Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (1)

1.

Един дебел мъж със самодоволен вид и с още пет минути живот пред себе си излезе от ресторант Измир на Трето авеню и Шейсет и шеста улица на острова Манхатън и зави на изток. Движеше се с възприетата от много едри хора ситна походка, но щеше да върви по-бързо, ако не забавяше хода си при всяка удобна витрина, за да се огледа в отражателното стъкло. Той забеляза една угодническа, подобна на месечина физиономия с грижливо очертани мустаци в стила на покойния крал Фарук, физиономия, която задължително изискваше да бъде увенчана с фес, но която в дадения момент крепеше върху себе си сивкава мека шапка. Под няколкото гуши на мъжа се виждаше тежка копринена навита яка, виненочервена вратовръзка на голям възел и двуреден, на тънки райета, тъмен костюм с хубава, макар и старомодна кройка. Малки тъмночервени обувки от щавена кожа украсяваха краката му, на ръцете му имаше ръкавици от ярешка кожа, рамената му бяха наметнати от сиво-бежово кашмирено горно палто в стила на италианските кинопродуценти от петдесетте години.

Беше неделна сутрин и въпреки че много малко други пешеходци да бяха толкова официално облечени, както дебелия мъж, той не привличаше върху себе си кой знае какво внимание, поне не в тази част на града. В Обединените нации, чиято главна квартира се намира на Първо авеню между Четиридесет и осма и Четиридесет и втора улица, работят хиляди дипломати, но голямата част от които живеят в непосредствена близост и много от тях изглеждат странно облечени. Дебелият мъж фактически беше дипломат, но тазсутрешната му мисия, както във всяка неделна утрин, имаше личен характер.

Той беше човек със строго фиксирани навици. Всяка сутрин, без да се смята свещеният ден петък, той пристигаше в Измир в осем и закусваше с турски сладкиши и гъсто сладко кафе, докато прелистваше Ню Йорк Таймс и Вашингтон Поуст, заедно с изданията на един истанбулски и един анкарски вестник от предишния ден, които идваха със самолет. Това му отнемаше не повече от деветдесет минути.

По-нататък, през четирите делнични дни и в събота той се спускаше пеш по Четиридесет и шеста улица, за да стигне до високата сграда на площада на ООН, където беше офисът му. В неделя вместо това завиваше на юг по Първа и се отправяше към апартамента, където беше настанил любовницата си.

Вече беше стигнал мястото, където се пресичаха Втора и Четиридесет и шеста. Имаше много малко движение, но се виждаха пешеходци, които се наслаждаваха на късното зимно слънце. Млада жена с плетена шапка разхождаше афганско куче със светъл косъм. Една двойка в норвежки пуловери буташе пред себе си количка с добре опаковано бебе. Някакъв много черен мъж в дебела водонепропусклива мушама и с африканска шапка говореше нещо на френски на жена със същите цветове, която носеше тюрбан. На другата страна на улицата собственикът на италиански ресторант вдигаше щорите пред прозорците. Беше спокоен неделен ден в един от най-мирните и приятни квартали на Ню Йорк, едно място, което беше екзотично, без да бъде опасно и охранявано като Кремъл заради всички тези дипломати.

Светофарът промени цвета си и дебелият мъж пресече със ситни крачки широкото авеню, хвърляйки любопитен поглед към момичето с кучето. Когато се качи на бордюра, той чу шум от отварянето на вратата на кола и видя как пред него се изпречи някаква фигура. Лъчите на утринното слънце образуваха корона около силуета на мъжа. Дебелият мъж се усмихна и учтиво направи крачка вдясно, но силуетът продължи движенията си така, че застана пред него. Дебелият мъж огледа по-внимателно човека пред себе си, като примижаваше силно срещу светлината. Имаше нещо не наред с главата на този човек: тя беше светлосиня, той носеше скиорска маска.

Дебелият мъж се обърна рязко, чувство на тревога прониза цялото му тяло и той видя, че пътят му се препречваше от още един мъж. Беше му съвсем лесно да види, че и той носеше скиорска маска и синьо маскировъчно яке, а в ръката си държеше автоматичен пистолет.

