Джейн Харпър
Сушата (29)

Двадесет и осма глава

Гробището се намираше на няколко минути път с кола извън града, заело огромен парцел, засенчен от вековни дъбове. На шосето подмина няколко знака, предупреждаващи, че опасността от пожари се бе увеличила до критична. Навън вятърът се усилваше.

Самото погребение се състоя в тесен семеен кръг, затова не знаеше къде точно са гробовете на семейство Хедлър, но лесно ги откри. Съвсем нови, полираните надгробни камъни изглеждаха като домашни мебели, оставени по погрешка сред съсипаните от времето им съседи. Пръстта беше залята с дълбоко до глезените море от целофан, плюшени играчки и увехнали букети. Миризмата на загниващи цветя се усещаше от метри разстояние.

Могилите на Карън и Били бяха отрупани с цели купчини, докато върху тази на Люк лежаха само няколко изсъхнали стръка. Арън се запита дали беше отговорност на Барб и Джери да разчистят терена, след като даровете преминат границата между почитта и боклука. Старата жена си имаше достатъчно грижи в селската къща, за да пълзи на колене и да преценява какво да остави и какво да изхвърли. Той нямаше да го допусне. Мислено отбеляза, че непременно трябва да провери.

Поседя малко на сухата земя между гробовете, без да обръща внимание на праха, полепващ по панталона на костюма му. Прокара ръка по гравирания надпис на надгробната плоча, опитвайки да се отърси от чувството за нереалност, измъчващо го от погребението насам. Люк Хедлър лежи в този ковчег, повтаряше си мислено. Люк Хедлър е заровен в земята тук. Къде беше той през онзи следобед, когато Ели умря? Въпросът изплува на повърхността като петно. При всеки удобен случай трябваше да го притиска, с надеждата да получи отговор. Но искрено бе вярвал, че приятелят му лъжеше, за да го защити. Ако знаеше какво предстоеше да се случи…

Веднага заглуши потискащата мисъл. Това беше вик, изтръгващ се от твърде много усти, откакто се върна в Киуара. Ако знаех, щях да постъпя по различен начин. Сега вече беше прекадено късно. Имаше неща, с които просто се налагаше да живее.

Изправи се и се обърна с гръб към гробовете на семейство Хедлър. Насочи се по-навътре, докато намери реда, който търсеше. Паметниците в този парцел бяха изгубили блясъка си още преди години, но повечето му бяха познати като стари приятели. Докато минаваше по алеята, прокара с обич пръсти по някои от тях, преди да спре до един избелял от слънцето камък. Там нямаше цветя и за първи път му хрумна, че може би трябваше да купи. Така би постъпил един добър син. Да донесе букет на майка си.

Вместо това се наведе и избърса със салфетка праха и полепналата пръст от името й. Същото направи и с датата на смъртта й. Нямаше нужда да му се напомня за годишнината. Откакто се помнеше, знаеше, че е починала в деня, в който се е родил. Усложнение и загуба на кръв, каза баща му, когато Арън порасна достатъчно, за да попита, преди да го погледне така, че да остави у него усещането, че жертвата си е струвала почти, но не съвсем.

Като дете понякога идваше тук с колелото си и часове седеше сам с тържествено покаяние до гроба й. Накрая осъзна, че никой не се интересува дали беше там, или не, и отношенията им постепенно преминаха в едностранчиво приятелство. Опитваше се упорито да почувства някаква синовна обич, но дори тогава това му се струваше изкуствена емоция. Така и не успя да я запали към жена, която никога не бе познавал. Което събуждаше известни угризения, тъй като беше много по-привързан към Барб Хедлър.

Но му харесваше да посещава майка си, а тя се оказа дяволски добър слушател. Започна да носи закуски, книги и домашни, лягаше в тревата до надгробния камък и й разказваше в безкраен монолог за изминалия ден и живота си.

