Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (13)

13.

— И така, мисля, че трябва да отидем и да видим още веднъж Кербусян — каза Марлийн. — Колкото може по-скоро. Може би сега.

Карп се замисли. Жена му се беше втурнала в офиса му и предала набързо цялата екзотична и объркваща история на интервюто й със Соколоф.

— Той ти харесва заради Ерсой, прав ли съм? — попита Карп. — Имам предвид Кербусян.

— Мисля, че е замесен, сигурна съм. Дали ми харесва? Не знам.

— Хмм… — Карп завъртя очи.

— Да, помислих и за това, Боже опази — избъбри тя бързо. — Но Соколоф каза, че Томасян е последният човек, когото Саркис би употребил, и това се потвърждава от това, което господин Кербусян ти е казал, когато си го посетил. Томасян е куриер, а не стрелец.

— Тогава е трябвало да употреби някой друг. Какво те кара да мислиш, че сега ще бъде по-открит, отколкото беше с мен?

— Знаем, че излъга. Каза, че не знае нищо за парите на Ерсой, и аз ти гарантирам, че те са дошли направо от собствената му банкова сметка. Имал е взаимоотношения с жертвата, за Бога! По този начин той е виновен за това, че е действал против закона. Това е един лост.

Карп кимна.

— Окей, ще се обадя.

Той се обади. Оказа се, че господин Кербусян ще намери свободно време около пет часа.

 

 

Марлийн се върна в офиса си. Хари не беше оставил никакво съобщение и това я обезпокои. Тя го беше изпратила отново да търси Джелал, преди да бъде предупредена да стои настрана от ООН, но не мислеше, че тази подробност би имала значение за Уортън в случай че Джелал или посланикът създадат неприятности. Наистина би могло да бъде много лошо. Би могла да загуби отдела си.

С това настроение тя претупа текущата си работа и се направи общо взето неприятна за подчинените си, а този вид подчинени сами по себе си не бяха от приятните. Ето защо тя не беше в настроение за развлечения, когато Джим Рейни показа главата си на вратата й и демонстрира патентованата си чаровна ирландска озъбена усмивка.

— Махай се, Рейни, имам работа.

Той влезе на пръсти и затвори вратата след себе си.

— Продължавай, аз само ще гледам. — Рейни издърпа едно от креслата, така че го залепи до това на Марлийн и седна в него, без да престане да се хили.

— Рейни! Махай се!

Той сложи едната си ръка на облегалката на креслото й.

— Изглеждаш напрегната — коментира той. — Научавам, че бракът е в процес на разпадане. Вероятно напоследък не получаваш достатъчно внимание. Готова ли си да приемеш едно неприлично предложение от достойно ирландско момче?

— Бракът не се разпада — изсъска тя презрително, опитвайки се да остане сериозна. Рейни имаше върху нея това влияние, същото влияние, каквото бяха имали перчещите се младоци от квартала от времето, когато Марлийн беше на възраст под двадесетте — вбесяващо, но в същото време донякъде приятно.

— О, да? Но как така, научавам, че се е изнесъл?

— Претърпя операция на коляното и не може да се качва по стълбите.

— Добър разказ. Придържай се към него. От друга страна, аз бих измислил някакъв начин, по който да изкача тези стълби с два пострадали крака, ако върху тях се намираше ти. — Последното беше прошепнато на сантиметър от ухото й. Ръката му се плъзна надолу от облегалката на креслото и стигна до шията й.

Хари Белоу влезе, без да почука, какъвто беше навикът му. Последва неудобен момент. Марлийн бързо се изправи на крака, шумно избутвайки креслото си назад.

Белоу каза:

— Имаш работа.

— Не, Хари, влез — отговори тя смутено. — Ъ, Хари, познаваш Джим Рейни. Рейни, Хари Белоу.

Рейни също се изправи. Изглеждаше, че му е забавно.

— Да, Хари Белоу. Научих, че си докарал съвсем сам Вини Гини. Много внушително.

Хари изрече с равен глас:

— Джим Рейни. Научих, че си застрелял четирима в тила за четири секунди. Много внушително.

Рейни се изчерви и челюстите му се стегнаха. Още един момент напрегнато мълчание, което Марлийн наруши, като избъбри небрежно:

— Джим тъкмо си тръгваше.

— Да — кимна Рейни, като усмивката се върна на лицето му. — Просто дойдох да ви поканя за големия мач този уикенд. Доведете и семействата си. На всяка цена, все едно дали вали дъжд, или не. И да не забравите. Бих могъл да ви взема.

— Непременно го направи. Не бих искала да се лиша от тази възможност — изрече ядно Марлийн.

Рейни излезе.

— Не се осмелявай да ме гледаш така — каза Марлийн. — Той си е просто такъв. Веднъж спаси живота ми.

Хари вдигна рамене и седна като котка. Той каза:

— Притежава мерцедес 3000 SL.

— Кой, Рейни? Не, той няма… О, ти имаш предвид Джелал. Говори ли с него?

— Не, само проверих някои неща. Има хубав апартамент в жилищна кооперация. Изглежда, че в ООН плащат доста добре.

