Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Palmeras en la nieve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2024)
Корекция и форматиране
NMereva (2024)

Издание:

Автор: Лус Габас

Заглавие: Палми в снега

Преводач: Детелина Димова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: испанска

Излязла от печат: 13.05.2019

Отговорен редактор: Венка Рагина

Редактор: Нина Джумалийска

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Димитър Матеев

ISBN: 978-954-330-490-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16537

История

  1. — Добавяне

V
Palabra conclú

Приключен въпрос

След няколко дена управителят на имението изпрати Килиан и Грегорио да донесат някакви тежки части от магазина на родителите на Хулия. Лоренсо Гарус беше разбрал от Антон, че отношенията между двамата мъже са обтегнати, и сметна, че няма да е зле да прекарат няколко часа насаме извън плантацията. Познаваше Грегорио от доста години и не го смяташе за опасен, може би малко груб, но знаеше как да накара работниците да му се подчинят. Работата му беше ценена, тъй като умееше да преценява хората и да пресява онези, които си струват. След един сезон при него младежите или напускаха колонията, или се превръщаха в прекрасни служители, което се надяваше да се случи и с Килиан.

Килиан не обели и дума през целия път до града не само защото нямаше какво да му каже, а най-вече защото Грегорио го беше накарал той да шофира. Искаше да се справи добре с поставената му задача и цялото му внимание беше съсредоточено във волана на големия камион със закръглена кабина и дървена каросерия. Нямаше никакво намерение да му дава повод за разправии. Килиан плъзна леко тежкия студебейкър от 49-а година първо по неасфалтирания път, а после и по шосето с най-голямата ловкост, на която беше способен.

В магазина ги посрещна лъчезарната Хулия. Килиан не знаеше защо през последните дни девойката беше толкова щастлива. Вечерята в дома й беше минала по-добре, отколкото очакваше. Не беше възможно да накара Хакобо да й обърне внимание за повече от пет минути, защото винаги бързаше да приключи с покупките или пък прекарваше по няколко седмици, без да напуска имението. Тя се навърташе из най-посещаваните места на Санта Исабел, неделите ходеше на обедната меса, пиеше по някой аперитив в бар „Чирингито“ на площад „Испания“ с надеждата да го срещне, но нямаше късмет. Затова двата часа и почти и половина, прекарани с него, докато брат му забавляваше родителите й, бяха истинска божия благодат. Сърцето й се преобърна, като видя Килиан, придружен от друг мъж. За няколко мига беше живяла с надеждата да види Хакобо. Но не, щеше да е прекалено голям късмет. Разпозна Грегорио и любезно поздрави и двамата.

Килиан се радваше да я види отново, въпреки че се чувстваше донякъде засрамен от начина, по който в събота си бяха тръгнали от дома й.

— Поръчаните части са отзад — каза Хулия, — така че е по-добре да закарате камиона там. В момента баща ми проверява да не липсва нещо.

— Ами вече знаеш, Килиан — каза Грегорио. — Днес ти си шофьорът.

Хулия забеляза, че Килиан си тръгва раздразнен и предположи, че е заради заповедническия тон на Грегорио. Тя едва го познаваше. Отношенията им бяха чисто професионални: той й показваше мостри на винтове и болтове, а тя старателно ги търсеше и намираше в съответните кутии.

— Реши ли се проблемът от събота вечер в имението? — попита Хулия между другото.

Грегорио не разбра за какво става дума и погледна учудено:

— Събота вечер ли?

— Да, казаха ми, че имало сериозно сбиване в Сампака, с много ранени…

— Кой го каза?

— Един от прислужниците дойде да повика спешно Хакобо и Килиан, защото нямало кой да въведе ред.

Грегорио повдигна вежди. Не беше наясно какви точно бяха отношенията на момичето с братята, но в момента му се предоставяше прекрасна възможност да го разбере.

— В събота вечер в имението не се случи нищо.

Забеляза, че Хулия премигна изненадана.

— Но…

— Още повече тогава видях Хакобо и Килиан в клуба „Анита Гуау“. Някъде около единайсет… — Изчака реакцията на Хулия и когато видя, че тя се изчервява, продължи: — Всички младежи от Сампака бяха там. Много добре придружени, разбира се.

Хулия стисна зъби и брадичката й се разтрепери от гняв. Изведнъж всичко й се изясни и надеждите й рухнаха напълно. Хакобо я беше излъгал. Беше излъгал нея и родителите й…

Беше премислила хиляда пъти думите от разговора им и беше убедена, че бяха съвместими. Споделяха общо детство в Пасолобино и един и същ опит от живота в Африка. Беше абсолютно невъзможно той да не си даваше сметка за многото неща, за които бяха на едно мнение; в противен случай щеше да намери извинение да се измъкне и да се присъедини към разговора на другите. Но не го беше направил! Беше се забавлявал и смял от сърце с нея. Нещо повече: на няколко пъти дълго се бе взирал с прекрасните си зелени очи в нейните… А ръцете им се бяха докоснали поне три пъти!

Изпадна в дълбоко униние.

Грегорио продължи атаката хитро. С мек глас като баща, който подробно описва приятелките на синовете си, успя сериозно да злепостави двамата братя пред момичето, докато създаваше впечатление, че внимателно разглежда предметите на тезгяха.

— За Килиан не знам, но Хакобо е станал истински нехранимайко… Предполагам, че скоро ще поведе и брат си по същия път. — Изцъка с език. — Младите не слушат. Прекаленото количество алкохол и многото жени един ден ще им излязат през носа. Ами… — вдигна поглед и се усмихна, като установи резултата от думите си. Хулия беше готова да заплаче. — Мястото е такова. Не са нито първите, нито ще са последните.

Като видя, че Килиан и баща й влизат, Хулия се обърна и прехапа силно долната си устна, за да не се разплаче и сълзите да потекат по бузите й.

— Грегорио! — Емилио му подаде ръка за поздрав. — Откога не съм те виждал! Как върви работата? Не можеш да излезеш от гората, а?

— Рядко, Емилио, рядко. — Стисна сърдечно подадената му ръка. — Винаги има по нещо за вършене… Само съботите излизам от имението, знаеш как е…

Хулия се обърна рязко. Не искаше баща й да разбере некоректността на братята, а Грегорио явно се забавляваше със ситуацията.

— Татко — каза с привидно спокоен глас, — не намирам болтове с този размер. — Подаде му един. — Би ли погледнал в склада, моля те.

— Да, разбира се.

Килиан забеляза промяната в момичето. Не го поглеждаше, а ръцете й трепереха. Погледна Грегорио и се запита какво ли се бе случило.

— Надявам се да не съм те притеснил… — прошепна Грегорио и се направи на разтревожен, като сбърчи чело.

— Мен? — прекъсна го тя, обзета от гордост. — Защо да си ме притеснил? Да не си мислиш, че белите не знаем къде си пилеете времето? — Хвърли суров поглед към Килиан. — Не сме идиотки!

— Ей! Какво става тук? — попита Килиан, убеден, че Грегорио я беше ядосал. — Хулия?

— Опасявам се, че сгафих — призна си Грегорио и театрално сви устни като изпаднал в дълбока скръб. — Казах й къде бяхме в събота вечер… Всички. Ужасно съжалявам.

Килиан сви юмруци и ако Емилио не беше влязъл в този момент, щеше да му забие жестоко кроше. Погледна Хулия и се почувства жалък, като видя тъжните й очи. Хулия отмести поглед и се запъти към склада.

Мъжете поговориха още няколко минути и се сбогуваха. Щом Грегорио излезе от магазина с победоносна усмивка, Емилио отиде при Хулия и я попита:

— Как си, дъще? Не изглеждаш никак добре.

— Добре съм, татко.

Хулия се усмихна, макар че вътрешно кипеше от гняв. Не знаеше как, но беше сигурна, че ще накара Хакобо да разбере, че знае за лъжата му. Беше дошъл моментът да промени стратегията с него. Въздъхна и си наложи да се въоръжи с търпение, докато дойде подходящият момент.

Навън Килиан даде изблик на гнева си.

— Доволен ли си, Грегорио? — изкрещя му. — Какво печелиш ти от всичко това?

— Я не ми викай! Брей, брей… — изцъка няколко пъти с език. — Не знаеше ли, че на лъжата краката са къси?

