Лус Габас
Палми в снега (17)

XVI
Ribalá ré rihólé

Брак по любов

Докато вървяха към Бисапо, Килиан си мислеше за привилегията да присъства на назначаването на шефа буби. Много пъти Хосе му се беше оплаквал, че новите буби поколения не спазват стриктно традициите на народа си. Испанското влияние в образованието и в ежедневието на острова е основната причина, но Хосе изтъкваше и факта, че младите вече не се вслушват в съветите на старите и че някой ден ще съжаляват за безвъзвратно загубените обичаи.

Церемонията беше специална, защото, въпреки че метрополията се месеше в племенния живот и назначаваше местните управници и испанските уредници по селата, в Бисапо все още избираха свой водещ, макар и само за да запазят символиката на онова, което са били. То беше едно от малкото села, в което традициите се спазваха в най-чистия им вид, а Симон беше един от младежите, които държаха това да се запази, и в момента ги предвождаше с учудваща за всички енергия.

Килиан познаваше до най-малка подробност пътя до Бисапо. Пътеката между палмите. Рекичката. Кедровата гора. Стръмният склон. Беше идвал поне двайсет пъти през годините, прекарани във Фернандо По. Не му беше необходимо да следва стъпките на Хосе, нито да чака някой да разчисти гъстата растителност, препречваща тясната пътека. Знаеше със сигурност, че дори и в тъмнината на нощта ще стигне до селото без проблем.

Въпреки това този път предпочете да върви последен, зад Бисила, и да гледа изящните й движения.

Носеше бели сандали и лека рокля на зелени листенца до коленете, която полепваше по тялото й и очертаваше формите му. Бисила знаеше, че мълчанието му се дължи на присъствието й, и от време навреме се обръщаше и го даряваше с усмивка.

Килиан осъзнаваше, че присъствието му на церемонията беше привилегия за него, въпреки че Хакобо беше против, тъй като смяташе, че не бива да ходи на събитие, което само подклажда желанието за независимост. Но брат му нямаше как да знае, че истинската причина за отиването му в Бисапо беше друга. Онова, което радваше Килиан, беше възможността да сподели няколко часа с Бисила без припряността и нервността на уж случайните им срещи.

Малко преди да стигнат до Бисапо, видяха голяма група хора, които нетърпеливо очакваха появата на новия шеф под дървената арка с две свещени дървета отстрани, която служеше за вход към селото, а този ден беше накичена с безброй амулети. Симон се затича, защото трябваше да се преоблече. Хосе поздрави събралите се мъже и жени. Всички бяха облечени традиционно: мъжете бяха си сложили огромни сламени шапки с кокоши пера, а жените носеха на врата, китките и глезените нанизи с кристални мъниста, раковини и змийски прешлени. Повечето се бяха изрисували с бяла боя, с чиято силна миризма Килиан вече беше свикнал.

Бисила използва суматохата, за да му обясни подробно какво точно се е случило преди пристигането им. Приближи се до него, така че раменете им да се докоснат, но без това да буди подозрение, а да изглежда съвсем естествено, сякаш местна жена обяснява събитието на чужденец.

— Ритуалът по избора и коронясването на новия шеф — започна Бисила — се подчинява на строги правила, както и погребението, и траурът след смъртта на предишния, макар че има известни промени: най-възрастните членове на племето казват, че старата традиция повелява да се изгори селото на починалия.

— Представяш ли си да изгорят Санта Исабел след смъртта на кмета? — пошегува се Килиан.

Бисила се засмя и се притисна по-силно до рамото му.

— След като бъде избрана датата на церемонията, се построява жилище за новия, за да могат подчинените и жените на предишния да поживеят още една седмица…

— Любопитно… — прекъсна я отново и й отправи страстен поглед — и изтощително…

— … след което — продължи тя, без да обръща внимание на коментара му, но с усмивка — новият застава под свещеното дърво, посветено на душите на починалите му предшественици. Тогава всички призоваваме душите и духовете от отвъдното да го благословят, да го закрилят и да го пазят, за да не опетни честта и паметта на стоялите преди него на трона. Също така принасяме в жертва коза, а с кръвта й мажем гърдите, раменете и гърба на новия шеф. После той трябва да се покатери на палма с лъкове на краката, да извлече сока, от който се прави виното, и да отреже листата за палмовото олио. Накрая го завеждаме на плажа или на някоя река, където измиваме тялото му, за да го освободим от греховете на предишния му живот, мажем го с бяла боя, обличаме го и процесията се прибира в селото с песни и ритуални танци.

Килиан прошепна:

— Бих искал ти да ме назначиш за твой шеф. Най-вече ми харесва банята в реката и твоите ръце да ме намажат с бялата боя, въпреки че ще ми е трудно да се покатеря на палма, освен ако ти ме чакаш горе…

Бисила прехапа долната си устна. Беше й трудно да устои на желанието да се хвърли в прегръдката му и да се смее с глас, за да могат всички да усетят щастието й.

Хората се струпаха около новата къща на шефа. Те не помръднаха. Останаха на мястото си, дискретно притаили се зад останалите присъстващи. От засилващия се шепот на тълпата разбраха, че той е излязъл и отива към площада. Поради разстоянието Килиан не можа да види чертите на лицето на бащата на Симон — нисък, набит, мускулест мъж, — но видя, че цялото му тяло беше окичено с белите раковини, които преди много време са служили за разменна монета. Черупките бяха нанизани като гривни по ръцете и краката, а на кръста му образуваха колан, от който висеше дълга маймунска опашка.

Мъжът измина няколкото метра под ентусиазираните възгласи на съседите си и седна на примитивния каменен трон, където му сложиха короната с кози рога, украсиха я с пера от фазан и папагал и му връчиха жезъла — бамбукова пръчка и череп на коза, от който висяха връвчици с раковини. Всички, дори и Килиан, извикаха мощно, за да изразят радостта и вълнението си.

Когато Килиан извика като останалите, Бисила нежно го погали, а той отвърна на ласката й, като прокара пръст по дланта й.

Възрастен мъж отиде при новоизбрания, постави ръце на главата му и произнесе молитва, чрез която го задължаваше да постъпва достойно като предшествениците си. Завърши проповедта си с израз, който Килиан повтори, след като Бисила му го преведе:

— Няма да пиеш вода, която не е от планината или от дъждовете.

Замисли се. За човек, произхождащ от долина, заобиколена от високи планини, това просто изречение имаше дълбок смисъл. За него самия нямаше по-чиста вода от разтопилите се снегове.

Бисила стисна ръката му, но веднага я пусна, за да не я видят. С трептящо сърце, той успя някак си да насочи вниманието си към церемонията. Група мъже ескортираха новия шеф. Бяха облечени като воини, въоръжени с дълги копия, с назъбени остриета и носеха щитове от кравешка кожа. Всички те бяха високи и мускулести, а повечето от тях имаха и скарификации на различни места по телата. Бяха си боядисали косите с червена глина, която се стичаше, образувайки малки плитчици като тези на Бисила.

Тя му посочи двама от тях.

— Виж кой е там!

Килиан трудно разпозна Симон. Беше се облякъл като древен воин! За първи път виждаше африкански воини, защото битките отдавна бяха прекратени и се обличаха така само за специални ритуали и церемонии.

— Въпреки младостта си — каза Бисила — Симон е сериозен защитник на обичаите на нашия народ.

— А кой е този до него?

— Не помниш ли брат му Собеупо?

— Доскоро беше дете, а виж го сега! Станал е истински мъж.

— Да, Килиан. Времето лети…

„Особено когато сме заедно“, помислиха си и двамата.

Церемонията приключи и започна празненството, което, както каза Бисила, щеше да продължи цяла седмица, през която само ще ядат, пият и танцуват.

— Жалко, че не можем да останем толкова дълго — оплака се той.

— Тогава трябва да използваме времето, с което разполагаме — предложи тя.

По време на пиршеството стояха разделени, но постоянно се търсеха с поглед. Седнал до Хосе и синовете му, Килиан яде козе месо и батати и пи палмово вино и коняк.

Сред смях и закачки Хосе успя да накара Килиан да се събуе и да танцува заедно с тях, но това съвсем не беше лесно, защото във вените му не течеше африканска кръв, а и чувството му за ритъм съвсем го нямаше. Въпреки това беше благодарен, че буби танците бяха по-умерени и не толкова главозамайващи и еротични като тези на нигерийските работници.

Затвори очи, отпусна тяло и успя да усети ритъма. Ледена тръпка премина през тялото му и го накара рязко да се обърне. Видя прозрачния поглед на Бисила, вперен в него. Без да откъсва очи от омайния образ, си наложи да се отърси от сковаността и да затанцува като останалите. Усилието му беше възнаградено от усмивката на одобрение, с която тя го гледаше, докато танцът приключи и Килиан отказа да танцува повече. Знаеше, че тялото и главата му не издържат на големи количества вино, и въпреки това не отказа купата, която Хосе му подаде, и започна да се разхожда напосоки и да поздравява хората наляво и надясно, защото това правеше и Бисила и така можеха да се засекат за няколко кратки мига.

В съзнанието му изплуваха картини от празненствата в Пасолобино: мъже, катерещи се по висок стълб на площада, танците в ритъма на кастанетите, оркестърът, процесията със светеца из улиците…

Даде си сметка, че напоследък много рядко се сеща за Пасолобино, роднините и съседите. Дори по-лошо: почти не му липсваха! Откога беше така? Беше сигурен, че откакто животът му започна да се върти около срещите с Бисила.

