Лус Габас
Палми в снега (4)

III
Green land

Зелената земя

Картината, която се разкри пред очите му при пристигането във Фернандо По, щеше да се запечата в съзнанието му за цял живот. С приближаването на кораба до пристанището се виждаха все по-добре бреговата ивица с малките си плажове и заливи, — някои по-малки, други по-големи, и гъстата и причудлива растителност, стигаща чак до пясъка и тюркоазносиньото море, в което се преплитаха всички нюанси на зеленото, които Килиан можеше да си представи — от най-бледия през пролетта и ябълковите дървета през лятото до наситения на горските масиви и яркия и блестящ на пасищата, напоени от пролетните дъждове. Завладя го странно усещане за нежност, свежест и спокойствие, примесено с енергията на красотата, изобилието и плодовитостта, излъчвани от богата растителност.

Корабът направи завой, за да влезе в широкия залив на Санта Исабел, приличащ на огромна подкова, обточена със зеленина, и пресечена от малки бели къщи, заобиколени от палми. Два естествени вълнолома — единият от изток, нос Фернанда, а другият от запад, нос Кристина — бяха разположени в двата края на подковата, изглеждаща като паднала в краката на величествена планина, обвита в гъста мъгла, която напомни на Килиан за върха, извисяващ се до Пасолобино.

— Сега ще завържат кораба тук — каза баща му, като посочи малък бетонен бент, служещ понякога и за кей. — Чух, че ще правят нов пристан при нос Кристина, където ще може да се акостира и странично. Би било добре, защото така е доста неудобно.

Килиан забеляза едва тогава, че корабът спира перпендикулярно на бреговата линия и няколко шлепа се подготвяха за товаро-разтоварните операции.

Насочиха се към кърмата, за да слязат. Лек аромат на какао, кафе, гардения и жасмин се смеси с мириса на селитра. Макар че беше късен следобед, брегът ги посрещна със знойна топлина.

— Колко е горещо — измърмори Килиан, докато се опитваше да избърше с ръка избилата на челото му пот. — И колко зелено. Всичко е зелено!

— Да — съгласи се Хакобо. — Тук и пръчка, и греда да боднеш… ще пусне корени!

На ветровала няколко мъже носеха чували с въглища, други търкаляха бидони, а трети помагаха при разтоварването на шлеповете. Представи си лудостта, която настъпваше през месеците на прибиране и обработка на реколтата, когато стотици чували, пълни с кафе и какао, трябваше да отпътуват за различни точки на света.

— Хосе ни чака горе — каза Антон.

Посочи с глава стръмен път, успореден на стена, където се предполагаше, че се намираха първите сгради. Взе куфара на Килиан и повика група работници:

— Eh, you! Come here! Ей, вие! Елате тук!

Мъжете се спогледаха с досада и се забавиха, сякаш не бяха разбрали, че ги викат.

— You hear what I talk? Не ме ли чувате? — Антон повиши глас и се запъти към тях. Подаде куфара на единия и посочи тези на Хакобо и Мануел. — Take this! Вземайте ги! Quick! Бързо! Up! Хайде!

Мъжете се подчиниха, взеха куфарите и следвани от белите, тръгнаха по стръмната тясна пътека, която свързваше вълнолома с булевард „Алфонсо XIII“ до площад „Испания“.

— Знаеш ли, Килиан, че тази пътечка е известна като хълма на треската? — попита Мануел.

— Не, не знаех. Защо й викат така?

— Защото казват, че никой, изкачил се по нея, не се е отървал от маларийната треска. Сам ще се убедиш.

— Сега вече не е така благодарение на медицината — намеси се Хакобо, — но преди век всички дошли са умирали. Всички. Нали, Мануел? — Той потвърди. — Затова са изпращали експедиция след експедиция. Нямало е начин да се издържи.

Килиан потрепери. Радваше се, че се е родил в по-добри времена.

— Аз не съм го виждал — каза Мануел, — но са ми разказвали, че преди години по тази тясна пътека е минавал влак. Вярно ли е, Антон?

— О, да. Аз съм го виждал — отговори Антон и използва случая да спре, за да си поеме въздух. — Беше много удобен за превоза на стоките до кея. Започнаха да го строят през 1913 с намерението да свържат Санта Исабел със Сан Карлос, на югоизток, но проектът беше прекратен преди двайсет и пет години поради авариите и скъпата поддръжка в девствената джунгла.

Килиан си представи миниатюрно като играчка влакче, кръстосващо толкова малък остров, и се усмихна. Пътят, по който вървяха, беше доста стръмен, но разстоянието беше малко, поне за човек, свикнал с планината. А освен това не трябваше да си носят багажа. Забеляза, че баща му, когото помнеше като силен и пъргав, се задъхваше, сякаш полагаше огромно усилие.

Скоро стигнаха високата част и зад гърба им остана стената, покрита с бръшлян и тук-там някое тропическо бадемово дърво, сред чиито червени, жълти и зелени листа се виждаха малки, нежни, бели цветчета. Пред очите им се разкри обширно равно пространство над брега като балкон, ограден от балюстрада с близко разположени една до друга лампи. По средата, сред многобройни цветни лехи, се издигаха няколко сгради в типичен колониален стил, със странични балкони и скатни покриви, които се сториха на Килиан учудващо красиви.

— Това е католическата мисия… — започна да обяснява Хакобо. — Тази сграда тук е „Ла Каталана“. На партера има кръчма, която скоро ще посетиш. А онази там, която те накара да зяпнеш от удивление, е католическата катедрала… — Млъкна. — Не. Доколкото те познавам, нека да оставим туристическите беседи за друг път… Не се притеснявай, често ще имаш възможност да идваш до Санта Исабел.

Килиан не каза нищо, изцяло погълнат от съзерцанието на изумителното съчетание на природата със симетричните, леки и закачливи постройки, толкова различни от каменните къщи в Пасолобино. Погледът му се движеше от една сграда на друга, от еднообразните дрехи на белите до колоритните одежди на местните.

— Ето там е Хосе — каза Антон и хвана Килиан за лакътя, за да го насочи към булеварда. — Брей! Дошъл е с новата кола, колко странно. Хайде, ела. Трябва да стигнем в имението преди вечеря, за да се запознаеш с управителя.

Когато стигнаха при усмихнатия мъж, който ги чакаше до лъскавия черен „Мерцедес 220S“, Антон му представи Хосе, за когото толкова много беше говорил по време на отпуските си у дома.