— Заслужаваш един хубав бой!

Грегорио застана пред него с ръце на кръста. Килиан беше с една глава по-висок, но можеше да се обзаложи, че няма неговата сила.

— Хайде, давай! — Запретна ръкавите на ризата си. — Да видим стиска ли ти.

Килиан дишаше тежко.

— Да те улесня ли? Искаш ли да започна аз? — Блъсна младежа с двете си ръце. Килиан отстъпи. — Хайде! — отново го блъсна. — Покажи ми силата на мъжете от планината!

Килиан хвана Грегорио за китките с всичка сила и не го пусна, докато не забеляза в тъмните му очи лек проблясък на изненада. Тогава се отдръпна и направи жест на погнуса. Отиде до камиона, влезе в кабината и запали двигателя.

Изчака Грегорио да се качи и подкара с бясна скорост и напълно уверен в себе си.

Сякаш цял живот не беше правил нищо друго.

 

 

След няколко седмици дойде март, най-горещият месец на годината, предвестникът на дъждовния период. В плантацията какаовите дървета — с гладък ствол и големи, вечнозелени овални листа — бяха отрупани с дребни жълти, розови и червени цветчета. Килиан се учуди, че те израстваха от ствола и от най-старите клони. Благодарение на горещината и влагата през следващите месеци на мястото на цветчетата щяха да се появят шушулки, пълни със семена. В Пасолобино, ако не настъпеше неочакван късен студ — нещо твърде често, плодните дървета се отрупваха с плод. А Хакобо му беше казал, че от хилядите цветчета на какаовото дърво щели да завържат само двайсетина шушулки.

Дните отлитаха един след друг. Работата беше рутинна и монотонна. Всички знаеха какво трябва да се направи: да се ремонтират жилищата, да се обработи замята, да се подготвят сушилните и складовете за предстоящата реколта, която се прибираше през август.

Килиан изглеждаше по-спокоен или поне нищо не нарушаваше работата и почивките му. Грегорио беше започнал да се държи по-нормално и по-разумно след спречкването пред магазина, за което не беше казал на никого, дори и на брат си. Грегорио продължаваше да го държи в неведение по въпроси, свързани с работата, но и не го закачаше. Въпреки това Килиан беше постоянно нащрек, защото му нямаше доверие.

Два пъти ходи в клуба на Анита Гуау, но не потърси Саде, нещо, което явно не я притесняваше, защото имаше достатъчно работа с многобройните си ухажори. Мануел и Килиан, вместо да показват танцьорските си умения, предпочитаха филмите в кино „Марфил“ или разговорите в някое от кафенетата на морския бряг сред звуците на огромните прилепи, които на свечеряване увисваха по палмите.

Една сутрин, докато Антон и Хосе запознаваха Килиан с функциите на отделните секции на сушилните в главния двор, Мануел отиде при тях и им показа картичка.

— Виж, Килиан. Старите ми приятели от болницата в Санта Исабел са ми изпратили няколко покани за гала тържество тази събота в казиното. Надявам се да ме придружиш. Ще кажа и на другите.

— Тържество в казиното! — възкликна Антон. — На всяка цена трябва да отидеш. Ще се събере елитът на острова. Обикновено служителите от именията нямат достъп.

— Прекрасно, приемам. — Очите на Килиан светнаха от вълнение. — А как трябва да съм облечен на такова тържество? Не знам дали имам подходящи дрехи.

— Аз ще ти услужа с вратовръзка, ако не си носиш — предложи Антон.

Мануел се сбогува и си тръгна, а другите продължиха обиколката из сушилните — покрити постройки без странични стени, в които имаше огромни шистови плочи, върху които се печаха какаовите зърна. Килиан използва момента, в който Хосе отиде при група работници, за да поговори с Антон по въпрос, който отдавна искаше да му постави.

— Татко, нека ви кажа нещо — започна със сериозен глас.

Антон имаше смътна представа за онова, което Килиан имаше да му казва.

— Какво?

— Хакобо и аз смятаме, че трябва да се върнете в Испания. Колкото и да отричате, виждаме, че вече нямате предишната енергия. Защо не отидете да ви прегледа лекарят от Сарагоса? — Антон го слушаше, без да го прекъсва, така че продължи да излага доводите си. — Ако е заради парите, знаете, че припечеленото от двамата с брат ми ще е повече от достатъчно да покрие всички разходи и да остане… Освен това откога не сте виждали мама?

Антон се усмихна. Обърна се и повика Хосе.

— Знаеш ли какво ми каза Килиан? Същото, което ми повтаряте ти и Хакобо! Да не сте се наговорили?

Хосе го погледна с широко отворени очи, оказал се без вина виновен.

— Антон — отдавна му беше позволено да не използва обръщението massa, когато бяха насаме, — не разбирам за какво говорите.

— Много добре знаеш, мошенико. Явно искаш да се отървеш от мен… И тримата искате да си тръгна.

— За ваше добро е — настоя Килиан.

— Синовете ви са прави — намеси се Хосе. — Работата тук е тежка. Не знам как ще понесете обработката на още една реколта. Сигурен съм, че тамошните лекари ще ви предпишат нещо, от което ще се почувствате по-добре.

— Лекарите, Хосе, колкото по-далеч, толкова по-добре. Лекуват едно, увреждат друго. — Килиан отвори уста, за да протестира, но Антон вдигна ръка. — Почакай, сине. Вчера говорих с Гарус и през есента, след като се прибере и се обработи реколтата, ще си отида у дома за Коледа. Не исках да ви го казвам, преди да съм напълно сигурен. След това ще се върна отново тук и в зависимост от това как се чувствам, ще работя в офиса.

Според Килиан много по-логично беше баща му да се сбогува окончателно с колонията, но реши да не настоява повече. Може би, след като се прибере в Испания, ще си промени мнението. Мъж, свикнал с физически труд, едва ли щеше да издържи да работи по цял ден на бюро и да се превърне в massa clerk, както работниците наричаха чиновниците, всъщност те викаха така на всички бели в имението, защото можеха да четат и пишат. Баща му беше упорит и затворен човек, така че, колкото и да настояваха, в крайна сметка, щеше да направи това, което самият той реши.

— Вече съм по-спокоен — каза Килиан, — въпреки че до есента остава още много време.

— Когато сушилните заработят на пълни обороти, времето лети, нали, Хосе?

— Така си е!

— Представи си тоновете какао, които двамата с теб сме натоварили за различни краища на света през всичките тези години!

Очите на приятеля му светнаха. Килиан много обичаше да слуша, когато Антон и Хосе започнеха да си припомнят стари истории от началото на века. Беше му трудно да види Санта Исабел като малко селце с колиби от бамбук и дърво и улици с отъпкана червена пръст, в което тогавашните местни аристократи са си пиели чая в пет часа в чест на английското си образование или са ходели сутрин на католическата, а следобед на протестантската меса в израз на толерантност. Хосе се смееше с широко отворена уста, а ноздрите му се разширяваха над моравите устни при спомените от детството, когато мъже на възрастта на баща му, плувнали в пот в куртките си, са повдигали церемониално цилиндри за поздрав на елегантно облечените дами, с шапки от Париж на главите.

— Знаехте ли, massa Килиан, че когато съм се родил, в Санта Исабел е имало само една бяла жена?

— Как е възможно!

— Имало е няколко в Базиле със съпрузите си заселници, но животът им е бил изключително труден. В града не е имало други.

— А в дните, когато във Фернандо По е пристигал корабът от Средиземно море? — намеси се Антон. — Това, сине, се е случвало веднъж на три месеца. Затваряли са дори магазините! Всички са се стичали на пристанището за новини от Испания…

— А знаехте ли, massa Килиан, че когато бях дете, белите бяха принудени да се върнат в Испания след две години, защото Тропикът не им понасяше. Ако останеха, скоро умираха. Много рядко бял издържаше повече. Сега е различно.

— Да, Хосе — каза Антон с въздишка. — Какво ли не сме виждали! А не сме чак толкова стари. Невероятно е колко са се променили нещата, откакто дойдох тук с Мариана!

— И още ще се променят, Антон! — добави Хосе и поклати глава със смесица от меланхолия, увереност и примирение. — Колко още има да се променят!

