Джейн Харпър
Сушата (28)

Двадесет и седма глава

Мъжът чакаше търпеливо пред полицейското управление, когато Фолк и Рако пристигнаха рано на следващата сутрин.

— Доктор Лий — представи го сержантът. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Няма за какво. Но ще трябва да приключим бързо, ако нямате нищо против. Целия ден имам насрочени операции. После съм на повикване.

Грег не каза нищо, само се усмихна любезно и отключи вратата. Арън гледаше доктора с любопитство. За първи път виждаше общопрактикуващия лекар на града, но помнеше името от смъртните актове на семейство Хедлър. Първото медицинско лице, пристигнало на местопрестъплението. Беше в средата на четиресетте, с гъста коса и здравия вид на човек, прилагащ на практика онова, което препоръчва.

— Донесох преписките по случая „Хедлър“. — Доктор Лий сложи папката на масата в стаята за разпити. — Нали за това става въпрос? Някакъв напредък?

Седна на предложения му стол и кръстоса спокойно крака. Имаше изправен гръбнак и впечатляваща стойка.

— В известен смисъл. — Този път усмивката на сержанта не стигна до очите му. — Доктор Лий, бихте ли ни казали, ако обичате, къде бяхте следобеда на двайсет и втори февруари?

 

 

Джейми Съливан стоеше сам насред нивата си и наблюдаваше как пикапът на Люк Хедлър се губи в далечината. Когато изчезна съвсем, извади мобилния си телефон и изпрати съобщение. Изчака. След около две минути апаратът избръмча с отговора. Младежът кимна леко и тръгна към собствения си джип.

 

 

Върху лицето на лекаря се изписа учудване и той се усмихна сконфузено.

— Много добре знаете къде съм бил онзи следобед. Заедно с вас на мястото на убийството в дома на Хедлър.

— А два часа преди това?

Пауза.

— В хирургията.

— С пациенти?

— По-рано да. После се качих да си почина в апартамента над операционната.

— Защо?

— Какво имате предвид? Това е нещо съвсем обичайно, когато съм по цял ден на работа. Да си на повикване от рано сутрин до късно вечер е доста изтощително. Както несъмнено знаете от собствен опит.

Рако не обърна внимание на последната забележка.

— Някой може ли да го потвърди?

 

 

Съливан измина краткото разстояние до града. Не изпревари никого по прашните селски пътища и срещна само няколко коли, докато наближаваше центъра. Малко преди да излезе на главната улица, зави рязко надясно и се озова на тясна алея зад редицата магазини. Знаеше, че е прекалено предпазлив. Никой нямаше да се усъмни, ако забележеше колата му, паркирана в центъра. Но потайността се бе превърнала в негова втора природа и вече изглеждаше невъзможно да я превъзмогне. Високо над главата му камерата на стената над аптеката премигна, когато мина покрай нея.

 

 

Доктор Лий се наведе напред и се намръщи. Дългите му пръсти си играеха с ъглите на папката по случая „Хедлър“, сякаш не можеше да реши дали да я отвори.

— Наистина, какво значи всичко това?

— Отговорете, моля — настоя Рако. — Сам ли бяхте в апартамента над операционната?

Лий отмести поглед от него към Фолк и обратно.

— Трябва ли да се обадя на адвоката си? Налага ли се тя да присъства? — В гласа му се прокрадна предизвикателна нотка.

— Това би било много разумно — отвърна Рако.

Докторът се отдръпна от масата, сякаш се беше опарил.

 

 

Съливан паркира джипа в гаража, който винаги го очакваше празен и отключен. Слезе и дръпна ролетната врата, за да скрие колата от чужди погледи, и се намръщи на стържещия звук на метал в метал, докато тя се затваряше. Изчака малко. Нищо. Улицата беше пуста.

Отиде до необозначена врата, съседна на служебния вход на хирургията, и натисна звънеца. Огледа се наляво и надясно. Отвориха му секунда по-късно. Доктор Лий му се усмихна. Изчакаха, докато влязат вътре, преди да започнат да се целуват.

 

 

Лий затвори очи и прокара върха на показалеца по дължината на носа си. Безупречната му стойка леко се приведе.

