Лус Габас
Палми в снега (14)

XIII
Boms de llum

Извори на светлина

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? — Даниела закопча анорака си.

Зимата не беше най-добрият годишен сезон за екскурзии особено пеша, но една обиколка из долината с кола можеше да се окаже по-добра идея от разходките из селото и ските, които изобщо не харесаха на Лаха.

— Още ме боли главата — каза Кларънс и отбеляза с пръст страницата на книгата, която четеше.

Лаха я гледаше тъжно.

— Ужасно съжалявам за падането.

Даниела се намръщи. Ударът трябва да е бил силен, защото след падането братовчедка й не се чувстваше добре. Надяваше се болката й да е чисто физическа, но беше медицинска сестра и се съмняваше да е само това. Докато Кларънс беше на земята, а огромното тяло на Лаха върху нея, Даниела почувства силна ревност. Кларънс и Лаха прекалено дълго време се гледаха в очите, преди да се изправят. А братовчедка й продължаваше да е потисната и объркана. Дори имаше чувството, че избягва всички.

От кухнята се чуха гласове и смях. Кларънс погледна с досада.

— Дори и да трябва да обиколя цялата къща, на ваше място бих излязла през задната врата към двора.

— Чудех се защо се бавят… — Даниела изсумтя.

Лаха не разбра за какво става дума. Отвори уста, за да попита, но Даниела му даде знак да замълчи. Чуха как съседките разпитват най-подробно Кармен за Лаха.

Даниела дръпна Лаха за ръката.

— Най-добре да тръгваме — прошепна. — Не вдигай шум. До скоро, Кларънс!

Лаха едва се сдържа да не се разсмее и на пръсти последва Даниела. Кларънс напразно се опита да се върне към четивото; съседките продължаваха да бъбрят. Навикът да се коментира и критикува на малко място като това, където всички се познават, не беше изчезнал въпреки постигнатия напредък; само се беше променил. От клюките и нездравите вредни шушукания се беше преминало към набирането на информация, с която да се поддържат разговорите вечер около масата. Такова беше поколението на Кларънс и Даниела, които бяха израснали в по-спокойна обстановка. Как ли щяха да реагират съседите, ако преди няколко десетилетия баща й се беше върнал в Пасолобино с африканско дете? Ами сега… Какво би се случило, ако се разбереше, че той е част от семейството?

Фернандо Лаха от семейство Ребалтуе.

Въздъхна.

Не смееше отново да го погледне в очите от страх, че той може да се досети какво я тревожи. Беше неспособна да обясни онова, което може би беше чиста случайност. Как можеше да разпита баща си? Ако не беше истина това, което си мислеше, щеше жестоко да оскърби Хакобо и да нарани чувствата на Лаха, като му даде фалшива следа за бащата, който никога не беше имал. Ако пък беше истина, не знаеше как да подреди информацията, която беше събрала, за да получи потвърждение.

Не й беше лесно. Ако рискуваше — лошо, ако пък не — пак лошо.

И като капак отношенията между Лаха и Даниела бяха прекрасни. Сети се за въпроса на Даниела дали все още трябвало да се иска одобрението на папата за брак между братовчеди…

Сърцето й се преобърна.

Но, какво си мислеше? Даниела беше първата, с която трябваше да сподели съмненията си! Тя трябваше да знае! Какво чакаше, за да я предупреди? С бездействието си даваше възможност да…

Затвори очи и без да се усети, мисълта й я отнесе на плаж, къпан от вълните на лазурно море. Мъж и жена лежаха на пясъка и се наслаждаваха на телата си, без да обръщат внимание на стотиците костенурки, които ги заобикаляха, за да не ги смутят. В далечината се чуваха песните на птиците и бръщолевенето на папагалите, които повтаряха, че това не било така, че синьо било не морето, а небето, че бялото било снегът, покрил полето, че това не били костенурки, а камъни, на които да седнеш и да си починеш, и че телата, жадуващи за ласки, не били на Кларънс и Инико, а нечии други.

 

 

Пътят, водещ до дванайсетте селца, построени през вековете на най-високия южен склон на планината, огрян от слънцето от изгрев до залез, се наричаше Маршрут на слънцето. Къщите на всяко едно от тези селца бяха разположени стъпаловидно, така че всички можеха да се наслаждават на слънчевата светлина, което беше огромна привилегия на това студено място.

Тесният, зле асфалтиран път, по който рядко минаваха коли, се отклоняваше от главното шосе на долината, виеше се нагоре по планината до най-високото село и продължаваше покрай останалите, след което се спускаше, криволичейки, до най-долното, разположено почти до шосето.

През цялото пътуване из най-непокътнатата част от долината на Пасолобино човек има невероятното усещане, че се намира извън времето. Лаха остана възхитен от църквите в романски стил, от гербовете на високите дървени порти, от изваяните сводове и каменните кръстове. Струваше му се невероятно, че само на няколко километра гъмжи от туристи.

— Не мислех, че толкова много хора живеят по тези места — каза учуден.

— Много от домовете са реконструирани и се ползват като вили от наследниците на първите собственици — обясни Даниела. — Аз им викам децата чудо.

— Защо?

— Ами защото, като дойдат, имат намерение да свършат много неща, да се запознаят с промените, настъпили, докато ги е нямало, да проведат срещи с предложения за нови подобрения или да възроптаят срещу някои от направените, но след някой друг ден и като си дадат сметка, че отпуската им е към своя край, добрите намерения изчезват, те се качват по колите си и се връщат в града. И така до следващата отпуска.

Лаха се замисли над думите й. Почувства се засегнат.

— Значи и аз съм един от тях — промърмори нацупен.