 

 

В събота Килиан си облече светъл костюм — Симон му го беше изгладил, сложи си вратовръзка, среса си косата назад с гел и се погледна в огледалото. Едва се позна. Приличаше на истински филмов герой! В Пасолобино не беше имал поводи да се издокарва така. На празненствата и на сватбите на братовчедките си носеше все същия тъмен костюм.

Точно в седем Матео, Хакобо, Марсиал, Килиан и Мануел, облечени почти еднакво, тръгнаха за тържеството.

По пътя Килиан се заяде с брат си.

— Мислех, че съботите са свещени. Ще си пропуснеш ли дозата Анита Гуау?

— Човек трябва да е отворен за всичко — отговори Хакобо. — Не всеки ден ти се отваря възможност да влезеш в казиното. Освен това, ако не ни хареса, ще си тръгнем и готово. Във всеки случай, както сме се натокали, ще имаме успех, където и да отидем.

Останалите се разсмяха на коментара на Хакобо и още повече на Килиан, който не знаеше, че да се натокаш, значело да си елегантен.

Казиното се намираше на нос Кристина, на около трийсет метра над морското ниво. Минаха през портала и видяха няколко сгради, разположени около тенис игрище и басейн с два трамплина, ограден от черни и бели плочи. От балюстрадата, ограждаща терена, над която се извисяваше една-единствена палма, се виждаше целият залив на Санта Исабел, пълен със закотвени кораби и малки лодки.

От цялата група единствено Мануел беше ходил в казиното, така че ги поведе направо към мястото, откъдето се чуваше музиката. Влязоха в сграда с прозорци от дървени плоскости, минаха през просторна зала, в която групи хора разговаряха оживено, и излязоха на тераса, оградена от бяла каменна стена, от която малки лампи хвърляха приглушена светлина. В средата на терасата имаше беседка с дансинг и мраморни маси около него. В този момент беседката беше празна. Мъже и жени, бели и черни, всички много елегантни, се поздравяваха сърдечно. На сцената оркестърът на име The New Blue Star, изписано на стойките за ноти — твърде голям според Килиан в сравнение с онези, които беше виждал до момента, изпълняваше приятна фонова музика, която не пречеше на разговорите.

— След вечерята ще свирят танцова музика — обясни Мануел, докато махаше с ръка за поздрав на няколко души. — Опасявам се, че вечерта ще е натоварена. Тук има доста приятели, с които не съм се виждал от дълго време.

— Не се притеснявай за нас — каза Хакобо и взе чаша от подноса, който им предложи един келнер. — Ще си потърсим маса на стратегическо място и ще чакаме да дойдат да ни поздравят.

Приятелите му схванаха иронията. Матео, Марсиал, Килиан и Хакобо се смущаваха, защото не бяха свикнали с места, посещавани от каймака на обществото, като това казино. Знаеха, че въпреки безупречната им външност повечето от присъстващите щяха да предугадят какви са и да решат, че не са достатъчно изискани да общуват с тях.

Хакобо им направи знак да го последват до маса близо до входа, от която щяха да виждат цялата зала и дансинга. Скоро Килиан и Хакобо чуха познати гласове и Емилио и Хенероса, придружени от други две семейства, следвани от три девойки, минаха покрай тяхната маса.

— Хулия! Виж кой е тук! — Емилио се зарадва, като видя братята. Обърна се към девойките. — Хакобо и Килиан са приятели… Можете да се присъедините.

Последваха представяния и любезности. Хенероса продължи напред с другите две двойки. Хулия и приятелките й седнаха на масата, а Емилио и братята останаха прави. Килиан забеляза, че Хулия е напрегната и беше оставила двете й симпатични приятелки — Асенсион и Мерседес — да водят разговора, а те не закъсняха да се поинтересуват за ежедневието на Марсиал и Матео в имението и за миналото им в Испания. Разказаха им за заниманията си в Санта Исабел и за късмета да се възползват от спортните съоръжения на казиното по всяко време.

Емилио, бащински загрижен и развеселен от питиетата, остана още известно време при тях.

— Значи за първи път сте в средището на високата европейска класа. А къде ходите да празнувате обикновено? — Размаха ръка във въздуха и сниши глас. — Не ми казвайте, мога да си представя. И аз съм бил млад… — Намигна им. — Е, както виждате, тук сме заедно бели и черни, испанци и чужденци, а общият знаменател са парите.

Хакобо и Килиан се спогледаха с разбиране: след като общият знаменател тук са парите, значи това не беше тяхното място.

Емилио посочи няколко души и наблегна на професиите им: търговец, банкер, земевладелец, митнически служител, вносител на коли, адвокат, лекар, предприемач, командващ на Колониалната гвардия…

— Този тук е собственик на предприятие за строителна техника и ракети. Представител е на „Катърпилър“, „Воксхол“ и „Студебейкър“. Бащите на приятелките на Хулия работят за него. А онзи там е секретарят на генерал-губернатора на Фернандо По и Рио Муни. Губернаторът днес няма да може да дойде. Много жалко. Щях да ви го представя.

Килиан никога не беше виждал толкова важни особи на едно място. Ако някой от тях се приближеше до него, нямаше да знае как да започне — и още по-малко как да продължи — един средно интелигентен разговор. Беше сигурен, че тези хора говореха за важни правителствени дела на колонията и за световната икономика. Погледна Хакобо, който слушаше Емилио с интерес, но очите му оглеждаха салона в търсене на някое по-забавно местенце. За щастие, някой им махаше с ръка от дъното на залата.

— Момчета — каза Емилио, — мисля, че жена ми ме вика. Приятно изкарване!

Братята се присъединиха към групата, където Асенсион и Мерседес впечатляваха с остроумието си, но на външен вид бяха много различни. Асенсион беше с много руса, почти бяла коса, чип нос и беше наследила сините очи на немската си баба. Носеше рокля с ниска талия в цвят индиго, с широк колан и кръгло деколте. Мерседес беше със зелена копринена рокля, вталена до талията и силно разкроена от кръста надолу. Косата й беше тъмна, прибрана във висок кок, който подчертаваше чертите на лицето й, особено големия й нос.

Келнерите започнаха да носят на масите подноси с вкусни ордьоври. Известно време ядоха, пушиха и разговаряха. Килиан се радваше на присъствието на Матео, Марсиал и двете девойки, защото Хулия дори не ги поглеждаше. Седеше мълчалива, с гордо вдигната глава и се правеше, че следи разговора с интерес. Стори му се прекрасна със светлосинята си копринена рокля на бели точки и тънкия перлен гердан. Липсваше й само усмивката, която озаряваше лицето й. Беше невъзможно Хакобо да не е забелязал студенината й, макар че Килиан не му беше казал за коментарите на Грегорио.

Към десет часа Хулия започна да поглежда часовника си.

— Чакаш ли някого? — попита накрая Хакобо.

— Всъщност да — отговори грубо тя. — Предполагам, че прислужникът ти всеки момент ще се появи, за да те измъкне от това скучно място.

Хакобо онемя, а Килиан, засрамен, наведе глава. Хулия ги наблюдаваше с победоносно изражение, а другите останаха изненадани в очакване на някаква реакция.

— Как разбра?

Гласът на Хакобо изразяваше по-скоро яд, отколкото разкаяние.

— Какво значение има? Важното е, че знам всичко. — Опъна гръб на стола. — Искаш ли да ти кажа къде си бил онази вечер в единайсет часа?

— Това не е твоя работа. Доколкото знам, не си ми годеница, че да ме контролираш.

Хакобо стана и си тръгна. Останалите запазиха мълчание. Килиан не знаеше къде да се завре. Погледна Хулия. Брадичката й трепереше и се мъчеше да не се разплаче след последните думи на брат му. В този момент оркестърът засвири пасо добле, което публиката посрещна с аплодисменти. Килиан стана и хвана Хулия за ръка.

— Хайде, ела да танцуваме.

Тя прие, благодарна на Килиан, че я измъкваше от конфузната ситуация. Вървяха, без да обелят дума. В беседката Килиан я прегърна през кръста и се понесоха в ритъма на музиката.

— Предупреждавам те, че съм много лош танцьор. Надявам се да ми простиш. За настъпванията… И за онова от онзи ден. Наистина много съжалявам.

Хулия вдигна поглед. В очите й блестяха сълзи. Поклати глава в знак на съгласие.