Дебелият мъж беше уплашен, но не беше страхливец. Той беше турчин, а турците са жилави при отбрана. Хвана ревера на връхната си дреха, замахна с нея към лицето на човека пред себе си и направи три бързи крачки към Второ авеню. Чу женски нисък и изстрели, много изстрели, и почувства как куршумите удрят тялото му и при падането си видя как побледнялото изкривено лице на момичето с кучето се разтрепери силно на фона на небето.

Полицията пристигна след четири минути, сержант и патрулиращ полицай от постоянния подвижен пост пред Обединените нации, който имаше за задача да контролира почти нескончаемите политически демонстрации. Двамата отцепиха сцената на престъплението, задържаха една група от объркани свидетели и осъществиха необходимите при такива случаи връзки. След това убедиха собственика на ресторанта Вила д’Есте да освободи място, за да могат да се проведат разпитите.

Не след дълго дойде линейка и колата на екипа, който се занимава с местопроизшествията, плюс един не маркиран плимът фюъри с двама детективи по убийствата. Двамата детективи напомняха силно Крачун и Малчо: единият висок, кокалест, с воднист поглед, с печален жълтеникавокафяв бретон, увиснал над кокалестия му нос — Барни Уейн; другият по-нисък, по-млад с десетина години, по-набит, по-сърдит и силно пристрастен любител на пурите — Джо Френджи.

И двамата имаха ранг на детективи втора степен. Уейн смяташе, че това съвсем не беше лошо. Той не беше от тези, които можеха да получат прозвището Поразяващата ръка в полицейското управление на Ню Йорк. Френджи мислеше същото, но и това, че самият той е достатъчно добър и че може да докаже качествата си и имаше намерение да получи признание. Френджи имаше мнение за Уейн, че е добро момче, но прекалено предпазлив. Уейн намираше Френджи за добро момче, но прекалено нехаен. Двамата представляваха достатъчно добър тандем: нито безупречни герои от телевизионните предавания, нито корумпирани подлеци от ужасяващите следователски доклади. Като повечето детективи от нюйоркското полицейско управление, те бяха в известна степен героични и пак в известна степен корумпирани донякъде.

Уейн и Френджи се представиха на сержанта. Сержантът се зарадва, когато ги видя, защото можеше да прехвърли върху тях грижите по сцената на престъплението. Той беше детектив от Бруклин, на когото бяха отново надянали униформата във връзка с цяла поредица от неприятни задължения, от които ангажиментът във връзка с Обединените нации беше само единият. Поставянето на детективите обратно в торбата, както гласеше популярният израз, обикновено за дежурства по контрол върху тълпите, е средство за тормоз в управлението и е една от причините, поради които контролът върху масовите прояви в града е често пъти много неприятно нещо за самите тълпи.

— Какво знаем, Серж? — попита Френджи.

Сержантът направи движение с ръка по посока на простряния труп.

— Застреляли са го в единадесет и десет. Съвсем пресен случай. Собственикът на италиански ресторант се е обадил.

Френджи каза:

— Те? Имаме свидетели?

Сержантът кимна.

— Да, най-малко половин дузина. Пратих ги в ресторанта. Двама със скиорски маски са извършителите. Измъкнали са се със синя кола. — Той посочи техническите лица, които фотографираха отпечатъците, оставени от гумите на предполагаемата синя кола.

— Хукнали са по Четиридесет и шеста. Трябва да са минали покрай мен.

— Не си забелязал колата?

Сержантът вдигна рамене, после се засмя.

— Какво говориш, аз съм направо задръстен с какви ли не загубени палестинци или пакистанци, или кой знае какви.

Сержантът щеше да си създаде трудности, опитвайки се да измисли някакъв начин да обясни как една синя кола с двама убийци в нея, отдалечаваща се като излетял от ада прилеп от едно място, където преди секунди са били дадени най-малко десет изстрела, като това място не е на повече от сто ярда от поста на сержанта, не е била забелязана изобщо. Изпитвайки съжаление към човека, Френджи направи невъзможни всякакви лъжи, като го помоли да му покаже свидетелите.

Те се отправиха към ресторанта.

