Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (7)

7.

— Добре ли прекара? — попита Карп, когато Марлийн пристигна задъхана на таванския етаж.

Тя се усмихна и реши да не му казва, че е била прогонена от парка от двама въоръжени главорези, които са се опитвали да извършат убийство. Вместо това го занима с удоволствията, които предлага околността, и след това попита:

— Какво стана с твоята работа с Роулънд? Той не те ли нападна с трицепсите си?

Карп също се усмихна и реши да не й казва за малкия специалитет, който Роулънд му беше предложил. Но спомена за идеята за облог по случая Томасян.

— Трябваше да се хванеш. Парите можеха да ни свършат добра работа — каза Марлийн, намествайки бебето, както беше с пълна бутилка в устата си, върху едно голямо одеяло в средата на стаята. След това тя отиде в кухнята и сложи чайника да ври. Карп я последва и седна на едно столче до кухненската масичка.

— Освен ако мислиш, че работата не е сигурна? — добави тя, поглеждайки го въпросително.

Той не отговори веднага.

— Честна дума, не знам. Неприятно ми е да допусна, че Роулънд е прав, но, както казах и преди и както му казах, не за това става дума. Защо никой не може да разбере това? Важното нещо е, че разследването не струва. И се опитвам да измисля как мога да го оправя. — Той замълча, погледна към нея и после отмести погледа си. След това попита: — Хари Белоу започва работа в понеделник, нали?

— Да, защо? — Тя не пропусна да забележи израза на лицето му и очите й се свиха, докато изкрещя: — О, не! Няма да стане тази работа! Няма да ми отнемеш единствения ми следовател. Имаш сто ченгета, които можеш да използваш.

— Да, но тази работа не е по учебник. Не мога да хвана някое редовно ченге и да му кажа: Няколко от твоите братя по професия осраха едно разследване и ти защо да не се хванеш да го оправиш? Освен това, откъде да ги намеря? От кое управление, Мидтаун Саут? Забрави за тази работа! От екипа на областния прокурор? Тези момчета, всичките са приятелчета на Роулънд. Те го обичат. Не виждам как могат да свършат някаква полезна работа.

— Хари е ченге — протестира Марлийн.

— Някой може и така да го нарече. В действителност той е твой личен нинджа. Няма как да го накарам да свърши нещо. Поради което това може да бъде услуга, която ми правиш. — Той забеляза, че тя стисна зъби. — Честно, това ще бъде нещо краткосрочно. И в нито един момент няма да предполага пълна заетост… Виж — продължи, когато видя, че думите му не произвеждат ефект, — защо не свършиш сама цялата работа?

Трепвайки, Марлийн отговори:

— Какво! Бъч, аз съм затънала до ушите с моята си работа. Не мога да поема и разследване по убийство.

— Не е разследване по убийство, Марлийн. Само малка проверка. Ти и Хари можете да свършите тази работа за три-четири дни. Само ще трябва да видите някои хора. Хайде, знаеш, че обичаш този вид неща, обичаш да се движиш насам-натам със стария Хари, този тежковъоръжен полупсихопат. По дяволите, може даже да стрелят по теб. Направи си седмицата интересна.

Устните на Марлийн се изкривиха поради усилието й да не се разсмее.

— Ти ме манипулираш — успя да каже.

— Да, и с успех. Хей, какъв е този шум?

Действително, от всекидневната се чуваше слабо тракане. Двамата бързо хукнаха натам. Бебето не беше на одеялото.

Със свити сърца, следвайки шума, те стигнаха до един ъгъл на всекидневната, където под една разнебитена маса бебето им дърпаше и смучеше щепсела на една електрическа лампа, който беше току-що издърпало от контакта и като че ли се опитваше да събори тежката керамична лампа върху нежната си малка главичка.

— Боже бой! Тя може да пълзи! — извика Марлийн едновременно зарадвана и ужасена. Издърпа бебето изпод масата и го притисна към гърдите си, целувайки го бурно. — Бъч, донеси камшика! Това дете плаче за строго наказание. Ти какво мислиш, птиче мозъче? Да се хвърляш в опасности?

— Интересно, откъде е наследила тази склонност — засмя се Карп. На това Марлийн отговори с повдигане на вежда, но той разбра, че ставаше дума за сключено споразумение.