Дори майка му го беше упрекнала в едно от писмата си, че е започнал да пише по-рядко, твърде лаконично и основно по въпроси, свързани с делата на семейство Ребалтуе. В писмата си Килиан даваше нареждания как да се използват парите, които изпращаха двамата братя.

Хакобо му беше казал нещо по въпроса може би, защото Мариана му беше писала, че се притеснява за него, но и двамата бяха прекалено заети и нямаха време да говорят за това. От години не споделяха еднакви интереси и приятели. Бяха се разбрали: на Килиан не му харесваше компанията на брат му, Хакобо пък не одобряваше приятелствата на брат си с местните, така че всеки си живееше живота, без да се бърка в този на другия.

Освен това на Хакобо никога не би му хрумнало, че брат му може да е влюбен в негърка, защото за него черните жени бяха създадени за забавление, а не за любов. Дори и да допуснеше, че брат му е залитнал по някоя, нямаше да се притесни, защото знаеше, че рано или късно ще напуснат окончателно Фернандо По. Беше въпрос на време, а Хакобо не беше чувал бял мъж да е завел черната си любовница на полуострова.

Килиан затвори очи и остави африканските песни, ароматът на храната и вкусът на палмовото вино да завладеят сетивата му, за да не мисли за друго, освен за този миг и за това място.

Ще последват дни на напрегната работа и трудни решения, но в момента се намираше някъде из Африка и споделяше празника на хора, които беше обикнал.

В момента Бисила беше до него. Нямаше нужда от нищо друго.

 

 

Беше много тъмно, когато Килиан влезе в колибата, която бяха приготвили за единствения бял на празненството, което продължаваше все така оживено. След като Бисила се прибра под претекст, че била много изморена, той също реши да се оттегли дискретно, преди алкохолът да го повали, както вече беше се случвало. Почувства се много самотен сега, след като от половин час не я беше виждал, а цял ден се беше радвал на присъствието й от разстояние, без да може да я докосне, и се беше опитал да потисне изкушението с алкохол. За щастие, здравият разум надделя, като си помисли, че трябва да е с бистър ум, ако изобщо се появеше някаква възможност да сподели няколко мига насаме с Бисила.

Докато прекрачваше прага, усети силна болка в десния крак. Погледна и видя, че се беше порязал и от раната започваше да тече кръв. Влезе и потърси нещо, с което да се превърже и да спре кръвта. Прилоша му и седна.

Вратата се отвори и влезе Бисила.

Извика от възторг.

Беше свалила роклята в европейски стил и се беше накичила с нанизи с раковини и кристални мъниста като останалите жени на празника. Тялото й беше намазано с бои и блестеше в червеникаво и охра. Беше се увила с парче плат в ярки цветове, полепнало по нея като втора кожа.

Топла тръпка премина през тялото й от погледа на Килиан, но видя раната и веднага коленичи, за да я разгледа отблизо.

— Какво ти се случи? — попита и хвана крака му. — Все ми се налага да коленича пред теб — пошегува се.

Килиан се усмихна.

— Настъпих нещо на влизане. Заби се в крака ми и бликна кръв.

Бисила се зае да го превърже. Намокри плат в купичка вода и много внимателно почисти раната.

— Убол си се на издънка на палма.

Килиан се ококори, учуден.

— Искаш да кажеш, че пред вратата е тръгнала да пониква палма?

— Мислех, че знаеш, че пред вратите си слагаме пробити раковини, а през дупката прокарваме палмови издънки.

— И защо го правите, ако може да се знае?

Бисила му отговори, без да вдигне поглед от парчето плат, с което превързваше раната:

— За да се пазим от Дявола, ако се приближи. Щом докосне раковините, веднага изчезва.

Килиан се изсмя.

— Сатаната ще да е с много нежни крака, след като някаква раковина и пръчица могат да го спрат.

Бисила стегна превръзката.

— Внимавай, Килиан, не трябва да се шегуваш с това. Нали виждаш, че една малка издънка те повали…

Килиан се изправи и я погледна в очите.

— Нямах намерение да се шегувам с теб. В Пасолобино също все още има хора, които слагат кози и птичи крака по вратите си, да се пазят от злите духове и от вещиците. Просто си представих как дяволът се убожда и изохква от болка като мен, и ми стана смешно…

Без да каже дума, Бисила запали огнището, което се намираше в средата на помещението, постла дебелата рогозка върху еленските кожи на пода и постави мрежата против комари, така че да покрие цялото импровизирано легло.

Погледна Килиан и развърза плата, който беше увила около тялото си. Обърна се, легна на рогозката и протегна ръце към Килиан, подканвайки го да отиде при нея.

Килиан се изправи, без да откъсва поглед от тялото й.

Беше много по-хубаво от онова, което си беше представял. Белите блузи, които носеше, прикриваха много добре набъбналите й от майчинството гърди. Сърцето му заби лудо. Приближи се, легна до нея и протегна лявата си ръка, за да може Бисила да се облегне на нея.

Килиан плъзна дясната по гърба й до ханша, а след това до гърдите. Повтори движението няколко пъти, за да се увери, че в прегръдката му наистина беше Бисила. Кожата й беше мека и гладка. Бялата му ръка изпъкваше върху тъмната й кожа. Не можеше да разбере защо му беше нервно. Имаше опит с жените, но Бисила беше специална.

Когато му се усмихнеше, забравяше всичко.

Тя вдишваше аромата на мъжа, в когото се беше сгушила. Толкова дълго беше чакала този миг. Усети, че сърцето й бие различно: весело и в очакване. Тази нощ нямаше да бързат, нито да внимават какво говорят, защото най-накрая бяха сами.

Не я интересуваше бъдещето.

Не я интересуваше Моси.

— Най-сетне сме заедно ти и аз, снегът и какаото — каза Килиан с пресипнал глас. — Нямаш представа колко пъти съм мечтал за този момент.

Бисила повдигна глава и го погледна с огромните си очи.

— Аз също. Остави ме тази нощ да те почета като истински шеф. Тялото ми не е девствено, но сърцето ми ти принадлежи. Отдавам ти почит.

Думите й го смутиха. Наклони глава и я целуна по плътните устни.

— Тази нощ ти ще си моята кралица — прошепна. — Дори нещо повече: ще си покровителката на моята душа.

Телата им си паснаха идеално. Това беше логичният резултат след толкова дълго време на очакване, през което трябваше да се задоволяват с бегли погледи, откъснати думи, кратки целувки и обещаващи ласки. Най-после беше дошъл моментът да се насладят на допира на телата си.

И двамата бяха споделяли плътта си с други, но никога не бяха отдавали душите си.

А сега душите им се сливаха. Отдавна знаеха, че точно за това бяха копнели.

Празненството, макар и вече не толкова шумно, продължи още дълго. Килиан предположи, че повечето се бяха оттеглили за сън, за да се възстановят за оставащите празнични дни. Скоро Бисила трябваше да се върне в колибата си, за да не даде повод за подозрения.

Килиан беше прилепил тяло до нейното, а главата му се беше наместила удобно между гърдите й. Тя галеше косата му с нежни движения и от време навреме се надигаше и го целуваше по челото. Той беше на върха на щастието, но имаше нещо, което го тревожеше.

— Не е справедливо да трябва да се крием — каза със сънлив глас. — Не знам дали ще мога да се въздържам, като те видя.

— Ще трябва да сме още по-внимателни — каза и се изправи. — Сега съм прелюбодейка.

Думата им подейства, сякаш цял тон чували с какао се стовари отгоре им. Бисила принадлежеше на Моси. Това беше неоспорим факт и нямаше какво да се направи. А най-лошото беше, че ако ги разкрият, Бисила щеше да бъде жестоко наказана. Това беше риск, който бяха поели, но губещата винаги щеше да е тя.

— В това отношение няма голяма разлика между твоята страна и моята — изтъкна Килиан. — Един мъж може да бъде с няколко жени и нищо няма да му се случи, но ако хванат жена в изневяра, животът й се превръща в ад в пълния смисъл на думата.

— Когато бяхме малки, за да ни плашат, ни казваха, че закачали прелюбодейките на дърво, а на краката им завързвали камъни, та мъките им да са още по-големи, или че им отрязвали ръцете, а в най-лошия случай ги заравяли живи, като оставяли главите им открити за храна на животните. — Килиан потрепери, като си представи сцената. — При нас, за разлика от други племена, когато жена овдовее и спази траурните ритуали, може да има всички мъже, които пожелае, но няма право да се омъжи отново.

Килиан не успя да се сдържи и се усмихна.

— Ако ми беше жена, нямаше да искам да те споделям с никого.

Бисила го погали по гърдите и сложи ръце на сърцето му.

— Ще сме много внимателни — прошепна. — Това ще е нашата тайна. Не можем да се надяваме на друго, въпреки че това е много повече от онова, за което съм мечтала.

Килиан хвана ръцете й, приближи ги до устните си и ги целуна.

— Аз продължавам да мечтая за повече, скъпа покровителко на душата ми — каза шепнешком.

Бисила въздъхна. Нощта беше погълнала всички звуци. Селото беше потънало в абсолютен покой. Трябваше да си тръгва. Освободи се от прегръдката на Килиан, протегна ръка и взе пъстроцветния плат. Застана на колене и го уви окото тялото си. Килиан легна на една страна, облегна се на лакът и подпря глава на ръката си. Не преставаше да я гледа и да гали бедрата й. Бисила го спря, наведе се, целуна го и се изправи. Преди да излезе, го погледна и каза:

— Каквото и да се случи, Килиан, няма да забравя тази нощ. — Лек полъх на вятъра отнесе последните й думи, но той беше сигурен, че ги е чул: — Винаги ще съм с теб.

