Лус Габас
Палми в снега (7)

VI
Inside the bush

В джунглата, 1955

Последният камион, натоварен с пълни с какао чували, се отправи към изхода на имението по алеята с кралските палми и пое към пристанището на Санта Исабел. Килиан го гледаше с облекчение, гордост и задоволство. Първата му кампания на острова бе завършила успешно. След двайсет и четири месеца се чувстваше експерт в производството на какао, а това на Сампака беше известно по цял свят, тъй като се обработваше старателно, имаше отлично качество и цената му за килограм беше с пет песети по-висока от тази на другите производители. Това предполагаше истинско богатство, което Килиан бе успял да натрупа от безкрайните часове в сушилните: денем и нощем проверяваше на ръка зърната, като внимаваше да не се надуят или обелят и да са добре изпечени, точно колкото трябва — нито минута по-малко, нито минута повече — за да не побелеят. Сухото и добре ферментирало какао, готово за изпращане, беше плътно, шоколадово кафяво, ронливо, с приятен аромат и горчивина.

До него бяха Хакобо и Матео, седнали на ниска каменна преграда и запалили по цигара. Марсиал стоеше прав до тях.

— Смазан съм от умора — изпъшка Матео. — Имам какао и по мустака.

Хакобо извади кърпичка от джоба и попи потта от челото си.

— Гарус ще е доволен от тази реколта — каза. — Най-добрата от няколко години. Ще трябва да ни увеличи заплащането!

Килиан също беше капнал от умора. Неведнъж му беше хрумвало да последва примера на някои от работниците и да се възползва от суетнята около коледните празници, за да избяга от работа. Седна до другите и прие цигарата, която брат му му предложи. Дръпна силно. Ситният какаов прах беше проникнал в порите на тялото му. Сушилните бяха преустановили работа, но още се усещаше мирисът на изпечено какао. Слънцето клонеше към залез, а жестоката горещина не намаляваше. В главата му отекваха песните от втората Коледа, която прекарваше извън дома и още не можеше да свикне с факта, че през януари цялото му тяло е обляно в пот. Спомни си, че на двайсет и четвърти декември бе присъствал на месата по къс ръкав. Спомни си и утринното къпане в басейна на открито. Този сух сезон беше по-топъл от обичайно, а инцидентните краткотрайни превалявания не успяваха да понижат температурата.

— Сега в Пасолобино сигурно е кучи студ, нали, момчета? — каза Марсиал, докато разкопчаваше копчетата на ризата си.

Килиан си представи родителите си и Каталина пред камината, добитъка в кошарите и оборите и полята, покрити с дебела снежна покривка. Всичко това му липсваше, но с течение на времето ужасната носталгия беше намаляла или поне не я усещаше така болезнено, както през първите седмици след пристигането си.

— Истината е, че вече имам нужда от смяна на обстановката — каза Килиан.

— Е, още малко ти остава. Щом се върне татко, защото се обзалагам на каквото кажеш, че той ще дойде отново, ще можеш да заминеш в отпуск в Испания. Завиждам ти!

Антон се беше сбогувал със синовете си, сякаш никога повече нямаше да се върне в имението, но Килиан нямаше намерение да се хваща на бас с Хакобо, защото също като него беше убеден, че ще дойде отново, отпочинал и малко понапълнял.

— Я не се оплаквай — смъмри го Килиан, — след мен си ти.

— Неприятно ми е да го кажа, но признавам, че си извоюва първата смяна, нали, Матео? — Той кимна. — Кой би предположил? Дори видът ти е променен… Когато пристигна, беше кльощав… А я се виж сега! По-мускулест си и от Моси!

Килиан се засмя на преувеличеното сравнение, но наистина беше дал най-доброто от себе си, за да могат баща му, брат му и другарите му, а и самият управител да се гордеят с него, както и — в немалка степен — за да изкупи вината си пред Умару и Грегорио. Не се оказа чак толкова трудно, защото беше свикнал да работи и да изпълнява поставените му задачи. Спомни си първите си дни на острова и се учуди колко лесно въпреки всичко бе успял да свикне с ежедневната рутина, белязана от работата и песните на нигерийците. Скоро работниците отново щяха да са сред какаовите насаждения, а в плантацията — до пленителната джунгла — да зазвучат безжалостните удари на мачететата по високата тропическа трева и съскането на пръскачките с меден сулфат по крехките стебла…

— Явно ще трябва да призная, че бяхте прави всички — татко, ти и Хулия… Да, свикнах с острова. Но няма да ми се отрази никак зле една дълга почивка у дома.

Забеляза, че Хакобо стисна устни, щом чу името на Хулия. Миналият ноември под влияние на празничната атмосфера в Санта Исабел, танците, концертите и състезанията с лодки Хулия и Мануел обявиха официално годежа си и оттогава използваха свободното си време да са заедно, но вече без да се крият. Обикаляха острова в търсене на лековити растения, закусваха в хотела в Мока, ходеха на кино или се къпеха в басейна на казиното. Емилио и Хенероса бяха очаровани от Мануел, защото беше възпитан, почтителен, а и лекар. Дъщеря им беше сгодена за лекар. Хакобо даде вид, че приема новината като в реда на нещата, но в дъното на душата си усещаше, че гордостта му беше наранена. Даде си сметка, че отказът му да се обвърже много скоро беше използван от друг, успял да спечели сърцето на тази пленителна жена. Преодоля временното съжаление с работата в Сампака и вечерите в Санта Исабел. Тежеше му единствено липсата на приятели, с които да сподели забавленията и гуляите. Бата не беше толкова близо, че Дик и Пао да идват постоянно, а Матео и Марсиал все по-често прекарваха свободното си време в казиното с приятелките на Хулия.

— Най-много ще липсваш на онази красавица… — Матео присви лукаво очи. — Как й беше името? Все го забравям…!

— Коя от всичките, дето са полудели по него? — Марсиал сви плътните си устни като за целувка. — Внимавай, Хакобо. Брат ти ще те надмине.

— Няма и да ме достигне! — изсмя се Хакобо. — Та той прилича повече на светец… Знаете ли какво казват момичетата от града? — обърна се към Килиан. — Че ще заприличаш на онези диваци, дето не напускат фермите си и живеят откъснати от света…

— Добре, добре… Стига толкова. А вие двамата — Килиан се обърна подигравателно към Матео и Марсиал — си гледате интереса. Предполагам, че покрай Мерседес и Асенсион забравихте приятелките си от клуба на Анита.

— Напълно — съгласи се Матео с дяволито изражение, — макар че и обратното е вярно.

Четиримата избухнаха в смях.

— Да, да, смейте се — каза Хакобо, — но ви виждам като Мануел, сериозно обвързани, да закусвате в някое хотелче.

— На всички ни идва редът, Хакобо. — Марсиал сви рамене и се усмихна примиренчески. — Рано или късно, но идва. Годините минават, а трябва да създадем семейство. Поне така мисля аз.

— Отивам да взема душ. Време е за вечеря.

