Джейн Харпър
Сушата (25)

Двадесет и четвърта глава

— Имате късмет, че все още пазим записа. Обикновено го изтриваме след месец.

Скот Уитлъм прегледа файловете на компютъра си, докато намери онзи, който търсеше. Облегна се назад така, че Фолк и Рако да могат да виждат монитора. Намираха се в кабинета му и следобедната глъчка на учебния понеделник се процеждаше през вратата.

— Ето го. Това е гледката от камерата над главния вход — каза директорът. Кликна веднъж с мишката и кадрите от видеонаблюдението започнаха да се редуват на екрана. Апаратурата беше насочена към стълбището, за да улавя всеки приближаващ посетител. — Съжалявам за лошото качество.

— Не се притеснявай. Във всеки случай е много по-добро от онова, което иззехме от фермата на Хедлър — обади се сержантът.

— Камерите могат да бъдат полезни само с онова, което са записали — допълни Фолк. — С какво още разполагаш?

Уитлъм кликна отново и изображението се промени.

— Другата камера е монтирана на паркинга за персонала. — Отново заснети отвисоко, кадрите показваха размазана редица коли.

— Само две ли имате в училището? — учуди се Рако.

— Опасявам се, че да. — Скот потърка палеца и показалеца си в универсалния жест, означаващ пари. — Щяхме да сложим повече, ако можехме да си го позволим.

— Може ли да видим Карън през последния й ден? — попита Арън, въпреки че не търсеха убитата жена. Интересуваше ги Грант Доу. Верни на обещанието си, двамата прекараха няколко часа, разпитвайки приятелите му за въпросното алиби. Всички го потвърдиха, естествено. Нищо по-различно от очакваното, мислено отбеляза Фолк, но все пак съмнителното им единодушие го ядоса.

Уитлъм увеличи изображението и гледката към паркинга запълни екрана.

— Тя обикновено паркираше тук, така че сигурно е уловена точно от тази камера.

Намери точния запис и премести времевата линия към края на учебните часове. Гледаха немите кадри, на които учениците на групи от по двама-трима се смееха и разменяха клюки, свободни за останалата част от деня. Внезапно се появи силует на плешив слаб мъж. Той отиде до една от колите и отвори багажника. Порови малко в него и измъкна обемист сак. Преметна го през рамо и изчезна от екрана в посоката, от която беше дошъл.

— Общият ни работник — поясни директорът.

— Какво има в чантата?

Скот поклати глава.

— Знам, че си има и използва собствени инструменти. Предполагам, че носи тях.

— От колко време работи тук? — продължи да пита Фолк.

— Около пет години. Изглежда свестен човек и си върши съвестно работата.

Арън не каза нищо. Гледаха още десетина минути, докато малкото останали деца се разотидоха и паркингът опустя. Точно когато започна да губи надежда, Карън се появи на монитора.

Дъхът му секна. Била е много красива приживе, тази мъртва жена. Наблюдаваше я на екрана как крачи с пригладена назад светла коса. Лошото качество на записа не му позволяваше да разчете изражението й. Не беше висока, но имаше осанка на танцьорка, докато прекосяваше паркинга, бутайки в количката Шарлот откъм детските ясли.

Три крачки след нея вървеше Били. Арън потръпна при вида на набитото момче, което толкова приличаше на баща си. До него Грег се размърда неловко и се изкашля тихо. Беше видял с очите си ужаса, който очакваше детето.

Малкият пристъпваше лениво, напълно завладян от някаква играчка в ръката му. Карън се обърна и подвикна през рамо нещо, което го накара да побърза да я настигне. Тя настани двете деца в колата, закопча предпазните колани и затвори вратата. Действаше припряно и делово. Бързаше ли за някъде? Фолк не можеше да прецени.

За момент Карън се изправи и застина неподвижно с една ръка върху тавана на колата и с гръб към камерата. Наклони леко глава напред и закри лицето си с другата. Пръстите й се раздвижиха леко. После отново.

— Господи, да не би да плаче? — възкликна Арън. — Върни малко. Бързо!

Никой не проговори, докато гледаха кадрите повторно. После за трети и четвърти път. Приведената глава и лекото потрепване на ръката й.

— Не мога да кажа — обади се накрая Рако. — Изглежда напълно възможно. Но може и просто да се е почесала по носа.

Този път оставиха записа да върви. Жената се изправи, пое си дълбоко въздух, после отвори вратата откъм седалката на шофьора и се настани зад волана. Даде на заден и изчезна. Паркингът отново опустя. Таймерът на камерата показваше, че на нея и сина й им оставаха по-малко от осемдесет минути живот.