 

 

Няколко седмици по-късно Бисила затвори вратата на стаята на Килиан, като внимаваше да не вдига шум, провери дали роклята й беше правилно закопчана и мина по коридора, все още под влияние на усещанията от срещата си с него. Зави надясно към стълбите и замръзна на място. Наистина ли чу някакъв глас?

Върна се няколко крачки, долепи се до стената и се заслуша.

Нищо. Беше си въобразила. Погледна луната и разбра, че се беше забавила повече от друг път. През седмицата всички работници спяха дълбоко по това време. Хвана се за перилата и слезе по стълбите, като се стараеше стъпките й да са възможно най-безшумни, сякаш това би помогнало, ако някой излезе насреща й. Сърцето й заби лудо. Знаеше, че е много рисковано да ходи в стаята на Килиан, но какво друго им оставаше?

След церемонията по назначаването на бащата на Симон за шеф бяха продължили да се срещат скришом. Той минаваше през болницата под различни претексти: да вземе някакво лекарство или да посети болен работник точно когато смяната й приключваше. Любеха се бързо, почти без да си говорят. Превърнаха малката стая, пригодена за килер, където имаше складирани стари легла, в свое любовно гнездо. Беше неудобно, но по това време никой не влизаше там.

Въпреки това и двамата предпочитаха да се приютят в неговата стая, когато Бисила имаше нощни дежурства. Точно затова тя предпочиташе да работи през нощта, нещо, с което Моси беше съгласен, защото възнаграждението беше по-високо. Тогава можеха да легнат удобно в леглото на Килиан и да се насладят на момента, без да се притесняват, че някой може да влезе в болничната стая и да ги изненада.

Преодоля и последното стъпало и мина през преддверието с белите колони. Вървеше, залепена до стената, с поглед, вперен в двора, за да се увери, че е празен. Нямаше жива душа. Изведнъж зад гърба й се отвори врата и я удари толкова силно, че се олюля. Извика и скри лицето си с ръце.

— За бога! Откъде идваш по това време, момиче?

Лоренсо Гарус си представяше какъв ще е отговорът.

Не му беше приятно, че служителите приемаха приятелките си в стаите на имението, но след толкова години на този климат беше разбрал, че е най-добре да не се засяга темата.

— Бисила! — Хосе се приближи и се вгледа в лицето й. — Случило ли ти се е нещо? Това е дъщеря ми — обясни. — Работи като медицинска сестра при дон Мануел.

Управителят я изгледа.

— Какво правиш тук посред нощ?

Бисила преглътна, докато се опитваше да измисли някакъв логичен отговор. Ясно й беше, че по това време не можеше да каже, че е дошла да търси баща си. Още двама мъже излязоха от стаята. Бяха Хакобо и Матео. Хосе я гледаше в очакване на отговор. Беше любопитен, както и всички останали. Краката й се разтрепериха. Пое си дълбоко въздух, опита се да се успокои и отговори:

— Казаха ми, че Симон не се чувствал добре, дори не можел да стигне сам до болницата.

Замълча и благодари на облака, който скриваше луната, защото така в пълния мрак не можеха да видят лицето й и да доловят лъжата.

— Симон? — попита Хакобо, учуден. — Видях го на вечеря и беше добре.

— Не можел да спре да повръща. Явно храната не му е понесла. Но утре ще е добре. Проблемите с храносмилането минават за няколко часа. Ако ме извините, трябва да се връщам на работа. — Бисила погледна баща си и го дари с най-очарователната си усмивка. — Лека нощ, татко.

Луната изплува иззад облака и освети Бисила и мъжете. Гарус и Матео останаха изненадани от необикновената красота на дъщерята на Хосе; Хакобо се сети, че тя беше зашила раната на ръката му; а Хосе се намръщи. Въобразяваше ли си, или дъщеря му наистина сияеше от щастие? Не я беше виждал такава дори и след раждането на Инико — толкова озарена, толкова доволна…

Бисила тръгна с лека стъпка, радостна, че беше успяла да се измъкне на косъм. Изведнъж сърцето й се сви, като си помисли, че след Хакобо и Матео от стаята можеше да изскочи и самият Симон. Но, слава богу, той не се появи. Сутринта, като й свърши смяната, ще отиде да говори с него и да повтори лъжата си, ако някой от четиримата го попиташе. За нея той щеше да направи това и много повече. Бяха много добри приятели още от детството си и много се уважаваха. Въздъхна с облекчение и се отдаде на спомените от срещата с Килиан.

Хосе се замисли, но не каза нищо. Дъщеря му да отиде да посети болен без чантата с медицинските материали?

На сутринта Хосе първи видя Симон, много преди Бисила да отиде при него.

— Как е стомахът ти? — попита направо.

— Стомахът ли? — учуди се Симон.

Хосе изпъшка.

— Ако някой те попита, кажи, че вече си добре благодарение на помощта, която си получил снощи от Бисила, ясно?

— Мога ли да знам защо трябва да лъжа? Знаеш, че за теб и за Бисила бих направил всичко, но все пак съм любопитен…

Хосе погледна към небето. Какво правеха духовете? Да не са се побъркали? Не му ли стигаше притеснението за бъдещето на близките му? Сега и за това ли да се притеснява? Нали беше изпълнил стриктно всичките си задължения към тях? Светът ставаше все по-объркан.

— Няма да ти кажа нищо повече — каза със спокоен глас.

Стигаше един да се съмнява. Нямаше нужда и друг да се притеснява от случващото се.

 

 

— Мисля, че Осе е разбрал за нас.

Килиан дръпна още веднъж от цигарата, преди да я загаси в пепелника на масичката. Бисила лежеше, облегната на ръката му. Погледна го и го попита без нотка на притеснение:

— Казал ли ти е нещо?

— Мълчанието му… — Килиан се поколеба. — То е, което ме кара да си мисля, че знае нещо. Вече не се виждаме и не говорим толкова често, колкото преди, но не ме е питал, нито ме е упреквал.

Бисила го погали по гърдите.

— Това притеснява ли те?

Килиан се замисли, преди да отговори:

— Ще ми е много мъчно, ако си мисли, че съм го засегнал. — Приглади косата си и погледна към тавана. — Ами ти? Не се ли притесняваш?

— Мисля, че при други обстоятелства би се радвал да му станеш зет.

— Може би няма да е зле да изляза с другите, да се завъртя из казиното с Матео и Марсиал… Ако баща ти знае за нас, може и други да са разбрали, а това е опасно за теб.

— Той никога няма да каже нищо!

— Но и Симон — прекъсна я Килиан. — Не знам дали можем да му имаме доверие. Вчера ме попита с доста неприятен тон къде точно ме боли, че ходя в болницата.

Бисила се изсмя.

— А ти къде му каза, че те боли?

Изправи се, възкрачи го и започна нежно да го гали и бавно да го целува по лицето — по очите, по клепачите, по ушите, по устните, и тихичко му повтаряше:

— Diokó, mö papú, mö lümbo, lö tó, möë’ë, annö, mbëlu?

Килиан потръпваше, когато тя му говореше на своя език, докато го целуваше.

— Не те болеше тук, нали? — попита закачливо и се завъртя, за да застане зад гърба му.

Продължи да го гали: плъзна ръка по гърба му до кръста, а после до краката.

— Attá, atté, matá, möësó?

Килиан се обърна по гръб, прегърна Бисила и я привлече към себе си.

— Не, Бисила — прошепна. — Казах му, че ме боли тук.

Вдигна ръка и посочи гърдите си.

— Ë akán völa. Моите гърди.

Доволна, Бисила го дари с широка усмивка.

— Каза го много добре. Започваш да го научаваш!

Килиан й върна усмивката и я погледна страстно.

— Сега е мой ред — каза и легна отгоре й. — Не искам да забравяш малкото, което знаеш на моя език.

Започна да й говори, докато я целуваше по цялото тяло:

— Istos son els mios güels, els mios parpiellos, el mio naso els mios llabios, la mia boca, el mio mentón… — Завъртя се, за да застане зад гърба й, и плъзна ръка по гърба й до кръста, а после до краката. — La mia esquena, la mia cintura, las mias camas… — Протегна ръка и я погали по гърдите. — Iste ye mio pit.

Бисила хвана ръката му и я задържа.

— Странна комбинация! — каза замислено. — Два езика: буби и пасолобински.

Килиан я захапа леко по ухото.

— Какво лошо има в тази комбинация? — прошепна, докато плъзгаше ръка надолу до вътрешната страна на бедрата й.

Бисила се притисна с всичка сила до тялото му. Килиан усети топлината на кожата й.

Топлината й го възпламеняваше за секунди и той усети влагата, която го подканваше.

— Wë móná mö vé — каза Бисила и се обърна по гръб. — Мисля, че твоят език е нещо като: Yes… un… bordegot… jborche!

Произнесе думите много бавно, за да може Килиан да ги разбере. Възхити й се: тя учеше по-бързо от него.

— Ти го каза! Аз съм лошо момче! Но това не е половината от лошотията, на която съм способен…

Тя се изправи, а той за пореден път се наслади на красотата на тялото й.