До съвсем неотдавна той можеше да се противопоставя енергично на това, Марлийн да поема задачи, които включваха скитане по улиците с някой като Хари Белоу. Сега той самият беше уредил това. Стигна до заключението, че причината е бебето. Особено силният му защитен инстинкт сега беше главно насочен към дъщеря му. Не че се интересуваше по-малко за Марлийн, отколкото в миналото. Повече беше това, че беше разбрал, че тя имаше намерение от време на време да се подлага на риск по свои собствени съображения и че ако той се опиташе да й попречи, тя просто щеше да го излъже и отношенията им в края на краищата щяха да пострадат. Като се огледа наоколо из помещението, което сега като че ли криеше във всяка пукнатина възможността за ужасна смърт на едно бебе, той разбра, че не можеше да бъде иначе.

 

 

Този понеделник, освен че беше първият ден на Хари Белоу, беше и дебют за бебето в групата на Лилиън Дилърд. Марлийн пристигна малко по-рано, за да може да се справи с възможните характерни за първия ден неприятности, но Дилърд се втурна към Луси и я изтръгна от гащеризончето й. Малката дори не погледна Марлийн при излизането й от стаята, която, колкото и да беше смешно, изпитваше леко чувство на досада. След всичко, което направих за нея.

Марлийн спря в коридора, за да наблюдава как Сузън Уайнър доставяше малкия Никълъс със самодоволната увереност на придружител на висш държавен служител. И малкият Никълъс знаеше кое е добро за него. Той влезе важен с обяда си, купен от улица Сезам, в лъскава опаковка, без съмнение с несравними хранителни качества и несъдържащ абсолютно никакви вредни вещества.

Марлийн махна с ръка на Сузън, която се приближи усмихната.

— Първи ден, а? Някакви проблеми?

— Никакви. Това ми къса сърцето.

— Да — кимна Сузън, — денят е дълъг. Ето защо се опитваме да намерим поне един час качествено време за вечерта.

Марлийн я погледна, за да разбере дали говори сериозно, и се усмихна учтиво. Марлийн не вярваше в качественото време. Нуждите на децата не се поддаваха на прогноза. Марлийн искаше да бъде целодневна майка и целодневен прокурор. Това, че не можеше, беше още едно указание за това, че нещо в живота куцаше, а дрънканиците за качествено време, с цел да се смекчи вината, нямаше да променят факта, че детето и кариерата й си пречеха взаимно.

Сузън говореше за това, как трябва да действа, защото имало голямо напрежение в работата, където правели дизайна на една поръчка за фасада за галерия и архитектът искал да сложи мрамора с бронзови рози, а не можели да се намерят подходящи рози, а те двете някой път трябва да обядват заедно.

Марлийн искаше да я удари. Тази жена носеше на гърба си две хиляди долара, и двете й очи бяха истински, и водеше чудесен живот, и Марлийн не можеше да не я харесва и да не иска да се стопли малко под лъчите на нейната върховна увереност в себе си и благополучие.

Сузън каза довиждане и се понесе надолу по улицата и, разбира се, веднага хвана такси, което се движеше в желаната за нея посока. Марлийн, безутешна, тръгна по Сентър Стрийт, където видя, че секретарката и целият й щаб се държат странно и че в офиса й я чака Хари Белоу.

— Оказаха ли ти помощ, Хари?

— Как е детето? — попита Белоу. Марлийн знаеше, че той няма предвид самата нея, а дъщеря й, неговата кръщелничка. Марлийн му разказа за новото детско заведение и забелязвайки погледа, който той й отправи, обясни, че мястото е добро и че напълно е проучила всичко и добави името и адреса на жената, която управляваше заведението. Тя знаеше, че наскоро Хари щеше да реши за себе си дали Лилиън Дилърд е водила неопетнен живот като ученичка и че също така ще провери другите деца и техните родители и дали заведението отговаря на всички изисквания. Трябва да се примиря и да го оставя да бъде майката, помисли тя.

Загледа се в лицето му, което имаше цвят на стара бакалска торба, оставена дълго време на дъжда, и също толкова лишено от всякакъв човешки израз. Той беше и неестествено неподвижен. Не си помръдна ръцете, нито си потърка носа, нито извърши някое от малките движения, които хората са наследили от маймуните, просто седеше, като само много рядко премигваше.

Хари също така почти не говореше. Никога не беше разговорчив, даже когато все още заедно със своя партньор се занимаваше със злосторници в Бед-Стуй. Партньорът му поемаше върху себе си цялото говорене. А жената на Хари беше единствената, която говореше, когато той не беше на работа. По-късно и двамата умряха в рамките на една седмица и поне смъртта на партньора беше по вина на Хари и това повече или по-малко беше причината, поради която Хари беше какъвто беше: душа, очакваща превъплъщение, но все още видима за нас, останалите. Старите жени се кръстеха, когато го виждаха да приближава.

