Лус Габас
Палми в снега (16)

XV
Bihurúru bihé

Време на промяна, 1960

На два часа път от столицата на Нигер и преди да се развихри жестока буря, Килиан благодари за решението си да пътува със самолет от Мадрид до Санта Исабел, защото така от Пасолобино до Сампака се стигаше за малко повече от ден, а не за две седмици. Пътуването беше по-скъпо, да, а и четиримоторният самолет трябваше да каца на няколко пъти за зареждане, но си струваше, защото времето, което се печелеше, не беше никак малко.

Въпреки това, когато силната турбуленция разтресе DC4 и петдесетината пътници се паникьосаха и се разкрещяха, се сети за разказа на баща си за корабокрушението, което замалко да сложи край на живота му. Докато чакаше самолетът да излети от Ниамей за Нигерия, Килиан, с все още пребледняло лице, реши да приеме чашата шампанско или вермут „Чинцано“, която му предлагаше стюардесата. Щом пристигна в Бата, преди да се качи на борда на малкия двумоторен самолет „Юнкер“, с който да стигне до острова, вече знаеше, че следващия път ще се наслади на приятното пътуване с кораба „Сиудад Севиля“.

Симон, а не Хосе го чакаше на импровизираното летище на Санта Исабел. Намери го много променен. Не приличаше на тийнейджъра с живите кръгли очи, който беше нахлул в стаята му сутринта на първия му работен ден в имението. Сега, след едногодишно отсъствие, Килиан едва позна едрия здрав мъж, с вече зарастващи разрези на брадичката, на бузите и на челото, където се пресичаха с хоризонталните бръчки и го правеха да изглежда много сериозен.

— Симон! — възкликна Килиан. — Радвам се да те видя отново. — Посочи белезите му. — Много си се променил.

— Най-накрая реших да се бележа с отличителните знаци на моето племе, massa — отговори Симон и вдигна тежкия куфар без никакво усилие. Килиан реши, че беше време младежът да си намери по-добра работа от тази на прислужник. — На отец Рафаел никак не му хареса…

Качиха се на светлото закръглено рено делфин, последната придобивка на Гарус, както му обясни Симон.

— Как така не дойде да ме посрещне Осе? — попита Килиан.

— Точно днес е кръщенето на внука му. Помоли ме, ако искате, да ви закарам направо в „Обсай“.

Килиан се усмихна. Преди два дни бяха приключили празненствата в Пасолобино. В ушите му звучеше все още оркестърът, а вече имаше повод за друго тържество. Какъв ли ще е този внук? Беше им загубил сметката, но се учуди, че кръщенето ще е в един от дворовете на имението, защото там живееха само нигерийски работници със семействата си.

Тогава се сети.

Дъщерята на Хосе, медицинската сестра, живееше в имението.

— Да не е кръщенето на сина на Моси? — попита.

Симон кимна за потвърждение.

— Първото им дете! Моси е полудял от радост. Оплакваше се, че от години са женени, а още нямат деца.

Съмненията на Килиан се потвърдиха и той отново изпита странното усещане от деня на сватбата им, като си представи крехкото момиче в ръцете на онзи огромен мъж. Предположи, че това е само една от промените, които са се случили по време на отсъствието му, но именно тя най-много го дразнеше. Помисли си, че това дете се беше появило на бял свят, за да заздрави още повече връзката между родителите, и почувства силна ревност.

Пред очите му се появи образът на красивата жена, за която толкова нощи бе мечтал. Усети свежия й дъх на лицето си, докато лежеше болен след смъртта на баща си; представи си я как минава през двора на път за болницата, за аптеката, за църквата и за складовете; спомни си нежната мекота на ръцете й, докато отстраняваше кърлежа; притвори очи и видя усмивката й и смущаващия й поглед.

Въздъхна. Беше на острова само от няколко минути, а имаше чувството, че никога не го е напускал. Спомените, с които се утешаваше през безсънните си нощи в Пасолобино, се появиха отново, но вече като действителност, която толкова много му беше липсвала особено в началото. Трудно му беше да пребори безразличието си към родния край. Тропическата джунгла беше простряла лианите си чак до снежните планини, но малко по малко твърдостта на скалите се беше наложила на гъвкавите пълзящи растения и той зае полагащото му се място в дома Ребалтуе. Разбра, че така както вековете не бяха успели да разрушат къщата, и той нямаше да се откаже от отговорността да бъде част от това семейство. Докато работеше на полето и минаваше по пътеките, отъпкани от предците му, успя да помири минало и настояще. Баща му вече го нямаше, но той беше тук, в къщата, оцеляла цели петстотин години. За спокойствието му в немалка степен допринесе и заразителната сила на Мариана, която вършеше всичко, сякаш времето не съществуваше за нея и Антон и Хакобо всеки момент щяха да се върнат от Фернандо По, а Килиан нямаше да замине и да я остави сама с крехката Каталина, която прекарваше повече време в дома на родителите си, отколкото при съпруга си, опитвайки се да почерпи от енергията на своята майка, за да преодолее смъртта на детето си или просто за да оцелее самата тя…

Пое дълбоко въздух и мирисът на какаото изпълни дробовете му. Човекът, когото приказливият Симон запознаваше с последните събития, вече не беше младият впечатлителен и неопитен мъж, който не можеше да различи доброто какаово зърно от превъзходното и постоянно мечтаеше да се завърне в родния край. Знаеше прекрасно какво следва. Алеята с кралските палми, водеща към имението. Йеремиас и неговите кокошки. Изпеченото какао. Приятелите. Тя.

Дали все още е толкова красива?

— Е, massa? — Симон го откъсна от мислите му. — Искахте ли да се върнете тук?

Сърцето на Килиан се преобърна, когато колата тръгна по алеята с кралските палми. Отговорът изплува толкова ясно и бързо в съзнанието му, че първо се учуди, а после изпита вина. Тънките стебълца на увивните растения отново започваха да се впиват в душата му.

— Мисля, че да, Симон — отговори с отнесен глас. — Мисля, че да.

 

 

Килиан реши да се освежи, преди да отиде в двора „Обсай“. Симон му беше приготвил неговата стая. Закачи якето си в гардероба и започна да разопакова багажа си. След няколко минути някой почука на вратата. Веднага отвори.

— Виждам, че отпуската ти се е отразила много добре! — Хакобо се приближи и го прегърна, а после се отдръпна, за да го погледне по-добре, и одобри това, което видя. — Как са нещата у дома? Как са жените?

Килиан забеляза, че Хакобо пращеше от здраве и беше все така весел. Беше понапълнял; коланът явно му стягаше.

— Добре са. Ще познаеш ли какво нося в куфарите? Храна, много храна! — Погледна нагоре, а Хакобо се разсмя. — Мама си мисли, че тук гладуваме…

Потупа брат си по корема, отиде до мивката, вградена в дървен шкаф, сипа си малко вода и си приготви нещата за бръснене.

— Ами ти? Продължаваш ли да ходиш от купон на купон с приятелите?

— Правя, каквото мога… Имам късмет, че Дик и Пао идват сравнително често в Бата, защото Матео и Марсиал са все по-заети с годениците си.

Хакобо седна, а Килиан започна да си сапунисва лицето.

— Е? Как ти се струва имението?

— Малкото, което видях, ме изненада. Всичко е подредено и много чисто.

— Няма незаменими хора, Килиан! — пошегува се Хакобо. — Миналата седмица ни посети самият губернатор на Испанска Екваториална Гвинея. Можеш ли да повярваш? Трябваше да видиш Гарус! Предупредиха го няколко дена по-рано и ни впрегна всички да оправяме имението ден и нощ. Уалдо цял един ден лъска мерцедеса, който щеше да използва за обиколката из Сампака… — Килиан се усмихна. — Посещението му съвпадна с това на група журналисти от списание „Испанската действителност“, които искаха да направят репортаж за какаото ни.

— През тази година почти нямах сведения за острова. — Килиан си спомни колко му беше липсвал вестник „Понеделнишки новини“ на Фернандо По. Освен кратко съобщение за представянето в Мадрид на книга за лова на слонове и два филма — „На плажовете на Урека“ и „Балеле“ — по повод на някаква конференция, в провинциалния вестник „Нова Испания“, който получаваше в Пасолобино, се бяха появили само четири реда за мартенското решение на министерския съвет за разделянето на Гвинея на две отделни територии: Фернандо По и Рио Муни.

— Аз също съм си мислил, че никой извън острова не се интересува какво се случва в Гвинея, но казаха, че статията ще покаже на испанските читатели колко добре се развива колонията.

— Точно сега… — каза Килиан, докато търсеше бяла риза в багажа си. — В самолета чух разговора на двама мъже; мисля, че бяха от Гражданската гвардия…

— Много от тях идват тук. Разбираемо е: двойна заплата, шест месеца работа, шест месеца отпуск… Явно в Испания нещата не вървят много добре. Онзи ден Гарус каза, че независимо от новата икономическа програма, която предполага да се привлекат чужди фирми и да се разкрият нови работни места, много испанци емигрират в Европа. Слава богу, че за момента тук заплатата ни е сигурна!