— Виж, Хосе, това е синът ми Килиан. Най-сетне можеш да го видиш на живо. Не зная дали познаваш Мануел. От сега нататък той ще е нашият лекар.

Хосе ги поздрави с широка усмивка, която разкриваше здрави и перфектно подредени бели зъби. Беше с къса прошарена брада и говореше испански безупречно, макар и с лек специфичен акцент, доловим най-вече при донякъде френското произношение на R и едва забележим при другите звуци, но подчертан в интонацията накрая на всяка дума, което придаваше на изказа му накъсан ритъм.

— Добре дошъл, massa — повтори три пъти, с лек поклон, обръщайки се първо към Килиан, после към Мануел и накрая към Хакобо. — Надявам се да сте пътували добре. Багажът вече е натоварен, massa Антон. Можем да тръгнем, когато решите.

— Защо не дойде с ленд роувъра? — попита Антон.

— Повреди се в последния момент и massa Гарус ми позволи да взема тази.

— Е, започваш добре.

Хакобо отвори задната врата и с жест на вежлив шофьор покани Килиан и Мануел да влязат.

— Тази красота е само за знатни люде. — Мъжете благодариха със закачлива усмивка и се настаниха на седалките със светла кожена тапицерия. — Татко, вие също влезте отзад. Хосе ще седне отпред. Днес аз ще шофирам.

Хосе и Антон се спогледаха.

— Не знам дали това ще се хареса на Гарус… — каза Антон.

— О, хайде — възрази Хакобо. — Няма защо да разбира. Кога друг път ще имам възможност да карам такава кола?

Хосе вдигна рамене и се отправи към предната врата.

Седнал между баща си и Мануел, Килиан можа внимателно да огледа Хосе. Беше забелязал, че отношенията му с Антон бяха добри, дори приятелски поради дългото време, от което се познаваха. Трябва да беше много малко по-млад от баща му. Хосе произхождаше от племето буби, най-многобройното на острова, и работеше като управител на сушилните, което беше странно, защото този пост обикновено се заемаше от бели. Най-тежката работа се падаше на нигерийските работници, болшинството от които бяха от град Калабар.

Антон му беше казал, че когато дошъл за първи път, му зачислили Хосе за boy, както наричали младите слуги, които имали задължението да се грижат за жилищата и дрехите на белите си господари. Всеки бял си имал по един такъв прислужник, така че дали и на него, а семействата имали право и на допълнителни за децата. С течение на времето благодарение на трудолюбието и способността му да общува с работниците Хосе успял да убеди управителя на имението, че може да ръководи много добре работата в сушилните, най-деликатната при производството на какао. Така след време господин Гарус се убедил, че има и изключения в убеждението на белите, че всички местни са мързеливи.

Прекосиха правите и симетрични улици на Санта Исабел, на които бяха разположени сградите с офисите. Зад гърба им останаха и пешеходците, облечени с биещи на очи дрехи, придаващи на града весел, светъл, летен и кокетен облик. Поеха по прашен път, от двете страни на който се простираше само гъстата растителност на какаовите полета.

— Ще видите, massa — каза Хосе и го погледна в огледалото за обратно виждане. — На равната земя има само какао и палми. По склоновете, на повече от петстотин метра са кафеените насаждения, а отгоре, над всичко, са банановите палми и манилският коноп.

Килиан кимаше с глава в знак на благодарност за обясненията на Хосе, който се радваше на новата възможност да опише пътя, по който минаваха, както сигурно го беше правил първо с баща му, а после и с брат му. Антон и Мануел мълчаливо гледаха през прозорците, отворени, за да влезе поне малко въздух и да ги освежи, което беше практически невъзможно.

Бяха изминали пет-шест километра, когато Мануел каза на Килиан да погледне през предното стъкло.

Килиан насочи поглед и възкликна от изненада. Поради натрупаната умора и многото впечатления от последните седмици за миг си помисли, че очите му изневеряват. Пред тях огромна табела известяваше, че пристигат в… Сарагоса! Трябваше му много малко време да осъзнае, че това беше наименованието на най-близкото до имението село.

— Селището е основано от един от предците на днешните владетели на Сампака — каза Антон, докато минаваха покрай сграда, пред която се издигаше огромно двайсетметрово дърво. — Името му е Дон Мариано Мора.

Килиан, който беше запознат с историята, кимна в знак на съгласие, очарован, че може да види на живо онова, за което до момента само беше слушал.

— Да, Килиан, роденият близо до Пасолобино. Негово дело е и църквата, която виждате.

Мануел пресметна наум — бяха минали повече от петдесет години.

— А вие познавахте ли го? — попита.

— Не. Когато пристигнах за първи път, вече беше починал от неизлечима тропическа болест. Хората го помнеха като много работлив, здравомислещ и находчив човек.

— Като всички планинци — гордо заяви Хакобо, обръщайки се към Мануел.

Той повдигна вежди скептично и попита:

— А кой се е занимавал с плантацията? Синовете му ли?

— Не. Не е имал синове. Племенниците му са поели управлението, което все още е в ръцете на семейството. Хората, които ви подготвиха документите, твоите и на Килиан, в Сарагоса — имам предвид онази там, — също са потомци на Дон Мариано. Единственият, който е пожелал да дойде и лично да управлява имението, е Лоренсо Гарус, който освен управител е и мажоритарен собственик.

Селото, състоящо се от няколко къщурки, беше толкова малко, че съвсем скоро стигнаха до поста на Териториалната гвардия. Хакобо спря колата до двама часови с пушки, които в момента се сбогуваха с трети, когото нарекоха Максимилиано. Той се обърна към колата и свъси вежди предизвикателно, докато другите двама поздравиха любезно новодошлите бели и благодариха на Хосе за последната доставка. Килиан не хареса изражението на Максимилиано, чието лице беше цялото в белези от шарка. Човекът не каза нищо, наведе се, взе някаква кутия и си тръгна.

— А този кой беше? — попита Хакобо и подкара колата.

— Не знам — отговори баща му. — Предполагам, че е от друг пост. Понякога си разменят разни неща.

— Първи урок, Килиан, преди да влезеш в имението — каза Хакобо. — Трябва да знаеш, че часовите редовно получават подаръци например тютюн, пиене или просто яйца. Колкото по-доволни са от теб, толкова по-бързо се притичват, когато имаш нужда от тях.

Антон потвърди.

— Не би трябвало да има проблеми, но човек не знае… Преди време в други имения е имало бунтове на работниците, недоволни от условията на договорите. Имали са късмет с бързата намеса на Териториалната гвардия. — Килиан започна да се изнервя. — Но не се притеснявай, това се е случило преди много време. Сега живеят доста добре. А едно от задълженията на белите е да се грижат да няма конфликти между черните. Ще се научиш.