От друга страна, не беше необходимо да му се казва два пъти едно и също нещо. Или един път. Без да каже дума, Марлийн му подаде папката за Джейн Доу от Алфабет сити. Той се зачете мълчаливо. Марлийн се зае с друга работа.

След петнадесет минути той остави папката на бюрото и каза:

— Мислиш, че извършителят би могъл да направи пак същото.

Марлийн почувства как я обзема чувство на благодарност и му се усмихна. Без каквато и да е чужда помощ, Хари беше видял в снимките и в доклада от аутопсията и изследването на костите точно това, което беше видяла тя, и разбрал, че, разбира се, тази беше причината, поради която една анонимна смърт с известни странни сексуални подробности би могла да бъде важна.

Тя кимна:

— Да. Какво мислиш? Прекалено банално?

— Бих могъл да се опитам да го открия.

Марлийн сключи вежди.

— Какво, убиеца?

Той й отправи поглед, погледът, който й отправяше, когато тя пропускаше подтекста на някое от телеграфическите му послания.

— Не, човека, който се е обадил. Като начало — каза Белоу, като се изправи и взе дебелата папка. — Мога ли да я задържа?

— Разбира се.

Марлийн кимна и Хари Белоу изчезна, а тя не беше напълно сигурна, че вратата се бе отворила. Пет минути по-късно тя прокле и удари бюрото си. Беше забравила за споразумението с Карп за Хари и за арменския случай.

 

 

Карп също беше позабравил за участието на Хари и това, че той все още участваше лично в случая. В момента той излизаше от една неснабдена със специални знаци полицейска кола и стъпваше върху покритата с чакъл отбивка на голяма къща в Ривърдейл. Къщата беше много хубава и представляваше двуетажна вила в италиански стил, от кафяв камък и с червен керемиден покрив. Всичко наоколо светлееше поради разцъфналите дървета и през клоните можеха да се видят сребърни проблясвания от реката Хъдзън. Карп позвъни и беше въведен в къщата от момиче в бяла униформа.

Първото нещо, което беше направил сутринта, беше да се обади на Саркис Кербусян и човекът се беше съгласил да се срещне с него веднага. Даже изглеждаше, че го направи с голямо желание. Прислужницата, намръщена възрастна жена, поведе мълчаливо Карп през коридорите, които бяха с подове от мрамор и черно дърво там, където не бяха покрити с ориенталски килими. Карп беше забележимо нечувствителен към произведенията на изкуството, но тези килими поразиха даже него с безспорните си качества, с дълбоката сложност на вплетените в тях фигури и брилянтността на цветовете им. Имаше чувството, че върви по меки скъпоценни камъни.

Най-после жената го заведе до една голяма полукръгла стая, облицована с бяла ламперия. Стените бяха покрити с библиотечни шкафове, като не се смяташе закръглената част с високи френски прозорци, от които се виждаше грижливо поддържана градина, която в този сезон тъкмо ставаше яркозелена. Подът беше покрит с рубиненочервен килим със светлосини ивици по края. Върху килима, приблизително в центъра на стаята, се намираше лека писалищна маса от някакво бледо дърво, зад която седеше възрастен мъж.

Жената напусна стаята, затваряйки безшумно вратата след себе си. Също както на кино, помисли си Карп, който принадлежеше към класата и поколението, на които не се случваше често да влизат в къщи с такъв стил и които инстинктивно се обръщаха за помощ към образците на Холивуд, когато се срещаха със забележителното в истинския живот.

При приближаването на Карп старият мъж се изправи бавно, усмихна се и протегна ръката си, представяйки се като Саркис Кербусян. Карп каза кой е и седна на предложеното кресло.

— Хубава къща — подхвърли Карп и веднага се разкая за думите си, като се почувства селянин. Кербусян кимна учтиво.

— Да, аз я харесвам много. Купих я, защото ми напомня за къщата на дядо ми в Смирна, която също беше на хълм над реката, също с червен керемиден покрив и с градина зад нея. Имах успех и в отглеждането на смокини въпреки климата. Може би, ако проявявате интерес, по-късно ще ви покажа къщата и градината. — Той замълча и се усмихна. — Но най-напред работата, да?

— Арам Томасян — каза Карп.

— Да. Достойна за съжаление грешка. Трагедия за момчето и семейството му.

— Разбирам, че не мислите, че той е направил това.

Кербусян направи решителен жест.