Малко по-късно, когато и двамата си поеха дъх, Килиан въздъхна и каза:

— Иска ми се да не трябваше да се крием…

Бисила се усмихна и след няколко секунди му отговори:

— Килиан… При други обстоятелства би ли ме приел за твоя жена?

Той се надигна, погледна я втренчено и каза с твърд глас:

— Това, което най-много искам, е да излезем на слънчева светлина и да се разходим, хванати за ръка; да отидем на танци в Санта Исабел; да имаме наша собствена къща, в която да дочакаме да одобрят браковете между испанци и гвинейки…

Бисила премигна, преглътна и се осмели да попита:

— А няма ли да те интересува какво ще говорят за теб?

— Мнението на белите тук, ако това имаш предвид, не ме интересува, дори и това на брат ми, който непрекъснато си ляга с черни жени. А останалите членове на семейството ми са твърде далеч и каквото и да кажат, няма да ги чуем.

Притисна го силно в прегръдката си.

— Принадлежим на два много различни свята, Бисила, но уверявам те, че ако ти не беше омъжена, отношенията ни щяха да са други. Аз не съм виновен, че обичаите и законите са такива. — Замълча. — А за теб няма ли да е важно мнението на близките ти?

Бисила се освободи от прегръдката му. Седна, а той постави глава в скута й. Погали го по косата и каза:

— При мен ще е по-лесно. Аз съм на земята, на която съм се родила. Няма да престана да се виждам с близките си. Ще съм с теб на моя територия, а баща ми с най-голямо удоволствие ще одобри брака ми по любов с мъж, който той много цени.

Погали го по бузите. Килиан я слушаше със затворени очи и се опитваше да осмисли думите й.

— Изглежда, че при мен нещата са по-сложни, Килиан, защото съм омъжена, но дори и да не бях, на теб пак щеше да ти е по-трудно. Щеше да ти се наложи да избираш между два свята и да се откажеш от определени неща.

Килиан не знаеше какво да каже.

Тя винаги съумяваше да предвиди неща, за които той дори не искаше да мисли. Сега живееше за и заради Бисила, но това не означаваше, че връзките му със семейство Ребалтуе са прекъснати. Знаеше прекрасно, че не беше напълно свободен, че беше неразривно свързан с миналото си, както винаги е бил баща му и много други преди него. Затова на смъртния си одър Антон го беше помолил да поеме грижите за столетната къща, която не беше просто наследена поколение след поколение постройка, а дом, от който той не можеше лесно да се откаже.

Брат му Хакобо беше щастлив, защото не страдаше за нищо. Вярно, работеше и изпращаше пари у дома, но знаеше, че беше в Гвинея само от финансови съображения и че рано или късно ще се върне в Испания, защото там е домът му. И през ум не му минаваше да живее на друго място, освен в собствената си страна.

На Килиан обаче домът Ребалтуе не му даваше право да избира къде да живее, а това го притесняваше, защото знаеше, че ще трябва да се върне там.

И Бисила го знаеше. Тя го познаваше по-добре от всеки друг. Разбираше, че връзките с родния му дом бяха по-здрави от окови, които за момент можеха да се разхлабят, но в следващия ще го впримчат с още по-голяма сила. Не че той сам ще ги затегне; просто обстоятелствата са такива. А може би духовете с техните си причини. И сигурно затова Бисила никога не го помоли, нито го упрекна за нищо. Осъзнаваше много добре мястото, което всеки от тях заемаше в собствения си свят.

Но и той се страхуваше не по-малко от нея от деня, в който белите ще трябва да напуснат острова окончателно. В продължение на месеци споделяха любовта си, без да се интересуват от случващото се около тях и още по-малко от промените, които налагаше борбата за независимост — дума, която никой от двамата не произнасяше пред другия, защото знаеше, че точно тя ще сложи край на любовта им. Но истината беше, че в момента всички разговори се въртяха около политиката. Беше им трудно да се абстрахират от онова, което чуваха на всяка крачка, казано, разбира се, много тихо, но все по-настойчиво: „Ще изгоним белите. Ще ги изхвърлим всичките. Няма да остане нито един…“.

Може би всичко това беше работа на духовете. Може пък да е писано пътищата им да се пресекат, а после да тръгнат в една и съща посока. Дълбоко в душите си и двамата се молеха духовете да се намесят в развоя на събитията и да спрат времето, така че нищо да не се случва, нищо да не се променя и да не им се налага да вземат трудни решения.

Килиан хвана ръцете на Бисила и ги целуна.

— Как се казва „хубава жена“ на буби?

— Muarana muémué — отговори му Бисила с усмивка.

— Muarana muémué — повтори тихо той. — Обещавам ти, че няма да го забравя.

 

 

Хакобо взе деветмилиметровия „Стар“, протегна ръце, притвори очи и стреля. Куршумът изсвистя във въздуха и се заби на няколко инча от центъра на мишената.

— Още няколко седмици и ще се научиш да стреляш като мен — каза Грегорио и попи потта си с кърпичка. — Кой иска да се пробва сега?

Останалите отказаха. Грегорио сви рамене, извади пистолета си и застана на линията за стрелба. Куршумът попадна точно в центъра на мишената. Направи жест на задоволство, постави оръжието на предпазител и го прибра в кобура, преди да седне при другите.

Следобедното слънце грееше безмилостно над клуба по стрелба, разположен между палмовите алеи и градините на нос Фернанда, на който все още нямаше никакви постройки. Испанските работници от Сампака си бяха взели по бира. Отдавна не се бяха събирали всички; все някой липсваше. Този следобед Матео ги покани да се почерпят по случай рождения му ден, преди да вечеря в дома на годеницата си. Хакобо предложи да отидат в клуба по стрелба, където напоследък той самият ходеше много често. В даден момент слухът свикваше с шума от изстрелите и човек можеше да се наслади на прекрасната гледка на морето, а и беше сравнително близо до площад „Испания“, където след това можеха да се срещнат с Асенсион, Мерседес и Хулия.

— И сега какво, Хакобо? Решил си да се учиш да стреляш с пистолет ли? — попита го Килиан. — Дивите кози се отстрелват с пушка, нали?

— Какви диви кози? — възкликна високо Марсиал. — Нали си напът да станеш експерт в лова на слонове?

Останалите се разсмяха. Всички бяха чували историята за лова в Камерун. Беше я разказвал толкова пъти, сякаш ставаше дума за десетки повалени слона, а не за един-единствен.

— Всъщност Дик ни посъветва с Пао да подобрим уменията си в стрелбата за всеки случай.

— Страх ли го е? — попита Килиан. За миг пред очите му изплуваха бледото, изгоряло от слънцето лице на англичанина и мрачният недоверчив поглед на сините му очи. — Мислех си, че приятелят ти не се страхува от нищо и от никого. Другият, португалецът, изглежда по-малодушен, но не и Дик.

— Ако общуваше повече с тях, щяха да ти станат по-симпатични — сопна му се Хакобо.

Килиан вдигна ръце за помирение.

— И вие трябва да се научите — намеси се Грегорио и ги посочи с бутилката, която държеше. — Във времето, в което живеем, си струва човек да е подготвен.

— На мен това ми е пределно ясно — каза Марсиал. — В деня, в който нещата загрубеят, аз изчезвам.

— Аз също. — Матео отпи голяма глътка от питието си. — Хора, не трябва да се държим като новака…

Всички се разсмяха. Младият сътрудник на Хакобо не успя да издържи и една цяла кампания. Една вечер някакви хора се заяли с него в „Анита Гуау“, защото бил бял. Не се случило нищо благодарение на намесата на служители от друго имение, но на следващата сутрин той поискал приключване на договора му и си тръгнал, без да дава никакви обяснения. На Гарус никак не му хареса загубата на служител, а на Хакобо му се наложи да работи за двама, защото се оказваше все по-трудно да се намерят хора, готови да заминат за Фернандо По.

— И вие можете да си тръгнете, без да поглеждате назад — каза Мануел. — На мен ми е жал за хората като тъстовете ми, които са си устроили бизнеса тук и на които в даден момент може да им се наложи да го изоставят.

— За какво говориш? — Килиан не искаше да чуе и дума за принудително напускане на острова. — Тук има какао за много дълго време. Всичко си е, както е било преди години.

— Ти на кой свят живееш? — смъмри го Хакобо. — Не чу ли, че министърът каза, че е настъпил момент на големи промени?

Брат му се намръщи.

— Кой би си го помислил, нали, Килиан? — Грегорио се обърна и го погледна с присвити очи. — В крайна сметка, ти най-добре се адаптира към условията на острова. Бих искал да знам защо… Явно Саде е права. Нали знаеш какво разправя наляво и надясно?

Килиан се подразни. Съжали за решението си да възобнови социалните си контакти, за да не буди подозрение. Времето, прекарано в казиното с Матео и Марсиал, беше наистина приятно, но продължаваше да не понася този мъж, колкото и рядко да се срещаха.

— И какво разправя? — попита Хакобо. — Защо винаги аз разбирам последен?

— Може би защото дружиш повече с Дик и Пао, отколкото с нас — каза Марсиал с намерение да смени темата, защото двамата с Матео искаха да скрият от него слуховете, които се носеха за брат му. — Да не би клубовете в Бата да са по-добри от тукашните?

Хакобо се обърна към Грегорио:

— Та какво разправя?

— Ами казва, че брат ти я е зарязал заради друга точно сега, когато… — Видя учудения му поглед и продължи: — Саде има дете от брат ти. Е, това е, което казва тя — побърза да добави. — Мулатче е.