Хакобо намали скоростта и обяви, че влизат в имението.

Килиан остана силно впечатлен от Санта Исабел, но входът на имението му спря дъха.

Пейзажът беше коренно различен. Нямаше и следа от градските сгради и какаовите полета. Сега минаваха през дълъг тунел с червеникава пръст, ограден от кралски палми, които се извисяваха към небето в непосилен стремеж да спрат слънчевите лъчи. Светлина и сянка се редуваха на всеки изминат метър и всяка подмината двойка палми и любопитството започваше да отстъпва пред засилващото се безпокойство. Какво ли имаше след тази влажна накъсана сянка, чийто край не се виждаше? Нямаше усещането, че влиза някъде, а че се спуска в пещера през странен и в същото време пищен коридор, сякаш привлечен от неизвестна сила, а вътрешният му глас го предупреждаваше, че стигнеше ли от другата страна, вече никога нямаше да бъде същият човек.

Тогава нямаше как да знае, но години по-късно самият той щеше да отговаря за засаждането на нови палми по този път, превърнал се в митична емблема не само на най-величественото имение на острова, а и на неговата лична връзка със страната. В момента го възприемаше просто като вход — грандиозен, неподправен, кралски, като проход, водещ към имението, простиращо се на площ от деветстотин хектара.

В края на тунела спряха, за да поздравят нисък, пълен мъж, с бяла къдрава коса, който метеше стълбите на първата сграда.

— Как си Йеремиас? — попита Хакобо през отворения прозорец. — You get plenty hen? Много кокошки ли имаш?

— Plenty hen, massa! Много кокошки! — отговори мъжът с усмивка. — Тук яйца никога не липсват! Добре дошъл отново!

— Йеремиас върши всичко — обясни Хакобо на Килиан и Мануел. — Той е портиер, нощен пазач, буди ни сутрин, носи хляба… И освен това се грижи за кокошарника и инструктира градинаря! — Отново се обърна към мъжа: — Ей, чистнико! Запомни ни физиономиите, че вечер много ще скитаме!

Йеремиас кимна и помаха с ръка, докато колата бавно си проправяше път сред кокошки и кози. От този момент нататък Хосе и Хакобо се редуваха с обяснения за най-важното от света, в който Килиан и Мануел навлизаха за първи път.

Стигнаха централния двор, наречен Сампака, като имение, където имаше два басейна — един за работниците и друг за стопаните и служителите, т.е. един за черните и един за белите. Килиан си помисли, че ще му се наложи да се научи да плува. В имението, през което минаваше река, отново с името Сампака, имаше още два двора: „Якато“, на името на африкански сорт патладжан, приличащ на домат, и „Упсаид“, т.е. горна част, произнасян „Обсай“ на африкански английски.

Между трите имота бяха разположени множество сгради; складове; гаражи и девет сушилни за какао; жилищни постройки за семействата на над петстотинте работници; дърводелско ателие; параклис и училище за най-малките деца на работниците; водноелектрическа централа за захранване и осветление на промишлените сгради, дворовете и жилищата; болница с хирургическа зала, две стаи, с по четиринайсет легла, и квартира за лекаря. В най-големия двор, изправени една срещу друга, в близост до главните складове, бяха администрацията и жилищната сграда за европейските служители, основно испанци.

Килиан остана без думи. Колкото и да му бяха разказвали, не можеше да си представи, че съществува имение с размери и обхват на малък град, със стотици жители, заобиколено от характерната пищна растителност на какаовата плантация. Накъдето и да погледнеше, виждаше движение: хора, носещи кашони и инструменти, и камиони с работници или с провизии за имението. Във всички посоки сновяха работници, черни и еднакви, облечени с ризи и панталони в цвят каки, боси или с леки сандали с тъмни кожени каишки, потънали в прах.

Изведнъж усети, че стомахът му се свива на топка.

Възбудата от пътуването и непознатото се превръщаше в нещо, подобно на умопомрачение. Гледаше и виждаше всичко около себе си, но умът му отказваше да го осмисли.

Страхуваше се.

Внезапен страх!

Беше в компанията на баща си и брат си — и лекар заедно с тях, — а му липсваше въздух. Как щеше да се впише в този въртоп в зелено и черно? А и горещината, проклетата горещина, която му се стори толкова приятна на кораба, сега го задушаваше.

Не можеше да диша. Не можеше да мисли.

Чувстваше се като някакъв страхливец.

Затвори очи и в съзнанието му изплуваха картини от родния дом — на шест хиляди километра: запаленото огнище; бавно падащия по покривите сняг; майка му, приготвяща сладкиши; кравите, препъващи се в камъните по улиците…

Образите изплуваха един след друг и се опитваха да успокоят тревожната му душа, която не знаеше как ще се справи с обкръжаващата действителност. Как беше възможно да се срине така изведнъж, веднага след пристигането си? Никога не беше изпитвал подобно усещане. Може би понеже никога не се беше отдалечавал от познатото. По време на пътуването новите впечатления го бяха забавлявали, а желанието му най-сетне да пристигне му беше попречило да се замисли за онова, което оставя зад себе си.

Липсваше му домът.

Това беше.

В действителност страхът от новото беше реакция, целяща да прикрие колко много му липсваше неговият свят. Би дал всичко да затвори очи и да се озове в дома Ребалтуе. Трябваше да се съвземе… Какво биха си помислили баща му и брат му, ако можеха да прочетат мислите му? Че е страхливец?

Имаше нужда от свеж въздух, но тук той не беше никак свеж.

От известно време Антон наблюдаваше сина си, който явно не си беше дал сметка, че колата е спряла пред жилищната сграда на служителите. Мислеше си, че след толкова дълго пътуване тримата млади мъже няма да имат търпение да се настанят в стаите си, да се изкъпят и да си починат, преди да се срещнат с управителя. На следващия ден щяха да имат време да посетят главните складове и да обиколят имението. Слязоха от колата и Антон каза на Мануел:

— Докато Дон Дамасо е още тук, ще се настаниш при нас. После ще се преместиш в лекарската квартира. — Обърна се към останалите: — Хакобо ще ви придружи до стаите и ще ви покаже къде е столовата. Аз отивам да предупредя Дон Лоренсо, че вече сте тук. А, Хакобо… мисля, че на брат ти ще му се отрази добре една чашка за отскок!

