Джейн Харпър
Сушата (14)

Тринадесета глава

Какадутата крещяха в дърветата, когато Фолк излезе от управлението. Зовяха се едни други към дома в оглушителен хор, докато вечерните сенки се сгъстяваха. Въздухът беше лепкав и по гърба му се плъзна струйка пот.

Тръгна по главната улица, без да бърза да се прибере в стаята над кръчмата, очакваща го в другия край. Не беше късно, но наоколо видя само няколко души. Надничаше във витрините на празните магазини, притискайки чело към стъклата. Все още си спомняше какви бяха повечето от тях. Пекарна. Книжарница. Някои вече съвсем занемарени. Не можеше да прецени откога стояха неизползвани.

Загледа се във витрината на железарията, на която бяха изложени няколко памучни работни ризи. Мъж със сива коса, облечен в същата под престилката, на която имаше бадж с името му, поправяше табелката с надпис „Отворено“, закачена над вратата. Той спря с чук в ръка, когато забеляза, че Фолк разглежда стоката.

Арън подръпна собствената си риза. С нея беше ходил и на погребението. Съвсем измачкана, след като я изпра набързо в мивката. Залепнала под мишниците му. И влезе в магазина.

Под ярката светлина топлата усмивка на мъжа застина в гримаса миг по-късно, когато го разпозна. Очите му огледаха безлюдното пространство, което, както подозираше Арън, не бе посещавано от никого през целия ден. Кратко колебание и усмивката се върна. По-лесно беше да отстояваш принципите си, когато имаш няколко сигурни долара, отбеляза мислено той. Собственикът го напътстваше в ограничения избор с вниманието на шивач, обслужващ джентълмен. В крайна сметка плати три ризи само заради благодарността на мъжа, макар да бе възнамерявал да купи една.

Озовал се обратно на улицата, Фолк пъхна покупката под мишница и продължи нататък. Разходката се оказа кратка. Мина покрай ресторант, предлагащ кулинарни изкушения от всички кътчета на света, стига да са пържени или да търпят обработка при висока температура. Лекарски кабинет, аптека, малка библиотека. Универсален магазин, в който очевидно се продаваше всичко — от кучешка храна до поздравителни картички, няколко сергии и вече стоеше пред бара. Това беше. Центърът на Киуара. Погледна назад, изкушен от идеята да измине цялото разстояние отново, но не успя да събере достатъчно ентусиазъм.

През витрината на кръчмата видя няколко мъже, загледани безразлично в телевизора. На горния етаж го очакваше единствено мизерната стая. Пъхна ръце в джобовете си и напипа ключовете за колата. И преди да се усети, вече бе изминал половината път към къщата на Люк Хедлър.

Слънцето се снижаваше към хоризонта, когато спря на същото място на алеята. Жълтата полицейска лента все още висеше от вратата.

Този път пренебрегна къщата и се отправи направо към най-голямата плевня. Огледа внимателно камерата, монтирана точно над входа. Изглеждаше евтина и функционална. Изработена от невзрачна сива пластмаса само с един мигащ в червено индикатор, лесно можеше да остане незабелязана, ако човек не знаеше, че е там.

Представи си как Люк се качва на стълбата, прикрепя я към стената и я наглася под правилния ъгъл. Беше позиционирана така, че да наблюдава възможно по-голяма част от пътеката, водеща към хамбарите и бараката, в която се съхраняваше ценната селскостопанска техника. Семейният дом оставаше на заден план и по чиста случайност се улавяше само малка част от покритата с чакъл алея. Фермата нямаше да фалира, ако крадци задигнат петгодишния телевизор. Но изчезването на водния филтър беше друга работа.

Ако някой друг е влизал онзи ден, знаел ли е за камерата?, питаше се Арън. Идвали ли са тук преди и били ли са наясно, че могат да бъдат записани? Или просто са извадили късмет?

Люк щеше да знае, че регистрационният номер на пикапа му ще бъде заснет, ако е бил зад волана, отбеляза мислено. Но от друга страна, в онзи момент може би му е било все едно. Прекоси двора и обиколи отвън цялата къща. Рако бе удържал на думата си да държи настрана любопитните погледи. Щорите навсякъде бяха спуснати, а вратите — заключени. Нямаше какво да се гледа.