Хакобо скочи на крака и се отправи към столовата, последван от другите.

— Не е за вярване колко му харесва черната плът! — прошепна Матео на Марсиал и тръсна глава. — Не знам дали вече би могъл да свикне с друга…

Килиан направи жест на несъгласие с думите и тона на Матео. Винаги се повтаряше едно и също: след смеха и закачките задължително му оставаше някакъв горчив привкус. Запали цигара и остави другите да го задминат. Обичаше момента, в който — без никакво предизвестие или някаква, макар и кратка промяна — денят се превръщаше в нощ, всеки ден по едно и също време. Облегна се на близка стена в очакване на сенките и се замисли за Саде.

Представи си стройната й фигура, дългите крака, едрия стегнат бюст, издълженото лице с тъмни бадемови очи и плътни устни. Също като тъмния прах, който се усещаше във въздуха, бързината, с която отлитаха дните през последните месеци, имаше сладко-горчив вкус: реки от пот и тежък труд, възнаграден от богата реколта, и редки и кратки, но добре оползотворени мигове на отмора с нея. Другите бяха прави. Колкото по-силни и мускулести ставаха краката и ръцете му от тежкия труд, а кожата придобиваше привлекателен бронзов тен, толкова повече успехът му на танците се доближаваше до този на Хакобо. Пременени в бели, идеално изгладени, ленени ризи и бежови панталони и със сресани назад тъмни коси, двамата братя бяха съблазън за жените — бели и черни, които се стараеха да привлекат вниманието им. Килиан знаеше, че да излезе с Хакобо, означаваше да се напие и да приключи вечерта в обятията на някоя красива жена, но той отдавна се беше изморил от толкова много алкохол и танци. По тази причина беше решил да сведе излизанията си до града до спорадичните си срещи с прекрасната Саде, които му бяха необходими и напълно достатъчни да задоволи потребностите си на млад мъж. Тя никога не му поиска нищо, нито го упрекна за нещо. Отиваше в клуба и тя биваше там, готова да тръгне с него дори и след седмици раздяла. Това положение беше много удобно за Килиан. Наслаждаваше се на кратките моменти с нея, радваше се на нежността й и се смееше от сърце на свежото й чувство за хумор.

Нямаше как останалите да не разберат за връзката му с нея и му се наложи да търпи хапливите коментари, които преди беше чувал за други. Стараеше се да запази самообладание, дори понякога отговаряше на шегите, но дълбоко в себе си изпитваше неприязън към поведението си, защото, в крайна сметка, се оказваше, че не беше много по-различен от останалите. Разликата между него и брат му беше единствено в броя на жените, с които си лягаха, а не в отношението им към тях. На моменти се беше питал дали би могъл да погледне на Саде като на жена, с която има бъдеще и може да изгради семейство…

Отговорът се въртеше дразнещо из стомаха му като червейче и цигара след цигара се сгушваше някъде вътре в него като страхлив горски плъх, боящ се да излезе на светло.

След няколко дена Хакобо му показа телеграма, която беше получил от Бата.

— От Дик е. Кани ни на лов за слонове и да прекараме няколко дни в Дуала. Гарус е доволен от нас. Сигурно ще ни разреши да отсъстваме. Съжалявам единствено, че съвпада с празника на Риболовния клуб, който е следващата събота, а там ще бъдат всички. А имам и билети за боксовия мач на стадиона в Санта Исабел: Слоу Поасон срещу Бала Негра. — Изруга. — Минават месеци без нищо интересно, а после всичко съвпада! Какво да направим?

Килиан нямаше желание да ходи на нито едно от трите места. След като в казиното Дик и Пао му бяха описали лова, разбра, че никога не би участвал в подобно нещо. От друга страна, многолюдните празненства изобщо не го привличаха. А по отношение на бокса, не разбираше що за удоволствие представлява да гледаш как двама мъже се удрят до припадък.

— Аз в Камерун няма да отида — отговори, като се оправда по начин, който брат му би разбрал. — Това сигурно струва много пари, а аз искам да си ги запазя за пътуването до Испания. Но ти можеш да отидеш и без мен.

— Да, но… — Хакобо сбърчи нос и изцъка с език. — Знаеш ли? Ще го оставим за друг път. Тогава избираме празненството… Можем да отидем след боксовия мач.

Килиан не каза нищо.

Видяха Хосе, който се появи на няколко метра от тях с куп празни чували, които бяха останали неизползвани при опаковането на какаото. Спря се и направи забележка на един работник да мете по-добре и да не пропусне нито една шушулка, защото те също се продаваха за производството на по-нискокачествено какао.

Килиан се усмихна. Страхотен е! Не познаваше по-съвестен човек от него. През последните месеци бяха прекарали толкова часове заедно, че го беше опознал по-добре от останалите служители в имението. Чувстваше се добре в неговата компания. Беше спокоен човек — ако се ядосаше, то беше само за няколко кратки мига — организиран и надарен с вродена мъдрост, която проличаваше във всеки разговор с него.

— Не ми казвай, че имаш други планове с Хосе — каза Хакобо, след като проследи погледа на брат си.

— Защо ми казваш това?

— Хайде, Килиан, не съм вчерашен. Да не мислиш, че не знам, че при всяка възможност се измъквате и ходите в Бисапо. Не те разбирам.

— Ходили сме само три или четири следобеда.

— Какво правиш там?

— Защо не дойдеш някой ден с нас да видиш?

— В Бисапо? Защо?

— За един следобед. Да поговорим с роднините на Хосе… Знаеш ли, Хакобо? Напомня ми за Пасолобино. Всеки си върши работата, а после се събират около масата и си разказват истории като нас пред огъня. Има много деца; тичат, смеят се, играят, правят бели, а майките им се карат. Вече съм научил някои неща от културата им, която намирам за тайнствена и интересна. И аз им разказвам неща за нашата долина, а те ме питат…

— За бога, Килиан! Не ме сравнявай с тях! — каза с пренебрежение. — Как е възможно да предпочиташ това село пред социалния живот в Санта Исабел?

— Не съм казал, че го предпочитам — възрази брат му. — Има време за всичко.

— Представям си остроумните разговори, които водите!

— Чуй, Хакобо — Килиан започваше да се дразни, — ти също познаваш Хосе. Толкова различен от нас ли ти се струва?

— Освен че е черен, искам да кажа…

— Да, ясно.

— Това стига, Килиан. Различни сме.

— За разговори да, но за леглото не, така ли?

Хакобо присви очи.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — почти извика. — Мисля, че отпуската ще ти се отрази много добре!

Тръгна си сърдит. Килиан не трепна. Хакобо получаваше такива пристъпи на гняв, но те не траеха дълго, така че до вечерта щеше да му е минало.

Погледна към Хосе, който в този момент отиваше към един от складовете. Тръгна към него и извика името му на езика буби:

— Осе! Ей, Осе!

Хосе го погледна и отиде при него.

— Какви са ти плановете за събота и неделя?

