Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (6)

6.

Престрелката между Карп и Хъркейни по повод Държавата срещу Томасян се превърна в легенда, преди още да беше започнал следобедът. Във външния офис секретарките научиха първи, когато по-голямата част от дискусията беше проведена на такъв висок глас, че цялата работа спря и жените разговаряха нервно и въртяха телефоните си. След обяда мълвата се разпространи из цялата сграда, като ставаше все по-драматична и изпълнена с насилие. Бяха се сбили. Хъркейни беше извадил нож. Била е повикана полиция. Карп е постъпил в болница. Надеждни свидетели са чули изстрели.

Новината излетя до осмия етаж и стигна до ушите на областния прокурор, който се зарадва, макар и не чак дотам, когато му беше обяснено, че в действителност Карп не е бил прободен от някой от собствените му адвокати. По-нататък, надолу по коридора, от офиса на областния прокурор историята стигна до ушите на Конрад Уортън, главния администратор, който разбра какво означаваше това и как то би могло да влезе във вечно развиващия се и с любов поддържан план да унищожи Карп.

Марлийн научи новината към края на деня, след като беше прекарала времето си със съдебните заседатели и веднага определи Рей Гюма като най-надежден пряк източник.

— Не, това за ножа е глупост и не е викана полиция — каза Гюма убедено. — Истината е, че Кони си подаде главата, когато Роулънд събори с крак стола си. Тя оцени ситуацията и каза: Трябва ли да извикам ченгетата? След това двамата се успокоиха. Но Роулънд наистина хвърли папката към главата на Бъч. Тази част от историята е вярна.

— Удари ли го?

— Не, той беше на другия край на масата. Имаше късмет. Роулънд става и започва да рита стола си и да го разнася с ритници из стаята и крещи: Искаш шибания случай? Вземи го! и вдига олелия до Бога. Щеше да се нахвърли върху Бъч, но аз и Тони станахме и му попречихме. Не че щяхме да го спрем. Но го забавихме и тогава се появи Кони. Приличаше на учителка, която прекратява сбиване в училищния двор. Крайно неприятна история.

— А как започна? — попита Марлийн.

— Това стана, когато Роулънд беше тъкмо завършил рапорта си по случая Томасян. За мен всичко беше нормално, нищо особено. Но виждам как лицето на Карп придобива онзи особен израз. Нали ме разбираш? Поглед на китайски воин. След като Роулънд свършва, Бъч го поглежда така, сякаш Роулънд току-що е развалил въздуха. Казва: Какво ще кажеш за парите, Роулънд? Ти не спомена за парите. Роулънд почервенява цял и казва: Парите са конски фъшкии. Това няма нищо общо със случая, това е странично, и така нататък. Бъч казва: Ти не знаеш това, Роулънд, и не си си дал труд да го разбереш. Не си си помръднал пръста да разследваш семейната среда, приятелите и т.н. на жертвата. Какво ще кажеш за документите, те също ли нямат отношение? През цялото време всички разменят погледи. Пари? Документи? Никой не може да разбере какво става. Тогава Роулънд реве и казва: Да, нямат отношение. Има писма от брат му, в Турция — нищо повече от конски фъшкии. И Бъч казва: О, да? Как така той държи писма от брат си в някаква шибана кутия? После се обръща към нас всички — бяхме повече от объркани, повярвай ми — и казва: Това е пример за шибано разследване. Даже не е разследване. Това е долен романс. Той се е влюбил в този човек и това е всичко. Това не е случай, не е обвинение, това е любовно послание. После още малко изпражнения за това, че когато защитата се запознае с историята за кутията след принудителното представяне на писмените доказателства, можеш да целунеш този човек за довиждане. Ще проведат сериозно разследване и тогава ще разберат, че ние нищо не знаем и така нататък. Той наистина ревеше и танцуваше над главата на Роулънд, а Роулънд почервеняваше все повече и приличаше на някакъв шибан етикет за кока-кола и най-накрая го прекъсва и пищи: Да я вземат дяволите, нямам намерение да им я дам! Кутията не е важна за случая, те нямат право да я видят. Обсъдих това с Блуум и той е съгласен.