За да избистри мислите си, Фолк загърби къщата и тръгна през нивите. Имотът граничеше с река Киуара и точно отпред можеше да види ниските храсти, бележещи границите му. Оранжевото лятно слънце висеше ниско в небето.

Той често полагаше усилия да поддържа формата си. Обикновено това включваше ходене пеш до офиса, с което избягваше туристите и трамваите. Както и дългите няколко километра разходки в ботаническата градина или из залива, когато го налягаше тъга.

Спомни си как някога се чувстваше като у дома си сред откритите поля, но този път всичко изглеждаше различно. В съзнанието му се блъскаха объркани мисли. Заслуша се в ритъма на стъпките си по твърдата земя и птичата глъчка откъм дърветата. Тук крясъците им сякаш се чуваха по-силно.

Стигна почти до границата, когато забави крачки, после съвсем спря. Не можеше да определи какво го накара да се поколебае. Редицата дървета се издигаше мрачно пред него. Нищо не помръдваше. Неприятно усещане плъзна по гърба и врата му. Дори птиците сякаш внезапно замлъкнаха. С мисълта, че се държи глупаво, погледна предпазливо през рамо. Нивите му отвърнаха с празен поглед. В далечината се простираше фермата на Хедлър. Беше я обикалял през цялото време, осъзна той. Там нямаше никого. Жива душа не бе останала сред пущинака.

Зави обратно към реката с лошо предчувствие, стягащо гърдите му. И когато отговорът дойде, първо се прокрадна бавно, после се стовари като гръм върху него. От мястото, на което стоеше, трябваше да се чува водата. Отчетливият звук на потока, проправящ си път през местността. Затвори очи и се заслуша, опитвайки се да го долови, обзет от желание да го чуе наистина. Само призрачна тишина. Миг по-късно ги отвори отново и затича.

Хвърли се между дърветата към изронената и обрасла пътека, без да обръща внимание на болезнено шибащите го и бодящи израснали клони. Стигна до брега и спря на самия ръб. Оказа се излишно.

Огромната река не беше нищо повече от прашен белег върху земята. Пресъхналото корито се простираше дълго и безплодно в двете посоки, с подобни на серпентина извивки, показващи пътя, по който някога бе текла водата. Дълбаната векове наред кухина сега изглеждаше като напукана мозайка от камъни и бурени. Покрай бреговете чепатите сиви корени на дърветата се преплитаха в отблъскваща паяжина.

Гледката беше потресаваща.

Борейки се да приеме онова, което виждаха очите му, Арън се спусна пълзешком към сухото дъно, драскайки ръцете и коленете си в твърдата, спечена пръст. Застана в мъртвия център на реката, в откритото пространство, където някога водата беше достатъчно дълбока да покрие главата му.

Същата вода, в която двамата с Люк се бяха гмуркали, плували и плискали, наслаждавайки се на ободрителната й хладина. Водата, в която се бе взирал с часове през горещите следобеди, докато въдиците се поклащаха хипнотизиращо и ръката на баща му тежеше върху рамото му. Водата, проникнала в гърлото на Ели Дийкън и превзела алчно тялото й, докато в него не бе останало място за самото момиче.

Опита да си поеме дълбоко въздух, но той остави топъл и неприятен вкус в устата му. Собствената му наивност му се надсмя в налудничав проблясък. Защо изобщо си въобрази, че през тези ферми все още тече прясна вода, след като нивите бяха осеяни с трупове на мъртви животни? Как можеше да кима мрачно, когато постоянно чуваше да се говори за невижданата суша, и да не се досети, че реката е пресъхнала?

Стоеше с треперещи крака и замъглен поглед, а около него кръжаха кресливи какаду и се издигаха към горещото червено небе. Съвсем сам в тази чудовищна рана, Арън закри лицето си с ръце и веднъж — само веднъж, изкрещя с всичката сила, която успя да изцеди от себе си.