— Това ми харесва! Сега е много по-добре. Радвам се също така, че не си го измъчвал. — Тя обясни за заповедите на Уортън, съгласно които не трябваше да се досажда на хората от ООН, и му разказа това, което беше научила при Соколоф.

— Днес следобед с Бъч смятаме да посетим Кербусян, о, по дяволите! Слушай, Хари, би ли ми направил една много голяма услуга, като прибереш Луси от детското заведение и я заведеш вкъщи? Ще ти дам моя ключ.

— Не е проблем — измърмори Хари и в безизразните му очи се прокрадна бледо пламъче.

 

 

След като Хари си отиде, Марлийн се обади на Рей Гюма, който, както стана ясно, беше поел обвинението срещу Вини Богулусо.

— Какво мислиш, Гум, за делото?

— Сигурно е. Винаги, когато решиш да свършиш цялата работа сама, съобщи ми. Бих могъл да изляза в отпуска.

— Ще получи максимална присъда?

— Можеш да бъдеш спокойна. Показанията на малката, отпечатъците от зъби и онази жена, Перес — сигурно е. Разширеният състав тази седмица, няма проблеми. Отиваме на предварително гледане следващата седмица, но не виждам какво може да представи защитата. Основанията са добри, доказателствата също.

— Ти говори ли с него?

Гюма се закиска.

— Да. Този Вини е много забавен образ. Знаеш ли, той действително се е заел сериозно с тебе, Чампи. Мисля, че си го ядосала много. Май че си оскърбила чувството му за мъжественост.

— Ще се опитам да се примиря с това. Нещо за третия човек, Дуейн?

— Не, съставихме обичайния словесен портрет, но това не ме кара да затая дъх. Ако има някакъв разум, той ще е в Тексас или някъде, където има повече като него, с които да се смеси.

— Да, наистина. Окей, съобщавай ми как върви…

— Хей, другото нещо, ще се видиш ли с Бъч през следващите няколко часа?

— Да, след малко имаме излизане. Защо?

— Само му кажи да ми се обади. Разполагам с допълнителни сведения за турците от онази лента с Джоуи Касълз. Онзи ден Карп прояви интерес.

— Турци? — попита тя. — Какво общо има един крадец с турците?

— Не мога да знам. Джоуи се обади на Реди Еди Сколи, нали познаваш този пласьор на крадена стока? Занимава се е кражби на едро. Той казва, че се готвят да обработват продукта, който е у турчина. Помислих, че тази работа мирише на хероин, нали разбираш? Да обработват? Но Еди не се занимава с хероин — занимава се със скъпоценни камъни, метали, кожи. Затова кажи на Бъч, че, както изглежда, моята теория е вярна и че турчинът е онзи човек от Бруклин Минзоне. Както разбирам, Минзоне получава пратка наркотик. Може би той я разпределя или нещо такова, а Еди обезпечава финансово операцията, или може би…

— Един момент, Гум — прекъсна го тя. — Става много объркано, а мен трябваше да ме вземе кола преди пет минути. Ще му кажа да ти се обади.

 

 

Едно от ченгетата на областния прокурор откара Карп и Марлийн до къщата в Ривърдейл и остана да ги чака. Вратата се отвори не от прислужницата, а от един груб, с храстовидни мустаци мъж в тениска и памучни панталони, който имаше вид на човек, току-що освободил се от пушката си. Той им отправи свиреп поглед и ги поведе през покритите с картини и килими коридори, като от време на време спираше нетърпеливо, за да даде време на Карп, който се мъчеше върху патериците си, да ги догони.

Той ги заведе не в кабинета, където Карп беше интервюирал Кербусян предния път, а през един солариум, пълен с големи стайни растения, а след това през френски врати към малка тухлена тераса над градината.

Мястото беше прекрасно, ухаеше на влажна земя, зеленина, рози и лавандула. Имаше наклон на запад, а от там, където терасата свършваше, можеше да се види реката и множество скали. Марлийн се поразходи по една пътека между рози, зави покрай голяма асма и попадна на Саркис Кербусян, който подрязваше лозите.

Старецът беше облечен в бяла копринена риза и бледи ленени панталони, които тук-там бяха зелени, но иначе грижливо изгладени, и носеше сламена шапка с черна лента.

Той кимна официално.

— Предполагам, че сте госпожица Чамии — каза той.

— Да. Как разбрахте?

— Човек се информира. Ашакян говори много възторжено за вас. И, разбира се, сте направила силно впечатление на Стефан Соколоф: страхотна жена, каза той. Страхотна и много хубава.

Той приключи с рязането и сложи ножиците, заедно с отрязаните стръкове, в една малка кошница.

— От това грозде се приготвят стафиди. Или султани, както би трябвало да бъдат наричани. Стафидите за мен продължават да означават сушено грозде. Тези не съхнат добре на тукашния климат, но все пак аз ги отглеждам. Моят чичо в Смирна имаше цяло лозе от тях. Да се върнем ли на терасата?