— Нищо специално. — Хосе сви рамене. Знаеше, че с този въпрос Килиан си търсеше извинение, за да се измъкне от нещо. — Една от дъщерите ми се жени.

— О! А това не е ли специално? — попита Килиан. — На добър час! Коя от всичките?

Килиан беше запознат с някои подробности от живота на Хосе. Майка му била буби, а баща му потомък на един от първите освободени от англичаните роби в края на миналия век, произхождащи от Сиера Леоне и Ямайка, които се били кръстосали с други еманципирани африканци и кубинци. По думите на Хосе, били се превърнали във влиятелна буржоазия, но изгубили това си обществено положение, след като испанците завоювали острова. От баща си научил английски и пак благодарение на него заедно с братята си бил изпратен в една от католическите мисии и така станал един от малкото местни жители, които можели да четат и пишат. С жена си буби имаха няколко деца, които — следвайки примера на баща си — бил изпратил в католическо училище. Не всички буби одобрявали това, защото смятали, че културата на белите ги унижавала и поругавала традициите им, но всъщност нямали друг избор, освен да се подчинят на колонизаторите.

— Последната.

— Последната! — възкликна Килиан, като се престори на възмутен. — За бога, Осе! Та тя… стана ли на пет години?

Килиан знаеше, че девойките буби се женеха дванайсет-тринайсетгодишни, но се опасяваше, че момиченцето, което му се хвърляше в обятията, щом го видеше, беше доста по-малко. На полигамията не се гледаше с добро око от испанските католици, така че Хосе никога не говореше за другите си съпруги, ако изобщо имаше такива, а още по-малко пред мисионерите и свещениците като отец Рафаел, които все още се мъчеха да откажат местните от древните им обичаи.

Хосе не обърна внимание на коментара му. Огледа се, за да се увери, че всичко беше подредено, преди да отиде да вечеря, и продължи по пътя си, сякаш Килиан го нямаше.

— Искате ли да присъствате на сватба буби, massa Килиан?

Килиан се ентусиазира и очите му светнаха.

— Хиляди пъти съм ти казвал да не ме наричаш така! Ще приема поканата ти, ако ми обещаеш, че когато говориш с мен, никога няма да използваш думата massa.

— Съгласен, ma… — Усмихна се широко и се поправи: — Добре, Килиан. Както желаете.

— Не искам и да ми говориш на „вие“! Аз съм много по-млад от теб. Ясно?

— Няма да ви наричам massa, но ще продължа да ви говоря на „вие“. Ще ми е трудно да свикна…

— О, хайде! С колко по-трудни неща си свикнал!

Хосе го погледна, но не отговори.

 

 

Уалдо ги закара с камиона до югоизточната граница на имението, където свършваха проходимите за превозни средства пътища. Оттам Хосе и Килиан продължиха пеша по тясна пътека, препречена от стърчащи клони и лиани и засенчена от плътна листна маса. Звукът от стъпките им се приглушаваше от мекия килим от листа, по който бяха нападали семена от палми, чиито плодове бяха изгнили или изядени от маймуните. Килиан се заслуша в песента на косовете и славеите, в брътвежа на папагалите и гукането на дивите гълъби, които нарушаваха тишината, и внушителното спокойствие, царящо под зеления мек и жив купол. Вървяха трудно и бавно. Пейзажът и звуците на острова бяха прекрасни. Не е странно, че преди векове откривателят му, португалецът Фернандо По, го беше нарекъл Формоса.

Замисли се за другите мъже, които преди векове бяха минали по същата пътека. Трябва да е била същата, да, каза си, но растителността я караше да изглежда различно. Колко ли мачетета са я наранявали, но тя винаги е успявала да се възстанови, безразлична към човешката атака! По време на предишните им пътувания до Бисапо в отговор на безбройните му въпроси Хосе му беше разказал някои неща от историята на острова и Килиан си представяше стаения в грапавите стволове на вековните сейби спомен за хилядите събития през годините.

Първоначално островът бил португалски, но по-късно Португалия го предоставила на Испания в замяна на други острови. Това било важно за Испания, която имала нужда от роби за Америка. Килиан потрепери, като си представи Хосе, Симон, Йеремиас и Уалдо, заловени и продадени като животни в клетка. Тъй като испанците не се занимавали пряко с управлението на острова, английските военни и търговски кораби го използвали, за да се снабдяват с вода и живи животни за търговските и изследователските си плавания по река Нигер, в континентална Африка, както и за да контролират и осуетяват продажбата на роби, тъй като в Англия робството вече било премахнато. Килиан се опита да си представи Дик — единственият англичанин, когото познаваше, облечен в старинни моряшки дрехи, да спасява приятелите си буби, но за съжаление, той изобщо нямаше вид на герой.

Дълги години във Фернандо По се говорел английски. Англия искала да купи острова, но Испания отказала да го продаде и в средата на XIX век англичаните продали сградите на една баптистка мисия и се преместили в Сиера Леоне. Тогава испанците започнали да изпращат експедиции със заселници и мисионери, които да покръстят местното население от селата, което се оказало много по-лесно, отколкото да се преборят с баптистите от градовете — като бащиния род на Хосе, — но накрая успели да подчинят всички и установили господството си над острова.

Килиан приемаше себе си за един от тези мъже, които по една или друга причина бяха превърнали Тропика в свой временен дом, но беше доволен, че му се е паднало да живее в по-спокойни времена, с повече удобства и в по-цивилизована обстановка, макар че в момента в джунглата не беше съвсем убеден в това.

След известно време на борба с клони, лиани и паднали дървета стигнаха до малка полянка и решиха да си починат. Очите на Килиан го смъдяха от потта, а ръцете му бяха издрани от клоните. Освежи се в малката рекичка и се излегна на ствола на кедър, близо до Хосе. Затвори очи и усети острия мирис на окапалите листа, аромата на узрелите плодове и влажната земя, разнасяни сред дърветата от едва доловим ветрец.

— Кой е бъдещият ти зет? — попита.

— Моси.

— Моси? Египтянинът? — Килиан отвори широко очи.

Спомни си огромния мъж по време на обезлесяването. Когато стягаше мускулите на ръцете си, ръкавите на ризата му се опъваха до скъсване. Беше с бръсната глава, което подчертаваше още повече огромните му очи, устни и уши. Лесно можеше да се разпознае сред останалите. Беше най-добре да не го закачаш и да стоиш далеч от него.

— Да, Моси, Египтянинът.

— А на теб харесва ли ти?

— Да. Защо да не ми харесва? — Килиан не отговори. — Кое те учудва?

— О, не ме учудва. Всъщност, да… Искам да кажа… Струва ми се много добър работник. Но не знам защо си мислех, че ще предпочетеш дъщеря ти да се омъжи за някой от твоите.

— Майка ми беше буби, а се омъжи за бивш роб…

— Да, знам, но баща ти също е от Фернандо По. Мисълта ми е, че нигерийските работници идват тук да работят и да спечелят пари, но накрая си заминават за своята страна.

