Джейн Харпър
Сушата (9)

Осма глава

Когато Арън Фолк беше на единайсет години, видя Малкълм Дийкън да превръща собственото си стадо в потресаваща кървава маса с помощта на ножици за стригане и твърдата си ръка. Усети остра болка в гърдите, докато наблюдаваше как с рязко въртеливо движение овцете биваха поваляни една след друга на земята зад кошарата и после стригани до кожа.

Той произхождаше от семейство на фермери като останалите деца, но това беше нещо съвсем различно. Жалко блеене на малко агне го накара да отвори уста, за да си поеме въздух, но Ели го прекъсна, като го дръпна за ръкава и го отведе настрани. Погледна пребледнялото му лице и само леко поклати глава.

На тази възраст тя беше крехко, чувствително момиче, склонно да изпада в продължителни пристъпи на мълчание. Това напълно устройваше Арън, който сам не беше от приказливите. Обикновено оставяха Люк да говори.

Ели едва бе успяла да вдигне глава, когато шумът откъм плевнята достигна до разкривената веранда, където седяха тримата. Арън беше любопитен, но именно Люк настоя да отложат писането на домашните, за да излязат да погледат. Сега, с отекващото в ушите му блеене, загледан в изражението на момичето, осъзна, че не е единственият, който искаше да не го бяха правили.

Обърнаха се да си вървят и Арън подскочи стреснато, забелязал майката на Ели, обърната към пътеката, водеща към хамбара. Облегната на касата на вратата, жената беше облечена в провиснал кафяв сукман с огромно мазно петно. Отпи глътка от кехлибарената течност в чашата, без да откъсва поглед от стригачите. Чертите на лицето й напомняха тези на дъщерята. Имаха същите хлътнали очи, бледа кожа и широка уста. Но за момчето тя изглеждаше на сто години. Доста по-късно разбра, че в онзи ден е нямала дори навършени четиресет.

Докато я наблюдаваше, майката на Ели примижа и отметна рязко глава назад. Пое си дълбоко дъх и чертите й се изкривиха. Когато отново отвори очи, погледът, отправен към съпруга й, беше пълен с толкова откровено и неподправено съжаление, че Арън изпита ужас да не би Дийкън да се обърне точно в този момент и да го забележи.

Времето през тази година направи работата още по-тежка за всички и след месец племенникът на Дийкън — Грант Доу, се премести във фермата, за да му помага. А два дни по-късно жена му го напусна. Вероятно това се оказа последната капка. Един омразен мъж в къщата беше напълно достатъчен за всяка жена.

Хвърляйки два куфара и подрънкваща чанта с бутилки в старата кола, тя непохватно се опитваше да спре сълзите на дъщеря си с безполезните обещания, че скоро ще се върне. Арън не можеше да прецени след колко години Ели престана да вярва в това. Чудеше се дали малка част от нея не е продължила да се надява чак до деня на смъртта й.

Сега Фолк седеше на верандата на кръчмата с Рако, докато сержантът палеше цигара. Подаде му пакета, но той поклати глава. Беше прекарал достатъчно време в света на спомените за една вечер.

— Мъдър избор — отбеляза Рако. — И аз се опитвам да ги откажа. Заради бебето.

— Правилно. Добре ще направиш.

Сержантът пушеше бавно, издухвайки дима към горещото нощно небе. Шумът от кръчмата се прокрадваше между пролуките в пода. Дийкън и Доу бяха проточили доста оттеглянето си и сянката на скандала все още витаеше във въздуха.

— Трябваше да ми кажеш по-рано — дръпна от цигарата Рако и потисна надигащата се кашлица.

— Знам. Съжалявам.

— Ти имаш ли нещо общо? Със смъртта на момичето?

— Не. Но не бях с Люк, когато се случи. Не така, както казахме тогава.

Рако замълча за момент.

— Значи си излъгал за алибито си? А къде е бил Люк?

— Нямам представа.

— Никога ли не го попита?

— Питах го, разбира се, но той… — Направи кратка пауза, припомняйки си. — Той винаги настояваше да се придържаме към нашата версия. Винаги. Дори когато бяхме само двамата. Твърдеше, че е по-безопасно да сме последователни. Не го притисках. Нали все пак му бях благодарен? Мислех, че това е в моя полза.

— Кой друг знаеше, че сте излъгали?

— Няколко души подозираха. Очевидно Мал Дийкън. И някои други. Но никой не беше сигурен. Или поне така се надявах. Но сега не съм уверен. Оказа се, че Джери Хедлър е бил наясно през цялото време. И сигурно не е единственият.