Тук е цивилизовано, помисли Марлийн. Не е както да разпитваш Вини Гини, въпреки че тя подозираше, че Саркис Кербусян би могъл да сдъвче всякакъв брой Винита като стафиди. Седяха в плетени кресла до стъклена маса. Появи се кафе с малки кейкове, донесени от мълчаливата прислужница. Кербусян говореше на Марлийн за градината и двамата наблюдаваха разкошния, характерен за късното лято здрач, който се сгъстяваше над тъмните дървета.

Марлийн забеляза, че Карп ставаше все по-раздразнителен. Той обичаше разпитите да се провеждат в задушни, боядисани в зелено стаи. Най-накрая той каза:

— Господин Кербусян, това място е наистина много хубаво, но вие знаете, че не сме тук, за да разговаряме за вашите рози. Разследваме убийство, убийство, с което вие сте повече свързан, отколкото ме подведохте да вярвам при предишната ни среща.

— Аз? Как свързан, господин Карп?

— Миналия път, когато бях тук, вие ме излъгахте. Казахте, че не знаете нищо за кутията с парите на Мехмет Ерсой. Фактически това са били вашите пари, поне част от тях. Вие сте купувал художествени предмети от него в продължение на месеци преди смъртта му.

— Купуването на изкуство не е престъпление — каза Кербусян след непродължително мълчание.

— Не е, но скриването на факти при разследване за убийство е. Спомняте си, че миналия път, когато бях тук, ние поговорихме за някои вероятни сценарии, засягащи причината, поради която Ерсой е бил убит? Нека добавя още един. Един патриотично настроен колекционер на арменско изкуство започва да купува арменски художествени предмети от турчин, чийто брат ги изнася незаконно от Турция. В началото той ги купува чрез дилър, но след известно време източникът се оказва толкова добър, че решава да сключва преки сделки. Турчинът започва да му пробутва фалшификати. Арменецът се възмущава и се разпорежда турчинът да бъде застрелян. Как ви харесва това?

— Господин Карп, вярвате ли, че бих използвал Арам Томасян, едно дете, което съм познавал от люлката, като убиец в един акт на отмъщение?

— Няма никакво значение на какво вярвам — възрази Карп остро. — Важно е на какво ще повярват съдебните заседатели. Моят сценарий обяснява произхода на парите на Ерсой. Томасян е свързан с вас. Когато това бъде представено, ефектът ще бъде опустошителен.

Кербусян като че ли не чу последните думи. Той повтори:

— Но вие вярвате ли?

Марлийн каза:

— Аз не вярвам.

Двамата мъже я погледнаха учудено. Карп отвори уста, за да каже нещо, но тя продължи:

— Ето какво се е случило. Ерсой ви е предложил предмети. Някои от тях са били фалшиви. Все пак вие сте ги купил. Знаел сте, че са фалшиви, но това за вас не е било важно, защото сте знаел, че у Ерсой има нещо, с което непременно е трябвало да се сдобиете, и сте мислел, че ако продължите връзката с него, той в края на краищата ще ви го предложи. Това нещо е маската на свети Крикор, нали, господин Кербусян? И ето защо вие ще ни сътрудничите при намирането на убийците. Защото маската е у този, който е убил Ерсой. Ето защо е бил убит.

От вкамененото за миг лице на стареца Карп разбра, че думите на Марлийн са попаднали на място. Той си спомни за това, че тя беше споменала пред него за нещо за някаква маска, когато му разказваше за интервюто си със Соколоф, но това не беше му направило особено впечатление, защото го беше възприел по-скоро за нещо странно и забавно. Сега това нещо изглежда имаше първостепенно значение за целия случай. Карп нямаше представа как Марлийн беше сглобила всичко това, но той никога не пропускаше да забележи представящите се многообещаващи възможности. Карп каза:

— Може би ще е добре да ни разкажете за тази маска, господин Кербусян.

— Историята за маската не е мит, нали? — попита Марлийн.

Преди да отговори, Кербусян разгледа внимателно лицата на двамата.

— Не, не е. Маската съществува.

— Какво представлява тя? — попита Марлийн. — Соколоф спомена, че вие знаете много за нея, но не ми каза много нещо. Защо е толкова важна?

Кербусян пое дълбоко дъх и погледна назад към градината, към залязващото слънце, огряващо скалите. После се обърна отново с лице към тях и каза:

— Това е дълга история. Всичко, свързано с Армения, представлява дълга история, но тази е по-дълга от повечето други. Може би няма да повярвате, че ръката на миналото може да се протегне и да убие човек на улицата на модерен град.

Марлийн вметна:

— Преди няколко години един мой приятел, ченге, беше разкъсан на парчета заради нещо, което се е случило през петнадесети век в Сърбия. Така че не ми е трудно да повярвам.

— Добре тогава — въздъхна Кербусян. — Древна Армения. Едно езическо царство, притиснато между залязващата мощ на Оим и Персийската империя. През 224 година революция в Персия е свалила династията Артаксид и довела на власт Арташир и Сасанидите. Хосров, царят на Армения, е бил в роднински връзки с Артаксидите и тръгнал на война срещу Персия. По време на тази война един благородник на име Анак, който бил лоялен към Сасанидите, убил Хосров и персийците завладели страната. Самият Анак бил убит по-късно.

