Джейн Харпър
Сушата (7)

Шеста глава

— Тук не ме посрещнаха с аплодисменти — каза Рако с известно съжаление, докато слагаше две бири на масата във „Флийс“. Тя се наклони на една страна от тежестта, разплисквайки пяната върху издрасканата повърхност. Малко по-рано се отби вкъщи, за да смени униформата с цивилни дрехи, и се върна с дебела папка с надпис Хедлър под мишница. — Не съм това, което са очаквали. Човек винаги трябва да впечатлява околните, дори когато прибира ключовете от колата си.

Двамата се загледаха към бармана. Беше същият едър брадат мъж от предишната вечер. Той ги наблюдаваше над разгърнатия вестник.

— Участта на полицая. Наздраве. — Фолк вдигна чашата си и отпи голяма глътка. По всяко време можеше да приеме или да откаже питие, но в този момент му се наслаждаваше. В ранната вечер в кръчмата беше тихо, но те се уединиха в един ъгъл. В най-отдалечения край трима мъже се взираха с празни погледи в състезанието с хрътки по телевизията. Не ги познаваше, а и те, от своя страна, не му обръщаха внимание. В съседното помещение покеравтоматите примигваха и свиреха. Климатикът бълваше арктически студ.

— И сега какво? — попита Рако и също отпи.

— Ами, ще съобщиш в Клайд, че имаш известни съмнения — отвърна Арън.

— Ако го направя, веднага ще изпратят екип да ме арестува — намръщи се другият. — Знаеш какво ще мине през главите им, след като вече са решили, че разследването е приключило. Ще съберат цял гимнастически отбор, който ще се премята напред-назад, за да докажат, че са действали професионално. Поне аз бих постъпил така.

— Не съм сигурен, че имаш друг избор. Работата не е за сам човек.

— Имаме още и Барнс.

— Кой?

— Заместникът ми в управлението. Това ни прави трима.

— Това ви прави двама, приятел — възрази Арън. — Аз не мога да остана.

— Мислех, че си казал на старите Хедлър точно обратното.

Фолк се почеса по носа. Ротативките зад гърба му зазвъняха още по-силно. Струваше му се, че шумът е вътре в главата му.

— Само няколко дни. Което означава един, най-много два. Не през цялото разследване. При това неофициално. Трябва да се връщам на работа.

— Добре — кимна Рако, сякаш се разбираше от само себе си. — В такъв случай остани поне до края на седмицата. Не е задължително в счетоводните книги да има нещо подозрително. Прегледай банковите извлечения, както си обещал. Ако се натъкнем на сериозни нередности, ще отида в Клайд.

Фолк не каза нищо. Помисли си за двата кашона документи, които бе донесъл от къщата на Хедлър и сега го чакаха на леглото му на горния етаж.

Люк излъга. Ти излъга.

Взе празните чаши и ги отнесе на бара.

— Същото ли? — Барманът надигна едрото си тяло от табуретката и остави вестника настрана. Беше единственият човек, когото Фолк бе видял да работи в кръчмата от вчера насам.

— Слушай — подхвана той, докато го наблюдаваше как пъха чиста халба под кранчето. — Стаята, в която съм… Дали е свободна за малко по-дълго време?

— Зависи — измърмори мъжът и постави едната бира върху плота. — Чух хората да шушукат някои неща за теб, приятел.

Виж ти.

— Да. Колкото и да държа на бизнеса, не искам да се забърквам в неприятности, разбираш ли? И без това въртя това място на магия.

— Проблемите няма да дойдат от мен.

— А просто си вървят с теб?

— Нищо не мога да направя. Впрочем знаеш ли, че съм полицай?

— И това дочух. Но за момчетата, които идват тук, за да се напият, и в полунощ търсят само с кого да се сбият, онези значки не означават нищо, схващаш ли?

— Ясно. Добре. От теб зависи. — Нямаше намерение да се моли.

Барманът постави другата бира върху плота с половинчата усмивка.

— Всичко е наред, приятел. Не се стягай толкова. Твоите пари са точно толкова добри, колкото и на онзи, който ще дойде след теб, а мен това напълно ме устройва.

