Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (3)

3.

След като Роулънд си отиде, Карп премахна напълно от ума си убийството на турския дипломат и насочи мислите си към по-слабо забележимите, но далеч по-многобройни убийства. От средното чекмедже на бюрото си извади голям жълт лист. В действителност това бяха четири листа от голямото руло, което счетоводителите наричаха съединени разгънати листи. Там бяха написани имената на неговите адвокати, случаите, за които те отговаряха, и предлаганата програма за всеки един от тях.

Съществуваше подробно разработена компютърна система, която трябваше да върши същата работа, но Карп знаеше, че тази система е остаряла и ненадеждна. Знаеше, че е ненадеждна, защото беше вкарал в нея прекалено много лъжи. Блуум и неговият административен сатрап Конрад Уортън даваха особен приоритет първо на оневиняване чрез съдебните процедури, и второ, на полагането на специални усилия за наказване на подсъдимите, които са имали нахалството да навредят на важни или интересни хора.

Карп изглади листа върху бюрото си. Имаше вписани деветстотин и петдесет убийства, което означаваше, че всеки от хората му трябваше да получи средно тридесетина. На практика никой не работеше върху тридесет убийства, един-единствен процес за убийство поглъщаше цялото време на един-единствен обвинител, а някои дела изискваха повече от един човек. Спасяващото обстоятелство беше фактът, че не всички дела стигаха до процес.

Карп плъзна погледа си върху листите. Може би две трети от тези престъпления бяха това, което ченгетата наричаха пасове ниско по тревата: съвършено очевидни случаи, при които някой е посегнал на живота на любима или позната и няма абсолютно никакво съмнение какво се е случило. Когато убийството беше резултат от някоя от обикновените причини — бедност, отчаяние, последна непоносима обида, нанесена в необикновено нестабилен момент, услужливостта на зареден пистолет — към обвиняемия се подхождаше с известно снизхождение. Той можеше да получи най-различни срокове затвор до двадесет и пет години, което зависеше от съдията, но повечето излизаха на свобода след мандатния минимум — пет години за убийство втора степен.

От друга страна, идеята това да се превърне в навик по време на мандата на Карп, не беше добра. Този човек Честър Холис — моливът на Карп докосна мястото на листа, където беше изписано Държавата срещу Холис — беше току-що убил третата си жена, две години след шестгодишната си присъда за това, че беше убил приятелката си. Преди това беше убил първата си жена, за което лежа шестдесет и два месеца. Господин Холис нямаше да получи възможност да пледира, освен ако не беше се признал за виновен по второто убийство. Ако господин Холис предпочетеше да се възползва от правото си на процес (което вероятно щеше да направи) и ако го осъдеха (което в никакъв случай не беше абсолютно сигурно), той щеше да получи от двадесет и пет години до доживотна присъда и щеше да лежи най-малко двадесет и пет години, при което вероятно би бил твърде немощен, за да примами четвърта жертва или да употреби срещу нея чук, ако все пак успееше да я примами.

Въпреки че съществуваха законови ограничения по въпроса какви пледоарии могат да бъдат позволени за какви първоначални обвинения, помощник областните прокурори имаха огромна свобода на действие. Работата на Карп се състоеше в това, да определи съставите и реда на делата, доколкото разполагаше с възможност да намери време и място за необходимите му процеси, така че една приемлива част от истински злите закононарушители да бъдат изолирани от обществото за колкото може по-дълго време.

По общо правило ниските пасове се грижеха сами за себе си. Освен в случаите, където обстоятелствата бяха специални, както този с господин Холис, или когато се намесваха пледоарии за невменяемост или процедурни формалности, и тогава Карп превключваше системата на автопилот. Разполагаше с компетентен състав, който беше подбрал сам и на който имаше доверие.

Освен леките случаи съществуваха и мистериите, които съставляваха една трета от всички убийства. Това бяха случаите, при които липсваше непосредствен заподозрян. Мистериите заемаха особено място върху стратегическата карта на Карп, защото той беше очертал с червено малкото квадратче с етикет подсъдим. Малкото квадратче обикновено беше празно.

Някои бяха със съвсем очевиден произход — мъртъв човек на някаква забутана улица с куршум в гърдите и обърнати навън джобове — докато други бяха по-екзотични: две прясно отрязани женски глави, внимателно поставени върху маса в хотелска стая в Уест Сайд. И едните, и другите представляваха проблем.

Понякога те изискваха много подробно разследване и, което беше много типично, имаха като резултат дела, базирани на обстоятелствени доказателства, което обикновено означаваше, че човекът, когато го откриеха, отричаше да е извършил престъплението. От гледище на закона помощник областните прокурори трябваше да отговарят за тези разследвания, но обикновено детективите вършеха доста работа при добро желание, докато попаднеха на подозрителен обект. Повечето обвинители бяха на мнение, че е мъдро да им се отстъпи тази роля, но не и Карп. Той държеше хората му да посещават сцената на престъплението, да поемат грижата по веществените доказателства и да присъстват при аутопсиите на жертвите.

А между мистериите задължително имаше случаи, които разбуждаха най-силните политически страсти, такива, при които или заподозреният, или жертвата беше забележим данъкоплатец, или такива, при които членове на една раса са видели сметката на представители на друга, или такива, при които жертвата е била особено фотогенична или миловидна, или млада, или е била умъртвена по особено жесток начин, или е била в твърде голяма компания.

Турският дипломат на Роулънд естествено представляваше един от тези случаи. Карп написа името Томасян на подходящото място и премина нататък. Той се опитваше да се придържа към вярването, че животът на всеки човек е точно толкова драгоценен, колкото на всеки друг, и че всеки има право на защита от закона, въпреки че знаеше, че много от жертвите на насилие в Ню Йорк не бяха между тези, за които, когато те умираха, земята плачеше.