Хакобо приготви не една, а две чаши коняк с вода и ги занесе в стаята си — просторно помещение, около двайсет квадратни метра, в което имаше легло, голям скрин, две маси — малка и голяма, — два стола и умивалник с огледало. Питието бързо успокои разстроената душа на Килиан; дишането му започна да се нормализира, тежестта в гърдите изчезна, а коленете престанаха да се огъват; почувства се спокоен и готов за първата си среща със собственика и управител на имението.

 

 

Лоренсо Гарус ги прие в офиса си, където разговаряше с Антон от известно време. Беше силен мъж на около четирийсет години, с гъста тъмна коса, остър нос и къси мустаци. Гласът му беше любезен, но твърд, а тонът говореше за човек, свикнал да командва. На пода седеше малко дете с тъмна къдрава коса и леко хлътнали очи, което си играеше с листовете, хвърлени в метално кошче за хартиени отпадъци.

Гарус поздрави Килиан и Мануел с добре дошли, а Хакобо за завръщането му от отпуск и веднага поиска да се увери, че документите, които носят, са изрядни. Килиан забеляза, че баща му беше сбърчил чело, явно сърдит. Гарус прибра удостоверенията в едно чекмедже и ги покани да седнат. Вентилатор, закрепен на тавана, се опитваше да раздвижи въздуха.

— Е, Мануел — каза, — ти вече имаш опит по тези земи, така че няма какво толкова да ти обяснявам. Дамасо ще остане тук още петнайсетина дни. Той ще обясни как стоят нещата с днешна дата. Това е най-голямото имение тук, но мъжете са силни и здрави. Няма да има усложнения. Порязвания с мачете, удари, контузии, маларийни трески. Нищо сериозно. — Замълча за момент. — Мога ли да ти задам няколко въпроса?

Мануел кимна.

— Как така млад мъж като теб, с обещаващо бъдеще в Мадрид, е предпочел да работи в колониите? И защо замени Санта Исабел с нашето имение? Нямам предвид солидната заплата, която ще получаваш…

Мануел не се замисли и за миг, и отговори веднага.

— Аз съм лекар, но и учен биолог. Една от страстите ми е ботаниката. Имам публикации за флората на Гвинея. Искам да използвам максимално престоя си тук, за да разширя познанията си за растителните видове и лечебните им свойства.

Управителят повдигна вежди.

— Звучи интересно. Всичко, свързано с изучаването на колонията, е добро начинание. Надявам се да имаш достатъчно време. — Обърна се към Килиан. — Ами ти, момче? Дано идваш с желание за работа. Тук имаме нужда от това. От енергични и решителни хора.

— Да, господине.

— Започваш утре сутрин и през следващите петнайсет дни ще се обучаваш. Ще гледаш внимателно какво и как се прави и ще го повтаряш. Вече казах на баща ти, че ще работиш в двора „Обсай“ с Грегорио. — Килиан забеляза, че Антон стисна устни, а Хакобо се намръщи. — Той работи тук от години и е много опитен, но има нужда от силен човек до себе си.

— Мислех, че Килиан ще работи с мен в двора „Якато“ — намеси се Хакобо. — Аз също мога да го обучавам…

Гарус вдигна ръка, за да го прекъсне. Беше му ясно, че ако Килиан е добър като брат си или поне като баща си, ще е от полза за имението да ги държи разделени.

Детето нададе радостен вик, приближи се и подаде на баща си съкровището, което беше намерило под масата — гума за триене.

— Благодаря, сине. Много добре. Вземи, прибери я в шкафа. — Погледна Хакобо, а после и Килиан. — Вече е решено. От трите двора „Обсай“ работи най-зле. Ще е добре някой нов да помогне нещата да потръгнат. Това е всичко за момента.

— Да, господине — повтори Килиан.

— И помни, че с работниците трябва да се държиш властно, решително, но и справедливо. Ако постъпиш зле, ще те критикуват. Ако не съумееш да решиш проблемите, ще загубиш авторитет. Добрият служител трябва да знае да прави всичко и да решава всяко усложнение. Не показвай слабост и не допускай прекалена близост нито с хората от племето буби, нито с нигерийските работници, защото подобно поведение може да бъде зле изтълкувано. Разбираш ли ме?

— Да, дон Лоренсо.

Килиан се почувства потиснат отново.

Точно сега имаше нужда от още една чашка.

— Още нещо. Не можеш да шофираш, нали?

— Така е, господине.

— Тогава това е първото нещо, на което трябва да се научиш. Утре ще получиш подходящи дрехи и мачете, за да започнеш, добре екипиран. Антон, кой е твоят прислужник?

— Симон. Новият.

— А, да. Изглежда добро момче. Дано да се задържи. Макар че не можеш да разчиташ. Идват, а после решават да си тръгнат, без дори да се обадят. Е… Животът не е лесен във Фернандо По. Въпреки всичко, след като много хора са свикнали с него, не виждам причина ти да не успееш.

Погледна часовника си и стана.

— Предполагам, че искате да отидете да вечеряте. По това време другите вече са приключили, но аз съм предупредил, че вие ще вечеряте сами по-късно. А сега моля да ме извините — посочи сина си, — става късно и трябва да се върна в града. Майка му е много стриктна по отношение на режима му.

Тримата мъже също станаха и тръгнаха към вратата, на излизане един след друг се ръкуваха с управителя. Излязоха и се насочиха към отсрещната сграда, където се намираше столовата. До нея беше всекидневната, а на горния етаж — спалните.

По пътя Килиан попита:

— Какъв е проблемът с този Грегорио?

— Лош човек е — отговори Хакобо през зъби. — Ще видиш. Трябва много да внимаваш с него.

Килиан погледна баща си с въпросително изражение и с надеждата да обори казаното от брат му.

— Не обръщай внимание, сине. Ти… върши си работата и толкова.

Мануел долови притеснението в гласа на Антон и на влизане в столовата погледна Килиан, който в момента сядаше на мястото, което баща му посочи. Надяваше се след първите дни трудности, туземци, мачетета и кал да успее да вкуси многобройните удоволствия, които островът предлагаше.

В момента Килиан гледаше поднесената на масата храна с широко отворени очи като учудено дете.

— Шунка! — възкликна. — И печена кокошка с картофи!

Хакобо се разсмя.

— Ти какво очакваше? Да не мислеше, че ще ти сервират някоя змия?

— Но тази храна е като домашната, дори по-добра.

— Ние, европейците, обикновено ядем европейска храна — каза Антон. — А и имаме прекрасен камерунски готвач, който съумява да комбинира най-доброто от Испания и Африка.

