Джейн Харпър
Сушата (12)

Единадесета глава

След засаждането австралийската акация изглеждаше съвсем малко по-добре. Облечени в униформа ученици наблюдаваха смутено как затрупваха с тор около стъблото й. Учители и родители стояха на отделни групи, като някои от тях плачеха открито.

Няколко жълти пъпки веднага се отказаха от борбата и се посипаха безпомощно на земята. Паднаха близо до прясно гравираната плоча:

В памет на Били и Карън Хедлър.

Много обичани, те винаги ще липсват на нашето училищно семейство.

Фиданката нямаше никакъв шанс, помисли си Фолк. Можеше да усети жегата през подметките на обувките си.

Озовал се пак в двора на старото си училище, той отново бе поразен от мисълта, че са изминали трийсет години. Асфалтовото игрище изглеждаше като миниатюрно копие на онова, което си спомняше, а фонтанът му се струваше абсурдно нисък. Но всичко беше мило и познато, а подобно на светкавици, пред очите му проблясваха отдавна забравени лица и събития.

Тогава Люк беше изключително полезен съюзник. Едно от онези хлапета с покоряваща усмивка и остър ум, които с лекота налагаха закона на джунглата на детската площадка. Харизматичен би била най-точната дума, ако я знаеха на онази възраст. Споделяше щедро времето, шегите и вещите си. Родителите си. Всеки бе добре дошъл в дома на семейство Хедлър. Беше лоялен до глупост. Когато веднъж Фолк получи футболна топка в лицето, трябваше със сила да издърпа приятеля си от момчето, което я бе ритнало. Висок и непохватен по онова време, Арън си даваше сметка, че е истински късметлия да го има на своя страна.

Размърда се неловко, когато ритуалът приключи.

— Директорът Скот Уитлъм — каза Рако, кимайки към достолепен мъж с вратовръзка, който любезно се отдели от тълпата родители.

Той приближи към тях и протегна ръка.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза, след като сержантът му представи Фолк. — В такъв момент всеки иска да каже нещо.

Уитлъм беше в началото на четиресетте и се движеше с лекотата на бивш спортист. Имаше широк гръден кош и още по-широка усмивка. Под шапката му се подаваше около сантиметър чиста кестенява коса.

— Прекрасна служба — отбеляза Арън и директорът погледна назад към фиданката.

— Точно от това имахме нужда. — Сниши гласа си: — Но дървото няма никакъв шанс в този ад. Един господ знае какво ще кажем на децата, когато изсъхне. Както и да е — кимна към жълтата тухлена сграда той и ги поведе нататък, — събрахме всичко, което е принадлежало на Карън и Били, както ни помолихте. Нещата са в кабинета ми, но се опасявам, че не са много.

Последваха го през двора. Някъде в далечината иззвъня звънец. Край на учебния ден. Отблизо сградата и спортните уреди представляваха потискаща гледка. Повечето боя беше изтрита и подаващият се отдолу метал червенееше от ръжда. По пластмасовата пързалка имаше пукнатини, а на баскетболната площадка стърчеше само едно табло с оголен обръч. Навсякъде личаха белезите на все по-обедняващата общност.

— Финансиране — обади се Уитлъм, забелязал, че двамата се оглеждат наоколо. — Никога не е достатъчно.

Зад училището в кафява кошара стояха няколко унили овце. Нататък земята се издигаше рязко в редица от хълмове, покрити с храсти.

Директорът спря, за да извади с ръка шепа листа от водата на овцете.

— Все още ли ги учите на фермерски умения? — Фолк си спомни как някога също бе проверявал подобни поилки.

— На някои. Опитваме се да не ги обременяваме много. По-скоро да се забавляваме. На децата им стига прашната реалност вкъщи — отвърна Уитлъм.

— Вие ли преподавате?

— Господи, не, аз съм само обикновен градски човек. Преместихме се от Мелбърн преди осемнайсет месеца и наскоро се научих да различавам единия край на кравата от другия. Съпругата ми реши, че иска да замени градския пейзаж с природен. — Направи кратка пауза. — И сега му се радваме.

Отвори тежката врата към коридора, в който миришеше на сандвичи. По стените бяха окачени детски рисунки.

— Исусе, някои са наистина потискащи — измърмори Рако.