Като този например. Карп се намръщи и направи отметка до Държавата срещу Моралес и надраска една бележка до Лени Бъргмън, помощник областния прокурор, който отговаряше по това дело. Емилио Моралес беше известен главорез от Източна сто и дванадесета улица. Карп вярваше, че той е промушил голям брой жертви и вероятно е убил няколко, но не вярваше, че Моралес е прерязал гърлото на партньора си в престъпленията Снуупи Вега, а след това да е запазил кървавия нож и напоената с кръв бейзболна шапка на Снуупи, поставена върху тоалетната масичка в банята на апартамента, в който живееше с баба си и сестрите си, където полицаите бяха казали, че са ги намерили.

Вместо това Карп подозираше, че детективите, които бяха открили тялото на Вега, са решили да отърват града от останалите от шайката на Моралес и Вега, като припишат вината на партньора. За много ченгета всички негодници си приличаха. Моралес беше извършил убийства, за които те не можеха да го задържат, а сега разполагаха с престъпление, което представляваше благовиден предлог за арест с помощта на малка фалшификация на доказателствения материал. Рано или късно щяха да хванат истинския извършител покрай друго престъпление, или може би улицата щеше да им спести тази грижа. Или може би наистина Моралес беше убиецът, в който случай имаше нещо много иронично в това той да бъде подведен под отговорност на основание на изфабрикувани доказателства.

Карп, макар и голям почитател на иронията и макар че беше затварял очите си при много случаи, когато престъпници са били пращани в затвора въз основа на подправен доказателствен материал, не искаше да разпространи тази техника и върху процедурите по убийствата. Той продължаваше да се придържа към странното убеждение, че всеки отделен негодник е различен от останалите и че само този, който беше извършил убийството, само той и никой друг трябваше да бъде осъден. Съвсем, независимо от това и от по-практическа гледна точка Карп вярваше, че при истински доказателства делото ще бъде загубено.

Защото Моралес, прав за първи път в мизерния си живот, щеше упорито да настоява за процес, а на процеса, даже ако делото оцелееше след иск за прекратяването му, защитата щеше да сдъвче гримираното доказателство, както бултериер сдъвква глезена на крадеца, докато накрая нещо се счупи. Някой щеше да си спомни, че е виждал шапката на улицата. Бабата, благочестива богомолка, щеше да свидетелства, че е чистила стаята му всеки ден и че там не е имало шапка. През това време Моралес щеше да се е забавлявал с петима приятели и затова на ченгетата щеше да се наложи да атакуват петимата, за да попречат на алибито, което щеше да предизвика допълнителен хаос при процеса. А Карп не разполагаше с достатъчно време, за да го прахосва с подобни батаци.

Прехвърли се на следващия случай, а после на по-следващия, изграждайки клатушкаща се къщичка от карти, като се молеше тя да се задържи още една седмица без затруднения и злополуки, надвишаващи нормалните.

Кони Траск показа главата си в стаята, каза му, че часът е пет и тридесет и че си заминава, ако той не иска нещо от нея. Направи й знак, придружен с усмивка, че може да си върви, и продължи да се занимава с мистериите.

 

 

Докато Карп се занимаваше с работата си, Роулънд Хъркейни се измъчваше на един даже по-неприятен фронт, като дъвчеше нещо, за да потисне миризмата и чувството на гадене и за да покаже, че може да издържи, докато един съдебен медик изтръгваше вътрешностите на Мехмет Ерсой и ги слагаше в голям леген. Двамата се намираха в дисекционната зала на моргата Белвю, където Роулънд беше отишъл след пресконференцията. Докторът беше дребен, червенокос ирландски имигрант на име Дени Махер, който обичаше работата си и това да има компания, когато я върши.

— Много добър черен дроб — установи Махер, разглеждайки органа, — рядко срещам добър черен дроб, така да се каже, като този, който нашият приятел без всякакво съмнение е имал. Действително добре охранен кавказки мъжкар. От това, което виждам, стигам до заключението, че се е вслушал в заповедта на Пророка да не се докосва до водата на живота. Ха, ето още един.

Щипците на Махер измъкнаха нещо от масата вътрешности и го пуснаха, при което то издрънча в легена. Имаше още три със сплесната форма деветмилиметрови куршума. Махер съобщаваше подробно за находките си в микрофон, окачен пред лицето му.

Роулънд наблюдаваше безучастно, докато Махер сваляше скалпа от главата на трупа, изрязваше горната част на главата му и изваждаше мозъка. Махер съобщи, че мозъкът не е засегнат и че е без особени патологични отклонения. Той продължи да си казва урока пред микрофона, регистрирайки мнението си, че смъртта е настъпила поради обезкървяване след перфорацията от куршуми на предната аорта и белодробните артерии.

Махер изключи микрофона и набързо заши празните вече места с груб шев. Асистентът му, мрачен пуерториканец, му помогна при прехвърлянето на тялото върху болнична маса, която след това избута в студената зала.

— Преброих десет попадения, от които имаме четири куршума. Предполагам, че останалите са или в полицията, или в санитарния отдел. Интересно нещо са това куршумите. Спомням си навремето имахме едно момче с тринадесет огнестрелни рани, без да е засегнат някакъв жизненоважен орган. Изписаха го след една седмица. По-късно имаше случай, когато смъртта е настъпила само от едно попадение. Един случай може да се обясни или със случайност, или с умение. При нашия случай нямаме работа с второто, Роулънд.

Хъркейни изпухтя. Той вече знаеше, че убийците са аматьори, беше на аутопсията, само за да види установен факта, че дадените изстрели са предизвикали смъртта на жертвата, което беше повече от очевидно от самото начало.

— Искаш ли да пийнем, Роулънд? — попита Махер със светнало лице. — Това ще ни помогне да изтъкнем пропастта, която дели добрите християни, каквито сме ние, и последователите на достойния за оплакване Мохамед. Жалко, искам да кажа, че безупречният му черен дроб не му е допринесъл никаква полза и той е мъртъв като котката на Мърфи в разцвета на творческите си сили.

— Ти все още пиеш лабораторен алкохол, Дени?

— Разбира се. Това е чиста, натурална течност без всички онези объркващи етери и примеси.