— А какво е онова там? — Килиан посочи чиния, чието съдържание му беше непознато.

Мануел прехапа долната си устна, предвкусвайки удоволствието от храната.

— Ммм… Харесва ми! Plantin! За добре дошли ни е приготвил пържени банани с ориз и палмово олио! — Разгъна салфетката си и се протегна да си сипе. — Това е първото ти екзотично блюдо, приятелю. Няма да можеш да живееш без него.

Килиан го погледна скептично, но скоро се увери, че беше прав, че готвачът заслужава поздравления. Благодарение на храната и хубавото вино вечерята премина в приятна и отпускаща обстановка. Килиан се наслади на момента, но не успя да се отърси напълно от изплуващите в съзнанието му картини от Пасолобино, от пътуването по море и от пристигането на острова. Не можеше да престане да мисли и за първия си работен ден в имението с въпросния Грегорио. Изведнъж му се доспа. Клепачите му се затваряха от виното и натрупаната умора.

Едва успяваше да следи разговора, когато усети, че баща му става.

— Аз си лягам, време ми е.

Мануел и Хакобо решиха да останат още малко, но Килиан, полузаспал, също стана.

— Аз също ще си лягам, че утре няма да можете да ме събудите.

— Не се притеснявай, ще се събудиш — каза Хакобо. — След пет и половина тук е невъзможно да се спи.

Пожелаха си лека нощ и Антон и Килиан излязоха от столовата, мълчаливо се изкачиха по широките стълби с елегантни бели перила и завиха надясно по външния коридор със зелен дървен парапет, водещ към спалните.

— Лека нощ, татко.

Антон тръгна към своята стая, която беше през няколко от тази на Килиан, но спря. Обърна се към сина си и го погледна в очите. Искаше му се да му каже много неща, да го окуражи, да му придаде силата, от която щеше да се нуждае през първите месеци, докато свикне с живота в имението, да му предложи помощта си… но не да се държи прекалено бащински — в крайна сметка, Килиан вече беше голям мъж — и да му дотяга с излишни приказки, защото знаеше, че в душата му вече бушува буря. Въздъхна, потупа го по гърба и каза само:

— Сине, не забравяй да сложиш мрежата против комари.

 

 

След няколко часа пронизително бумтене като от удари по дърво се мъчеше да стигне до съзнанието на Килиан, който спеше дълбоко в прегръдката на утринния бриз. Четвърт час по-късно последва вторият звуков сигнал за явяване на работа.

Някой затропа силно по вратата.

— Massa, massa! Вече се чу сутрешният барабан! Ставайте, че ще закъснеете!

Килиан стана и сънливо се запъти към вратата. Отвори я и едно момче нахълта под носа му; носеше разни неща в ръце и не спираше да говори.

— Нося ви памучна риза и плътни панталони. Оставям ги тук до шапката и мачетето. Ако побързате, все още имате време за едно кафе. И не забравяйте да си обуете високите ботуши.

— Говориш испански!

— Разбира се, аз съм буби — каза, сякаш това беше повече от достатъчно обяснение.

Килиан поклати глава.

— Как се казваш?

— Симон, massa. На вашите услуги.

Килиан разбра, че това беше зачисленият му прислужник, и се постара да запомни чертите на лицето му, което му се стори симпатично. Очите му бяха почти кръгли, а носът — леко сплескан като на Хосе. Късата му къдрава коса беше толкова черна, че почти нямаше разлика с цвета на кожата на челото, набраздено от три дълги хоризонтални бръчки, нетипични за толкова млад човек.

— На колко си години?

— Ммм… Не съм сигурен. Може би на шестнайсет.

— Не си сигурен? — Момчето сви рамене. — Добре, Симон. Какво се предполага, че трябва да направя сега?

— След десет минути всички трябва да сме строени на двора. Белите също. Всъщност белите са първи.

Килиан погледна през прозореца.

— Още е нощ…

— Да, massa, но когато започнем работа, вече ще е ден. Тук денят и нощта са еднакви. Дванайсет часа нощ и дванайсет часа ден през цялата година. Работното време е от шест до три. — Взе ризата от леглото. — Ще ви помогна да се облечете.

— Няма нужда, благодаря — любезно отхвърли предложението. — Мога и сам.

— Но…

— Казах не — повтори с твърд глас. — Изчакай ме отвън.

За пет минути успя да се измие и облече; взе мачетето и шапката и излезе.

— Имам ли още време за кафе?

Момчето тръгна пред него с бодра крачка. Когато слязоха по стълбите, Килиан видя тълпа хора, които се строяваха в редици в главния двор. Влезе бързо в столовата, отпи няколко глътки от прекрасното кафе, което Симон му поднесе, и излезе навън. На няколко метра от себе си видя белите мъже, които провеждаха сутрешната проверка на стотиците черни, очакващи началото на работния ден. Пое дълбоко въздух и забързано извървя краткото разстояние. Усети многото очи, вперени в него. Предположи, че всички са любопитни да видят новия служител, и стисна здраво шапката, за да прикрие притеснението си.

— Точно навреме, Килиан — каза Хакобо и се приближи. В ръцете си държеше някакви книжа и гъвкава дървена пръчка. — Още няколко минути само и нямаше да ти платят.

— Какво казваш?

— Този, който не пристигне навреме, не може да влезе в редиците и не получава пари за деня. — Ръгна го с лакът в ребрата. — Спокойно, това се отнася само за черните. Добре ли спа? — Килиан кимна с глава. — Виж, този вдясно от баща ни е Грегорио, или massa Грегор, както му викат. Събира нови бригади за „Обсай“. Късмет и сбогом. Ще се видим следобед.

Килиан се загледа в Грегорио, който беше с гръб и разговаряше с Антон. Беше слаб и кокалест мъж, с тъмна коса и висок почти колкото него. Отиде при тях и поздрави. Мъжете се обърнаха и можа да види лицето му. Очите му бяха тъмни, а погледът — леден. Имаше малък мустак над прекалено тънките устни. Килиан погледна баща си и подаде ръка за поздрав на Грегорио.

— Аз съм Килиан, новият ти служител.

Грегорио държеше в ръцете си малък кожен камшик и методично плъзгаше пръсти нагоре-надолу по дръжката му. Спря за момент и отговори на поздрава на Килиан. Загледа го, без да пуска ръката му, а на лицето му се изписа нещо като усмивка.

— Значи ти си другият син на Антон. Скоро тук ще се съберете цялото семейство.