— Невъзможно! Познавам момчето от неговото раждане, а също баща му и майка му от много млада възраст. От Бейрут. Там израснаха като сираци и моят чичо им уреди идването им в тази страна. Така че, познавам ги много добре. Те са бизнесмени, мирни хора като мен. Напълно изключено е Арам да е замесен в подобно нещо.

В този момент прислужницата се появи повторно с поднос, върху който имаше кафе и малка чиния с баклава. През неизбежната почивка, докато се сервираше, Карп се възползва от възможността да огледа внимателно домакина си. Стар, поне на осемдесет, помисли Карп, но се държи. И то много добре. И с много коса на главата си, гъста, бяла, която тръгва назад от покрито с лунички снежнобяло чело. Той имаше едър, месест нос над гъсти и създаващи впечатление на твърди мустаци, също бели. Беше облечен спретнато, като за работа, с добре скроен сив костюм и бяла копринена риза и синя връзка. Старецът усети проучващия поглед на Карп, докато наливаше кафето и го посрещна с блестящите си кафяви очи.

В тях имаше нещо, което Карп не беше срещал по-рано: забулени, проницателни, приятно заинтригувани, безжалостни, излъчваха нещо, характерно за силните личности. Такъв поглед имаха някои от доновете и някои адвокати. Карп също беше виждал нещо подобно у един агент от израелското разузнаване и един укриващ се нацист. Саркис Кербусян не беше обикновен бизнесмен, изобщо не можеше да бъде обикновен.

Пиха, вземаха си от баклавата. Говориха непринудено за дребни неща. Стана ясно, че Кербусян е започнал като търговец на килими — извинителна усмивка, изразяваща признанието, че такъв бизнес е почти пародия за един арменец — и докато е разширявал дейността си, като се е включил в бизнеса с недвижими имоти и инвестиции, запазил увлечението си към килимите и антиките. Карп научи, че килимът под краката му струва значително повече от къщата.

— Това са много пари за един килим — каза Карп, като се стремеше да бъде впечатлен. — Изглеждат достатъчно да се плати гаранцията на Томасян.

Неразбираем поглед, който би могъл да означава гняв или болка, блесна за миг в очите на Кербусян. На устните му се изписа стегната усмивка и той каза:

— По този въпрос се действа. Пет милиона са много пари и не могат да се съберат изведнъж. Що се отнася до килима и другите ценни антики, боя се, че съдът няма да прояви желание да ги приеме като гаранция. Това не е същото като парите и имотите, разбирате. — Той отклони погледа си, като че ли се мъчеше за първи път да оцени килима и другите неща в стаята, или като че ли ги гледаше за последен път. — Да, това са много пари. Този килим е направен недалеч от Смирна през седемнадесети век. Имаше един като него в къщата на моята баба. Но по света има само няколко от това качество и в този размер, които са частно притежание, и в това се състои ценността им — качество, майсторлък, красота, да, но преди всичко уникалност над всичко друго. И още нещо. Предметите, някои предмети притежават нещо като душа. Например килимите. Казват, че в древността майсторите на килими са купували малки момичета от бедни селски семейства и са ги зазиждали в стаи със стан и многоцветна вълна и малките момичета са прекарвали целия си живот заети с работа върху един-единствен килим. Когато купиш такъв килим, ти купуваш един цял човешки живот, една душа. Това, че хората могат да направят такова нещо, е показателно за нашето принизено състояние. В края на краищата какво е по-уникално от едно човешко същество? И все пак ние се отнасяме един към друг толкова лошо, убиваме заради предмети. Има предмети в тази къща, от които капе кръв. Ако действително имахме нещо божествено, бихме били познавачи на душите, а не на художествените предмети, не мислите ли?

— Много сме далеч от това — смотолеви Карп. — Но искам да кажа, че хората също така убиват и по много други причини, които нямат нищо общо с предметите. Страсти. Каузи.

— Да, но не всеки може да убие заради някаква кауза, не мислите, ли? И да се върнем на причината за вашата визита, такова нещо не може да извърши човек като Арам Томасян.

— Така ли? Но той, без съмнение, е разполагал с достатъчно оръжия за такова нещо. И е член на организация, която се нарича Арменска тайна армия, и е писал заплашителни писма до Турската мисия.

Кербусян остави чашата си, притисна една към друга дланите си под брадичката си и погледна към Карп.