— Не се обиждайте, но — макар че печелят по-малко — в това отношение си приличат с белите.

— Да, но белите не се женят за дъщерите ви, нито ги отвеждат далеч.

— Моси няма да я отведе. — Хосе изглеждаше раздразнен. — Знаете, че договорите на нигерийците се подписват за определен период, след който трябва да се върнат в страната си, но ако се оженят в Гвинея, могат да се установят тук за постоянно, да отворят бар или магазин или пък да се захванат със земеделие… Най-важното е, че тук могат да осигурят образование и медицински грижи на децата си — неща, които нямат в страната си. Това не ви ли се струва добра причина? Затова някои работници пестят, за да съберат зестра и да се оженят за някоя от нашите дъщери. Точно това направи Моси.

Килиан се сети за истории, които му бяха разправяли за зестрата по неговите земи, само дето в долината жената е била тази, която я давала като принос към семейството, а не като тук: не са плащали на семейството, за да му я отнемат, а точно обратното.

— Колко ще ти плати Моси за нея? — попита от чисто любопитство.

Хосе се подразни.

— White man no sabi anything about black fashion — процеди през зъби на пичинглиш.

— Какво казваш?

— Казвам, че белите нямат и бегла представа от традициите на черните!

Скочи и застана пред Килиан:

— Вижте, massa. — Наблегна на обръщението. — Ще ви кажа нещо. Колкото и да ви обяснявам, има неща, които не можете да разберете. Вие си мислите, че не обичам дъщерите си и че ги продавам като чували с какао…

— Не съм казал такова нещо! — възрази Килиан.

— Но си го мислите! — Видя разочарованието в очите на младия мъж и продължи с бащинска нотка в гласа: — Смятам, че е добре дъщеря ми да се омъжи за Моси, защото той е добър работник и ще могат да живеят в имението дълги години. Докато са малки, жените буби се забавляват много и се радват на живота, но щом се омъжат, единственото им задължение е да се грижат за децата и съпруга си. Всичко лежи на техен гръб: носят дърва за огрев и вода, работят на полето…

Започна да изброява на пръсти:

— Те обработват земята, сеят, прибират реколтата, правят палмово олио, готвят, отглеждат децата… — направи кратка пауза и вдигна пръст, — докато мъжете им… — завъртя пръста във въздуха — ходят насам-натам, пият палмово вино или се събират с други мъже в селския клуб…

Килиан мълчеше и си играеше с едно клонче.

— Да се омъжи за Моси, е добре за нея — продължи Хосе, вече по-спокоен. — Ще живеят в една от семейните бараки в „Обсай“. Дъщеря ми се справя добре с учението. Ще може да помага в болницата и да учи за медицинска сестра. Говорих с massa Мануел и той е съгласен.

— Това е добра идея, Осе — осмели се да каже Килиан. — Съжалявам, ако съм те огорчил.

Хосе разбра от тона, че младият мъж наистина се разкайва и кимна с глава. Килиан стана и каза:

— Най-добре ще е да продължим пътя си.

Бисапо се намираше на една от най-високите части на острова. Оставаше им още доста път до най-стръмната отсечка от прехода. Килиан взе раницата и мачетето си, сложи си шапката и тръгна след Хосе. Докато навлизаха в най-гъстата и непроходима част на гората, вървяха, без да говорят. По пътеката имаше нападали дървета, покрити с паразитни растения, папрати и орхидеи, по които пъплеха пълчища мравки, а над тях прелитаха пеперуди и дребни птички.

Килиан се чувстваше неловко от настъпилата тишина между тях. Много пъти бяха работили заедно, без да обелят и дума, но сега беше различно. Опасяваше се, че Хосе беше разбрал грешно коментарите, които беше направил единствено от любопитство, а не да го засегне. Сякаш прочел мислите му, Хосе спря, даде знак, че иска да си почине, сложи ръце на кръста си и каза:

— Тази земя е принадлежала на прадядо ми. — Ритна с крак. — Точно тази. Разменил я е за шише ракия и пушка.

Килиан премигна изненадан, но веднага се съвзе, прие казаното за шега и му се усмихна.

— О, стига! Не ме будалкай!

— Не, господине. Казвам го съвсем сериозно. Тази земя е много добра за кафеени насаждения заради височината. Някой ден тук ще изникне плантация. Но един господ знае дали ще доживеем да я видим. — Погледна Килиан, който го гледаше недоверчиво, и с ироничен тон го попита: — Как мислите са получили земите си заселниците? Познавате ли някой богат буби?

— Не, но… Не мисля, че всичко е постигнато така, Осе. Това с прадядо ти сигурно е изолиран случай. — Потърси някакво извинение за хората, положили неимоверни усилия, за да може островът да придобие сегашния си вид. — Освен това нали всеки местен, когато се роди, получава четири хектара, които да обработва за собствени нужди?

— Да, няколко хектара, които по право са негови — отговори Хосе със саркастичен тон. — Много великодушно от страна на белите! Ако не бяха отменили закона преди известно време, след десет години — с връзки, дори по-скоро — и вие щяхте да имате право на имение от трийсет хектара…

Килиан се почувства като глупак. Не се беше замислял нито за момент, че в действителност островът принадлежеше на местното население. Е, може и да му беше минавало през ума, но явно недостатъчно, че да не задава ненужни въпроси за очевидни неща. Все пак беше заселник, за когото историята на Фернандо По се свързваше с португалците, англичаните и най-вече с испанците. Съжали за нетактичността си пред Хосе, точно пред човека, на когото дължеше живота си.

— Ами аз… в действителност… исках да кажа, че… — Изсумтя, мина пред Хосе и започна да удря с мачетето с всичка сила растителността, препречваща пътя им. — Явно днес правя гаф след гаф!

Хосе го погледна с весела искра в очите и продължи след него. Беше му невъзможно да се сърди дълго време на Килиан. За разлика от другите бели, той беше неспокоен, енергичен и всеки ден се стремеше да научи нещо ново. В началото му беше много трудно, но се оказа, че е един от малкото европейци, които бяха успели да свикнат толкова бързо с тежката работа в имението. Не. Той беше първият, който се покатери на скеле, товари чували, кара камион, дори си свали ризата, за да изкопае дупка и да засади палма. Това му поведение объркваше работниците, които бяха свикнали белите да им крещят и да ги удрят. Хосе мислеше, че, макар и несъзнателно, правеше всичко това, за да угоди на баща си. Имаше нужда от неговото признание, а и от това на цялото му семейство. Непрестанно се стремеше да доказва силата и смелостта си. Още повече сега, когато Антон вече не можеше да скрие физическото си изтощение.

Да, от него би станал добър воин буби.

Хосе реши, че беше време да оправи настроението на Килиан, който продължаваше да проправя пътя, размахвайки яростно мачетето наляво и надясно.