— Мили Боже! — възкликна Марлийн.

— Да, точно така. Стана толкова тихо, че можеше да се чуе падането на игла. Окей, Бъч побледнява като мъртвец. Казва: Блуум? Обсъждал си това с Блуум? После насочва пръст към Роулънд и продължава: Ако разбера, че защитата не разполага с абсолютно всяка малка частица информация, която си събрал по този случай, лично ще им я доставя и ще уведомя съдията за твоето съучастие при скриването на доказателствен материал. Точно тогава Роулънд хвърли папката. Беше също като във филмите!

Силно потресена, Марлийн поклати глава.

— И какъв е резултатът?

— Проклет да съм, ако знам — каза Гюма. — Трябва да говориш с Бъч. Допускам, че може би няма да ти отхапе главата.

 

 

Но по-късно през деня в офиса си той изглеждаше вкиснат, блед и потиснат.

— Мислиш да се сдобряваш или какво?

При този въпрос Карп направи гримаса, но остави главата на Марлийн където си беше.

— Не знам, малката — отговори той. — Изглежда се обърквам. Все още не мога да повярвам, че това се случи. Но аз и Роулънд сме заедно от години. Причината за всичко е отиването му при Блуум. Блуум! Той мрази Блуум. И по такава мръсна работа. И за това съм виновен аз. Ако бях на себе си, нямаше да се отнеса с Роулънд по този начин. Най-голямата глупост е да се влиза в конфликт с него. — Удари по бюрото от отчаяние и я погледна с поглед, в който се четеше силна болка.

— Непрекъснато се ям. Бесен съм. Това, да управляваш другите, не е като игра с топка, нито даже прилича на водене на дела. Бесен е добра дума. И на всичкото отгоре ми се налага да бъда внимателен.

— Но все пак управляваш тези хора.

— Да, но това не ми харесва. Не ставам за това. Аз се опитвам да изградя бюро като онова, което имахме, но не разполагам с материал и не срещам подкрепа. Можеш ли да си представиш какво би казал Гарахи, ако Роулънд беше представил случай като Томасян? Веднъж видях как Гарахи накара един човек да се разплаче, и то не младок, а стар обвинител по дела за убийства, как го разплака пред цяла зала за това, че човекът беше подготвил некомпетентно някакъв случай. Никога няма да имам този авторитет, поне пред хора като Роулънд.

— Може би тогава той трябва да се махне.

— Но него го бива — протестира Карп. — Не искам да се маха. Би ми било напълно безразлично, ако не беше такъв чудесен обвинител. Жалкото е, че не може да разбере за какво става дума и подушвам, че много от най-добрите хора бяха на негова страна. Бъргмън. Даже Гюма. Не им е ясно и ако те не са в състояние да се ориентират, как, по дяволите, да обясня на другите?

— И въпросът е в това, че се е насочил не към когото трябва?

Карп въздъхна.

— Не, възможно е да се е насочил към когото трябва. Боже мой, и ти не можеш да разбереш. Слушай ме, на Мълбъри Стрийт, близо до нас, някога, в края на миналия век, е имало полицейски щаб. И в тази сграда на някого му е хрумнала блестящата идея да се правят снимки на всички арестувани и те да се класифицират според престъплението. Много полезно. И тогава на друго умно момче му дошло наум, че когато имат да се справят с някоя мистерия, биха могли да посегнат към чекмеджето и да извадят оттам снимката на някого, когото е добре да приберат, и това, което са правили, са го слагали в рамка на стената и тогава всички ченгета са можели да разчитат, че ще се появят информатори със сведения, според които, да, въпросното лице е извършило престъплението. Ето как по онова време са подготвяли случаите. И оттам идва думата скалъпване, като калъп, като рамка. До ден-днешен това си остава най-лесният начин за боравене с различните случаи. Но не и за печелене на дела. Хората говорят за снизходителни съдии и съдебни заседатели. Това са глупости. Поради некомпетентността на обвинението девет от всеки десет негодници излизат на свобода. Те са мързеливи: те приемат безкритично това, което им поднасят ченгетата, същото, което Бъргмън току-що направи. Или се увличат като Роулънд. Забравят, че трябва да научат всичко, свързано със случая, а не само материала, който поддържа обвинението им. Защото, ако имат насреща си поне донякъде способни защитници, всичко това ще излезе на бял свят при процеса. Съдебните заседатели вече не вярват автоматически на ченгетата. Може би е вярно тъкмо обратното.