— Господин Карп, аз отдавна не се срещам с много хора, искам да кажа извън моето общество. Бях любопитен защо шефът на бюрото по убийствата е поискал да се види с мен и затова, след като се обадихте, аз сам проведох няколко телефонни разговора. Изглежда, че напоследък са се появили различия в мненията между вас и господина, който се занимава със случая на Арам.

— Нямам право да обсъждам неща, които са вътрешна работа на офиса на областния прокурор — изрече бързо Карп, подразнен и от това, че Кербусян знаеше за спора му с Роулънд, и от собствения си надут отговор.

— Разбира се — съгласи се Кербусян, — положението е деликатно. Но нека кажем само това, че вие не сте убеден, че Арам е виновен. Нямате желание да поставяте в неудобно положение вашия колега, който е убеден. Така че, какво трябва да направите? Очевидно, трябва да намерите лицето, което действително е стреляло срещу този турчин. — Той вдигна рамене и се усмихна. — Но не мога да ви кажа на тази тема нищо. Ако мога да се изразя така, едно посещение при възрастен арменец не изглежда да е полезен ход в полза на разследването.

Раздразнението на Карп нарастваше. С него си играеха по очевидно обиден начин. Той каза:

— Не, ако той е местният шеф на Арменската тайна армия.

За негова изненада Кербусян се засмя, сух звук, напомнящ за бронхиален пристъп.

— А, да, това. Кажете ми, господин Карп, как си представяте, че изглежда Арменската тайна армия?

— Нямам представа. Сигурен съм, че все пак вие можете да ми обясните.

Нов смях.

— Да, но тогава няма да е тайна, нали така? Е, добре, достатъчно сме кръстосвали шпаги. Мога ли да приема, че имате известни знания за арменския геноцид? Да? Много добре. Едно от най-големите престъпления в историята, но вече почти забравено. Кой си спомня за арменците? Знаете ли кой е казал това? Адолф Хитлер. Логиката е ясна. Арменците са били игнорирани и забравени, същото ще се случи с евреите, когато измрат до последния. Вие сам сте евреин, нали, господин Карп? Много общо има между евреи и арменци, а не само нещастията от настоящето столетие. Знаете ли, че от всички древни народи от Близкия изток, споменати от Херодот преди две хиляди и петстотин години, Cappadocians, Lydians, финикийците, Phrygians и останалите, единствените, които са оцелели до модерните времена с непокътната културна идентичност, са арменците и евреите? Интересно защо. По-лесно е да се разбере защо един народ с мания за национално оцеляване и въображаеми исторически неправди, като германците и турците, са започнали да мразят големите майстори на оцеляването и са поискали да ги унищожат. Може би това прилича на практиката на канибалите, които се стремят да придобият добродетелите на враговете си, като ги изяждат. Голямата разлика, разбира се, е, че геноцидът на евреите беше изложен пред очите на целия свят от победителите през Втората световна война и че, проникнати с чувство за вина, тези победители дадоха на евреите независима държава. Немците признаха престъпленията си и изплатиха компенсации на жертвите си. Твърде недостатъчно, но светът направи някакъв опит да възстанови справедливостта. Не трябва да ви учудва, че арменците искат същото.

Старецът замълча и насочи към Карп дълбокия си спокоен поглед. Тази реч приличаше на бягство, но от какво? Или може би старецът мислеше, че тя е главното нещо, което обяснява всичко. Така или иначе двамата се бяха отдалечили много от темата за участта на Томасян. Мълчанието продължи. Карп каза:

— Искате да кажете, че им трябва родина?

— Мисля, че има някои, които търсят родина. Искат освобождаването на западна Армения. Но положението е сложно. На това място не са останали арменци, които да бъдат освобождавани, и, разбира се, политически това е невъзможно. Армения е съветска република. Турците са в съюз със Запада. А освен това арменците не са като евреите или, като това, което евреите мислят, че са. Не съществува сериозен арменски ционизъм, връзка с определено парче земя. През единадесетия век, когато селюкските турци покорили Армения, голяма част от нацията се е придвижила на петстотин мили на юг и основала друга Армения в планините Таурус. Народът, това е, което има значение, народът и езикът, и църквата.

— И така, към какво се стремите?

Очите на стареца просветнаха за миг.

— Признание. От турците. Че това е станало. Че дължат обезщетение. И така, турци биват убивани в името на нашата кауза. Турските посланици във Виена, Париж, Ватикана. Консулът в Бейрут. Директорът на турското разузнаване в Близкия изток.

— И Ерсой?

Кербусян се усмихна и поклати бавно глава.

