Лоренсо Гарус се зае лично да уреди всички формалности по спешното заминаване на Хакобо за Испания и приключването на договора му със Сампака. Събитията от последните дни трябваше да се забравят възможно най-бързо. Излагайки живота си на опасност, Хакобо беше прострелял човека, убил други двама европейци. Въпросът беше приключен. За негова сигурност беше най-добре да си замине възможно най-скоро, без много шум и без прощална вечеря; само с няколко потупвания по гърба от приятелите му и две целувки от Хулия, която го подкрепи, за разлика от Килиан и Мануел, които не му показаха никаква съпричастност.

Килиан не придружи брат си до летището. Не отиде и на погребението на Моси. Хосе му беше казал, че така ще е най-добре, защото никой от приятелите и съседите на съпруга на Бисила няма да могат да приемат присъствието на брата на убиеца. Килиан престана да е massa Килиан: сега беше просто един от белите.

От деня на смъртта на Моси не преставаше да вали, а Килиан не помнеше на острова да е духал толкова силен вятър. От двайсет дни не беше виждал Бисила. Попита Хосе, но той отказа да му каже къде е тя, а да отиде до къщите на нигерийците, беше прекалено неразумно. Дните в имението, докато работниците подготвяха земята за следващата реколта, му се струваха безкрайно дълги. Бурите все по-често го подсещаха за думите на баща му: „Бурите! Животът е като буря. Спокойствие, буря и отново спокойствие“.

Колкото повече време минаваше, толкова по-добре започваше да разбира нещата, които Антон му беше казвал. На трийсет и шест години Килиан имаше усещането, че в живота си е имал малко спокойствие и много бурни преживявания. Единствено Бисила можеше да го дари с кратки мигове спокойствие. А той имаше нужда от повече. Кога ще се видят отново?

Най-накрая една нощ, когато точно си беше легнал, някой отвори вратата на стаята му и влезе тихо. Стресна се и се изправи, готов да се защити, но характерният й глас веднага го успокои:

— Продължаваш да държиш вратата отворена.

— Бисила!

Килиан скочи и се втурна към нея.

Бисила беше покрила главата си с шал. Очите й блестяха в тъмнината. Килиан нямаше търпение да я прегърне, да вдиша аромата й, да й сподели емоциите, бушуващи в него, да целуне лицето и тялото й, да я накара да разбере, че за него нищо не се беше променило.

Вместо това застана като вцепенен срещу нея в очакване на знак, че и тя желае същото.

— Трябва да говоря с теб — каза му нежно.

Свали шала от главата си. Килиан извика, изумен, като видя, че си беше обръснала главата.

— Косата ти, Бисила! Какво се случи?

Тя го хвана, заведе го до ръба на леглото и седна до него, без да пуска ръката му. Погали я и я целуна. Едва тогава той усети, че надеждите му не са били напразни.

Луната осветяваше стаята. Дори и без коса, Бисила беше прекрасна. Твърдостта на погледа й беше изчезнала заедно с тъгата, изписана доскоро на лицето й, и сега тя нежно му се усмихваше.

— Съжалявам за случилото се с теб. — Говореше бързо; думите му се застъпваха. — Не трябваше да заминавам. Искам единствено да се обичаме като преди… Моси е мъртъв… Сега си свободна и можеш да бъдеш с мен…

Бисила сложи ръка на устата му, за да го накара да замълчи, и каза:

— Бях ти говорила, че това е възможно само ако жената спази стриктно траура… Не съм се отказала от вярванията си. Чувствата ми към теб ме откъснаха временно от това, което съм в действителност, и нещо вътре в мен ме кара да се отдръпна, за да помисля за случилото се, за това, което искам, и за това коя съм наистина.

Килиан свъси вежди.

— Необходимо ти е време, за да приемеш, че в сърцето ти аз съм истинският ти съпруг?

Бисила се усмихна тъжно.

— Пред божиите и човешките закони Моси беше моят съпруг, така че за хората съм длъжна да спазя траура. Но има още нещо. — Очите й се насълзиха и гласът й се разтрепери. — Не мога да забравя случилото се. Не мога да го залича от съзнанието си. А думите ти, Килиан… Разтърсиха не само тялото ми, а и душата ми. Накараха ме да се почувствам като червей. Трябва да го преодолея. Ако не успея, никога няма да съм свободна, за да те обичам. Не искам да те сравнявам с тях, Килиан, с белите, които толкова време се възползват от нас. Затова имам нужда да се отдалеча от теб.

Килиан стана и закрачи из стаята. Болеше го за страданието, което й бяха причинили, но от думите й го заболя още повече.

— Утре заминавам за Бисапо и ще остана сама още двайсет дена в една от колибите извън селото… — каза, вече успокоена.

— Още почти цял месец! — възкликна отчаяно Килиан.

Бисила прехапа долната си устна и замълча, преди да се осмели да продължи:

— После ще се преместя в къща до тази на майка ми, при която ще остане Инико. Моси нямаше семейство, така че никой няма да предяви претенции за сина ми, което може само да ме радва. Ще намажа тялото си с глина и ще увия тръстикови въженца около китките, ръцете, кръста и коленете. Няколко дена никой не трябва да ме вижда с тази вдовишка премяна. После ще мога да изляза и да ходя, където пожелая, но нито аз ще сляза в Сампака, нито ти ще се качиш до Бисапо по време на траура. Това е всичко. Не е чак толкова сложно.

Докато я слушаше, Килиан не престана да ходи напред-назад из стаята.

— Колко време ще продължи това? Колко време ще сме така?

Бисила измърмори нещо.

— Една година — каза с едва доловим глас и стана.

Килиан спря като закован.

— Не искай това от мен — прошепна отчаян. — Какво ще правя аз тук? — Приближи се до нея и я погледна. — Не се ли страхуваш, че времето ни може да свърши?

Видя решителност в погледа й.

— Ако дойдеш… — предупреди го Бисила, — никога няма да се върна при теб! Трябва да ми обещаеш!

— Не мога да ти обещая подобно нещо, Бисила — заинати се Килиан и започна да я гали по главата, по врата, по тялото. Гласът му звучеше жално. — Да си толкова близо, а да не мога да съм с теб…

— Казах ти го веднъж и сега ще ти го повторя: винаги ще съм до теб… — Бисила го погали по бузата, застана на пръсти и го целуна толкова нежно, че Килиан потръпна — дори и да не можеш да ме виждаш.

По онова време Килиан нямаше как да знае, че периодът от май 1965 до април 1966 година нямаше да е нито най-драматичният, нито най-непоносимият в живота му, въпреки че на него така му се струваше. Отново потърси утеха в работата и беше благодарен на една от най-добрите реколти от последните десетилетия. От края на август сушилните работеха на пълни обороти и той не пропусна нито ден сред непоносимата жега, която го поддържаше в състояние на постоянна сънливост. Сън и работа: така минаваха дните му. За щастие, наскоро сключилите брак Матео и Марсиал бяха изцяло погълнати от новия си живот в града и си тръгваха веднага след края на работния ден, а Хулия беше напълно отдадена на грижите за двете си деца, Исмаел и Франсиско. Така на Килиан не му се налагаше да търси оправдания, за да остане сам и да брои минутите до приключването на траура на Бисила, а и на неговия, което го държеше встрани от настъпващите около него промени.

Прибирането на реколтата съвпадаше с подкастрянето на дърветата, подредени в стройни редици на еднакво разстояние едно от друго. Стволовете им се разклоняваха на една и съща височина и образуваха красива корона с равномерно подредени клони. Хосе и Килиан обикаляха плантацията и следяха работата на нигерийците. Близо до тях се чуваше гласът на Симон, който контролираше поверената му бригада.

Килиан вървеше замислен.

Известното в цял свят какао на Сампака беше плод на усърдната дейност на стотици работници, които по цял ден почистваха плевелите, отстраняваха болните дървета, садяха нови сортове какао и прибираха реколтата.

Работеха и пееха.

Какаовата плантация отбелязваше с математическа точност смяната на сезоните.

Някои от работниците от години не бяха виждали съпругите и близките си. Работеха от изгрев до залез. Ставаха, отиваха в плантацията, обядваха и отново на работа, вечеряха, пееха и разговаряха, след което се прибираха в колибите си, разположени в редици и абсолютно еднакви като какаовите дървета, за да дочакат новия ден. Единственото, което искаха, бе да им се заплаща добре, за да могат да изпратят пари в родината и да осигурят по-добър живот на семействата си.

И въпреки еднообразието и усилената работа, не спираха да пеят.

Ден след ден. Месец след месец, сезон след сезон…

Той обаче нямаше никакво желание да пее.

— Много си мълчалив — каза Хосе. — За какво мислиш?

Килиан удари няколко пъти земята с мачетето си.

— Знаеш ли, Осе? От много време съм тук и никога досега не съм се чувствал толкова странно. Правя същото като всички вас: работя, ям, забавлявам се, обичам, страдам… — Замисли се за смъртта на баща си и за отсъствието на Бисила. — Мисля, че най-значимата разлика между един буби като теб, Осе, и един бял като мен е, че вие оставяте дървото да расте на воля, докато ние го подкастряме и го караме да расте така, че да ни осигури максимална печалба.

Хосе кимна в знак на съгласие. Какаовото дърво пуска много филизи, които трябва да се отстранят, за да не вземат силата на стъблото. С течение на времето дърветата се деформират и затова подкастрянето трябва да започне, докато растението е още младо. Ако се отрежат много клони, дървото започва да губи сила в стремежа си да произведе нови клони, листа и цветове. Ако не се подкастрят сухите, болните и кривите израстъци, слънцето няма да може да проникне до ствола и дървото може да загние и да умре.