Роулънд поклати глава и докато Махер преливаше известно количество етанол в малка стъкленица, хвърли поглед към друга маса. Във формата под платното имаше нещо странно.

— Какво е това? Пак ли някаква торба от нарязани части? — попита той.

— Не, съвсем не. Но може би ще проявиш интерес, тъй като си специалист по дамската част. Това тук би могъл да наречеш изключително плоскогърда жена.

Той отдръпна покривалото с рязко движение.

Зъбите на Роулънд се забиха здраво в дъвката.

— Очарователно, Дени. Какво й се е случило?

— Изпълнила е скок лястовица от шестетажно здание и се е приземила върху лицето си. Интересен е начинът, по който вътрешните органи са се показали през отворите на тялото. Предстои ми сложна работа. Зъбите са разпилени във всички посоки. Никак няма да се изненадам, ако открия, че някой от тях е заседнал в мозъка. И, разбира се, те ще ни трябват за идентифицирането. За това момиченце снимката от зрелостното свидетелство няма да свърши работа.

— Неидентифициран труп, а? Какво е, самоубийство?

— Засега изглежда така. Не се виждат следи от насилие, но, разбира се, изумителният доктор Махер все още не е произвел чудото си в областта на съдебната медицина.

Роулънд се закиска.

— Предполагам, че персоналът няма да й посегне.

— Виж какво, що се отнася до това — избъбри Махер, — в професията съществуват всякакви вкусове. Аз, разбира се, никога не съм си позволявал подобно удоволствие. Имам чувството, че е като с ирландка, но е по-топла и без всякакви скандали и мърморения след това. Пожелавам ти приятен ден, Роулънд.

Хъркейни излезе, като се смееше гръмогласно. Асистентът на Махер влезе и попита с надежда:

— Смяташ ли да привършиш за днес, докторе?

— Не, Карлос — каза Махер. — Искам да поработя малко върху нашата малка палачинка тук. Измий с маркуча масата и ми помогни да я качим. Можеш да си отидеш в пет.

 

 

В шест Роулънд Хъркейни почука на вратата на офиса на Карп и влезе.

— Е, какво? — посрещна го Карп, като си вдигна главата и си разтърка очите. — По телевизията ли те показваха? Влюбиха ли се в златните ти къдрици?

— И едното, и другото. Блуум пита къде си.

— Не се съмнявам. Той обича да съм на такова място, където да може да ме вижда. Как мина?

— Прекрасно — отвърна Хъркейни уклончиво. — Обичайните глупости. Томасян е готов. Ще го призовем довечера. Вероятно следващата седмица ще поискам да посетя съдебните заседатели, които определят дали въпросът да се отнесе до съда.

— Толкова бързо?

— Да, защо не? Постигнали сме много — или може би пропускам нещо? — Светлите малки сини очи на Хъркейни се присвиха.

Карп пое дъх и захвърли молива.

— Роулънд, какво ще кажеш ако ти купя нещо за пиене? Заслужил си.

Напрегнатото изражение на Хъркейни в миг се замени от силно учудване.

— Искаш да ми купиш нещо за пиене? Бъч, ние работим от дванадесет години заедно. Никога не си правил такова нещо преди. Освен това ти не пиеш.

Карп се изправи на крака и набута някакви папки в една по-голяма назъбена и от картон, която му служеше за чанта.

— Че какво, може би е време да започна — каза. Облече си палтото и един дъждобран.

— Тя не ти дава покой и ти искаш да се подготвиш, преди да се върнеш вкъщи, познах ли?

— Човек се чувства щастлив, когато вярва в това — отговори Карп с мек тон, — но всъщност си мислех, че след големия ти успех ще поседнем, ще пийнем бира и ще си поговорим за него като прилични хора.

Хъркейни трябваше да се задоволи с това обяснение. Те наистина отидоха на бар в един китайски ресторант на Бейърд Стрийт, любимо свърталище на поръчители на хора, пуснати под гаранция, евтини адвокати и други обичайни посетители на криминалните съдилища. Мястото беше пълно с такъв вид люде, които се радваха на дежурното пийване след работа или преди работа, ако им предстоеше да се занимават с нещо през по-късните часове и да сключват съмнителни сделки. Карп се чувстваше напълно като у дома си.

Мястото беше опушено и боядисано в лъскаво червено с обичайните йероглифи, изрисувани коприни, декорации с цветя и много стари китайски статуетки, поставени на различни места. Карп и Роулънд се настаниха в едно сепаре, оформено с червена изкуствена кожа. Веднага се появи китайка с безизразна физиономия и взе поръчката им.

— Роулънд, винаги съм искал да знам как така всеки китайски ресторант на този свят, колкото и да е загубен, е винаги напълно зареден с питиета?

Роулънд вдигна рамене.

— Може би ги използват за пране на пари от Хонконг и нелегален внос? Не знам. Това е част от плана им за завладяване на света.

— Мисля, че такива планове имат евреите.

— Вие пропуснахте шанса си — каза Роулънд. — Прекалено много асимилация. Китайците не правят тази грешка.

Келнерката донесе питиетата — бира за Карп и уиски за Хъркейни. Карп извади няколко банкноти.

— Виждаш ли тези пари? — попита Роулънд, след като келнерката ги прибра. — Тези банкноти никога вече няма да се докоснат до бяла кожа. Веднъж попаднали у китайците, парите никога не ги напускат.

Карп се засмя.

— Ти си очарователен фанатик, Роулънд. Е, добре, нека забравим жълтата опасност. Какво мислиш за този турско-арменски бизнес?

Хъркейни изпи половината от своя скоч. Без да мисли много, той отговори:

— Какво мисля? Група изплъзнали се из контрол глупаци. Пишат писма за нещо, което е станало преди един милион години, имам предвид писма до турците. И някой сигурно се е сетил, че от писмата няма да има много полза и е казал на другите нека гръмнем някого и да видим какво ще стане. Трябвало е да наемат професионалист. А що се отнася до черешата на върха на тортата, погледни това…

Роулънд протегна ръка към чантата си и извади една папка. Той подаде на Карп две страници.