— Коментираха, че идват нови времена, че дните на колониите са преброени…

Хакобо махна с ръка.

— Хората тук ще са загубени в деня, в който колониите изчезнат. Няма да могат и да сънуват именията, които имат сега. Освен това какъв е смисълът да се създават провинции, ако няма да се запази сегашното положение?

Килиан си спомни спора в казиното между бащата на Хулия и някой си Густаво и новогодишното тържество в дома на Мануел, на което всички изразиха притесненията си от случващото се в други африкански страни. В момента колониите бяха още по-зависими от Испания, така че нямаха нужда от независимост. Нали точно това каза Емилио на приятеля си Густаво?

— Не знам, Хакобо. Светът се променя много бързо… — В ушите му все още кънтеше шумът на двигателите на самолета, който се носеше във въздуха с над четиристотин километра в час. Ден по-рано пред очите му имаше само скали, планини и нови строежи в низината; а сега, след броени часове полет и кратки престои на няколко летища в различни африкански държави, беше тук, на острова.

Хакобо кимна в знак на съгласие.

— Кой можеше да предположи, че ще има черни кметове в Бата и Санта Исабел? А черни представители в испанския парламент? И негри в кината… И на самите тях им е неудобно… Виж, аз не изпадам в крайности, но и на мен ми е странно.

— Какви крайности? — попита Килиан, закопча ризата си и се погледна в огледалото.

— Някои казват, че… — Хакобо сведе поглед и се поколеба, — че… колкото и сега да се мислят за испанци, продължават да са маймуни.

Килиан погледна строго отражението на брат си в огледалото. Хакобо се изкашля, засрамен. Килиан пое дълбоко въздух и се обърна.

— Как са останалите? — попита, за да смени темата.

— Сантяго си тръгна окончателно преди няколко месеца… Каза, че вече бил стар за тази работа. Има нов при мен в двора „Якато“.

— По-добре ти, отколкото Грегорио. А Хулия и Мануел?

— Рядко се виждаме. — Хакобо нямаше никакво намерение да дава повече сведения за щастливото семейство. Хулия имаше очи и време само за малкия Исмаел. — Още нещо?

— Как върви реколтата?

— Сушилните работят на пълни обороти. Дойде точно навреме за най-тежката работа…!

Да, до януари животът в имението тече френетично, помисли си Килиан, но на него този период му харесваше. Скоро щяха да спрат дъждовете и да настъпят сухият период и страшните жеги и той се чувстваше силен и готов да ги понесе.

— Имам и една добра новина. Зърната вече се разбъркват автоматично и не трябва да тичаш напред-назад като луд с лопатата.

— Наистина добра новина.

Настъпи кратко мълчание. Килиан взе вратовръзка и си я сложи на врата. Хакобо се изправи и го попита учуден:

— Защо се обличаш толкова елегантно?

— Отивам в „Обсай“. Днес е кръщенето на внука на Хосе.

— Издокарваш се толкова за „Обсай“? — погледна го навъсен.

Килиан изтълкува въпроса по друг начин: „За пред негрите ли се обличаш така?“. Стегна възела на вратовръзката.

— Кръщенето си е кръщене, тук и навсякъде другаде. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Имам по-добри предложения в града. — Хакобо стана и тръгна към вратата. — Замалко да забравя! Има някой, на когото много му липсваш. Като разбере, че си пристигнал, ако не отидеш да я видиш, тя ще дойде в имението. Предполагам, че очаква да й носиш някакъв подарък от Испания.

Саде…

Килиан изпъшка. Откога не се беше сещал за нея? Щеше да разбере, ако през дългата му отпуска Саде също го е забравила, но от думите на брат му личеше, че не е така.

— Разхубавява се от ден на ден. — Хакобо изцъка с език. — Защото си ми брат, ако не беше… — Взе за предупреждение бързия поглед, който Килиан му хвърли. — Не се притеснявай, братле, казах го на шега. — Намигна му. — Сигурно след толкова месеци въздържание ще те приеме с удоволствие. Освен ако си се запознал с някоя испанка, която да й съперничи… — Погледна го косо, очаквайки реакцията му, но такава не последва и той се предаде. — След като се върна, значи никоя не те е оплела в мрежите си.

Килиан пак не каза нищо. Предпочиташе брат му да си мисли каквото си иска, само и само да прекрати този разговор. Нямаше никакво намерение да говори за редките си и лишени от удоволствие любовни похождения или пък да го лъже, че отново ще се срещне със Саде, което изобщо не желаеше. В момента трябваше да направи нещо безкрайно по-важно. Отвори кутийката с гела и приглади косата си назад. Погледна се още веднъж в огледалото и излезе след брат си.

 

 

Хосе беше щастлив да види приятеля си отново. Може пък и палмовото вино да беше причината непрекъснато да прегръща Килиан.

Празненството беше в разгара си, когато пристигна в двора „Обсай“. Много хора пееха и танцуваха в ритъма на барабаните. Всички си бяха облекли най-хубавите дрехи: мъжете носеха дълги панталони и бели ризи, а жените дълги пъстри рокли в ярки цветове, но имаше и такива, които бяха решили да се облекат по европейски, с рокли до коленете и пристегнати в талията. Килиан си припомни, че се обличаха така само когато надвечер отиваха на разходка из булевардите на Санта Исабел, но този път бяха предпочели да почетат Моси, което говореше за уважението, което изпитват към него.

Хосе го прегърна отново и му прошепна:

— Много ми липсваше, бели човече.

— И ти на мен, приятелю Осе — Килиан го каза съвсем сериозно, въпреки че усмивката не слизаше от лицето му. — Винаги идвам навреме за някое от твоите празненства!

— В този живот всичко трябва да се отпразнува. Днес сме тук, а утре… при духовете!

— Къде го кръстихте? Не ми казвай, че отец Рафаел е дошъл чак дотук, няма да го повярвам!

Нещата се бяха променили, да, но Килиан беше сигурен, че свещеникът продължава да води своите енориаши по правия път, който съвсем не включваше техните обичаи и традиции.

— Отец Рафаел ни удостои с пълна и много красива церемония, но да, не тук, а в Сарагоса. Изпълнихме това, което повелява твоята Църква. — Намигна му. — И не си свалихме обувките, докато не влязохме в главния двор.

Килиан се изсмя гръмко. Огледа се. Чуваха се думи на буби и пичинглиш. Продължаваше да не разбира езика буби, но нигерийският диалект му беше ясен като неговия в Пасолобино.

Няколко мъже вдигнаха към него чаши за добре дошъл. Други като Уалдо, Нелсон и Екон се приближиха и го поздравиха с потупване по гърба. Уалдо беше възмъжал също като Симон, а широкото му чело продължаваше да се откроява. Нелсон беше понапълнял и лицето му изглеждаше още по-кръгло, а двойната брадичка — още по-голяма. Ситно къдравата коса на Екон, който вече говореше доста свободно испански, беше започнала да се прошарва, но трапчинките, които се появяваха на бузите му, когато се усмихваше, му придаваха младежки вид.

Съпругата на Екон — ниска пълничка жена, която се представи като Лиалия — се приближи до мъжа си и го задърпа да танцуват. Другите се разсмяха, а Килиан едва не ахна от изненада, защото за първи път виждаше жената, която Екон споделяше с Умару. Сети се за ужасния момент, когато го наби жестоко, а той реши да си отмъсти. Как ли живееше сега Умару в неговата страна? Не че много го интересуваше, но ако не беше Хосе, Умару щеше да го убие, но той никога нямаше да го забрави, колкото и време да минеше от непростимата му постъпка.

Уалдо му поднесе малка кратунка с вино. Килиан отпи глътка и усети, че гърлото му пламва. Ударите на барабаните отекваха в гърдите му, а песните на жените му бяха толкова близки, сякаш беше израснал с тях. Това наистина беше празник, посветен на живота. Нямаше светена вода и свещи, нито миро, с което да намажат новороденото, за да го освободят от първородния грях и да го приобщят към Светата църква, но имаше прясна пот и свежа кръв, здрави мускули и пронизващи звуци, приветстващи величието на живота.

— Сякаш нищо не се е променило през последните сто години… — прошепна Килиан, напълно завладян от празничната атмосфера.

Хосе го чу и му отговори:

— Е, приятелю! Тук дните минават и изглежда, че нищо не се променя, но истината е, че нищо не е същото.

Прегърна Килиан през рамо.

— Сега имам още един внук; кръв от моята кръв. Нима това не е промяна?

— Сега си станал още по дядо! — Хосе се разсмя от сърце. — Всъщност къде са родителите на бебето? Иска ми се да ги поздравя.