— Бързо напредваш! С мъже като вас, Килиан, колонизацията щеше да приключи за две години, а тя продължи цели десетилетия. Знаехте ли, че членовете на първата експедиция са измрели като мухи само няколко седмици след пристигането си? В корабите е имало винаги по двама капитани, един като резерва…

— Не разбирам защо — възрази Килиан с привидна надменност. — Не е чак толкова трудно човек да се адаптира.

— О! Сега нещата са различни. Когато тук нямаше бели, ние, хората от племето буби, знаехме как да живеем тихо и кротко на острова. Когато пристигнаха, те се заеха с трудната работа, която сега вършим ние, черните. Да, тогава я вършехте вие, белите: в изгарящата тропическа жега проправяха пътеки на най-недостъпните места, там, където най-лесно може да се хване малария. Тогава не е имало хинин! За по-малко от сто години островът, пълен с канибали, както по думите на баща ми са ни описвали първите европейци, се е превърнал в това, което е сега.

— Не си представям да изядеш някого — пошегува се Килиан.

— Нямате представа на какво съм способен!

Най-накрая Килиан се усмихна: не познаваше по-благ и мил човек от Хосе.

— А от какво живеехте преди, без нас и нашите плантации? Доколкото знам, и градините, които обработвате, са засети с наши семена…

— Не е ли очевидно? Тази земя е толкова богата, че и малко стига. Боговете са я дарили с плодородие. Земята ни дава всичко! Дивите дървета раждат портокали, лимони, гуава, тамаринд, банани, ананаси… А какво ще кажеш за хлебното дърво, чиито плодове са по-големи и от кокосовите орехи? Всичко това, малко добитък, картофи и батати ни е повече от достатъчно.

— Ясно, Осе — каза Килиан и попи потта си с ръкава на ризата. — Изобщо не сме ви нужни!

— А! Ами палмите! Има ли друго дърво, от което всичко да се използва? От тях добиваме вино, олио, подправки и осветление за домовете; с листата им покриваме къщите си, от стволовете извличаме влакно, което става за всичко: от шапки до къщи; а крехките стебла използваме като зеленчук. Кажете ми, имате ли в Пасолобино дърво като свещената палма?

Спря и си пое дъх.

— Забелязали ли сте как величествено се извисяват към небето? — Обрисува някакви фигури с ръце и продължи тържествено. — Приличат на колони, които поддържат света, украсени с пера на воини. Палмите, Килиан, са били тук преди нас и ще останат след нас. Те са нашият символ на възкресението, на тържеството на живота над времето. Каквото и да стане, те ще останат тук!

Килиан погледна нагоре, развълнуван от думите на Хосе. Короните на няколко палми образуваха небесен свод, а плодовете им приличаха на звезди и съзвездия. Лек бриз поклащаше листата горе и ги повдигаше към небето като ръце, устремени към вечността.

Затвори очи, за да се наслади на покоя. Всичко далечно в този момент му се струваше близко. Времето и пространството, историята и страните, небето и земята се бяха слели в едно цяло от магията на мига.

— Стигнахме böhabba!

Думите на Хосе го сепнаха и развалиха магията. След няколко метра пътеката се разшири и Килиан видя полето, до което беше разположено селото и което се използваше за добив на батати. Вдясно се намираше навесът, под който правеха червеното палмово олио по традиционна рецепта. По време на едно от предишните си посещения Хосе му беше показал как се приготвя. Жените се разделяха на групи: първите отделяха орехите от кората и ги подреждаха на купчина; вторите ги покриваха с листа, за да ферментират; третите чукаха ядката с камък в дупка в земята, направена специално за целта; четвъртите почистваха намачкания пулп от семките, изсипваха го в тенджера и го слагаха на огъня да ври, за да се отдели мазнината.

— Голямо пиршество ще бъде! — каза Хосе, щастлив, че вече беше при своите. — На празненствата по специални поводи винаги има изобилие от храна и напитки.

Килиан поклати глава. Беше толкова въодушевен, сякаш се омъжваше някоя негова близка роднина. Всъщност беше почти така. През последните две години беше прекарал повече време с Хосе, отколкото с близките си. С него работеше, разговаряше, споделяше. Освен това той го беше поканил да се запознае с обкръжението му извън Сампака. Хосе имаше лек характер, който на пръв поглед го различаваше от повечето от съседите му в Бисапо — село, което според отец Рафаел беше сред най-ретроградните противници на прогреса и католицизма. Хосе се беше научил да живее сред бели и черни; беше свикнал с наложената му отвън култура, но не беше забравил традициите на своя народ. Дори позволяваше на чужденец да сподели с него толкова важен семеен празник като сватбата на една от дъщерите му.

Килиан се изкашля, за да прочисти гърлото си. Срамуваше се да признае какво чувства, но смяташе, че Хосе заслужава да го чуе. До момента не беше имал подходящ повод да му благодари за това, което беше направил за него.

— Чуй, Осе — каза и го погледна в очите. Гласът му прозвуча приятелски. — Искам да знаеш нещо. Досега не съм ти го казвал, но знам какво си направил за мен през нощта, след като пребих от бой Умару, и искам да ти благодаря. Много ти благодаря, приятелю.

Хосе кимна.

— Не постъпих никак добре. А това, което ти направи, беше заради баща ми, нали?

Хосе отрече с поклащане на глава.

— Направих го за вас. Онази вечер ви чух: голям, силен мъж, а плачехте като дете. — Сви рамене и вдигна ръце. — Съжалихте за стореното, защото сърцето ви е добро.

Потупа го по ръката и му прошепна:

— Духовете знаят, че всички грешим понякога…

Килиан благодари за думите му от дъното на душата си.

— Искам да знаеш също, че въпреки че аз съм бял, а ти черен — каквото и да означава това, — когато те погледна, аз не виждам негър, аз виждам Хосе… искам да кажа, виждам Осе. — Сведе поглед, притеснен от изблика на откровение, и нервно се почеса по ръката. — Ти ме разбираш, нали?

Хосе го погледна и развълнувано тръсна глава, сякаш не можеше да повярва на чутото.

— Ако не бях вървял през цялото време с вас — каза, — щях да си помисля, че сте прекалили с пиенето. Ще видим дали ще сте на същото мнение, след като преживеете една сватба буби!

Вдигна пръст в знак на заплаха и се усмихна:

— А! Предупреждавам ви! Ако посегнете и с пръст на някоя от дъщерите или племенниците ми, ще отприщя звяра, който живее в мен!

— Ще го направиш ли? — пошегува се Килиан. — Не ме ли искаш за зет?

Хосе не отговори. Погледна към жените, които правеха палмово олио, изсвири с уста и се запъти към тях.

 

 

Когато стигнаха до изворите, снабдяващи с вода Бисапо и поддържащи плодородието на полето, и минаха под арката, образувана от дървета, наречени свещени, защото пречели на злите духове да влязат в селото, Килиан си спомни първия път, в който Хосе го беше довел. Предупредени с изсвирване, че приближава бял, мъже, жени и деца бяха излезли от колибите и го наблюдаваха с любопитство и донякъде подозрително, но никой не се осмели да го доближи. Той също ги беше наблюдавал с интерес, а на моменти — признаваше си — и с не малко отвращение, особено възрастните мъже. Някои бяха с огромни хернии и рани, а на други лицата бяха целите в дълбоки белези от шарка. Някои от мъжете го бяха поздравили почтително и го бяха поканили в своя свят.