След известно време Хосе каза:

— Сега има негри, които подкастрят дърветата като белите, но има и други, които искат да ги оставят да растат на воля. Също така има бели, които се грижат за плантацията, и други, които я изоставят. Кажи ми, Килиан, към кои принадлежиш ти?

Килиан се замисли преди да отговори.

— Аз съм планинец, Осе — каза, като сви рамене и погледна Хосе в очите, — който от тринайсет години живее на Тропика.

Тръсна глава и продължи:

— Знам едно нещо със сигурност: не могат да се поставят юзди на природата. Подкастряме дърветата, но те продължават да пускат филизи и да вадят криви клони. Също като водите на реките, Осе. Дъждовете увеличават дебита им и те преливат.

— Има поговорка, която гласи, че реките винаги се връщат в коритата си — каза Хосе.

Килиан се усмихна.

— Кажи ми, приятелю, има ли поговорка за усещането на водите, докато са били свободни?

Хосе се замисли, преди да отговори:

— Нали един велик бял мъж е казал, че свободата се превръща в мощно дърво, щом пусне корени?

Работният ден приключваше, когато Уалдо, който беше заспал на купчина празни чували, започна да стене, измъчван от кошмари.

Никой не малтретира Оваса. Достъпът до гората е забранен за пришълците. Тя е само наша. Великият дух на Оваса ти благодари, мистериозни човеко от гората, която…

— Събуди се, Уалдо! — Гласът на Килиан го стресна. — Не знам какво ви става напоследък на двамата със Симон, но през деня сте като изгубени души…

Обърна се, като чу, че някой се изкашля зад гърба му.

— Точно за теб говорех. Откъде изскочи? Не ми казвай, че и ти си бил заспал…

Симон се усмихна.

— Трябва да кажете на приятелките си да ви оставят по малко време за сън… — продължи Килиан, мислейки, че младежите не са спали през нощта, — ако искате да си получите заплатите. Работата е на първо място.

Симон реши да го успокои.

— Върнала се е — каза. — Отново е започнала работа в болницата.

Изчака Килиан да се съвземе от изненада и добави съзаклятнически:

— Сега можеш отново да се разболееш…

Килиан хукна като луд към главния двор. Докато бягаше, се питаше: „Дали ще иска да ме види? Дали е мислила за мен, както аз за нея? Защо самата тя не ми се обади, че е дошла?“.

Бисила я нямаше в болницата. Нетърпението го побъркваше. Започна да обикаля около входа, като не преставаше да мисли къде би могъл да я открие.

Реши да се доближи до двора „Обсай“ и да попита за нея. Ако Бисила се беше върнала на работа в болницата, Гарус положително й беше дал жилище там. Тръгна с решителна крачка. Положи усилие да не се затича. Пот обля челото му. Нямаше търпение да я види. Беше щастлив при мисълта за предстоящата среща, но и ядосан заради мъчението, на което го беше подложила. Цяла година!

Като доближи първата редица къщи, чу музика и песни. Ритъмът на барабаните беше заразителен. Някъде празнуваха. Скоро видя многобройна група хлапета, облечени в червено и зелено, които танцуваха сами или с майките си. Килиан знаеше, че за африканците и най-маловажното събитие можеше да се превърне в повод за празнуване.

Приближи се до танцуващите и усети, че радостта на децата го завладява. Едно от тях — момченце на около пет-шест години — го загледа и му се усмихна. Килиан разпозна Инико под зелената шапка и също му се усмихна. Приличаше на Моси. Инико не отделяше поглед от него, докато си играеше с нещо, закачено на връвчица на врата му. Изведнъж се обърна и се затича към една от жените, която носеше някакъв вързоп на ръце. Започна да я дърпа за полата и не спря, докато тя не се обърна към мястото, което то й сочеше.

Погледите им се срещнаха и сърцата им се разтуптяха лудо.

Барабаните продължаваха да бият, а ритъмът им беше в унисон с чувствата, които вилнееха в тях. Очите на Бисила се насълзиха, като видя Килиан — висок, мускулест, с бяла риза, с навити до лактите ръкави, тъмна коса с медни оттенъци, загоряла от слънцето кожа и малки бръчици около зелените очи.

Килиан остана неподвижен, усещащ призива на пролетта, която даде повод за празник и на него.

Бисила беше там, облечена с тюркоазна туника, която не прикриваше закръглените й форми. На главата си имаше шал в същия цвят и очите й изпъкваха още по-ярко.

Не можеше да откъсне поглед от очите й.

Приближи се и едва тогава видя, че носеше на ръце бебе на няколко месеца. Когато стигна до нея, тя нежно му каза:

— Искам да ти представя сина си.

Отметна бялата пелена и Килиан видя, че кожата му беше по-светла от на другите деца: беше с цвета на кафе с мляко.

— Казва се Фернандо Лаха. — Стомахът на Килиан се сви на топка. — Роди се през януари, но вече се вижда, че има чертите и очите на… — гласът й потрепна — … на мъжете от рода Ребалтуе.

Килиан погледна бебето с изумление, примесено с ревност и изненада.

— Можеше да е мой син, Бисила… — прошепна.

— Да, Килиан, можеше да е твой син — каза тъжно тя.

Килиан я помоли да му даде да прегърне детето. Тя му го подаде, а той го пое доста неловко. Сети се за змийската кожа на площада в Бисапо, окачена ниско, за да могат децата да я докосват.

— Даде ли му да пипне змийската кожа? — попита.

Малкият Фернандо Лаха се събуди, погледна го с изненада, изгука и направи гримаса, която Килиан оприличи на усмивка.

— Няма да кажа на Хакобо — беше възхитен. — Това ще си остане наша тайна.

Погледна Бисила.

— Бъдещите му братя няма да забележат разликата.

Бисила наведе глава.

— Няма да има други братя — прошепна.

Килиан я погледна, объркан.

— Бях много болна, Килиан — обясни съвсем накратко. — Вече не мога да имам деца.

Килиан не искаше да знае повече, не и в момента. Беше с нея, а в ръцете си държеше потомък на баща си Антон и на всички останали на родословното им дърво от първия Килиан, роден преди векове.

Останалото нямаше значение.

— Фернандо ще е нашето дете, Бисила — каза твърдо. — Харесва ми името, което си му избрала. Той е оттук и оттам. Той е твой и мой. Кажи ми какво означава Лаха?

— Означава човек с добро сърце. Като твоето.

Бебето хвана пръста на Килиан с малката си ръчичка и той се усмихна развълнуван.

Бисила почувства облекчение, като видя реакцията на Килиан и отношението му към детето. В този момента разбра, че никога няма да обича друг така, както обича него.

Беше спазила традицията и сега имаше свободата да живее както иска. Но важното беше, че успя да преодолее най-тежкия и болезнен период от живота си и в момента се чувстваше по-уверена от всякога в любовта си към него.

Инико се приближи, без да престава да се движи в такт с музиката. В ръката си продължаваше да държи висулката на врата си.

— Какво държиш в ръка, синко? — попита го Килиан.

Бисила го погали по главата.

— Това е знак за наказание. Сложи му го отец Рафаел, защото говори на буби, а не на испански. Ще го заведа при майка ми. В Бисапо се чувства щастлив.

Инико задърпа майка си, докато с другата ръка търкаше едната си вежда.

— Да, да, идвам — каза му тя. — Днес празнуваме ëmëtöla…

Празнуваха преминаването от ömögera към ëmëtöla, едва доловимият преход от началото на пролетта до окончателното й настъпване. За белите това е идването на пролетта и началото на дъждовния период, докато за народа буби то има много по-дълбок смисъл: ömögera е началото, утрото, жизнеността и движението, а бут е постоянството, твърдостта, стабилността и затвърждаването на настъпилото начало. Червеното и зеленото. Огънят и земята. Жизнените цикли на природата.

— Скоро започва прибирането на новата реколта — каза Килиан. — Насажденията растат с пълна сила. Урожаят ще е много добър.

Подаде бебето на майка му.

— Дотогава — каза нерешително — ще имаме повече време… за нас двамата.

Килиан усети, че някой го удря по крака. Обърна се и видя Исмаел, който го попита дали е танцувал и побърза да обясни, че е дошъл с майка си, брат си и Оба, и да се похвали, че понеже вече е голям, му позволили да посвири на един от барабаните. Килиан се обърна, насреща му Хулия бързаше да прибере сина си.

Тя се спря и поздрави Бисила, без да откъсва поглед от бебето в ръцете й. Килиан я видя да се смръщва. Бисила и Инико тръгнаха, а Исмаел ги последва.

— Чуе ли барабаните, човек не може да го спре… — каза Хулия. — Не знаех, че Бисила е родила второ дете. Забеляза ли цвета на кожата му? То е…

— Да, Хулия — каза Килиан и я погледна право в очите. — Това е моето дете.

— Килиан! — запротестира Бисила. — Ако бях сняг, досега да съм се разтопила в ръцете ти!

Жадните му пръсти се плъзгаха по тялото й сантиметър по сантиметър. Нямаше търпение да навакса загубеното време.

— Още не. — Килиан вплете пръсти в нейните и я притисна с тежестта на тялото си. — Нямаш представа колко ми липсваше!

— Повтори ми го хиляда пъти!

Бисила го избута леко. Едва дишаше.

Килиан се подпря на лакът и я погледна, а после погали лицето й с пръст.

— Страхувах се, че няма да искаш и да чуеш за мен — призна си накрая.

Бисила затвори очи.