— Това е транскрипция на лентата от телефонното обаждане от името на атентаторите. Другото е ксерографирано копие, което задигнахме от рафта с папките на Томасян. Там има пишеща машина и аз ти гарантирам, че ще покажем, че текстът е бил написан на тази машина. Да забелязваш някакви сходства?

Карп прочете двата текста.

— Разбирам какво имаш предвид. Онова там, в което се казва: Хиляди и хиляди синове и дъщери на арменския народ, жестоко изклани, викат за отмъщение и настояват за признание. Ако те не получат дължимото, тогава бойците на Арменската тайна армия ще отмъстят. На двете места е дума по дума същото. Прави впечатление, Роулънд. В съда ще се забележи. — Той върна страниците и отпи от бирата. — Мисля, че не може да има спор, че ще трябва да направим опит с това.

— Разбира се, не съществува и намек за споразумение. Той казва, че не го е направил и че не знае кой го е сторил, и аз трябва да кажа, че той е един хладнокръвен малък мръсник. Сравнен с хората, с които обикновено си имам работа при случаите на убийство, занимаването ми с него ми доставя удоволствие. И адвокатът му си го бива. Той също е арменец. Нарича се Агопян. Симпатично момче, прилича на онзи, който играеше Пери Мейсън по телевизията.

— Реймънд Бър — каза Карп. — Нещо си се объркал, Роулънд.

Хъркейни се засмя.

— Да, имаш право. Не, ще го хванем. И мога да кажа още нещо със сигурност: не след дълго ще подберем и другия. Или Томасян ще го издаде, или ще направи нещо глупаво. Да, знам, че казах, че е хладнокръвен, но още не е минало време. Той не е мислил за това какво е да бъдеш приятно момче от средната класа с поглед, обърнат към двадесет и пет годишна до доживотна присъда. Плюс това майката и таткото и сестрите още не са упражнили влиянието си върху него. Така че, ще прояви склонност към сключване на сделка. А ако не, да върви по дяволите. Ще се опитаме и ще постигнем осъждане. Сигурно не греша. Не мислиш ли?

Роулънд беше забелязал, че Карп разтърква долната си устна и че гледа унесено към горния ляв ъгъл на вселената, сигурен знак за колебание.

— Добре — каза Карп след кратка пауза. — Имате добър случай. Мисля, че все още не е настъпила мъгла. Приятелката например…

Роулънд го прекъсна с жест, с който искаше да покаже, че предпочита да говорят за друго.

— Хайде, Бъч! Нека предположим, че тя се появи… — И продължи с фалцет: — Да, господине, моят сладур беше с мен цялата нощ и до обед и помпичката ми е така протрита, че едва пикая. — Той продължи с нормалния си глас: — Не съществуват проблеми с момичето. Ще я разпъна на кръст на свидетелската ложа. Може да си е имала работа не само с него. Ще намеря хора, които е лъгала. Ако го обича, ще направи всичко възможно да го спаси от затвор. Ще повлияя на съдебните заседатели. Не за първи път съм действал така.

Карп поклати глава нетърпеливо.

— Добре, Роулънд, аз знам как да подведа под отговорност един свидетел, но не това имах предвид. Имах предвид защо я няма? Къде е? Какво прави? Дали арменците я крият? Дали Томасян според плана им трябва да бъде агне, принесено в жертва от собствените си хора? Има и нещо друго, онова там с номера на колата и пистолетите…

— Само не ми говори за глупостта като защитна окраска, моля те!

— Не, въпреки че при този случай тя може да свърши работа. Искам да кажа, че едното с другото не се покриват. Ако по някаква причина не са имали нищо против да използват собствения си номер, тогава биха искали да изглеждат съвсем чисти при пристигането на полицаите. Защитата ще се опита да постави под съмнение зрението или надеждността на всички тези, които са забелязали номера. Ако по някаква причина им трябват пистолетите, а тези пистолети представляват инкриминиращо обстоятелство, тогава абсолютно задължително е да бъдат анонимни при извършване на нападението. В такъв случай защитата може да ги изкара за невинни жертви, заинтересовани от самоотбраната си. Което води до допълнителния въпрос защо един човек, който разполага с най-резултатните известни безшумни оръжия, иска да изиграе такава глупава сцена, като това да застреля някого пред очите на цяла дузина хора, когато е паркирал на еднопосочна улица, която практически е задънена.

— Вече ти казах, те са аматьори.

— Роулънд, аматьори, не аматьори, логиката се губи. За какво му е трябвал заглушителят? Празненство за глухите по случай Четвърти юли? Това, което искам да ти кажа, е, че даже ако никога през живота си не е правил такова нещо, ако трябва да убие турчина, той ще почака край апартамента му късно някоя вечер и ще го очисти с M3. Тук има друг ъгъл, който ние не виждаме.

Хъркейни изпи питието си и направи знак на келнерката да донесе още. Не му харесваше насоката на разговора и от вниманието му не беше убегнало това, че областният прокурор не беше задал никой от тези въпроси. Фактически Роулънд беше достатъчно добър разследвач и имаше подобни резерви. Но за тях сега нямаше защо да се мисли. Сега това беше прието като евангелска истина, съобщено на милиони хора по радиото и телевизията преди не повече от час, че човекът е Томасян. Цялата умствена енергия на Роулънд беше посветена на това той да се убеди, че след седмици или месеци дванадесет съдебни заседатели също ще повярват почти без особени разумни съмнения и с чиста съвест.

Каза:

— Знам, че съществуват някои несигурни места при този случай, но не ги намирам важни от тактическа гледна точка. Хората гледат много убийства по телевизията и мислят, че те с както в реалния живот. Те не си представят какво наистина ще се случи, ако бъде извършено престъпление на такова и такова място и време. На защитата ще й бъде трудно да се справи с това положение.