Преди да осъзнае, Арън установи, че и сега прави същото, излегнал се по гръб с опънати крака върху изсъхналата растителност край гроба. Сенките на дърветата го спасяваха от непоносимата жега. Загледа се в небето и с глас, близък до шепот, сподели с нея за Хедлър и завръщането си у дома. За повторната среща с Гретчън. За тежкото чувство в гърдите му, останало след сблъсъка с Манди в парка и с Иън в магазина. Говореше й за страховете си, че може би никога няма да узнае истината за Люк.

След като се изчерпа откъм думи, затвори очи и остана да лежи до майка си като обвит в пашкул от топлината на земята и на въздуха около него.

Когато се събуди, слънцето в небето се бе преместило. Изправи се с прозявка и се протегна. Не беше сигурен колко време е спал там. Изтърси дрехите си и се отправи през гробището към централния вход. Но по средата на пътя спря. Имаше още един гроб, който трябваше да посети.

Отне му доста повече време да го открие. Беше идвал само веднъж, на погребението, преди да напусне завинаги Киуара. Накрая се спъна и го видя почти случайно — малък камък, сгушен анонимно между няколко богато украсени паметника. Беше обрасъл с изсъхнала трева. В основата му имаше един-единствен увехнал букет, увит в разтопен от горещината целофан. Фолк извади салфетка и се протегна да избърше мръсотията от издълбаното име. Елинор Дийкън.

— Не я докосвай, мръсник.

Гласът идваше зад него и Арън подскочи. Обърна се и видя Мал Дийкън да седи в дълбоката сянка, хвърляна от огромен мраморен ангел на задния ред. В ръката си държеше бутилка бира, а тлъстото му кафяво куче спеше в краката му. То се събуди, прозя се и изплези език с цвят на сурово месо, докато стопанинът му с усилие се изправи. Остави бутилката до паметника с херувима.

— Махни си ръцете от нея, преди да съм ги отсякъл.

— Няма нужда, Дийкън. Тръгвам си — отвърна Фолк и отстъпи назад.

Старецът присви очи към него.

— Ти си хлапето, нали?

— А?

— Синът на Фолк. Не бащата.

Арън се вторачи в старческото лице. Челюстта му беше стисната агресивно, но погледът изглеждаше по-ясен, отколкото последния път.

— Да. Аз съм синът — отвърна той с известна тъга. И се обърна да си върви.

— Точно така. Надявам се, че този път си отиваш завинаги — последва го неуверено Дийкън. Дръпна силно каишката на кучето и животното изскимтя.

— Не още. Внимавай с домашния си любимец — подхвърли Фолк, без да спира. Чуваше как мъжът се опитва да върви след него. Стъпките му отекваха, неравномерни и бавни, върху спечената земя.

— Не я оставяш на мира дори сега, а? Може да си синът, но си същият като баща си. Негодник.

Фолк се извърна рязко.

Откъм двора се носеха два различни гласа. Единият висок, другият по-спокоен. Дванайсетгодишният Арън захвърли ученическата си чанта върху масата в кухнята и изтича до прозореца. Баща му стоеше със скръстени ръце и гледаше с досада насочения към него показалец на Мал.

— Шест ми липсват — говореше Дийкън. — Две овце и четири агнета. Някои от тях са същите, които оглеждаше миналата седмица.

Ерик Фолк въздъхна.

— А пък аз ти казвам, че не са тук, приятел. Но ако искаш да си губиш времето да огледаш, заповядай.

— Значи е съвпадение, така ли?

— Предполагам, че причината е по-скоро в паянтовата ти ограда. Ако исках животните ти, щях да ги купя. Друг въпрос е, че никое от тях не ми хваща окото.

— Нищо им няма. Но защо ти е да се харчиш, когато можеш просто да ги вземеш? Нали? — повиши глас Дийкън. — Не за първи път слагаш ръка върху нещо мое.

Ерик се загледа в него за миг, после невярващо поклати глава.

— Време е да си вървиш, Мал. — Понечи да се обърне, но другият го сграбчи грубо за рамото.