— Имах достатъчно време да помисля за себе си.

Килиан свъси вежди. Тежеше му споменът за страданието на Бисила. Не можеше да си представи чувствата и терзанията на жена в нейното положение, спазваща траур за мъжа, когото не е обичала, и опитваща се да спаси душата си в малко селце, заобиколено от гори, докато един нов живот, заченат с насилие, расте в утробата й. И всичко това по вина на Хакобо. Изцъка с език и тръсна глава, за да се отърси от мислите си. Но на Хакобо дължеше и свободата си. Каква ирония: насилието беше станало причина за щастието им. Ако Хакобо не беше убил Моси, още щяха да са принудени да се виждат скришом и сега нямаше да може да се наслаждава на заразителната радост на Бисила.

Бисила го любеше с непознати за него енергия и сила.

Вътре в нея Килиан се чувстваше като кораб, попаднал във водовъртеж: потъваше и изплуваше.

Интимните им моменти бяха все по-вълнуващи заради страстта, с която му се отдаваше или по-скоро го покоряваше.

Всеки път се любеха като за последно.

Така беше.

Безкрайната нежност се дължеше на отчаянието.

— Сърдиш ли се? — попита Бисила.

— За какво да се сърдя?

— Защото искаше да чуеш, че през цялото време съм мислила само за теб…

— А мислеше ли, или не?

— Във всеки миг!

— Това е добре.

Бисила се опря на лакът, погледна го и започна да го гали по лицето, врата и раменете. Прегърна го и продължи да го гали по косата, тила и гърба. През цялото време му шепнеше неразбираеми думи на ухото, които го караха да стене от удоволствие.

Когато искаше да го подлуди, Бисила му говореше на буби.

Звученето на думите беше много по-стимулиращо от значението им.

— Килиан, искам да ме разбираш, когато ти говоря.

— Разбирам те прекрасно.

— Казвам ти, че си проникнал толкова дълбоко в сърцето и душата ми, че няма сила, която да те изтръгне от мен.

Значението на думите беше по-стимулиращо от звученето им.

— Аз нямам намерение да се измъквам оттам, искам винаги да остана дълбоко в теб.

— Ох, момчета… — потърка гъстите си вежди. — Какво ще правя сега без вас?

Матео и Марсиал се спогледаха виновно.

— Аз… наистина съжалявам… — Марсиал стискаше здраво шапката, която беше оставил на коленете си.

— Аз също — добави Матео. — Надявам се да ни разберете. От много години сме тук и…

— Да, да — прекъсна го Гарус и вдигна ръце.

Не искаше да чуе обясненията им, защото не желаеше да ги приеме, макар и да знаеше, че са напълно логични. Самият той беше изпратил жена си и децата си в Испания, а имаше и моменти, в които и на него му се искаше да изостави всичко и да хване първия самолет за полуострова. Нямаше да е единственият управител, който изоставя имението си на волята на природата или го поверява на група местни. Въпреки това чувството му за отговорност успяваше да се наложи над страха му. Той не беше просто управител: беше мажоритарният собственик на Сампака, най-голямото, красиво и богато имение на острова. Матео и Марсиал биха се задоволили с каквато и да е работа в Испания, защото не бяха като него: младите поколения бяха лишени от решителност, кураж и гордост; липсваше им смелостта на първите колонизатори. Благодарение на тези си качества той беше успял не само да запази, но и да разшири наследеното от онзи негов роднина, дошъл на острова преди повече от половин век. Заради това не можеше да си позволи да напусне имението, а и защото знаеше, че ако се оттегли, някой друг ще се възползва от ситуацията и ще си присвои постигнатото от него.

— А вие никога ли няма да напуснете острова? — попита го Матео, сякаш беше прочел мислите му.

— Испания няма да ни изостави, докато не се приеме конституцията и не се предадат правата на собственост. — Въздъхна. — Не виждам защо да не продължа да произвеждам какао, освен ако, разбира се, остана без работници.

Някой почука на вратата и Гарус му каза да влезе. Матео и Марсиал си поеха въздух с облекчение. Това беше едно от нещата, които трябваше да се решат бързо, за да приключат успешно. Големият шеф твърдеше, че са страхливци онези, които решават да напуснат острова.

Портиерът Йеремиас подаде глава.

— Извинете, massa — каза. — Мога ли да вляза?

— Да, разбира се, какво има?

Йеремиас влезе, свали си старата шапка, стисна я в ръцете си и сведе поглед.

— Дойде един полицай и каза, че спешно трябва да говори с вас.

Гарус свъси вежди.

— Да не си забравил да им занесеш яйцата и бутилките?

— Не, massa, не съм забравил. Но този е от Сарагоса. Идва от града и е с… много специална униформа.

— Веднага ще го приема. — Гарус извади от чекмеджето два плика и ги подаде на двамата си служители. — Това е за вас. Малка компенсация за добрата работа през всичките тези години. Използвайте ги разумно. Сега и двамата сте семейни и знаете, че парите свършват бързо.

Изчака да отворят пликовете, защото знаеше, че ще останат доволни. Стана и им изложи последния си аргумент:

— Знайте, че там, където отивате, няма да получавате такива заплати.

Матео и Марсиал приеха възнаграждението с изненада и искрена благодарност, но решението им да си заминат остана непроменено.

— Вече сме организирали всичко — каза Марсиал. — Ще пътуваме с кораб, за да пренесем багажа на съпругите си и семействата им. От дълги години са тук и са натрупали доста вещи.

— Нищо общо с двата куфара, с които пристигнахме… — добави Матео.

Замълчаха. Замислиха се за преживяното през всичките тези години, за усилената работа, за пътуванията до родината и обратно, за толкова много неща, които един ден ще разказват на децата си.

— Е, добре — Гарус протегна ръка, за да се сбогува с вече бившите си подчинени. — Ако някой ден решите да си промените намерението, знаете къде да ме намерите.

— Кой знае… — Матео отвори вратата. — Може пък да се срещнем в Мадрид…

Преди да завърши, в кабинета нахлу висок и силен мъж. Имаше правилни черти и ако не бяха белезите от шарка, щеше да изглежда привлекателен. Носеше сивата униформа на испанската полиция, със златисти копчета и червени ленти на ръкавите, реверите и шапката.

— Казвам се Максимиано Еково — представи се. — Аз съм новият началник на полицията в Санта Исабел. Кой от вас е Лоренсо Гарус?

Гарус се сбогува с Матео и Марсиал и подаде ръка на полицая.

— С какво мога да помогна?

Максимиано седна.

— Търся младежи, които се опитват да бойкотират строежа на новата сграда на телевизията. През деня работниците строят пътя до Биг Пико, по който ще се транспортират строителните материали за сградата, кулата и електроцентралата. През нощта някой руши направеното. Крадат инструменти, трият маркировките, повреждат машините или ги покриват с клони…

— Не разбирам какво общо има това с мен.

— Преди няколко дена заловиха един от тези мистериозни горяни. Те са буби, които не могат да оценят подаръка, който им прави Испания. Той призна, че главатарят им е някой си Симон… — замълча в очакване на реакцията на управителя, — който работи в това имение.

Гарус кръстоса ръце зад гърба си и се замисли. Току-що беше приключил договорите на двама от най-работливите си служители. В имението оставаха само трима испанци: Грегорио, Килиан и той. Хосе, Симон, Уалдо и Нелсон допълваха малката група енергични, работливи и опитни мъже. Изобщо не му харесваше фактът, че Симон се е замесил в престъпна дейност, накърняваща интересите на Испания, и при други обстоятелства самият той би го завел в полицията, но в момента не можеше да си позволи лукса да загуби още един работник. Нямаше избор: трябваше да излъже, но с много добре подбрани думи, защото сега повече от всякога му беше необходимо да запази добрите си отношения с властите.

— Чуйте, Максимиано. — Погледна го право в очите. — Давам ви джентълменската си дума, че съм категорично против всякакъв вид подривна дейност и особено насочената срещу материалните ценности на тази страна, но се опасявам, че сте се разкарали дотук напразно. Този Симон, за когото говорите, преживя тежка злополука, от която се възстановява повече от два месеца. Падна от покрива на една от сушилните и си счупи и двата крака. Независимо от това, ако разбера нещо, което да хвърли светлина по въпроса, бъдете сигурен, че веднага ще се свържа с вас.

Млъкна, сигурен, че думите му са прозвучали убедително. Знаеше добре що за стока са тези нови безочливи началници, мислещи се за нещо повече от останалите, дори и от белите като него. С тях човек трябваше да се държи изключително любезно, но и твърдо.

Максимиано кимна, стана и се запъти към вратата.

— Засега това е всичко.

Излезе, без да се сбогува.

Гарус въздъхна с облекчение. Изчака да мине малко време и се запъти да потърси Симон, защото трябваше незабавно да го предупреди за посещението на началника на полицията. Известно време младежът трябваше да се прави, че куца, поне пред хора, облечени в униформа, защото и той сигурно не искаше да настройва срещу себе си въпросния Максимиано.

— Никой не говори за нас, испанците, които сме тук! Изобщо нямат намерение да ни включат в бъдещата нация! Но всички останали имат място в нея: сепаратистите буби, неоколонизаторите буби, обединените националисти, радикалните борци за независимост…

— Забравяш нигерийците, Килиан — прекъсна го Мануел, докато сгъваше поредния брой на вестник „Абанос“ и се канеше да разлисти „АВС“. — С гражданската война в страната им, вместо да искат да се приберат у дома, всеки ден идват все повече. Не ме учудва, че Нелсон и Екон са доволни, че братята им пристигнаха, въпреки че тук работата непрекъснато намалява.