Хакобо отвори уста, изумен. Настъпи дълго мълчание.

— Но… Как? — Намръщи се. — Килиан?

Брат му дори не трепна.

— Момент — погледна ги един по един. — И вие ли знаехте за това? Мануел?

— И за момент не го повярвах, Хакобо — отговори му лекарят. — Грегорио, нали Килиан престана да се вижда със Саде много преди ти да се забъркаш с нея?

Облекчен, Хакобо си пое въздух. Да се забавляваш с приятелките си, е съвсем различно от това да ти вгорчат живота, особено с дете, което беше най-сигурният начин да се изкопчат пари от бял мъж.

— Е, тогава, Грегорио, може би трябва да те поздравим за бащинството — каза Килиан съвсем спокойно. — Нали ти беше този, който винаги критикуваше собствениците и управителите на имения и ги обвиняваше, че имат деца мулати тук и там? Е, сега и ти си един от тях.

— Не съм единственият, който си е лягал с нея.

— Да, но съм готов да се обзаложа, че точно ти си улучил целта.

Грегорио го погледна заплашително.

— Изобщо не ми харесва това, че се опитва да опозори брат ми — каза остро Хакобо. — Дано не й хрумне да се обърне към властите.

— И какво, ако го направи? — Грегорио запали цигара. — Никой няма да обърне внимание на жена като нея.

— Това е голямо успокоение, нали, Грегорио? — Килиан стана. Социалният живот за днес му стигаше. За негово щастие, след няколко часа щеше да е с Бисила. — Е, аз си тръгвам.

Матео го потупа по ръката.

— Заприличваш все повече на баща си! От вкъщи на работа и от работа вкъщи.

Килиан не каза нищо. Погледът му случайно се срещна с този на Мануел, който побърза да погледне на другата страна и наведе глава. Така както знаеше, че Килиан не лъже за детето на Саде, беше убеден и че знае причината за честите му посещения в болницата. Не беше сляп. Килиан винаги попадаше на една и съща медицинска сестра.

— Знаете ли какво казва Хулия? — попита Мануел малко след като Килиан си тръгна. — Казва, че ако отидем в сиропиталището в града, ще потънем в земята от срам.

 

 

Саде се забърза по прашния път, водещ към родилния дом за местните жени в Санта Исабел, където преди три месеца беше родила сина си. Сградата беше двуетажна със скосен покрив, свързващ я с друга постройка, с вътрешен проход, с колони и арки, през които се отиваше до отделните помещения. Стигна до стълбите на входа и спря. Погледна към осеяното със звезди небе и си пое дълбоко въздух. Не се чуваше нищо. Природата се радваше на последните минути спокойствие преди разсъмване.

Бебето спеше спокойно в ръцете й. Покри телцето му с тънък бял плат, погали го по бузките, наведе се и го остави пред вратата. Погледа го няколко секунди, а после се обърна и си тръгна.

Като се прибра вкъщи, си направи чай и седна до прозореца на малкия хол. Повтори си още веднъж, че решението й да се отърве от детето беше правилно. За миг почувства угризение и въздъхна. Оплакванията й до правителствените власти и управителя на Сампака се оказаха безрезултатни. Единственото, което постигна, беше да предизвика бързо и дискретно разследване, от което се стигна до заключението, че нямаше никакво доказателство, нито съмнение, че Килиан е бащата на детето. В кой момент гордостта й я беше накарала да си помисли, че сега, като испанска гражданка, имаше възможност някой да задължи Килиан да поеме отговорността си? Нали така правеха в Испания? По време на бременността си дори си беше представяла, че двамата с него ще осигурят добър живот на детето, което току-що изостави.

След разследването вече нямаше никакъв смисъл да признае кой е истинският баща на детето. Всичко се провали. Загуби Килиан, даде живот на дете, за което дори родната му майка нямаше да се погрижи.

С рязък жест избърса една издайническа сълза, която се стичаше по бузата й. За нищо на света нямаше да позволи чувствата й отново да я подведат и да я накарат да действа безразсъдно, макар че благодарение на бременността пред нея се разкриваше обещаващо бъдеще. Сега имаше много неща, за които да мисли.

През последните месеци от бременността й Анита се беше съгласила да приеме помощта й в клуба и скоро се беше убедила в способностите на младата жена да набира клиенти, да съветва новите момичета и да подбира репертоара на оркестъра, така че клиентите да не искат да си тръгват; също така се беше погрижила и за обновяване на вътрешния дизайн на заведението. Анита искаше да прекара последните години от живота си в по-спокойна атмосфера от бурните нощи в клуба и беше открила в лицето на Саде човека, на когото да прехвърли бизнеса.

Саде обаче можеше да постигне желаното само ако се освободеше от единственото препятствие, което стоеше между нея и амбициите й. Трябваше да отдаде цялата си енергия на наследения бизнес, а защо не и да го разшири. Каза си, че в сиропиталището ще се грижат добре за детето и ще му осигурят образованието, нещо, което тя нямаше да може да направи през следващите няколко години. Имаше огромна разлика между условията, при които растяха изоставените от другите жени в клуба деца и отглежданите в испанското сиропиталище… Ако нещата й потръгнеха, по-късно можеше отново да го прибере при себе си… Успокои се, че, в крайна сметка, не беше лоша майка. Просто беше водила лош живот.

От нея и само от нея зависеше положението да се промени скоро.

 

 

— Защо не можеш да ми направиш тази малка услуга?

Хенероса не отстъпваше пред молбите на дъщеря си.

— Не разбирам какъв интерес имаш след толкова години. Какво значение има за теб какво ще направи тази жена?

— Оба ми каза, че приятелката й редовно ходи да го вижда в сиропиталището. Детето вече трябва да е на повече от година. Просто искам да знам как го е кръстила. Нищо не се знае, може един ден баща му да пожелае да го види…

— Като се има предвид колко неприятна ситуация се създаде, най-добре е да го забравим. В крайна сметка, това не е твоя работа.

Исмаел се изправи на пръсти, за да вземе една от фигурките от яслата, изобразяваща раждането на Иисус Христос, загуби равновесие, падна и се разплака. Виковете и неразбираемите му думи се смесиха с други от улицата. Хенероса го взе на ръце и погледна през прозореца.

— Хайде пак!

— Какво става? — попита Хулия.

— Баща ти и Густаво.

— Отивам.

Долу Хулия се сблъска с Оба, която, стресната от суматохата, беше излязла на вратата на магазина.

— Как започна това, Оба?

Оба посочи групата мъже, сред които Хулия разпозна Густаво и брат му Димас.

— Влязоха в магазина да купят алкохол за коледните празници, но баща ти отказа да им продаде, защото нямат разрешително от полицията. Те се ядосаха и му казаха, че вече могат да купуват същите продукти като белите, а Емилио им отговори, че това не се отнася за алкохола, защото остават още няколко дена до Коледа и трябвало да работят, а не да пият. Баща ти ги изхвърли и те отидоха да потърсят Густаво, който е председател на Кварталния съвет. Отдавна спорят.

Дванайсетина мъже бяха наобиколили Емилио, който им крещеше, побеснял:

— Когато ви устройва, сме равни, така ли? След като сме равни, защо аз не мога да гласувам? Имам същите права като вас! Същото право на глас! Дори имам повече права от някои от вас! Живял съм тук много по-дълго време от много от вас, които сте дошли след мен, а сега претендирате, че тази земя е ваша! А можели да гласуват само гвинейците с испанско гражданство… Да си загубят гражданството! Всички сме се побъркали!

Хулия разбра, че темата за алкохола е забравена и в момента спореха за предстоящия референдум за автономията на Гвинея. Обстоятелствата наистина се променяха много бързо. Ако прогнозите се сбъднеха, за по-малко от шест месеца бившата колония от испанска провинция щеше да стане автономна територия до получаването на пълната си независимост. Обединените нации разпоредиха да се даде независимост на колониите и Испания трябваше да се съобрази с това. Тръсна глава. Ситуацията беше неясна дори и за човек като нея, живял дълги години на острова. Доскоро колониалните сили на реда успяваха да се справят с радетелите за независимост като Густаво и всеки, който дръзнеше да се опълчи срещу Испания, биваше затварян в Блек Бийч. Сега обаче независимостта беше сигурна. Кой би го разбрал?

Освен това дори и в този момент, когато промените би трябвало да радват местното население, се спореше за това как да бъде постигната желаната независимост, което създаваше допълнителни усложнения и проблеми и за двете страни. Навсякъде и по всяко време се чуваха спорове на висок глас. От едната страна бяха радетелите за независимост, които приемаха автономията да се организира и наложи от Испания като преход към независимостта, тъй като бяха наясно, че след дългия колониален режим двете страни са силно обвързани една с друга. От другата страна бяха радикалните борци за независимост — болшинството от народа фанг от континентална Гвинея, които искаха незабавна независимост, обединяваща континенталната и островната част на страната. Вторите критикуваха първите, че приемат режима, наложен от Испания, а пък те от своя страна ги обвиняваха, че бързат прекалено много, защото страната още не е готова да създаде свое собствено правителство.

Проблемите се усложняваха допълнително и от хора от народа буби като Густаво, които се бореха за пълната независимост на остров Фернандо По. Оплакваха се от непропорционалното разпределение на бюджета сред отделните провинции. Най-големите постъпления идваха от острова, докато най-добрите инвестиции отиваха в провинция Рио Муни в континенталната част на страната. На последно място бяха хората като Емилио, които продължаваха да твърдят, че за местното население ще е много по-добре да се запази статутът на испанска провинция. Хулия беше убедена, че Димас и много като него биха влезли в тази малцинствена група заради постигнатите привилегии, но той никога нямаше да го признае, за да не се скара с брат си.