 

 

Случи се отново. Тя вдигна поглед към него и времето спря, а песните замряха.

Този път не беше само за миг. Огромните й светли очи не го пронизаха като стрели. Вгледаха се в неговите достатъчно дълго, за да му дадат да разбере колко се радва, че го вижда отново.

Беше седнала и в ръцете си държеше здраво пухкаво бебе. Безупречната белота на роклята с широки презрамки подчертаваше още повече гладката тъмна кожа. На няколко метра от нея Моси вдигаше тост и танцуваше с всички, които отиваха при него, но не изпускаше от поглед жена си, която в момента се беше вгледала в белия господар.

Килиан погледна детето.

— Честито! Прекрасен е! — каза. — Как се казва?

— Инико — отговори му тя. — Означава „роден в трудни времена“.

Килиан вдигна поглед към нея.

— Трудни времена ли са тези? — попита.

Тя устоя на погледа му.

— Може сега да се променят — каза с потрепващ глас.

Замълчаха, вперили погледи един в друг.

— Радвам се, че се върна, Килиан — прошепна.

Килиан замръзна, като я чу да произнася името му.

А той не знаеше нейното!

Винаги е била дъщерята на Хосе. Медицинската сестра дъщеря на Хосе. Нежната медицинска сестра, която се беше грижила за Антон в предсмъртните му часове. Милата жена, която му беше помогнала да преодолее отчаянието. Лицето, което известно време му се явяваше насън.

А той не знаеше името й…

Усети, че се изчервява от срам.

— Извини ме — започна да пелтечи, — н… но… аз не знам името ти.

Плътните й устни се разтегнаха в широка усмивка, която я разкраси още повече. С дясната си ръка докосна двете раковини, които висяха като гердан на врата й.

Помисли си: „Смятах, че никога няма да ме попиташ“.

Но каза:

— Името ми е Даниела Бисила.

 

 

Малко дете на около две години, с руси къдрици, облечено само с къси небесносини панталонки, с широки презрамки, си играеше с един студебейкър аванти на прага на къщата. Сръчните му пухкави ръчички отваряха и затваряха вратите и капака на двигателя на малката количка с квадратни фарове.

— Ти трябва да си Исмаел. — Килиан се наведе, за да го погали по главата. — Много си пораснал… Мама тук ли е?

Детето го погледна и направи гримаса, готово да заплаче.

— О… Уплаши ли се?

— Оба! — Килиан позна жизнерадостния глас на Хулия. — Можеш ли да вземеш детето?

Дребна жена, с детинско лице и прибрана коса под зелена забрадка, се появи веднага и го погледна с изненада. Килиан позна приятелката на Саде. Намръщи се. Какво правеше тук? Разчиташе на дискретността на приятелите си и на брат си и ги беше помолил, като ходят в клуба, да не казват на Саде, че се е върнал, но тези предпазни мерки вече бяха безполезни. Оба веднага щеше да информира приятелката си, че го е видяла.

— Би ли казала на госпожата, че един приятел е дошъл да я види?

— Килиан! — Хулия бързо излезе, приближи се и го прегърна. Беше облечена с бели три четвърти панталони и потник. — О, небеса! Колко време мина!

Докосна гърдите му с показалец.

— Бъди така добър да си ползваш отпуската като другите: две кампании и шест месеца в Испания, за да не отсъстваш толкова дълго. Какво е това повече от година да те няма?! Помислих си, че изобщо няма да се върнеш.

Килиан се засмя на почти драматичното поведение на жената.

— Дойдох преди няколко дена — каза, — но разбрах, че не си тук.

— От време навреме Мануел ме взема със себе си на ботаническите си екскурзии… Влез да пием кафе.

В ръцете на Оба Исмаел беше престанал да плаче и го наблюдаваше с любопитство.

— Имаш много сладко момченце.

Хулия му благодари с усмивка и помоли Оба да заведе детето на разходка.

— Оба ли е детегледачката? — попита Килиан. — Мислех, че работи в магазина.

— Още работи там, но се привърза към детето и обича да се занимава с него. — Хулия сниши глас. — Всъщност си търси повод да дойде в имението. Мъжът на сърцето й е тук: Нелсон, един от надзирателите.

— Сега разбирам защо той ходи да пазарува! — Килиан последва Хулия и излезе на терасата, остави шапката си на ниска масичка и седна на кресло от ратан. — А родителите ти? Емилио още ли е в Кварталния съвет?

— Сега е по-зает от всякога. Не знам как не го отегчават тези административни решения; по цял ден се занимава с рекламации, арбитрира спорове за граници между имоти, разработва проекти, планира нови строежи. В началото си мислех, че го прави повече за мама, отколкото за себе си — знаеш, че тя обича да е информирана за всичко, случващо се тук…, но се оказа, че самият той иска да даде своя скромен принос за развитието на Санта Исабел. — Въздъхна шумно. — Отивам за кафето и ще си поговорим.

Докато я чакаше, Килиан взе едно от списанията на масата и започна да го разлиства. На корицата имаше снимка на Франсиско Франко във военна униформа с жена му и дъщеря му — и двете със затворени рокли и шалове, направена по повод първото причастие на една от внучките му. Хулия се върна бързо. Килиан се чувстваше добре в компанията на приятелката си, която сега му се виждаше щастлива и удовлетворена от ролята си на майка, но и притеснена от новините за политическите събития на острова. Готвеше се да я попита как се чувства баща й като подчинен на кмет от местното население, когато чуха женски глас настойчиво да вика Мануел. Килиан веднага го позна и скочи. Хулия го последва.

— Бисила! — извика Хулия. — Какво има?

— Имам нужда от лекар. Спешно е. — Видя мъжа, който я гледаше, и на лицето й се изписа изненада. Трудно й беше да продължи не защото не знаеше какво да каже, а заради неочакваната среща. — Докараха… Ами…

Килиан едва се сдържа да не я хване за ръцете, за да я успокои.

— Успокой се, Бисила — каза с топъл глас. — Кажи ни какво се е случило.

— Госпожо, отец Рафаел докара лошо ранен мъж, дон Мануел да се погрижи за него. Почти не може да говори. Само повтаря, че е приятел на баща ви.

— На баща ми? — учуди се Хулия. — Мануел е в града. Не знам кога ще се върне… Заведи ме при него.

— Ще ви придружа — каза Килиан.

Хулия го погледна с благодарност.

Прекосиха на бегом малкия двор между къщата и болницата. Изкачиха стълбите. Посрещна ги отец Рафаел. На Килиан му се видя доста състарен. Косата му беше много оредяла и се движеше трудно. Дрехите му бяха изцапани с кръв.

— Какво се е случило, отче? — попита Хулия, доста притеснена.

— Връщах се от града, когато намерих горкия човек, паднал в една канавка. Успях да го кача в колата с намерение да го закарам в болницата в града, но нещастникът непрестанно повтаряше имената на доктор Мануел от Сампака и на Емилио. Хвана ме за ръката и не ме пусна, затова пратих Бисила да потърси Мануел.

— Отиде в града и не знам кога ще се върне.

— О, дъще! Не знам дали не сбърках, като го доведох тук, но той настояваше толкова много… Успях да разбера, че се казва Густаво.

— Густаво! — извика Хулия, ужасена — О, мили боже!

Килиан си спомни спора в казиното.

— Преди няколко месеца го хванаха и го затвориха в Блек Бийч… — Хулия се обърна към свещеника: — Благодаря ви, отче. Само ви моля да не казвате нищо на господин Гарус. Няма да остане доволен, че сме приели човек, който не е от имението. За момента ще го запазим в тайна.

— Съжалявам, че не мога да остана. Имам служба в Сарагоса. Ако се наложи, изпратете някой да ме повика.

— Да… Имам още една молба, отче. На излизане от имението помолете Йеремиас той или Уалдо да кажат на Димас, че Густаво е тук. Те знаят как да се свържат с него.

След няколко секунди бяха в почти празната главна зала — просторно помещение с дванайсет легла, разположени в две срещуположни редици. Бяха сложили ранения на едно от леглата в дъното, отделено от останалите с тънка бяла завеса, която в момента беше дръпната до стената. Още щом влязоха, Килиан и Хулия осъзнаха колко е сериозно положението. Мускулестото тяло на мъжа беше покрито с разкъсани дрехи, напоени с кръв, и беше трудно да се прецени дали изобщо имаше ненаранена кожа. Хулия сложи ръка на устата си, за да не се разплаче с глас. Лицето на Густаво беше обезобразено от нанесените удари, подутините и хематомите. Който и да го беше направил, явно е имал намерение да му придаде още по-абсурден вид, като му сложи очилата с големи квадратни рамки и натрошени стъкла.