Когато се връщаше в Биоко, първо разговаряше с брат си, който го информираше за новостите на острова. После отново отиваше в Калифорния, където го чакаха удобствата и лесният живот. Когато беше далеч, си мислеше, че Инико го упреква, защото беше убеден, че животът се изгражда ден след ден там, откъдето е човек.

Даниела паркира рено мегана на малък площад, ограден от малки кокетни къщи, с дървени, тъмно боядисани врати. Погледна часовника си и установи, че имат още малко време, преди да се стъмни.

— Горе има прекрасен параклис. — Посочи тясна калдъръмена стръмна уличка, която водеше към гората, и му каза да я последва. — Запуснат е, но си струва да се види.

Докато Лаха се оглеждаше наоколо, тя се загледа в снежния пейзаж. След известно време той я повика настойчиво. Приличаше на дете, което беше открило съкровище.

— Не мога да повярвам! — Хвана я за ръка и влязоха в параклиса. — Погледни!

Посочи към камък, на който беше издълбана някаква дата.

Даниела не успяваше да разбере на какво се дължеше ентусиазмът му.

— Да — каза. — Това е камък с някаква дата.

— Хиляда четиристотин седемдесет и първа — прочете той.

— Да и кое му е специалното?

— Това е най-древното нещо, до което съм се докосвал! — Даниела изобщо не изглеждаше впечатлена. — Това е датата, на която португалецът Фернандо По е открил остров Биоко. Каква случайност! Докато някой каменоделец е дялкал камъка, един мореплавател е открил остров! А сега, петстотин години по-късно, тук, заедно, сме ти и аз, събрани от съдбата! Ако този човек не беше открил острова, сега нямаше да сме двамата с теб на това място!

— Еха, странен начин да се обобщи историята! — възкликна Даниела, развеселена и поласкана, че Лаха се чувстваше толкова добре с нея. — Само остава да кажеш, че съдбата се е погрижила да ни събере.

Лаха се приближи. Протегна ръка към нея и отмести кичур коса, който закриваше част от лицето й. Даниела се сепна от неочакваната му реакция.

— А защо не? — попита с дрезгав глас.

В следобеда на един тих, ясен и студен ден, в западналия и полуразрушен параклис, в който през пукнатина в една от стените проникваше един-единствен слънчев лъч, Лаха се наведе към Даниела и я целуна.

Всички сетива на младата жена, сковани от студа до този момент, се пробудиха в момента, в който устните му докоснаха нейните, първо нежно, а после все по-настойчиво. Цялото й внимание бе погълнато от плътните устни, които я целуваха с вещина и нежност. О, небеса, този мъж наистина знаеше какво прави! Пожела си целувката да не свърши никога и разтвори устни, за да се докоснат езиците им и насред студа да ги обгърне топлината на страстта.

Вдигна ръце и ги уви около врата на Лаха, за да му даде да разбере, че не искаше да спира. Целувката продължи, докато слънчевият лъч изчезна. Лаха се отдръпна и впи поглед в нея.

— Радвам се — каза с пресеклив глас, — че не можах да го предотвратя.

Овлажни устните си, все още изненадан от страстта на тази първа целувка. Даниела премигна, сякаш току-що се беше събудила от сладък сън. Усмихна се доволна и го бутна леко, за да се облегне на олтарния камък.

— И аз се радвам — каза и, хванала се за реверите на палтото му, притисна тяло до неговото. — В момента съжалявам само за едно нещо.

Лаха повдигна вежди и я погледна въпросително.

— Съжалявам — продължи и го погледна страстно, — че не сме в уютната стая на някой хотел…

Лаха възкликна изненадан, защото не очакваше толкова прям отговор от жена, по-млада с няколко години от него. Стана му приятно; почувства се поласкан и доволен, че беше дръзнал да я целуне.

— Ами да отидем в някой — предложи и я притисна още по-силно.

Даниела се беше вплела в прегръдката му. Той се усещаше като нетърпелив двайсетгодишен. „Защо не я беше срещнал по-рано?“

— Не мога да го направя! — възкликна. — Утре цялата долина ще е разбрала…

— Още не сме направили нищо, а вече се срамуваш от мен, така ли? — попита, правейки се на обиден, и леко се отдръпна.

— Не бъди глупав! — Даниела увисна на врата му. — За момента ще трябва да се задоволим с това.

Лаха отново я притисна и започна да я целува по шията.

— С това ли? — прошепна.

— Да.

Лаха успя да вкара ръка под няколкото ката дрехи и нежно я погали по гърба.

— И с това?

— Да. И с това също.

Даниела прокара пръсти през косата на Лаха и извърна глава назад, за да даде възможност на устните му да се спуснат надолу, после по бузите й и отново по устните. След няколко вълшебни минути въздъхна и се предаде.

— Какво ще кажеш да се обадим вкъщи и да кажем да не ни чакат за вечеря? — попита. Искаше да използва максимално малкото време, което можеха да прекарат насаме, въпреки че се чувстваше виновна пред Кларънс. — Там, където паркирах, има един много добър ресторант.

Върнаха се на площада, който се намираше на хълма, и се спряха за миг да погледнат току-що появилата се луна, която озаряваше снега и придаваше вълшебен вид на бялата зимна нощ. Даниела се притисна до Лаха, за да почувства топлината му. Щеше да е прекрасна нощ. С всяка секунда, прекарана с него, беше все по-убедена, че бе намерила мястото си на света. Лаха я прегърна и пое дълбоко въздух. Селото беше притихнало, а светлината от къщите и от уличните лампи съвсем слаба. До тази жена не можеше да има нито самота, нито тъмнина. Наведе се над нея и отново я целуна.