Ръката на Грегорио му се стори студена, усмивката — фалшива, а коментарът — безвкусен. Погледна баща си и го попита:

— Къде работите вие?

— Аз оставам тук, в складовете на главния двор. За щастие, вече не трябва да ходя в какаовата плантация.

Шумът от четири огромни камиона прекъсна разговора им. Грегорио се запъти към редиците и посочи кои трябва да качат. Антон се доближи до него и му прошепна през зъби:

— Гледай да се държиш добре с момчето.

— С мен ще научи всичко, което трябва да знае, за да оцелее тук — отговори другият с усмивка.

Антон му хвърли строг предупредителен поглед и се обърна към сина си:

— Върви с него, Килиан.

Килиан кимна и се отправи към камионите.

— Бригадите са от по четирийсет мъже — каза Грегорио. — Във всеки камион има по една бригада. Вече можеш да започваш да броиш.

Забеляза учудването на младия мъж при вида на огромната тълпа работници.

— За момента ще можеш да ги различаваш само по дрехите, винаги носят едни и същи. С лицата ще е по-трудно, ще ти трябват месеци.

Мъжете се качваха в камионите бавно, но пъргаво. Говореха на език, който Килиан не разбираше. Предположи, че е пичинглиш. Притесни се, че няма да успее да го научи. И за капак, единственият испанец, с когото можеше да говори в продължение на часове, беше Грегорио, който сега произнасяше всички фрази на висок глас и с монотонната интонация на рутината.

— Хайде, спите ли! Quick! Бързо!

Оставаха още малко мъже, които не се бяха качили все още в камионите, когато пред Грегорио застана млад, слаб и мускулест младеж, с наведена глава, кръстосани при бедрата ръце и печален вид.

— Тоя пък какво иска сега! Да видим! What thing you want?

— I de sick, massa. Болен съм, господарю.

— All time you de sick! — изкрещя Грегорио. За момент настъпи мълчание. — Ти винаги си болен! Всеки ден едно и също!

— I de sick for true, massa Gregor. Наистина съм болен. — Сложи ръце на гърдите и погледна умолително. — I want quinine. Искам хинин.

— How your name?

— Умару, massa.

— Добре, Умару. Хинин ли искаш? — Камшикът изплющя на земята. — Как ти се струва този хинин?

Килиан отвори уста, за да се намеси, но младежът се качи в камиона, без да възрази, и отправи предизвикателен поглед към белия. Другите го последваха, вече доста по-бързо. Шофьорът на първия камион наду клаксона.

— А ти недей да висиш там! — извика му Грегорио. — Качвай се в кабината!

Килиан се подчини и седна на дясната седалка, а Грегорио зае шофьорското място. Тръгнаха. Известно време никой от двамата не проговори. Килиан гледаше през прозореца как постройките в двора отстъпват място на какаовите дървета, подслонени под свода, образуван от банановите палми и еритрините, които им осигуряваха така необходимата сянка. На места листата на дърветата от двете им страни се преплитаха и образуваха тунел над прашния път.

— Мислех, че вече не се използват камшици — неочаквано каза Килиан.

Грегорио се изненада от толкова директния коментар.

— Чуй, момче! От много години съм тук. Понякога са необходими енергични мерки, за да изпълняват командите. Лъжат, непрестанно лъжат. А когато са болни и не работят, пак им се плаща. Ще ги опознаеш. Суеверни и лъжливи. Страхотна комбинация!

Килиан не каза нищо и Грегорио продължи:

— А за камшика ще ти кажа само, че в деня, в който ми го вземат, ще си тръгна. За какво, мислиш, брат ти носи пръчка от палма мелонго? Собственикът иска печалба и аз му я осигурявам. — Извади цигара от джоба на ризата си, запали я и докато издишаше дима, каза заплашително: — Ако искаш да се разбираме, от сега нататък ще си глух и сляп. Ясно ли ти е?

Килиан стисна зъби. От всички възможни служители да му се падне точно този кретен! Упрекна наум баща си и брат си, че не го бяха предупредили за такива хора. Не беше толкова глупав да си мисли, че всичко ще е цветя и рози, но никога не се беше замислял за точния смисъл на израза „енергични мерки“, който беше чувал и преди. Гореше от желание да изрази открито възмущението си от думите и тона на Грегорио, но предпочете да замълчи, защото вътрешният му глас го съветваше да не си създава проблеми от първия ден.

Рязко натискане на спирачки го тласна напред и удари главата си в прозореца.

— Какво, по дяволите…! — възкликна.

Не можа да продължи, защото, когато погледна напред, видя, че нещо странно се случва с камиона пред тях. Няколко души бяха скочили в движение и се търкаляха по земята, явно наранени. Други крещяха и блъскаха другарите си, за да успеят да слязат. Камионът беше спрял, а шофьорът, вече извън него, наблюдаваше сцената, изумен. Друг мъж тичаше към тях и крещеше като луд нещо, което Килиан не разбра:

— Snek, snek!

— Проклета да е! Не мога да повярвам! — Грегорио скочи на земята разярен.

Килиан отиде при него.

— Но… какво става?

— Една проклета боа е паднала сред тях и са се побъркали!

Той започна да крещи заповеди наляво и надясно, но повечето лежаха ранени на земята, а други започваха бавно да се изправят. Онези, които можеха да ходят, гледаха да се отдалечат възможно най-много от камиона. Килиан го следваше, без да знае какво да прави.

— Донеси ми мачетето — изкрещя му Грегорио. — Веднага!

Килиан се върна на бегом до камиона, взе мачетето и се отправи до Грегорио, който стоеше на два метра от ремаркето.

Замръзна на място.

Пред него се гърчеше най-голямата змия, която можеше да си представи — боа, дълга почти три метра.

— Качи се и я убий — заповяда му Грегорио.

Килиан не помръдна. Грегорио го погледна с омраза и неприятна саркастична гримаса се изписа на лицето му.

— Виждам, че си не само неопитен, а и страхливец. Дай ми това!

Грабна мачетето от ръцете му, стъпи на калника и се качи на камиона пред ужасените погледи и викове на работниците. Без да губи и секунда, заудря змията с мачетето. Бликна кръв, но това явно не го притесни. Продължи да удря и да крещи, побеснял от гняв. Когато приключи, забоде парче месо на мачетето и го вдигна високо, за да могат да го видят всички.

— Това е само едно животно! Животно! От него ли се страхувате? — Отправи яростен поглед към Килиан. — От това ли те е страх?