Уейн приближи трупа. Както постъпваше обикновено в такива моменти, той освободи ума си от всякакво напрежение, за да го превърне в чувствителна гъба за всякакви подробности, които биха се оказали невидими за търсещия ум. Както обикновено, като не се смяташе известна неясна тъга, породена от чувството за безвъзвратността на смъртта, умът му остана празен. Убитият мъж не носеше две различни обувки, нито различни един от друг чорапи. В устата си, която беше отворена и пълна със съсирваща се кръв, нямаше тайнствен пръстен с печат, и Уейн, въздишайки, отказа да повярва, че ще намери в джоба му разкъсан картонен кибрит с името на убиеца.

Уейн се отдръпна, за да даде възможност на техническото лице да постави върху ръцете на жертвата найлонови торби, една рутинна процедура, а след това, стъпвайки внимателно, за да не изцапа обувките си в гъстата кръв, претърси джобовете му.

Междувременно Френджи вземаше имената и адресите на свидетелите и записваше къде са били по време на престъплението и дали са видели нещо. Той реши да започне с младата дама с кучето, която, както изглеждаше, се е намирала най-близо. Тя вече се беше оправила след шока и сега пиеше кафе. Кучето й, което беше до краката й, дъвчеше говежди кокал, подарен му от собственика.

Френджи установи основните факти: двама стрелци, и двамата бяха стреляли. Никой от тях не е казал нищо на жертвата. Жертвата се беше опитала да се измъкне, като е размахвала палтото си. Убийците не са взели нищо от жертвата. Бяха влезли в колата си и изчезнали от мястото.

Не, тя не беше записала номера на колата. Не, тя не беше разпознала марката на колата. Да, тя беше на разположение и готова да разгледа различни снимки на коли. Не, тя не беше забелязала нищо особено у стрелците. Били съвсем обикновени, среден тип хора. Не можеше да посочи расата им, защото са били с маски и ръкавици.

Към всичко това другите свидетели добавиха малко или нищо, освен това, че като по чудо собственикът на ресторанта беше определил, че колата е форд феър лейн-78 с две врати. Почти същата кола имала сестра му.

Уейн продължи да наблюдава опаковането и натоварването на трупа в чакащата кола, след това сложи торбите с доказателствения материал и съдържанието от джобовете на убития в евтина пластмасова чанта и се запъти към ресторанта.

Представителите на пресата вече бяха подушили следата и сержантът извика още няколко полицаи, които да се разправят с нарастващата тълпа от журналисти и фотографи. Отвсякъде му задаваха въпроси на висок глас и му пъхаха под носа микрофони, стремейки се да преодолеят шума и да доловят нещо, което може да им свърши работа от вибрациите на устните му. Той им направи знак с ръка, че трябва да се махнат, и се втурна в ресторанта по освободената от униформените полицаи пътека.

Уейн сложи чантата на масата, където седеше Френджи, и зае място до него.

— Вземи си кафе — каза Френджи. — За първи път ми се случва да пия добро кафе на мястото на извършено престъпление. Може би и за последен. Чувам да се говори сред полицаите за терористично нападение.

Уейн повдигна едната си вежда.

— Отредено ни е да научаваме винаги последни. Така или иначе, с мишената няма проблеми. — Той извади от чантата си нова найлонова торба. В нея се намираше продълговат портфейл в европейски стил, който някога е бил кафяв, но сега беше почти напълно покрит с червеникавокафяви петна. Виждаше се грубо оформена и широка половин инч дупка.

— Единият от куршумите е минал през паспорта. Името на убития е Мехмет Ерсой. Културно аташе е в турското посолство към Обединените нации.

— Боже Господи! Какъв ужас! Сега ще налетят върху нас колите със специално предназначение.

— Да. Учуден съм, че още ги няма. Охо, казах нещо прибързано. Те изпълняват нашата песен.

Чуваха се все по-наблизо сирените.

— Чакай, току-що се сетих — промърмори Уейн. — Ти обади ли се на отдела по убийствата?

Това беше нещо ново. От шефа на детективите беше спусната инструкция, според която отговарящият за сцената на престъпление детектив при съмнение за убийство трябваше да се обади на отскоро възстановения отдел по убийствата към канцеларията на областния прокурор на Ню Йорк, веднага след пристигането си на мястото на произшествието.

Френджи кимна:

— Да, обадих се. Какъвто ни е късметът, ще ни изпратят някое четиринадесетгодишно момиченце, току-що завършило правния институт.