Ако в този момент някой беше погледнал през прозореца, щеше да усети страстта, с която мъж и жена се целуваха в студена зимна нощ. Едва ли щеше да се възмути. Точно обратното: щеше да им завиди от дъното на душата си за топлината и за силата, с която тази целувка предизвикваше пространството и времето.

Сякаш пространството се беше свило, а времето — спряло.

Даниела се отдръпна зашеметена. Чу се приближаваща кола. Едно волво спря до колата й и някой я повика.

— Каква случайност!

Хулия се приближи до тях, следвана от друга жена.

— Хулия! — Даниела я целуна по бузите. — Какво правиш тук по това време? Не си ли в Мадрид за Коледа?

Хулия й отговори, без да откъсва поглед от придружителя й:

— Един от синовете ми реши да дойде тук за Бъдни вечер и ме изкуши и аз да се кача в планината.

Жената се приближи до тях. Косата й беше много руса, почти бяла.

— Асенсион, това е дъщерята на Килиан. — Асенсион се изненада, колкото и Даниела, а Хулия поясни: — С Асенсион сме приятелки още от времето в Гвинея. Омъжи се за Матео, един от приятелите на баща ти, почина преди два месеца…

— Много съжалявам — каза Даниела и я целуна по бузите.

— Благодаря — отговори Асенсион и сините й очи се насълзиха. — С Матео всяка година си казвахме, че ще дойдем в Пасолобино, но по една или друга причина така и не го направихме…

— Убедих я да дойде с мен за два-три дни, да се поразведри малко.

Даниела забеляза, че погледът на Хулия е насочен към Лаха, докато говори. Нямаше как, трябваше да й го представи. Прокле лошия си късмет. Не искаше нищо да разваля вълшебството на тази нощ.

Лаха се приближи и поздрави двете жени.

— Значи и двете сте живели в моята страна? — попита и им се усмихна сърдечно.

Асенсион кимна и стисна устни, за да не се разплаче. Хулия притвори очи.

— Лаха… — прошепна.

— Да — каза Даниела, без желание да дава допълнителни обяснения. В момента най-малко от всичко искаше отново да се заговори за Гвинея. — Дойде ни на гости за празниците. Кларънс се е запознала с него по време на пътуването си.

— Каза ми, да… — Хулия усети силно стягане в гърдите. Придърпа ръкавиците си с нервни движения. — Каза ми, че се е запознала със семейството, с Лаха, с Инико, с Бисила…

Веднага съжали, че го каза.

— Бисила ли? — Асенсион повдигна вежди.

— Бисила не е често срещано име, нали? — добави Хулия. — А къде е Кларънс?

— Не се чувстваше добре и предпочете да си остане вкъщи.

— Аха.

Хулия не можеше да откъсне очи от Лаха. Гъстата му коса, високото чело, подчертаната му брадичка, очите… Беше той. Ясно като бял ден, като снега, покрил полята. Кларънс го беше открила, но знаеше ли цялата истина? Погледна Даниела. Бузите й бяха зачервени, а в кафявите й очи се долавяше странен блясък. Дали и тя знаеше?

За кратко никой не каза нищо. Даниела се боеше, че било от учтивост, било от любопитство Лаха можеше да завърже безкраен разговор за миналото на двете жени.

— На разходка ли сте тук? — попита, за да наруши неловкото мълчание.

— Имаме резервация в този ресторант. — Хулия посочи с пръст сграда зад гърба си и се взря в Лаха. — Надявам се да се насладите на престоя си в нашата долина.

Той се усмихна дяволито и погледна Даниела с крайчеца на окото си.

— Мога да ви уверя, че вече го правя.

Даниела прехапа долната си устна, за да не прихне.

Изчакаха жените да влязат в ресторанта и Даниела извади от джоба си ключовете на колата.

— Нали и ние щяхме да вечеряме тук? — попита Лаха.

— Хрумна ми нещо по-добро… — отговори тя.

След като Хулия и Асенсион бяха в заведението, нямаше да може и да докосне Лаха, без да я видят. Изведнъж малкият, романтичен и уютен ресторант, който винаги беше харесвала, й се стори студен и неприветлив.

 

 

Хулия намери идеален претекст да посети семейство Ребалтуе на следващия ден и да задоволи любопитството си.

— По време на Страстната седмица в Мадрид ще се проведе среща на бивши приятели на Фернандо По — обяви. — В групата ни вече ги няма Мануел и Матео, но може да се окаже много приятно. Ще дойдете, нали? — Обърна се към Кармен: — Ти също, разбира се.

— Прекалено много спомени… — каза Хакобо, преди да се обърне към брат си: — Ти искаш ли да отидеш?

Килиан вдигна рамене.

— Ще видим.

— Поканата важи ли и за потомците им? — попита Кларънс.

— Разбира се, но ще ти е скучно, Кларънс — каза Асенсион. — Как ще се чувстваш сред група старци и спомените им от младостта?

— О, обожавам да научавам неща от миналото на баща ми…

Даниела знаеше, че няма да отиде. От известно време беше престанала да слуша разговора. Почти всички въпроси започваха с „Помниш ли…?“ и завършваха с дълбока въздишка. Хулия и Асенсион постоянно вадеха кърпичките си, а Хакобо и Килиан стискаха устни и поклащаха глави. Даниела не можеше да разбере как е възможно Кармен да слуша с усмивка разкази за минало, от което тя не беше част. Не разбираше и Кларънс, която не изпускаше и дума и внимателно следеше жестовете им. Беше сигурна, че ако братовчедка й имаше тетрадка в ръка, щеше да запише всичко. Прозя се и се загледа в огъня. Дървата бяха свършили почти, но никой не забелязваше.