Килиан допи джина си и даде знак на келнера да му донесе още един.

— Може би никога няма да се осъществи истинско разделение… Ако действително ще има независимост, защо построиха нова испанска радио-телевизионна станция в Санта Исабел…?

— Успяха да се преборят с горските духове… — намеси се Симон и ги погледна закачливо.

Беше се разположил удобно в едно кресло и се наслаждаваше на възможността да се почерпи в бар на белите.

— Странно е това с телевизията… — погледна към телевизора, поставен на подходящо място. — Спомняте ли си първото предаване, което гледахме тук преди три месеца? Испания, майка на народи или нещо подобно.

Тонът му стана ироничен:

— Това, което запомних, са думите на шефа ви там. — Облегна се на креслото и почти без да отваря уста, го изимитира: „Знаете, че Испания никога не е била колонизатор, а цивилизатор, просветител и създател на народи, което е съвсем различно…“.

Килиан и Мануел се засмяха.

— А сега се оказва — продължи с досада в гласа, — че вие, белите, говорите за нашата независимост като за най-голямото постижение на просветителската ви мисия и се обявявате за създатели на страната ни. Това не ми харесва, изобщо не ми харесва. Доколкото знам, страната ни е била създадена много преди вашето идване.

— Но не бяхте особено цивилизовани — пошегува се лекарят, погледна над очилата си и добави, преди да продължи да чете: — Сега имате и конституция, приета от болшинството.

— Но не и на острова — прекъсна го Симон. — Гласовете „за“ бяха много малко над тези „против“.

— Няма значение — каза Килиан. — Важното е, че нещата вървят напред; дори новините се излъчват на фанг, буби и испански, за да могат да ги чуят и трите заинтересовани страни. Истината обаче е, че парите тук продължават да идват от Испания. Правят се все повече инвестиции, вероятно с намерението да се убедите, че самоопределението е рисковано.

Разклати чашата си и за малко да я разлее.

— Как е възможно тогава да се твърди, че всичко ще се случи за броени седмици? Как може да се премине от абсолютна зависимост към пълна независимост? Събаря се всичко и готово, така ли? Ако си заминем всички ние, кой ще ви лекува, защитава и образова? — Симон понечи да го прекъсне, но Килиан не му позволи. — Опасявам се, че администрацията на тази страна ще попадне в ръцете на хора, които най-много да могат да четат и пишат, нищо че сега се разхождат с луксозните си коли и проповядват идеите си. Това съвсем не е достатъчно за управлението на една държава.

Килиан забеляза, че Хосе не откъсва поглед от телевизора. Той все още се чувстваше неловко в баровете на белите и затова не говореше много. Но пък беше възхитен от телевизията. Особено много му харесваха футболните мачове.

— Защо мълчиш, Хосе?

Хосе се изкашля, скръсти ръце на скута си и каза:

— С помощта на моите духове смятам да продължа да правя това, което умея, и да стоя възможно най-далеч от проклетата политика. Ще действам предпазливо. — Погледна към телевизора. — Идват трудни времена най-вече за народа буби. Масиас е фанг.

На екрана се виждаше слаб човек с безупречно облекло — костюм и вратовръзка, който говореше разпалено пред микрофон. Очите му бяха малки и леко раздалечени, устните — плътни, а ноздрите — широки. Млъкнаха, за да чуят какво казваше вицепремиерът на автономното правителство, стар колониален чиновник, син на известен знахар от Рио Муни, който беше започнал политическата си кариера като кмет на селото си в континенталната част на страната.

Обещаваше гарантирана минимална заплата, пенсиониране и стипендии, кредити за рибари и земеделци, привилегии за чиновниците и непрестанно повтаряше, че всичко е в името на единството, мира и прогреса. Приключи речта си с думите: „Обещаното от Масиас е изпълнено от Масиас“.

— Силен, харизматичен и убедителен — каза Мануел, — но на мен лично ми изглежда странен и донякъде нестабилен. Говори за Испания като за приятел, а отхвърля всяка испанска инициатива. Преди месец по Радио Бата самият той призова да не се гласува за конституцията, а ето го сега, на върха на славата.

Замълчаха, Килиан се огледа. Имаше още една група от осем или десет бели, останалите посетители в заведението бяха местни. Килиан загледа групата бели. Бяха седнали около кръгла маса, а в краката им стояха метални куфари и кожени чанти. Носеха ризи с къс ръкав и панталони чарлстон. Единият от тях — младеж на около двайсет години, с кръгло лице и къса брада — вдигна чаша към Килиан и той отговори на поздрава му. Явно беше тук отскоро, защото кожата му не беше загоряла като на другите и докато пиеше, не преставаше да се озърта с любопитство и почуда като човек, току-що пристигнал във Фернандо По. „Какво ли търси тук в момента?“, запита се Килиан. Въздъхна, отпи от питието си и се обърна към Хосе и Симон:

— Знаете ли за кого ще гласувате следващата седмица?

— О, да — отговори Симон много тихо и накланяйки се напред. — Със сигурност няма да гласувам за петела!

Хосе се усмихна на изражението на Килиан.

— Девизът на Масиас е Всички за петела — обясни също много тихо. — И аз няма да гласувам за него.

Мануел сгъна вестника и го остави на масата.

— Но много други ще гласуват — каза. — На останалите кандидати няма да им е лесно. Настоящият премиер на автономното правителство Бонифацио Ондо провежда кампанията си в метрополията. А Атанасио Ндонго никой не го познава. Едмундо Босио от Обединението Буби ще събере гласове само от острова. Масиас води най-ловко кампанията си на страстен защитник на братята гвинейци и техните интереси. Съветва го адвокатът Гарсиа Тревихано. Той ще стане президент. През есента на 1968 година ще влезе в историята.

Замълчаха.

Симон наруши тишината:

— Massa Килиан, не се обиждай от това, което ще ти кажа. — Килиан повдигна вежди в очакване. — Понякога ми се струва, че си против нашата свобода…

Килиан се замисли над думите му, преди да му отговори.

— Не съм казал, че не искам да получите независимост — каза накрая. — Това, което казвам, Симон, е, че не искам да си тръгвам оттук.

Изведнъж почувства дълбоко облекчение. Най-накрая беше изрекъл на глас пред приятелите си това, което чувстваше!

Силен шум от рязко преместване на столове прекъсна мислите му. Погледнаха към групата бели и бързо разбраха какво се беше случило. Младежът застана пред бара с чаша в едната си ръка, докато с другата направи знак на приятелите си да останат на място. Пред него стоеше мъж в агресивна поза, а младежът молеше да го извини за нанесената обида.

— Казах ви, че съжалявам.

— Сигурно не издишваш дима от цигарата си в лицето на белите си приятелчета — отговори мъжът с пиянски глас. — Дразни ли те, че сега идваме във вашите барове?

— Дразня се, че не приемате извинението ми — отговори спокойно младежът, тръгна към масата, седна и направи знак на останалите да го последват.

Мъжът плати сметката си на бара и тръгна да излиза, но преди това вдигна ръка, обхвана цялото помещение с жест и каза:

— Никой от вас няма да си тръгне жив оттук. Ще ви прережем гърлата. На всички.

Настъпи неловко мълчание, което наруши Мануел, като прошепна:

— Виждаш ли, Килиан? Хулия също не обръща внимание, но накрая ще трябва да се махнем доброволно. Всички. — Погледна го и добави: — Ти също.

— Сигурни ли сте, че това е най-доброто? — попита Хулия с насълзени очи. — Татко, мамо… Все още има време да се откажем.

Хенероса оправи косата си пред огледалото в столовата. Лицето, което видя, беше много различно от другото, отпреди няколко десетилетия, когато двамата с Емилио отвориха магазина и обзаведоха жилището си на горния етаж. Спомни си колко плака, като й се наложи да остави единствената си дъщеря на родителите си, докато те двамата успеят да изградят живота, който искаха за семейството си. Спомни си и многото щастливи моменти, преживени от тях, тримата, в Санта Исабел. Годините бяха отлетели; тъмната й коса беше загубила блясъка си, а около очите й се бяха появили дълбоки бръчки. Въздъхна.

— Сега поне имаме възможност да вземем нещо, не много, но повече от онова, което ще можем да изнесем, като ни изритат оттук…

— Но… — започна да протестира Хулия — ако всичко това е вярно, защо този португалец иска да купи магазина?

— Жоао знае, колкото и аз.

Емилио подреди купчина документи на масата, на която имаше и четири-пет броя на вестник „АВС“ от 1968 година, с големи снимки на първа страница от последните събития в Гвинея. Стана и се насочи, леко прегърбен, към прозореца.

— Никой не го е карал да купува магазина. Но при всяко положение той наистина е смелчага… Де да бяхме имали и ние смелостта на Португалия да не признаем новата република.

Погледна часовника си, а после отново се показа на прозореца. Нямаше търпение. Искаше Жоао да дойде по-скоро и най-накрая да приключи този неприятен въпрос. Когато любовта си отиде, връзката трябва да се прекъсне веднага, за да не остане горчилка от нея. При него беше същото с Гвинея. Планинците са горди хора. Прочисти си гърлото, преди да продължи:

— Освен това той има тук няколко деца от една местна. Това е повече от достатъчна причина да продължи напред…

Думите на баща й накараха Хулия да се замисли за Килиан. Ако се вслушаше в думите на баща й и на съпруга й, дали и той щеше да си тръгне? И да остави детето на Бисила на волята на съдбата? Беше повече от очевидно, че Килиан обожаваше малкия. Не би могъл да го изостави.

