Джейн Харпър
Сушата (39)

Тридесет и осма глава

Голямото междучасие свърши преди трийсетина минути и наоколо всичко беше тихо. На игрището в далечината нямаше никой и Фолк с усилие потисна прозявката си, когато мобилният му телефон иззвъня. Рако и Барнс подскочиха стреснато от резкия звук, разцепил тишината в колата.

— Федерален агент Фолк? — разнесе се глас в слушалката. — Аз съм Питър Дън, директор на Образователен фонд „Кросли“. С вас ли разговарях тази сутрин?

— Да. — Арън се поизправи на седалката. — Какво има?

— Вижте, получи се малко неудобно, но вие направихте запитване относно началното училище в Киуара, нали?

— Да. — Искаше му се директорът да заговори веднага по същество.

— Знам, че настоявахте да го пазим в тайна, но разбрах, че секретарката ми… Тя е нова и още не е навлязла напълно в работата… Ами, изглежда, го е прехвърлила на друга служителка, която не е схванала поверителния характер на…

— И какво?

— И тя се е обадила преди двайсетина минути в училището, за да провери…

— О, не! — Фолк се протегна, закопча предпазния колан и енергично прикани с жест Рако и Барнс да направят същото.

— Да, разбирам, много съ…

— С кого е разговаряла?

— Тъй като става въпрос за голяма сума, е потърсила връзка направо с ръководството. С директора, мистър Уитлъм.

Фолк затвори телефона.

— Към училището. Веднага!

Рако натисна докрай педала на газта.

Тялото на Люк леко се размърда под брезента, докато Уитлъм караше към фермата на Хедлър. Той отмести очи от огледалото за обратно виждане и стисна волана с ръце, потящи се в гумените ръкавици. Спря пикапа до къщата и изскочи навън, преди да има време да помисли за онова, което предстоеше. Едва до входната врата се поколеба.

Не познаваше разположението на къщата и нивите на Люк. Със сигурност не и достатъчно, за да тръгне да търси Карън. Завладян от внезапна лудост, се видя да вдига ръка и да натиска звънеца. Това щеше да я доведе при него. Оръжието висеше отстрани, притиснато плътно към бедрото му.

Карън Хедлър отвори, позна го и примигна учудено. Пое си дълбоко въздух, изви език зад зъбите си и в гърлото й се образува едно съскащо „с“, последвано от твърдо „к“, но не успя да изрече цялото му име, защото той вдигна пушката с бързо движение и натисна спусъка. Затвори очи и когато ги отвори отново, тя вече политаше назад с огромна кървяща рана в корема. Уитлъм потръпна от тъпия звук, с който лакътят й изтропа върху плочките на пода и главата й се отпусна встрани. Очите й призрачно проблеснаха и от гърдите й се изтръгна дълбок стон.

Бученето в ушите му пречеше да чува.

— Мамо?

Не. Не. Не можеше да чуе нищо.

— Мамо?

Нищо освен дъха в собствените си гърди и звъна в ушите, но определено не и Били Хедлър, който пронизително крещеше като птичка от сянката в коридора, с играчка в едната си ръка и широко отворена от ужас уста.

— Мамо?

Уитлъм не искаше да повярва, не можеше да повярва. Хлапето беше тук. В къщата. Защо, по дяволите, не си играеше в неговия заден двор, в безопасност на другия край на града? Вместо това стоеше на няколко крачки от него. И го видя, което означаваше, че трябва да го накара да замълчи, а се сещаше само за един-единствен начин да го направи. Доволна ли си сега, тъпа кучко?_, изкрещя към трупа на Карън, когато Били се втурна по коридора, прекалено изплашен дори да плаче, издавайки само задъхани, гърлени стонове._

Скот изпита усещането, че напуска тялото си. Последва го, нахълта в стаята и почти слепешком започна да отваря вратите на шкафовете и да разхвърля завивките върху леглото. Къде се е скрил? Къде е? Беше ядосан, бесен заради онова, което му предстоеше да извърши. Звуците дойдоха откъм коша за пране, а не си спомняше да го е отмествал настрани, но очевидно точно така бе станало, защото момчето седеше там. Били, притиснат към стената, закрил лицето си с ръце. И съзнателно натисна спусъка. Да. По-късно Уитлъм щеше да си го спомни съвсем ясно.

Ужасното бучене в главата му се върна и заедно с него — о, господи, моля те, не! — още нещо. За един зловещ миг си помисли, че виковете идват от Били, на когото половината от главата и гърдите липсваха. Усъмни се, че ги издава сам, но когато затисна с ръка устата си, тя се оказа затворена.

Почти с любопитство тръгна по коридора по посока на шума. Детето беше в детската стая, изправено в кошчето си, и пищеше. Скот се облегна на касата на вратата, опасявайки се, че всеки момент ще повърне.

Притисна цевта на пушката под брадата си и я задържа така, усещайки топлината на метала, докато внезапният порив отмина. Бавно завъртя оръжието обратно. Потръпна, докато го насочваше към жълтия гащеризон на бебето. Пое си дълбоко въздух. Хаосът в главата му беше оглушителен, помежду шума се прокрадна проблясък на здрав разум. Погледни! Кратка пауза. Примигна веднъж. Виж на колко е. И чуй. Тя плаче. Плаче, а не говори. Без думи. Още не може да приказва, няма как да те издаде.

Ужаси се, че въпреки прозрението, все още се изкушаваше да натисне спусъка.

— Бум — прошепна на себе си. Чу уплашен смях, но когато се огледа, не видя никого наоколо.

Уитлъм се обърна и побягна. Прескочи трупа на Карън, изскочи от къщата към пикапа на Люк и секунди по-късно двигателят вече ревеше отново по селския път. Не изпревари и не срещна никого, затова продължи да шофира, докато нервите му се опънаха дотолкова, че повече не можеше да държи волана. Зави на първата отбивка. Тясната пътека водеше към малко сечище.

Слезе от колата и едва овладявайки тракането на зъбите си, измъкна велосипеда от багажника. С треперещи ръце захвърли обратно брезента, който закри четирите хоризонтални линии, оставени върху боята от гумите, търкали се в страничната стена по време на пътуването.

Стегна се и се наведе над тялото. То лежеше съвсем неподвижно. Погледна лицето на Люк толкова отблизо, че успя да види дори къде се бе порязал при бръсненето. Въздухът не помръдваше. Люк Хедлър бе престанал да диша.

Извади чифт чисти гумени ръкавици, облече найлонов дъждобран и издърпа трупа на ръба на багажното отделение. Изправи го с известни усилия в полуседнало положение, сложи пушката между краката, нагласи пръстите около спусъка и пъхна цевта между зъбите.

Опасяваше се, че тялото може да се свлече или да се сгърчи, и му хрумна налудничавата мисъл, че трябваше да го изрепетира. Затвори очи и стреля. Лицето на Люк изчезна и трупът се килна назад. Ударът в тила бе заличен в общата бъркотия. Свършено беше. Уитлъм напъха ръкавиците, дъждобрана и брезента в найлонова чанта, за да ги изгори по-късно. Пое си три пъти дълбоко въздух и подкара велосипеда по безлюдния път.

Докато се отдалечаваше, мухите вече започваха да кръжат.