Усети, че някой я гледа. Обърна се и срещна погледа на Лаха. Приятна тръпка премина през тялото й. Реши да излезе. Дали Лаха ще разбере намека й?

— Отивам да донеса дърва, преди огънят да е изгаснал — каза и стана.

— Имаш ли нужда от помощ?

Да, беше разбрал!

Щом се мушнаха под навеса, целувките на Лаха я накараха да забрави скуката от последните часове. За момента трябваше да се задоволят с тези кратки откраднати мигове.

В къщата Кларънс попиваше всяка дума, всеки жест. Не я интересуваше толкова това, което казваха, колкото онова, което премълчаваха. Или тя беше станала прекалено мнителна, или те даваха да се разбере съвсем ясно, че има неща, които не искат да изрекат. Хулия не преставаше да мести поглед от Хакобо към Лаха и обратно. Дали ги сравняваше? А сега, когато Лаха излезе, тя не сваляше очи от Хакобо, сякаш той беше единственият човек в стаята. Дори й се стори, че на няколко пъти майка й се намръщи…

— Асенсион… — Кларънс реши тя да поведе разговора. — За кое най-много те заболя, когато ти се наложи да напуснеш острова?

— О, мила, за всичко. За цветовете, за топлината, за свободата… Когато се върнахме в Испания, забелязах много промени. — Асенсион се усмихна за първи път. — Спомням си, че когато съвсем непринудено разказвах на приятелите ни нещо за… ами за това как живеят черните, те ме гледаха с възмущение, а после Матео ми се караше, защото съм постъпвала неразумно.

— Сигурно са си мислили, че сме живели на възможно най-лошото място — засмя се Хулия.

— Предполагам, че не ви е било лесно… — Кларънс се прокашля — да се разделите завинаги с всички приятели, които сте оставили там…

Хулия притвори очи, като чу въпроса на младата жена. Продължаваше да разпитва… Видя как Хакобо и Килиан се спогледаха и разбра, че истинската самоличност на Лаха още не беше разкрита. Надяваше се Асенсион да не се впусне в излишни подробности. Предната вечер й беше коствало много да си наложи да не придава значение на факта, че син на Бисила е на гости на Килиан и Хакобо. Реши, че е случайност, но не беше напълно убедена в това.

— Истината е, че приятелите ни бяха чужденци като нас — каза Асенсион, — въпреки че често се питам как са готвачката ни и семейството й…

Кларънс реши по възможно най-невинен начин да включи и мъжете в разговора:

— А вие двамата? Липсва ли ви някой, когото сте оставили там? Някой конкретно?

Килиан взе ръжена и разбърка въглените, за да разпали огъня. Хакобо погледна Кармен, усмихна се и отговори:

— Както каза Асенсион, всичките ни истински приятели бяха бели. Но разбира се, често съм се сещал за Йеремиас и за Симон, от когото Кларънс ни донесе поздрави, както и за някои от работниците… Предполагам, че същото се отнася и за теб, Килиан, нали?

Той кимна леко с глава.

„А за Бисила, татко? — помисли си Кларънс. — Никога ли не си се сещал за нея?“

Вратата се отвори точно навреме и се появиха Лаха и Даниела с дърва в ръце. Кларънс забеляза зачервените бузи и леко подпухналите устни на братовчедка си.

— Ужасен студ е! — възкликна Даниела в отговор на въпросителния поглед на Кларънс. — А и задуха северен вятър.

Хулия погледна часовника си.

— Най-добре да тръгваме. Стана късно.

Кармен настоя да останат още малко с пресилено любезен тон, което не убягна на Кларънс. Явно разговорът не й беше приятен и за неин късмет гостенките решиха да си тръгнат.

Килиан, Хакобо и Кларънс ги изпратиха до колата. Кларънс хвана Хулия за ръката и изостанаха малко от останалите.

— Кажи ми нещо, Хулия. Как ти се струва баща ми?

Тя се притесни.

— Как… какво? — попита на свой ред. — Ами не знам, Кларънс… Как би се чувствала ти в подобно положение?

Кларънс се зачуди как да й отговори. Как би се чувствала, ако беше изоставила дете на хиляди километри и по някаква случайност трийсет години по-късно се окажеше длъжна да го приюти за няколко дни в дома си при останалите членове на семейството? Нервна, в лошо настроение, раздразнителна, неспокойна, сприхава.

Точно такъв беше Хакобо, откакто Лаха пристигна в дома им.

Силен порив на вятъра ги блъсна назад. Мисълта на Хулия я пренесе в друго време, когато мощна тропическа буря заглуши вопъла на едно трагично събитие. Спомни си съкрушения вид на Мануел, когато й съобщи новината, и шока от нея; колко бързо беше забравила Хакобо, когото беше обичала толкова много…

— Влизай бързо в колата, Хулия! — Хакобо се приближи. — На такова време най-лесно се хваща пневмония.

— Да, да, идвам.

Хулия, смутена от спомените, се хвана здраво за ръката на Кларънс, която използва момента и прошепна на ухото й един последен въпрос:

— Как е могъл татко да направи подобно нещо?

Хулия премигна объркана. Да не би Кларънс да беше прочела мислите й? Застана зад волана и промълви с едва доловим глас:

— И на него не му беше лесно.

Хулия запали двигателя и потегли. Няколко секунди по-късно колата вече се изкачваше по стръмния път към главното шосе.

Кларънс не откъсна очи от колата, докато тя не потъна в тъмната нощ. Трябваше ли да разбира думите на Хулия като потвърждение на съмненията й? Вместо да се почувства облекчена, усети силно стягане в гърдите. Как така и на него не му е било лесно? Замисли се какъв беше животът на Хакобо, откакто тя го помнеше, и не откри никакъв видим признак на страдание, освен ако обикновено лошото му настроение се дължеше на незараснала рана от миналото.

