Джейн Харпър
Сушата (37)

Тридесет и шеста глава

Деветдесет минути по-късно Фолк и Рако наблюдаваха училището от необозначена полицейска кола. Бяха паркирали на странична уличка на хълма и пред тях се откриваше добра гледка към основната сграда и игрището в двора.

Задната врата се отвори и полицай Барнс влезе в нагорещеното купе. Беше изкачил стръмния склон на бегом и едва си поемаше дъх. Наведе се в празното пространство между двете седалки, протегна длан и с гордост показа два чисто нови патрона за „Ремингтън“.

Рако взе единия и внимателно провери производителя. После кимна. Същите като откритите в телата на Люк, Карън и Били Хедлър. Криминалистите сигурно можеха да ги сравнят по-прецизно, но засега и това бе достатъчно.

— Намерих ги заключени в бараката, точно както ми каза — почти подскочи на мястото си Барнс.

— Трудно ли влезе? — попита Фолк.

Младият полицай се опита да изглежда скромен, но не успя.

— Отидох направо при общия работник. Използвах изтърканата лъжа с „рутинната проверка“. Лицензи, мерки за безопасност и подобни глупости. Заведе ме направо там. Беше прекалено лесно. Успях да открия някои нередности, които със сигурност ще запази за себе си. Уверих го, че ще си затворя очите, ако при следващото ми посещение всичко е изрядно. Няма да каже на никого.

— Добра работа — похвали го Рако. — Ако не уведоми Уитлъм, ще разполагаме с няколко часа. Екипът от Клайд пристига след четиресетина минути.

— Не виждам защо не влезем и не заловим копелето — изсумтя Барнс от задната седалка. — Колегите от Клайд не заслужават да оберат лаврите.

Сержантът се обърна към него.

— Нашето няма да се изгуби, не се притеснявай — каза той. — Едва ли ще се прославят особено с това, че ще охраняват къщата и ще блокират банковите му сметки.

— В такъв случай ми се иска да побързат — процеди през зъби полицаят.

— Дааа. На мен също — подхвърли Фолк.

Тримата се загледаха към сградата на училището в далечината. Звънецът иззвъня и вратите се отвориха. Децата изтичаха навън, събираха се на групи и тичаха наоколо, наслаждавайки се на временната си свобода. Зад тях Арън забеляза силует, облегнал се на главния вход. С шапка, чаша кафе в ръка и яркочервена вратовръзка, открояваща се върху бялата риза. Скот Уитлъм. Усети как Барнс се размърда неспокойно отзад.

— Петдесет бона. Доста нищожна сума да убиеш трима души — процеди през зъби полицаят.

— Тук парите играят много по-малка роля, отколкото предполагаш — отвърна Фолк. — Комарджиите като него винаги преследват нещо друго. Въобразяват си, че всяко превъртане на зара е втори шанс. Въпросът е в какво се е прицелил Уитлъм.

— Няма значение. Нищо не оправдава престъплението му — отбеляза Барнс.

— Така е, но ти смяташ, че е заради парите — каза Арън. — А може да се окаже нещо много по-отвратително.

Уитлъм стоеше до вратата на училището и крепеше чашата с кафе в ръцете си. Вятърът отново се усили. Усещаше как прахта полепва по потната му кожа. Децата крещяха и тичаха по площадката пред него, докато се питаше дали ще започне да диша отново. След два дни Фолк щеше да си замине. С малко повече късмет, вероятно дори по-скоро. Тогава щеше да се отпусне, реши мислено. Но не и преди това.

Още няколко месеца. Ще държи главата си сведена, ще разчита на съдбата, а после ще изчезне завинаги на север. Част от него не вярваше, че е стигнал дотук. Едва не получи инфаркт, когато Рако спомена, че разполагат със записи от фермата на Хедлър. Нямаше представа, че в къщата са монтирани камери, и се обливаше в ледена пот всеки път, щом се сетеше как бе седял между двете ченгета, опасявайки се, че всеки момент ще бъде разкрит.

Трябваше да се махне оттук. Да убеди Сандра да му даде последен шанс. Едно ново начало — и щеше да приключи с хазарта. Обеща й. Изрече думите предишната вечер и през сълзи усети, че за пръв път говори искрено. Тя го гледаше мълчаливо. Вече беше чувала тези клетви. Точно преди да се преместят в Киуара и поне два пъти преди това. Но сега щеше да я накара да повярва. Нещо повече, зарече се мислено, щеше да го изпълни. Налагаше се да спре. Защото залогът бе станал по-голям, отколкото можеше да понесе да загуби.

Дори самата мисъл караше стомаха му да се свива болезнено. Сандра беше много притеснена, а дори не знаеше истинската опасност, надвиснала над тях. Смяташе, че излизащата им вечно на червено банкова сметка е най-големият й проблем. Тайният срам да купува всяка седмица хранителни продукти с кредитни карти. Да продължава да се крие зад лустрото на наетата къща и взетата на изплащане кафемашина. Въобразяваше си, че трудностите възникват от ден за ден, и не виждаше по-далеч от тях. Нямаше представа за пътеката от дългове, простираща се чак до Мелбърн. Нито за ужаса, очакващ нея и дъщеря им в края на тази пътека, ако той не ги плати.