— Явно съм сбъркала брата… — опита се да се усмихне.

— Хакобо е добър човек, Хулия. Но…

— Ясно, не иска да се обвързва. Поне не и с мен.

— Още му е рано… — Килиан не искаше да й дава напразни надежди и да я кара да страда. — Може би при други обстоятелства…

— О, стига, Килиан! Да не съм на петнайсет! — запротестира. — Това е Африка. Да не мислиш, че не знам как се забавлява Хакобо? Това, което ме вбесява, е, че мъжете като него ни мислят нас, белите жени, за невежи и неопитни. Какво му дава една черна, което да не мога да му дам аз? Какво би помислил, ако му предложа тялото си, както го правят те?

— Хулия! Не говори така! Не е същото… Не се сравнявай с тях. — Килиан вече имаше усещането, че музиката никога няма да спре. — Сега си сърдита и с право, но…

— Не понасям този двоен морал, Килиан! — прекъсна го тя. — Всички си затваряте очите пред разюзданото поведение на черните, а ние, белите, трябва да чакаме да им се наситите, за да дойдете при нас и да си изберете добра съпруга. Какво би станало, ако беше обратното? Ако аз се забъркам с някой черен? С добри очи ли ще ме погледнете?

— Хулия, аз… — Килиан преглътна. — Всичко това е ново за мен. Трудно ми е…

Килиан се поколеба. Не беше свикнал да разговаря на тези теми с жена. Чувстваше се притеснен, а Хулия беше твърде настоятелна.

— При нас, мъжете, е различно… Не мисля, че трябва да водим този разговор…

— Да, ясно… Разговорът не е подходящ за жена — ядоса се Хулия.

За щастие, точно тогава пасо доблето свърши и оркестърът засвири суинг.

— Това е много сложно… — каза Килиан с пресилена усмивка.

Излязоха от беседката и се засякоха с Матео, Асенсион, Марсиал и Мерседес, които бяха решили да потанцуват. Стигнаха до масата в мълчание. Там беше Мануел с чаша в ръка.

— Тук съм — каза на Килиан — за кратка почивка. Не съм спрял да говоря, откакто дойдохме.

— Мануел, представям ти Хулия, дъщерята на приятелско семейство на родителите ми.

Мануел стана и много любезно поздрави момичето. Обърна внимание на синята панделка в косите й и красивото лице с изразителни очи.

— Мануел е лекарят на имението — обясни Килиан. — Преди е работил в болницата в Санта Исабел.

— Не сме ли се виждали? — попита Хулия и се загледа в чертите на лицето му, тъмната коса и светлите очи зад очилата с дебели рамки. — Сигурно и друг път си бил в казиното.

— Да, много следобеди съм идвал тук да плувам. А в неделя — да играем на карти или да изпием по питие с колегите.

— Аз идвам всяка неделя, а понякога и следобед през седмицата. Колко странно, че не сме се виждали досега.

— Е, откакто съм в Сампака, не излизам често…

— С ваше разрешение ще отида да взема нещо за пиене.

Килиан искаше да използва, докато те разговаряха, да се разходи из салона.

Радваше се, че най-накрая беше останал сам след неприятния разговор с Хулия. Музиката звучеше по-силно. Поздрави Хенероса и Емилио и се отправи към билярдната маса, където видя Хакобо, обгърнат от облак дим. Хакобо го видя, но не му даде знак да се приближи. Когато отиде при него, без да го поглежда, му каза:

— А, тук си значи. — Килиан реши, че още беше ядосан на Хулия. — Това са приятелите ми Дик и Пао. Дошли са от Бата. Запознахме се при първото ми пътуване.

Килиан се здрависа с тях и от приказките им скоро научи, че англичанинът Дик беше работил в Дуала и че отскоро работеше с Пао в дърводобивната промишленост на континента. От време навреме се възползвал от приятелството си с един от пилотите на Драгон Рапид за едночасовия полет от Бата до Санта Исабел. Дик беше висок и силен мъж с много светла, зачервена от слънцето кожа и странно гледащи сини очи, каквито Килиан не беше виждал до момента. До него беше португалецът Пао, кокалест мулат с дълги крайници и остър нос. И тримата бяха пили прекалено много и започнаха да разправят на Килиан истории от последния път, когато се бяха засекли с Хакобо.

— Беше по време на лов на слонове в Камерун — започна да обяснява брат му с блеснали очи. — Най-впечатляващото преживяване през целия ми живот! Тръгнахме група мъже, въоръжени с пушки. Следвахме водача по пътека, проправена в джунглата от едно от тези животни. Тътен, подобен на земетресение, ни подсказа, че наблизо пред нас има слон и че недалеч има още много…

— Беше умрял от страх! — намеси се Дик на много правилен испански, но със силен акцент. — Лицето ти беше восъчнобяло…

— Мислех, че ще чакаме, скрити на някое сигурно и високо място, от което да видим приближаващото се животно. Но не, то беше там, съвсем близо! Водачът, който беше опитен ловец, стреля и улучи слона в ухото. Той побесня, а ние хукнахме да бягаме в обратната посока…

— Защото знаехме, че като е толкова голям, ще му е трудно да се обърне и да ни подгони — продължи Пао със силен акцент и поредица от думи, завършващи на у. — От ухото му течеше кръв, не се обърна, продължи напред, а ние след него…

С всяка изминала минута Дик и Пао му ставаха все по-неприятни. Имаше нещо отблъскващо в тях. Будеха недоверие. Дик не гледаше събеседника си в очите, а Пао непрекъснато се подсмихваше с презрение.

— Накрая животното се измори и забави ход. Използвахме възможността и стреляхме няколко пъти и… — Хакобо вдигна длани. — Слонът си тръгна! Изчезна от погледите ни! Ловът беше приключил, а аз стоях там, ужасно разочарован, защото не го бях видял да пада!

— Тези твари не умират лесно.

Дик дръпна от цигарата и задържа дима няколко секунди, преди да го издиша.

— Трябваха му цели два дена! — намеси се Пао. — Когато се върнахме с водача и намерихме тялото му, беше още топъл.

— Няколко мъже го разчлениха… Оставиха само кокалите! — каза Хакобо, имитирайки тона на другите двама. — Бивните му бяха колкото тази врата!

На Килиан разказът за лова му се стори ужасяващ. Той беше свикнал да ходи на лов из Пиренеите за диви кози и сърни, но не можеше да си представи сцена като описаната току-що. Винаги се беше стремял с точен изстрел да спести страданието на животното. Не познаваше друг човек от обкръжението си, който да изпитва удоволствие от дълга предсмъртна агония. Каза само:

— Звучи наистина опасно.

— Така си е! — Дик го погледна със студените си сини и безизразни очи. Килиан запали цигара, за да избегне погледа му. — Аз присъствах на лов, в който слонът хвана един от негрите с хобота си, вдигна го във въздуха и го хвърли на земята, а след това го стъпка: от него остана само скашкана маса от плът и кости…

— И майка му не би го познала! — Пао се изсмя и показа неравните си зъби. — Слава богу, че не беше някой от нас!

Килиан вече беше чул достатъчно. Каква вечер само! Случката с Хулия, последвалият разговор с нея, усещането, че се намира сред хора, които никога няма да го приемат, а сега и историята за жестокия лов, разказана от тия идиоти… И всичко това през първата му вечер в казиното! Чувстваше се замаян от алкохола, а за капак и вратовръзката го притесняваше и непрекъснато дърпаше възела, за да го разхлаби.

— Какво ти става? — тихо го попита Хакобо.

— Май ще се окаже, че се чувствам най-добре в гората… — измърмори Килиан и запали цигара от угарката на предишната.

— Какво?

— Нищо, нищо. Смяташ ли да останеш?

— О, ще ходим на друго, по-оживено място. — Хакобо се замисли дали да покани и брат си, но накрая каза: — Можеш да се върнеш в имението с другите.

— Да, разбира се.

„Ако не се окаже, че им преча и на тях“, помисли си.

Хакобо, Дик и Пао си тръгнаха, а Килиан се загледа в играта на билярд на двама младежи.

Чу гласове зад гърба си и се обърна. Видя Емилио да спори разгорещено с як негър с тъмен костюм. Хенероса дърпаше мъжа си за ръката, но той не й обръщаше внимание. Спорът ставаше все по-ожесточен. Хората около тях замълчаха. Килиан се приближи, за да разбере какво се случва.