— Не, Роулънд, слушай — прекъсна го Карп. — Не ти говоря за тактическа гледна точка. Не ти казвам, че случаят не е добър, че ти липсват необходимите факти. Добър е. Само питам този ли е човекът? Наистина ли го е извършил? Това не е същият въпрос като Добър ли е случаят?

— Разбира се, че го е извършил! — отсече Хъркейни. — Кой друг може да бъде? Той е написал писмото, той се е обадил по телефона, у него са колата и пистолетите, и якето, той е убил човека. Случаят е приключен!

Карп въздъхна и отпи от бирата. Чувстваше главата си лека, вероятно от лекарствата, които беше погълнал няколко часа по-рано, и от алкохола, с който не беше свикнал, и допусна, че проницателният му адвокатски ум вероятно не беше в най-добрата си форма. И така, Роулънд вероятно беше прав. Самият Карп, често пъти жертва на внушения от страна на по-малко компетентни хора, беше чувствителен към този порок и освен това нямаше желание да поднася огън към късия фитил, с който приятелят му беше прочут.

Затова той се усмихна приятно и промени темата, което много зарадва Роулънд, след което двамата говориха за спорт около двадесетина минути, а после Карп стана от масата и каза, че трябва да си ходи вкъщи.

 

 

Вкъщи означаваше само шест блока по-нататък в една висока сграда на Кросби до Гранд и Карп стигна пеш до там, както правеше почти винаги. Но крачката му не беше обичайният главоломен галон, а внимателно и величествено движение като на стар полковник, който е излязъл да се поразходи по крайбрежния път. Когато стигна до вратата, на Карп му оставаше да изкачи пет етажа по стръмните дървени стълби. Той направи това много бавно, като прегъваше болното си коляно колкото може по-малко. Това му отне почти десет минути и той беше побледнял и с леко размътено съзнание, когато най-после стигна до боядисаната в червено стоманена врата на апартамента, в който живееше със семейството си.

След като влезе, той тръгна леко олюлявайки се към една стара кушетка, тапицирана с червено кадифе, и се отпусна в нея, като повдигна крака си и го подиря на една ниска масичка. От другата страна на масичката жена му Марлийн седеше с кръстосани крака във виенски люлеещ се стол с купчина книжа в скута си. Тя го огледа над рамките на големите си кръгли очила за четене:

— Къде беше? Минава седем.

— Правех опити да си изпия заплатата в кръчмата, ето къде — промърмори Карп. Изу обувките си и се измъкна от дъждобрана и сакото си. — А сега искам вечерята си и една прегръдка от моето добро старо момиче.

Тя нагласи очилата си в предишното им положение и поднови четенето на един документ.

— Твоята вечеря. — Тя подуши въздуха. — Се втвърдява в един тиган на печката. Има хляб и салата в хладилника. Моля те да се обслужиш, защото съм заета.

Тя продължи да работи една-две минути, но когато Карп не се помръдна, вдигна глава и го огледа по-внимателно.

— Бъч? Добре ли си? Боже, приличаш на леко претоплена смърт! Какво ти се е случило? Нали знаеш, че не можеш да пиеш.

— Понякога мога — сопна се Карп.

— Това са глупости! Съпрузите евреи не пият и не бият съпругите си. Това научих върху коляното на майка си. Ако ми трябваше пияница, бих могла да се омъжа за някого, когото поне мога да заведа на църква. И така, какво не е наред при тебе?

— Няма ми нищо — смотолеви Карп. — Просто съм уморен.

— Не ми се вярва. Сигурно е пак проклетото ти коляно. Каза, че ще вземеш някакви мерки.

— Ще взема — потвърди Карп. — Между другото, би ли могла да ми донесеш малко лед?

Тя пусна документите на пода, свали очилата си и на път за хладилника подхвърли:

— Трябва да ти се скарам. Съвсем честно, ти си абсолютно дете.

Тя зави в една торбичка и после в хавлия няколко ледени кубчета и отнесе пакета до Карп, който през това време беше успял да се освободи от панталоните си и развързал бандажите, които през целия ден пристягаха болното място. Коляното му беше червено, твърдо и неестествено, приличаше на нар.

— Боже! — възкликна тя. — Как можеш да вървиш с това нещо? Че то прилича на нещо от витрината на китайски бакалски магазин, което даже самите китайци не знаят какво е. — Тя се разсмя. — Господи, много си смешен с риза и вратовръзка и без панталони.

— Благодаря ти за подкрепата в моя час на изпитание — изрече Карп с твърдост.

— О, моля те, недей! Вината е изцяло твоя. Задълженията ми се свеждат до това да се грижа за едно стопроцентово бебе. Иди на лекар и оправи това нещо!

— Добре, така ще направя — измуча Карп кисело.

— Честно, можеш ли да се закълнеш?

— Да, утре ще отида при Хъдзън. Ще му кажа, че случаят е спешен.

Тя го огледа внимателно, за да провери дали не се опитваше да я излъже, и след това, като реши, че е искрен, се настани до него на кушетката и обви врата му с ръка.

Той въздъхна:

— Така е по-добре. Като стана дума за стопроцентовото бебе, как е тя?

— Тя е много добре. Тя е ангел. Но положението в детското заведение се влошава сериозно. Белинда ни каза, че след две седмици ще се върне в прекрасния си островен дом.

— Защо? Аз мислех, че там й харесва.

— Това е нещо семейно, което тя ми разказа много подробно и което няма да повторя. Но то означава две експлоатирани жени от третия свят, които сме наели през последните три месеца, за да се чувствам по-свободна, а това ми е омръзнало. И не ме гледай така! Няма да престана да работя, даже ако трябва да взема Луси в съда със себе си или, още по-добре, да ти я оставям в офиса. Ти си шеф на отдел. Можеш да седиш на задника си по цял ден и да даваш заповеди.

— Почакай малко, струва ми се, че ти също си шеф на отдел.

— Да, но моят отдел, който се занимава с дреболии, като изнасилвания и малтретиране на деца, разполага само с пет адвоката, от които единият съм аз. Заета съм с работа шест пъти повече от теб.