Върна му рестото и отново взе вестника. Изглежда, решаваше кодирана кръстословица.

— Приеми като приятелско предупреждение обаче, че тук понякога става наистина забавно. Ако се забъркаш в неприятности, невинаги можеш да разчиташ на помощ. — Очите му огледаха Арън от главата до петите. — Въпреки че от онова, което чувам, няма нужда да ти го казвам.

Фолк отнесе двете халби на масата. Рако гледаше мрачно мократа подложка.

— Я дай малко по-бодро — подхвърли Арън. — По-добре ми разкажи останалото.

Сержантът плъзна папката през масата и каза:

— Събрах това от всички документи, до които имах достъп.

Фолк огледа кръчмата. Все още беше наполовина празна. Наоколо не се навърташе никой. Едва тогава я отвори. На първата страница имаше снимка на пикапа на Люк, направена отдалече. До задната гума се чернееше кървава локва. Отново затвори папката.

— Засега ми кажи само най-важното. Какво знаем за доставчика, който ги е открил?

— Изглежда толкова чист, колкото би ни се искало. Работи в уважавана фирма за доставки. Почти от две години. Носил е готварски книги, поръчани от Карън по интернет. Това е проверено. Закъснял е, защото е бил последният адрес за деня. За първи път идва в Киуара. Каза, че краката му се подкосили, когато видял жената да лежи на прага, повърнал обяда си в цветната леха и скочил обратно в микробуса. Позвънил на спешния телефон едва след като излязъл на главния път.

— Оставил е Шарлот в къщата?

— Допускам, че не я е чул — повдигна рамене Рако. — И може би наистина е така. Останала е сама доста време. Вероятно вече е нямала сили да крещи.

Фолк се върна към първата страница на папката. Този път я остави отворена. През цялото време си мислеше, че Люк е намерен на шофьорската седалка на пикапа, а на снимката лежеше проснат по гръб в товарното отделение отзад. Вратите бяха отворени и краката му висяха надолу, сякаш беше седнал на самия край. Пушката до него сочеше към мястото, където би трябвало да е главата му. Лицето напълно липсваше.

— Добре ли си? — изгледа го изпитателно сержантът.

— Аха. — Арън отпи дълга глътка от бирата. Кръвта се бе разплискала по целия под, стичайки се в металните улеи. — От съдебна медицина откриха ли нещо интересно? — попита накрая.

Рако погледна записките си.

— Освен многото кръв, нищо конкретно. Въпреки че не съм сигурен колко щателно са търсили. Разполагаха с оръжието. Това е кола за работа. Слагал е в багажника какво ли не.

Фолк отново се загледа в снимката, насочвайки вниманието си върху пространството около тялото. От вътрешната лява страна имаше четири едва забележими хоризонтални ивици. Изглеждаха съвсем пресни. Светлокафяви върху мръсната бяла боя, като най-дългата беше около трийсетина сантиметра, а най-късата — наполовина. Разпределени две по две, с разстояние около метър между двойките. Не бяха съвсем симетрично разположени. Първите бяха успоредни, а останалите — леко наклонени.

— Какво е това? — посочи той и Рако се наклони напред.

— Не съм сигурен. Както ти казах, с пикапа са карани различни неща.

— А колата тук ли е още?

Сержантът поклати глава:

— Изпратиха я в Мелбърн. Предполагам, че вече е почистена и обявена за продан или предадена за скрап.

Арън разгледа снимките с надеждата да открие по-ясен кадър, но остана разочарован. Прочете останалите записки. Всичко изглеждаше съвсем стандартно. С изключение на дупката в главата му, Люк Хедлър се оказа изключително здрав мъж. Само с няколко килограма над идеалното тегло и с леко завишен холестерол. Никакви следи от алкохол или наркотици.

— А пушката? — попита той.

— Определено е оръжието, с което са убити и тримата. Регистрирана, законно притежавана. Няма други отпечатъци, освен неговите.

— Къде я е държал обикновено?