Две момчета, синове на Хосров и Анак, в резултат на тези събития останали сираци. Те са близки приятели, благородници, отгледани в двореца. Но са разделени. Единият, Трдат, син на Цар Хосров, бил изпратен в римската територия като пазач на имперския двор. Императорът Диоклециан винаги искал да разполага с царствена пионка, която да използва срещу персийците. Синът на Анак Крикор бил пратен в Цезария в Палестина, където попаднал под влиянието на епископа и бил покръстен в християнството. Става свещеник.

Минава време. Трдат е вече прочут войн. Прави големи услуги на императора, спасява живота му и за награда Диоклециан му оказва военна подкрепа. Трдат вдига на крак арменските барони и персийците биват изхвърлени. Младият мъж е коронован във Вагаршапат като Трдат Трети. Тиридатес Велики, както е известен на Запад.

Приблизително в същото време Крикор се връща в Армения, за да проповядва словото Божие на своя стар приятел. Но сега Трдат научава за заговора на Анак. Крикор е син на човека, който е убил баща му. Крикор е подложен на мъчения и хвърлен в дълбока яма, където да умре от глад.

— Преминете към маската — напомни Карп.

Кербусян се усмихна.

— Търпението е много важно, ако трябва да бъдат разбрани арменските дела, господин Карп. Докъде бях стигнал? Да, по него време в Никомедия, където е управлявал Диоклециан, живеела прекрасна арменска монахиня на име Хрипсиме. Императорът я пожелал. Тя оказала съпротива и избягала във Вагаршапат, където потърсила покровителството на Трдат. Но Трдат бил не по-малко похотлив от своя наставник. Той също се опитал да похити Хрипсиме и когато тя избягала от него, той я заловил, измъчвал и убил.

След станалото, Бог прокълнал Трдат и го наказал с лудост. Според легендата той бил превърнат в див глиган. В продължение на десет години бил животно. Сестрата на царя, която била скрита християнка, имала съновидение, в което Крикор станал от гроба и спасил брат й. Тя наредила да се провери гробът и там намерили Крикор жив и това било чудо.

И, разбира се, Крикор излекувал цар Трдат, който от благодарност и в разкаяние приема християнството. Крикор проповядва пред арменските благородници и това е проповед, която продължава шестдесет дни. Цялата нация става християнска, първата нация, която е направила това. Крикор става известен за историята като Крикор Лусаворчи, Крикор Осветителя. Това е малко след 300 година след новата ера.

Свети Крикор, както вече трябва да го наричам, тръгва между арменците, за да унищожи езичеството. Умира стар, оплакан от царя и от народа. Когато е на смъртно легло, от лицето му е взета гипсова маска, от която се прави отливка от злато. Костите на Крикор биват отнесени от монаси до тайно място в планините. Маската се превръща в част от съкровището на вярващите в Еджмиацин.

Минават почти две столетия. Рим пада, Византия се издига като втори Рим. Сега вече и Византия е християнска, разбира се, но там християнството е малко по-различно от това при арменците. Няма да ви отегчавам с теологическите подробности. Император на Византия става Зенон. Той е заинтересован от обединението на църквите.

По това време тялото на Крикор бива открито от овчари в една пещера. Напълно запазено, разбирате ли. Още едно чудо. Новината плъзва из Византия. Императорът, естествено, иска да направи нещо голямо за арменската църква. Изпраща майстори, злато и скъпоценни камъни за свещения Еджмиацин. Вземат оригиналната маска и я слагат в центъра на голям реликвен триптих. Лято злато, гравирано със сребро, украсено с хиляда перли и хиляда скъпоценни камъка, включително прочутите сапфири, известни като Очите на Кападокия, взети от византийската корона и предложени от набожната императрица Ариадне. Те били поставени в очните кухини на маската върху истинските очи, взети от тялото на светеца. По този начин била направена свещената маска, която ние наричаме Суурп Тимаг.

— Какво се е случило с маската? — попита Марлийн.

— Векове наред се е намирала в свещения град, в голямата катедрала. Била изкарвана навън само в Деня на светеца и тогава, разбира се, маската е правела чудеса. Багратидският цар Гагик я отнесъл в столицата си в Ани някъде около хилядната година и построил църква, в която тя да бъде съхранявана, църквата на свети Крикор.

Ани била превзета от селджукските турци през 1064 година. До тогава много арменски благородници били разменили земите си срещу имоти в югоизточен Анадол. Там те основали царството Малка Армения със столица Сис. Църковните съкровища, включително свещената маска, били преместени в Хромкла.

През 1292 година Хромкла била превзета от мамелюците и съкровищата били ограбени. Свещената маска изчезва от историята. Всички предполагат, че е отнесена от мамелюците заедно с останалите съкровища. Но в ръкописа на сър Джон Мондевил Пътуване из Велика Армения се намира любопитна бележка, написана в средата на четиринадесети век. Той описва някаква чудотворна реликва, намираща се в замък, близо до пристанището на Лахазо на залива на Александрита, която реликва той нарекъл Глава на Свети Крикор от злато и скъпоценни камъни, от очите на която текат истински сълзи. Мамелюците превзели Лахазо през 1345, но такъв предмет не бил открит.