— Има един център за гледане на деца…

— Не! Не съм съгласна дъщеря ни да стои затворена в един пълен с болести хамбар, където по цял ден да я държат пред телевизора. Или нещо по-лошо.

— Чуй ме! — настоя той. — Чух Тина Лински да разговаря с една жена в офиса на отдела, ченге — не, беше юристка. Детето на сестра й е там и в групата им трябва още едно бебе и тя искаше да разбере дали Тина не иска да заведе там нейното. Чух само това-онова от разговора, но ми се стори, че става дума за нещо наистина добро. Тази жена има степен в ранното обучение и детската психология…

— Коя, юристката?

— Не, жената, която се грижи за децата. А мястото е в Трибека. Можеш да я оставяш там на път за работа.

— Какво е името на тази юристка?

— Не можах да го чуя. Тя е някаква пълна жена, ниска, с тъмна коса. Можеш да питаш Тина.

— Това ме интересува, но изглежда прекалено хубаво, за да е вярно. От друга страна, полага ни се малко добър късмет. Днес получих писмо от Лепковиц.

— Какво иска, още наем?

— Не. Изглежда, че този любезен стар господин Лепковиц в Маями шоорз в последен пристъп на алчност, подтикнат от младата Лепковиц, е решил да прави от сградата кооперация.

— О, ужасно!

— Така е. Разговарях накратко на стълбите с Лари и Стюарт, преди да се прибереш. Стюарт води усилени пазарлъци с младата Лепковиц. Мортън. Той говори за двеста хиляди долара на етаж, като поддържането ще струва поне четиристотин на месец.

Карп почувства как стомахът му се обръща.

— Боже мой, Марлийн! Това е почти два пъти повече от наема, който плащаме. И как ще се справим с тези двеста? Да вземаме подкупи?

— Може и дотам да се стигне — смръщи се тя. — Стю и Лари правят сметки като обезумели и ми казват, че ако вложа по-голямата част от четиридесет и петте хиляди, с които разполагаме, като платим в брой, и ако и двамата продължаваме да работим, ще можем да го изплатим за тридесет години. Месечните разноски, лихви, данъци, застраховки и поддържането ще струват около две хиляди и двеста.

Той ахна.

— За този апартамент? — се изтръгна от него напълно спонтанно.

Марлийн се намръщи. Разговорът беше труден. Тя беше преустроила един галваничен цех в жилище години преди агентите по недвижими имоти да стигнат до идеята за Сохо или преди високите места, южно от Хюстън Стрийт, да бъдат свръхмодернизирани. Когато Марлийн се нанесе и свърши изнурителната работа по почистването, боядисването, инсталациите, оправянето на водопровода и дърводелската работа съвсем сама или с помощта на семейството, никой, освен неколцина художници, не живееше наоколо. Беше незаконно да се живее в такива сгради. В онези дни тя често седеше на противопожарната стълба и се вглеждаше в квадратните мили тъмнота, осветени само от прозорците на горе-долу една дузина първи заселници.

Сега, в края на седемдесетте, имаше фирми, които приспособяваха такива високи помещения към изискванията на артистични милионери. Високите постройки в тази част на Манхатън се бяха превърнали в златни мини за своите собственици. А мястото на Марлийн беше хубаво. То представляваше едно голямо помещение над тридесет фута широко и сто дълго, с прозорци в двата края и голяма капандура в средата. В единия край, под огромните прозорци, гледащи към Кросби Стрийт, имаше полуетаж, който служеше за спалня, под него се намираше детска стая, а останалото пространство беше разделено от прегради като театрална сцена, като имаше баня (в която се побираше един гумен резервоар с вместимост шестстотин галона, който Марлийн беше избавила от галванизаторите и го беше превърнала във вана), напълно обзаведена кухня, всекидневна, трапезария под капандурата, нещо като килер и в края, под прозорците, гледащи към Гранд Стрийт, един офис, препълнен със саксийни цветя.

От друга страна, Карп мислеше, че мястото е неподходящо за гледане на деца. Едно дете трябваше да има, както в неговото собствено детство, прекарано в Бруклин, улица с чинари и задни дворове и други деца от улицата, с които да играе, и трябваше да е налице една майка, която да излиза в около шест часа, облечена в престилка, и да го прибере. Карп се отнасяше твърде сериозно към душевното си спокойствие и затова не споделяше тези свои фантазии с Марлийн, но те живееха в ума му като постоянно раздразнение, сега преминало в треска поради перспективата, че наистина се налага да се купи това място.

Марлийн, естествено, знаеше съвсем точно какви мисли занимават ума му и щеше да нанесе опустошителен контраудар, ако не съзнаваше, че в момента Карп изпитва значителна физическа болка. Ето защо вместо това тя подхвърли небрежно:

— Е, добре, точно в този момент не ни се налага да се тревожим за това. Много неща могат да се случат. Леиковиц-баща може да умре всеки момент — той е на повече от осемдесет — и при добър късмет имуществото може да бъде още в процес на прехвърляне, докато Луси бъде готова за постъпване в колеж, а при малко повече късмет младата Лепковиц може да бъде прегазена от автобус и това ще бъде краят на нашите проблеми.

— Да, и конят би могъл да се научи да пее — додаде Карп мрачно. Той вдигна ледения пакет и разгледа коляното си. Отокът беше спаднал донякъде, но състоянието не приличаше много на нормално, в този си вид то представляваше модел на неговия живот.

Марлийн продължи:

— Да. Впрочем, с кого си ходил да пиеш? Някоя жена?

Внезапната промяна на темата спаси ума на Карп от калната пътека, в която до този момент той се мъчеше да се движи, и го остави в положение на нестабилност върху хлъзгавия лед на позицията на Марлийн.

— Какво! Не, не жена. Роулънд.

— Трябва да е било забавно. Какво е подсказало идеята? Внезапно проявен вкус за тъпи лесбийски вицове?