— Боже мой, но това е също както в правния институт — възкликна Марлийн, завъртвайки очите си. — Но нека се върнем на темата. Какво мислиш да правиш?

— Не съм спрял да мисля за това. Това, което ми се ще да направя, е да открия кой е извършил убийството. Ако е Томасян, чудесно. Аз съм задник, но поне ще имам някакъв смислен случай. Ако не е Томасян… — Карп се ухили неприятно. — Тогава ще съм доказал, че съм прав. На Роулънд. И на хората по убийствата. И на Блуум.

— Имаш ли намерение да разплачеш Роулънд?

Карп се засмя, смехът му беше добре дошло облекчение след толкова напрежение.

— Точно сега горе-долу се надявам, че да.

— И аз се надявам. Можеш да бъдеш напълно спокоен — поощри го Марлийн. — А аз не мога да не запомня какво съм ти казала.

— Да, скъпа — каза Карп решително.

— А, контраатакуващият олимпийски тим излиза на сцената. Време е да си кротувам. Идваш ли?

— След минута. Трябва да се обадя по телефона.

 

 

Тя излезе, а той погледна в указателя, за да намери номера, на който се обаждаше колкото може по-рядко. Беше късно, но Карп мислеше, че нюйоркският офис на ФБР все още ще е отворен, сражавайки се с престъпността.

Този, който вдигна телефона, беше приблизително толкова нещастен, че му се обажда Карп, колкото Карп за това, че му се налагаше да го търси. Двамата не загубиха никакво време за приятелски шеги.

— Трябва ми една информация, Пилмън — лаконично обяви Карп.

Елмър Пилмън беше агентът на ФБР, който отговаряше за връзката със съдебните власти, занимаващи се с престъпленията в по-голямата част от територията на Ню Йорк. Веднъж в хода на едно разследване той беше извършил много голяма грешка, грешка, която положително щеше да сложи край на кариерата му и да го прати в затвора, грешка, която Карп беше открил. Но Карп не го изгони по собствени съображения. В резултат от станалото, между двамата се създадоха отношения, еднакво странни и деликатни.

— Относно какво? — попита Пилмън след многозначителна пауза.

— Арменски тероризъм.

Пауза.

— Арменски ли каза? Какво, да не би да пишеш курсова работа? Имаш предвид нещо на историческа тема?

— Не, става дума за сега. Тук, в града.

— Нямам информация. Не, чакай, това трябва да е за турския аташе, който беше гръмнат миналата седмица.

— Точно така — прекъсна го Карп. — Това интересува ли те?

— Не особено.

— Тогава не мислиш, че е било терористичен акт?

— Не съм казал това — каза Пилмън рязко. — Не слагай в устата ми думи, които не съм изрекъл. Просто арменските организации нямат досие за политически убийства в Съединените щати. Не разполагаме с никакви сведения, че се канят да започват. Европа, това е друго нещо.

— Очистват хора в Европа?

— По едно време го правеха, много. От време на време все още очистват този-онзи. Турци. През двадесетте обявиха целия турски народ за виновен за така наречените кланета. Убиваха ги на улицата, почти всеки, който им паднеше. Наскоро? Не много. Няколко бомби, един случай на стрелба. Повечето млади… Предполагам, че не могат да бъдат наречени младотурци, нали така? — Той се закиска. — Съвсем не като арабите или като дойчовците.

Карп уточни:

— Но на местна почва съществува арменско националистическо движение, нали? Вие ги следите, нали?

Този път по-дълга пауза.