Той замълча. Слънцето се спусна зад скалите. Марлийн каза:

— И?

— И, нека поговорим за моите сделки с Мехмет Ерсой. Той имаше брат, Алтемур Ерсой, който е археолог. Разбирам, че знаете това. Започнах да купувам предмети от Ерсой чрез Соколоф. Много съм доволен. Сигурен съм, че предметите са откраднати от Турция, но какво ме интересува? Те са крали от нас.

После Ерсой ми се обажда, мисля, че това беше малко преди Коледа миналата година. Казва, че брат му направил голямо откритие при разкопките на средновековен замък, недалече от Пайас. На залива на Александрита. Пайас е, разбира се, Лахазо. Когато Ерсой ми казва, че маската все още съществува, разбира се, аз не му вярвам. Представя снимка. Аз се правя на безразличен, разбира се, но сърцето ми е в гърлото. Казвам, че ще помисля дали да я купя, ако е истинска, но, разбира се, знам, че трябва да е истинска. Никой не би могъл да изфабрикува такова нещо.

— А защо не? — попита Марлийн.

— Инвестицията! Тоест, дали някой би могъл да намери камъни от такова качество и такова количество, да не говорим за самото злато. Около двадесет и пет фунта злато? Ако суровите материали на това, което той ми показа на снимката, са истински, само тяхната първична стойност би била някъде около осем-десет милиона. А те би трябвало да са истински, защото, разбира се, най-лесното нещо на света е да се докаже, че дадени камъни или скъпоценни метали са фалшификат. Не, предметът беше истински. Споразумяхме се върху една цена…

— Колко? — попита Карп.

— Тридесет, милиона долара. Един милион в началото и останалото при доставката. Разбира се, събирането на толкова много пари не е лека работа, даже за арменци. Трябваше да изпратя представител до арменската общност из страната, в Чикаго, в Калифорния…

Марлийн попита:

— Това са местата, където е ходила Габриел Аванян, нали? Била е заета с тази задача.

Кербусян сложи ръка на лицето си и поклати глава.

— Айт кхеглдж поригух! — каза той.

— Моля? — попита Марлийн.

— Съжалявам. От скръб се плъзнах в стария език. Казах това клето дете. Да, тя трябваше да ходи в Сан Франциско и Фресно. Разкъсана на парчета от зверове…

За момент той остана безмълвен, като преглъщаше, а по лицето му се появяваха нервни конвулсии. По-късно, когато се овладя, той продължи:

— Разбира се, дотогава Ерсой беше убит. Събрахме парите и започнахме да чакаме, но никой не ни потърси.

Карп каза:

— Сигурен сте, че маската е в Ню Йорк?

— Доста сигурен. Ерсой намекна за това.

— А какво ще ни кажете за другите предмети? Някои от нещата на Ерсой не се ли оказаха фалшификати?

Кербусян се усмихна леко.

— Разбира се. Той и брат му участваха заедно в играта. Те ръководеха международна банда, която продаваше фалшиви антики. Ние знаехме това. Когато бях сигурен, че свещената маска е у него, аз с най-голяма радост плащах за фалшификати.

— Но защо сте мислел, че във връзка с маската той ще оправдае надеждите? Не подозирахте ли измама и тук?

— Естествено. Тридесет милиона представляват съблазнителна награда. Но бях взел предпазни мерки.

— Включително убийство?

Кербусян поклати глава бавно.

— Не, господин Карп. Признавам, че бих могъл лесно да убия Ерсой, ако мислех, че смъртта му ще ми донесе свещената маска. Но никога не бих убил единствения човек, който знае къде тя се намира.

— Откъде да знаем, че тя вече не у вас?

За първи път гняв оцвети лицето на Кербусян и гласът му стана по-висок.

— Откъде? Откъде? Мислите ли, че съм търсил Суурп Тимаг, за да я пъхна в някоя дупка, както е била крита шестстотин години? Ако беше у мен, Армения щеше да знае. Целият свят щеше да знае. Аз щях да крещя от покривите. Да скрия славата на Армения, за да прикрия убийството на един турчин? Аз?

Марлийн се обади с нежен глас:

— Не, не мисля, че бихте направил това, господин Кербусян. Работата е там, че ние все още не сме мръднали от стария въпрос. Кой е убил Ерсой и защо?

Кербусян изглеждаше искрено учуден и този път за Карп беше ясно, че той говори истината, когато отговори:

— Честно казано, тук не мога да ви помогна. Вярвам, че имате право, когато казвате, че този, който го е убил, вероятно притежава свещената маска. Възможно е Ерсой да е имал съучастници и те да са го предали или той да се е опитал да ги предаде и те да са разбрали това. Тридесет милиона, както казвам… Или някой е научил за преговорите и е решил да се намеси. Моята надежда е, че ще бъдем потърсени от този, в когото е маската.

— В който случай — вметна Карп строго, — вие ще потърсите нас.

Кратка пауза и утвърдително кимане с глава.

 

 

— Вятър ще ни се обади — изсумтя Карп, когато бяха отново в колата и пътуваха на юг. — Той няма да предприеме нищо, докато не пипне тази маска. Между другото, как успя да попаднеш в целта?