С насълзени очи, Хулия се наведе и прошепна на ухото му:

— Густаво, чуваш ли ме? Аз съм дъщерята на Емилио. — Мъжът изстена. — Не се притеснявай. Тук ще се погрижим за теб. Ще се оправиш, обещавам ти. — Изправи се и измърмори през зъби: — А Мануел е в града!

Бисила се приближи до тях.

— Първо ще му свалим дрехите, за да почистим и дезинфекцираме раните… Ако искате, можете да седнете до него и да му говорите, за да се чувства по-спокоен.

По време на процедурата Хулия не погледна тялото на Густаво. Килиан забеляза, че ставаше все по-бледа. Мъжът беше жестоко пребит. На няколко пъти самият той едва успя да потисне гаденето. Пред него Бисила обработваше раните нежно и с изключителна прецизност. Възхити се на издръжливостта и самоконтрола й. Нито за миг не показа, че гледката й е неприятна. Точно обратното: говореше му на буби, а думите й явно го ободряваха, защото на няколко пъти на обезобразеното му лице се появи нещо като усмивка.

— Бих искал да науча езика ти, за да разбера какво му казваш — прошепна Килиан, като се наведе над нея. — Трябва да е нещо много специално, след като в неговото състояние го кара да се усмихва…

Бисила го погледна с почти прозрачните си очи.

— Казвам му, че е толкова грозен, че духовете няма да пожелаят да го отведат и че като го излекувам, ще се почувства толкова добре, че тогава той няма да иска да ги последва…

— Мислиш ли, че ще оцелее?

— Ще мине време, докато се възстанови, но нито една от раните не е смъртоносна.

— Кой ти стори това, Густаво? — прошепна Хулия.

— Тези, които се появяват в такова състояние — каза Бисила, — захвърлени в канавките, обикновено са затворници.

— Не можа ли да се задоволиш с работата си като учител и да се радваш на живота? — попита Хулия, а Густаво изръмжа. — Ако сега оцелееш, не вярвам отново да се хвърлиш в битката за свобода.

— Как са могли да му сторят това в затвора сега, когато вече е испански гражданин? — попита Килиан след кратък размисъл върху думите на двете жени.

Бисила изсумтя и Килиан я погледна учуден.

— Как да го разберем ние тук, когато и в Испания не са наясно? — попита на свой ред Хулия. — Според баща ми испанското правителство е разединено. От едната страна са умерените, които споделят възгледите на министъра на външните работи Кастила, че малко по малко трябва да се проправя пътят към независимостта на провинциите. От другата са привържениците на министър-председателя Карреро Бланко, които са за твърдата колониална политика, която да държи настрана местните лидери.

— Опасявам се, че нашият губернатор споделя точно това мнение — каза Бисила с ирония в гласа.

— Госпожо! — извика Оба от другия край на залата. — Тук ли сте? Трябва да си тръгвам…

Хулия стана.

— Съжалявам. Ще трябва да продължите без мен.

Килиан и Бисила не проговориха дълго време след като Хулия си тръгна. Густаво спеше дълбоко благодарение на успокоителните. За първи път Килиан и Бисила оставаха сами и никой от двамата не знаеше какво да каже. Тялото на Густаво беше напълно почистено от кръвта. Трябваше само да се зашият две дълбоки рани на единия крак, така че вече нямаше нужда от Килиан. Но нито той даде знак, че ще си тръгва, нито тя му каза да го направи. Известно време се наслаждаваха на мълчаливото присъствие на другия, както се случи в деня, в който тя му извади кърлежа, само дето ръцете й сега не докосваха него.

— Свърши прекрасна работа — похвали я, когато тя отряза конеца на последния шев. — Впечатлен съм.

— Ти също беше от голяма полза — Бисила се изправи и изпъна гърба си, който я беше заболял от неудобната поза, в която беше стояла почти три часа.

— Всеки друг би направил същото.

— Не — каза твърдо. — Не всеки.

Килиан се почувства виновен. До каква степен отговорът му беше честен? Щеше ли да е толкова услужлив, ако някой друг на мястото на Бисила се беше заел с раните на Густаво? Въпреки тежкото състояние на пациента през цялото време на уморителната процедура се беше наслаждавал на всеки неин жест, на всяко нейно движение, на погледа и дишането й. Беше работила рамо до рамо с него цели три часа, които му се сториха един кратък миг.

— Сега да го оставим да си почива — каза Бисила. — Аз ще го наблюдавам, докато дойде лекарят. Ела да отидем да се измием. — Показа ръцете си. — Така не можеш да отидеш в сушилните. Приличаш на касапин.

Бисила го заведе в малкото тоалетно помещение до сестринската стая, където имаше две мивки, на които си измиха ръцете, лицата и вратовете. Когато приключиха, тя взе хавлия, навлажни единия й край и го приближи до лицето му.

— Останали са ти няколко петънца на челото.

Килиан затвори очи и стисна юмруци, за да устои на изкушението да я прегърне през кръста и да я привлече към себе си. Беше сигурен, че тя нямаше да го отблъсне, защото се бавеше повече от необходимото да почисти каквото и да имаше на челото. Тих вътрешен глас му напомни, че Бисила беше омъжена за друг, от когото имаше дете, и че това, което му минаваше през главата, не беше уместно, но неудържимото привличане, което изпитваше към нея, беше по-силно от здравия разум.

— Готово — каза. Беше на няколко сантиметра от него и дишаше тежко. — Трябва да си облечеш друга риза. Не знам дали тази ще може да се изпере.

— Бисила! Тук ли си?

Тя изсумтя.

— Да, дон Мануел — отговори на висок глас. — До сестринската стая.

Взе хавлията и започна да бърше ръцете си, докато отиваше към него, следвана от Килиан.

Мануел се приближи заедно с по-нисък от него мъж със сериозен вид и изразителни черти на лицето. Бузите му бяха набраздени от две дълбоки бръчки.

— Здравей, Килиан. — Мануел му протегна ръка. — Хулия току-що ми каза. Благодаря ти, че си помогнал на Бисила.

— Радвам се, че бях полезен.

— Това е братът на Густаво. Казва се Димас. Работи като надзирател в имението Констансия, тук, до нашето.

— Как е? — попита мъжът, видимо притеснен.

— Сега спи — отговори Бисила. — Мисля, че ще се оправи.

Димас се прекръсти и скръсти ръце на гърдите.

— Добре, ела да го видим — каза Мануел.

Килиан изчака да се отдалечат, за да си тръгне. Надяваше се тя да се обърне и да го погледне за сбогом с тези възхитителни очи, които в продължение на няколко прекрасни часа бяха само негови. Поклати глава и се запъти към монотонната си работа, със сърце, изпълнено с надежда.

 

 

Бисила отиде да потърси баща си при сушилните. Това беше идеалното извинение, за да се доближи до Килиан уж съвсем случайно. Толкова силно желаеше да го види, че сърцето й заби лудо. Винаги ставаше така от… Откога? От пет години?

Не, първият й спомен от Килиан не беше от деня на сватбата й, когато бе едва на петнайсет години и той за първи път се обърна към нея, за да я попита защо е тъй тъжна в един толкова специален ден. Отговорът беше много прост, но тя не му го каза. Не обичаше Моси — огромният негър, за когото се омъжваше, а един бял мъж; обичаше невъзможното. Това, че този бял мъж я удостои с поздрав за сватбата и видя тъгата в очите й, бе много повече от онова, което си беше представяла първите пъти, в които беше идвал в селото с Хосе.

Тогава Бисила го бе наблюдавала от разстояние толкова съсредоточено, че беше запаметила чертите и жестовете му. Килиан беше висок и мускулест младеж. Късата му коса, сресана винаги назад, беше тъмна, с медни оттенъци, а очите — зелени и почти през цялото време леко притворени, защото постоянно се усмихваше. Погледът и усмивката му бяха искрени. Когато говореше, големите му ръце, свикнали с тежката физическа работа, постоянно се движеха, но много често ги държеше скръстени под брадичката и тогава погледът му ставаше замечтан, а Бисила си представяше как той се откъсва от своята действителност, навлиза в нейния свят и й говори за предишния си живот на хиляди километри, за мечтите си, за познатото и новото, за сходствата и различията.

Макар и много млада, Бисила беше напълно наясно, че никога нямаше да опознае света на Килиан. Вероятно нямаше и да си проговорят. Той беше млад, представителен бял мъж, дошъл във Фернандо По, за да печели пари, и в даден момент щеше да се върне в дома си и да създаде свое семейство. Тя беше черното момиче от африканско племе на малък остров и съдбата й беше предрешена още при раждането й. Колкото и да учеше по настояване на баща си, нищо нямаше да я спаси от брака и децата. С малко късмет можеше да си намери работа, която да не е свързана с обработването на земята, и единствено това я утешаваше донякъде. Пазеше фантазиите си в тайна, скрити под пластове смирение и покорство.