Спомни си също и амулетите им: овчи опашки, животински черепи и кости, кокоши и фазанови пера и охлювни черупки. Учуди го не толкова значението им, колкото огромното разнообразие. В Пасолобино също закачаха на вратите си кози крака и поставяха камъни с причудливи форми на покривите и комините, за да плашат вещиците. Страхът от непознатото беше еднакъв навсякъде по света: в Африка се пазеха от злите духове, а в Пиренеите — от вещиците. Във всичко останало обаче различията бяха повече от очевидни. Испанците бяха с бели кожи, обличаха се и живееха в солидни постройки, които ги защитаваха от външния свят; африканците бяха с черна кожа, ходеха полуголи и живееха в отворени колиби, разположени около широк площад. В онзи момент Килиан не можеше и да си помисли, че тези два толкова различни свята ще заживеят заедно в сърцето му и че простодушната голота на едните ще се допълва от строгото облекло на другите.

Хлапетата наоколо се нахвърлиха на джобовете му, с надеждата да открият лакомства. Килиан се засмя и им раздаде дребни сладки, които беше купил от магазина на Хулия. Две-три жени, носещи кошове с чисти дрехи и храна, му махнаха с ръка за поздрав. Няколко мъже се приближиха, оставиха на земята обръчите, с които се катереха по палмите, и му подадоха ръка, задържаха неговата и я доближиха до сърцето си.

— Осе… Къде са другите жени? — попита Килиан. — Май няма да мога да проверя доколко е сериозна заплахата ти!

Хосе се засмя.

— Сигурно готвят и се издокарват за сватбата. Остават още няколко часа. На жените им трябва време да се изрисуват.

— А ние какво ще правим междувременно?

— Ще седнем при другите мъже и ще чакаме да дойде моментът.

Тръгнаха към квадратния площад, където децата играеха, а мъжете провеждаха събранията си. В центъра, под сянката на свещените дървета, имаше храсти с няколко камъка. Група мъже, седнали на камъните, им махнаха с ръка за поздрав. Зад тях бяха малките колиби, в които отдаваха почит на духовете.

— Няма ли да се преоблечеш?

Килиан остави раницата си на земята до другите мъже.

— Не съм ли добре така? — Хосе беше с дълги панталони и бяла риза. — Облечен съм като вас.

— Добре си, разбира се. Но си мислех, че като баща на булката ще си сложиш още нещо… нещо… като…

— Пера и мидени черупки ли? Вижте, Килиан, на моята възраст вече няма какво да доказвам. Всички ме познават много добре. Тук съм такъв, какъвто съм и долу в имението. И с ризата, и без нея.

Килиан кимна, отвори раницата и извади тютюн и алкохол. Мъжете му благодариха с радостни жестове. По-младите говореха испански, по-старите — на възрастта на Хосе и Антон — се опитваха да се разберат с чужденеца с жестове, а когато не успяваха, прибягваха до услугите на преводачите. Килиан се държеше уважително, а Хосе беше до него, готов да му помогне, ако се наложеше. Седна на земята и запали цигара, докато чакаше мъжете да му обърнат внимание, след като се нарадват на подаръците.

Забеляза змийската кожа, закачена с главата нагоре на един от ниските клони, а не високо, както я беше виждал преди. Предположи, че са я свалили, за да могат да я докосват и бебетата, които майките носеха на ръце. Хората от племето буби вярваха, че тази змия е техният ангел пазител, арбитърът на доброто и злото, който можеше да им донесе богатство или болести. По тази причина веднъж годишно носеха при нея децата, родени през предходната година, за да й окажат уважение, като я погалят по опашката.

Нямаше никакво движение пред колибите, разположени около площада. Те бяха абсолютно еднакви по форма и размери. Стените им бяха направени от пръти, завързани с лиани, страничните бяха двуметрови, а предната и задната — малко по-високи, за да поддържат покрива от палмови листа, закрепени за конструкцията с ратанови влакна. Килиан беше влизал само веднъж в колибата на Хосе, животът им преминаваше на открито почти през цялото време. Трябваше да се наведе, защото вратата беше прекалено ниска, а вътре го изненада фактът, че имаше само две помещения — в едното беше огнището, а другото беше пригодено за спане.

 

 

— В какво си се загледал толкова сериозно? — попита Хосе.

— Бях се замислил за къщата ни в Пасолобино, която е колкото четирийсет от тези колиби.

Един от синовете на Хосе — десетгодишно момче, с очи, изгарящи от любопитство, наричано Собеупо в селото и Донато в училище — преведе думите му на буби и възрастните мъже ахнаха от възхищение.

— А за какво ви е необходима толкова голяма къща? — попита учудено момчето.

— За всичко. В едно от помещенията се готви, в друго се събираме да се храним и разговаряме, трети са за спане, а в останалите се съхраняват дървата за огрев, храната за зимата, виното, ябълките, картофите, бобът, осолените меса… Всяко нещо си има място. На долния етаж — даде знак на Собеупо да се приближи и с пръчка нарисува чертеж на земята — спят животните през зимата, там се складира и сеното за храната им, когато не могат да излязат на паша, защото навън вали сняг…

Щом чуха думата сняг, мъжете се разсмяха и се разприказваха — възрастните на буби, а младите на испански. Килиан предположи, че следобедът ще протече като предишните пъти, и отново щеше да му се наложи да описва снега и сковаващия студ. Така и стана. Много скоро заваляха въпросите за ските, тези странни дървени летви, които се завързваха за краката и с които жителите на Пасолобино се придвижваха от едно село до друго или просто се пързаляха из долината за забавление. Погледна с досада и стана, за да им демонстрира за пореден път как се карат ски. Събра крака, присви колене, вдигна ръце със свити юмруци и долепени до тялото лакти и започна да се клатушка. Чуха се смях, възгласи и аплодисменти.

— Извинете, Килиан… — Хосе се опита да сдържи смеха си. — Разберете ни, ние никога не сме виждали сняг. Дори нямаме дума на буби, с която да го назовем!

Младите размахваха ръце нагоре-надолу в опита си да преведат обясненията на Килиан — бяла вода, ледени капки, бели пухчета, пяна на кристали, леден прах…, а старите бърчеха чело, клатеха глава и се мъчеха да разберат що за чудо на природата е това.

Така минаха два часа. Всъщност това беше нормално, помисли си Килиан. Разговорите бяха единственото нещо, с което можеха да запълнят времето си.

Най-сетне, на свечеряване, пространството около колибите се оживи и за миг площадът се изпълни с народ.

— Церемонията ще започва — каза Хосе и се изправи. — Аз трябва да седна до жена ми, Килиан. Ще се видим после.