— Не знам за следене. Не бих употребил тази дума. Свободата на сдруженията и политическата дейност са гарантирани от конституцията. Ние не посягаме върху тези права, освен ако нямаме основания да вярваме, че такава дейност е свързана с незаконни действия.

— Благодаря ти, агент Пилмън, и вярвам, че като казваш това, край теб се ветрее флаг. А сега, по-накратко: кой командва арменските националисти на местна почва?

— Задръж — помоли Пилмън. Разговорът беше прекратен за четири минути. Когато Пилмън се върна ма телефона, той изрече само: — Саркис Кербусян. — След което посочи адрес в Ривърдейл.

— Благодаря, Пилмън. Както винаги, беше…

— Не сме говорили нищо — каза Пилмън и затвори.

 

 

На следващата сутрин, събота, Карп стана рано и след като установи, че коляното му се движи, грабна няколко бисквити и излезе, отправяйки се към неприятна, но необходима мисия. Той пропътува разстоянието до Осма улица във Вилидж, отби се в една сладкарница, премина пеш разстоянието между две пресечки и след малко стигна до каменните стъпала пред една къща. Натисна енергично бутона на звънеца, без да си сваля пръста цяла минута и докато не беше поканен да влезе. После се изкачи по едни стълби и позвъни.

Роулънд Хъркейни се появи в коридора. Изглеждаше спаружен като човек, дълго време държан на едно място. С отпуснати кичури руса коса, само по един тежък черен халат. Той каза:

— Трябва да ти се сърдя за станалото.

— Да, и аз на тебе, но няма да стане. Случаят е много неприятен, Роулънд, и това е всичко. Не си струва да се караме и затова съм дошъл да се споразумеем. — Той му подаде една ухаеща топла книжна опаковка. — Донесох ти няколко еврейски вкуснотии с лук.

Роулънд се опита да издържи на погледа му, но въпросният поглед след секунди беше заменен с нещо средно между мръщене и хилене.

— Еврейски вкуснотии! Много интересно! Окей, влизай, глупако!

Роулънд се отдръпна и Карп влезе. Хъркейни разполагаше с целия етаж, двойна спалня с голяма всекидневна, отделна трапезария, истинска кухня и чудна гледка към Девета улица. Това трябваше да му струва най-малко три четвърти от заплатата, но той живееше тук гратис, резултат от жест от страна на баща си, който беше голяма фигура между търговците на недвижими имоти в Манхатън. Роулънд се беше погрижил да обзаведе жилището си модерно: множество облечени в черна кожа мебели, мъхести бели килими, маси и рафтове от хром и стъкло, музикална уредба с високо разположени високоговорители и големи картини на Уорхол в хромови рамки, изобразяващи Мерилин Монроу, една в жълто и една в червено. Мястото имаше подходяща миризма — тамян от сандалово дърво и някакъв тежък парфюм, който заседна в гърлото на Карп и го накара да поиска да кихне.

Влязоха в кухнята, където Роулънд се залови да приготвя кафе, като използваше инструменти, които бяха по-подходящи за реактивен изтребител. Той смля зърната, нещо, което Карп за първи път виждаше да се прави в домашна обстановка. Карп намери един нож, сряза две от еврейските кифли, а Роулънд ги сложи в една чиния с бучки масло и топено сирене. Роулънд наля кафето, като обясняваше на Карп нещо за произхода на зърната, за който Карп не държеше особено да знае. Кафето имаше вкус на редовно кафе, това си помисли селянинът Карп.

— И така — поде Роулънд, — това малко посещение означава, че искаш да ми разкараш задника от случая Томасян?

— Ами, и да, и не, Роулънд. Не е толкова просто.

— Тогава нека чуя най-напред това, което е да.

— Добре, Томасян е твоят случай. Боравиш с него както си искаш, а аз повече не правя публични забележки относно начина ти на действие. Смятам да се придържам към личното си мнение, а то е, че случаят е шибан.