— Не знам. Просто опитах. Когато разбрахме, че всичко се върти около съкровище, вече съществуваше добра вероятност убийството да е свързано с някакво особено ценно нещо.

Карп се засмя, а след това отпусна юздите на единствения си артистичен талант, на забележителната си дарба да имитира.

— Това е материята, от която са изградени сънищата — каза той, като Богарт в Малтийският сокол. А след това, с експлозивен смях, като Сидни Грийнстрийт: — Черната птица, господин Спейд, ха, ха!

— Не възприемаш това много сериозно — каза Марлийн.

— Ха! Всичко това са глупости, затова. Участваме в проклет филм. Очаквам да се появят хора в мръсни бели костюми и фесове. Рийк! Гонят ме, Рийк!

— Това е от друг филм. Рийк е в Казабланка. Мисля, че е добрият Пиер Лор. — Това разбута един спомен. — О, като стана дума за хора с фесове, преди да тръгнем говорих с Гюма. Иска да му се обадиш. Нещо странно и объркано за някакви отрепки, които е записал на лента. Нищо не разбрах.

 

 

Шофьорът свали Карп на Ленърд Стрийт до съда, където имаше пряк асансьор за офиса на областния прокурор и не беше нужно да се изкачва по стълби.

Тя слезе от колата и го прегърна силно.

— Това за какво е?

— Липсваш ми. Трябва да измислим някакъв начин да бъдеш пренесен вкъщи.

— Какво ще кажеш за преместване в жилище с асансьор?

— Имам предвид не само това. Не мисля, че една уважавана омъжена дама би трябвало да се чукне на крак в офиса на мъжа си след работно време, а след това да отиде да си вземе бебето мокра колкото си иска и, разбира се, за всички да бъде ясно какво се е случило.

— Веднъж ти го направи, онова накрак.

— Да, един път беше достатъчно. Говоря сериозно. Това не ми харесва.

— Париж винаги ще бъде наш, любима.

— Идиот! — Тя влезе в колата, тръшкайки силно вратата и колата тръгна.

Като се върна в офиса си, Карп се освободи от палтото и връзката си и прекара десет приятни минути, като почесваше местата под гипса с дълга бамбукова пръчка. След това забеляза сгънат лист хартия, подпъхнат под шайбата на телефона. Съобщение от Роулънд — обади му се вкъщи, важно.

Карп телефонира.

— Какво става, Роулънд?

— Много нещо. Къде беше?

— Бяхме при Кербусян. Беше интересно.

— Така ли? Например?

— Убитият му е продавал художествени предмети. Ето откъде са дошли парите в кутията. Току-що е платил един милион за някаква статуя, един вид свещен предмет на стойност тридесет милиона.

— Ерсой го е разигравал и затова той го е убил — заяви Хъркейни убедено.

— Не, според господин Кербусян. Той твърди, че сделката така и не се е осъществила.

— Мога да се обзаложа — продължи Роулънд с презрение в гласа. — И като стана дума за облози, можеш да целунеш твоя за довиждане. Томасян призна всичко.

Стомахът на Карп се преобърна, горчивина изпълни гърлото му.

— Какво?!

— Да, днес. Неговият съкафезник в гробницата го издаде. Измамник на име Дейв Медфърд. Проявил се като добър гражданин, обърнал се към Френджи и направил изявление.

— И ти повярва? — каза Карп недоверчиво.

— Да. А защо да не повярвам?

— О, не ме карай да крещя, Роулънд! Човекът отрича всичко от месеци, в затвора, и след това съвсем изведнъж споделя със съкилийник? Какво мислиш, че представлява този Томасян? Рецидивист с дълъг списък от престъпления? Имаш ли потвърждение за това? Някой, който да е чул излиянията на Томасян? Или някаква информация, извън тази във вестниците?

Роулънд се засмя.

— Чувам гласа на някой, който е загубил бас.

За момент Карп трябваше да се пребори с надигащия се в него гняв.

— Роулънд, кажи ми, че не трябва да мисля това, което мисля точно сега. Само ми кажи!

— Какво, мислиш, че е монтаж? — изкрещя Роулънд по телефона. — Че съм посадил Медфърд? Че съм изфабрикувал фалшиво показание?

Карп се замисли и в резултат от усилието по челото му изби пот. Това, което мислеше, беше, че не би могъл да повярва Роулънд Хъркейни наистина да е постъпил така и да потърси услугите на фалшив свидетел. И той, и Роулънд бяха преминали обучение в строгата школа на Франсиз П. Гарахи, школа, която беше произвеждала в продължение на почти тридесет години почтени обвинители. Почтеността на Роулънд може би някъде по периферията беше малко накъдрена, но ако наистина се беше променил, тогава всичко, в което Карп вярваше, губеше смисъл.

Карп преглътна и каза:

— Не, Роулънд, не те обвинявам в нищо, нито съм отправил даже намек. Просто ми се стори, че нещата стават прекалено удобни. Този Медфърд, сделка с него, нали?