— Защо не вярваш на новия президент? — Хулия се приближи до баща си и го хвана под ръка. — Нали Испания го подкрепи? От дванайсети октомври…

— Не ми напомняй тази дата! — Емилио стисна ръката на дъщеря си. — Всичките тези луди младежи превърнаха града в истински ад… Началото на края настъпи, когато изпочупиха прозорците на къщите и магазините и събориха статуята на генерал Барера пред самия Фрага Ирибарне… Няма що — голяма благодарност за смяната на властта!

— Това беше първият ден на свободата, татко. Оттогава насам във всичките си речи Масиас само хвали Испания. Обеща да следва политиката на Франко от последните трийсет години и покани испанските предприемачи да инвестират в Гвинея…

— Да, ще му дам аз едни инвестиции на това петле…! — намеси се Хенероса с хаплив тон. — Сега е в еуфория, но какво ще стане, като престане да получава пари… Да го видим как ще си изпълни предизборните обещания.

Емилио изпъшка, пусна ръката на дъщеря си и започна да се разхожда нервно из хола.

— Аз съм старо куче, Хулия. Правим това, което е редно. Ако подпишем днес, ще останем само докато си съберем багажа и уредим изпращането му. А после… — погледна нагоре, — каквото Бог реши.

Хулия прехапа устни, за да потисне гнева, предизвикан от примиренческия дух на баща си. Погледна часовника. Всъщност нямаше за къде да бърза. Мануел беше останал с децата, за да може тя да се опита да убеди родителите си да не предават на друг бизнеса, който са градили с труда си през целия си живот. Но не можеше да остане при тях повече. Цялото й същество отказваше да приеме факта, че трябва да напусне мястото, което имаше за свой дом. За момент се почувства гузна. Ако Емилио и Мануел бяха прави, тя поставяше децата си в голяма опасност. Може би трябваше да се пребори със себе си и да помисли за тях… Никога нямаше да си прости, ако им се случи нещо лошо. При всяко положение е за предпочитане превенцията на заболяването пред лечението му. Реши да осмисли отношението си към евентуалното напускане на града, но не искаше да присъства на подписването на договора за продажбата на магазина на родителите си.

— Съжалявам, но не мога да чакам повече. Трябва да се прибера при децата си. Явно не мога да ви накарам да промените решението си.

Взе чантата си и ключовете за колата. Отиде при майка си, за да се сбогува, и се изненада от спокойния й вид, въпреки че душата й се късаше от болка.

— Ще те изпратя до колата — каза Емилио. — Тъкмо да погледна дали ще дойде най-сетне.

Вратата на магазина се отвори и отвътре излезе Димас.

— Дон Емилио! Вярно ли е, че ще продадете магазина на някакъв португалец?

— Успяхте! Тръгваме си.

— Не мислите ли, че преувеличавате?

— Този въпрос го задай на брат си. Нали пак го повишиха?

Димас се усмихна и бръчките на бузите му станаха още по-дълбоки. Гордееше се с брат си.

— Да, господине. Назначиха го за помощник на заместник-председателя на Върховния съд.

Хулия се изненада. Беше чула, че новият президент Масиас е включил в управлението представители на различните етнически групи и партии, дори и от победените кандидати, в знак на благодарност за оказаната му подкрепа и че заседанията на Министерския съвет се провеждали в атмосфера на разбирателство. Въпреки това я учуди назначението на Густаво, защо постът му беше един от най-важните в държавата.

— Надявам се да се задържи на този пост — каза язвително Емилио.

— Татко… — намеси се Хулия, знаейки колко лесно се пали баща й.

— Защо да не се задържи?

Емилио поклати глава.

— Не си прави илюзии, Димас. Аз също имах всичко, а ето ме сега. Дано не се окажа прав и не ти се наложи да се върнеш в родното си село… Как се казваше? А, да, Урека.

Чу името си и се обърна.

— Най-накрая си тук, Жоао. Добре, давай да приключваме.

— Насажденията трябва да се почистят от бурените, Хосе. — Гарус разтърка очи. Чувстваше се уморен. Седмината работници, благодарение на които Сампака продължаваше да работи, току-що бяха обядвали. — Масиас каза, че ще изпрати всички бели да плевят.

Килиан препрочете последния абзац от писмото на майка си, която се притесняваше за него, защото беше чула за събитията в Гвинея от съседи, работили в други имения на острова.

Защо не се връщаш? Не разбирам защо се инатиш и продължаваш да стоиш там при създалата се обстановка. Не знам кое е истина и кое е лъжа. Някои казват, че испанците спели с пистолет под възглавницата или че не смеели да се приберат в къщите си от страх; а други твърдят, че не било чак толкова лошо… Ако е за пари, не се притеснявай. Няма какво повече да направиш. Баща ти щеше да се гордее с всичко, което стори, за да може домът Ребалтуе, твоят единствен дом, да е в сегашния си вид. Скъпият ми Антон остана в Гвинея. Не бих искала там да остане и някой от синовете ми… Време е да се съберем у дома. Вече дадохме, колкото можахме, и получихме необходимото от Фернандо По.

Прегръдки, с обич, мама.

Остави писмото на масата. Сети се с какво желание беше чел първите й писма като младеж, желаещ да опознае света, но страдащ за родния дом. Сега четеше писмата на майка си, в които му описваше вълнението, с което Хакобо следеше настъпващите в Пасолобино промени, и всичко му се струваше странно и чуждо. Сякаш писмото бе адресирано до друг, а не до него. Мястото му беше до новото му семейство. Трябваше да работи за тях.

Прокле лошия си късмет. Ако нещата не се променяха, можеха да помислят за възможността да си купят къща в Санта Исабел. Той не искаше много, не повече от другите като него: семейство и собствен дом. Нима това не беше целта му преди години, но малко по малко съдбата го бе повела в друга посока, от която не искаше да се отклони. Обстоятелствата обаче бяха против него.

— На какво се подразни толкова Масиас? — чу въпроса на Хосе.

— На всичко! — отговори му Гарус, който беше в много лошо настроение. — Всичко го дразни и ядосва. Навсякъде вижда призраци. Преди две седмици възропта срещу многото испански знамена и нареди да бъдат свалени. Испанският консул отказа да изпълни заповедта и Масиас изгони посланика. Оттогава зачестиха случаите на насилие, агресия и обири на испанци. Няма да закъснеят да стигнат и до Сампака.

Симон донесе още едно кафе, но Уалдо и Нелсон отказаха.

— Корабите и самолетите заминават препълнени — каза. — Най-вероятно и на вас ще ви се наложи да си отидете.

— Тук все още има испански войски и части на Гражданската гвардия. Аз нямам намерение да си ходя.

— Не бъди толкова сигурен, Килиан — намеси се Грегорио. — Масиас обвини Гражданската гвардия в убийства и заяви, че Националната гвардия подготвяла преврат с подкрепата на испанците, работещи в дърводобива.

Килиан сви рамене.

— Ти си върви, като искаш. Останалите ще се справим с реколтата.

Гарус го погледна с благодарност. Кой би помислил, че онова момче ще се окаже толкова смел мъж?

— Аз също не мисля да се отказвам от заплатата си, докато това е възможно — заяви Грегорио. — Но, дойде ли моментът, си тръгвам. За щастие, нямам твоите проблеми.

Килиан му отправи свиреп поглед, на който той отговори с предизвикателна усмивка. Нямаше да допусне управителят да си помисли, че единствената причина, поради която Килиан не искаше да си замине, беше силното му чувство за дълг.

— Всички имаме проблеми — каза Гарус.

— Да, но неговите са още по-сериозни.

Гарус свъси вежди.

Преди Грегорио да направи още някой злостен коментар, Килиан погледна Гарус в очите и каза:

— Ожених се с буби ритуал за Бисила, една от дъщерите на Хосе, и имаме син, който се казва Фернандо Лаха. Не го крия. Мислех, че знаете.

Настъпи мълчание. Всички очакваха да видят реакцията на управителя.

— За бога…

Гарус си сипа още една чаша кафе. Как не беше разбрал? Истината е, че не беше проявявал интерес към личния живот на останалите, нито беше обръщал внимание на слуховете — любовни истории, свади, нежелани деца, но новината го изненада, защото ставаше дума не за кой да е, а за Килиан. Дали това не беше причината, поради която не искаше да напусне острова? Разочарова се. Не беше от решителност и чувство за дълг, а от обикновен каприз, обречен на провал. Въпреки това трябваше да признае, че от непринудения начин, по който го каза, и от гордостта, която се четеше в очите му, ставаше ясно колко важен бе за него този брак.

— Нямам намерение да ги напускам — добави, тъй като Гарус не каза нищо.

Гарус се съвзе от изненадата и каза:

— Рано или късно Масиас ще разбере, че сме му необходими. Кой друг ще му носи такива приходи? Но няма да е зле, поне за момента, да вземем предпазни мерки. — Посочи Симон, Уалдо, Хосе и Нелсон. — Вие четиримата не излизайте от имението…

— Но нали не се отнася за нигерийците… — възрази Нелсон.

Страхуваше се, че това може да попречи на и без това все по-редките му срещи с Оба.

— Засега не, но обстановката се променя много бързо… — Гарус посочи Килиан и Грегорио. — А вие…

Чуха се викове и настойчиво свирене на клаксон. Излязоха от столовата на бегом и видяха Емилио, който беше бесен и продължаваше да крещи от колата. До него отец Рафаел се беше хванал за главата.

— Успокой се, Емилио! — каза Гарус. — Какво се е случило?

