Джейн Харпър
Сушата (6)

Пета глава

Поседяха известно време отстрани на къщата, облегнали гърбове на стената до откъртената дъска, а прегорялата трева бодеше краката им. Възползваха се от рехавата сянка, докато Рако излагаше фактите. Започна с леко безпристрастния тон на някой, който вече е разказвал всичко това.

— Случи се точно преди две седмици — каза той, веейки си с измачканото порносписание. — Някакъв доставчик открил Карън и позвънил на спешния телефон. Приблизително около пет и четиресет следобед.

— На теб ли?

— И в Клайд, и на местния лекар. Диспечерът е записал всички обаждания. Докторът е бил най-близо, затова се е озовал първи на местопрестъплението. Името му е Патрик Лий. Познаваш ли го?

Фолк поклати глава.

— Както и да е, дошъл тук пръв, а аз пристигнах две минути по-късно. Спрях отвън, вратата беше отворена, а лекарят се бе навел над Карън и проверяваше жизнените й показатели или както се казва там. — Направи продължителна пауза, загледан към редицата дървета с блуждаещ поглед. — Аз никога не я бях виждал, дори нямах представа коя е, но той знаеше. Целите му ръце бяха изцапани с кръвта й. Той извика, или по-скоро изкрещя към мен нещо като: „Тя има деца, трябва да са някъде тук!“. И така…

Рако въздъхна и отвори стария смачкан пакет на Люк. Пъхна цигара в устата си и го протегна към Фолк, който изненада сам себе си, като си взе една. Не си спомняше кога за последен път бе пушил. Нищо чудно да е било на същото това място с покойния му приятел. По някаква причина сега му се струваше редно да запали. Наведе се настрани към пламъка на запалката на сержанта. Дръпна силно и веднага си припомни защо с лекота успя да се откаже от вредния навик. Но като вдъхна дълбоко и миризмата на тютюн се смеси с аромата на евкалиптите, замайващото усещане да е отново на шестнайсет се разля в него заедно с вълната от никотин.

— И така — продължи разказа си Рако, но вече със съвсем тих глас, — докторът крещеше и аз се втурнах в къщата. Нямах представа кой е вътре или какво щях да открия. Дали иззад някоя врата нямаше да изскочи човек с пушка в ръка. Исках да повикам децата, но се сетих, че дори не знам имената им. Затова извиках само: „Полиция. Всичко е наред. Излезте, в безопасност сте“. — Дръпна силно от цигарата и продължи да си спомня: — Тогава чух онзи плач, подобен на вой, и го последвах, без да знам какво ме очаква там. Влязох в детската стая и видях малкото момиченце в креватчето му, с посиняло личице, и честна дума, никога през живота си не съм се радвал толкова на пищящо дете.

Рако издуха струя дим.

— Защото беше добре — продължи след малко той. — Не можех да повярвам. Очевидно беше много уплашено, но не и ранено, доколкото можех да преценя тогава. Спомням си как за миг си помислих, че може би и с останалите всичко е наред. Случилото се с майката, разбира се, беше трагедия. Но слава богу, поне децата бяха живи. И тогава погледнах към другия край на коридора и видях една открехната врата.

Той грижливо зарови фаса в пръстта, без да поглежда събеседника си. Арън усети как го обзема леден ужас, знаейки какво ще последва.

— Досетих се, че това е стаята на другото хлапе. Знаеш ли, че цялата е боядисана в синьо и по стените й са налепени плакати с коли? Момчешка стая. Но оттам не се чуваше никакъв звук. Изтичах по коридора, блъснах вратата и след това вече всичко се преобърна. — Направи кратка пауза. — Вътре беше като сцена от ада. Най-ужасното нещо, което съм виждал някога.

Седяха в мълчание, докато Рако прочисти гърлото си.

— Хайде — каза той, като стана и разкърши рамене, сякаш да се отърси от спомена.

Фолк също се изправи и го последва към предната част на къщата.

— Малко след това пристигнаха дежурните екипи — продължи, вървейки, Рако. — Полиция, парамедици. Стана почти шест и половина, докато стигнат дотук. Междувременно ние претърсихме останалите помещения, но слава на Христа, не открихме никого, затова всички отчаяно се опитвахме да се свържем с Люк Хедлър. В началото хората се притесниха, нали разбираш, как да му съобщим такава новина? Но след като не отговаряше на обажданията, колата му я нямаше, а той не се прибираше у дома, внезапно се усети как настроението започна да се променя.

— Какво е трябвало да прави Люк по това време?

— Двама от доброволците, които се включиха в търсенето, бяха негови приятели и знаеха, че същия следобед е помагал на техен общ познат да изгони зайците от имота си. Името на човека е Джейми Съливан. Единият му се обади и той потвърди това, но каза, че Люк си е тръгнал преди няколко часа.