 

 

Щом мина новогодишната нощ, Кларънс реши, че не трябва да отлага повече разговора с Даниела. След дългата прелюдия от завръщането й от Биоко до пристигането на Лаха в Пасолобино събитията бяха ускорили своя ход. Знаците бяха повече от очевидни. Даниела се изчервяваше всеки път, щом ръката й докоснеше случайно тази на Лаха, а той се усмихваше като влюбен глупак. Нямаше начин останалите да не бяха забелязали. А и този блясък в очите на Даниела… Никога преди не го беше виждала.

Погледна часовника си. Беше почти време за вечеря, а беше сама вкъщи. Кармен беше убедила Килиан да ги придружи до съседи, които ги бяха поканили с Хакобо на чаша горещ шоколад. Даниела и Лаха бяха отишли на пазар. Не можеше да остане и минута насаме с братовчедка си. Реши, че щом всички се оттеглят за сън, ще се вмъкне в стаята й, за да й разкаже за откритието си.

Започна да приготвя бавно нещо за вечеря. Кармен се справяше бързо и умело с това, без значение дали на масата щяха да седнат двама или шестнайсет души, а Кларънс не знаеше дори откъде да започне. Умееше единствено да направи салата и омлет с картофи. Взе кошницата, седна до масата и започна да бели картофите и морковите. В къщата цареше тишина. Чу гласове, идващи от улицата. Сигурно бяха туристи. Гласовете се усилиха и тя различи силния глас на Хакобо:

— Кларънс, отвори вратата!

Кларънс погледна през прозореца. Долу Килиан и Хакобо влачеха майка й. Изтича на двора и отвори тежката порта. На лицето на Кармен беше изписана болка. Тънка струйка кръв се стичаше от слепоочието до бузата й.

— Какво се случи? — нервно извика Кларънс.

— Подхлъзна се на буца лед — отговори баща й, задъхан от усилието да изкачи стълбите с жена си на ръце. — Не гледа къде ходи!

Кармен изпъшка. Сложиха я да седне на кресло срещу огъня. Кларънс не знаеше какво да направи. Съжали, че Даниела не си беше вкъщи. Тя знаеше какво се прави в такива случаи. Отиде да донесе марля, за да покрие раната, която кървеше все повече.

— Кармен, къде те боли? — попита я Килиан.

Тя му отговори със затворени очи:

— Навсякъде… Главата… Глезенът… Ръката… Най-вече ръката… — опита се да я помръдне и лицето й се изкриви от болка.

— Мога ли да знам къде е Даниела? — изръмжа Хакобо.

— Излезе с Лаха — отговори му Кларънс. — Не мисля, че ще се забавят.

— Няма ли в тази къща нещо, което да не е тоя Лаха?!

— Татко!

— Трябва да повикаме лекар — спокойно предложи Килиан.

Чу се смях и задната врата към градината се отвори. Даниела влезе, следвана от Лаха, и замръзна на място, като видя какво става. Веднага се задейства. С нежни думи и със спокойни и сигурни движения почисти раната, опипа тялото на леля си и каза:

— Счупила си е ръката. Не е нещо сериозно, но трябва да я закарате в болницата в Бармон. Ще я бинтовам, за да не я боли много по пътя, но колкото по-рано отидете, толкова по-добре.

Кларънс се зае да подреди нещата й. Лаха взе Кармен на ръце и я занесе до колата. Сбогуваха се набързо, въпреки това Кларънс хвана братовчедка си за ръката и успя да й прошепне:

— Имам да ти казвам нещо важно. Свързано е с Лаха.

Даниела се намръщи. Какво чака през всичките тези дни, че се сети точно сега, във възможно най-неподходящия момент?

— Тръгваме ли, или ще продължавате да се мотаете? — изкрещя Хакобо през прозореца на сребристото рено лагуна.

Даниела отвори вратата, за да може Кларънс да се качи.

— Лаха ли ти липсваше през последните месеци? — попита почти шепнешком със свито сърце.

— Моля? — Кларънс премигна. Трябваха й няколко секунди, за да разбере заблудата на Даниела. Мислеше си, че е влюбена в Лаха! — О, не, не. Не е това.

Даниела въздъхна с облекчение.

— Тогава всичко останало може да почака.

 

 

Даниела приготви бърза лека вечеря за тримата. Лаха разпита Килиан за долината, а той украси разказа си с най-разнообразни случки от миналото, които дъщеря му не беше чувала от детството си. След вечеря седнаха до огъня и зачакаха Кларънс да се върне или да им се обади. На Килиан му се затваряха очите.

— Отиди да си легнеш, татко — предложи Даниела. — Ако има нещо важно, ще дойда да ти кажа.

Килиан се съгласи. Целуна дъщеря си за лека нощ и потупа Лаха по рамото.

— Насладете се на топлината на огъня.

Даниела се усмихна. Това беше дежурната реплика, когато някой се оттегляше за сън, а другите оставаха около камината. В този момент баща й нямаше как да се досети за двусмислието на думите си. Стана, донесе две чаши и сипа от отлежалото вино.

— Това вино се пие само в специални случаи — прошепна.

Къщата беше много голяма, а стаята на Килиан се намираше в най-отдалечения й край. Нямаше как да ги чуе, освен ако си крещяха, но тихият говор преборваше срама от факта, че след броени минути ще се окаже в ръцете на Лаха в бащиния дом.

— Отлежава в малко буре от десетки години. Годишният добив е много оскъден.

— А какво му е специалното на този случай? — попита Лаха и отпи глътка от гъстото сладникаво вино с вкус на коняк, което полепна по устните му.

— Ще видиш.