Парчета от змията се разхвърчаха във всички посоки. Скочи от камиона, заповяда на шофьора да се върне и отиде при Килиан, който беше онемял.

— Ей, ти! Тежко ранените, в камиона! Закарай ги в болницата за сефте на новия доктор! Останалите да се качват на другите камиони!

Килиан се огледа и реши да започне с мъжете, които бяха най-близо до него. Забеляза един, който се беше хванал за главата и лежеше на земята, без да помръдва. Приближи се до него и коленичи. Не разбра нищо от това, което му каза, но му стана ясно, че се оплаква, защото видя сълзите и бликащата от главата му кръв. Извади кърпа от джоба си и притисна силно раната, за да спре кръвотечението, докато му обясняваше на испански какво точно прави.

— You no talk proper — повтаряше мъжът, но Килиан не го разбираше. — I no hear you.

Друг мъж коленичи до него и започна да говори спокойно на ранения. Думите му явно го успокоиха. Помогна му да седне и с жестове му показа, че трябва да остане седнал известно време. Благодарен за оказаната му помощ, Килиан реши да го заговори:

— Your name?

— Казвам се Уалдо, massa. Аз съм…

— Буби, да. И говориш моя език. — Килиан погледна към небето и въздъхна с облекчение. Веднага забеляза, че също като Симон, на когото много приличаше, но без бръчките на челото, беше облечен различно от останалите работници. Носеше бяла риза, къси панталони, три четвърти чорапи и дебели ботуши. По всяка вероятност беше по-голям от неговия прислужник, защото вече шофираше. — Предполагам, че си един от шофьорите.

— Така е, massa.

— Добре, Уалдо. Ще ми бъдеш преводач. Би ли го попитал дали може да стигне до камиона?

Двамата мъже размениха няколко думи. Раненият упорито клатеше глава наляво и надясно.

— Какво казва?

— Мисли, че ще може да стигне до камиона, но отказва да се качи на него, защото е пълен с кръвта на змията.

Килиан отвори уста от учудване. Чу викове зад гърба си, обърна се и видя Грегорио да се опитва да накара група мъже да се качат, но и те твърдо отказваха.

— This man no good. Send him na Pañá — каза раненият с твърд глас, Килиан го погледна и забеляза, че сочи Грегорио: — I curse him.

— Уалдо?

— Казва, че… — Момчето се поколеба, но като видя настойчивия поглед на Килиан, реши да продължи: — Казва, че този човек не е добър, проклина го и иска да го върнат в Испания.

Побърза да обясни, преди белият да осъзнае казаното и да се ядоса:

— Massa, нигерийците изпитват ужас от змиите. Вярват, че ако докоснат някоя, вселилите се в нея зли духове ще донесат нещастия, болести, зла участ не само на тях, но и на семействата им.

Килиан го погледна с недоверие, сложи ръце на кръста си, пое дълбоко въздух и отиде при Грегорио, който продължаваше да принуждава ранените да се качат на камиона против волята им.

— Ако не почистим кръвта, няма да се качат — каза възможно най-спокойно.

— Не говори глупости. Ако един се качи, другите ще го последват. Ако се наложи, с бой!

— Не, няма да го направят — каза твърдо Килиан. — Имаме две възможности. Уалдо да върне камиона във фермата и да дойде с друг, чист, или ние двамата да почистим този.

Грегорио го погледна с присвити очи и стиснати юмруци. За миг изпита желание да удари този интригант и безполезен човек, но се въздържа. Премисли възможностите за решаване на проблема, преди ситуацията да излезе извън контрол. Стотици очи чакаха да видят какво ще се случи. Бяха прекалено много негри, а те само двама бели. Ако ги накараше да се качат на камиона насила, можеха да се разбунтуват. Ако пък решеше да се поддаде на глупавите им суеверия и прати да докарат друг камион, щяха да го помислят за мекушав.

— Добре — съгласи се. — След като имаш толкова много идеи… С какво смяташ да почистиш камиона?

Килиан се огледа, отиде при дърветата, които хвърляха сянка над какаовите насаждения, и откъсна няколко листа, дълги, колкото ръката му.

— Ще покрием пода на ремаркето. Така няма да се допрат до кръвта.

За кратко време събра достатъчно листа, за да се покрие целият под. С жестове помоли няколко мъже да му помогнат да ги пренесе до камиона. Когато се качи, чу възгласи на недоволство, защото кръвта щяла да полепне по подметките на ботушите му, но не им обърна внимание и продължи работата си. Явно никой нямаше да му помогне. Даже и Грегорио. Дори прислужникът беше решил най-безцеремонно да запали цигара.

Докато покрие целия под, Уалдо вече беше събрал работниците около камиона, за да видят със собствените си очи удобното легло, на което ще бъдат транспортирани до болницата. Килиан си пожела горещо да не възроптаят, защото в противен случай щеше да се почувства като идиот. Слезе с един скок, взе мачетето и го почисти с един по-малък лист, който изхвърли до пътя.

— Кажи им да се качват — каза, като се стараеше гласът му да звучи естествено въпреки разтуптяното му сърце. — Обясни им, че няма опасност да се допрат до кръвта.

Уалдо предаде думите му, но никой не помръдна. Грегорио изплю угарката от цигарата, поклати глава и цъкайки с език, тръгна към камиона.

— Ще донеса камшика — каза, — но този път ще го използваш ти.

Килиан чу, че Уалдо каза нещо на пичинглиш. Предположи, че им е превел думите на Грегорио, защото мъжът с раната на главата протегна ръка, хвана се за ремаркето, сложи крак на стъпенката, качи се в камиона и оттам подаде на Килиан изцапаната с кръв кърпа, но той отказа да я вземе.

— Tenki — каза мъжът, а Килиан му кимна в отговор.

Един след друг останалите двайсет ранени се качиха в камиона. Уалдо седна на шофьорското място и подкара. Когато мина покрай Килиан, му махна за поздрав. Грегорио премести камиона си, за да може другият да мине по тесния път, натисна клаксона и след като се увери, че всички са се качили, повика Килиан и се отправиха към „Обсай“.

Не обелиха и дума през целия път. В продължение на три часа Килиан следва стъпките на Грегорио в плантацията — чистиха бурени с мачететата и подкастряха дърво след дърво. Никой не му обясни нищо, така че не му оставаше друго, освен да имитира действията на работниците, които знаеха прекрасно какво трябва да правят. Без да бързат, но и без почивки напредваха бавно в такт с ритъма на песните си. Килиан си помисли, че пеенето наистина беше добър начин да не мислиш за монотонната работа. На моменти и той самият се беше поотпуснал, сякаш мачетето беше в други ръце, а не в неговите.