Продължиха да преглеждат кадрите, като пропускаха онези, на които никой не идваше, нито си отиваше. Секретарката на училището се появи десетина минути след Карън, а през следващите четиресет не се случи нищо интересно. Учителите един по един започнаха да се качват в колите си. Директорът представяше поименно всеки от тях. Общият работник се върна, прибра обратно сака в багажника и си тръгна малко след четири и половина.

Накрая остана само колата на Уитлъм. Превъртяха лентата напред. Малко след седем вечерта самият той се появи на екрана. Вървеше бавно, със сведена глава и отпуснати надолу широки рамене. На стола до Фолк учителят въздъхна тежко. Стиснал здраво зъби, той не откъсваше поглед от монитора.

— Трудно ми е да гледам това — процеди мъжът. — Тогава вече полицаите от Клайд ми бяха съобщили, че Карън и Били са мъртви.

Наблюдаваха как Скот тромаво се качи в колата и след няколко неуспешни опита успя да запали двигателя и да потегли. Оставиха записа да върви още десетина минути. Грант Доу не се виждаше никъде.

 

 

— Е, аз ще си тръгвам — извика от регистратурата Дебора, преметнала вече чантата си през рамо. Изчака малко, но в отговор получи само приглушено сумтене.

Фолк вдигна глава и й се усмихна. Отношението й към него се смекчи през последните няколко дни и той усети промяната, докато му поднасяше кафето, което приготви за всички. Подозираше, че Рако й е казал няколко думи.

Сержантът и полицай Барнс не реагираха, когато вратата се затръшна след нея. Тримата седяха на различни бюра, втренчили поглед в сменящите се кадри на мониторите на компютрите. След като взеха всички записи от училището, те се отправиха към града.

На главната улица на Киуара имаше три камери за видеонаблюдение, каза му Грег. Едната до кръчмата, другата близо до сградата на общината и последната над вратата на склада на аптеката. Естествено, изискаха касетите от всички.

Барнс се прозя, протегна се и мускулестите му ръце почти докоснаха тавана. Фолк се канеше да го смъмри, но полицаят се върна към компютъра, без да роптае. Както по-рано го бе уверил, той не познавал нито Люк, нито Карън, но провел в класа на Били урок по безопасно движение две седмици преди смъртта му. Все още пазел в кабинета си благодарственото писмо от училището, на което момчето собственоръчно написало с пастел името си.

Самият Арън с усилие потисна прозявката си. Седяха така вече над четири часа. Цялото му внимание беше съсредоточено върху записите от училището. Наистина през изминалото време видя няколко интересни неща. Някакъв ученик се изпика скришом върху предната гума на директора. При непохватна маневра една учителка одраска колата на колега и побърза да потегли. И пак ни помен от Грант Доу.

За сметка на това установи, че непрекъснато връща кадрите с Карън. Тя идваше и си тръгваше всеки делник, с изключение на вторник, който се оказа за нея почивен, и петък, когато вече беше мъртва. Дните й изглеждаха съвсем еднакви. Колата спираше в осем и половина. Тя сваляше децата, вземаше раниците и шапките им и изчезваше от окото на камерата в посока на училището. Малко след три часа и трийсет минути следобед правеше обратното.

Фолк проучи всяко нейно движение. Начинът, по който се навеждаше да говори на Били, сложила ръка на рамото на момчето. Не можеше да види лицето й, но си представяше как се усмихва на сина си. Наблюдаваше как прегръща Шарлот, за да я прехвърли от детското столче в бебешката количка. Карън Хедлър е била хубава жена, преди да бъде простреляна в корема. Вече бе сигурен, че Барб е права. Той със сигурност щеше да я хареса.

Сякаш обсебен от някаква натрапчива мисъл, непрекъснато превърташе записа от фаталния четвъртък, в който Карън и синът й бяха убити. Постоянно пускаше и връщаше лентата, анализирайки всеки кадър. Нямаше ли някакво едва доловимо колебание в стъпките й, докато вървеше към колата? Дали нещо в храстите не привлече погледа й? Само на него ли му се струва, че стиска ръката на детето по-силно от обикновено? Подозираше, че си въобразява, но продължаваше да гледа отново и отново. Взираше се в образа на русокосата съпруга на приятеля си и безмълвно я насърчаваше да вземе телефона си и да набере цифрите, които бе надраскала върху разписката. Искаше времето да се върне назад, за да й отговори. Но нито едно от желанията му не се сбъдна. Сценарият си оставаше непроменен.