— Как е възможно точно ти, Густаво, да твърдиш това? — викаше Емилио. — От много години съм приятел на баща ти! Някога да съм се държал зле с вас? Дори бих казал, че съм живял на острова повече години от теб!

— Не искаш да разбереш, Емилио — защитаваше се другият. Няколко капки пот от широкото му сбръчкано чело се стичаха към слепоочията и големите очила с квадратни стъкла. — Говоря за всички бели. Вече сте ни експлоатирали прекалено много. Рано или късно ще трябва да си тръгнете.

— Да, разбира се, това е, което искате половината от присъстващите тази вечер тук. Да се махнем, за да можете вие да задържите всичко… Дори и моя бизнес! Това няма да стане, Густаво!

Удари с пръст негъра по гърдите.

— Отдал съм душата си на тази земя, за да може семейството ми да живее по-добре. Няма да позволя нито ти, нито който и да било да ме заплашва!

Засрамена, Хенероса не знаеше какво да направи. Молеше мъжа си да се махнат оттам. Килиан забеляза облекчението й, щом зърна Хулия, която се приближаваше към тях в компанията на Мануел.

— Никой не те заплашва, Емилио! Мислех те за по-разумен. Поставял ли си се някога на наше място?

Ноздрите на Густаво потрепваха от афект.

— На ваше място ли? — изръмжа Емилио. — На мене никой не ми е дал нищо даром!

— Стига, татко! — Хулия го хвана за ръката и погледна строго двамата мъже. — Наказвали са хора за много по-малко от това! Мога ли да знам какво се случва? Татко, Густаво… Нали няма да позволите политиката да сложи край на приятелството ви? Губите си времето, защото тук нещата ще останат такива, каквито са, още дълги години.

Двамата мъже се погледнаха и замълчаха, но не се извиниха. Емилио най-накрая тръгна с Хенероса към изхода. Малко по малко разговорите се възобновиха, но темата вече беше със сигурност спорът, на който присъстващите бяха станали свидетели. Мануел и Килиан ги придружиха до вратата.

— Добре ли си, Хулия? — попита Мануел, като видя, че девойката е зачервена и диша тежко.

— Добре съм, Мануел, благодаря. — Стисна ръката му със страст. — Прекарах прекрасни мигове с теб. Всъщност единствените приятни тази вечер. — Забеляза, че Килиан се намръщи, и побърза да добави: — Танцът с теб също не беше зле. Е, най-добре да си тръгваме вече. Какъв срам, боже! Седмици наред няма да мога да дойда в казиното!

— Съжалявам, дъще — каза Емилио с тъжен глас. — Не можах да го избегна. Хенероса, разпалих се…

— Спокойно, Емилио — утеши го жена му, докато с нервни движения си слагаше дантелените ръкавици. — Опасявам се, че от сега нататък ще трябва да свикваме с претенциите на тези неблагодарници. Точно това са: неблагодарници.

— Стига толкова, мамо — Хулия погледна Килиан и Мануел. — Ще се виждаме.

— На това се надявам — каза Мануел на висок глас. — И дано да е скоро. Лека нощ, Хулия.

Мануел и Килиан останаха на изхода, докато ги изгубиха от поглед.

— Очарователна жена — каза Мануел и извади кърпичка, за да почисти очилата си.

Килиан се усмихна за първи път от дълго време.

 

 

След няколко дена прислужник от Сампака предаде на Хулия кратка бележка от Хакобо: „Искрено съжалявам за поведението си. Надявам се да ме извиниш. Няма да се повтори“.

Тези два реда се въртяха из главата й в продължение на няколко дена, през които не спря да мисли за блестящите зелени очи, черната коса и мускулестото тяло на мъжа, в когото мислеше, че е влюбена. Толкова много пъти си беше повтаряла думите от бележката, че накрая реши, че това примирие означава нещо; че непристойното му поведение в казиното го беше накарало да се замисли и да си даде сметка, че те двамата могат да споделят живота си.

Устиска две седмици, но на третата не издържа повече. Имаше нужда да го види, да чуе гласа му. Премисли различни възможности да се срещнат, но една по една отхвърли всичките: още една вечеря в дома й щеше да разпали съмненията на майка й, че има чувства към по-големия от братята; не беше сигурна дали Хакобо би приел покана двамата да отидат на кино или на по питие и не искаше да рискува той да й откаже; среща в казиното сред приятели също не беше добра идея след разправията с баща й, за която сигурно клюкарите още говореха. Това беше най-лошото в Санта Исабел: в малкия град новините, нарушаващи монотонния живот, не се забравяха лесно.

Изведнъж й хрумна една налудничава идея. В началото я отхвърли, но скоро реши как да постъпи: щеше да отиде да го види в имението някой ден след вечеря. Беше ходила няколко пъти с баща си и си спомняше много добре главната сграда. Щеше да измисли нещо и да се шмугне в стаята му, където може би щяха да могат да поговорят насаме… Прехапа долната си устна от вълнение. Ако някой я видеше да отива към спалните, щеше да каже, че баща й я е изпратил да каже нещо на Антон. Никой не би се усъмнил в подобно алиби!

Малко по малко премисли всички подробности и реши, че най-подходящ за целта беше четвъртъкът. Тогава родителите й играеха на карти с едни съседи, а тя ползваше колата, за да отиде на кино, а и нямаше причина по това време Хакобо да не е в Сампака.

В четвъртък, след вечеря Хулия се облече както обикновено, за да не буди съмнения, но отдели доста време на грима. Щом седна на волана на червено кремавия Воксхол креста на баща й, разкопча горните копчета на розовата си рокля на ситни цветчета с три четвърти ръкави и си сложи по-ярко червило от това, с което беше излязла от дома си. Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да го чуе, въпреки шума на двигателя.

Скоро светлините на града останаха зад гърба й и пътят потъна в тъмнина. Фаровете осветяваха едва няколко метра пред колата. Тръпка на страх премина през тялото й. Можеше да си представи живота, който кипеше нощем в гората. Докато едни животни спяха, други се възползваха от тъмнината за злодеянията си. Когато мина през Сарагоса, през прозорците на някои от паянтовите къщи се прокрадваше слабата светлина на горящите огнища и хвърляше сенки на пътя. За момент й се поиска да беше избрала някоя пълнолунна нощ. В далечината забеляза палмите на входа на Сампака, които като призраци ту се появяваха, ту изчезваха. Сърцето й подскочи, когато мъж с бяла коса и фенер в ръка й даде знак да спре. Той се доближи и не можа да сдържи учудването си, като видя сама бяла жена зад волана:

— Добър вечер, mis — поздрави Йеремиас. — Мога ли да помогна?

— Имам съобщение за massa Антон — беше повтаряла фразата толкова пъти, че я изрече съвсем непринудено. — Винаги ли е толкова тъмно тук?

— Имаме проблем с електричеството. Не знам кога ще го поправят. — Йеремиас й посочи едно място с ръка. — Ще трябва да паркирате малко преди сградата. Нигерийците са напълнили двора за…

— Добре — прекъсна го тя, за да си спести излишните подробности. — Много благодаря.

Хулия измина няколко метра и изведнъж се оказа заобиколена от мъже, размахващи мачетета. Някои държаха газени лампи на височината на главите си и бялото на очите им светеше заплашително на фона на тъмната кожа, когато се навеждаха да видят неочакваната посетителка. Хулия прецени, че ако остави колата тук, ще върви само петдесетина метра до стълбите на колониалната сграда, но пък трябваше да мине през онази тълпа. Другите възможности бяха да остане в колата, да натисне бясно клаксона или да обърне и да се махне оттам. Пое си дълбоко въздух и се опита да прецени обстановката. Започваше да се държи като истеричка, а всъщност поведението на мъжете не беше агресивно. Поглеждаха я и продължаваха по пътя си. Реши да се въоръжи със смелост и да излезе от колата. Тръгна с разтреперани крака сред подвиквания и коментари, които не разбираше, но по тона можа да се досети за смисъла им. От всички страни беше заобиколена от полуголи мускулести тела. Обля я студена пот и очите й се замъглиха. Когато стигна до стълбите, беше на път да припадне, но усети нечии ръце, които се опитаха да я задържат.