Телефонът звънна и Даниела скочи да се обади. След няколко минути Лаха чу стъпки по стълбите, водещи до горния етаж. Когато тя се върна, посрещна я пукотът на последния ясенов клон, който бързо бе погълнат от пламъците.

— Кармен трябва да носи шина три седмици, така че ще останат в Бармон. Кларънс ще дойде да си вземе нещата.

— Съжалявам, че няма да мога да се сбогувам с леля ти и чичо ти.

— Е, надявам се, че ще ги видиш отново. — Замълча за кратко, а после попита: — Нали ще ти е приятно?

— Да, защото това означава да се видя отново и с теб.

Даниела напълни чашите. Готвеше се да седне на креслото до това на Лаха, но той я хвана за китката и я придърпа към себе си, така че да седне на коленете му.

Отпи глътка вино и се вгледа в Даниела, а очите му пламтяха от желание. Тя се наклони и го целуна по устата. Бавно плъзна език по устните му и се наслади на полепналото по тях силно вино с плодов аромат. Лаха притвори очи и измърка от удоволствие от топлината на ръцете, които го милваха по лицето, по косата, по тила. Притисна я до себе си с една ръка, а с другата започна бавно да я гали по корема и нагоре, докато докосна гърдите й. Даниела се отдръпна леко и го погледна. Ласките му не спряха: първо едната гърда, а после и другата. Даниела прехапа устни и дишането й се учести. Лаха я погледна. Бузите й бяха поруменели. Огромните й очи го гледаха със смесица от желание, надежда и сигурност. При нормални обстоятелства погледът й беше способен да смути всекиго. В този момент обаче от дълбините на тези извори на светлина бликаше мистериозна сила, която го привличаше, сякаш беше безпомощно насекомо. Единственото, което искаше, беше цял живот да кръжи около тези извори на светлина, да се поддава на изкушението и да се наслаждава на предизвикателството, вещаещо неизбежна смърт…

След няколко минути в стаята за гости Даниела се наслаждаваше на голото до кръста тяло на Лаха. Имаше огромна разлика между младежите, с които се беше забавлявала, и този истински мъж, с когото смяташе да прекара остатъка от живота си. Знаеше това със сигурност, въпреки че още не беше преспала с него. Нещата трябваше да се преобърнат с главата надолу, за да промени мнението си. Лаха се доближи и долепи тялото си до нейното. Думите бяха излишни. Нямаше нервност, нито смях от неудобство, нито ненужни почивки, нито объркани мисли. Ръцете им знаеха какво да правят, какво искаха да усетят. Устните и езиците им не успяваха да утолят жаждата за ласки. Беше достатъчно да се погледнат в очите, когато лицата им се доближаваха, за да видят ненаситната страст и на другия.

Лаха трябваше да положи неимоверно усилие, за да забави момента на проникването. Искаше да се наслади на всяка секунда, на всяка ласка. Не беше момче; знаеше прекрасно какво да прави. Но това не беше обикновен любовен акт, а върховно удоволствие за всичките му сетива. Беше обиколил половината свят, беше правил любов с много жени, но никога не беше изпитал удоволствието, което му доставяше тази млада жена, която срещна сред най-студените планини. Ако в даден момент си беше мислил, че разликата във възрастта е проблем, сега знаеше, че е грешал. Тялото вече не му принадлежеше, защото не би могъл да изпита нищо без нейните ласки. Беше напълно сигурен в това.

Даниела се размърда под него. Беше напълно готова да го поеме. Ако не проникнеше бързо в нея, щеше да се разкрещи така, че цялото село да го чуе. Лаха се намести между бедрата й и с цялата нежност, на която беше способен, я облада, докато галеше косите й. Даниела изстена и изви тяло, за да го поеме изцяло. Искаше да го почувства дълбоко в себе си, да се слее с него и да изригне заедно с него, за да се освободят от неописуемо приятната лудост, която ги беше връхлетяла с неумолима сила.

Лаха се търколи и легна по гръб, дишаше тежко, а сърцето му биеше лудо. До него Даниела остана дълго време със затворени очи. После бавно се обърна и постави ръка на гърдите му. Лаха я прегърна.

— Не ми се беше случвало подобно нещо — каза тихо. — Беше като…

Предпочете да не го изрича на глас.

Тя обаче го направи, преди да потъне в дълбок сън:

— … Беше, сякаш нещо се беше вселило в нас и ни направляваше по своя воля, нали?

 

 

Кларънс се върна след два дена. Отпуската й приключваше, а възстановяването на майка й съвпадаше с началото на учебните занятия, така че скоро нямаше да има възможност отново да дойде в Пасолобино, а още не беше успяла да говори с Даниела за Лаха. Все не намираше удобен момент. Не можеше и да се нахвърли с обвинения срещу баща си, който едва се справяше с пострадалата си жена в апартамента им в Бармон. Но не биваше да отлага и минута разговора с Даниела. Щом Лаха се качи в автобуса, ще й разкаже всичко.

Кларънс се загледа колко лесно, спокойно, мило и с усмивки се сбогуваха Лаха и Даниела на автобусната спирка в Сербеан. Сцената нямаше нищо общо с тежката й раздяла с Инико в Биоко. Означаваше ли това, че Лаха и Даниела не се разделяха завинаги?

Когато дойде нейният ред, Лаха я прегърна силно.

— Скъпа Кларънс, благодаря ти за всичко! Прекарах прекрасно!

Кларънс усети прилив на откровение и не можа да се въздържи:

— О, Лаха, допреди няколко месеца нито ти, нито Бисила, нито Инико бяхте част от живота ми, а сега имам чувството, че винаги сме се познавали! Сякаш съдбите ни се стремят една към друга!