Емилио продължаваше да защитава възгледите си със същия гневен тон:

— Бъди сигурен в едно нещо, Густаво! От поста, който заемам в Кварталния съвет, няма да спра да се боря, докато хората като мен не добием право да гласуваме! Няма да стоя със скръстени ръце!

— Ти ще дадеш отрицателен вот със затворени очи, само и само да запазиш привилегиите си — нападна го Густаво.

— Но нали и ти току-що каза, че ще гласуваш против автономията? — Емилио протегна ръце в израз на отчаяние.

— Твоето „не“ ще е израз на верността ти към Испания, а моето „не“ ще е явно доказателство, че искам независимост и от Рио Муни. Ако белите гласувате, ще стане още по-сложно.

В един момент хората, събрали се около двамата мъже, се увеличиха многократно. В началото се чуваше шушукане, което постепенно прерасна в крясъци, едни подкрепящи, а други осъждащи думите на Густаво.

— Аз ще гласувам с „да“! — извика един висок младеж с мускулесто тяло, изразителни черти и бръсната глава. — Така трябва да гласуваме всички, за да ни оставят сами веднъж завинаги…

— Ти си фанг, нали? — попита го друг младеж, по-нисък от него и с много изпъкнало чело. — Говориш като фанг…

— Аз съм буби и също мисля да гласувам с „да“ — обади се трети.

Ръката му беше превързана.

— Тогава не си истински буби! — упрекна го Густаво с твърд глас. — Никой буби няма да приеме онези от континента да ни отмъкнат богатствата!

— По-добре това, отколкото да продължим да бъдем роби на белите… — защити се другият.

— Не знаеш какво говориш! — Густаво се наведе над него със заплашителен жест. — По-лошо дори! Изпили са ти мозъка!

— Сега излиза, че ние от народа фанг сме виновни за всичко! — Високият младеж се приближи, за да привлече вниманието на Густаво. — И нас са ни експлоатирали. Знаете ли колко дървесина и кафе, напоени с нашата пот, отмъкнаха от континенталната част? — Повиши глас. — Единственото, което искате вие от народа буби, е да усложните нещата и да помогнете на онези, които сте подкрепяли винаги?

— А ние от десетилетия търпим репресии, защото изразяваме гласно желанията си — прекъсна го Густаво. — Искаш ли да знаеш колко писма и послания са изпратили нашите племенни вождове и шефове на населените места до колониалните власти, Испания и ООН? А какво получихме в отговор? Изгнание, преследване, затвор. — Разкопча ризата си, за да се видят белезите му. — Наистина ли мислиш, че искам да подкрепя онези, които ми сториха това?

— Ти си глупак — каза в отговор младият фанг. — Испания никога няма да приеме съществуването на две държави. Това, което трябва да направим, е да обединим силите си. — Чуха се възгласи на одобрение, които го окуражиха, и той повиши глас. — Белите искат точно това — да сме разединени.

Димас хвана брат си за ръката, като видя, че другият стисна юмруци. Емилио се изсмя.

— Както ти казах, Димас — заяви, — това се превръща в кокошарник.

„Кокошарник с прекалено много петли, които говорят испански“, помисли си Хулия.

— Така ли смятате да поемете юздите на собствената си съдба? — попита Емилио.

— Остави го, татко — намеси се Хулия. — Влез вкъщи. — Обърна се към Густаво: — Продължавай борбата си, Густаво, но остави баща ми на мира.

— Това е, което трябва да направите вие — извика младият фанг. — Вън! Отивайте си във вашата страна и не се връщайте!

Неколцина повториха думите му на висок глас. Емилио усети, че кръвта му нахлува в главата, и стисна зъби. Хулия забеляза, че дишането му се учестява. Дръпна го за ръката с всички сили, за да го завлече до магазина. Оба им отвори вратата и влязоха.

Скоро след това някой хвърли камък по прозореца с такава сила, че стъклото се пръсна на хиляди парченца, които се изсипаха на пода като градушка. Настъпи кратко мълчание и никой не помръдна нито вътре, нито вън. Накрая Емилио тръгна към прозореца. Счупените стъкла хрущяха под краката му. Погледна навън и видя как събралите се мъже малко по малко започваха да се разотиват.

— Колко пъти ще се сещате за нас! — изръмжа. — Запомнете какво ви казвам! Никога няма да живеете като сега! Чувате ли ме? Никога!

Погледът му срещна този на Димас, който мълчаливо тръсна глава и се отдалечи.

Хулия застана до баща си. По бузите му се стичаха сълзи на гняв и безсилие.

Густаво беше единственият останал. Стоеше на няколко крачки от тях. Погледна Хулия и тихо промълви „съжалявам“, преди да си тръгне.

Оба донесе метла и започна да събира парчетата стъкло. Хулия придружи баща си до магазина, където го сложи да седне. Даде му чаша вода и след като се увери, че се беше успокоил, отиде да помогне на Оба.

— Ами ти, Оба, на чия страна си? — попита я след известно време.

— Аз няма да мога да гласувам, госпожо — отговори й уклончиво. — Ще гласуват само мъжете, и то не всички. Само онези, които са глава на семейство.

— Ясно. Но ако можеше, какво щеше да направиш? Бъди откровена, моля те.

— Семейството ми е фанг. Много от предците ми са били изгонени от земите им и принудени да работят в плантациите на острова. Семейството ми още помни как белите са преследвали мъжете и са ги ловили като животни. — Оба вдигна гордо глава. — Не се обиждайте, госпожо, но щях да гласувам с „да“.

Хулия погледна към дъното на магазина. Емилио продължаваше да седи с унило изражение, отпуснати рамене и ръце на бедрата. От колко години родителите й бяха във Фернандо По? Цял един живот труд и надежди… А сега къде ще отидат? Разбира се, че няма да е в Пасолобино. След градския живот в Санта Исабел ще се задушат на място, закотвено в миналото. Можеха да се установят в Мадрид при нея и Мануел и да започнат всичко наново. Не, нямаше как. На тяхната възраст вече беше невъзможно. Биха могли единствено да се радват на Исмаел и на бъдещите внуци и да въздишат от тъга по изгубения остров…

„Да, татко — каза наум, а очите й се насълзиха. — Това тук приключва.“

 

 

Нелсон, който държеше в едната си ръка джин с тоник, а в другата бутилка пепси-кола, се опитваше да си проправи път в тълпата. Никога досега не беше виждал клуба „Анита Гуау“ толкова претъпкан. Нигерийската група свиреше парче след парче йоруба и латино ритми и не даваше и глътка въздух нито на инструментите, нито на многобройните двойки на дансинга. Новата собственичка беше променила интериора: високи табуретки на бара, тук-там дивани, тапицирани с тъмночервена изкуствена кожа под лампи с форма на балони, опушени огледала по стените и джубокс с дискове за делничните дни без жива музика. Стари и нови клиенти идваха от любопитство, подканяни от обещанието за незабравима нощ сред мириса на тютюн, парфюми и пот, който оставаше непроменен.

Оба му махна от маса в дъното на залата. Нелсон видя малката й ръка, окичена с разноцветни гривни, и се развълнува, сякаш не се бяха виждали от месеци, а той я беше оставил само докато отиде за питиета. До нея седяха Екон и Лиалия, хванати за ръце и поклащащи рамене в такт с музиката. Най-накрая Нелсон успя да стигне до масата, остави чашата и бутилката и седна.

— Забавих се, защото на бара имаше страшно много хора — каза го на испански, защото Оба не говореше пичинглиш.

— Днес сме се събрали всички нигерийци — констатира Екон. — Като че ли сме се наговорили.

— Случаят си заслужава, нали? — каза Нелсон.

Тази седмица Нигерия и Гвинея подписаха ново четиригодишно трудово споразумение, благодарение на което работата на нигерийците беше осигурена за дълго време въпреки сложната обстановка в страната.

— Тук значи идват мъжете да си харчат парите… — каза Лиалия, докато оглеждаше залата с блеснали очи.

— Знаеш, че аз идвам рядко — протестира Екон. — Имам да изхранвам много деца.

— А аз престанах да идвам, щом се запознах с Оба… — подчерта Нелсон. Тя му благодари за думите с усмивка. — Дори и да не вярвате, оттук водят началото си много брачни съюзи.

— А вие двамата какво чакате? — попита Лиалия и ги погледна закачливо.

Оба прехапа устни с надежда.

— Пестим, за да можем да започнем собствен бизнес, нали, Нелсон?

— Имаме планове, разбира се, но ще трябва да почакат. Все още сме много млади.

— Да де, Оба наистина е много млада — възкликна Екон, — но ти започваш да трупаш години и килограми.

Нелсон наклони глава назад и се изсмя. Изпи на екс джин тоника и съжали, че не беше поръчал повече. Отново трябваше да се бори с тълпата. Оба му предложи пепсито си, а той й се усмихна за благодарност.

— Погледни! — Оба посочи с пръст пред себе си. — Това не е ли един от белите във вашето имение? Какво прави? — Оба скочи на крака. — Саде!

Оба се затича към приятелката си, следвана от другите. Група крещящи мъже й препречиха пътя, но успя да се промъкне с голямо усилие. Бял мъж размахваше оръжие пред Саде.

— Какво става? — попита мъжа до себе си.