— Хулия! За бога! Какво правиш тук по това време?

Никога до момента не се беше замисляла, че може да има толкова успокояващ глас. Погледна мъжа:

— Не чак толкова късно, Мануел. Имам съобщение от баща ми за Антон.

— А не можа ли да изпратиш някой от прислужниците?

— Никой от тях не беше вкъщи — излъга и усети, че се изчервява, — така че минах за момент на път за киното.

— Откога пътят за киното минава оттук?!

Сега, когато беше до Мануел, Хулия се престраши да погледне мъжете, които продължаваха да се трупат зад гърба й.

— Би ли ми казал какво се случва тук?

— Работниците са решили да организират лов на горски плъхове с мачете в гората на територията на имението.

— На лов? На тъмно?

— Така ще хванат повече. Ако не ги избият сега, ще се размножат и ще повредят реколтата. След това ще си организират тържество и ще ги изядат.

— А вие ще участвате ли?

— Аз не, въпреки че съм любопитен, защото никога не съм участвал. Останалите служители и надзирателите ще се навъртат около тях, за да няма проблеми.

Хулия не знаеше дали да се разсмее, или да заплаче. Никога не би предположила, че от всички възможни пречки, които биха могли да осуетят срещата й с Хакобо, точно някакви гризачи щяха да провалят плановете й.

— Искаш ли да погледаш? — попита Мануел. — Нощем джунглата е пълна с потайности.

Още преди Хулия да успее да отговори, гласът на Хакобо, който слизаше по стълбите заедно с Килиан, Матео, Марсиал и Грегорио, ги прекъсна.

— Какво правиш тук?

— Мануел ме покани да присъствам на лова и аз приех с удоволствие.

Мануел я погледна, учуден, но нещо в очите й го накара да разбере, че беше най-добре да не задава никакви въпроси. Дръпнаха се настрани, за да могат белите служители да излязат на двора, и изчакаха да си разпределят районите и да се отдалечат. Мануел я помоли да го придружи до един от складовете, за да вземе газена лампа, и предложи да останат в края на бригадата, разположена в най-близките какаови насаждения. Не се виждаше нищо. Чуваше се само шепот и от време навреме някой удар с мачете. Беше изнервена от всичката растителност около нея и от неприятното усещане, че под краката й се движеха милиони буболечки, а и ловът изобщо не беше вълнуващ.

— Имам чувството, че някой ни наблюдава — прошепна Хулия и разтърка ръцете си.

— Така е в джунглата. Ако искаш, можем да отидем да изпием по кафе в столовата и да ги изчакаме да се върнат с трофеите.

Хулия прие с удоволствие. Дълго разговаряха за различни неща, а темите изникваха една след друга, сякаш се познаваха от години.

Ударите на барабаните ги върнаха в действителността. Ловците се връщаха.

Жените на работниците бяха запалили пред колибите огнища, на които вече се печаха няколко обезглавени плъха. На Килиан ловът сред какаовите насаждения му се стори твърде дълъг. Беше благодарен за топлината на огъня, защото нощта беше студена, а това говореше за наближаващия дъждовен период. Един от работниците се приближи до белите служители и им предложи ракия от захарна тръстика, наречена malamba, а Симон се затича да донесе чаши. Върна се, придружен от Антон, Сантяго и Хосе, които не участваха в лова, но искаха да се присъединят към пиршеството. Липсваше само управителят на имението. Гарус прекарваше вечерите след работния ден със семейството си в Санта Исабел. Не оставаше нощем в имението, освен ако имаше някакъв специален повод.

— Това е дяволски силно! — Матео пое дълбоко въздух и започна да си вее с ръка, защото ракията беше изгорила гърлото му. — Не знам как можете да го пиете.

— Вече трябва да си свикнал! — пошегува се Марсиал, след като изпи своята на един дъх и протегна чаша към Симон, за да му я напълни отново.

Килиан отпи глътка. Очите му се насълзиха и се закашля.

— Внимавай, човече! — Марсиал го потупа по гърба с огромната си ръка. — В началото се пие по-бавно. Това не отива в стомаха. Минава направо през кръвта!

— Мисля, че утре сутрин всички ще сме с главоболие — предупреди Антон, докато отпиваше от чашата си.

Килиан, който се беше възстановил, макар че бузите му още горяха, се зарадва да види баща си на празненството. Затвори очи, отпи малка глътка и приятна топлина заля цялото му тяло. Когато ги отвори отново, видя приближаващите се Хулия и Мануел.

Хулия изпъшка, като видя Антон, и понечи да се отдалечи, но Мануел я хвана за ръката и й прошепна:

— Спокойно, тайната ти няма да бъде разкрита.

Тя никога не разбра дали Мануел се беше досетил за причината за нощното й посещение в Сампака, защото той запази мълчание по въпроса.

Хулия го погледна с благодарност, щастлива от отдалата й се възможност да присъства на африканско празненство.

— Още ли си тук? — попита Хакобо, учуден, когато я видя да се приближава, за да поздрави Антон.

— Хулия! — възкликна изненадан Антон. — Откога не съм те виждал! Как са Хенероса и Емилио?

— Много добре, благодаря. На баща ми много му липсват вечерите с вас.

— Кажи им, че някой ден ще намина. А защо си тук по това време?

Мануел й се притече на помощ:

— Поканих я на лова на горски плъхове, тя прие и ето я тук.

Хакобо се намръщи.

— Ловът свърши отдавна. Мислех, че вече си си тръгнала.

— И да изпусна това зрелище? — отговори закачливо.

— Не знам доколко мястото е подходящо… — започна Хакобо и погледна към Мануел и Антон.

— За бяла жена? — допълни тя с язвителна усмивка. — Стига, Хакобо. Не бъди тесногръд.

Антон погледна големия си син и сви рамене. Изведнъж си спомни за настойчивостта на Мариана да й позволи да присъства на едно от тези празненства и се усмихна. Оттогава бяха минали трийсет години. Цял един живот! Въздъхна, отпи глътка от ракията, седна на стола, който Хосе му донесе, и реши да се отдаде на спомените и образите, които изплуваха в съзнанието му под звуците на барабаните.

Килиан седна на земята до Мануел и Хулия. Другите служители го последваха. За него това беше първият типично африкански празник, на който присъстваше, и затова можеше да разбере любопитството на младата жена. Изненада го реакцията на Хакобо, който изведнъж се беше притеснил за Хулия и не преставаше да я гледа, свъсил вежди. Възможно ли беше да ревнува? Нямаше да е зле поне веднъж да изпита нейните терзания, въпреки че на него всичко му минаваше много бързо. Симон напълни чашата му отново и приятна тръпка се разля по цялото му тяло. Загледа се в спектакъла, който се разиграваше пред очите му, и също като Хулия реши да се отдаде напълно на магията на танцуващите пламъци.

Много от жените бяха увили гердани около врата, талията и глезените си. Носеха единствено вързано на кръста парче плат, което се разгръщаше при движенията, следващи ритъма на вибриращата и заразителна музика.

Изведнъж темпото на барабанните удари се ускори и телата на танцьорките започнаха да се гърчат; всеки сантиметър от кожата им вибрираше в такт с френетичния ритъм. Гърдите им подскачаха и се мятаха във всички посоки пред дръзките погледи на мъжете. Хулия изпитваше желание да свали дрехите си и да се остави да бъде завладяна от енергията на тези тела, родени за танц и наслада. Мануел я наблюдаваше с крайчеца на окото, очарован от блясъка в очите й, които сякаш се опитваха да попият сцената и да заредят с нея течащата във вените й кръв.

Неистовите движения продължиха още дълго. Към жените се присъединиха няколко мъже и се впуснаха в див еротичен танц. Килиан успя да разпознае Екон, Моси и Нелсон и се усмихна вътрешно. Ако присъстваше и Умару, групата на познатите му щеше да е пълна. Телата лъщяха от потта, която се стичаше по тях. Когато дробовете на Килиан — положително и на другите бели — щяха да се пръснат от сдържания въздух, ритъмът забави темпото си и няколко хлапета се опитаха да следват такта, докато музиката спря. Тогава — сред виковете и песните на нигерийците и спотаения дъх на белите, все още под влияние на страстта на танца — сервираха месото.

За Хулия магията свърши, щом погледна часовника си.