Стигнаха до входната врата и сержантът извади връзка ключове.

— Тъй като все още нямаше никаква следа от него и продължаваше да не отговаря на телефона си, извикахме допълнителни спасителни екипи. Разпределихме ги с полицаите и ги изпратихме да търсят. Преживяхме няколко ужасни часа. Имахме и невъоръжени доброволци, които претърсваха полетата и гористите местности, без да са сигурни какво ще намерят там. Дали ще го открият мъртъв? Или пък жив? Никой не знаеше в какво състояние е. Панически се страхувахме, че може да се крие някъде с пушката си, готов да убива. Накрая един от доброволците забеляза пикапа му, но това си беше просто щастлива случайност. Паркиран насред занемарено сечище на три километра от къщата. Вече нямаше от какво да се опасяваме. Люк лежеше мъртъв на задната седалка, с наполовина отнесено лице. Пушката му, лицензирана, регистрирана и напълно законна, все още беше в ръката му.

Рако отключи вратата и я отвори широко.

— Тогава всичко изглеждаше ясно. Разследването е приключено, делото е закрито. А оттук — отстъпи встрани той, за да даде възможност на Фолк да види дългия коридор — започва странното.

 

 

В антрето беше задушно и миришеше на белина. Страничната масичка, отрупана с домакински сметки и химикалки, стоеше накриво до срещуположната стена, изместена от обичайното си място. Подът проблясваше, зловещо чист. Целият коридор беше изтъркан до оригиналната мозайка.

— Навсякъде минаха професионални чистачи, така че не те очакват неприятни изненади — каза Рако. — Но не успяха да спасят килима в стаята на момчето. Не че ти би искал да видиш това.

По стените висяха семейни снимки. Застиналите пози изглеждаха някак познати и Фолк осъзна, че повечето от тях видя на погребението. Всичко му приличаше на гротескна пародия на уютния дом, който толкова добре познаваше в миналото.

— Тялото на Карън бе намерено точно тук — прекъсна мислите му Рако. — Вратата е била отворена и доставчикът я видял веднага.

— Навън ли е бягала? — Арън се опитваше да си представи Люк, преследващ собствената си съпруга в собствения си дом.

— Не, и точно там е работата. Тя е отворила. Застреляна е от някого, който е стоял на стълбите. Виждаше се от разположението на тялото. Но я ми кажи, когато се прибираш, чакаш ли жена ти да ти отключи?

— Не съм женен.

— Е, аз съм. Сигурно съм прекалено независим, но си имам свой ключ от къщата.

Фолк се замисли.

— Може би е разчитал да я изненада? — допусна, разигравайки сценария в главата си.

— Защо да си прави труда? Татко се прибира, размахвайки заредено оръжие. Струва ми се, че това е достатъчно страшна изненада за всички. Избутва я насила навътре. Знае разположението. Прекалено лесно.

Фолк застана до вратата и я отвори и затвори няколко пъти. При отворено положение се образуваше правоъгълник от ослепителна светлина, отличаваща се ярко в иначе мрачния коридор. Представи си как Карън отваря на почукването, може би малко разсеяна или раздразнена от неочакваното посещение. За една решаваща секунда е примигнала, заслепена, което е било достатъчно за убиеца да вдигне пушката.

— Просто ми се стори странно — обади се Рако. — Да я застреля на прага. Това е дало на бедното дете единствено време да подмокри панталонките си и да побегне, при това не задължително в този ред. — Погледът му се плъзна покрай Фолк. — Което ме отведе до следващото странно нещо. Но за това, когато си готов.

Арън кимна и го последва по коридора към вътрешността на къщата.

Когато Рако включи осветлението в малката синя стая, първото главозамайващо впечатление на Фолк беше, че някой прави ремонт. Леглото на детето стърчеше изправено, облегнато на най-отдалечената стена, с навит отстрани матрак. Кашоните с играчки бяха нахвърляни в безформена купчина под плакатите на футболисти и герои на „Дисни“. Огромните дупки на килима разкриваха необработените подови дъски.

Ботушите на Фолк оставяха следи върху стърготините. В единия ъгъл подът беше дълбоко изстърган. Но тъмното петно все още личеше. Рако стоеше на прага.

— Все още ми е трудно да вляза — повдигна рамене той.

Арън знаеше, че някога това беше чудесна стая. Преди двайсет години в нея спеше Люк. Самият той бе прекарал тук много нощи. Двамата си шепнеха дълго след загасянето на лампата. Задържаха дъх и потискаха смеха си, когато Барб Хедлър се провикваше да млъкват и да заспиват. Увити в топлите спални чували, недалеч от дъските с ужасяващите петна. Да, някога тази спалня беше прекрасно място. А сега, също като коридора, миришеше на белина.