Но оттогава беше минало много време. Бяха настъпили промени. Благодарение на брака си с Моси и работата в болницата можеше да живее в Сампака и да е близко до него. Дълго време физическото му присъствие в имението, макар и да не й обръщаше внимание, й беше достатъчен стимул, за да става сутрин и да отива в болницата, а вечер да се прибира и да ляга до ненаситния Моси. Дори беше получила неочаквана, но желана награда: беше го държала за ръката, за да го утеши след смъртта на баща му. Спомените от тази ласка и от минутите, в които беше държала крака му, докато отстрани кърлежа, й даваха сила през месеците на отпуската му и й помогнаха да не изпадне в униние при мисълта, че може никога повече да не го види…

Колко далечни бяха сега онези тъжни дни! Спомни си как през първите седмици след заминаването му се беше мъчила да не се поддаде на мисълта, че всичко е било само детска фантазия, и да се примири с живота си, като прави онова, което се очаква от жена, имала късмета да сключи брак с добър мъж. Моси не протестираше за времето, което тя прекарваше извън дома им, и дори я подкрепяше в работата й. Единственото, което искаше той, беше дете, а тя използва познанията си по традиционна медицина, за да отложи максимално зачеването, защото се опасяваше, че детето ще я свърже с Моси за цял живот и ще я отдели окончателно от Килиан.

Но месеците минаваха, Килиан не се връщаше, а Моси започваше да губи надежда, че ще стане баща. Бисила реши накрая природата да си свърши работата, да продължи живота си такъв, какъвто беше, и да остави фантазиите за безсънните си нощи. Благодарение на духовете бременността й с Инико подейства като балсам за изтерзаната й душа, а раждането му й донесе спокойствие и щастие, каквото не мислеше, че е способна да изпита на двайсетгодишна възраст.

Душевният покой, приютил примирението, беше на път да се превърне в истинска буря в деня, в който Килиан се появи на кръщенето на Инико. В този ден тя престана да е просто медицинската сестра и дъщерята на Хосе и отношенията им се развиха с главозамайваща скорост, като че ли стражите на душите им се бяха наговорили да пресекат пътищата им. Оттогава не минаваше и ден, без да се засекат в двора на имението.

Бисила вече беше сигурна, че не си въобразява, че и Килиан споделя чувствата й.

Пътят от жилищата на европейците до сушилните не минаваше покрай болницата, но Килиан променяше маршрута, а това можеше да значи само, че го прави единствено за да я види. Освен това зачестиха и посещенията му в лекарския кабинет с най-разнообразни оплаквания. Накрая Бисила разбра, че болежките на Килиан бяха измислени оправдания тя да го докосва, да му слага термометъра, да му се усмихва, да се грижи за него и той да слуша гласа й, а това беше, което и двамата най-много желаеха: да си говорят.

Бисила благодари за пореден път на духовете за тези кратки срещи и мигове на върховно щастие, което я караше непрестанно да се усмихва, а сърцето й да бие лудо и коленете й да се огъват. Вечер, когато се прибираше у дома, полагаше усилие да изглежда уморена след тежкия работен ден. Това беше лъжа, защото в тялото и душата й кипеше необяснима енергия, но тази измама заедно с грижите за бебето, което виждаше само вечер, й помагаха да държи настрана от тялото си толерантния Моси. Като си легнеха, тя затваряше очи и броеше минутите до следващия ден, когато под лъчите на залязващото слънце, озаряващо сушилните в златисто, ще очаква срещата с любимия.

Поздрави баща си и Симон, но не видя Килиан, а и не попита за него. Забави се няколко минути, като уж прояви жив интерес към качеството на какаовите зърна, след което се сбогува, трябваше да се върне в болницата, откъдето беше излязла само за да се поразтъпче, тъй като беше прекарала няколко часа, надвесена над превръзките.

Реши да мине покрай главната сграда като последен опит да зърне Килиан. Намали ход и замръзна на място.

Жена, която разпозна веднага, се качваше по стълбите, водещи към стаите на служителите. Беше облечена с тясна прозрачна рокля в тюркоазен цвят като сандалите на висок ток, с които беше обута. Дългата й коса беше вързана високо на конска опашка. Двамата мъже, с които се размина, се обърнаха и й казаха нещо, на което тя се усмихна и продължи нагоре към открития коридор. Обърна се и видя жената, която я наблюдаваше отдолу; стори й се смътно позната.

Бисила изчака няколко секунди със свито сърце и без да диша, докато подозренията й се потвърдиха.

Саде спря пред стаята на Килиан, почука на вратата и изчака той да й отвори. Размениха няколко думи, след което Саде влезе.

Бисила наведе глава и шумно издиша събралия се в дробовете й въздух. Гърдите й горяха. Лицето й гореше. Очите й се напълниха със сълзи. За кратък миг еуфорията беше преминала в отчаяние. Трябваше да се задоволи с фантазиите си. Тръгна с бодра крачка към двора „Обсай“, а в главата й се въртяха безброй логични обяснения. На какво се надяваше? Тя беше омъжена жена, а той ерген, следователно свободен. Имаше пълното право да бъде с жена. Освен това от години беше със Саде. Защо да не продължава да се вижда с нея? Заради няколкото усмивки и няколкото приятни разговора с омъжена медицинска сестра? Нима тя не задоволяваше съпруга си?

Нощта падна внезапно, преди Бисила да се е прибрала вкъщи. Пред няколко от къщите жени запалиха газени лампи, които пръснаха треперлива светлина. Чу писък и позна плача на Инико. Ускори крачка, изцяло погълната от мисли за бебето. Когато влезе в малката къща, беше се успокоила. Моси й се усмихна и й подаде детето. Бисила го гушна, седна и започна да му шепне на буби. Навън се чуха барабани и Моси отвори вратата. Няколко съседи излязоха с бутилки и чаши в ръце, готови да се веселят. Почти нямаше вечер, в която да не се съберат да потанцуват след работния ден. Винаги се намираше повод за веселба: рожден ден, новина за сватба или бременност, посрещане, изпращане… Напоследък тези събирания приключваха с разговори на политически теми. И нигерийците бяха притеснени за бъдещето на Фернандо По, защото от това зависеха работата и прехраната им.

Бисила се загледа в съседите си. И те като нея имаха желания, мечти и тайни. Екон се приближи, подаде чаша на Моси и той я взе. Лиалия, жената на Екон, махна с ръка на Бисила, влезе в къщата и седна до нея.

— Инико се държи много добре — каза Лиалия със силен нигерийски акцент и погали бебето по главичката с пухкавата си ръка.

— Не знам какво бих правила без теб. Ти прекарваш с него повече време от мен.

— Не ми пречи. Ти имаш хубава работа. Грижиш се за нас. — Наклони се към Бисила. — Изглеждаш уморена…

— Днес беше тежък ден.

— Тук всички дни са тежки, Бисила.

Ударите на барабаните се засилиха. Излязоха на улицата. Моси прегърна жена си през рамо и я притегли към себе си. Бисила затвори очи и се заслуша в монотонния ритъм, излизащ от кухото дърво. Ударите на барабаните никога не се променяха — днешните са като вчерашните, а утрешните ще са като днешните, — ритмични и кънтящи, отекващи при сблъсъка си със сивите циментови стени на малките еднакви къщи, покрити с азбестови плочи и подредени една зад друга, приютили много семейства като нейното.

 

 

Това беше светът, към който тя принадлежеше. Не беше нищо особено. Всички работеха и печелеха пари, с които издържаха семействата си. Нигерийците мечтаеха някой ден да се завърнат в родината си, а Моси и тя — да си имат малка къщичка в града. Сега живееха с останалите в една от еднаквите къщурки с опънати въжета отпред, където простираха пъстрите си дрехи, а децата лудуваха на прашната улица, която приемаха за свой дом, без да се интересуват защо родителите им са на това място, и толкова щастливи, колкото биха били навсякъде другаде.

Отвори очи. Седнала до нея, Лиалия започна да кърми Инико, който лакомо засука. Лиалия имаше четири деца, последното от които беше колкото Инико, и гърдите й преливаха от мляко. Бисила я погледна с обич. Благодарение на жената на Екон не й се наложи да напусне работа, както правеха всички, които се наслаждаваха на грижите и на вниманието на мъжете си. Моси се наведе да я целуне по устните. Бисила отговори на целувката му инстинктивно, докато мислено се пренесе в стаята, където вероятно в този момент Килиан целуваше Саде.

„Всеки да си знае мястото“, помисли си. Като вчера и като всички предишни дни. Не изпита ревност, не усети тревожност, дори не почувства тъга, а само увереност, че миналото и настоящето не могат да победят бъдещето. Времето не съществуваше. Цял век очакване се свеждаше до един-единствен миг, в който Килиан напълно да й принадлежи.

Тя беше разумна и изключително търпелива жена. Дори нещо повече: притежаваше непоклатима вяра в кроежите на съдбата.