— Господи! Ужасно късно е! Родителите ми…! — прошепна.

— Ако искаш — Мануел се наведе и й прошепна, — ще взема кола, ще те изпратя до вас и ще кажем, че сме се видели в киното и сме отишли да изпием по питие.

— Ще го направиш ли?

— Да, с удоволствие. Но няма да им кажем кой филм сме гледали — добави и й намигна съучастнически.

Хулия и Мануел станаха, сбогуваха се с останалите и си тръгнаха, а Хакобо ги проследи с поглед.

— Сбогом, Хулия — извика Грегорио, когато се бяха отдалечили достатъчно. — Поздрави на Емилио.

Тя се обърна и като видя кой й беше подвикнал, направи двусмислен жест с ръка.

— Не знаех, че познаваш Хулия — каза Хакобо.

— О, да. Всъщност видях я в магазина преди няколко седмици. Попита ме за някакъв инцидент в имението. Обясних й как стоят нещата. Братчето ти не ти ли каза?

Хакобо погледна Килиан, а той потвърди с кимане на глава и тогава разбра на кого му се беше развързал езикът.

— Грегорио, ти наистина си тъпак — каза с висок и ясен глас. Скочи и се изправи пред него. — Ставай! Ще ти размажа физиономията!

Антон и другите бързо се приближиха. Грегорио вече беше на крака, готов за бой. Много от работниците ги наблюдаваха мълчаливо с дяволито пламъче в очите. Не се случваше често двама бели да се сбият.

— Няма да правиш нищо, Хакобо — каза твърдо Антон и го хвана за ръката. — Всички сме изморени, а и пихме много. На сутринта нещата ще изглеждат различно.

Хакобо се отскубна, възропта и заедно с Матео и Марсиал отиде за още пиене. Грегорио седна отново и се заоглежда за някоя жена, с която да прекара нощта.

Килиан реши да се оттегли с по-възрастните. От алкохола краката му бяха като от гума и положи невероятно усилие да ходи нормално, защото не искаше баща му да разбере колко пиян беше.

Чувството за спокойствие и топлина не го напусна и когато влезе в стаята си. Все още нямаше ток и затова се запрепъва към прозореца, покрит с дървени плоскости. Надяваше се, че като го отвори, няма да е толкова тъмно. Спъна се в нещо меко и едва не падна. Чу шепот, наподобяващ съскане. Обърна се и всичката кръв нахлу в главата му, а мускулите му се парализираха от страх. Пред себе си видя нагло изправена змия, с триъгълна глава с размерите на кокосов орех, която го гледаше заплашително.

Килиан се опита да избяга, но не можа да помръдне. Сякаш мозъкът можеше да контролира единствено очите, които се бяха вперили в коварното животно като омагьосани от плавните му движения. Муцуната й беше издължена и от нея стърчаха два дълги и остри рога, разделени от други два по-къси. На главата си имаше голямо черно петно с формата на острие на копие, а по дължината на тялото й се редуваха черни ромбове, разделяни от жълти краски.

Опита се да извика, но не успя. Змията се приближаваше бавно към него, с още по-изправена глава и все по-силни продължителни съскания. Протягаше глава напред и показваше острите си зъби, пълни със смъртоносна отрова. Килиан съзря мачетето на стола от дясната му страна. Само трябваше да протегне ръка и да го вземе, но тя тежеше като олово и не помръдваше. Имаше чувството, че някой го удря с чук по слепоочията. Обля го пот.

Трябваше да направи нещо, за да пребори тази непоносима тежест, с която го беше парализирал страхът.

Съсредоточи всичката си сила в мускулите на гърлото и издаде звук, подобен на ръмжене, който се извиси, когато успя да грабне мачетето и да го стовари върху главата на змията. Продължи да крещи, докато я разсичаше с жестокост, която не можеше да контролира. Видът на кръвта накара неговата да потече бясно във вените му и да предизвика необуздаема възбуда на всичките му сетива. Забоде главата на змията на мачетето и излезе от стаята, обзет от ярост, каквато не мислеше, че е способен да изпита.

В коридора се сблъска със Симон, който тичаше към него, ужасен от крясъците му. Килиан го хвана със свободната си ръка и го разтърси.

— Това не е влязло само в стаята ми! — извика. — Ти си отговорен за моите неща! Кой ти плати, за да го направиш? Кой?

Симон не можеше да познае човека, който беше стиснал ръката му в желязна хватка.

— Не съм аз, massa! — опита да се защити с умоляващ глас. — През цялото време бях долу с вас!

Две съседни врати се отвориха и се показаха Антон и Сантяго. Успяха да освободят ръката на Симон и говореха нещо, но Килиан не ги чуваше, защото в този момент мозъкът му се опитваше да избистри спомена за положението на всеки един от седящите около огъня мъже. Светлината на газените лампи хвърляха чудата сянка на пода. Хакобо, Марсиал и Матео се приближаваха тичешком, ужасени от неконтролируемото поведение на Килиан.

— Да не е мръднал оттук — посочи Грегорио. — Ами ти, Нелсон? Къде е Умару?

— Не знам, massa. — Надзирателят показа белите си длани. — Отдавна не съм го виждал.

— Намери го и го доведи! Чуваш ли? Доведи го, по дяволите! И си донеси и пръчката!

Настъпи мъртвешка тишина. Жените хванаха децата и се прибраха. Хакобо и останали се спогледаха, учудени. Антон и Хосе се присъединиха към тях.

Скоро се появи Нелсон, хванал Умару за ръка. Заведе го при Килиан.

— Кой те накара да оставиш това — доближи главата на змията до лицето му — в стаята ми? Кажи! Кой ти плати?

Умару се разтрепери и зъбите му се разтракаха. Застана покорно пред Килиан и не спря да повтаря едно и също, което Нелсон преведе:

— Казва, че не знае нищо, че през цялото време е танцувал.

Килиан се доближи, наведе глава и го погледна право в очите.

— Това е лъжа — каза през зъби. — Видели са те из коридорите на сградата.

Хвърли мачетето на земята и протегна ръка към Нелсон.

— Дай ми пръчката. — Нелсон се поколеба. — Казах да ми дадеш пръчката! Умару… Ако не ми кажеш истината, ще те пребия!

Антон направи крачка с намерение да се намеси, но Хакобо го спря.

— Недей, татко! Остави го сам да се оправи.

Килиан усети тънката пръчка в ръцете си. Боляха го слепоочията, гърдите и зъбите… Мразеше това място! Беше му писнало от горещината, от тварите, от заповедите, от какаовата гора, от Грегорио! Господи, ако можеше да се върне в Пасолобино! Едва дишаше. Умару мълчеше. Десетки очи се бяха вперили в него и чакаха да видят какво щеше да направи. Вдигна ръка и стовари пръчката върху ръцете на Умару. Той изскимтя от болка и понечи да избяга.

— Дръж го, Нелсон!

Вдигна пръчката и отново попита:

— Кой ти плати, Умару?

Умару поклати глава.

— Не знам, massa! Не знам!

Килиан го заобиколи и го заудря по гърба: един, два, три, четири… пъти. От раните бликна кръв и закапа по пода. Килиан не беше на себе си. Не чуваше нито молбите, нито плача на Умару, който беше коленичил и го умоляваше да спре.

Канеше се да го удари отново, когато една ръка го хвана и каза със спокоен глас:

— Достатъчно, massa Килиан. Момчето обеща да ви каже всичко.

Килиан погледна мъжа, който му говореше. Беше Хосе. Почувства се объркан. Усети завладяващата го празнота. Не можа да издържи на погледа му. Умару продължаваше да стои на колене и хлипайки, му каза, че открил гнездото на змията в какаовата плантация близо до гората, повикал Грегорио, за да я убие, а той го накарал да донесе кашон, в който останала затворена до вечерта. Благодарение на тъмнината изпълзяла в стаята му.

— А какво стана със страха ти от змиите? — попита Килиан, изпаднал във внезапна апатия. — Колко ти плати massa Грегор, за да го преодолееш?

Не изчака отговора. Приближи се до инициатора, който през цялото време беше наблюдавал сцената нагло, със скръстени на гърдите ръце. Когато Килиан застана пред него, той се усмихна и леко извърна глава.

— На добър час! — каза Грегорио с омраза. — Вече си почти като мен. Ще ти провърви на острова.