— Мислиш ли, че Люк е убил Ели?

— Не знам. — Той се обърна към безлюдната улица. — Бих искал да разбера.

— Смяташ, че всичко това е свързано?

— Надявам се да не е.

Рако въздъхна. Угаси внимателно цигарата и заля фаса с малко бира.

— Е, добре, приятел — каза накрая. — Ще пазя тайната ти. Засега. Дори да се наложи да излезе наяве и да пропееш като канарче, аз пак не знам нищо, ясно?

— Да. Благодаря ти.

— Чакай ме в управлението утре сутринта в девет. Ще идем да поговорим с онзи Джейми Съливан. Същият, който си е признал, че последен е видял Люк жив. — Погледна Фолк право в лицето. — В случай че все още си в града.

С едно последно махване с ръка, той изчезна в нощта.

Щом се озова отново в стаята си, Фолк се изпъна на леглото и извади мобилния си телефон. Задържа го в ръка, но не набра номер. Паякът над лампата беше изчезнал. Опита се да не мисли къде би могъл да е сега.

Ако си все още в града, каза Рако. Арън знаеше, че има избор. Колата му беше паркирана точно отвън. Можеше да си събере багажа, да плати на брадатия барман и да се озове на пътя за Мелбърн след по-малко от петнайсет минути.

Сержантът вероятно само ще извие очи към тавана, а Джери ще опита да му се обади. Но какво биха могли да сторят? Едва ли щяха да останат особено доволни, но Фолк щеше да го преживее. Само Барб — представи си лицето й с нежелана яснота — щеше да бъде съкрушена. А не беше сигурен, че ще може да понесе точно това. Мисълта го накара да се размърда сковано в леглото. При тази горещина в стаята не достигаше въздух.

Арън Фолк не познаваше майка си. Беше починала сред локва от собствената си кръв по-малко от час след раждането му. Баща му се опитваше, наистина се опитваше да запълни празнината. Но докато растеше, всяка майчина ласка, всеки топъл сладкиш и всяка парфюмирана прегръдка получаваше от Барб Хедлър. Може да беше майка на Люк, но винаги намираше време и за него.

Той и Ели прекарваха повече време в къщата на семейство Хедлър, отколкото в своите. Домът на Фолк често беше тих и празен, тъй като баща му часове наред не можеше да се откъсне от капана на земеделския труд. А момичето само с леко поклащане на глава отклоняваше всяко предложение да отидат у тях. Не днес, казваше тя. Когато момчетата настояваха за разнообразие, Арън после винаги съжаляваше. Стаите там бяха разхвърляни, мръсни, с купища празни бутилки.

Домът на семейство Хедлър беше слънчев и пълен с чудесни неща, идващи от кухнята, ясни инструкции за домашните работи, времето за лягане и нареждания да изключат проклетия телевизор и да излязат на чист въздух. Фермата им винаги бе била убежище — поне допреди две седмици, когато се превърна в сцена на ужасното престъпление.

Фолк лежеше неподвижно в леглото. Изминаха петнайсет минути. Вече би могъл да е на главния път. Вместо това все още беше тук.

Въздъхна, претърколи се и почука с пръст по телефона, обмисляйки кого трябва да уведоми. Представи си апартамента на „Сейнт Килда“ с угасени светлини и здраво заключена врата. Достатъчно голям за двама, но през последните три години дом единствено за него. Вече никой не го чакаше там. Никой, ободрен след освежителния душ, с тиха музика и бутилка червено вино на кухненския плот. Никой, който да вдигне нетърпеливо телефона и да се поинтересува да чуе защо смята да остане още няколко дни.

През повечето време това напълно го устройваше. Но в този момент, докато лежеше в евтината стая в Киуара, искрено пожела да си бе изградил дом, който повече да прилича на този на Барб и Джери Хедлър, а не на бащината къща от детството му.

Трябваше да се върне на работа в понеделник, но там знаеха, че е на погребение. Естествено, пропусна да спомене на чие. Знаеше, че ще остане. Можеше да си вземе още няколко дни. Заради Барб. Заради Ели. Дори заради Люк. По време на разследването на случая „Пембърли“ положи много извънреден труд и натрупа повече компенсации, отколкото би могъл да използва. Последната му работа беше, меко казано, дълга и изтощителна.

Замисли се за нея и така изминаха още петнайсет минути. Накрая остави съобщение на дългогодишната секретарка на финансовия отдел, че излиза в едноседмичен отпуск по лични причини, който започва да тече веднага.

Трудно беше да се каже кой от двамата остана по-изненадан.