— Не съм правил никаква сделка. По дяволите, разбира се, когато му дойде времето, неговият защитник ще каже на съда, че негодникът е извършил добро дело, може би ще му издейства известно намаляване на присъдата, но иначе какво чак толкова се учудваш? Нови неща не се случват в нашия занаят.

Което беше самата истина. Карп чувстваше главата си празна. Не му идваше нищо смислено наум, но той не мислеше, че тази празнота трябва да го застави да слуша глупостите на Роулънд. Той прекрати разговора, затвори телефона и се обади за една пица, бутилка пепси и пакет цигари Камел с филтър. Когато поръчката беше изпълнена, дежурният го уведоми и той, куцукайки, отиде да си ги получи.

Подкрепен, тръгна бавно по коридора към гробницата, за да отстрани от тялото си натрупалия се през деня прахоляк. Когато беше под излъчващия пара душ, той чу дрънкането на една стоманена кофа в съблекалнята и като излезе изпод душа, както беше очаквал, видя Хоси Ръсъл.

Ръсъл погледна цигарите, които Карп му предложи, после погледна и самия Карп подозрително. Все пак взе кутията, отвори я, запали една цигара и я засмука с видимо удоволствие и чувство на признателност.

— Какво искаш от мен? — попита Ръсъл след няколко солидни дръпвания.

Това беше добър въпрос, но на Карп му беше трудно да отговори. Поне не можеше да предложи истинския отговор — че беше започнал да чувства през последните седмици на изолация, че той и Ръсъл са колеги в затворничеството.

Той вдигна рамене и каза:

— Оценявам присъствието ти. Без теб, ако падна и изпусна патерицата си, както миналия път, ще трябва да лежа на мокрия под до идването на смяната. Не би било много приятно.

Ръсъл кимна и се върна при кофата си. След малко започна да размахва парцала с опитна ръка, докато Карп с тромави движения си обличаше дрехите. Ръсъл спря и погледна внимателно Карп.

— Познавам те — каза той.

Изненадан, Карп се усмихна и каза:

— Сигурен съм, че ме познаваш. Аз съм обвинителят по твоето дело.

— Не, не това. Познавам те отнякъде другаде. — Той помисли няколко секунди с присвити очи и отворена уста. После се усмихна. — Да! Ти си онзи играч! Играеше в NBA. Миналата година. Гледах мача срещу Селтикс, онзи далечен удар.

— Да, спомням си. Беше щастлива случайност.

— Ама стана. Как ти пострада кракът, по време на игра ли?

— Донякъде. Стана в колежа. После, когато заиграх като професионалист за известно време, положението се влоши.

— И аз съм играл малко — каза Ръсъл, усмихвайки се. — Играл съм в един тим с Хеликоптера. 1962–1963. Виждал ли си го някога как играе?

— Да, даже веднъж съм го пазил, през лятото на шейсет и трета мисля. Малко преди да си контузя коляното.

— Пазил си Хеликоптера? И как го опази?

Карп се засмя.

— Не много добре. Мисля, че направи много точки. Веднъж му свириха крачки, беше през цялото време във въздуха.

Ръсъл също се засмя и седна на пейката срещу Карп.

— Значи си играл в Лигата, а? Вероятно съм играл срещу теб един-два пъти.

— Възможно е.

— Можех да скачам над теб и да те лъжа. — Той се изправи рязко и демонстрира малък баскетболен танц, като си даваше вид, че е с топка — финт, движение встрани, лъжлив опит за стрелба, скок, хвърляне.

— Ти ме убеди — каза Карп. — Така или иначе тези дни са си отишли завинаги. Не знам дали някога ще мога да вървя както трябва с това чудо на крака си, да не говорим за игра с топка.

— Да, но поне ти провървя с професионалистите. Как така беше при тях на твоята възраст?

— Това е дълга история — въздъхна Карп. — А ти как напредна в твоя бизнес?

Ръсъл му отправи зъл поглед, после се отпусна.

— Как ли? Ще ти кажа. Най-напред не влязох в шибания Харвард, после баща ми загуби милионите си на борсата. Ти как си мислиш? Просто съм се боричкал и съм се опитвал да се оправя както мога. Както всички други в гетото.

— Не всички. Ако бяха всички, това място щеше да бъде голямо като Крайслер Билдинг.

— Хей, ти не знаеш за какво говориш, бял човек — озъби се Ръсъл, като гласът му се надигна застрашително.

— Вероятно имаш право — изрече Карп спокойно. — И така, кажи ми, как изглежда този бандитски бизнес?

— Какво те интересува? Какво се опитваш да направиш?

— Не, няма нищо, което да се опитвам да правя. Имам дело срещу теб, мисля, че е добро и следващата седмица ще се заема с него и ще се опитам да те пратя в затвора за двадесет и пет години. Не мога да говоря с теб за делото. Нищо от това, което си говорим тук, не може да излезе в съда. Ако твоят адвокат знаеше, че съм тук и разговарям с теб, ще му стане лошо.

— Тогава защо разговаряш?

Карп размърда раменете си и настани болния си крак по-удобно.