— Не, Роулънд е разгадал или изглежда, че е разгадал нещо голямо. Говоря за убийството до Обединените нации — намерили са патетичния терорист любител, някакъв арменец бижутер. По този повод реших да го почерпя и да поговорим за случая в спокойна приятелска атмосфера.

Докато той говореше, Марлийн стана от кушетката и отиде в банята. Взе от закачалката един стар син халат на квадрати и го занесе на Карп. После се зае да топли някаква храна. Той я наблюдаваше, докато тя работеше. Движенията й бяха прецизни, грациозни, икономични. Точно така тя затваряше вратата на хладилника, вземаше и боравеше с уредите елегантно — никога не оставяше след себе си бъркотия. Той я наблюдаваше често, даже след четири години съвместен живот движенията й го очароваха.

Марлийн Чампи беше жена със среден ръст, на която не достигаше малко, за да направи тридесет години, със слабо, мускулесто тяло, на което единствената й бременност не беше оказала почти никакво влияние. Лицето й напомняше късния ренесанс: скули като ножове, дълъг прав нос, широка сочна уста, силни челюсти и брадичка. Веждите й бяха широки и неподправени, а под тях се виждаха две големи тъмни очи, едното от които беше истинско.

— Обсъждали сте случая в бар, а? — Марлийн се извърна от печката и направи движение с една дървена лопатка. — От което разбирам, че не си влюбен в неговия арменец — довърши тя.

— Как ти дойде това на ума? — попита Карп силно изненадан. Той самият почти не го съзнаваше.

— Забравяш, че съм опитен следовател — отвърна тя бодро. — Гледай сега, Роулънд ти е приятел и не е наложително да изменяш на привичките си и да говориш с него извън офиса. Той прекарва много време из разни кръчми, а ти не ходиш на такива места. При това положение защо трябва съвсем изведнъж да решиш да преминеш в негова територия? Защото си искал да съобщиш някаква лоша новина и като те знам какво си добро момче, си помислих, че ще бъде по-лесно, ако той се чувства уютно с няколко питиета в стомаха си. Права ли съм? Да. И така, как беше?

Карп махна с ръка.

— Обърнах му внимание на някои неща, за които според мен трябваше да помисли сериозно.

— Като?

— Наистина ли искаш да чуеш?

— Малко, но имам чувството, че ти наистина искаш да ми кажеш. Ето ти вечерята.

Беше приготвила един малък поднос, яхния от пиле и салата и малко тоскански хляб с масло, които постави внимателно върху коленете му. Той се нахвърли стръвно върху храната. Марлийн беше добра готвачка, при условие че човек обичаше добър хляб, добро кафе и това-онова, щедро облято в сос и сервирано върху ориз или спагети и ако нямаше нищо против да яде все същото няколко дни наред. Между хапките той я информира за това, което беше научил по случая Томасян и описа леките си съмнения.

— Значи не мислиш, че този арменец го е извършил? — обобщи Марлийн, след като той беше завършил разказа си.

— Не казах това. Казах, че около този случай съществуват подробности, които биха ме смутили много, ако случаят беше мой, и обясних това на Роулънд.

— А той как реагира?

— Не добре. Когато реших да изоставя темата, той говореше по обичайния си стремителен и агресивен начин.

— Не съм изненадана — кимна Марлийн. — Както разбирам, случаят е много важен и това може да го накара да побеснее, а при това положение ти хвърляш пясък в колелото му. Преди всичко той ти завижда…

— Роулънд? Не ми завижда. Според мен той ме намира малко мек, защото не пия и не шибам всичко, което има температура над стайната, и не се държа грубо с ченгетата.

— Това е така — съгласи се тя — и въпреки че не правиш тези неща, си прочут и имаш най-големите успехи при наказването на убийствата, и си професионалист, и работиш почтено…

— И съм женен за невероятно красива жена…

— Във въображението си, а той не би се примирил с това да не е най-активният уличен разплодник.

— Знаеш, че нямаш право, Марлийн — възрази Карп. — Роулънд в този момент е вероятно най-старателният и най-преуспяващият в офиса. Няма защо да завижда на когото и да е. Съперничество може би да — той има състезателен дух. Аз съм същият. Това е естествено. Но не вярвам, че би позволил това да повлияе на начина, по който борави с даден случай.

— Ще ти кажа, че винаги си бил много наивен по отношение на този аспект на човешкото поведение, особено когато става дума за близки хора. Роулънд има същият стаж като теб, права ли съм? И, както ти казваш, има забележителни успехи, правилно? Но, както виждаш, никой не се е разбързал да го направи шеф на отдел. И знаеш ли защо? Като личност той представлява комбинация от доберман и пинчер.

— Аз съм същият — каза Карп, преминавайки в отбрана. — И ти.

— В съда да — съгласи се Марлийн. — Но само в съда. Разликата е съществена. При това не става въпрос за мен. Говорим за теб и Роулънд. За него аз съм лишена от значение, защото съм само умна за жена и нищо повече, както би се изразил Роулънд.

— Никога не си го харесвала.

— Напротив, харесвам го много, Бъч. Двамата сме имали много интересни и забавни разговори, особено след като през русокосата му глава проблесна откритието, че нямам намерение да се търкалям в спалнята му. Но той е обвързан с теб. И бих искала да го наблюдавам какво прави около Блуум и компания.

— Какво? Това е безумие, Марлийн! Той мрази Блуум повече от мен.

— Да, но мисли, че може да манипулира Блуум, което означава, че няма нищо против да върви по водата му. Ти, от друга страна, гледаш да си напълно вън от играта и това подлудява Блуум. Ти просто пет пари не даваш. Свърши ли с това? Искам да почистя.

— Да, благодаря — каза Карп и продължи да седи мълчаливо, като разтриваше замразеното си коляно и размишляваше върху думите на Марлийн. Всичко това за него нямаше смисъл, но с годините се беше научил да цени преценките на Марлийн за хората, даже когато не се съгласяваше с тях, и се отнасяше към тези оценки като към такива, направени от вещо лице при, примерно, анализ на кръвна проба — не много ясни, но такива, които вършат работа в съда.