— Трябва да предупредя дъщеря си! Лоренсо, Килиан, Грегорио… Елате в дома на Мануел!

Гумите на колата вдигнаха облак прах, когато Емилио подкара към дома на дъщеря си.

Няколко минути по-късно всички се събраха в хола на лекаря и Емилио им разказа за случилото се:

— Имаше опит за държавен преврат. Масиас обвинява Испания, а виновният, Атанасио Ндонго, е убит. Бонифасио Ондо и други политици, които не са му удобни, са задържани и вкарани в затвора. Също и Густаво. Цяла нощ по улиците кръстосваха военни коли. Обявено е извънредно положение. Трябваше да си заминем преди няколко дни с кораба „Сиудад Памплона“ заедно с последните… Хулия, Мануел, вземете най-необходимото, пари, бижута, паспорти и забравете за всичко останало.

— Но Испания… — започна Хулия.

Баща й я прекъсна с рязък тон:

— Хулия, Испания вече няма да се меси във вътрешните работи на Гвинея. Аз се връщам в града, за да купя билети за пътуването. Трябва да сме всички заедно, докато уредим заминаването с първия кораб или самолет, без значение, още днес или най-късно утре… А вие… — обърна се към останалите — трябва да направите същото.

Поразен от новината, Мануел погледна Гарус. Притесненията на тъста му бяха повече от основателни, но какво щяха да правят без лекар оставащите в имението хора?

— Направи каквото е необходимо — Гарус се опита да му помогне да вземе решение. — Аз оставам.

— Аз също — каза Килиан.

Нямаше да си тръгне, докато не го задължат с насочен срещу него пистолет.

— А аз… — Грегорио се поколеба, преди да продължи, — да, за момента и аз оставам.

Емилио сви рамене.

— А вие, отче Рафаел?

— И аз, синко, оставам. Мястото ми е тук.

— Както искате. Поемате риск, защото, замине ли си Гражданската гвардия, ще трябва сами да се грижите за сигурността си. — Стисна ръцете на всеки един от тях, като се опита да сдържи вълнението си. — Килиан…, ако ти бях баща, щях да те измъкна оттук насила.

Килиан и Уалдо помогнаха на Мануел да събере и да натовари багажа и три часа по-късно елегантният автомобил, който Гарус беше предоставил на семейството, беше готов да отпътува за града. Малките Исмаел и Франсиско си играеха безгрижно, докато родителите им тънеха в мъка. Хулия влизаше и излизаше със зачервени от плач очи, а Мануел обикаляше за последно болницата, в която беше работил шестнайсет години.

Килиан запали цигара. Едно дете дойде, тичайки, и се присъедини към играта на синовете на Хулия. Килиан се усмихна и потърси с поглед майката на детето. Бисила идваше, придружена от Симон.

— Ще му липсват — каза.

— Да, на мен също — допълни Килиан.

Хулия взе чантата си и излезе. Огледа къщата за последно, затвори вратата, наведе глава и известно време остана мълчалива и неподвижна. Плачеше и раменете й се тресяха. Накрая извади кърпичка от чантата, изтри очите си, изправи се и тръгна към колата.

— Къде е Мануел? — попита с треперещ глас.

— В болницата — отговори й Килиан.

— Моля те, Килиан, би ли отишъл да го доведеш? Искам това да приключи колкото се може по-бързо.

— Да, разбира се, отивам.

Килиан намери Мануел в стаичката, където съхраняваше и изследваше лечебните свойства на растенията.

— Не можах да взема почти нищо — каза, когато Килиан влезе.

— Може би някой ден ще ти се удаде възможност да се върнеш…

— Да, може би.

— Ще ми липсваш, Мануел.

Лекарят тръсна глава и сведе поглед.

— Ти също.

Нервно облиза устни, поколеба се за миг, но накрая реши, че трябва да му каже онова, за което много отдавна искаше да говори с него:

— Килиан… Знам какво е сторил Хакобо на Бисила… — Приятелят му се подпря на масата. — Дори мисля, че знам кой е истинският баща на Фернандо, но явно ти си поел тази роля… И аз имам деца, Килиан. И също няма да ги изоставя. Но бъди предпазлив. Ще ме послушаш, нали?

Килиан кимна, а после попита:

— Хулия знае ли?

— За нея Хакобо винаги е стоял на пиедестал. Защо да й разваляме мнението?

— Ти си истински джентълмен. Винаги си бил такъв.

Мануел се усмихна едва-едва, огледа се и хвана дръжката на вратата.

— Помниш ли, че се запознахме на кораба „Два свята“? — Килиан кимна. — Сякаш са минали векове оттогава… Сега вече го няма…

Излязоха. Хулия и Бисила наблюдаваха играта на децата. Мануел се сбогува с всички, прегърна Килиан, вкара децата в колата и се насочи към предната врата с насълзени очи.

— Хайде, Уалдо. Бъди ни шофьор за последен път.

Хулия също се сбогува с присъстващите, а когато стигна до Килиан, се разрида в ръцете му.

— О, Килиан, малкият с всеки изминал ден заприличва все повече на теб… Грижи се за него, Килиан; не го изоставяй… Какво ще стане с всички нас? — Килиан я погали по косата, опитвайки се да я успокои. Хулия попи сълзите си с кърпичка. — Сбогом, Килиан. Пиши ни.

Уалдо включи двигателя и потегли през главния двор към алеята с кралските палми. Хулия затвори очи и изпадна в униние, което не й позволи да се наслади за последно на пътя до града, и образите се размиха в съзнанието й: съкрушената Оба; магазинът Рибагорса, в който младата Хулия бе чакала снажния и енергичен Хакобо да отвори вратата и да озари душата й; казиното, където за първи път бе разговаряла с Мануел, без дори да предполага, че един ден ще се съберат.

Години по-късно щеше да си спомни смътно завръщането им с кораба, на който бяха успели да се качат на пристанището в Бата. Невероятната памет на майка й обаче щеше да й припомни всички подробности около кораба за специални операции на Военноморския флот, натоварен да прибере последните членове на Гражданската гвардия; група свещеници от Фернандо По; единственият останал участник от научна експедиция, изпратил преди години на зоологическата градина в Барселона една горила албинос, която кръстили Снежинка; няколко собственици и управители на имения; представители на три поколения от едно семейство; папагали, маймуни и други животни, които моряците носели за подарък на семействата си; както и последното испанско знаме, развявало се по онези земи. Корабът, откъснал ги от щастливото им минало, се казвал „Арагон“, име, което Емилио, Хенероса и Хулия често си припомняха заради иронията, тъй като Пасолобино, където се бяха родили, принадлежеше точно на тази испанска провинция.

— Виждате ли? Нали ви казах? — Симон посочи към морето. — Чувалите още са там. Не са натоварили нито един. Така ще се развали всичкото какао.

Гарус не можеше да повярва на очите си. На вълнолома на пристанището на Санта Исабел все още стояха стотиците чували с печата на Сампака.

— Те са полудели! — Килиан беше бесен. — Това там струва цяло състояние!

— Така ли смятат да се погрижат за създаденото от нас с толкова много работа през годините? — Гарус усети силен прилив на гняв. — Плодовете на целогодишен усилен труд гният заради безотговорността на едно некомпетентно правителство! — Видя, че двама полицаи излизат от караулната будка, и тръгна към тях. — Още сега ще се заема с това. Ако трябва, ще говоря и със самия президент!

Килиан го хвана за ръката.

— Почакайте! Не мисля, че това е добра идея…

— Да не мислиш, че ме е страх от тия двамата? — Гарус се отскубна рязко.

— Ако се обърнеш към тях е лошо, ще им дадеш прекрасен повод да те арестуват. Трябва да се връщаме в имението. Като се успокоите, ще решите какво да правите и с кого да говорите.

Точно в този момент една кола спря в основата на хълма. От нея слязоха няколко мъже и тръгнаха нагоре. Гарус разпозна единия от тях и се приближи.

— Слава богу, Максимиано! Каква случайност! Много се радвам, че се срещаме. Току-що разбрах, че какаото от имението не е натоварено на кораб. Ще съм ви благодарен, ако ми обясните причините за това?

— Искате аз да ви давам обяснения?

— Вие или който знае. Не мога да приема продукция за цяло състояние да се унищожи просто ей така.

Максимиано бавно облиза горната си устна.

— Поставяте под съмнение делата на нашия президент?

— Моля? — Нещо в студения поглед на шефа на полицията му даде да разбере, че трябва да промени коренно отношението си. — Разбира се, че не. Точно обратното. Моля да ме извините… Желая ви хубав ден.

Обърна се към другите двама:

— Килиан, Симон… да си вървим.

Тръгнаха към колата, но гласът на полицейския началник ги накара да спрат.

— Симон, значи! Много бързо си се възстановил; вече не куцаш.

Симон влезе бързо в колата. Гарус се обърна и видя, че Максимиано размахва заплашително пръст.

Вече в купето, тихо изруга. Беше не само ядосан; чувстваше се унижен, защото при създалата се ситуация му се бе наложило да преглътне гордостта си и да побърза да избяга. Килиан се запита какво ли ще се случва от сега нататък.

Работата в плантацията вървеше все по-трудно. Беше прекратен трудовият договор с Нигерия, но проблемът не беше в това, тъй като все още имаше много работници, но те бяха притеснени и объркани и ходеха напред-назад, без да знаят какво точно трябва да правят. Бяха смазани от новините, които достигаха до тях.