Тъкмо обмисляше дали да не обяви края на работния ден, когато Барнс хвърли химикалката, която въртеше в ръката си, и изправи гръб на стола.

— Ей, я вижте това. — Той кликна с мишката и върна назад замъглените кадри. На него се бяха паднали материалите от камерата над аптеката, насочена към скучната глуха улица и вратата на склада.

— Какво откри? Доу? — подскочи Арън. Двамата с Рако се надвесиха над екрана.

— Не точно — отвърна Барнс и пусна записа. Таймерът показваше четири часа и четиресет и една минути следобед в четвъртък. Само час преди да открият телата на Карън и Били Хедлър.

В продължение на няколко секунди кадърът, сякаш застинал, показваше само безлюдната алея. Внезапно по нея като светкавица премина голям джип. Мярна се само за миг и изчезна. Полицаят върна изображението на забавен каданс. И го спря на пауза в момента, в който колата се появи на екрана. Картината беше замъглена и заснета под неподходящ ъгъл, но това нямаше значение. Лицето на шофьора се виждаше ясно. Зад предното стъкло към тях се взираше Джейми Съливан.

 

 

Светлината на деня гаснеше, когато Фолк и Рако стигнаха до невзрачната алея, но там нямаше какво да се види. Пуснаха Барнс да се прибере, след като го похвалиха за добре свършената работа. Арън застана под камерата над аптеката и се огледа. Тесният път беше успореден на главната улица на Киуара. От едната му страна имаше агенция за недвижими имоти, фризьорски салон, лекарски кабинет и амбулатория. На отсрещната изчистените от храсти терени бяха превърнати в импровизирани паркинги. Целият район беше съвсем пуст.

Двамата извървяха разстоянието от единия край на улицата до другия. Не им отне много време. Беше достъпна за коли в двете посоки и свързваше пътищата, водещи към източната и западната част на града. В час пик предлагаше идеална възможност да се избегнат задръстванията. „Но това е Киуара — помисли си Фолк — и тук трафикът никога не е прекалено натоварен.“

— В такъв случай защо нашият приятел Джейми Съливан не е искал никой да го види двайсетина минути преди убийството на семейство Хедлър? — попита той и гласът му отекна между тухлените стени.

— Сещам се за няколко причини. И нито една от тях не ми харесва — отвърна Грег.

Фолк надникна в обектива на камерата и подхвърли:

— Е, поне вече имаме някаква идея къде е бил.

— Оттук би могъл да стигне до фермата на Хедлър, нали?

— Да, без проблем.

Арън се облегна на стената и наклони глава назад. Тухлите бяха пропити с горещината на деня. Чувстваше се изтощен. Когато затвори очи, усети неприятно парене.

— И така, имаме Джейми Съливан, който твърди, че се е разбирал чудесно с Люк, излъга ни къде е ходил и се е промъкнал покрай камерата само час преди приятелят му да бъде застрелян — каза сержантът. — После идва Грант Доу с признанието, че не е понасял младия Хедлър, и с желязното си алиби, но в същото време името му е изписано от ръката на убитата жена.

Фолк отвори очи и го погледна.

— Не забравяй и шофьора на мистериозния бял пикап, който може да е видял или пък въобще да не е забелязал Люк да препуска с колелото от реката през кръстовището преди двайсет години — каза той.

— И това също.

Дълго стояха мълчаливи, загледани в тясната алея, сякаш очакваха да открият отговора някъде там, надраскан като графит.

— И нищо повече — въздъхна Арън, като се отблъсна от стената и се изправи, което му костваше огромно усилие. — Нека да работим методично. Първо ще повикаме отново Съливан и ще го попитаме какво, по дяволите, е правил в обсега на камерата на тази затънтена улица. Иска ми се да домъкна тук негодника, който ни разиграва вече толкова време.

— Сега ли? — повдигна към него зачервените си очи Рако. Изглеждаше точно толкова уморен, колкото се чувстваше и Фолк.

— Утре.

Докато прекосяваха тесния проход към главната улица, телефонът на сержанта иззвъня. Той спря на тротоара и го извади от джоба си.

— Жена ми. Извинявай, трябва да вдигна. — Долепи апарата до ухото си и каза: — Здравей, красавице.

Стояха пред витрината на млечния бар. Арън посочи мълчаливо вратата и Грег кимна с благодарност.

Вътре заведението беше прохладно и тихо. На практика беше същото, в което Ели работеше, прекарвайки вечерите си в маркиране на цените на млякото и цигарите на касовия апарат. В деня, когато откриха тялото й, на прозорците окачиха плакати със снимката й, за да съберат пари за погребален венец.