Фолк споделяше мнението му. Имаше цели семейства с подобни на бастуни фигури и очертани с пастели обърнати надолу усти. На един лист беше нарисувана крава с ангелски крила. Моята Тофи в рая, гласеше разкривеният надпис отдолу. При всеки непохватен опит за пейзаж нивите бяха оцветени в кафяво.

— Трябва да видите онези, които не сме изложили — обади се Уитлъм и спря пред вратата на кабинета си. — Сушата. Тя ще погуби този град.

Извади от джоба си огромна връзка ключове, отключи и ги въведе в стаята. Посочи два стола, които бяха видели по-добри дни, и изчезна в хранилището. Появи се след миг със запечатана кутия в ръце.

— Всичко е вътре. Различни неща от чекмеджето на Карън и училищните работи на Били. Опасявам се, че са предимно рисунки и работни листове.

— Благодаря — пое я от него Рако.

— Много ни липсват. — Директорът се наведе над бюрото си. — И двамата. Все още сме шокирани.

— Доколко близо работехте с Карън? — попита Фолк.

— Доста, тъй като разполагаме с малък екип. Беше незаменима. Грижеше се за финансите и сметките. Справяше се отлично. Бе твърде умна за такава работа наистина, но мисля, че й харесваше, защото го правеше за децата.

Стъклото на прозореца беше спукано и в стаята проникваше глъчката от детската площадка.

— Вижте, мога ли да ви попитам защо сте тук? — продължи Уитлъм. — Мислех, че всичко е изяснено.

— Това касае трима души от едно и също семейство — отвърна сержантът. — За нещастие, подобно нещо никога не се изяснява докрай.

— Така е. Разбира се. — Директорът не изглеждаше много убеден. — Проблемът е там, че съм длъжен да осигуря безопасността на учениците и персонала, затова, ако…

— Не смятаме, че има нещо, от което трябва да се притеснявате, Скот — увери го Рако. — Но ако възникнат обстоятелства, които е наложително да знаете, непременно ще ви уведомим.

— Ясно, схванах посланието — кимна Уитлъм. — С какво мога да ви помогна?

— Разкажете ни за Карън.

 

 

Почукването беше тихо, но настойчиво. Уитлъм вдигна поглед от бюрото точно когато вратата се отваряше. В стаята надникна руса глава.

— Скот, имаш ли една минутка?

В кабинета влезе Карън Хедлър. И не се усмихваше.

 

 

— Отби се да поговори с мен един ден преди двамата с Били да бъдат убити — започна Уитлъм. — Изглеждаше притеснена, разбира се.

— Защо да се разбира? — прекъсна го Рако.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи така. Но вие видяхте рисунките на децата по стените. Имах предвид, че всички са уплашени. И възрастните не правят изключение. — Замисли се за момент. — Карън наистина беше изключително ценен член на екипа. Но през последните две седмици излъчваше някакво безпокойство. Някак припряна, което не беше типично за нея. Определено разсеяна. Освен това допусна няколко грешки в сметките. Нищо сериозно, открихме ги навреме. Но пак ще повторя, че не беше типично за нея. Обикновено се отличаваше с изключителна прецизност. И дойде да поговорим за това.

 

 

Карън затръшна вратата зад себе си. Предпочете стола, който стоеше най-близо до бюрото на Уитлъм. Седна с изправен гръб и кръстоса крака в глезените. Разкроената й рокля беше елегантна, но скромна, с деликатни щампи от бели ябълки на червен фон. Карън принадлежеше към онази категория жени, чиято младежка красота бе смекчена от възрастта и раждането до нещо не толкова впечатляващо, но привлекателно по свой начин. Спокойно би могла да участва като майка в рекламата на супермаркети „Как го прави тя“. Всеки би се доверил на перилен препарат или марка зърнени храни, препоръчани от Карън Хедлър.

Сега в скута си стискаше някакви листове.

— Скот — започна жената и млъкна. Уитлъм чакаше. Тя си пое дълбоко дъх. — Скот, честно казано, не съм сигурна, че трябваше да дойда при теб по този въпрос. Съпругът ми… — Карън улови погледа му и той установи, че говори с усилие. — Ами Люк няма да е особено доволен.

 

 

Рако се наведе напред.

— Останахте ли с впечатлението, че се страхува от съпруга си?