 

 

— Какво правиш тук?

— Оба ми каза, че си пристигнал преди няколко седмици, и понеже ти не дойде да ме видиш, идвам аз.

Саде влезе в стаята на Килиан с решителна крачка. Огледа скромното помещение, отиде до леглото и седна. Тясната рокля прилепна още повече към бедрата й. Кръстоса крака и заклати единия.

— Не се ли радваш да ме видиш?

Килиан затвори вратата, облегна се на нея и кръстоса ръце на гърдите.

— Не трябва да си тук.

Саде потупа с ръка по леглото и каза със сладникав глас:

— Ела, седни до мен.

— Тук съм си добре, благодаря — Килиан й отговори доста грубо.

Саде се намръщи. Стана и отиде при него.

— Отпусни се, massa. — Застана на няколко сантиметра, протегна ръка и прокара пръст по брадичката му. — Трябва да наваксаме загубеното време.

Изправи се на пръсти и нежно го целуна по устата. Той не реагира, но студенината му не я обезсърчи. Плъзна език по устните му, както беше правила много пъти преди това.

Килиан затвори очи и стисна юмруци. Познаваха се от доста време и въпреки че срещите им бяха спорадични, тя знаеше много добре как да го възбуди. Ако продължаваше така, щеше да го принуди да отстъпи. От много месеци не беше правил любов, а Саде беше истинско изкушение. Всеки мъж, дори и самият той, но при други обстоятелства би приел предложението й за любов с голямо удоволствие; би я взел в обятията си и би се насладил на страстта й. Нещата се бяха променили: сега в ума и сърцето му имаше място само за един човек. Сложи ръце на раменете на Саде и леко я отблъсна.

— Съжалявам, Саде. Не.

Тя се намръщи.

— Но защо?

— Приключихме.

— Омръзнах ти. — Саде стисна устни и се замисли, а после каза: — Разбирам. Има друга. Това е.

— Не, не е така.

— Лъжеш. И това не е най-лошото. Ти не си като брат си. На него всички му харесват. След като вече не искаш да си с мен, значи една и само една е завладяла сърцето ти. Кажи ми, познавам ли я? — Погледна го провокиращо. — В кой клуб работи? Какво повече от мен ти дава тя?

Тръсна глава.

— А може би е испанка… Ще се жените ли? — Изсмя се гръмко. — Като ти омръзне, ще се върнеш при мен, както правят всички.

Килиан зае защитна позиция:

— Доколкото знам, винаги съм те споделял с други мъже. Не ти дължа нищо.

Думите му й подействаха като неочакван шамар. Брадичката й се разтрепери и дишането й се учести.

— Това, че си печеля хляба по този начин — каза през зъби, — не значи, че нямам чувства. И ти си като другите. Колко лесно забравяте черните си приятелки!

Килиан потърка челото си. По пръстите му полепнаха капки пот. Отдавна знаеше, че тази неприятна среща ще се състои, и затова я беше отлагал толкова дълго. Беше измислил различни причини, за да скъса с нея, и предвид многобройните й връзки с различни мъже, смяташе, че тя ще приеме раздялата нормално. Нито за миг обаче не се беше замислил за чувствата й. Усети устата си пресъхнала. Отиде до мивката и си наля чаша вода. Саде стоеше до вратата с вирната глава и го гледаше предизвикателно. Беше наистина красива, много по-красива от Бисила, но не беше Бисила.

По време на престоя си в Пасолобино на няколко пъти се беше сещал за срещите си със Саде, но не беше усетил липсата й, а сега знаеше, че тя вече не му беше нужна. Беше под влияние на ново силно чувство, което изпълваше цялото му същество и даваше сила на волята му. Нямаше значение, че Бисила беше омъжена за друг и че желанията му бяха неосъществими. В живота имаше много променливи. И той беше готов да чака колкото е необходимо, за да бъде с нея. Междувременно ще се задоволи с чувствата си, без да изпитва нужда от друга жена. Той нямаше да направи Саде своя държанка, както беше постъпил Дамасо с Рехина, защото не можеше да обича една жена, а да бъде с друга, която в даден момент да изхвърли от живота си.

— Най-добре е да ме забравиш, Саде — каза. Запали цигара, дръпна и бавно изпусна дима. — Нищо не може да промени решението ми.

— Ще видим — каза тя със заплашителни нотки в гласа и излезе от стаята.

През отворената врата се видя късче звездно небе. Килиан излезе на външния коридор и се облегна на парапета.

Долу Саде вървеше с бодра крачка към малък сеат 600 със сгъваем гюрук, където я чакаше един от младите келнери на клуба, докарал я до имението. Малко преди да стигне до колата, чу глас:

— Толкова ли са сериозни отношенията ти с Килиан, че вече те приема в стаята си? — попита Грегорио, който се беше запътил към нея. — Явно много си му липсвала…

— Тук вече никой не ме интересува… — отговори високомерно тя.

Грегорио си зализа мустака, докато жадно оглеждаше тялото на жената.

Саде изтърпя погледа му. Хрумна й нещо. Погледна нагоре и като видя, че Килиан ги гледа, промени поведението си:

— А ти? — попита с пресилено сладникав глас. — Още ли не ти е омръзнала Рехина? Не ми се вярва тя да задоволява всичките ти желания…

Грегорио повдигна вежди.

— А ти ще можеш, така ли?

Саде прехапа долната си устна.

— Ела да ме видиш и ще проверим.

 

 

Густаво остана още няколко седмици в болницата, но раните му заздравяха напълно едва след Коледа.

В началото на новата година, след като цяло десетилетие отказваха да приемат идеята за независимост, испанските власти ненадейно започнаха да работят за осъществяването й. В желанието си да третират гвинейците като испански граждани и да избегнат всякакъв вид дискриминация, приеха Закона за еманципация, действащ от началото на четирийсетте, съгласно който при спазване на редица изисквания: като навършено пълнолетие, завършена образователна степен или работа при испански заселник, местните можеха да придобиват и ползват същите продукти като белите, при условие че имат необходимите средства да си ги закупят.

За голямо учудване на Емилио и Хенероса, на провелите се местни избори Густаво беше избран за представител на една от общините на Санта Исабел от общо сто осемдесет и осем в цялата страна. Мъжете като него и брат му Димас заживяха като испанците. Настаниха се в кварталите с кокетни къщи с градини, пред които паркираха малките си автомобили след приключване на работния ден и след като са прибрали децата от училище.

— И не само това, Хулия — каза възмутен Емилио, докато Исмаел подскачаше на коленете му. — Трябва да търпя арогантното им поведение. Ако баща им можеше да ги види! Ох! Старият Димас беше добър човек.

— Естествено… — каза дъщеря му, — понеже никога не ти противоречеше…

— Тогава всеки си знаеше мястото, дъще — намеси се Хенероса, докато прибираше чиниите от масата. — Сега не се знае кой кой е. С тази си мания да променят смислените закони, които имахме, нищо чудно един ден да одобрят и браковете между бели и черни. Ще видите.

— Не разбирам на какво се учудвате толкова. — Хулия сви рамене. — Франция и Англия вече работят за еманципацията на владенията си в Западна и Централна Африка. Защо и Испания да не направи същото?

— Защото, дъще, имаме лидер, който много години успя да запази реда тук и в Испания. И слава богу! — Въздъхна. — Ако имаше енергията и силите отпреди години, нямаше да се остави други да го водят…

— Времената се променят, мамо.

— Да, но не за добро, Хулия — намеси се Емилио. Погледна часовника си, стана и остави детето на пода, върху килимче, на което имаше няколко картонени кончета. — Предай поздрави на Мануел. Жалко, че му се наложи да излезе.

— Напоследък има доста злополуки. Работниците са неспокойни и побоите зачестиха. Това й е лошото на политиката.

Хенероса се наведе да целуне внука си, преди да се сбогува с дъщеря си. Хулия ги изпрати до двора.

— Не трябваше ли да вземете и Оба с вас?

— Ох, това момиче! — Емилио погледна към небето. — Откакто се влюби в онази върлина, непрестанно я тегли към Сампака. Напоследък е много разсеяна в магазина. Забравя поръчките на клиентите… Ако не се вземе в ръце, ще трябва да си потърсим друг човек.

— Да, прекрасни времена да намериш и обучиш друг… — намеси се Хенероса и прекара пръсти през косата си.

В този момент се появи момичето с блестящи очи и подпухнали устни.

— Още малко и ще се прибираш пеша — смъмри я Емилио.

— Съжалявам, дон Емилио.

— Хайде, качвай се в колата.

— Извинете ме, дон Емилио, но искам да кажа нещо на госпожата.

Обърна се към Хулия с умоляващ поглед да я защити.

Хулия видя изписаната досада по лицето на баща си и му обеща да не се бавят.

Щом влязоха в къщата, я попита:

— Какво толкова важно имаш да ми казваш?