Тя приключи с измиването на съдовете и седна до него на кушетката, като запали вечерната си цигара, една от петте, които си позволяваше дневно.

— И така, какво мислиш да направиш по този въпрос? — поде тя.

— Да направя? Какво мога да направя? Случаят е негов и е силен случай срещу онзи човек.

— Но какво ще стане, ако не го е извършил?

Карп се усмихна.

— Тогава, тъй като нашата система е справедлива, той ще излезе от съда свободен човек.

— Виждам, че не искаш да обсъждаш това сериозно — каза тя остро, — но аз просто отказвам да повярвам, че ти ще допуснеш да бъде наказан невинен човек и, не ме прекъсвай, и виновниците да се смеят, само защото не искаш да нараниш чувствата на Роулънд.

— Не се разгорещявай, Марлийн — предупреди я Карп. — Аз наистина мислех това, което казах за измъкването и знаеш ли защо? Защото в съда ние не сме като адвокатите на защитата. Тук няма симетрия. На тях не им се налага да доказват каквото и да е, не им се налага даже да вярват, че клиентът им е невинен. Това не е тяхна работа. Единственото, което трябва да правят, е да сеят съмнения. Тяхното е много по-просто нещо. То е като химическото чистене.

— Всичко това го знам, Бъч. Ти какво твърдиш?

— Твърдя, че има голямо значение дали точно ние не вярваме, че човекът е виновен. Около обвинението витае съмнение и съдебните заседатели могат да го подушат.

— О, каква безсмислица! Искаш да ми кажеш, че невинните хора не получават присъди? Боже, за това нещо даже съществуват думи: инсцениран, монтиран…

— Добре, аз ще видоизменя това: не за убийство, не по убеждение там, където има компетентни адвокати, и не в Ню Йорк в настоящия момент. Разбира се, в Куун Скуот, Джорджия, където имат едно убийство на десет години, да, там хващат някой глупак и го заковават на едно дърво. Но не тук, не в последно време. Господи, Марлийн, това, което Блуум и момчетата му се опитват да правят, не ми харесва и аз се опитвам да сторя нещо. Много е трудно да осъдиш някого, за когото си абсолютно, стопроцентово убеден, че е виновен. Процесите са мръсна работа! И можеш като нищо да загинеш, ако не знаеш какво точно правиш. Затова никой не ги обича.

— Съгласна съм, но ами ако Роулънд е наистина убеден във вината на този човек?

Карп се замисли за момент и после каза:

— Добре, гледай: този случай е на два дни. Два дни. Постигнат е страхотен напредък и Роулънд е страшно навит. На негово място аз също бих бил. Сега, ако след не знам колко месеца Роулънд направи от случая процес, тогава той наистина ще повярва, че човекът е извършил убийството, и нещо повече, ако повярва, това ще означава, че човекът е действително извършителят. Роулънд си го бива.

— Искаш да оставиш нещата при сегашното им положение, а?

— А ти, скъпа, какво искаш да направя? Да се опитвам да му променя мисленето? Да проведа паралелно разследване? Знаеш, че не мога да го направя. Между другото, Роулънд ще направи каквото трябва и ще постъпи правилно, когато му дойде времето.

— Твоята вяра е трогателна — въздъхна Марлийн, — но вярата е нищо, ако не бъде подкрепена с действие. Би могъл да помислиш за някакво помощно разследване.

— Какво имаш предвид?

— Къде е момичето? Алибито? Тя е изчезнала, безследно изчезнало лице. Засегнато е и семейството й.

— Какво се опитваш да ми внушиш, Марлийн? Да накарам ченгетата да намерят едно момиче, което би могло да даде важни показания за случая на Роулънд? Какво да кажа на Роулънд? Виж какво, Роулънд, в Манхатън всяка година изчезват петдесет хиляди души. Мина ми през ум, че мога да си избера някого от изчезналите и просто, за да бъде по-весело, да положа всички усилия и да разбера кой е…

— Добре, добре. Идеята не струва. Защо трябва да говорим за този проклет случай? Като че ли нямам собствени проблеми. Но като стана дума за това и след като в домашното ни светилище говорим на служебни теми, мисля, че мога да накарам Хари Белоу да премине към хората на областния прокурор.

— Можеш? Това е великолепно — каза Карп истински впечатлен. Белоу беше детектив с рядко умение, чиито ексцентричност, алкохолизъм и инат бяха станали причина да бъде отпратен в глуха линия в Куийнз. Това не му беше попречило да разреши заедно с Карп един случай, който йерархията, занимаваща се с наказателно право при Куийнз, не искаше да бъде разрешен. Като пряк резултат от това беше станал въздържател и кръстник на Луси Карп, както и персона нон грата от единия край на Куийнз до другия.

— Да — продължи Марлийн, — градският помощник-шеф се зарадва на възможността да помогне. Фактически той даде да се разбере, че ако Хари се откаже да навлиза в неговата територия, той не би имал нищо против да започне и следващия понеделник.

— Допускам, че ще го монополизираш — каза Карп.

— Няма място за избор. Съмнявам се, че той ще работи за някой друг. Ти познаваш Хари.

— Много хитро, Марлийн. Твой личен, частен следовател и, в което не се съмнявам, голям удар. Хари няма да се появи в бюджета на екипа на областния прокурор, нали? Той ще бъде във ведомостта на Куийнз до деня, в който върне полицейската си значка.

Тя се засмя.

— Колко добре ме познаваш, любов моя! От теб научих тези хитрости, ако си спомняш.

— Така беше — кимна Карп много щастлив от това, че неприятностите около случая на Роулънд и болката в коляното му бяха изчезнали. — И мисля, че е време да застанем притиснати един към друг до нашата дъщеричка, да я гледаме как спи и издава глупави звуци, след което, ако ми помогнеш да се изкача по тази шибана стълба, смятам да се добера до леглото си.