Килиан се залъгваше с мисълта, че някой с весел глас ще съобщи, че отношенията между двете страни никога не са били по-добри и че работата отново ще потръгне нормално въпреки новото автономно правителство на независима Гвинея. Но действителността беше съвсем различна. Цареше пълна безстопанственост. Радио Санта Исабел, Радио Мадрид и вестник „Абанос“ съобщаваха за настъпващите промени, като започваха с оптимистичните думи на новия химн — „… да вървим по пътя на безмерното си щастие…“ — и свършваха с коментари за всеобщото разочарование и непрестанните заплахи, отправяни към белите. Не пристигаха помощи, нямаше пари, хората трудно свикваха с новия режим и започваха да се обезверяват, тъй като животът им не се подобряваше, а и не виждаха в действие нито едно от предизборните обещания. На онези, които не искаха да си заминат, им беше трудно да забравят думите на Масиас: „Край на робството; никой да не помага на белите, никой да не се страхува от тях…; не сме бедни, Гвинея е богата страна, имаме много петрол…; ще натикам в затвора всички бели, които се опълчат срещу правителството…“.

На връщане минаха по улици, пълни с боклуци и опръскани с кръв, и срещнаха недоверчивите погледи на пешеходците.

Гарус помоли Симон да кара по-бързо.

— Не знам, Килиан — прошепна замислен, когато излязоха от града. — Не знам дали не рискуваме прекалено много. Дори и работещите в телевизията си заминаха…

Симон натисна рязко спирачки. По пътя вървеше дребна жена, която носеше обемист вързоп на главата си. Симон отправи умоляващ поглед към Килиан да убеди Гарус да я вземат с тях.

Килиан слезе от колата.

— Оба… какво правиш тук сама?

— Местя се да живея при Нелсон. В магазина няма работа, massa. Надявам се управителят да няма нищо против…

— Ела, ще те закараме.

Оба и Килиан се качиха в колата. Тя се изненада, като видя Гарус до шофьора, но той не се обърна и не каза нищо. Беше му напълно безразлично какво ще направи младата жена, въпреки че… Стегна се и се облегна на седалката. Ако жени бяха причината мъже като Килиан и Нелсон да са още до него, беше съгласен на всичко. Освен това в Сампака имаше много свободни жилища за работници.

През лятото напрежението намаля и хората изглеждаха по-спокойни. През октомври 1969 година се подписаха нови двустранни спогодби и Испания предостави на Гвинея кредит, възлизащ на няколко милиона. Някои от бившите собственици на имения се върнаха на острова. Гарус се срещна с тях и реши да влезе в крак с новосъздалата се обстановка, дори прие отправената му покана за галавечеря в казиното.

Накара Килиан и Грегорио да го придружат, като ги убеди, че обстоятелствата налагали да общуват с високопоставени представители на властта. На Килиан изобщо не му се ходеше, но прие, защото беше готов на всякакви компромиси, само и само да можеше да остане повече време на острова. Каза на Уалдо да подготви няколко дузини яйца и бутилки коняк, за да могат да минат безпрепятствено през полицейските постове. Облече си тъмен костюм, а Гарус му даде една от папийонките си.

Когато влязоха в казиното, Килиан установи с изненада, че в салона се бяха променили само две неща от първото му посещение в заведението: преобладаваха местните посетители, докато белите се брояха на пръсти, и имаше повече военни униформи от смокинги. Останалото беше непроменено: разговорите се водеха на фона на музиката, изпълнявана от оркестър на име „Етофоли“, а келнерите се грижеха всички да останат доволни от обслужването.

Придружен от Килиан и Грегорио, Гарус обиколи залата и поздрави сърдечно присъстващите, като показа пресилена вежливост към директора на отдел „Сигурност“ — едър мъж, със строг поглед, и към секретаря на отбраната — сериозен мъж с униформа на майор. Ледени тръпки минаха през тялото на Килиан, докато се ръкуваше с тях. Никой от тези, в чиито ръце беше бъдещето на страната, а и на самия него, не се усмихна.

Чу се звучен смях от терасата, където беше дансингът. Гарус погледна натам и се усмихна с облекчение, като видя група европейци в празнична премяна. Тръгнаха към тях. Килиан имаше чувството, че ги беше виждал, но не си спомняше къде. Гарус ги поздрави, размениха няколко думи и групата се отправи към малък салон.

— Здравей — каза някой зад гърба му. — След като си дошъл с Гарус, значи си един от служителите му.

Протегна ръка за поздрав.

— Аз съм Мигел. Работя в телевизията. — Посочи останалите. — Всички ние работим в телевизията. Някои в звукозаписа, а други в директните предавания.

Килиан се вгледа в младежа и си спомни как пиян мъж заплаши Мигел, задето бил издишал дима от цигарата си в лицето му.

— Аз съм Килиан и да, работя в Сампака. Мислех, че всички от телевизията вече са си заминали.

С крайчеца на окото си видя, че Грегорио разговаря с две от жените в групата. По изражението му разбра, че се опитваше да ги впечатли с истории от колониалния период.

— Да, след опита за преврат през март всички спешно се прибраха в Испания, но после ни изпратиха нас. И ето ни тук… оставаме… поне за момента.

— Как е ситуацията в Испания? Там знаят ли какво се случва в Гвинея?

— Извън семействата и приятелите никой не знае нищо, нито дори, че са имали черни съседи в испанските провинции в Африка, въпреки че в медиите се писа и говори много за независимостта и за добре свършената от Испания работа в този процес. Но вярвай ми, сега вече никой не говори за това.

— Ясно… — Килиан очакваше подобен отговор, но въпреки това остана разочарован. — Откъде познаваш Гарус?

— Познавам не само Гарус, а всички испански предприемачи. Сега, с новите пари, всички ни гонят да ни ги разменят за гвинейски песети. Опасяват се, че скоро тази валута няма да има никаква стойност. Нали знаеш, имаш ли пари…

Килиан харесваше този младеж. Нервак по природа, непрекъснато жестикулираше и се усмихваше, и създаваше усещане за непринуденост и близост. Всъщност той от векове не беше общувал с хора извън Сампака.

— Много ти благодаря, но парите ми отиват директно в испанска банка. Задържам само малка сума за текущи разходи.

Запали цигара.

— А в какво се състои твоята работа?

— Отговарям за поддръжката на предавателната станция горе в кулата. В свободните си дни идвам в казиното да поиграя тенис. Погледни онзи човек. — Посочи висок и силен мъж. — Това е консулът на Камерун. Редовно ме търси за игра на тенис. — Засмя се. — Може би защото винаги ме побеждава. А ти? Откога си тук? Аз съм отскоро, но ти имаш вид на истински познавач на Фернандо По. Прав съм, нали?

Килиан се усмихна меланхолично. Да, познаваше острова и хората му, но ако Мигел знаеше през какво беше минал и колко го тревожеше неясното бъдеще, думите му нямаше да съдържат тази нотка на завист.

Разговаряха надълго и нашироко за живота, за преживяванията си, за политика. Мигел заяви ясно, че на улицата се чувства несигурен и затова излиза само за да отиде на работа и да дойде в казиното, където според него и Килиан трябва да идва редовно, за да се отърси от самотата в имението.

— Не съм самотен — увери го Килиан. — Имам жена и деца.

От доста време вече хората около него приемаха съвсем нормално положението му, но да го сподели на глас пред човек, с когото току-що се е запознал, извика у него много приятно усещане. Мигел му вдъхваше доверие.

— Още ли са тук? — учуди се Мигел. — Повечето от останалите испанци са изпратили семействата си у дома.

— Ами… тя е гвинейка, от народа буби.

— А какво ще правите, ако нещата загрубеят за теб?

— Не знам — Килиан въздъхна. — Много е сложно.

— Ами…

Един от келнерите им съобщи, че след няколко минути ще сервират вечерята. Гарус се присъедини към групата и всички заедно се отправиха към ресторанта, декориран като в най-добрите си времена.

— Знаеш ли, Килиан? — Мигел седна до него на една от кръглите маси. — Първия път, когато дойдох, не знаех какво да правя с всичките тези прибори. В Испания не се движа сред толкова изискани среди…

— Разбирам те прекрасно! — Килиан се засмя от сърце.

Усмивката му обаче внезапно изстина. Погледна Грегорио и видя, че той също беше много изненадан.

В ресторанта току-що беше влязла изключително красива жена, с бяла копринена рокля, хванала под ръка мъж, с обезобразено от шарка лице. Двамата се запътиха към една от близките маси. Смехът й се чуваше из целия салон, сякаш мъжът с нея й разказваше най-забавната история на света.

— Виж я ти, хванала се е с Максимиано, с шефа на полицията… — каза лукаво Гарус.

Килиан сведе поглед, когато тя изгледа злобно първо Грегорио, а после и него.

— Онзи, с тъмната коса с медни отблясъци, ме заряза заради друга, след като забременях от него… — Умишлено замълча, като видя, че мъжът сви устни. — А другият, оня с мустаците, ме заплаши с пистолет и се опита да се възползва от мен…

Максимиано се обърна рязко и отправи убийствен поглед към масата на белите.

— Не знам какво сте му направили на чичо ми… — каза младеж и седна до Килиан, — но този поглед може само да ме радва, че не съм на ваше място.

— Чичо ти ли? — учуди се Мигел.

— Не ти ли ти казах, че имам роднини на важни постове?

— Извинявай, Килиан. Запознай се с Балтасар, телевизионен оператор. И преди да си ме попитал, ще ти кажа, че завърши обучението си в Мадрид и сега живее и работи там. А това е Килиан — намигна и се усмихна, — един от малкото колонизатори, които все още издържат тук.