Хъркейни почервеня и щеше да каже нещо, но Карп го спря с движение на ръката и продължи:

— Почакай един момент. Ето моя проблем. Ти си опитен обвинител. Имаш инстинкт. Понякога искаш да действаш малко оригинално, малко по-близо до рогата, отколкото на мен би ми харесало, това е прекрасно. За теб… Но аз имам петнадесет, двадесет младока, за които отговарям и които не могат да различат собствения си задник от дупка в земята. Те не са обучавани в старото бюро на Гарахи като теб и мен. Те гледат какво правиш и мислят, че спокойно могат да го правят и те. А не е така. Не мога да се съглася да имам на главата си тридесетина случая, за които мисля, че са шибани, и не мога да се грижа като бавачка за всеки един от тях поотделно. Разбираш ли проблема?

— Ако предположим, че го разбирам — започна предпазливо Роулънд, — какво смяташ да направиш? Сега ми предстои да чуя това, което е не, нали?

— Да. В основни линии искам да ти помагам в разследването. Ти казваш, че парите и писмата и подробностите от живота на жертвата нямат отношение към случая. Прекрасно. Продължавай да мислиш така. Но аз искам да съм сигурен. И имам намерение да се убедя.

— Какво, смяташ да разследваш моето разследване? — попита Роулънд с видимо раздразнение.

— Не, не за това става дума. Искам само да се запозная с нещата, които според теб не заслужават внимание. Ако не излезе нищо, ти ще си героят, а за мен остава срамът.

— И обратното, ако излезе, нали?

— Не, фактически: аз мисля да ти поднасям всичко, до което се добера. Както казах, случаят е твой. И ако излезе, че Томасян е невинен, ти ще направиш каквото трябва. И това ще бъде добър урок за младоците.

В очите на Роулънд се върна раздразнението.

— Остави младоците на спокойствие! Това не ми харесва. Все едно че работиш по случая Обвиняемият срещу мен.

— Не е така — възрази Карп. — Аз просто завършвам разследването за държавата. — Роулънд се изсмя подигравателно, но Карп продължи със същия благ глас: — Работата е там, Роулънд, че трябва да погледна и от двете страни. Можем да огласим разногласията си и разделим бюрото на лагери и да направим Уортън и тях истински щастливи, или пък можем да подходим към въпроса като приятели и колеги, които се опитват да изгладят различията си. Наистина, от теб зависи как ще продължим.

Хъркейни пиеше кафето си и надълго обмисляше предложението. Той мислеше, че Карп преследва призраци, но все пак идеята Карп в известен смисъл да работи за него върху този случай изглеждаше без съмнение привлекателна. И той знаеше, че може да разчита на обещанието на Карп, че всяко ново нещо, което излезе на бял свят, няма да бъде използвано по начин, който да причини неприятности. Това беше облог, при който празно няма, има победа и в двата случая, този вид облог, който беше най-приемлив за Роулънд.

Той погледна Карп в очите и чукна рязко веднъж по масата.

— Окей, споразумението е постигнато. — По лицето му се разля широка усмивка. — Не би ли искал да направим облога малко по-интересен? Един малък страничен облог?

— Окей, ако загубя, ще ти целуна гъза в присъствието на уважавана публика — каза Карп.

— Не, аз имам предвид нещо реално. Пари. Да кажем хилядарка. Хайде!

— Никакви облози, Роулънд. Знаеш, че не се обзалагам.

Роулънд се засмя.

— Да, разбирам. Окей, примирих се. Какво ще кажеш за един малък специалитет, преди да си си отишъл?

— Какво!

— Да, в спалнята. На седемнадесет. Има цепка на задника си, такава, сякаш е чукана само десетина пъти. Ха! Искам да кажа, без да се брои снощи и тази сутрин. — Той прикри устата си с ръка. — Хей, Моли! Искаш ли да се чукнеш с този мой приятел тук?

От спалнята долетя някакъв сърдит отговор, от който Карп не разбра нищо. Роулънд направи движение с ръка в тази посока.

— Давай. Като компенсация за кифлите. Говоря сериозно. Тя ще те обслужи.