— Не Ерсой. Както много добре знаете. И освен това, ако една арменска група поиска да убие турски чиновник в Ню Йорк, което би представлявало нехарактерна за такава група глупост, нека ви уверя, че това не би било извършено както убийството на Ерсой и не Арам би бил убиецът. Не някой, за когото се знае, че пише протестни писма.

— А оръжията…?

— Господин Карп, Арам пътува по Европа и в Близкия изток няколко пъти годишно. Той носи торби, пълни със скъпоценни камъни. Добре познат е на митническите власти, а документацията му е винаги безупречна… — Кербусян направи грациозно движение с ръката си, с който жест искаше да покаже, че в паузата би могла да бъде вмъкната някаква мисъл.

— Искате да кажете, че контрабандира оръжие?

— Вие казвате това, господин Карп. Но да предположим, че една арменска националистическа организация разполага с такъв ценен човек като Арам Томасян. Няма ли той да е последният човек, който да рискува с участие в престъпление като това, за което говорим?

Карп не знаеше. Мислеше, че не знае, но и как можеше да знае, след като самият той не беше водач на терористи. Може би точно това би направил един терорист. От друга страна, това представляваше допълнително потвърждение на чувството му, че Томасян е бил умишлено натопен. Той реши да даде глас на тази мисъл пред домакина си, тъй като и двамата си даваха вид, че са искрени.

— Окей, да речем, че приема това. Това означава, че някой се е постарал много сериозно да натопи вашето момче. Кой би направил това? Искам да кажа, кой от хората, които са искали смъртта на Ерсой?

Кербусян като че ли се замисли за момент върху този въпрос. Той кимна, по лицето му се забелязваше интерес и съсредоточеност.

— Това са два отделни въпроса. Първо, не сме сигурни дали Ерсой е бил мишена. Може би мишената е Арам или арменската общност въобще. За такова нещо всеки турчин би свършил работа. А Ерсой беше ясен, достъпен и постоянен във всичко, което правеше. Що се отнася до мотива, дали турците биха поискали да дискредитират арменците, едва ли си струва човек да задава този въпрос.

— Мислите, че са убили собствения си човек, за да оцапат арменците?

Кербусян направи жест, с който явно отхвърляше подобна идея.

— Не казвам това. Но природата им е насилническа и трудна за разбиране. Те имат военно управление с множество каращи се помежду си фракции. Може би някой е поискал да убие две птици с един камък.

Докато Карп размишляваше върху тази възможност, от странична маса се чу чистият тон на един богато орнаментиран часовник. Кербусян леко промени позицията си в креслото и додаде:

— Наистина това е цялата информация, която в този момент мога да ви предоставя, сър. Ако ме извините, имам една от редките си срещи.

Карп стана, както стана и Кербусян, и двамата се ръкуваха много официално с ръце над бюрото. Карп се чувстваше така, сякаш току-що беше завършил неуспешно кратко интервю, а това съвсем не му беше по вкуса. Като резултат вместо да излезе след куп любезности, той погледна стареца в очите и попита:

— Какво ще кажете за парите? Милионът в касичката на Ерсой. Вие не знаете нищо за това, нали?

По лицето на Кербусян се изписа леко объркване.

— Нямам представа за какво говорите…

Карп наведе глава и напусна стаята. Старото момче си го биваше, не можеше да се отрече. Беше играл ловко, давайки от себе си колкото може по-малко, и при това само такива неща, които биха насочили Карп в необходимата за Кербусян посока. Допускането, че Томасян е контрабандист на оръжие, беше добър ход и вероятно искрено. То създаваше атмосфера на откровеност около разговора и във връзка с внушението, че убийството може би е организирано от турци.

Прислужницата влезе и застана до вратата. Карп я последва навън, при което премина покрай двама набити, намръщени мъже, облечени в камуфлажни бойни облекла и с щръкнали встрани мустаци. Терористи в процес на подготовка. Карп се върна при колата, събуди шофьора и се върна обратно в града. Като размишляваше върху казаното от Кербусян относно мотива за смъртта на Ерсой, той реши, че си струваше поне малко да се разбутат нещата в тази посока. От друга страна, Карп имаше особен усет за лъжите, навярно най-ценния инстинкт от всички трудно уловими способности за един обвинител. Старецът наистина беше откровен за много от нещата, по които бяха говорили, но когато беше казал, че не знае за парите на убития турчин, беше излъгал, без да му мигне окото.

 

 

При завръщането си в офиса, Карп намери Тони Харис, който го очакваше объркан и отчаян. Младият мъж имаше вид на човек, който току-що е загубил семейството си при грозна катастрофа: беше блед и се потеше, а погледът му беше празен. Трудно можеше някой да си представи Харис в такова положение.