Килиан се вгледа в мишия поглед на Грегорио за няколко секунди, които на другите се сториха векове. Без никакво предупреждение и за изненада на останалите го удари с всичка сила с юмрук в стомаха и го повали на земята.

— Въпросът е приключен — каза и захвърли пръчката. — Palabra conclú.

Тръгна си в настъпилата гробна тишина.

 

 

Когато влезе в стаята си, видя, че Симон я беше почистил и оставил запалена газена лампа. Не искаше да види и следа от змията. Седна на леглото, покри лицето си с длани и затвори очи. Дишането му още беше учестено. Последните мигове се въртяха пред очите му. Виждаше бял мъж да бие ожесточено негър. Виждаше как плътта се разкъсва и бликва кръв. Виждаше десетки мълчаливи мъже, които гледаха безучастно ударите на белия мъж. Този мъж беше той! Беше оставил яростта да го заслепи и беше пребил Умару! Как можа да се случи? Що за зъл дух го беше обладал?

Почувства погнуса от самия себе си.

Виеше му се свят. Едва успя да се изправи. Приближи се до умивалника и се подпря на него. Усети гадене и повърна. Вдигна глава и видя лицето си в огледалото над мивката.

Не можа да се познае.

Зелените му очи бяха хлътнали, потънали в тъмни кръгове, изпъкващи още повече над бледите кокалести скули, по които имаше капки кръв. Челото му беше набраздено от дълбоки бръчки.

— Аз не съм като него — каза си. — Не съм като него!

Раменете му се разтресоха и силен стон се изтръгна от гърдите му. Килиан се отпусна.

Плака горчиво, докато не му останаха сълзи.

 

 

Управителят на имението изпрати да го повикат рано на следващата сутрин. В кабинета Килиан видя Грегорио, Антон и Хосе.

— Ще карам направо — каза Гарус с тон, който издаваше лошото му настроение. — Знам точно какво се е случило, така че ще ви спестя разпита. Явно не можете да продължавате да работите повече заедно. — Обърна се към Грегорио. — Ще изпратя Марсиал при теб в „Обсай“. Единствено той може да те държи изкъсо и не му пука.

Обърна се към Килиан, който едва се държеше. Думите кънтяха в главата му, сякаш му ги набиваха с чук. Имаше жесток махмурлук и на моменти погледът му се замъгляваше. Дано хапчетата, които беше изпил на гладно, му помогнеха.

— От сега нататък ще работиш с Антон и Хосе в главния двор. Не го приемай като награда. Още един инцидент, какъвто и да било, и ще бъдеш уволнен, ясно? — Потропа няколко пъти с пръсти по масата. — Не те уволнявам сега само заради баща ти, така че благодари на него. Това е всичко.

Той отвори едно чекмедже и започна да вади документи.

— Това е. Можете да си вървите.

Всички станаха и мълчаливо се запътиха към вратата. Килиан беше последен. Вървеше с наведена глава и не смееше да погледне баща си. Навън мъжете се разпръснаха, а Килиан реши да отиде до столовата за чаша кафе. Скоро там влезе и Хакобо.

— Търсех те — гласът на Хакобо беше пресипнал. — Татко ми каза какво е станало. Добре ли си?

Килиан поклати глава утвърдително.

— Радвам се, че няма да се върна повече в „Обсай“ — каза, — но съжалявам, защото предполагам, че ти трябваше да постъпиш в главния двор, а аз ти отнемам тази възможност.

— Няма такова нещо! — Хакобо махна с ръка. — Аз съм си добре там, където съм. В „Якато“ никой не ме контролира.

Намигна му и го побутна приятелски с лакът.

— Матео и аз сме си много добре. В главния двор всичко е на показ… А ние, развратниците, обичаме да сме на тъмно.

Видя, че Килиан не се засмя, и смени закачливия тон.

— Постъпи правилно, Килиан. Показа им кой командва. От сега нататък ще те уважават. Даже и Грегорио.

Килиан стисна устни. Не се гордееше с така придобития авторитет. Седна и пое кафето, което Симон му донесе. С ръка отказа капката коняк, която му предложи.

— Аз тръгвам — сбогува се брат му. — Ще се видим на вечеря.

Щом Хакобо излезе, Симон се приближи до Килиан. На два пъти понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Добре съм, Симон — каза Килиан. — Нямам нужда от нищо друго. Можеш да си вървиш.

Симон не помръдна.

— Какво има, момче?

— Ами, massa… Има нещо, което трябва да знаете.

— Казвай — подкани го с досада в гласа.

Кафето беше започнало да затопля стомаха му, но главоболието продължаваше да го мъчи. Последното нещо, което искаше в момента, беше да му говорят за проблеми. Стигаха му неговите.

— Тази нощ се случи нещо, massa. Двама приятели на Умару искаха да ви отмъстят за побоя и тръгнаха към вас. — Килиан вдигна глава, объркан. — Да, massa. След празненството Хосе не се прибра да спи като другите. Каза ми, че усещал нещо странно. Остана да бди цяла нощ. Да, да, аз също. Използваха тъмнината и се качиха в стаята ви, но там се бяхме скрили ние с Хосе и двама от пазачите, които му дължат услуги.

Отвори широко очи, за да наблегне още повече на думите си.

— Носеха мачетета, за да ви убият! Слава богу, че там беше Хосе, massa! Слава богу!

Килиан се опита да каже нещо, но не успя. Подаде чашата на Симон и той отиде за още кафе.

— Какво ще стане с тях? — успя да попита, когато Симон се върна с кафето.

— Гвардията ще се заеме. Ще ги накажат и ще ги изпратят обратно в Нигерия. Умару също. Но вие не се притеснявайте, големият massa няма да разбере. Никой няма да каже нищо. И не мисля, че някой друг ще се осмели да ви посегне. Опасността премина, massa, но ще е добре известно време да държите вратата и прозореца добре затворени.

— Благодаря, Симон — прошепна Килиан, замислен. — За помощта и за това, че ми го каза.

— Моля ви, massa — каза с умолителен тон, — не казвайте на Хосе, че съм ви предупредил. Хосе познава семейството ми, от едно село сме… Помоли ме да не казвам на никого за случилото се…

— А ти защо го направи?

— Вие сте добър с мен, massa. А това със змията не беше добре, massa, не беше никак добре…

— Спокойно, Симон. — Килиан стана и сложи ръка на рамото на момчето. — Ще запазя тайната.

Излезе навън, погледна нагоре и видя тъмните облаци, които закриваха слънцето. С напредване на времето горещината щеше да стане опасна, но фактът, че отново беше ден, го накара да се почувства по-добре въпреки главоболието, угризенията, които го измъчваха, и страха от онова, което е могло да се случи.

На няколко метра от себе си видя Хосе, който с умерена крачка ходеше наляво и надясно и възлагаше на работниците задачите за деня. Беше среден на ръст, силен мъж въпреки слабата му фигура, която се отличаваше сред яките и мускулести тела на работниците. От време навреме, преди да вземе някакво решение, с плавни движения прокарваше пръсти през късата си побеляла брада. Работниците го уважаваха, може би защото изглеждаше като бащите им. Знаеше имената на всички и им говореше властно, но без да повишава тон, с енергични жестове, но без принуда, сякаш знаеше как се чувства всеки един от тях, което често му позволяваше да изпреварва реакциите им.

Когато го видя, почувства облекчение. Бяха се опитали да го убият, докато е спял… Дължеше му живота си! Ако Хосе си беше легнал като останалите, сега щеше да е… мъртъв! Защо го беше направил? Защо го беше грижа за онова, което можеше да се случи на един бял? Може би заради привързаността му към Антон. Ледена тръпка премина през тялото му. Не знаеше как, но щеше да намери начин да покаже на този мъж, че благородната му и смела постъпка си е заслужавала.

 

 

Тази нощ Килиан се качи на камионетката и без да се обади на приятелите си, отиде в Санта Исабел.

Влезе в клуба на Анита Гуау и се отправи направо към бара. Поръча си уиски и попита за Саде.

Тази нощ Килиан се вкопчи в тялото на жената с хладната алчност на нетърпението и й се наслади, така както мъхът се наслаждава на сейбата: нямаше нужда да се храни от нея, но празнуваше живота.