— Не днес, Роулънд — каза Карп, ставайки й опитвайки се да се овладее. — Но оценявам предложението. Ще ти се обадя по-късно.

Карп напусна къщата. Въздухът беше резлив и чист, пролетен, непретоварен с дестилати, за което Карп почувства особена признателност. Макар и свикнал да гази до глезените в гнойта на обществото, разпуснатостта на по-интимно ниво, като тази например, която привличаше приятелите му, го смущаваше. Смущаваше го и смущението. В известен смисъл това издигаше преграда между него и преобладаващото настроение на времената, което, бидейки дълбоко в душата си общителен човек, би му било приятно да сподели.

Но не, след като се беше докоснал леко до леснодостъпната женска плът, след като първата му жена го беше изоставила, той откри, че спорадичният секс не го привлича, както и много от странностите на епохата, в която живееше.

Той беше махнал с ръка и се беше отдал на затворен живот, когато се появи Марлийн. Тя, за разлика от него, не си беше отказала нищо в сексуалната фантасмагория, която представляваше Ню Йорк през седемдесетте години, и Карп беше доволен по този начин да оцени разточителните удоволствия, така да се каже, от втора ръка. Като се чувстваше добродетелен, затоплен от спомена за най-отскорошната си среща, точно тази сутрин, със своята собствена чувствена сладкогласна муза, Карп тръгна назад към метрото.

 

 

В този момент Марлийн беше привършила с мъчителния преход от благоуханна хурия към каруцарски кон. Тя се канеше да отведе малката си дъщеричка в парка, едно начинание, което, ако човек живее на петия етаж, до който се стига по стълби, а най-близкият парк е на разстояние десет пресечки, изисква специална екипировка и подготовка.

С бебето върху единия си крак и голяма платнена чанта върху другия, и като се мъчеше да поддържа в равновесие сгъваема детска количка на рамото си, Марлийн се свлече надолу по тесните стълби. Вън, на прошарената от лъчите на слънцето мръсна улица, тя оправи техническото чудо и нагласи детето в него, после се наведе, за да го завърже.

Това беше сцена, все още по странен начин неуместна за тази индустриална улица. Навсякъде около нея ругаещи работници разтоварваха огромни макари с тежки проводници от един камион и ги избутваха към хаспела в сградата на Марлийн, където щяха да бъдат вдигнати до високите етажи на сградата. Това беше една от причините, поради които Марлийн беше решила през деня да отсъства от жилището си. Старият мотор, който движеше хаспела, беше в нейния дом и целия предобед щеше да вдига оглушителен шум.

Тръгна надолу по Кросби към Гранд и после се отправи на изток. Скоро напусна индустриалната зона и навлезе в сърцето на Литъл Итали. На Гранд и Мълбъри тя мина покрай жилището, където баба й беше прекарала по-голямата част от дългия си живот. От времето, от което Марлийн нямаше спомени, до тогава, когато излезе от там, за да следва, тя беше прекарала всички неделни дни в този апартамент, а след това, когато вечерите бяха хубави, беше скачала на въже и играла различните вече забравени улични игри, които увличаха децата в ерата, преди телевизията да обсеби часовете между вечерята и времето за лягане.

Външно кварталът беше непроменен. Магазините все още бяха почти всички италиански, както и ресторантите, въпреки че китайците напираха, особено на пресечката с Мот Стрийт. И все пак Литъл Итали се свиваше и старееше. Поколението на родителите на Марлийн беше масово напуснало това място, предпочитайки близките предградия, а повечето от връстниците й не проявяваха интерес към жилища без асансьор.

Останалите стари хора бяха излезли навън, защото това беше първият топъл уикенд за годината. Марлийн спря и се заговори с няколко облечени в черно възрастни дами, приятелки на баба й, които бяха седнали на сгъваеми столове пред вратите си. Луси получаваше голямо внимание.