— Изгърмях с Девърз — изломоти Харис при влизането на Карп. И така, не беше загубил любим човек, а дело за убийство, и то такова, което изглеждаше сигурно спечелено. Карп направи знак на Харис да го последва в частния му офис и седна зад бюрото си. Болката в коляното му отново пулсираше.

— Какво искаш да кажеш с това изгърмях, Тони?

— Изгърмях! Делото се прекратява. Мръсникът си излезе усмихнат и ми показа среден пръст. Господи! Тези свидетели! Видях и патих, за да ги накарам да дадат показания. Убеждавах ги както можех. Кълнях се, че успехът е сигурен, че Девърз при всички случаи ще отнесе двадесет години. Сега те всеки ден ще го виждат по улиците. Или нещо по-лошо. Вероятно по-лошо.

Харис имаше такъв вид, че можеше да се очаква всеки момент да се разплаче. Карп разбираше мъката му, въпреки че той самият никога не беше изпадал в такова положение.

— Как се случи? Това беше предварително гледане на делото?

— Да, Правната помощ, Кониърз, отправя искания. Предполагах, че ще последват обичайните глупости за оръжието, връзката му с обвиняемия и т.н. Но не, той поставя искане за отклоняване на свидетелските показания. Стоях там като в необрано лозе. Не знаех какво да правя.

— На какво основание?

— Държавата срещу Хакет. Никога не бях чувал за това. На основание на процедурата по разпознаване на престъпника. Поначало правилото е, че при такива процедури, където свидетелите точно са идентифицирали нещо от облеклото, носено от предполагаемия извършител на престъпление, такава дреха не може да бъде носена по време на процедурата, като целта е по този начин да бъде разпознат престъпникът, а не дрехите му. Когато проведох процедурите в полицията, Девърз беше с дълго кожено палто. Двете момичета го познаха, а също и жената от входа. И така, той зае мястото си в редицата, облечен с това палто. Това беше. Целият шибан процес отиде на кино. О, да, и Фрийлънд беше там и се разтапяше от удоволствие, така изглеждаше.

— Фрийлънд? Той беше там?

— Да, влезе с танцова стъпка и проведе разговор с Кониърз.

— Кучият син. Трябва да е замесен.

— Замесен в какво? — попита Харис.

— В измамата. Страхотно са те изпързаляли, момчето ми.

— Как? Аз се запознах със случая. Четох го. Съдията го чете. Всичко си беше на мястото. Искам да кажа, че би могло да се оспорва искът, но…

— Случаят Хакет е за Апелативния отдел — прекъсна го Карп.

— Да, разбирам това, Бъч, и там е проблемът: те са отменили осъждането на Хакет — възрази Харис нетърпеливо.

— Това беше анулирано от Апелативния съд.

Харис отвори уста, но не последваха никакви думи. Това беше стар номер. Ню Йорк нарича съда, който се занимава с най-долните престъпления Върховен съд, а първото ниво за обжалване се нарича Апелативен отдел. Истинската върховна юридическа власт в щата се нарича Апелативен съд. Едно решение на Върховния съд може по този начин да бъде анулирано от Апелативния отдел и потвърдено от Апелативния съд и въпреки че всеки правоспособен адвокат в щата е обяснил тези странни наименования, засягащи съдебните разследвания, хората все още се объркват, даже съдиите.

Харис продължаваше да изглежда зашеметен. Беше блед и клатеше глава. Карп, съумявайки да потисне неподправения си гняв, направи гласа си по-нежен.

— Окей, няма защо да се плаче, след като станалото е станало. Ограбен си. Утре ще поговоря с господин Фрийлънд. Трябва да забравиш за всичко. Иди си вкъщи. Напий се.

— Не мога. На повикване съм този следобед до осем.

— Не се тревожи за това. Не си във форма. Заминавай. Трябва да се махнеш. Аз ще покрия смяната.

Като протестира, но не чак дотам искрено, Харис изчезна.

Карп беше разменил един спокоен следобед на бюрото си за дълга вечер, която можеше да изисква значителна мобилност. Беше направил това не само за Харис, но и за себе си. Сутринта си беше взел час за артроскопия, една проучвателна процедура, която положително щеше да бъде последвана от сериозна операция, за която не можеше със сигурност да се каже, че ще бъде сполучлива. Една седмица след нея той щеше да бъде неподвижен. След два месеца можеше и да се окаже инвалид.