Прозорците на малкия ресторант вече отразяваха лъчите на половин дузина червени светлини от пристигащите коли. Всяка следваща беше от по-висок ранг, защото един висшестоящ полицай никога нямаше да се съгласи да пристигне някъде, без подчинените му да са се събрали накуп, за да му покажат, че и те са ориентирани и владеят обстановката. Сложна система от забавяния и телефонни обаждания, вградена в организма на полицейското управление на Ню Йорк, даваше гаранции, че винаги ще е така.

Поради това Уейн и Френджи трябваше да предадат това, което знаят, на дежурния лейтенант на екипа за техния полицейски район, който я предаде на дежурния капитан, който информира заместника на шефа, отговарящ за Манхатън, който информира помощник-комисаря, който информира заместник-кмета. Беше нещо доста необичайно да се види заместник-кмет в една от тези коли, но кметът знаеше, че Обединените нации осигуряваха четиридесет хиляди работни места за Ню Йорк и беше решен да съобщи пред света, че без значение дали обикновените нюйоркчани падат като мухи, плътта на международната общност беше за него не по-малко свещена от тази на святата му майчица.

След като съобщението беше поело пътя си и заместник-кметът беше застанал с мрачна физиономия пред камерите, за да поднови, следвайки съответния ритуал, брака на града със световното тяло заедно с всичките му служители и след като човекът от канцеларията на главния шеф на полицията се беше изказал решително против тероризма в общ смисъл и особено в Ню Йорк (без да забравя да се похвали с безподобните възможности на полицейското управление на Ню Йорк в борбата срещу тероризма) и след като всички командни нива си бяха отишли в ред, при който всяко следващо представляваше по-нисък ранг, и след като всяко едно съобщаваше на следващото, че е по-добре при този случай да не се допуска забатачване, те изискваха изясняване вчера и който поемеше вината в случай на забатачване (и положително това нямаше да бъде самият той), щеше да прекара остатъка от кариерата си като пазач на автопарк в Южен Бронкс. След всичко това, когато в ресторанта не беше останал никой, освен лейтенанта, двамата детективи, половин дузина изнервени свидетели, един ресторантьор, който се чудеше дали една история, която щеше да разказва с години наред, си струваше загубата на един неделен обеден час, и едно куче, което предстоеше да направи локва, Уейн каза:

— Хей, Лей, можеш ли да ни кажеш едно нещо? Какви са всички тези конски фъшкии за терористи? Ние все още не знаем нищо. Благоверната съпруга на жертвата би могла да е организирала убийството, за да получи застраховка или нещо такова.

Лейтенантът го изгледа продължително. После направи знак на двамата детективи да го последват в малкия бар на ресторанта.

— Никой не ти е казвал?

— Не — сви рамене Френджи. — Искам да кажа, след като ние сме детективите по случая, защо ли ще ни дават информация? Би приличало на измама…

— Някой се обърнал към Поуст и CBS. Посочил времето и мястото и името на жертвата и е казал, че е от арменската тайна армия и после е прибавил куп политически боклуци. Разполагаме със запис на разговора.

— Арменци, а? — проточи Уейн. — Вярваш ли, че е сигурно, Лей?

Лейтенантът завъртя очи.

— Знам, вятър. На големия шеф му трябва терорист. Ако излезе така, че човекът се е забавлявал активно с малката сестра на някой голям полуцветен гангстер, е, какво, ще трябва да се справим с това. Но, момчета, за този случай настоявам да се действа бързо. Ще имате всичко необходимо — коли, радио, помощници, подслушвателни устройства, всичко. Ръцете ви ще бъдат напълно развързани. Така добре ли е?

Уейн и Френджи се спогледаха. Уейн каза:

— Ще претърсим жилището му, ще се опитаме да разберем дали е замесен в нещо нечисто. И офиса му също, може би…

— Остави това, за офиса не става дума. Той е чужда територия — прекъсна го лейтенантът. — Човекът е дипломат, ще трябва да подходим много внимателно към повечето от хората, с които се познава. Техниката ви е ясна.

— Като квитанции за паркиране — уточни Уейн.

Върху лицето на лейтенанта се оформи фалшива усмивка.