Старите мъже също бяха навън, а вратите на пенсионерските клубове, магазините с големите си витрини в кафяво или тъмнозелено бяха отворени, за да бъдат докоснати от пролетния бриз. Марлийн прекара няколко минути в разговор с оттеглилия се шеф на фамилията Лучезе, който се опита да зарадва Луси с една нуга с размер точно колкото трябва, за да задръсти трахеята на едно шестмесечно бебе. Марлийн се намеси навреме, за да предотврати онова, което можеше да се окаже първото непредумишлено убийство на възрастния джентълмен, и продължи нататък.

До този момент беше напълно преодоляла раздразнението си. Тя принадлежеше на това място, старото сърце на града, корените заслужаваха да им се обърне внимание.

Сега Марлийн навлезе в район, който представляваше една от многото клиники на открито, предназначени за възстановяване на хората с умствени смущения. Наркомани, спиритисти, пророци и прочие се забавляваха като в дневна стая в една от второсортните стари лудници, въпреки че тук те бяха облагодетелствани от съприкосновението с въздуха и слънцето и сами се грижеха за лечението си.

Като пресече Кристи Стрийт, тя влезе в Сара Рузвелт парк. Все още съществуват паркове, където в такава приятна събота през пролетта висшето общество се забавлява, устройва си елегантни пикници и се вози в скъпи возила, а гледачки бутат скъпи детски колички, но Сара Рузвелт парк не е от тях. Този парк представлява тясна асфалтирана ивица, украсена с уморени тревни площи и клюмнали дървета, посещаван не само от потиснати хора, но и от съмнителни групи от Алфабет сити, който започва след няколко улици на север.

От друга страна, даже едно такова скръбно зелено пространство беше рядкост в тази част на града. Имаше поне една част от парка, тревно поле около малка спортна площадка и игрище за баскетбол, където прилични хора — главно пуерторикански семейства от Лоуър Ийст Сайд — можеха да се събират и да следят игрите на децата си.

Бебето беше заспало. С чувство на благодарност Марлийн се отпусна на една пейка, запали цигара и се зае да наблюдава какво става наоколо. Ята от дечурлига крещяха на площадката, повечето от тях оставени без надзор, а на едно петно от неподдържана трева някаква възрастна жена от латински произход нареждаше на земята храната за пикника, докато мъжът й лежеше по гръб и пиеше бира. Членовете на друго семейство бяха заети с включването на преносима скара и се смееха, поради това, че пламъците от газта бяха лумнали със силно свистене и се разнесе силна миризма.

Едно малко пуерториканско момиче, може би седемгодишно, кокалесто и мръсно, се провираше между тълпата, унесено от някаква вътрешна фантазия. То беше облечено в изцапана розова сатенена рокля, няколко номера по-малка, отколкото би трябвало, към която тя беше прикрепила червен кринолин, който висеше отпуснато до глезените й. На главата си беше сложила тиара, направена от смачкано метално фолио, беше забола на раменете си шифонови шалчета и когато скачаше и се въртеше, те трепкаха зад нея като крилца.

Вниманието на Марлийн беше отклонено от гневни викове и шум от чупене на стъкло. Тя погледна към редицата от пейки. Вероятно имаше сбиване между пияни, но не можеше да се види нищо. Бебето, събудено от шума, започна да се мръщи и Марлийн посегна в чантата си за шише с биберон. Когато отново вдигна глава, видя малкото момиче изправено пред себе си.

— Ти пиратка ли си? — попита то направо. Марлийн носеше черната превръзка, която прикриваше мястото, където преди няколко години окото й беше пострадало от писмо бомба.

— Да — каза Марлийн. — А ти си вълшебна принцеса, нали?

Детето кимна. То държеше дълга пръчка, краят на която беше покрит с топка от златно фолио, от това, в което в заведенията за бърза закуска увиват сандвичи. Носеше напукани лачени обувки и омърляни бели чорапки. Коленете му бяха изподрани. Мършаво малко създание, но симпатично, въпреки явната занемареност.

— Това твоето бебе ли е?

— Да.

— Мога ли да си играя с него?

— С нея. Не, много е малка за игра.

Детето се усмихна самодоволно и размаха жезъла си напред-назад.

— Аз мога, мога да я превърна в жаба — заяви то убедено.