Оттогава интериорът се бе променил до неузнаваемост. Но все още си спомняше как идваше да си побъбри с нея през барплота всеки път, когато намереше някакво оправдание. Харчеше парите си за неща, които нито искаше, нито му бяха нужни.

Модерни хладилни витрини стояха на местата на старите хладилници и той вървеше между тях, чувствайки как част от натрупаното през деня напрежение се изпарява от кожата му. Пулсът му обаче си оставаше тревожно ускорен, като намек за продължаваща треска. Накрая взе две бутилки вода, сандвич с шунка и сирене и пластмасова опаковка кифлички за вечеря.

Обърна се да остави покупките на щанда и изстена тихо, виждайки за пореден път познато лице. Не беше срещал собственика на магазина, откакто двамата седяха на един и същи чин в задушната класна стая.

Сега мъжът имаше доста по-малко коса, но острите черти си оставаха все същите. Беше едно от онези деца, които бавно схващаха, но бързо избухваха гневно, отбеляза мислено Арън, докато отчаяно се опитваше да си спомни името му. Подозираше с известно угризение, че като момче често е ставал обект на подигравки от страна на Люк, а той така и не си бе направил труда да го защити. Насили се да се усмихне, докато подреждаше покупките си до касата.

— Как си, Иън? — попита, сетил се в последния момент за името му, и извади портфейла си. Иън някой си. Уилис.

Собственикът на магазина гледаше стоките, сякаш съвсем забравил какво трябва да направи.

— Това е всичко, благодаря — додаде Фолк.

Другият не каза нищо, само вдигна глава и погледна някъде над рамото му.

— Следващият — подвикна той с ясен глас.

Арън се огледа. В заведението нямаше други клиенти. Обърна се отново. Уилис упорито продължаваше да се взира някъде в пространството. Усети прилив на гневно раздразнение. И нещо друго. Почти срам.

— Е, добре, приятел. Не искам да ти създавам проблеми. Само плащам всичко това и веднага изчезвам — опита отново той, побутвайки вечерята си към касата. — И честна дума, няма да кажа на никого, че си ме обслужил.

Погледът на мъжа продължаваше да блуждае някъде около него.

— Следващият.

— Наистина ли? — Фолк долавяше гнева в собствения си глас. — Този град умира прав, а ти можеш да си позволиш да откажеш продажба, така ли?

Собственикът се извърна, пристъпвайки от крак на крак. Арън преценяваше дали да не вземе покупките си и да остави парите на плота, когато Уилис отвори уста:

— Чух, че си се върнал. Манди Вейзър разправя из града, че си плашил децата в парка. — Опитваше се да говори с отвращение, но не успя да прикрие злобната нотка в тона си.

— Шегуваш се — усмихна се иронично Арън.

Бившият му съученик поклати глава и отново зарея поглед в далечината.

— Нямам желание да те обслужа. И не само днес. Никога.

Фолк се загледа в него. Осъзна, че човекът вероятно бе чакал цели двайсет години, за да почувства превъзходство над някого, и нямаше намерение да пропусне шанса си. Отвори уста да възрази, но премисли. Щеше да бъде напразна загуба на енергия.

— Забрави — каза и остави покупките си до касата. — Желая ти успех, Иън. Ще ти трябва, като гледам как се развиват нещата тук. — Звънчето над вратата иззвъня след него, когато затръшна вратата и се гмурна обратно в жегата.

Рако беше приключил с телефонния разговор и местеше очи от празните ръце на Фолк към изражението на лицето му.

— Какво стана?

— Размислих.

Сержантът погледна магазина, после обратно към него и веднага се досети.

— Искаш ли да му кажа няколко думи?

— Не, остави. Благодаря все пак. Ще се видим утре. Трябва да си съставим план за Съливан.

Обърна се, доста по-изнервен от размяната на реплики в магазина, отколкото му се искаше да си признае. Внезапно изпита непреодолимо желание да се махне колкото може по-далече оттук, въпреки че не го очакваше нищо друго, освен една безкрайна нощ в мизерната стая над кръчмата.

Грег хвърли изкушен поглед към млечния бар, после предложи:

— Виж, ела у нас на вечеря. Жена ми от няколко дни не спира да ме разпитва за теб.

— Не, наистина, всичко е наред…

— Приятел, или сега ние двамата ще поспорим, или по-късно ще се оправдавам пред нея. С теб имам поне някакъв шанс да спечеля.