— Белият започна спор с нея. Поиска й нещо, но тя му отказа. Той хвана ръката й и я изви. Няколко мъже станаха, за да й се притекат на помощ, и тогава той извади пистолета.

— Ще гръмна в главата първия, който се приближи! — изкрещя мъжът.

Държеше Саде като щит. Очите му излъчваха страх и злоба. Личеше си, че беше пиян.

— Престанете, massa Грегор. — Нелсон застана пред него. — Най-добре е да свалите пистолета.

— Нелсон! — Грегорио се изсмя нервно. — Що за странно нещо? Откога тук се оспорва изборът на жена?

— Винаги избирам аз, проклети бял човече — каза Саде, побесняла. — И много отдавна реших да се отърва от теб.

Погледна събралите се зяпачи:

— Толкова ли им е трудно да разберат, че вече няма да решават вместо нас? Ето това е истинското лице на белите. Ако им се подчиняваш, всичко е наред. Но ако им се опълчиш, вадят пръчката, камшика и пистолета.

Грегорио я стисна още по-силно и тя извика от болка. Няколко мъже направиха крачка напред.

— Ние сме много, а вие сте сам. — Нелсон посочи пълния салон. — Можете да стреляте, да, но щом ви свършат куршумите, идва нашият ред. Да виждате някой бял тук тази вечер? Не, нали? Мисля, че не сте избрали най-подходящия ден да дойдете в клуба.

Капки пот покриха челото на Грегорио. Положението не беше никак розово за него. Нелсон, който беше свикнал да управлява десетки работници в бригадата си, усети моментната слабост на белия и продължи да му говори с твърд глас:

— Предлагам ви нещо: сваляте оръжието и ми го давате, а ние ще ви пуснем да си тръгнете.

Чуха се протестни възгласи. Обстановката беше толкова нажежена, че и най-малката искра можеше да доведе до линчуването на белия. Грегорио се поколеба.

— Днес празнуваме — намеси се Екон с помирителен тон. — Много от нас сме дошли с жените си да потанцуваме. Никой не иска това да свърши зле… Нелсон и аз ще ви придружим до Сампака.

Нелсон кимна в знак на потвърждение. Няколко мъже се оттеглиха с нежелание, други тръгнаха към масите си в подкрепа на думите на Екон.

— Даваш ли ми дума, Екон? — попита Грегорио с нотка на отчаяние в гласа.

Надзирателят се усмихна вътрешно. Стана му забавно мъж като Грегорио да повери живота си на дума, дадена от черен. Явно страхът променяше хората.

— Още ли не сте разбрали, massa Грегор, че аз съм човек на думата? — попита.

Грегорио сведе поглед и отстъпи. Пусна Саде, насочи пистолета към пода и изчака Нелсон да го вземе.

— Екон, остани с жените, докато се върна.

Нелсон хвана мъжа за лакътя и побърза да го изведе. Чуха се ругатни, насочени към белия.

Неприятната случка беше забравена бързо благодарение на музиката и купонджийското настроение. Саде прие да изпие чаша с Оба и приятелите й.

— Заслужаваше сериозен бой — прошепна Саде.

— Нелсон постъпи добре, Саде — каза Лиалия, напълно убедена в думите си. — Най-добре е да не се забъркваме в проблеми. Колкото и да се говори за равенство, накрая ние ще се окажем виновни и наказани.

Екон донесе питиета. Оркестърът засвири любимо парче на Лиалия и тя хвана мъжа си за ръка, и го поведе към дансинга. Като останаха сами, Оба попита:

— Защо иска отново да е с теб?

Саде сви рамене с досада.

— Всички, с които съм била, искат отново да ги приема.

Бавно отпи глътка от питието си.

Горчива мисъл мина през главата й:

„Всички без един.“

И по негова вина цял живот ще трябва да живее с тайната, че бащата на детето й е противен човек като massa Грегор…

 

 

През декември 1963 година се проведе референдумът за автономия, която беше приета от болшинството. Особеното в резултата беше, че в Рио Муни 60 процента гласуваха „за“, докато във Фернандо По 60 процента гласуваха „против“. Предвижданията на Густаво се потвърдиха: на острова всеки изтълкува резултата посвоему — едни го приеха като явна подкрепа в полза на Испания, а други като категоричен отказ да се обединят с Рио Муни.

Испания издаде указ, с който бившите испански провинции получиха статут на автономия. От този момент метрополията започна да назначава гвинейските радетели за независимост на важни постове в новосъздаденото автономно правителство, за президент бе назначен някой си Масиас. Всички те се смятаха за верни на Испания. Абсурдите на живота: много от доскоро преследваните борци за независимост сега се радваха на добра работа и високи заплати.

— Такъв е животът, Хулия — каза Килиан с насмешка. — Аз продължавам да бера какао, а Густаво е съветник в автономното правителство. Кой би предположил? Още помня онзи спор с баща ти тук преди… колко време?

Хулия сложи ръце на издутия си корем и нежно го погали. Беше облечена с лека рокля с презрамки, разкроена под бюста. Следобедът беше прекрасен. Лекият бриз успяваше да потуши жегата на отминаващия ден. Бяха се уговорили да се срещнат, както всяка неделя, с останалите от групата, но те се бавеха. На Мануел му беше все по-трудно да се раздели с проучванията си особено след успеха на първата му книга за растителните видове на острова. Асенсион и Мерседес бяха заети с подготовката на сватбите си съответно с Матео и Марсиал, които бяха решили да отпразнуват в един и същи ден и час в катедралата на Санта Исабел. Беше им лесно да изберат мястото, тъй като и двете бяха родени и израснали на острова. Церемонията щеше да е семпла, за да не се почувства отсъствието на родителите на младоженците. До деня на събитието оставаха още няколко месеца, но те искаха да организират всичко навреме и да не оставят нищо за последния момент, най-вече тоалетите. От своя страна младоженците работеха до късно и през почивните дни, за да могат да си осигурят отпуск за медения месец, без да губят от заплатите си.

Килиан продължаваше да спазва разумното си решение да води социален живот, за да не се разбере за връзката му с Бисила. Така поддържаше успешно отношенията си с нея и с останалите от обкръжението си. По този начин животът му, мислеше си с тъга, беше обречен да протече между два различни свята — планините и острова, бялото и черното — и към никой нямаше да може да принадлежи напълно. Това, което желаеше най-силно в момента, беше Бисила да е на мястото на Хулия, спокойно излегнала се на хамака в този прекрасен неделен следобед с ръце на корема, където растеше плодът на любовта й с Мануел… Толкова много ли искаше?

От терасата се чуха гласовете на играещите си в басейна младежи. Някой пусна плоча на Чък Бери и се разнесоха радостни викове на фона на френетичния рокендрол.

— Не го казвай, Килиан.

— Какво да не казвам?

— Че остаряваме.

— Ей! Това го кажи за себе си…

Килиан направи няколко непохватни стъпки в ритъма на музиката и Хулия се разсмя. Той се подпря на парапета, а тя се загледа в него. Младият, неопитен, мълчалив и чувствителен младеж от първите години на острова се беше превърнал във весел, сигурен и доволен от себе си мъж. Ако не познаваше живота му, щеше да каже, че беше влюбен, заради замечтания поглед, неслизащата от лицето му усмивка и решителните му действия. Хулия познаваше прекрасно тези симптоми, макар че от години те бяха отстъпили пред спокойната и дълбока обич.

— Здравейте, здравейте! — чу се нечий глас. — Нося ви торбичка, пълна със сняг!

Килиан изпъшка и се изправи.

— Хакобо! Очаквахме да се върнеш следващата седмица.

— Имаше грешка в самолетния билет и се наложи да взема по-ранен полет.

Братята се прегърнаха. За разлика от Килиан, който имаше основателна причина да не напуска острова, Хакобо ползваше отпуските си в Испания след всяка кампания. Казваше, че все по-малко му се искало да се връща, сякаш предугаждаше, че престоят им в Африка клонеше към своя край.

Хакобо посочи корема на Хулия.

— Мануел ми се похвали. На добър час отново!

— Как мина отпуската? — попита го Килиан. — Изглеждаш страхотно!

Хакобо се усмихна и го изгледа от главата до петите.

— Ти също изглеждаш много добре. Така ли ми се струва, или наистина си щастлив? — Притвори очи предизвикателно. — Как е възможно да не се изморяваш на този остров?

Килиан усети, че се изчервява, и реши да смени темата.

— Наред ли е всичко с колата?

В Гвинея Хакобо си беше купил прекрасен черен фолксваген и го беше изпратил в Испания. Скоро забрави за явното щастие на брат си и очите му светнаха от възбуда:

— Регистрирах я без никакъв проблем. А пътуването до Пасолобино… Цялото шосе беше мое! Стигнах с колата до самия площад. Трябваше да видиш как ме гледаха всички, когато паркирах и натиснах клаксона! — Килиан си представи доволната физиономия на Хакобо, като е станал център на внимание. — Беше истинска атракция през целия месец! Всички ме питаха какво значат буквите TEG на номера и ми се наложи да повторя хиляда пъти, че съкращението означава Испанска територия в Гвинея… Не питай колко бензин изразходвах да возя този и онзи насам-натам…!

— Предполагам, че си разхождал и тази, и онази насам-натам… — прекъсна го закачливо Килиан.

— Всички неомъжени жени се молеха да ги повозя с колата.

Светът се променяше, но не и Хакобо.

— Бих искал да знам дали повтори разходката с някоя от тях — пошегува се Килиан.