— Е, добре. Доколкото разбирам, вие сте наясно с положението — каза накрая. — Да, не бях сам в апартамента същия следобед. Бях с Джейми Съливан.

Рако издаде звук, изразяващ наполовина изумление, наполовина задоволство, и се облегна на стола. После поклати невярващо глава.

— Най-после. Знаете ли колко часа прекарахме — или по-скоро загубихме, докато проверим историята на Съливан?

— Знам. Осъзнавам го. И много съжалявам. — Докторът звучеше съвсем искрено.

— Съжалявате? Трима души са мъртви. Вие бяхте там с мен. Видяхте телата. Горкото дете. Само на шест години, а застреляно в главата. Как можахте да ни оставите да гоним вятъра? Кой може да каже какви щети сте причинили?

Мъжът се олюля на стола, сякаш го блъсна физическа сила.

— Прав сте. — Захапал нокътя на палеца си, той изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Не ви ли е хрумвало, че през цялото време съм искал да призная? Веднага щом разбрах, че сте ходили в дома на Джейми и сте го разпитвали. Естествено, той е трябвало да ви каже още тогава. Аз бях длъжен да го направя. Но изпаднахме в паника, предполагам. Не се чухме известно време, а после дните се нижеха и накрая… вече не знаехме как.

— Е, надявам се, че отлагането си е струвало снощното приземяване на Джейми по лице — процеди Рако.

Лекарят го изгледа, шокиран.

— О, не знаехте ли? Дааа, участвал е в пиянско сбиване в бара. Това е единствената причина да ми признае какво става. Очевидно ударът е попаднал само в главата, без да засегне съвестта му. Можехте да ни спестите всички тези неприятности още преди няколко дни. Срам за двама ви.

Докторът закри очите си с ръце и остана така в продължение на една безкрайна минута. Фолк му подаде чаша вода, която беше приета и изгълтана наведнъж с благодарност. Чакаха.

— Значи тогава сте преценили, че не можете да ни кажете. Крайно време е да го направите сега — каза той не без известно съчувствие.

Лий кимна.

— С Джейми сме заедно от около осемнайсет месеца. В романтична връзка. Но очевидно сме успели да го запазим в тайна. Всичко започна, когато му се наложи да води баба си при мен все по-често. Състоянието й се влошаваше, а той се справяше сам. Нуждаеше се от подкрепа и от някого, с когото да говори, и така постепенно се сближихме. Имам предвид, че винаги съм подозирал за сексуалната му ориентация, но на подобно място… — Направи кратка пауза и поклати глава. — Извинявайте, това няма никакво значение. В деня, когато убиха семейство Хедлър, работих в операционната до четири, после си взех почивка. Изпрати ми съобщение и му казах да дойде при мен. Съвсем обичайна уговорка. Пристигна, поговорихме малко. Изпихме по едно ледено питие. После си легнахме.

 

 

Съливан се подсушаваше в малката спалня след душа, когато спешният телефон в апартамента иззвъня. Чу Лий да отговаря. Приглушеният разговор се оказа кратък и тревожен. Лекарят подаде глава иззад вратата на банята с напрегнато, притеснено лице.

— Трябва да вървя. Случил се е инцидент с огнестрелно оръжие.

— О, по дяволите, наистина ли?

— Аха. Слушай, ти може би знаеш нещо. Станало е във фермата на Люк Хедлър.

— Шегуваш се. Аз допреди малко бях с него. Той добре ли е?

— Не знам подробности. Ще ти се обадя. Ти също си върви. Обичам те.

— Аз също.

И той излезе.

Джейми се облече с треперещи пръсти и се отправи към къщи. Веднъж вече бе виждал инцидент с огнестрелно оръжие. С познат на приятел на баща му. Киселият метален мирис на кръвта сякаш заседна в ноздрите му и остана там, както му се стори, месеци наред. Дори само споменът беше достатъчен, за да го усети отново, затова издуха носа си малко преди да пристигне във фермата, където завари две пожарни коли. Един от пожарникарите, облечен в защитен костюм, го пресрещна, докато тичаше към вратата.