— Да, но, моля те, недей. Аз имам страшно много жаби, но само едно бебе.

Момичето се завъртя на един пръст, за да развее шалчетата. То държеше тялото си много изправено в желанието си да поддържа подходящата грациозност и погледна отвисоко Марлийн по начин, който би могъл да изглежда смешен, ако не беше толкова сериозен. Марлийн каза:

— Как се казваш?

— Принцеса, не, Изключителната Приказна Принцеса Латамешиана. Първа. А ти?

Марлийн представи себе си и бебето й след това попита:

— Живееш някъде наблизо?

— Живея на луната — информира момичето, загледано в един най-обикновен човек в тъмно палто, който се движеше по пътеката. Когато той отмина, момичето се наведе близо до Марлийн и додаде с театрален шепот: — Виждаш ли този човек? Той е върколак.

— Аз не мисля така.

— Ти не вярваш, че има върколаци?

— Не особено.

— Ами… вещици? Вярваш ли във вещици?

Марлийн се замисли сериозно по въпроса.

— Да, мисля, че вярвам.

Детето се засмя високо.

— Ха-ха! Вещици не съществуват.

— Така ли? Тогава в какво вярваш?

Момичето отговори напевно и важно, като отброяваше на пръсти нещата, в които вярва:

— Вярвам във върколаци, чудовища…, в Бога, в динозаври, вампири, феи и… ангели. Ангелите могат да се видят. Това е вярно.

Марлийн направи заинтересована физиономия, като се помъчи в нея да няма нищо снизходително. Слънцето топлеше приятно, бебето смучеше биберона с блажен вид, а Марлийн беше доволна от това, че научаваше всичко за особеностите на ангелите. Това беше по-интересно от подробностите при купуване на жилищни сгради и по-приятно от разказите на жените, които се оплакват, че са изнасилени.

Отново се чу шум от счупване на стъкло, като звукът идваше от завоя на пътеката. Силата на спречкването се покачи с един градус. Малкото момиче престана да говори и Марлийн разбра, че беше задало въпрос.

Момичето попита още веднъж:

— Виждала ли си някога?

— Ангел? Не, мисля, че не съм. А ти?

— Непрекъснато. Знаеш ли какво става, когато някой ангел е лош? Бог му взема крилата и той пада и се смачква. Ангелите имат истинска кръв. Наистина! Или лошият ангел може да стане вампир. Зависи.

— Интересна теория — съгласи се Марлийн.

Детето направи още един пирует, като поглеждаше с възхищение към крилата си.

— Феите имат специални крила и затова никога не падат. Аз мога наистина да летя.

Марлийн се усмихна несигурно и погледна детето внимателно. Нищо лошо с въображението, но принцесата, която, като се съдеше по оръфания й вид, не беше между любимките на действителността, може би се увличаше прекалено много. Странно, Марлийн се сети за онази Джейн Доу върху циментената маса в моргата. Може би тя също е мислела, че може да лети.

— Знаеш ли какво, принцесо — започна Марлийн, — тези крила са много хубави, но не са като истинските крила, нали така? Искам да кажа, че птиците имат истински крила и че могат да летят истински…

Въведението на Марлийн в онтологията беше прекъснато, както често се случва при подобни дискусии, от акт на сериозно престъпление. Чу се дрезгав писък и по асфалтовата пътека се появи един бягащ мъж с разкъсани дрехи. Той залиташе, лицето му представляваше истинска кървава маска. Преди да разбере какво става, Марлийн се изправи и застана между кървавото привидение и малката Луси. Но раненият мъж не ги удостои с поглед, а се блъсна в един храст, като премина през него и пресече мястото на пикника, последван от хор от ругатни и още писъци. Преследвачите му, двама парцаливи грубияни, единият с нож в ръката, а другият стиснал счупена винена бутилка, го следваха отблизо. Марлийн вече избутваше бързо количката в противоположната посока. След около тридесет крачки тя се сети да потърси доскорошната си компаньонка, но малкото момиче беше изчезнало. Поне в това отношение беше наистина фея.