Няколко млади жени запяха и с танцова стъпка се запътиха към колибата на булката. Когато тя се появи на вратата, се чуха възгласи на одобрение. Килиан също възкликна от удивление. Не можа да види лицето на девойката заради широкополата шапка, украсена с паунови пера, но беше невъзможно да допусне, че то не съответства на хармонията на тялото с цвета на най-чистото какао. Две малки стегнати гърди се подаваха сред рисунки в червено и гердани от семена; около ханша, ръцете и краката й се виеха нанизи от кристални мъниста и охлювни черупки. Изглеждаше много крехка и нежна, но снажната й осанка, липсата на свян и решителните й движения привличаха като магнит.

Няколко души застанаха зад нея, а тя запя и танцувайки сред бурните възгласи на събралите се, обиколи няколко пъти площада, след което седна на централното място, където бяха родителите й и бъдещият й съпруг. Моси. Също като Килиан стърчеше над останалите заради огромния си ръст, а със сламената широкопола шапка, украсена с кокоши пера, изглеждаше още по-висок. Огромните му ръце и крака бяха украсени с парчета мидени черупки и змийски кости, а на врата му висяха мазни гердани от животински черва. Усмивката не слизаше от лицето му и показваше идеално подредени бели зъби. Когато девойката се приближи, той й кимна за поздрав и се усмихна още по-широко.

Един от мъжете, явно председателстващият, се обърна към момичето и му заговори с назидателно заплашителен тон. Килиан, който беше застанал на последната редица, чу познат глас, който му обясни, че мъжът казвал на булката да бъде вечно вярна на съпруга си. Обърна се и се зарадва, като видя Симон.

— Наложи се да избягам, massa Килиан — каза момчето и плахо се усмихна. — Massa Гарус ще дойде с други поканени на тържеството по-късно, след приключване на празненствата за успешната реколта, на които иска да присъстваме всички… Но аз не можех да пропусна сватбата, massa, това никога. С булката се познаваме от деца. Тук почти всички сме роднини…

— Добре, Симон — успокои го Килиан. — Пристигаш точно навреме.

— Значи ли, че няма да кажете на massa Гарус?

Килиан поклати глава и лицето на момчето грейна.

— Пристигнах бързо, защото минах по пътеката, която вие двамата с Хосе бяхте проправили. — Посочи дрехите, които носеше всеки ден: бяла тениска, къси панталони, три четвърти чорапи и високи ботуши. — Не ми остана време да се преоблека.

Съблече тениската и се събу.

— Така е по-добре! — Посочи с пръст към младоженците. — Вижте! Това е майката на моята майка!

Една старица отиде при двамата млади и ги накара да се хванат за ръце. Заговори им нежно. Симон обясни, че им дава съвети: мъжът да не напускал съпругата си въпреки многото други, които може да има, а жената да не забравя задължението си да обработва земята на съпруга си, да прави палмово олио и да му бъде вярна. Когато спря да говори, се чуха възгласи:

— Yéi yébaa!

Всички, включително Симон, отговориха:

— Hiëë!

Килиан нямаше нужда от превод, защото предположи, че тези радостни възгласи съответстваха на поздрава хип-хип-ура, който се използваше в неговата родина. Накрая, заразен от ентусиазма и радостта на заобикалящите го, той се осмели също да извика.

Всички присъстващи се подредиха в редица, за да минат покрай булката и да я поздравят, да й пожелаят всичко най-добро, на което тя отговаряше с усмивка и леко накланяше глава.

Увлечен от тълпата, Килиан не можа да напусне редицата и също трябваше да изкаже своите благопожелания. Опита се да намери най-подходящите думи, с които да поздрави непозната булка от племето буби на остров Фернандо По. Веднага се поправи. Тя не беше непозната, а дъщерята на негов приятел. Щеше да я поздрави, както би поздравил дъщерята на който и да било от неговите приятели. Потърси погледа на Хосе, а той му се усмихна и кимна в знак на одобрение.

Почувства приятно гъделичкане в стомаха. Той беше там! Единственият бял, участващ в празника на африканско племе! Беше се надявал да се запознае с обичаите на страната, а сега получаваше много повече!…

Един ден щеше да го разказва на внуците си, а те сигурно нямаше да му повярват!

На няколко крачки от булката се опита да я разгледа по-подробно, но тя беше в профил, а шапката продължаваше да закрива част от лицето й. Въпреки това успя да прецени, че беше най-много на петнайсет години.

„Прекалено млада е да се омъжва — помисли си. — А още по-малко за Моси.“

Пред него имаше още трима-четирима. Симон, който не се беше отделял от него и за миг, му превеждаше:

— Buë pale biuté wélä ná ötá biám.

— Не навлизай в непознати области.

— E buari, buë púlö tyóbo, buë helépottó.

— Жено, не излизай от вкъщи, не обикаляй из улиците, не ходи при чужденците.

— Buë pati tyóbo yó mmérió.

— Не чупи крехките черупки на майка си.

Докато се опитваше да разбере смисъла на тези поздравления, не забеляза, че тя беше хванала шапката с едната си ръка, а с другата се опитваше да я развърже. Оказа се лице в лице с нея. Притесни се и можа да каже единствено това, което по този повод казваха в неговата страна:

— Аз… ами… На добър час! Надявам се да си много щастлива.

Тогава тя мръдна и шапката й се килна на една страна; вдигна глава и го погледна право в очите.

Беше само един кратък миг, в който светът замря и песните секнаха. Две огромни, интелигентни и необичайно светли очи го пронизаха като стрели. Почувства се като дребно насекомо, попаднало в мрежата на огромен паяк и очакващо спокойно мига на неизбежната смърт, в който ще бъде погълнато сред злокобната тишина на джунглата.

Всички черти на заобленото й лице бяха в пълна хармония: малкият широк нос, брадичката, устните в синкавочервен цвят… А очите, големи, кръгли, по-светли от най-чистия и прозрачен кехлибар, създадени, за да очароват света, а в този единствен миг принадлежаха само на него и му говореха с неприкрита печал.

Това не бяха очи на влюбена булка. Липсваше им искрата, озаряваща погледа на жената в деня на сватбата й. Свенливата й усмивка се нравеше на присъстващите, но погледът й изразяваше тъга, страх и решителност, сякаш се бе примирила с нещо, което в дъното на душата си не искаше.

Защо не се беше загледал по-рано в нея? Красотата й беше хипнотична. Стоеше като омагьосан; не можеше да помръдне.

— Какво ти е, че очите ти са помрачени в този толкова специален ден? — попита с едва доловим шепот.

Момичето го чу и леко потрепна.

— Дали би го разбрал, massa, ако ти го обясня? — отговори му с въпрос на перфектен испански. Гласът й беше нежен. — Не мисля. Ти си бял, а и мъж.

— Съжалявам — извини се Килиан със сънлив жест като човек, който току-що се е отърсил от някакво вълшебство. — За момент забравих, че говориш испански.