Тези мисли породиха у него едно почти отчаяно желание да се движи, да действа, да избяга от бумагите и преговорите, да посещава неприятните места, където са били извършвани различни престъпления, да разговаря с ченгета, да фучи и да бъде груб, докато все още може.

В последна сметка, следователно, като се имаше предвид що за човек беше Карп и допълнителният заряд от енергия, с който беше преизпълнен, вероятно това не беше най-добрият следобед в годината да се убие някой на острова Манхатън.

 

 

Никаква мисъл за убийство не витаеше в мислите на човека със синя риза, който вървеше много внимателно по слънчевата страна на Хъдзън Стрийт и търсеше жертва. Той порядъчно беше пийнал бяло вино, което циркулираше из тялото му, задействаше го, изпълваше го с увереност. След като беше излязъл преди два месеца от Елмира, той беше отново зает с избраната си професия — джебчийство. Току-що беше загубил работата си, да разчиства боклуци в един склад. По-точно, бяха го уволнили поради честите му закъснявания. Дъщеря му го беше изритала на улицата и беше пропуснал да се яви в полицията, което беше длъжен да прави като пуснат условно затворник. Днес трябваше да нанесе някакъв удар и да се сдобие с възможност да намери място за живеене и може би нова работа като предишната, така че тази неприятност с неявяването му в полицията да му се размине.

Уест Вилидж беше добро място за това. Изобилие от богати жени, съвсем сами. Трябваше му да задигне една ръчна чанта от някоя богата бяла дама. Или някой закъсал гей. Грабваш го, натикваш го в някой вход, вземаш му портфейла, часовника. Всичко на всичко две минути.

Той прекоси Десета улица, движейки се на север. На ъгъла млади мъж и жена, очевидно от друг град, стояха прави и разговаряха, обсъждайки една карта. На рамото на жената висеше чанта.

Човекът със синята риза ги огледа внимателно. Мъжът беше едър и приличаше на спортист. Ако имаше пистолет, случаят ставаше интересен, но той разполагаше само с някакъв загубен кухненски нож с острие пет инча. Освен това и не харесваше много пистолетите.

Мъжът с туристическата карта вдигна глава и се загледа в него. Той имаше неприятни сини очи и ниско остригана червеникава коса. Приличаше на южняк и на човек, който може да се защити. Човекът със синята риза отмина по-нататък.

Ето я! Сърцето му ускори ритъма си и стомахът му се сви от напрежение, както можеше да се случи на някой, когато зърва любимото същество. Една млада жена, симпатична, с леко сако, дълга пола и лачени обувки. Огромна скъпа кожена чанта висеше преметната на рамото й. Жената вървеше право срещу него по тротоара.

Сега тя се обърна и наближи входа на един жилищен блок. Беше идеално. Трябваше само да я последва във входа и когато тя спре, за да отвори външната врата, да задигне чантата и да офейка. Тя застана пред стъклената врата и отвори чантата, за да си извади ключовете. Той направи своя ход. Тя трябва да беше видяла отражението му в стъклото на вратата, защото се обърна, за да застане с лице към него, устата й се отваряше.

Той посегна към чантата, хвана каишката и дръпна силно, надявайки се жената да загуби равновесие. Но тя се беше вклинила в един ъгъл на входа и се задържа върху токчетата си. И вече беше започнала да пищи.

С ехото писъците изглеждаха високи като сирени. Те причиняваха болка на ушите му. Той чу стъпки зад себе си и някой извика. Пусна каишката и сграбчи палтото на жената с лявата си ръка, издърпа ножа си от колана на джинсите си и го размаха пред лицето й. Тя изпищя по-високо. Той трябваше да прекрати този шум и я прободе в гърдите. Тя нададе последен вик, различен по тон от писъците й за помощ, вик, приличен на детски плач. Бавно се завъртя и се свлече на колене, все още стискайки чантата.

Той изруга и я промуши още веднъж, в гърба, като силата на удара я просна на земята. Тя се обърна на едната си страна и придърпа коленете си. Сега вече беше утихнала. Човекът със синята риза взе наградата си от отпуснатите ръце на жената и се обърна. Един черен мъж с кожена престилка стоеше на тротоара пред магазина в съседство с жилището на жената. Лицето му изразяваше изненада и гняв. Човекът със синята риза се отдръпна от него и хукна на юг по Хъдзън Стрийт. Зад себе си чуваше викове, писъци и шум от бягащи крака.

На тротоара пред жилището й идеално уреденият животец на Сузън Уайнър се изтичаше в растяща червена локва.