— Точно така. Никаква агресивност. Моля, благодаря, да, господине, не, господине. Всякакво посегателство, засягащо собствеността на мисията на Обединените нации, а това включва моторните превозни средства, трябва да бъде обезпечено нагоре по веригата, като се стигне до главния шеф на полицията. След като установите необходимите ви контакти и разберете с кого трябва да говорите в мисията, ако има такъв, искам да разполагам с нещо, написано черно на бяло. За това съществува определена форма. — Лейтенантът направи пауза и запали цигара от предишната. После попита: — Има ли вече някакъв напредък с колата? Не? Е, добре, действайте и когато имате портрета, съставен по описание, опитайте се да го свържете с арменски имена.

— Арменски имена? — повтори Френджи, силно изненадан. — Ти мислиш, че тези терористи от голям калибър са използвали собствена кола за убийството?

— Тук трябва да има движение, по дяволите — отсече решително лейтенантът. — И се обадете също на Бюрото за стратегически служби и разузнаване. Там има едно момче, Фланаган, и той ви очаква.

Френджи направи кисела физиономия. Бюрото за стратегически служби и разузнаване, бившето червено отделение, не се ползваше със симпатиите на уличните детективи, които гледаха на политически мотивираните престъпления с такова пренебрежение, че не считаха те да си заслужават времето и парите. Освен това, бюрото за стратегически служби и разузнаване не настаняваше хора по уличните платна, което означаваше, че те бяха повече наблюдатели, отколкото помагачи.

Лейтенантът забеляза погледа на Френджи.

— Действайте и това е! — подтикна ги той. — И така, известно ви е, каквото трябва. Искам да бъда непрекъснато в течение, ден след ден, ясно?

Френджи отпусна глава и разлюля ръцете си на височината на раменете, имитирайки движенията на марионетка. С писклив глас изрече:

— Здравейте, дечица! Аз съм детектив. Искате ли да си поиграем?

Лейтенантът поклати глава и си позволи една кисела усмивка за довиждане.

Уейн добави:

— Движение, а? Кажи ми, мислиш ли, че този случай ще се окаже една много сериозна чушка в задника?

— Виж какво, първото движение, което ме интересува в момента, е свързано с червата ми — каза партньорът му. — След това, струва ми се, трябва да приведем в движение свидетелите, като ги изкараме оттук, преди да са умрели от глад.

— Да — съгласи се Уейн. — И като стана дума за това, можем да осъществим някакво движение, насочено към това, да получим някаква храна. Може би човекът тук ще ни предложи безплатно телешко варено, след като му е ясно какви светли перспективи сме открили пред него. Здравей, Роулънд.

Последните думи бяха отправени към един мъж, който току-що беше влязъл в ресторанта. Двамата детективи се усмихнаха и го приветстваха топло, защото той беше доказателство, че те, отгоре на всички други неприятности, нямаше да си имат работа с някакво четиринадесетгодишно момиченце, а с помощник областен прокурор.

— Ти ли си по този случай, Роулънд? Ти, беден негоднико! — изрече Френджи с чувство.

Роулънд Хъркейни, помощник областен прокурор в Бюрото по убийствата, се разположи бавно на един стол и отправи злобен поглед към детективите.

— Знаете ли какво правех, когато ме повикаха да дойда? Знаете ли? Бях си в леглото и си дъвчех от един бут с големина и твърдост на зрял пъпеш, като давах възможност на сока да капе в устата ми.

— Не говориш за лице, което има право да гласува, а, Роулънд? — ухили се Уейн.

— Не грешиш в предположението си — кимна Хъркейни. — Двадесет е повече от достатъчно. Но, както и да е, как стоят нещата с тази скръбна бъркотия?

Обсъдиха случая спокойно и с чувство за хумор. Бяха професионалисти и много пъти им се беше случвало да работят заедно. Освен това Роулънд беше най-популярната личност между полицаите в Манхатън, Това беше голямото му преимущество и той се възползваше от него. Беше арогантно мъжествен по начина, по който повечето ченгета разбират мъжествеността: груб, невъздържан и пияч от класа. Той познаваше стотици достъпни жени и беше уреждал срещи на стотици полицаи, не че полицаите изискват помощ в тази област, но важна беше идеята. Той правеше услуги на полицаите и по служебна линия, спестяваше им много неприятни моменти в съда, в случаите, когато объркваха доказателствения материал, или правеше необходимото, за да представи някого в особено благоприятна светлина, или уреждаше нещата така, че ченгетата да висят извънредно в празнични дни, преди да се появят в съда, когато им трябваха повече пари.