— Става дума за… — Оба разтърка нервно ръце. — За приятелката ми Саде. Преди няколко дена ми каза, че е бременна…

— Е, и…?

— Каза, че бащата е един от служителите в имението и като разбрал за бременността й, й обърнал гръб. Приятелката ми е много тъжна и си помислих, че… ами… че тъй като вие го познавате, може би ще можете да предприемете нещо по въпроса и…

— Кой е?

— Massa Килиан.

— Но… — Хулия седна и разтри челото си, учудена от новината.

— Отдавна са приятели.

— Ами… Аз мисля… — Хулия се опита да го каже по възможно най-деликатния начин, — че приятелката ти има и много други приятели.

— Да, но тя е сигурна, че бащата е той. Много е тъжна, госпожо. Аз знам колко го обичаше и колко я боли сега, когато я изостави.

— Оба! — чу се гласът на Емилио. — Тръгваме!

Хулия стана, хвана Оба за лакътя и й прошепна, докато я изпращаше до вратата:

— Нито дума за това. На никого, чуваш ли? На никого! — Оба кимна. — Ще видя какво мога да направя.

Когато остана сама, Хулия прегърна Исмаел и го притисна до себе си с всичка сила. „Какви закони има за това?“, помисли си ядосана. Никакви. Думата на черна жена срещу тази на бял мъж. Думата на Саде срещу тази на Килиан. Страхотна бъркотия. Защо не вземат мерки, за да не се случват подобни неща? Беше й трудно да повярва на думите на Оба, но още по-трудно й беше да допусне, че ако беше вярно, Килиан е способен да постъпи като страхливец. Въпреки че нямаше да е нито първият, нито последният, който го прави. Беше достатъчно човек да се разходи из улиците на Санта Исабел или да посети сиропиталището в града, за да се убеди в това. Какво можеше да направи тя? Най-много да говори с Килиан и да се моли да не е вярно.

Мануел влезе в хола. Изглеждаше уморен. Седна на дивана до тях.

— Най-сетне малко свободно време. — Наведе се и целуна Исмаел по главата, а той протегна ръчички към него, за да го гушне. Забеляза, че Хулия беше умислена. — Добре ли си?

Тя се замисли дали да не сподели това, което й беше казала Оба.

— Знаеш ли, Хулия? В дни като днешния се питам какво, по дяволите, правим ние тук. Плащат ми добре, да, но започва да ми писва от прорезни рани, от хинини, от въображаеми болести, от ухапвания от змии…

Ясно, не беше моментът да му говори за Килиан.

— Говориш така, защото си изтощен. Щом влезеш в джунглата, забравяш всичко това.

Мануел се усмихна.

— Точно така ми каза и Килиан току-що.

Хулия прехапа устни. Значи Килиан пак е в болницата… Лош късмет с кърлежите…!

Като се сети за Саде, реши, че кърлежите са най-малкото зло, което заслужава.

 

 

В стаята за превръзки Бисила оглеждаше внимателно пръстите на краката на Килиан.

— Няма никакъв кърлеж, Килиан.

— Няма ли? А защо ме сърби толкова?

Бисила го погледна скептично.

— Тогава да изчакаме няколко дни да видим какво се случва.

— Бисила, аз… — Килиан се наклони към нея. — Исках да те видя. Преди се срещахме навсякъде… — Гласът му се сниши до шепот. — Вече не ти ли е приятно да говориш с мен? Да не съм направил или казал нещо, което да те е подразнило?

Бисила погледна към прозореца.

Някой почука на вратата и я отвори, без да дочака отговор. Хулия влезе и се обърна към Килиан без заобикалки.

— Трябва да говоря с теб… насаме. — Обърна се към Бисила. — Приключи ли?

— Все още не — побърза да отговори Килиан. — Но ако е толкова спешно, можем да продължим после, Бисила. Съгласна ли си?

Бисила кимна и се усмихна. Прибра инструментите, стана и влезе в малкото тоалетно помещение в съседство. След като си изми ръцете и спря водата, гласовете на Хулия и Килиан се откроиха ясно през стената, покрита с малки бели, квадратни, фаянсови плочки. Въобразяваше ли си, или наистина чу името на Саде? Изкушението се оказа по-силно от благоразумието и тя реши да изслуша разговора докрай.

— Саде твърди — каза Хулия, — че ти си бащата и че щом си разбрал, че е бременна, си я напуснал.

Бисила сдържа дъха си.

— Първо на първо, Хулия, сега разбирам от теб, че Саде е бременна. — Гласът на Килиан звучеше сериозно. — И второ, не е възможно аз да съм бащата.

— Да, знам, че тя е… искам да кажа, че не само ти… — Изцъка с език, притеснена от неловката ситуация. — Но тя твърди, че е сигурна.

— А ти, Хулия, какво мислиш? След като си тук и е толкова спешно, явно се съмняваш…

— Килиан, знам, че през всичките тези години си приемал компанията само на Саде. Логично е да си помисля, че…

— Трябва да попиташ Грегорио. Или не знаеш, че от месеци тя е неговата фаворитка? Може би си мислят, че така ще ме накарат да ревнувам, но са сгрешили. Саде си е измислила тази история от огорчение… — Настъпи дълго мълчание. — Хулия, уверявам те, че за последно бях със Саде, преди да замина за Испания. Като се върнах, тя дойде при мен един следобед и тогава й дадох да разбере съвсем ясно, че… ами… че нашето приятелство… е приключило. Не е възможно да е забременяла от мен и няма да допусна да ме шантажира. Ясно ли ти е?

Зададе въпроса с много груб тон.

— Съжалявам, че се усъмних в теб. — Хулия сниши глас. — Не знам какво да кажа… Ако подбудите на Саде са тези, които ти предполагаш, не мисля, че ще пропусне възможността да те оклевети.

— Никой не може да каже, че ме е виждал с нея през последните месеци. — Килиан направи кратка пауза. — Ти ме познаваш по-добре от всеки друг, Хулия. Наистина ли си помисли, дори и за секунда, че бих избягал от отговорност?

Въпреки че ги слушаше през стената, Бисила усети укора в гласа на Килиан. Минаха няколко секунди, но отговор на Хулия не последва. След това Бисила чу вратата да се затваря. Изчака няколко минути, преди да влезе отново в превързочната.

Лицето на Килиан грейна, като я видя.

— Опасявах се, че няма да се върнеш.

— Помоли ме да продължим по-късно…

От разговора, който чу, Бисила разбра, че Килиан отдавна не беше със Саде, но не искаше да гради празни надежди. Съществуваше възможност да я беше заменил с друга приятелка. Въпреки това изпита облекчение, като разбра, че вече не прекарваше свободното си време с онази красива жена.

— Какво правиш след работа? Нямаш ли си някоя приятелка, която да ти прави компания?

— Разбира се, че имам — заяви убедително. Бисила го погледна, учудена от бързия и ясен отговор. Той устоя на погледа й и продължи с дрезгав глас: — Никога не съм сам. Нито секунда. От месеци ти си единствената, която е постоянно в мислите ми.

 

 

Като стигна до входа на сушилните, Бисила видя баща си, Симон и Килиан и победоносна усмивка озари лицето й. Споделената им тайна не напускаше мислите й и кънтеше в душата й със силата на стотици барабани. Сдържа се; не въздъхна. Явно до края на живота си трябваше да се задоволят с кратките напрегнати срещи насаме и неангажиращите поздрави и усмивки пред хората… освен ако духовете се смилят над чувствата им и променят хода на събитията. За момента се утеши с доброто начало на деня.

Тази сутрин Симон крачеше нетърпеливо напред-назад около лентите, върху които какаото беше образувало грапаво покритие, за да се убеди, че всичко е наред.

— Защо си толкова нервен, Симон? — попита го Килиан, докато попиваше потта, замъгляваща зрението му. — Лентите няма да тръгнат по-бързо, нито зърната ще се опекат по-бързо, колкото и да се въртиш около тях.

— Не искам да има никакво закъснение, massa. Не искам big massa да ме накара да остана тук и в събота.

— Какво има в събота?

— Баща ми ще става новият шеф на района на Бисапо.

Симон погледна Килиан, а в очите му се четеше гордостта, която изпитваше заради повишението на баща си.

— На добър час, Симон! — пожела Килиан, учуден от новината. — Пред мен стои синът на шефа.

— Да, на един истински шеф — уточни Симон. — Не като този вашият, който не заслужава поста.

Хосе погледна строго Симон. Беше сигурен, че младежът цени Килиан и затова е откровен с него, но той беше буби и се бореше за пълната независимост на острова, отделен от континенталната част на държавата, което го караше да не пропуска нито една възможност за критика на белите колонизатори. Хосе споделяше възгледите му, но много внимаваше да не засегне Килиан.

