стъпки от погледа над рамо при първия ви разговор с господин Фрийлънд?

— Възразявам! Това са лични бележки. Това, което съм написал там, може да е, но може и да не е това, което господин Тайлър ми е казал, и те не трябва да бъдат използвани при кръстосания разпит на свидетеля.

Последва момент на пълна тишина, а съдията отправи към Фрийлънд един от своите продължителни погледи.

— Господин Фрийлънд, дали казвате, че господин Тайлър не потвърждава фактите, които ви е съобщил в началото, или че не сте записал правилно казаното от него тогава?

— Ъ, не, ваша светлост, не исках да кажа това.

Съдията се обърна към Тайлър.

— Отговорете на въпроса.

— Бяха тридесет стъпки.

Тогава Карп го разпита за полицая, който го е разпитвал. Тайлър не можеше да си спомни името на полицая, нито да предложи убедително описание на външния му вид, нито да обясни защо не се е обърнал към полицията или към областния прокурор, или към някой съдия. Карп освободи свидетеля, като изпитваше увереност, че го е наредил както трябва. Фрийлънд се отказа от правото си на кръстосан разпит, което беше добър знак.

— Защитата призовава Гери Стоун.

На Карп му беше необходимо известно време, за да се ориентира коя беше Гери Стоун. Когато това стана, той се изправи:

— Предложение за представяне на тази свидетелка, ваша светлост?

Фрийлънд каза:

— Тази свидетелка отговаряше за движенията на обвиняемия. Тя го познава много добре и фактически тъкмо тя му издейства пускането му от затвора. Тя ще свидетелства за склонността на обвиняемия да извършва такъв тип престъпления.

— Да приближим ли, ваша светлост? — попита Карп.

Мартино им даде знак да се придвижат напред.

— Ваша светлост, свидетелката е сестра на жертвата. Струва ми се, че е… неприлично да бъде доведена тук като свидетел във връзка с характера на обвиняемия.

— Тя е експерт, а не свидетел във връзка с характер — възрази Фрийлънд, — а роднинството й с починалата не влияе на годността й като свидетел.

Мартино погледна строго двамата адвокати. Той беше виждал всичко това и то не беше подобрило възгледите му за човешката природа или за несъвършенствата на закона.

— Ще допусна свидетелката.

Карп протестира.

— Само като експерт?

— Да, що се отнася до нейната експертиза. — Към съдебния чиновник: — Закълнете я.

Сестрата вече не беше в черно. Тя носеше син ленен костюм над бяла блуза с шалче около врата. Беше силно гримирана, а косата й беше съвсем отскоро оформена с червеникави отблясъци. Приличаше на восъчна фигура в галерия.

Фрийлънд я разпита за професионалната й квалификация и за връзките й с обвиняемия. След това двамата се задълбочиха върху това какво симпатично момче е Хоси Ръсъл. Фрийлънд цитираше надълго и нашироко от служебните бележки, които Гери Стоун е писала, за това, че Хоси е жертва на обществото и на собствените си слабости, за това, колко сериозно се е опитвал и, по-близо до темата, как тя е вярвала, че по природа той е чужд на насилието, объркан, самотен алкохолик, крадец, не въоръжен разбойник. Стоун потвърди съгласието си с тези мнения. Гласът й беше нисък и монотонен.

Карп чакаше момента на разплата и не беше разочарован в очакванията си.

— Госпожо Стоун — попита Фрийлънд с равен глас, — имате ли член на семейството, който да е бил жертва на насилие?

— Да, сестра ми е жертвата в този случай.

— Възразявам! — извика Карп. — Няма нищо общо с показанията на експерт.

— Поддържа се. Това не трябва да влияе на съдебните заседатели.

Белята, разбира се, беше станала. Ако сега Карп разпънеше госпожа Стоун, разпънеше сестрата на жертвата, съдебните заседатели никога нямаше да му простят. Щяха да пуснат на свобода Джак Изкормвача.

Фрийлънд каза:

— Нямам повече въпроси.

Карп се надигна:

— Нямам въпроси, ваша светлост.

Мартино каза:

— Господа съдебни заседатели, с това показанията по делото приключиха. Остават само обобщенията на съответните адвокати, след което съдът ще инструктира съдебните заседатели. Приятна вечер на всички и не обсъждайте нищо помежду си.

Съдебната зала се опразни. Карп събра книжата си.

— Искаш ли ръка, готова да ти помогне? — Беше Марлийн.

— Искаш да кажеш крак.

— Как мина?

— Ти беше тук?

— Не, току-що влизам. Какво се случи?

— О, нищо, само това, че шибаният Фрийлънд призова Гери Стоун.

— Като свидетел на защитата?

— Да. Като служебно лице по случаите на освобождаване под гаранция, и по същество каза, че Хоси е Божий дар за Ню Йорк. И тя го направи. Тя се изправи и изговори всички тези боклуци за човека, който намушка сестра й. Не мога да разбера това. Искам да кажа, мога да приема това, че така постъпва Фрийлънд — брилянтно е по своя си мръсен начин. Да хване сестрата на жертвата и да я накара да защити подсъдимия главорез и, разбира се, той пробута това, че тя е сестрата. Но не мога да разбера защо се е съгласила.

— О, аз мога — изрече замислено Марлийн. — Искам да кажа, какво друго й остава? Тя обичаше сестра си и, нека Бог помага на всички ни, обичаше и работата си. Мислила е, че прави нещо добро. Пуснала е Ръсъл на улицата и той убил сестра й, какво трябва да направи — да признае, че е извършила грешка, че целият й възглед за живота е погрешен? Че главорезът, когото е превърнала в любимец и покровителствала, и манипулирала, в действителност е манипулирал нея? Няма начин.

Карп въздъхна.

— Мислиш така? Може би. Все пак е трудно да се повярва. Искам да кажа, ние не сме чак дотам луди — по отношение на всичко това. — Той размаха силно ръка по посока на съдебната зала, като жестът му включваше адвокатската професия и мрачното величие на закона.

— Говори от свое име, скъпи — каза Марлийн, без да може да му помогне.