Почти се усмихна с дива, налудничава усмивка на идеята да й разкрие истината. Само заплахата от пневматичния пистолет за пирони би била достатъчна да я накара да се втурне на север.

Доставиха посланието в дома му. Тук, в Киуара. Двама дебеловрати, натъпкани със стероиди наркомани от Мелбърн дойдоха лично до прага на спретнатата му къща в предградието, за да му кажат, че шефът им е изгубил търпение. Плащай! Показаха му и въпросния инструмент. Уитлъм се парализира от страх. Сандра и Даниел бяха вътре. Чуваше как съпругата и дъщеря му разговарят оживено в кухнята, докато непознатите мъже му обясняваха подробно с приглушени гласове какво ще направят с тях, ако не се издължи. Кошмарен звуков фон.

Уведомлението от Образователен тръст „Кросли“ пристигна два дни по-късно. Писмото беше адресирано директно до него. Получи се в почивния ден на Карън и се приземи върху бюрото му неотворено.

Скот взе решението си за по-малко от секунда. Те раздаваха милиони. Петдесет хиляди бяха капка в океана за тези богати копелета. Можеше да оправдае разходите с някакви неясни и трудни за проследяване дейности — като обучаващи курсове и подкрепящи програми. Така щеше да хвърли прах в очите им. За малко. Точно колкото му трябваше. Да ги вземе и да се разплати в Мелбърн, а после да ги възстанови. Някак си. Не стигаха да изплати всичките си дългове, но бяха достатъчно, за да му откупят възможността да диша свободно поне известно време.

Без много да му мисли, отклони парите. Просто подмени сметката на училището със своята. С онази, за която Сандра не знаеше. Остави обаче служебното лого на формуляра. Банките работеха с числа, а не с имена. Със сигурност знаеше, че никога не проверяват дали едното съответства на другото. Планът съвсем не беше лош, повтаряше си той. Не брилянтен, дори не добър, но вършеше работа. И тогава Карън Хедлър почука на вратата му с писмото от Образователен тръст „Кросли“ в ръка.

Спомни си погледа й, сви дланта си в юмрук и тихо, дискретно заудря стената, докато кокалчетата му се зачервиха и разкървавиха.

Уитлъм гледаше как Карън си тръгва. Когато вратата на кабинета му хлопна след нея, той се завъртя на стола и тихо повърна в кошчето за отпадъци. Не можеше да отиде в затвора. Нямаше как да се издължи оттам, а кредиторите му не бяха хора, които биха се интересували от причината. Ако не той, ще плаща семейството му. Такава беше сделката. Подписана и подпечатана. Накараха го да види пневматичния пистолет за пирони. Принудиха го да го докосне. Да усети оловната му тежест в ръцете си. Плащай или… Не. Нямаше друг избор. Длъжен беше да си разчисти сметките. И разбира се, щеше да го направи.

Седеше сам в кабинета и се насилваше да мисли. Карън знаеше. А това означаваше, че ще сподели със съпруга си, ако вече не му е казала. Колко скоро щеше да надуе свирката? Беше предпазлива жена. Прекалено акуратна. А това ще я забави. Карън Хедлър ще иска да е сто процента сигурна, преди да премине към действие. Люк обаче беше съвсем друга история.

Не разполагаше с много време. Не можеше да позволи това да излезе наяве. И нямаше да го допусне. Оставаше му само един изход.

Учебният ден дойде и си отиде, но не донесе търсения отговор. Уитлъм изчака, доколкото издържаха нервите му, после направи това, което правеше винаги, когато преживяваше някакъв стрес. Взе всичките си налични пари, а и не само своите, и се отправи към залата с ротативките в бара. И там, между проблясващите светлини и оптимистичните дрънкащи звуци, за пръв път го осени идеята за възможното решение. Както често се случваше.

Сам, скрит от погледите сред игралните автомати, Уитлъм чу гласа на Люк Хедлър от една маса в ъгъла. Замръзна на мястото си, без дори да диша, докато очакваше с ужас Хедлър да разкаже на Джейми Съливан за училищните пари. Беше сигурен, че това ще се случи всеки момент, но тайната остана неразкрита. Вместо това ругаеха зайците и се уговаряха да стрелят по тях на следващия ден. Уточниха часа. Люк обеща да донесе своята пушка. Интересно, помисли си Скот. Може би играта все пак не бе свършила. Още не.

Докато поредните сто долара изтичаха през процепите на машините под формата на златни монети, Уитлъм нахвърли наум плана си. Прехвърли го многократно в главата си, докато започна да придобива форма. Беше добър. Не идеален. Не много сигурен. Може би петдесет на петдесет. И той щеше да се възползва от този процент през някой ден от седмицата.