Но най-силно впечатление от всичко правеше тялото. Роулънд Хъркейни беше заклет културист и щангист. Имаше бицепси двадесет и пет инча, гръден кош четиридесет и четири инча и врат деветнадесет инча. Ченгетата принадлежат към физическия свят. Те вярват, че за да оцелеят, са длъжни да доминират физически. Роулънд доминираше физически. Това, че той беше и много умен, агресивен адвокат, който с лекота правеше на кайма глупаците и техните адвокати със захаросани задници в съда, беше като черешата на върха на тортата.

Те изложиха случая внимателно и с чувство на респект, тъй като знаеха, че Роулънд щеше да разбере неудобното положение, в което се намираха във връзка с хората от специалните коли, и че ще се отнесе с разбиране, което той и направи. Роулънд разпита свидетелите и ги освободи. Френджи отиде в банята. Полицаите престанаха да охраняват входа и ресторантът можеше отново да функционира.

Френджи се върна. Собственикът приближи и усмихвайки се предложи обяд, който те приеха. Заведението му щеше да бъде показано по телевизията и той беше готов да обича целия свят. Когато получиха обилно ядене и питиета, Уейн поде:

— И така, Роулънд, какво мислиш? Мъчна работа, нали?

— Не съвсем, Барни. Имам добри предчувствия. Мисля, че нещата ще тръгнат добре. — Двамата детективи реагираха скептично, но Роулънд защити позицията си с непоколебима самоувереност. — Не, вижте: те са чакали човека, този Ерсой. Заели са позиция, като са знаели предварително къде и кога ще мине. И така, те са го познавали…

— Не е задължително — прекъсна го Френджи. — Биха могли да са професионалисти, които са го наблюдавали в продължение на седмици.

— Добре, или са познавали навиците му, но няма начин да са били професионалисти. Един професионалист, който знае толкова много за жертвата, колкото са знаели тези момченца, би го причакал до апартамента му и би му изпратил в главата три куршума от малокалибрено оръжие.

— Как можеш да кажеш такова нещо, Роулънд! Това никога не слиза от телевизията: терористите в Европа и Близкия изток трепят тези политици, като действат като истинска армия — картечници, ракети…

— Да, но на тези хора е осигурена силна охрана. Ти не можеш да се добереш до тях, освен ако не си проправиш път с груба сила. Нашият човечец е бил невъоръжен. Въобще не се е чувствал заплашен. И така, от всички възможни времена за нападение срещу някого, защо трябва да се избира неделя, и то посред бял ден, като колата ти е насочена към еднопосочна улица, единственият излаз, от която преминава през площада на Обединените нации, който практически всеки втори уикенд е претъпкан с ченгета и демонстранти. Цялата работа изглежда нелогична, освен ако не става дума за аматьори.

— Изглежда, че има право, Джо — кимна с респект Уейн.

Френджи отвърна:

— Добре, чудесно, да речем, че се съглася, но какво означава това за нас?

— Означава — заобяснява Роулънд, — че или убийството, както обикновено се случва, има личен характер и всичко онова за арменската армия е ала-бала, някаква шашарма, или че търсите някаква група арменски задници, насядали около кухненска маса в Бруклин. Това, което искам да кажа, е, че не става въпрос за история, достойна за Карлос Чакала.

Уейн въздъхна.

— Да, добре, нямам нищо против арменците, но това напълно ме удовлетворява. Трябва да започнем да се ровим из живота на този мъж, говорим за седмици, за плуване срещу течението на тези дипломатически мръсотии през всичкото време. Затова ми се струва, че трябва да започнем със синята кола и портретите по описания и арменските имена. И, ако си прав, те наистина може да са използвали собствена кола.

— Може да е така — съгласи се Роулънд. — Но все пак трябва да надникнем в живота на жертвата. Не забелязах ли специално ключе на онзи портфейл, който ти свали от него? Да? Хората с касички обикновено имат по-интересен живот от повечето други хора. И така, днес вие ще претърсите жилището му?

Детективите се спогледаха нервно.