— Не е странно, че се учудваш. — Килиан си даде сметка, че му говори на ти, и почувства странна близост. — За първи път ме питаш нещо.

Беше напът да й каже, че не това беше причината, но точно тогава Симон го хвана за лакътя и му посочи, че Моси започва да се дразни от факта, че белият мъж се бави прекалено с поздравленията към младата му съпруга, която не отделяше очи от него. Килиан погледна младоженеца, който в този момент му се стори още по-голям. Опита се да намери подходящите думи. Не знаеше какво да каже.

— Gud foyún — каза накрая на пичинглиш. — Добра сполука.

— Ténki, massa clak — отговори колосът.

Когато поздравленията приключиха, младата двойка тръгна из селото, следвана от група хора, които биеха дървени камбанки с няколко езичета и пееха.

С това приключи сватбената церемония и бе поставено началото на празненството с разливане на палмово вино в чест на духовете. Освен вино имаше ориз, батати, гълъбови гърди, ястия с месо от катерица и антилопа, сушени змии и голямо разнообразие от плодове. Танците започнаха в девет часа вечерта и не спряха до зори, като от време навреме се сервираха напитки за сила и ентусиазъм.

Хосе се грижеше чашата на Килиан да е винаги пълна.

— Осе… дъщеря ти, булката… на колко години е? — попита Килиан, все още под влияние на впечатлението, което му беше направила.

— Мисля, че скоро ще навърши шестнайсет.

— Знаеш ли, Осе? Прекарваме толкова време заедно на работа, а не знам дали познавам всичките ти деца.

— Две от жените се омъжиха в други села — започна да обяснява Хосе с известно затруднение, — а други две в града, където работят заедно със съпрузите си в домове на богати бели. Тук, в Бисапо имам двама синове, които се занимават със земеделие…

— Но колко са общо?

Килиан се сети и за Собеупо, но не успя да пресметне.

— Деца и внуци… много от тези, които виждаш тук днес, са част от моето семейство — Хосе се засмя. — Отец Рафаел знае, че имам четири дъщери и двама синове. Но на теб мога да кажа истината…

С притворени очи и забавен говор вследствие изпития алкохол, който явно беше и причината да започне да му говори на ти, сподели:

— Булката се роди преди Собеупо, а после се родиха още три… от друга жена…

Стисна устни, поклати глава и продължи:

— Боговете буби бяха благосклонни към мен, да, това е истината. Имам много добри деца. И работливи. — Посочи младоженците, докосна челото си и добави: — Тя е много умна, Килиан. Най-умната от десетте ми деца! Във всеки свободен момент е с книга в ръка. С massa Мануел ще научи много нови неща и наистина се радвам, че ще живеят при нас в имението.

— Факт е, че никога не я бях заглеждал… — каза Килиан с безпристрастен тон.

Как беше възможно толкова черен, лъскавочерен, почти синкавочерен мъж като Хосе да има дъщеря с цвят на тъмен карамел?

— Белите все се оплаквате, че всички черни изглеждаме еднакви. — Каза Хосе и се разсмя. — Не си мисли… И ние си мислим същото за вас!

„Ако я бях опознал по-рано — помисли си Килиан, — със сигурност нямаше да я сбъркам с друга.“

Потърси я с поглед.

Дали си въобразяваше, или и тя правеше същото?

Моси се наливаше с алкохол и не я пускаше, сякаш искаше да покаже на света, че беше негова. Килиан се опита да се отърси от представата за Моси върху голото й тяло.

— За какво мислиш, приятелю? — попита го Хосе.

— За нищо… — Килиан се върна в реалността. — Знаеш ли, Осе? Празненствата са еднакви навсякъде по света. В моето село също ядем, пием и танцуваме на сватбите. Утре еуфорията ще е преминала и всичко ще е същото като преди.

— Нещата никога не са същите, Килиан — каза Хосе с поучителен тон. — Няма два еднакви дни, както няма и двама еднакви човеци. Виждаш ли онзи мъж? — Изви глава надясно. — Аз съм черен, но той е още по-черен.

— Прав си, Осе. Всичко е различно. Доказателството е в самия теб… — Хосе го погледна с любопитство, а Килиан удължи паузата и допи ракията си. — Вече ми говориш на ти…! Не беше толкова трудно, нали?

 

 

Килиан затвори очи. Можеше да чуе бушуващата в него тишина. Глъчката от селото звучеше като далечен шепот. Алкохолът му създаваше приятното усещане, че се носи плавно по вълни.

Има един кратък миг преди заспиване, в който тялото сякаш се накланя над пропаст.

Това е от виенето на свят.

Усещането не продължава повече от секунда, през която не знаеш дали ще заспиш, или ще умреш и няма да се събудиш. Това е само миг. Леко гадене. Загуба на съзнание. Несвяст.

После преставаш да възприемаш света около теб и те завладява низ от несвързани образи и картини от вечерта.

Онази нощ Килиан сънува голи тела, танцуващи около огън в демоничния ритъм на барабаните. Жена с огромни светли, почти прозрачни очи и дълбок тревожен поглед го канеше на танц. Ръцете му обгръщаха талията й, а после се плъзваха до малките гърди, които потръпваха в ритъма на музиката. Жената му шепнеше възбуждащи слова, които не разбираше. Притискаше се в него. Усещаше зърната на гърдите й върху голото си тяло. Изведнъж изплува образът на Саде. Разпозна тъмните бадемови очи, високите скули, тънкия нос и плътните устни с цвета на есенни къпини. До него мъже бяха яхнали жени, а песните звучаха все по-силно. Когато я погледна отново, видя, че вече не беше Саде, а някаква неясна фигура, която не го пускаше. Ласките й бяха все по-осезаеми. Той се съпротивляваше, а тя го караше да се огледа около себе си.

„Чуй. Виж. Докосни. Остави ме да те водя!“

Събуди се мокър.

Болеше го главата от изпития алкохол. Тялото му беше нахапано от папатаци и покрито с червени петна. Легна си пиян и беше забравил да сложи мрежата против насекоми.

Стори му се, че чува музика, но като се показа на вратата на колибата, в която го бяха настанили, видя, че селото е замряло.

Спомни си дългото празненство, на което беше присъствал. Хосе му беше обяснил, че според традициите на племето буби има два вида сватби: ribalá réötö, брак с продадена девица, и ribalá ré ribólé, брак по взаимна любов. Първият вид е единственият признат от закона, въпреки че жената е принудена да се омъжи.

Купувачът плаща за девствеността на невестата, защото се смята, че ако жената я е загубила, била лишена от всякаква стойност и красота. Бракът по взаимна любов се смята за незаконен. Няма сватбена церемония, нито тържественост, нито празненство.

А сега…

Дали вече беше загубила стойността и красотата си?

Съмняваше се.

Утрото беше прекрасно. Температурата приятна. Свеж бриз разхлаждаше селото след нощната жега.

Но тялото на Килиан гореше.