— Може ли да отворя прозореца?

— По-добре недей — отвърна Рако. — Щорите трябва да са спуснати. Хванах две хлапета, които се опитваха да снимат малко след произшествието… — Извади таблета си, потупа с пръст няколко пъти и го подаде на Фолк. На екрана се появи фотогалерия. — Тялото на малкото момченце вече беше изнесено. Но можеш да видиш как изглеждаше стаята.

На снимките щорите бяха вдигнати и проникващите ярки лъчи осветяваха смразяваща гледка. Вратите на гардероба зееха разтворени, с избутани на една страна дрехи. Голям плетен кош за играчки се търкаляше преобърнат. На леглото завивката с щампирани космически кораби лежеше на купчина, сякаш някой я бе повдигнал, за да провери какво има отдолу. Килимът беше бежов, с изключение на единия ъгъл, където се образуваше тъмночервена локва, стичаща се иззад високия кош за пране.

За момент Фолк се опита да си представи последните мигове на Били Хедлър. Скрит зад коша със стичаща се по краката му топла урина, опитващ се да заглуши тежкото си дишане.

— Имаш ли деца? — прекъсна мислите му Рако.

Той поклати глава.

— А ти?

— Първото е напът. Момиченце.

— Поздравления.

— Но пък имаме цяла армия племеннички и племенници. Не тук, а вкъщи, в Южна Австралия. Някои от тях са на възрастта на Били, останалите са по-малки. — Полицаят взе обратно таблета си и приплъзна набързо фотосите. — Работата е там, че братята ми знаят всяко едно от скривалищата на децата си. Изпрати ги със завързани очи в стаите им и те ще ги открият за две секунди. — Потупа с пръст върху екрана. — Както и да гледам тези снимки, става въпрос за претърсване. Някой, който не е бил наясно със скришните места на Били, методично го е търсил. В шкафа ли е? Не. Под леглото? Не. Очевидно момчето е било преследвано.

Другият се вторачи в тъмното петно, което някога е било Били Хедлър.

— Покажи ми къде откри Шарлот.

Нейната стая беше в жълто. От тавана в празното пространство висеше въртяща се музикална играчка.

— Джери и Барб взеха кошарата — поясни Рако.

Фолк се огледа. Изглеждаше толкова различна от останалите. Мебелите и килимът бяха на местата си. Във въздуха не се носеше натрапчивата миризма на белина. Създаваше усещане за светилище, незасегнато от разигралия се зад вратата ужас.

— Защо Люк не е убил и Шарлот? — измърмори той.

— Хората залагат най-вече на внезапно пробудила се съвест и чувство за вина.

Арън прекоси коридора и се върна в спалнята на Били. Застана върху кървавото петно, завъртя се на сто и осемдесет градуса и бързо закрачи обратно към стаята на момиченцето.

— Осем крачки — отбеляза той. — Но аз съм доста висок. Така че ще ги броим девет за повечето хора. Девет крачки от тялото на Били до мястото, където Шарлот е лежала, съвсем беззащитна. А Люк е бил с вдигнат адреналин, кръвта му е кипяла, пред очите му е паднала червена мъгла, решението е било взето. И така, девет крачки. Въпросът е: това достатъчно време ли е намеренията му коренно да се променят?

— Не ми изглежда достатъчно.

Фолк се замисли за човека, когото познаваше. Онова, което някога беше ясна картина, сега изглеждаше изкривено и размито.

— Ти виждал ли си някога Люк? — обърна се разсеяно към сержанта.

— Не.

— Той можеше да промени настроението си за едно хвърляне на монета. Деветте крачки са с осем повече от времето, което му е било необходимо.

Но за първи път от завръщането си в Киуара Арън бе обзет от истинско съмнение.

— Това трябва да е един вид заявление, нали? Нещо такова. Съвсем лично. Той изби цялото си семейство. Така би искал да говорят хората. Кръвта на жената, за която е женен от седем години, изтича по пода на коридора, а той губи колко… две минути… три, за да преобърне цялата стая наопаки и да убие собствения си син? Имал е намерение да се самоубие веднага щом приключи. В такъв случай, ако е бил Люк — завърши, като изрече с известно колебание думата ако, — защо е решил, че дъщеря му трябва да остане жива?

Стояха мълчаливо, загледани в музикалната играчка, висяща неподвижно над мястото, където се е намирала детската кошара. Защо ще затриеш цялото си семейство, с изключение на бебето? Въпросът се въртеше в съзнанието му, докато накрая се спря на три възможни причини, само една от които му се стори основателна.

— Който и да е идвал тук онзи ден — каза накрая, — вероятно не е убил малката, защото не е било необходимо. Нищо лично. Без значение кой си, щом си на тринайсет месеца, от теб не става надежден свидетел.