Скот Уитлъм наблюдаваше как от игрището покрай него се втурна малка група деца, сред които и собствената му дъщеря. За миг му се стори, че видя в тълпата Били Хедлър, което не му се случваше за първи път. Главата му се отметна неволно назад като от спазъм във врата. Все още му ставаше зле, когато се сетеше за момчето. Ако това изобщо имаше някакво значение.

Били изобщо не трябваше да е там. Уитлъм стисна в юмрук чашата с кафе, докато вървеше към кабинета си. Очакваше се детето да е извън къщата. Всичко беше уредено. Направи си труда да провери лично. Умишлено изрови онзи стар комплект за бадминтон. След това бе достатъчно само да подхвърли небрежно предложението, за да накара Сандра да се обади по телефона и да направи уговорка в последния момент. Ако глупавата майка на момчето не я бе отменила, обърквайки плана му, то нямаше да пострада. Вината беше изцяло нейна.

Самият Уитлъм се бе опитал да спаси момчето. Никой не можеше да го отрече. Отпи глътка от кафето и се намръщи, когато горещата течност опари устата му. Усети как мина по хранопровода, изгаряйки го отвътре.

Скот напусна бара със свито сърце и прекара една безсънна нощ, търсейки пробойни в плана си. На следващия ден седеше в кабинета си вцепенен, с празен поглед, в очакване на неизбежното почукване на вратата. Карън се бе разприказвала. Може би. Някой щеше да дойде, само не знаеше кой. Полицията? Председателят на училищното настоятелство? Самата тя отново? Едновременно се страхуваше и копнееше за това почукване. То щеше да е сигурен знак, че Карън го е издала. А това означаваше, че вече е излишно да върши замисленото.

Нямаше нужда да се пита дали е в състояние да го направи. Не се съмняваше в себе си. Доказа го с непознатия на безлюдната алея в предградието на Мелбърн. Същият, който трябваше да прояви повече разум. Очакваше се да е професионалист. Скот го бе срещал и преди. Тогава мъжът го притисна в ъгъла на паркинга, отмъкна портфейла му и изрази посланието си съвсем ясно със силен удар в бъбреците. Можеше да постъпи по същия начин и втория път, помисли си той. Вместо това обаче се ядоса, започна да размахва ножа и да настоява за повече, отколкото се бяха уговорили. И нещата бързо се объркаха.

Подходи към ситуацията небрежно, а и определено беше под въздействието на опиати. Чул думата „учител“, подцени физическата форма на Уитлъм. Неправилно разчетената атака бе отблъсната със сполучливо движение от ръгбито и двамата се озоваха на асфалта с глухо тупване.

Острието проблесна в оранжево под уличното осветление и Скот усети как мина по корема му, оставяйки кървавочервена следа. Приливът на адреналин и страх го накара да улови ръката, стискаща ножа. Изви я настрани и използвайки цялата си тежест, го насочи към тялото на нападателя. Но другият не пускаше оръжието. И все още го държеше, когато то хлътна в собствената му плът. Изстена замаяно в лицето на Уитлъм, който го притискаше към земята, усещайки бавния ритъм на изтичащата кръв. Изчака, докато мъжът престана да диша, после още минута.

Очите му се напълниха със сълзи. Тресеше се от ужас и се опасяваше, че всеки момент може да припадне. Но някъде, заровено дълбоко, се надигаше спокойствието. Беше се защитил, когато го притиснаха в ъгъла. Направи точно каквото трябваше. Уитлъм, който много добре познаваше болезненото усещане за свободно падане всеки път, щом посегнеше към портфейла си, за пръв път държеше нещата под контрол.

С треперещи пръсти опипа тялото си. Нараняването се оказа повърхностно. Изглеждаше по-зле, отколкото бе в действителност. Наведе се над трупа и направи няколко движения, имитиращи сърдечен масаж, за да изцапа ръцете си с кръв като доказателство, че е изпълнил гражданския си дълг. На съседната улица намери къща със светещи прозорци и даде воля на емоциите, които бе потискал до този момент, докато ги умоляваше да съобщят за грабежа. Нападателите избягаха, но моля, побързайте, защото има тежко ранен човек.

Всеки път, когато Уитлъм си спомняше инцидента, което се случваше по-често, отколкото бе предполагал, той знаеше, че е бил акт на самозащита. Новата заплаха може да идваше от кабинета му, а не от улицата, и ножът да бе заменен с лист хартия, но дълбоко в себе си усещаше, че нещата не са много по-различни. Непознатият на безлюдната алея. Карън от другата страна на бюрото. Насилваха ръката му. Подтикваха го към действие. Или те, или той. И Скот избра себе си.

Краят на учебния ден дойде и отмина. Класните стаи и дворът постепенно се изпразваха. Никой не почука на вратата му. Значи, засега не е подала сигнал. Все още можеше да разчита на спасение. Сега или никога. Погледна часовника си.

Сега.