— Искаш да кажеш — прошепна на ухото й, — че имаш странното усещане, че не можеш да се изправиш срещу духовете?

Кларънс въздъхна и се освободи от прегръдката му. Лаха целуна Даниела по бузата, качи се в автобуса и не престана да маха с ръка, докато не се скри от погледа им.

— А сега ти и аз ще изпием по бира — каза Кларънс. Това беше по-скоро заповед, отколкото предложение. — Откога не сме имали и миг насаме?

Когато приключи с изложението на своята версия на събитията, разбира се, не каза нищо за специалната си връзка с Инико, Кларънс сведе поглед и въздъхна. На моменти, докато говореше, очите на Даниела се насълзяваха, но нито за миг не си позволи да се разплаче. Изслуша братовчедка си с внимание, прехапа устни, повдигна вежди, подпря брадичка на бутилката, отлепи етикета й и го накъса на хиляди парченца, но не каза нищо.

— Написаното на онзи къс хартия, който намерих, сега вече има смисъл: „Единият работи, а другият учи“. Повече от ясно. Двамата братя: Инико и Лаха. — Запали цигара. Ръцете й трепереха. — Единствено не можах да разбера каква е връзката на Димас от Урека и на Мануел с всичко това… Ами добре. Нищо ли няма да кажеш?

— Какво бих могла да кажа аз? — отговори Даниела, напълно объркана. — Самата ти току-що заяви, че нямаш твърди доказателства, освен съвпадението на имена и някои други подробности…

Прегледаха още веднъж датите и всички факти и отново стигнаха до същото заключение. Беше много вероятно Лаха и Кларънс да бяха брат и сестра, но не можеха да бъдат напълно сигурни, докато самият Хакобо не го потвърдеше.

„Дори и да е вярно — помисли си Даниела, — това изобщо не би могло да промени чувствата ми към него.“

Настъпи дълго мълчание. И двете бяха погълнати от мислите си.

„А аз си мислех, че братовчедка ми ревнува…“, каза си Даниела.

— И сега какво? — попита Кларънс, която най-накрая се беше освободила от тайната, която я беше измъчвала през последните месеци.

Беше доволна, че имаше човек, с когото да я сподели.

— Не мога да повярвам… — Даниела се засмя. — Лаха може да ми е… братовчед!

Изведнъж й хрумна някаква налудничава идея и усети силно стягане в гърдите.

— Какво ти е? — попита Кларънс. — Пребледня.

— О, Кларънс… Ами ако…? Сигурна ли си, че няма и минимална възможност бащата на Лаха да е… — не й стигна въздух да се доизкаже — Килиан?

Кларънс сви устни и тръсна глава.

— Хулия почти ми потвърди бащинството на Хакобо. Освен това можеш ли да си представиш баща ти да е крил нещо толкова сериозно?

— Много трябва да ме е лъгал. — Даниела отпи глътка бира. Стягането в гърдите премина с бързината, с която се беше появило. — Татко е по-мълчалив от всякога, дори меланхоличен, но спокоен. Ако беше негов син, трябваше да е нервен.

— А моят е нервен, нали? Следователно… Кога да разкажем това, което знаем?

Даниела се замисли. Нямаше как Кларънс да каже, че беше открила Лаха, а тя да не признае връзката си с него. Прекалено много информация.

— За момента няма да казваме нищо. Преди това искам да говоря с Лаха.

 

 

През първите месеци на 2004 година, освен дългото отсъствие на Хакобо и Кармен и прекалено натоварената програма на Кларънс в Сарагоса бяха и многобройните пътувания на Даниела до Мадрид, през три-четири седмици. Фактът, че живееха на толкова отдалечено място, се оказа добро извинение за неизбежните пътувания за квалификационния курс. Кларънс не можеше да разбере как останалите — най-вече чичо й Килиан — не забелязват колко променена беше Даниела. В действителност само тя подозираше, че Лаха и Даниела продължават да се срещат. Как успяваха да го правят въпреки разстоянието? Единствено ако Лаха оставаше замалко в Мадрид на път от Калифорния за Биоко и обратно.

Всеки път Даниела се прибираше от интензивния курс изтощена, но сияеща. Кларънс си мислеше със завист, че ако като любовник Лаха беше и на половината на Инико, Даниела имаше защо да е щастлива. Тези мисли обаче само засилваха притеснението за братовчедка й, защото честите пътувания можеха да значат само, че Даниела и Лаха се бяха отърсили от първоначалната изпепеляваща страст и единственото, което желаеха, беше да се опознаят напълно и да споделят живота си, като заживеят заедно до края на дните си.

Това беше ясно.

 

 

Далеч от Пасолобино, Лаха и Даниела все още не знаеха как, къде и кога.

Бяха в трудно положение. Биоко, Калифорния и Пасолобино образуваха триъгълник с прекалено отдалечени върхове. Единият от двамата трябваше да вземе решение да последва другия: или Лаха да се установи в Мадрид, или Даниела да пътува между Калифорния и Биоко. Основният аргумент на Лаха беше, че тя можеше да работи навсякъде по света като медицинска сестра и точно в Гвинея ще има възможността да се занимава с онова, което най-много й харесваше, макар и с по-ниска заплата. Бисила ще й помогне да си намери работа. Каква невероятна случайност: двете най-важни жени в живота му бяха медицински сестри!

Други неща притесняваха Даниела много повече от бъдещата й работа. От една страна, още не беше говорила с Лаха за подозренията си относно истинската му самоличност. Постъпваше егоистично, защото се опасяваше, че едно такова разкритие можеше да прекъсне връзката им. От друга страна, не се осмеляваше да говори с баща си.