— Всичко е наред, приятел, баба ти е добре. Но се опасявам, че не може да се каже същото за стените на кухнята.

 

 

— След като сте ходили у тях да го разпитвате, той ми се обади, много уплашен — продължи Лий. — Каза ми, че изгубил самообладание и ви излъгал къде е бил. — Погледна ги в очите и добави: — Осъзнавам, че нищо не ни извинява. И двамата го знаем. Но ви моля да не ни съдите прекалено строго. Когато лъжеш за нещо толкова дълго време, то се превръща в твоя втора природа.

— Никой не ви обвинява за сексуалната ви ориентация, а за това, че изгубихте толкова много от времето ни, когато цяло едно семейство е убито — отвърна Рако.

Докторът кимна.

— Разбирам. Ако можех да върна времето назад, бих постъпил по друг начин. Наистина. Не се срамувам, че съм гей. Колкото до Джейми, той постепенно свиква с тази мисъл. Но много хора в Киуара биха се замислили дали да поверят своето и на децата си лечение в ръцете на обратен. Или пък дали да седнат до него в бара. — Мъжът погледна Фолк. — Видяхте със собствените си очи какво става, когато се окажеш там. Просто искахме да си спестим неприятностите.

Пуснаха доктора да си ходи. Арън се замисли за момент, после изтича от управлението след него.

— Ей, почакайте малко. Исках да ви попитам за Мал Дийкън. Доколко е напреднала деменцията му?

Лий не отговори веднага.

— Не мога да обсъждам състоянието му с вас.

— Само няколко думи за протокола?

— Съжалявам. С готовност бих ви помогнал. Но нямам право. Той е мой пациент.

— Не искам конкретна информация. Само най-общи наблюдения. Какви неща може да си спомни? Случили се десетина минути по-рано, но не и преди десет години? Или обратното?

Лекарят се поколеба, после хвърли поглед назад към полицейското управление.

— Най-общо казано, пациентите, прехвърлили седемдесетте и със симптоми, подобни като тези при Мал, са склонни към бързо влошаване на паметта. Далечното минало може да е много по-ясно от случили се наскоро събития, но често спомените се преплитат и са доста мъгляви. С други думи, на тях не може да се разчита, ако ме питате за това. Такава е обичайната клинична картина.

— Това ще го убие ли? Последен въпрос, обещавам.

Лий изглеждаше притеснен. Огледа се наоколо. Улицата беше почти безлюдна.

— Непряко — сниши глас той. — Но ще подкопае сериозно здравето му. На първо място ще засегне личната грижа и храненето. Подозирам, че на човек в такова състояние му остава най-много година или малко повече. Може би по-малко. Естествено, не е от полза, ако е изпивал по няколко питиета всеки ден през целия си съзнателен живот. Но пак най-общо казано, разбира се.

Кимна отривисто в знак, че разговорът е приключен, и се обърна. Фолк не го спря.

— Трябва да им бъде повдигнато обвинение. На него и на Съливан — отбеляза Рако, когато се върна в управлението.

— Да. Прав си. — Но и двамата знаеха, че това няма да се случи.

Сержантът се облегна на стола и закри лицето си с ръце. После въздъхна тежко.

— Господи. А сега накъде, по дяволите?

 

 

Сякаш да убеди сам себе си, че не са се озовали за пореден път в задънена улица, Фолк се обади в Мелбърн. Час по-късно разполагаше с всички светли пикапи, регистрирани в Киуара в годината на смъртта на Ели Дийкън. Оказаха се сто и девет.

— Без да броим онези, които вероятно само са минали през града — мрачно отбеляза Рако.

Арън набързо прегледа списъка. Имаше много познати имена. Предишни съседи. Родителите на бивши съученици. Фамилията Дийкън също не правеше изключение. Той дълго се взира в името. Но също и във всички останали. Джери Хедлър и семейството на Гретчън, дори собствения му баща. Джери е могъл да види почти половината град на кръстовището онзи ден. Накрая затвори папката.

— Ще изляза за малко да се поразходя — каза той.

Сержантът изсумтя. Но слава богу, не го попита къде.