Бяха започнали от най-близките до „Обсай“ насаждения и когато Грегорио каза, че е време за обяд, им се наложи да се върнат в двора, който беше като този в Сампака, но много по-малък.

Заради жаркото слънце и уморителната работа Килиан беше плувнал в пот. Работниците седнаха близо до дървена постройка, издигната върху дебели бели колони, сред които няколко готвачи приготвяха храната в големи казани. Грегорио беше изчезнал и Килиан не знаеше къде да отиде.

— Massa!

Гласът му се стори познат и успя да разпознае Симон, който носеше някакъв вързоп на главата си. Беше говорил само няколко минути с него рано сутринта, но се зарадва да види някой познат.

— Какво правиш тук?

— Нося ви обяда.

— Не обядваме ли всички заедно?

Симон отрече с поклащане на глава.

— Работниците получават наведнъж храната, която им се полага за седмицата, и я дават на готвачите си, за да им я готвят ден за ден. Ако са в гората, им я носят там; ако са в двора, ядат тук като днес. За всеки бял се грижи прислужник, освен когато са в главния двор, където се хранят в столовата.

С всеки изминал момент Килиан беше все по-благодарен на обясненията на Симон.

— А откъде знаеш къде да ме намериш?

— Това ми е работата, massa. Винаги знам къде сте.

Килиан си избра подходящо място за почивка; седна на земята и се облегна на стена, която хвърляше няколкометрова сянка. Симон се приближи, седна до него и започна да вади от вързопа хляб, шунка, твърдо сварени яйца и напитка. Килиан пи с удоволствие, но не беше гладен. Избърса потта от челото и бузите си с ръкава на ризата и затвори очи за малко. Чуваше жуженето от разговорите на работниците. Долови гласове на висок тон и приближаващи стъпки. Отвори очи и видя двама мъже, които спореха, и когато го доближиха, започнаха да викат, сякаш искаха да му обяснят нещо. Симон се изправи и им каза да не говорят едновременно, за да се разбере какво искат. После се обърна към Килиан.

— Карат се, защото готвачът им сменил малангата.

Килиан го погледна в недоумение. И понеже се забави да отговори, мъжете отново се развикаха. Килиан стана.

— Какво значи това?

— Малангата, massa. Едната била по-голяма и той я маркирал, а готвачът му дал друга, по-малка. Иска си неговата маланга, преди друг да му я изяде.

— А какво общо имам аз с това?

Килиан все още не успяваше да разбере.

— Вие сте съдията, massa. Те ще направят каквото вие им кажете.

Килиан преглътна. Почеса се по главата и стана. Грегорио все още не се беше появил. Погледна към скромната кухня на работниците и забеляза, че разговорите бяха спрели и много очи се бяха вперили в него в очакване. Изруга тихо и следван от Симон, се запъти с твърда крачка към готвачите.

Минаха измежду седналите на земята мъже, които извърнаха глави, за да ги проследят до виновния за разправията готвач. Той стоеше със скръстени ръце срещу две чинии с риба треска, ориз, поръсен с червен сос, и нещо, което приличаше на варен картоф. Килиан погледна чиниите. В едната картофът беше доста по-голям. Предположи, че това беше въпросната маланга. Двамата мъже продължаваха да говорят и да жестикулират, като всеки твърдеше, че по-голямата маланга е неговата. Изведнъж в съзнанието му изплува спомен от детството му. С Хакобо бяха застанали срещу огъня и чакаха майка им да извади от жаравата печените картофи и да даде по един на всеки член от семейството. Когато Килиан получи своя, започна да протестира, защото бил много по-малък от този на Хакобо. А какво беше направила майка им?

Посочи ножа и поиска готвачът да му го даде. Разполови малангите и сложи по едно парче от всяка в двете чинии. Върна ножа на готвача и без да каже и дума, се върна на мястото си и седна на земята. Симон отиде при него и настоя да си изяде обяда, защото до вечерята оставали още много часове. Килиан хапна малко насила. В главата му продължаваше да се върти абсурдната история с картофа.

— Това беше най-справедливото решение, не мислиш ли? — каза накрая.

Симон се замисли и челото му се сбръчка още повече.

— Симон…?

— О, да, да, разбира се, massa — отговори. — Справедливо е… но не за истинския собственик на по-голямата маланга.

 

 

Килиан прекара следващите дни сред камиони, прашни пътища, нигерийски песни, викове на пичинглиш, удари с мачете, спорове и караници, и листа от палми, еритрини и какао.

Когато се прибираше в двора на Сампака, беше толкова изморен, че хапваше нещо малко, отиваше на уроците по кормуване, които му преподаваха Хакобо и Уалдо, пишеше няколко реда на Мариана и Каталина, като се насилваше да звучат възможно най-приповдигнато, и си лягаше рано. Цялото тяло го сърбеше от горещината и постоянното потене.

Антон и Хакобо бяха наясно с тежките моменти, през които минаваше Килиан. На вечеря почти не говореше и беше очевидно, че не се разбира с Грегорио. Държаха се, сякаш другият не съществува, въпреки че Грегорио не пропускаше да направи някой злостен коментар пред управителя относно силата и смелостта му, а Килиан едва се сдържаше да не го удари.

Една вечер, когато Килиан тръгна да си ляга, преди да са сервирали десерта, Антон реши да го придружи.

— Дай си време, сине — започна, щом излязоха от столовата. — В началото е трудно, но малко по малко благодарение на работата, дисциплината и установения ред в имението ще свикнеш. Знам как се чувстваш. И аз съм минал през същото.

Килиан повдигна вежди, учуден.

— И вие ли имахте за колега някой като Грегорио?

— Нямах предвид това — побърза да уточни Антон. — Искам да кажа, че… — прокашля се и сведе поглед — почти нямам представа за останалата част от Африка и не знам нито как, нито кога, но ще дойде ден, в който този малък остров ще те завладее и няма да искаш да го напуснеш. Може да се дължи на невероятната ни способност за адаптация. А може да е и от някаква загадъчна сила на острова. — Вдигна ръка към гледката, която се разкриваше пред очите им и погледна Килиан. — Не знам някой да си е тръгнал оттук, без да пролее горчиви сълзи.

В този момент Килиан не можеше да проумее изцяло думите на баща си.

Щяха да минат години, докато всяка една от тях добие смисъл със силата на изпълнено проклятие.