Винаги е била много близка с Килиан и й костваше огромно усилие да не му признае колко беше щастлива, че е имала възможността да се запознае с Лаха. Никога не се бяха разделяли; най-много от понеделник до петък, докато следваше. Хакобо, Кармен и Кларънс бяха останалите членове на семейството, но връзката й с Килиан беше специална, сякаш и двамата чувстваха, че имат само другия на този свят. Как би могла да му каже, че смята да отлети надалеч, и то точно в момента, когато той имаше най-голяма нужда от нея?

Със скоростта, с която се развиваше връзката й с Лаха, рано или късно трябваше да вземе решение, но тя искаше да го отложи за колкото се можеше по-късно. Не й помагаха нито практичният й характер, нито организаторските й способности, нито решителността й. Никога не беше мечтала, а още по-малко планирала да се забърка в любовна история с толкова различен мъж, няколко години по-възрастен от нея, с когото имаше вероятност да споделят общи гени.

Не й помагаха нито желанието на Лаха да намерят общ път, нито ласките му, нито страстното й желание да го целува по гърдите.

— Много си мълчалива, Даниела — каза Лаха. — Добре ли си?

— Мислех си за баща ми — каза и се изправи, за да се облегне на рамката на леглото. — Ще трябва да му кажа!

Лаха седна до нея. Беше свила крака и прегърнала коленете си с ръце.

— Мислиш ли, че цветът на кожата ми може да е проблем?

Даниела се обърна рязко към него. Не я беше разбрал правилно.

— И за момент не съм помисляла за подобно нещо!

Лаха я погали по крака.

— Това е нещо съвсем ново за семейство Ребалтуе.

Очите й блестяха от ярост.

— Е, явно е време нещо ново да смути пословичното спокойствие на семейството ми!

Сниши глас и продължи:

— Възможно е чичо ми Хакобо да припадне… Негър в семейството! — Намръщи се. Негър, който можеше и да му е син… — Но баща ми е различен. Той уважава решенията ми.

— Тогава какво те притеснява?

Даниела пое дълбоко въздух.

— Каквото и решение да вземем, за да заживеем заедно, предполага да го оставя сам в Пасолобино. — Взе ризата на Лаха, наметна я на раменете си и седна на ръба на леглото. — Още е рано да му казвам. Познаваме се едва от три месеца.

— За мен това е достатъчно дълго време. — Лаха коленичи зад нея и я прегърна. — Знаеш ли, Даниела? Няма значение с каква скорост напредват отношенията ни. Има една африканска поговорка, която гласи, че колкото и рано да си станал, съдбата ти те е изпреварила.

Тя се облегна на него и затвори очи.

Онази нощ не можа да заспи в мадридския хотел. В главата й се въртяха картини от живота й, от детството й, образите на баща й и на майка й, която познаваше само от снимки. Явяваха й се и Кларънс, Кармен и Хакобо. Мислеше за приятелите си, за съседите, за колегите; за хората, които поздравяваше всеки ден, докато отиваше на работа или на пазар. Мислеше и за привилегированата обстановка, в която беше имала късмета да се роди и да живее.

И тя, също като Кларънс, беше част от набраздените поля, от замръзналите пиренейски езера, от боровите, ясеновите, ореховите и буковите гори, от покритите с полски цветя ливади през пролетта, от мириса на окосена трева през лятото, от огнените цветове на есента и от самотата на снега през зимата.

Това беше нейният свят.

Кларънс нямаше да може да я разбере, ако решеше да го напусне.

Спомни си друга африканска поговорка, която й беше казал Лаха в един от разговорите им за неговата страна.

„Семейството е като гората. Ако си извън нея, виждаш само колко е гъста. Ако си вътре, виждаш, че всяко дърво си има място.“

Семейството му нямаше да може да разбере как е възможно едно пораснало дърво да бъде изтръгнато от мястото му и засадено другаде. „Даниела — ще й кажат, — не могат да се преместят дърво с дебел ствол и пораснало цвете. Ще умрат.“ „Но не и ако издълбаеш дълбока дупка — ще им отговори тя, — позволиш на корените да се наместят в земята и ги поливаш непрекъснато. Освен това — ще добави — корените на човека не се срастват с почвата като тези на дърветата. Човек носи корените си вътре в себе си. Те са като пипала, които се впиват в нервните ни окончания и ни поддържат здрави и силни. Винаги са с теб, където и да отидеш…“

Образите продължиха да се въртят пред очите й дори и когато най-накрая успя да заспи.

Водите от топящите се снегове бяха буйни в долината, течаха по полето и се изливаха като водопад в дълбока пропаст. Там изчезваха напълно. Беше като магия.

По прищявка на природата в основата на най-високите върхове на Пасолобино имаше необикновен карстов масив.

Реката беше погълната от планината и отведена по естествено подземно корито, издълбано в скалата. Киселинността на разтопения сняг можеше да разяде скалите. Подводните води си проправяха път и образуваха галерии и пещери, през които течаха, скрити от слънчевата светлина. След няколко километра реката отново се появяваше на повърхността и се отправяше към други долини. Бликваше като огромен шадраван, а после потичаше спокойно, за да се влее в някоя от реките, които стигаха до френските брегове, далеч от извора си.

В съня й се появиха Килиан и Даниела, надвесени над пропастта, в която изчезваха водите от топящите се снегове.

Даниела се радваше на мистериозния пробег на тези води, които течаха към щастливия си край.

Много странно, но в съня на Даниела Килиан не беше тъжен. Точно обратното: усмихваше се победоносно.

Той знаеше, че водата, която проникваше в тъмните пещери и оставаше скрита за външния свят, ще си проправи път в скалите и отново ще се появи на повърхността.

Накрая винаги имаше изход.