Не можеше да си представи брат му да излезе с една и съща жена повече от два пъти.

Хакобо се изкашля.

— Казва се Кармен. Запознахме се на танци. Не е от Пасолобино.

Хулия се ококори изненадана. Дали пък някоя не беше спечелила сърцето му? Стана й неприятно да признае подобна възможност заради моментната ревност, която изпита.

Килиан стана и потупа брат си по гърба.

— Скъпи братко — каза с насмешка, — по тона ти разбирам, че бурните ти нощни развлечения са приключили.

Сега Хакобо се изчерви.

— Е, все още се опознаваме. — Сниши глас до шепот. — Сега аз отново съм тук, а тя е там…

Хулия въздъхна. Тази Кармен ще трябва да положи много труд, за да го превъзпита и превърне в семеен мъж, освен ако не се откаже, като си даде сметка, че подобна промяна при него е невъзможна.

Килиан погледна към хоризонта. Брат му беше непоправим купонджия, но това, че сега говореше само за една жена, и то пред Хулия, свидетелстваше за две неща: първо, че тя означаваше за него повече, отколкото самият той допускаше, и второ, че престоят му в Гвинея беше на път да приключи. Изведнъж изпита угризения. Брат му наистина имаше много недостатъци, но никога не беше крил нищо от него, а той от месеци пазеше в тайна дори и от него любовта си към Бисила; толкова силна любов, за която, за съжаление, не трябваше да се говори, но можеше да сподели с човека, който никога не би го предал. Прокара език по пресъхналите си устни. Може би трябваше да разговаря с брат си за Бисила, но нещо вътре в него го караше да изчака. Въпреки братската обич, която ги свързваше, силно се съмняваше, че брат му би го разбрал. Ще си помисли, че е полудял, както и самият той се чувстваше: отчужден, объркан и напълно запленен от нея.

Хулия стана да донесе още питиета. Като останаха сами, Хакобо помръкна.

— Някакъв проблем у дома? — попита Килиан.

— Каталина. Много е болна.

Килиан усети, че стомахът му се свива на топка.

Хакобо се изкашля, за да си прочисти гласа.

— Аз… ами… сбогувах се с нея. Нося ти писмо от мама, в което, предполагам, те моли сега ти да отидеш, за да не са сами.

— Но точно сега има най-много работа! — едва чуто протестира Килиан.

Съжали за думите си още щом се чу да ги изрича. Сърцето му го предаваше. Не можеше да приеме нищо, което би го отдалечило от Бисила, но Каталина му беше сестра и животът й не беше никак лек, с това болно тяло и тъгата от смъртта на единственото й дете. От три години не беше виждал нито майка си, нито сестра си. Не можеше да ги изостави. Трябваше да отиде. Бисила ще го разбере.

Хакобо прекъсна мислите му.

— Няма да е зле да се прибереш за малко у дома, Килиан. Обстановката се променя. Говори се, че може да се направи ски писта горе, нависоко в Пасолобино. Знаеш ли какво означава това? — Очите на Хакобо светнаха и той побърза да обясни: — Земята ще поскъпне много. Сега не струва нищо, а и това с добитъка си е истинско робство. Можем да променим живота си, да работим в строителството или на ски пистата. Дори да основем собствен бизнес! Вече няма да сме забравено от Бога село и ще се превърнем в туристическа дестинация.

Килиан го слушаше с внимание.

— В района идваха инвеститори, проявяващи интерес. Казват, че снегът е бялото злато на бъдещето…

Килиан беше объркан. Сестра му умираше. Трябваше да отиде да се сбогува с нея. Трябваше да се раздели с Бисила за известно време. Душата му се късаше от мъка, а брат му имаше сили да мисли за бъдещето.

Килиан се притесняваше най-много от бъдещето. Не искаше да мисли за него. Искаше нещата да си останат такива, каквито са, и никога да не се променят, а светът да започва и да свършва в прегръдката на Бисила.

— Килиан…

Гласът на Хакобо го върна в настоящето.

— Мислех си… че ще трябва да се прибера у дома.

У дома.

От векове не мислеше за Пасолобино като за свой дом.

— Скоро всички ще си тръгнем оттук, Килиан. — Хакобо тръсна глава. Изпитваше смесица от примирение и облекчение. — Бъдещето ни вече не е в Гвинея.

Хулия се върна с напитките. Някой поздрави Хакобо, който беше излязъл за малко.

— Знаеш ли, Хулия? — каза Килиан. — Права си. Остаряваме.

 

 

След няколко седмици Бисила изпрати Симон да придружи Килиан до болницата. Когато той пристигна, тя извади парче хартия, на което беше нарисувана малка правоъгълна камбанка с няколко езичета.

— Това е elëbó — обясни. — Пази ни от злите духове. Искам Симон да ти го татуира, за да те пази по пътя. Искаш ли да е на лявата подмишница?

Килиан хареса подаръка на Бисила. Какъв по-добър подарък от този, който ще остане вечно на кожата му? На подмишницата, близо до сърцето; ще може да го докосва постоянно.

— Ще те заболи малко — предупреди го Симон. — Рисунката е малка, но сложна. Затвори очи и поеми дълбоко въздух.

— Мисля, че ще мога да го понеса — каза Килиан и погледна Бисила.

Не затвори очи и не престана да гледа Бисила, докато трая цялата процедура. По време на последната му отпуска в Пасолобино Бисила беше родила дете от Моси. Искаше тя да знае, че този път няма да се забави толкова. Примигна леко само когато Симон очерта рисунката със скалпел, но не и после, когато сложи върху раната палмови листа и ги запали, за да обгорят кожата. Дори не прехапа устна, за да понесе по-лесно болката. Огромните очи на Бисила му вдъхваха сила и спокойствие.

Когато приключи, Симон си прибра нещата и преди да си тръгне, се обърна, усмихна му се и каза:

— Сега, massa Килиан, вече сте отчасти буби.

Бисила се наведе над него, намаза раната с някаква помада и едва чуто му прошепна:

— Моят буби воин.

 

 

През нощта Килиан се въртеше из стаята, без да знае какво да прави. Бисила още я нямаше. Погледна часовника. По това време едва ли щеше да дойде. Нима нямаше да могат да се сбогуват? Най-накрая си легна и задряма.

Скоро след това лек шум го стресна и той скочи от леглото. Беше Бисила. Влезе тихо, затвори вратата и пусна резето. Килиан извика от радост. Тя му направи знак да замълчи и да си затвори очите.

Свали плисираната пола и блузата и извади няколко предмета от кошничката, която носеше. Това й отне известно време, което на Килиан му се стори цяла вечност. Накрая тя му каза да си отвори очите.

Килиан погледна и извика от изненада.

Бисила беше увила около голото си тяло тънки въженца, от които висяха малки раковини. На главата си беше сложила широкопола шапка, украсена с паунови пера.

Тя му направи знак да стане и да отиде при нея.

Съблече го много бавно, без да каже и дума.

Когато остана съвсем гол, тя сипа вода в една паничка, в която изсипа цветни прахове и ги разбърка, докато водата стана червеникава, с нея намаза тялото на Килиан, започвайки от краката. След това намаза гърба му и накрая гърдите и корема.

Килиан си спомни деня, в който си пожела тя да го нарече свой шеф, и се зарадва, като разбра, че е запомнила думите му. Понечи да я прегърне, но тя поклати глава и продължи да го маже. Когато приключи, изми ръцете си и взе други прахове, в синьо и жълто; добави вода и нарисува няколко черти на лицето му — от брадичката към носа, ушите и челото.

След това изми ръцете си отново, подсуши ги и хвана ръцете на Килиан.

— Облякла съм се като буби младоженка съгласно най-старата традиция — каза развълнувана. — А теб боядисах като воин.

Килиан се зарадва, че най-накрая чуваше гласа й, но не каза нищо.

— Знаеш, че при нас има два вида брак — продължи да му говори. — Единият се нарича ribalá réötö, или брак с продадена девица. Това е законният брак, който ме свързва с Моси. Другият е ribalá ribólé, или брак по любов. Законът не го признава, но той свързва нас двамата.

Погледна Килиан и продължи с треперещ глас:

— Нямаме свещеник, но предполагам, че това няма никакво значение.

Килиан стисна ръцете й и ги долепи до гърдите си.

— Първо е мой ред да говоря — продължи тя. — И трябва да ти кажа, но моля те, не се смей, че няма да забравя задължението си да обработвам земята и да правя палмово олио и обещавам да съм ти вярна поне в сърцето си предвид обстоятелствата…

Бисила замлъкна след последните думи, затвори очи и повтори наум обещанията.

— Сега е мой ред — каза Килиан с пресипнал глас. — Какво трябва да кажа?

— Трябва да обещаеш, че няма да изоставиш тази съпруга — Бисила отвори очи — въпреки многото други, които ще можеш да имаш.

Килиан се усмихна.

— Обещавам, че няма да изоставя тази съпруга поне в сърцето си, каквото и да се случи.

Скрепиха обещанията си с дълга страстна целувка.

— А какво се прави после, преди да се стигне до брачното ложе? — попита Килиан, с плам в очите.

Бисила отметна глава назад и се изсмя.

— Казва се „Амин“, някой звънва с elëbó, следват песни…

— Аз вече си имам свое elëbó за цял живот — каза Килиан и внимателно сложи ръка върху татуировката. — Винаги ще бъдем заедно, Бисила. Това е истинското ми обещание, моята muarana muémué.