— Тогава не мислех така. — Директорът притисна с пръсти основата на носа си. — Но след като научих за случилото се на следващия ден, осъзнах, че може би не съм я слушал достатъчно внимателно. Опасявам се, че съм пропуснал знаците. Задавам си този въпрос всеки ден. Но държа да заявя съвсем ясно, че ако подозирах дори за минута, че ги застрашава някаква опасност, очевидно никога не бих пуснал нито нея, нито Били да се приберат вкъщи. — Без да знае това, думите му повториха като ехо казаното от Джейми Съливан.

 

 

Карън започна да върти венчалната си халка.

— Ние с теб работим заедно от известно време, при това много добре, бих казала… — Тя вдигна поглед и Уитлъм кимна. — Чувствам, че трябва да споделя нещо.

Отново направи пауза и си пое дълбоко въздух.

— Знам, че напоследък се случиха някои неща. С мен, с работата ми. Няколко грешки тук-там.

— Една, може би две, но с тях не си ощетила никого, Карън. Ти си добър служител и всички го виждат.

Тя тръсна отривисто глава и я сведе надолу. Когато я вдигна отново, на лицето й бе изписана решителност.

— Благодаря ти. Но има проблем. И аз не мога да си затварям очите пред него.

 

 

— Каза ми, че фермата върви към фалит — говореше Уитлъм. — Според нея разполагали най-много с шест месеца, вероятно дори по-малко. Люк не вярвал. Бил сигурен, че нещата ще се обърнат, но тя предусещала края. Беше притеснена. Всъщност идваше да ми се извини. — Той изсумтя с недоверие. — Сега изглежда абсурдно. Съжалявала, че напоследък е толкова разсеяна. Помоли ме да не споменавам пред мъжа й за посещението й. Не че бих го направил, разбира се. Според нея щял да се разстрои, ако разбере, че разнася проблемите им из целия град.

Директорът млъкна за момент и загриза нокътя на палеца си.

— Мисля, че просто имаше нужда да сподели с някого, за да се разтовари. Предложих й чаша вода и я слушах още известно време. Уверих я, че няма причина да се безпокои за работното си място. Такива неща.

— Добре ли познавахте Люк Хедлър? — обади се Фолк.

— Съвсем бегло. Виждал съм го няколко пъти, естествено. На родителските срещи. Понякога се засичахме в бара, но не сме разговаряли. Изглеждаше свестен човек. И беше от активните родители. Не можех да повярвам, когато ми се обадиха да ми съобщят. Достатъчно тежко е да изгубиш член от колектива, но да загубиш и ученик… Това е най-ужасният кошмар на всеки учител.

— Кой ви каза за случилото се? — продължи да пита Арън.

— От полицията в Клайд позвъниха в училището. Предполагам, защото Били е наш възпитаник. Беше доста късно, някъде към седем вечерта. Готвех се да си тръгвам, но помня, че вместо това седях тук и се опитвах да го осмисля. Да реша как да кажа на децата на другия ден. — Повдигна тъжно рамене. — Няма подходящ начин. Знаете ли, че Били и дъщеря ми бяха много близки приятели? Учеха в един клас. Точно затова бях толкова шокиран, когато чух, че малкият се е озовал там.

— Какво имате предвид? — учуди се Рако.

— Той трябваше да е у нас същия следобед — отвърна Уитлъм, сякаш бе съвсем очевидно. Погледът му се местеше между безизразните лица на двамата посетители. После, съвсем объркан, разпери ръце. — Извинете, мислех, че знаете. Споменах го пред полицаите от Клайд. Бяхме го поканили да си играят вкъщи този ден, но Карън се обади на жена ми в последния момент и отмени посещението. Каза, че момчето е настинало.

— Но се е чувствало достатъчно добре, за да отиде на училище. Вие със съпругата ви повярвахте ли й? — наведе се напред Фолк.

Уитлъм кимна:

— Да. Ако трябва да съм честен, и сега не се съмнявам. По това време наистина върлуваше някакъв вирус. Може би е решила, че детето трябва да си легне по-рано. Мисля, че е просто едно нещастно съвпадение. — Той разтърка очите си. — Но такова нещо. След като знам, че можеше и да не се намира там. Господи, това оставя в теб толкова много „ако“.