Килиан беше чул коментари, че народът буби ще удостои губернатора с титлата духовен водач. Идеята му се беше сторила абсурдна, защото, колкото и малко да се знаеше за буби културата, беше ясно, че духовният водач беше главният свещеник на област Мока, който се ползваше с влияние из целия остров. Титлата беше наследствена, така че не всеки можеше да я притежава. Затова беше решил, че това са злонамерени слухове. На никого от народа буби не би му хрумнало да почете някой бял с титлата върховен духовен водач.

— Още малко и ще го постигне.

Симон слезе при тях с един скок. Лицето му беше зачервено от горещината и защото явно започваше да се ядосва. Взе метла и започна да мете яростно падналите от конвейера люспи.

— Аз присъствах с баща ми на няколко срещи между шефове на селища и бели. Ти знаеш добре… — откакто не беше прислужник на Килиан, Симон беше започнал да му говори на ти, — че моите хора не са невъзпитани, и решиха да се посъветват с духовете на нашите предци.

— Така ли? И какво казаха духовете? — попита Килиан с насмешка, но се обърна настрани, за да не види Симон усмивката, предизвикана от зачервеното му лице и скарификациите по него.

Тогава видя Бисила да се приближава към тях.

Беше облечена с бяла пола и бяла блуза с навити до лактите ръкави. Обикновено носеше късата си коса пусната, но този ден я беше сплела на малки плитки. Тази прическа подчертаваше идеално правилните й черти и огромните й очи. Потръпна при вида на красивата жена.

Погледна я право в очите, а тя устоя на погледа му. Не си казаха нищо, за да не будят подозрения. Не им беше лесно, но правеха всичко възможно, за да не покажат пред хората, че между тях съществува много специална връзка.

Бисила сложи пръст на устните си, за да го накара да замълчи, докато Симон продължаваше с обясненията си на висок глас.

— Духовете не са глупави, сигурен съм, че не са, и вселени в няколко мъже, ни обясниха, че подобно нещо е по-скоро работа на белите, отколкото някакъв израз на почит. Някои твърдяха, че народът буби иска да продаде острова на Испания; други ни съветваха да го дадем под аренда за четирийсет години и да продължим да работим с вас, при положение че се грижите добре за нас. Трети ни напомниха за масовото избиване на местни по време на въстанието от 1910 година. — Направи кратка пауза, за да си поеме дъх. — Някои пък ви защитаваха, като твърдяха, че не сте дошли тук, за да ни колонизирате, а да работите заедно с нас и така сте ни помогнали да се развием.

— Аз лично съм чувал много испанци да критикуват онези, които ни наричат глупаци — намеси се Хосе, за да накара Килиан да свали поглед от Бисила и да се вслуша в разговора. — Белите са тези, които искат народът буби да се обяви против испанците и да се бори за независимост, предполагам, за да могат в деня, в който това стане, те да поемат управлението на острова с подкрепата на местните си приятели.

Килиан потърка чело, учуден и объркан от чутото.

— Аз съм испанец и нямам скрити намерения, защото го смятам за пълна глупост.

— За да се смекчи положението и да не се почувстват обидени нито испанците, нито хората буби, решиха да го обявят за motuku или botuku, което ще рече ръководител, знатен човек, глава на населено място или район или човек, който заслужава уважение. Почетното звание ще бъде присъдено на специална церемония, на която удостоеното лице ще получи за спомен предмети от буби занаятчийството…

— Както и млада девица… — добави Бисила, докато се приближаваше към тримата мъже. — Добър ден, Килиан.

— Добър ден, Бисила — отговори Хосе с усмивка. Не можеше да скрие гордостта, която изпитва от любимата си дъщеря. — Как си днес?

— Много добре, благодаря.

Говореха на буби, а на Килиан много му харесваше мелодията на този език, който от устата на Бисила беше изключително вълнуващ. Спомни си колко пъти се беше опитвала, но без успех, да го научи на още няколко думи и изрази извън задължителните поздрави за добър ден и довиждане в малката стая в болницата, обзаведена за превързочна. Като прилежен ученик Килиан се оставяше тя да хване ръката му, за да може той да почувства вибрациите на гласа на особено трудните за него звуци, но щом усетеше докосването й, той забравяше уроците и започваше да я гали първо по ръцете, после по врата и накрая по бузите. Тя затваряше очи, повдигаше брадичка и му предлагаше устните си, за да възприеме звуците, думите и изразите на разбираем за него език.

Килиан тръсна глава, за да се освободи от мислите, които предизвикваха приятен гъдел между краката му. Трябваше да се владее…

Бисила продължи с подчертана ирония в гласа:

— О, да, уговорката беше губернаторът да запази територията девствена, както я е получил, да я приеме като дъщеря и да й засвидетелства бащинска обич.

Симон погледна победоносно.

— Протестите и писмото, което изпратихме да го помолим да откаже да приеме подобно звание, накараха губернатора да заяви, че няма да има церемония, защото си заминава. А сега, ако нямате нищо против — обърна им гръб, докато говореше, — да се заемем с това и да приключим възможно най-скоро.

Хосе се усмихна на резкия начин, по който Симон приключи разговора, и се захвана за работа. Обърна се към дъщеря си:

— Какво те води днес насам, Бисила?

— Нали ще дойдеш в събота в Бисапо за коронацията на новия шеф?

Хосе кимна за потвърждение и погледна косо към Килиан, който ги слушаше с интерес.

— Аз също бих искала да присъствам — каза Бисила, — но не искам да отида сама.

Сама? Без Моси? На Килиан му беше ясно, че и той иска да отиде. Гърдите му се стегнаха от чувство на вина. Не трябваше да забравя, че Бисила беше омъжена, а в последните седмици и двамата бяха пренебрегнали този факт.

Но няколко дни с нея извън Сампака…

— Осе — започна с надеждата да го поканят, — в петък приключва работата на сушилните… Няма причина да не придружиш Симон в толкова важен за него ден.

Килиан изчака с нетърпение отговора на Хосе:

— Може би и на теб ще ти е интересно да присъстваш на церемонията?

— За мен ще е чест, Осе — побърза да отговори Килиан и хвърли бърз доволен поглед към Бисила, която сведе глава, за да не се види радостта в очите й.

Бисила каза, че трябва да се връща в болницата, и се сбогува.

— Сбогом, Симон, сбогом Осе, сбогом Килиан.

— Сбогом, Бисила — отговори Килиан, който за всеобщо учудване се опита да произнесе поздрава на буби.

На няколко крачки от тях Симон се изсмя с глас.

Килиан бързо се върна към работата си. Все още беше сряда. Оставаха три дълги дни… Започна да обикаля около поточната лента, за да се убеди, че всичко е наред.

Беше го обхванало нетърпението на Симон, но причините бяха различни.

Излязоха от сушилните късно вечерта. Денят беше изтощителен извън глътката свеж въздух от неочакваното посещение на Бисила.

Мъжете не повдигнаха отново политическите теми, но Килиан се замисли сериозно по въпроса и докато минаваха през двора, каза на Хосе:

— След като чух Симон, имам усещането, че тази нова епоха се гради от брътвежи. Научаваме за случващото се от слухове. Нещата не се казват открито. Във вестниците „Абанос“, „Пото-Пото“ и „Понеделнишки новини от Фернандо По“ няма никакви новини, дори „Испанска Гвинея“ и „АВС“ мълчат по въпроса. Има само по някой ред за различните движения. Точно обратното, пише се само за мира и хармонията между бели и черни.

Хосе вдигна рамене.

— Може би испанското правителство не иска белите, които живеят тук, да знаят със сигурност, че колониалната епоха ще приключи рано или късно, за да не се притесняват…

— Тогава всички трябва да се притесним. — Килиан вдигна ръце и попита с насмешка: — Нали всички сме испанци? Сега ти си точно толкова испанец, колкото съм и аз.

— Така ли? Иска ми се да видя физиономиите на съседите ти от Пасолобино, ако дойда да живея при теб. Наистина ли мислиш, че ще ме приемат за испанец като тях? Законите се променят бързо, но хората не, Килиан. Може сега някои от нас да могат да посещават местата, които доскоро бяха само за бели, да ходят на кино, да ползват обществения транспорт, да седнат до бял в катедралата, дори да се къпят в басейни заедно с бели, но това не значи, че някои ще се въздържат от гримаси на погнуса… На хартия съм испанец, Килиан, но дълбоко в душата си знам, че не съм.

Килиан спря и го хвана за ръката.

— Никога не съм те чувал да говориш така, Осе… Съгласен ли си с каузата, която защитават Симон и Густаво?

Хосе погледна приятеля си и каза:

— Виж, Килиан… Стара африканска поговорка гласи, че когато два слона се бият, страда тревата. — Изчака Килиан да осмисли думите му и продължи по пътя. — Каквото и да се случи, винаги ще страда тревата. Това е, в което вярвам аз. Винаги е било така.