— Добре, точно това имах предвид, когато споменах за плуване срещу течението. Беше ни изнесена лекция за това, че трябва да действаме дипломатично — въздъхна Уейн. — Големият шеф иска при всички случаи всичко да преминава през посолството.

— Да, добре, това е чудесно за персонала на посолството и за офиса, но нашата плячка е личното му жилище. Става дума за криминално разследване. Това е углавно престъпление, а не квитанция за паркиране. Ако нещо се закучи, обадете ми се. Ще отнеса случая нагоре по йерархията, ако ми се наложи, и…

Той вдигна глава, чувствайки нечие присъствие над себе си. Беше много висок, много черен мъж с черен шлифер над сив костюм и светло оцветена кръгла, плоска шапка без козирка на главата си. Имаше очила със златни рамки. Тримата го заоглеждаха. Мъжът се усмихна и посегна към вътрешния джоб на шлифера си. Последва миг на напрежение, но той просто извади кожен визитник.

— Извинете ме — каза мъжът. — Както разбирам, вие сте от полицията?

— Да — каза Френджи. — Вие кой сте?

Мъжът подаде последователно на всеки от тримата по една голяма, твърда, гравирана картичка, от която се виждаше, че той е М. Етиен Мбор Секуе от Сенегалската мисия към Обединените нации. Каза:

— Крайно много съжалявам, че не дойдох по-рано, но счетох за уместно да придружа сестра си до дома й. Тя беше напълно съкрушена от достойните за съжаление събития от тази сутрин. Това е първото й посещение в Ню Йорк и…

— Един момент, вие свидетел ли сте? — прекъсна го Френджи.

— Да, обърнах се към един от полицаите на улицата и ме изпратиха тук.

— Моля ви, седнете, господин Секуе — покани го Роулънд. — Разкажете ни какво сте видял.

Уейн извади бележника си и започна:

— Къде бяхте по време на стрелбата?

Африканецът се разположи като номер четири на масата.

— Аз… ние, т.е. сестра ми и аз тъкмо щяхме да пресечем Второ авеню. Трябва да сме били по средата на улицата, когато чухме началото на изстрелите — стрелбата.

Уейн се намръщи. Мъжът се е намирал по-далеч от мястото на събитието, отколкото някои от другите свидетели. Той зададе още няколко въпроса относно движенията на убийците и тяхната жертва, но това само потвърди вече известните факти.

— Нещо друго, господин Секуе? Забелязахте ли нещо необичайно около убийците? Или колата им?

— Около атентаторите? Не, нищо не можеше да се види. Маските им, ръкавиците им. Що се отнася до колата… — Той се усмихна виновно. — Тя беше голяма американска кола, нова, тъмносиня. Не съм запознат с американските марки. — Направи кратка пауза. — Но, разбира се, вие ще можете да я издирите, след като имате номера й, не?

Френджи каза:

— Да, разбира се, ако знаехме номера, но не го знаем.

Очилата на господин Секуе просветнаха, когато той се усмихна.

— А, но аз съм го записал. Ето, вижте.

Беше го записал. Пред смаяните им погледи той представи малка кожена тетрадка с адресите прикрепен към нея златен молив. На вътрешната страна на задната корица беше грижливо изписан един номер. Уейн го преписа в бележника си. Тримата мъже сърдечно благодариха на дипломата и той ги напусна.

— Добре щеше да е, ако в този град имаше повече хора като този африканец — каза развълнувано Френджи. — Всичко ми говори за кражба и затова ще трябва да тръгнем от нулата. Искаш ли да се обадиш, Барни?

Уейн кимна и отиде до телефонния автомат в бара. Набра номер и проведе кратък разговор. Роулънд и Френджи останаха седнали в очакване, без да говорят. Уейн се върна на масата и седна.

— За такава кола няма данни в последното съобщение за издирвани коли. Следващото съобщение е след няколко часа, така че тя може да е била открадната тази сутрин и собственикът й още да не е разбрал…

— Барни, за Бога, кой е собственикът на шибаната кола? — извика Френджи.

Уейн се усмихна широко.

— Как ти харесва Арам Томасян? Местно момче. Живее на Мъри Хил.

Роулънд Хъркейни се разсмя с висок глас. Френджи отправи поглед към тавана:

— Благодаря ти, Боже!