— Заключена в специална каса в дъното на плевнята зад къщата — отговори Рако. — Патроните, или поне онези за „Уинчестър“, които открих аз, бяха заключени отделно. По всичко личи, че много е държал на безопасността.

Фолк кимна, слушайки го с половин ухо. Седеше, вперил поглед в експертизата на пръстовите отпечатъци от пушката. Шест идеално очертани овала, набраздени с линии и спирали. И два не толкова чисти, леко размазани, но потвърдени като принадлежащи на левия палец и дясното кутре на Люк Хедлър.

— Отпечатъците са страхотни — отбеляза той.

Рако долови тона му и вдигна поглед от записките си.

— Да, прав си. Човек не се нуждае от повече доказателства, като ги види.

— Много са убедителни — продължи Арън и плъзна през масата листа към сержанта. — А може би дори прекалено? Предполага се, че са на човек, току-що избил семейството си. Не би ли следвало да се поти и да трепери като наркоман? Виждал съм доста по-лоши от тези, взети при неоспорими обстоятелства.

— По дяволите — намръщи се на експертизата полицаят. — Да, може би.

Фолк обърна страницата.

— Какво откриха криминалистите в къщата?

— Какво ли не. Изглежда, целият град е минал през нея по едно или друго време. Около двайсет различни пръстови отпечатъка, без да се броят частичните и влакната навсякъде. Не казвам, че Карън не е поддържала чистота в дома си, но все пак във фермата са живели деца.

— Свидетели?

— Последният, видял Люк жив, е негов познат на име Джейми Съливан. Имотът му е на изток от града. Помагал му да се отърве от зайците. Пристигнал около три следобед и си тръгнал към четири и половина според Съливан. Иначе около къщата на Хедлър има само един съсед, който е могъл да види нещо. По това време си е бил у дома.

Рако посегна към доклада. Арън усети тежест в стомаха.

— Доста странна птица, бих казал — продължи сержантът. — Агресивно старо копеле. По необясними причини не е изпитвал особена симпатия към Люк. Отказал да съдейства на полицията при разпитите.

— Мал Дийкън — процеди Фолк, стараейки се да говори равно и без емоции.

Другият го изгледа изненадано.

— Точно така. Познаваш ли го?

— Аха.

Рако чакаше, но Арън не каза нищо повече. Последва неловко мълчание.

— Е, както и да е — каза накрая сержантът, — той живее на хълма със своя племенник, някой си Грант Доу, който бил навън по същото време. Дийкън предполага, че не е забелязал нищо. Може да е чул изстрелите, но едва ли им е обърнал внимание. Случва се често във фермите.

Фолк повдигна вежди.

— Работата е там, че онова, което е видял или не е видял, може в крайна сметка да няма никакво значение — продължи Рако, извади таблета си и докосна дисплея. Появи се замрежен от линии цветен образ. Всичко стоеше съвсем застинало и на Арън му беше необходима минута да осъзнае, че става въпрос за видеозапис, а не за снимка.

Полицаят му подаде таблета.

— Охранителната камера от фермата на Хедлър.

— Шегуваш се. — Фолк се вторачи в екрана.

— Нищо особено. Всъщност няколко кадъра от скрита камера — обясни Рако. — Люк я е инсталирал след серия кражби на селскостопанска техника. Малко фермери могат да си го позволят. Записват двайсет и четири часа, после прехвърлят записа на домашния компютър, който го изтрива след седмица, ако никой не си направи труда да го запамети.

Очевидно камерата беше поставена над най-голямата плевня. Умишлено насочена към двора, за да улавя всеки, който влиза или излиза. На кадъра бе заснета къщата, а в горния ъгъл се виждаше малък участък от предната алея. Рако превъртя записа, докато намери каквото търсеше, и натисна паузата.

— И така, това е следобедът на стрелбата. После можеш да изгледаш целия ден, ако искаш, но накратко, семейството напуска къщата поотделно. Люк тръгва с пикапа в пет сутринта и се отправя към нивите си, доколкото ми е известно. Малко по-късно Карън, Били и Шарлот поемат към училището. Работила е там на половин ден като административен секретар, а малката е посещавала яслите.