— Тя се обади от Сидни да ми каже, че повече няма да се върне, но ти сигурно знаеш. Щастлив ли си сега? Вероятно се чувстваш много велик, а? Нали ти я накара да ме напусне?

— Не съм уговарял съпругата ти за нищо — рязко освободи ръката си Ерик. — Бих казал, че ти свърши тази работа с пиянството и юмруците си. Просто съм изненадан, че търпя толкова дълго.

— О, да, истински рицар в блестящи доспехи. Това си ти. Винаги готов да й предложиш рамото си да се наплаче, докато сипваш отрова в ушите й. Успя ли да я уговориш да скочи в леглото ти, докато си в него?

Бащата на Арън повдигна вежди. После се изсмя, искрено развеселен.

— Човече, не съм чукал жена ти, ако това те притеснява.

— Глупости.

— Не, приятел, съвсем не са глупости, а самата истина. Е, добре, вярно е, че идваше вкъщи да изпие чаша чай и да се наплаче, когато всичко й идваше до гуша. Имаше нужда да се откъсне за малко от всичко. И толкова. Не ме разбирай погрешно, беше хубава жена, но обичаше алкохола почти толкова, колкото и ти. Може би, ако се грижеше по-добре за стоката и собствената си съпруга, те нямаше да избягат от теб, по дяволите. — Ерик Фолк отново поклати глава. — Честно казано, нямам време нито за теб, нито за нея. Съжалявам единствено дъщеря ти.

Юмрукът дойде неочаквано, като внезапно изскочило от глутницата куче, и се стовари върху лявата вежда на Ерик. Той залитна и падна по гръб, удряйки болезнено тила си в земята.

Арън се втурна навън с вик и се наведе над баща си, който гледаше небето със замъглен поглед. От косата към лицето му потече струйка кръв. Чу Дийкън да се смее, скочи към по-възрастния мъж и го блъсна силно в гърдите. Мал отстъпи назад, но якото му телосложение го задържа стабилно на крака. За части от секундата се протегна, улови ръката на момчето, изви я и притегли лицето му към своето.

— А сега ме чуй. Когато твоят старец стане от калта, му кажи, че това ще му се стори като приятелско потупване по главата в сравнение с онова, което ще се случи, ако видя него или някого от вас двамата да се приближава до нещо мое.

Повали го на земята, после се обърна и си тръгна, подсвирквайки през зъби.

— Той ме умоляваше, знаеш ли — говореше Дийкън. — Баща ти. След онова, което ти стори с моята Ели. Дойде при мен. Дори не се опита да ме убеди, че не си виновен. Че не си способен да го извършиш. Нищо подобно. Искаше да накарам хората в града да си траят, докато полицията приключи с разследването. Все едно ми пукаше за някого от вас.

Фолк си пое дълбоко въздух и побърза да се отдалечи.

— Но ти го знаеше, нали? — застигнаха го думите на Дийкън. — Това, че те е подозирал през цялото време. Собственият ти баща. Разбира се, че си го знаел. Сигурно е дяволски неприятно, когато твоят старец има толкова лошо мнение за теб.

Фолк спря. Почти беше успял да избяга. Продължавай да вървиш, каза си мислено. Но вместо това се обърна назад. Устата на Дийкън се бе изкривила в грозна гримаса.

— Какво? — подвикна старецът. — Само не ми казвай, че е повярвал на нескопосаната история, която скалъпихте с малкия Хедлър. Баща ти може да беше негодник и страхливец, но не и глупак. Успя ли да го убедиш? Сдобрихте ли се в крайна сметка? Или продължи да се съмнява до последния си ден?

Арън не отговори.

— Така си и мислех — ухили се Дийкън.

„Не — искаше да му изкрещи Фолк, — никога повече не се сближихме.“ Изгледа продължително стареца, после с почти физическо усилие се извърна и тръгна по алеята. Стъпка по стъпка вървеше между отдавна забравените надгробни камъни. Зад гърба си чуваше как Мал Дийкън продължава да се смее, стъпил здраво с два крака върху гроба на собствената си дъщеря.