— Не знам — аз съм закотвен тук. Ти също. Бих могъл да гледам телевизия при пазачите, но не искам. Ти можеш да завършиш миенето и да се прибереш в килията си, но това едва ли те вълнува толкова. Или пък можем просто да си стоим тук и да си говорим за това-онова. Нищо вредно в това.

— Ако остана тук много, ще бъде лошо.

— Няма проблеми. Познавам шефа. Ще уредя каквото трябва. Не, работата е там, че просто съм любопитен. Трябва да съм изпратил в затвора десет хиляди души като тебе и никога не съм говорил с тях, само колкото е било необходимо, за да подготвя случая. Те също нямат никакво желание да говорят с мен.

Чертите по лицето на Ръсъл се втвърдиха и той захвърли цигарата си, която просъска във влажния ъгъл на съблекалнята.

— Значи си любопитен! Само че аз не съм някакъв шибан музей.

Карп кимна и издаде напред долната си устна, с което като че ли искаше да каже: Както искаш, привърши с връзването на гуменката си, придърпа патериците под мишниците си и се изправи.

— В такъв случай ще се видим в съда, Хоси — каза той с приятелски тон и тръгна, като внимаваше с мокрите пространства по пода.

 

 

Същата вечер Марлийн при влизането си в тъмното си жилище беше приветствана от трогателна сцена, макар и малко неконвенционална, на домашна атмосфера. Хари Белоу спеше на червеното канапе, а кръщелницата му спеше по очи върху гърдите му, като лицето й беше отпуснато върху врата му, а малкото й задниче стърчеше нагоре във въздуха.

Всъщност, както забеляза тя, приближавайки повече, Хари въобще не спеше или може би се беше събудил веднага и без да извършва някакви движения при самото й влизане. Марлийн забеляза малки отражения от бледата вечерна светлина, идеща от капандурата.

Без да каже и дума, тя взе дъщеря си и я настани в леглото й. Когато се върна, Хари беше на крака, като въртеше раменете си, за да се освободи от неприятното чувство на схванатост. По яката му се виждаше мокро петно от бебешки лигички. Той приближи до етажерката над печката, където бяха тенджерите и тиганите на Марлийн и си прибра револвера, който беше оставил там, за да бъде далеч от малките пръстчета на Луси.

— Най-добрият гледач на бебета — въздъхна Марлийн. — Благодаря ти, Хари. Задоволява ли те долар и половина на час?

Хари измърмори нещо и каза:

— Някаква приятна новина?

Марлийн му разказа за извършеното при Кербусян.

Хари се въздържа от коментар по тази информация, но каза:

— Днес видях твоя човек, Дуейн.

— Да? Къде?

— Точно тук, когато водех детето. Беше седнал на мотоциклета си на ъгъла на Кросби и Бруум. Извиках полиция, но той избяга преди идването на колата. Нямах намерение да го преследвам с Луси.

— Вероятно е щяло да й бъде интересно. Децата имат известно участие в историята на нюйоркската полиция. Тя щеше да му изкрещи нещо и той щеше да се предаде.

Проявата й на хумор не повлия на Хари.

— Ти го интересуваш. Той ти крои нещо.

Марлийн не искаше да чуе това. Общо взето, макар и да е малко странно, обвинителите от всички участници на правосъдната система се намират в най-безопасно положение. Свидетелите ги убиват, ченгетата ги убиват, престъпниците застрелват собствените си адвокати, от време на време убиват някой съдия, но изглежда, че прокурорите не привличат особено вниманието на насилниците. Като че ли естеството на работата — това, че тези хора са по професия обвинители — пречи като някаква ваксина на склонните да прибегнат към насилие да виждат в тяхно лице хора, водени от зли намерения и подходящи като обект на отмъщение.

От друга страна, срещу Марлийн бяха извършвани нападения, беше й се случвало и да бъде отвличана, а срещу Карп беше стреляно, въпреки че, ако трябва да се каже истината, и двамата си го просеха, като се отклоняваха от нормите за безопасност и влизаха в пряк контакт с престъпниците на самата улица.

Тя каза:

— Не можеш да си сигурен, Хари. Може би той живее наблизо. Трибека, Сохо — много добри места, ако човек иска да остане незабелязан.

— Оставам — каза Хари.

Марлийн щеше да възрази импулсивно, но се спря. Идеята беше чудесна — това щеше да бъде добре за Хари, за нея и за бебето. Освен всичко Хари имаше и кола.

Тя му постла в мястото за гимнастика върху натрупани дюшечета. Полезно за гръбначния стълб. Тъкмо когато се канеше да го остави, изведнъж той каза:

— Забравих да ти кажа. Нашият турчин има братовчед.

— Кой турчин, убитият?

— Не, онзи от хайлайфа. Джелал.

— Така ли? Значи има братовчед и какво ще ми кажеш за него?

— Има ресторант на Източна четиридесет и шеста. Убитият се е хранел там през цялото време. Също и в деня на смъртта си. Измир.

— И?

— Държал е ресторанта и по-рано, но го е купил преди три месеца. Платил е в брой. Никой от хората, с които говорих, не може да обясни откъде е взел парите.

Марлийн се ухили злобно.

— Да, и при това той не работи в ООН.