Сержантът почука с пръст върху екрана, загледан в изображението. Подаде на Фолк чифт слушалки и ги включи в таблета. Звукът беше дразнещ и приглушен, сякаш вятърът свистеше в микрофона.

— През деня не се случва нищо — продължи той. — Повярвай ми, гледах всичко в реално време. Никой не влиза, нито излиза до четири часа и четири минути следобед, когато Карън и децата се прибират. — В ъгъла на екрана се появи син хечбек и веднага изчезна. Беше под ъгъл и се виждаха само калникът и гумите. Все пак Фолк забеляза регистрационната табела. — Можеш дори да разчетеш номера, ако пуснеш на пауза и го увеличиш. Определено е нейната кола.

През електронното пукане Арън успя да долови затръшване на врата, последвано миг по-късно от второ. Рако отново докосна екрана. Изображението подскочи.

— После всичко е тихо за около час, което също проверих лично, до… ето, до пет часа и една минута.

Той пусна записа и остави Фолк да гледа. В продължение на няколко дълги секунди не се случи нищо. И тогава в ъгъла нещо се размърда. Сребристият пикап беше по-висок от колата и се виждаше само до фаровете. Номерата му оставаха скрити. И отново се появи и изчезна за миг.

— Люк — отбеляза Рако.

Изображението оставаше напълно неподвижно, въпреки че записът продължаваше да се върти. Още едно затръшване на врата и абсолютна тишина в продължение на двайсет мъчителни секунди. Внезапно в ушите му се разнесе тъп гръм и Арън подскочи. Карън. Усети как сърцето му запрепуска лудо в гърдите.

Екранът отново застина, докато таймерът не спираше да отброява времето. Шейсет секунди, после деветдесет. Осъзна, че е затаил дъх с надеждата за друг, различен край. В този момент изпитваше едновременно разочарование и благодарност за ужасното качество на звука. Иначе писъците на Били Хедлър дълго щяха да го преследват. Когато се разнесе вторият изстрел, изпита почти облекчение. Фолк примигна няколко пъти.

Никакво движение. И тогава, три минути и четиресет и седем секунди след първата поява на пикапа, той отново се мярна в ъгъла на екрана. Задните гуми, долната част на багажника и регистрационният номер на колата на Люк Хедлър се виждаха съвсем ясно.

— Повече никой не е влизал или излизал до пристигането на доставчика трийсет и пет минути по-късно — обади се Рако.

Фолк му върна таблета. В ушите му все още звучаха приглушените гърмежи.

— Сериозно ли мислиш, че след всичко това все още може да има някакви съмнения? — попита той.

— Пикапът е негов, но не се вижда кой го кара — възрази другият. — Наред с останалите неща. Патроните. Убийството на Карън на прага на къщата. Претърсването на стаята на Били.

Фолк се втренчи в него.

— Не те разбирам. Защо си толкова убеден, че не е бил Люк? Та ти дори не си го познавал.

Сержантът повдигна рамене.

— Аз намерих децата — отвърна той. — Наложи ми се да видя как изглежда Били Хедлър, след като е бил убит от някакво чудовище, и сигурно никога няма да мога да го забравя. Искам да се уверя, че съм направил всичко възможно за него. Знам, че изглежда налудничаво и всички улики сочат към баща му. Да, признавам го. Но ако има дори най-малка вероятност да го е извършил някой друг и да се е измъкнал безнаказано… — Поклати глава и отпи голяма глътка. — Знаеш ли, гледах Люк Хедлър и на пръв поглед изглежда, че е имал всичко: страхотна съпруга, две деца, сравнително прилична ферма, уважението на съгражданите си. Защо такъв мъж ще превърти един ден и ще унищожи цялото си семейство? Струва ми се нелогично. Просто не мога да разбера как някой като него ще извърши подобно нещо.

Арън потърка с ръка устата и брадата си. Твърди косъмчета одраскаха дланта му. Имаше нужда от бръснене.

Люк излъга. Ти излъга.

— Рако — каза той. — Има нещо, което трябва да знаеш за Люк.