На Килиан не му хареса, че го нарече колонизатор, още по-малко, след като му беше споделил, че е създал семейство с местна жена, но предположи, че Мигел не го беше казал злонамерено. Стисна ръката на Балтасар и го изгледа с любопитство. Кожата му беше една от най-тъмните на острова и кръглите му очи и белите му зъби светваха като фенери, щом примигнеше и се усмихнеше.

— Значи си фанг… — каза накрая.

Балтасар повдигна вежди.

— Това притеснява ли те?

— Не, поне за момента, не.

Килиан съжали за думите си. Току-що се беше запознал с младежа и му се струваше симпатичен. Балтасар го погледна, понечи да каже нещо по повод на неприятния отговор, но се отказа. Мигел се намеси:

— Жената на Килиан е буби…

— И…? — Балтасар погледна учудено. — А, ясно. Познато. Буби са добрите, а фанг лошите, така ли?

Килиан не каза нищо. Балтасар изцъка с език и си сипа чаша вино пред неодобрителния поглед на келнера, който стоеше зад гърба му. После сниши глас и каза:

— Ще ти споделя нещо, Килиан. Испанците, а не аз събудиха капризното, озлобено и отмъстително чудовище. Масиас им се стори добър избор, а когато си дадоха сметка за грешката, организираха държавен преврат в опит да го свалят точно когато беше на върха на славата си като върховен лидер на свободен и независим народ… А сега биха го убили, ако можеха. А знаеш ли коя е фикс идеята на президента? Смъртта. Ужасява се от нея. Представяш ли си: наказа един от правителствените делегати, защото кашлял! Обвини го, че искал да зарази с микроби държавния глава. И какво правят сега служителите? Ползват дълги отпуски по болест, докато се излекуват напълно. — Засмя се. — Това е сюрреалистично! Масиас ще направи всичко възможно да държи смъртта далеч от себе си. Ще подкупва, ще подкрепя преданите му, ще убива, без да се замисли, всеки, за когото има и най-малкото съмнение, че е против него. Така че, приятелю, няма да има невинни по време на падението, което предстои, докато някой от лакеите му не се обърне срещу него…

— Не трябва да говориш така, Балтасар — прошепна Мигел. — Излагаш се на опасност.

— За мой късмет, аз си заминавам скоро. Оставям политиката на роднините си. — Взе менюто от масата. — Да видим с какви ястия ще ни изненадат днес.

Килиан се зарадва, че Балтасар смени темата, и се включи активно в коментарите за предлаганото меню: пилешка крем сума, яйца на очи, омари с татарски сос, морски костур „ала паризиен“, печено пиле „алангле“ и салата от тропически плодове. Успя да се отпусне, дори изпита истинско удоволствие от разговора с новите си приятели. Балтасар събуди любопитството му. Беше учил в Испания, където вече имаше постоянна работа в телевизията, и нямаше никакво намерение да се мести оттам.

— Мигел ми каза, че сега в Испания изобщо не се говори за Гвинея…

— Предполагам — каза Балтасар, — че там политиците искат да се забрави колкото е възможно по-скоро, че тук — тонът му стана саркастичен — са си играли на демокрация. Правителството на диктатора Франко предизвика референдум и избори в Гвинея, нещо, което е немислимо в собствената му държава…

Килиан свъси вежди. Въобще не му беше хрумвало да погледне на случващото се през последните месеци от този ъгъл. Засрами се. Беше толкова вглъбен в живота си на острова, че не се беше замислял за обстановката в собствената си страна. Не беше се замислял, че Испания се управлява от диктатор. Съзнанието му беше изцяло ангажирано от работата и личния му живот.

— Как се чувстваш в столицата? — попита го Мигел.

— От толкова години живея там, че Мадрид се е превърнал в мой дом.

— Не си ли имал проблеми?

— Като се изключи фактът, че изпъквам сред толкова много бели — засмя се, — не съм имал никакви неприятности. Но много гвинейци, които сега пристигат в Испания в търсене на свобода, виждат, че майката се е превърнала в мащеха. Остават разочаровани от факта, че испанците изобщо не се интересуват от събитията в Гвинея. Освен това вече не подновяват изтеклите испански паспорти на нигерийските граждани, така че в един момент се превръщат в лица без гражданство: принадлежали доскоро на две държави, се оказват без нито една, която да ги приюти. На мен не ми се случи подобно нещо, защото съм женен за испанка.

Балтасар го погледна право в очите.

Килиан не успя да прикрие изненадата си. За секунди го окрили нова надежда. Ще говори с Бисила и ще я убеди да замине с него. В Испания ще могат да започнат нов живот. След като едни са го постигнали, защо да не успеят и те?

Точно в този момент келнерите започнаха да раздигат и предложиха на гостите уиски със сода. Оркестърът засвири танцувална музика и хората започнаха да стават от масите и да се отправят към дансинга. Грегорио попита нещо Гарус. Килиан чу отговора:

— Не мисля, че е разумно да отидеш сам.

— Къде ще ходиш? — попита го един от телевизионните служители.

— Да видим има ли нещо отворено наоколо.

— Искаш ли компания? — попита го друг от групата. — Ще се радваме да опознаем града нощем…

Грегорио сви рамене и тръгна да излиза, последван от други двама.

— Тези двамата нищо не пропускат — каза Мигел и се усмихна.

— Трябва да внимават повече. — Балтасар посочи масата на чичо си и останалите от Национална сигурност. — Никак не им харесва жените ни да се дават толкова лесно на белите.

Грегорио излезе сам от клуба „Анита Гуау“. Двамата от телевизията отдавна си бяха тръгнали. Приближи се с несигурна крачка към колата. Не се виждаше жива душа. Отвори вратата, но преди да влезе в колата, желязна ръка го стисна за рамото. После други ръце го сграбчиха, покриха главата му с чувал и със сила го вкараха в кола, която потегли с бясна скорост неизвестно накъде.

Колата спря. Извадиха го със сила и след няколко крачки чу, че се отваря желязна решетка. Заблъскаха го към избраното място. Там махнаха чувала от главата му. Трябваха му само няколко секунди, за да разбере къде се намира. Петимата мъже се разсмяха, като видяха изражението му.

Намираше се пред отворен гроб до няколко други такива. Обля го студена пот. Бяха го завели в гробището! Веднага разбра намеренията им. Урината бавно се стече по бедрата му.

— Виждаш ли тази дупка, massa Грегор?

Знаеха името му. Не можа да различи лицата им в тъмнината. Виждаше само кървясалите им очи. Какво значение имаше сега да разбере кои са?

— Виж, изкопахме я специално за теб. Да, само за теб.

— Мислиш ли, че е достатъчно голяма?

— Искаш ли да я пробваш?

Смях.

Първо го удариха в гърба. След това в бъбреците. Последваха произволни удари. Накрая силен сблъсък го хвърли в дупката. Чуха се гласове, изпълнени с омраза и жажда за мъст, и заплахи:

— Това е само предупреждение, бели човече. Скоро ще дойдем за теб.

Желязната решетка изскърца отново.

Мина доста време, преди Грегорио да се съвземе от ужаса и да се измъкне от дупката. Стенеше от болката от нанесените му удари. Успя да се ориентира и излезе от гробището. Когато стигна до клуба, където беше паркирал колата си, раните на лицето му бяха спрели да кървят, а той беше взел твърдо решение.

Щом пристигна в Сампака, събуди Гарус и го помоли да му прекрати договора.

На разсъмване Уалдо го закара на летището и Грегорио изчезна от Фернандо По, без да се сбогува.

Мигел и Балтасар събраха материалите си и ги прибраха в металните куфари.

— Благодарим ти, Килиан, че ни придружи, докато заснемахме производството на какао — каза Мигел. — Получи се много добре.

— Щеше да е още по-хубаво, ако го бяхте видели преди няколко години… Сега гледката е тъжна. Останахме много малко и не можем да се справим с бурените. Освен това производството ни не стига и до една десета от предишното…

Заваля.

Най-краткият път до сградата, в която бяха настанени членовете на телевизионния екип, минаваше през квартала, където беше къщата на Хулия. След заминаването им Килиан беше минал два пъти със свито от болка сърце покрай магазина, с тайната надежда, че вратата ще се отвори и ще се покаже Емилио или Хулия…

— Къде отиват всички тези хора? — попита Балтасар.

Ненадейно улицата се изпълни с народ, всички тичаха. Бягащите в тяхната посока бяха с празни ръце, а другите носеха всевъзможни предмети и хвърляха бутилки, които се трошаха на улицата. Обзе го лошо предчувствие. Продължи, без да намалява скоростта, и спря пред бившия магазин на Емилио.

— Боже господи! Какво правят?

Десетки младежи разбиваха магазина. Едни чупеха прозорците с дебели дървени пръчки. Други влизаха вътре и излизаха, натоварени със стоки. Видя как блъскаха бял мъж, вероятно новият собственик, португалецът Жоао, и го изкараха навън с ритници, а той ги умоляваше да престанат да рушат. Без да обръщат внимание на молбите му, започнаха да му нанасят жестоки удари. Кръвта бликна по паважа. Без да се замисли, Килиан излезе от колата и се затича към тях.

— Спрете! Спрете, за бога!

Веднага осъзна грешката си. Висок младеж с бръсната глава се обърна към него и му се усмихна подигравателно.

— Ето ви още един! Давайте!

Килиан се сети, че преди години го бяха учили как да се отнася с работниците: твърдо, спокойно, но строго…

— Веднага оставете този човек!

— Защо? — младежът с бръснатата глава тръгна към него, като се поклащаше и го гледаше нагло. — Защото ти така нареждаш ли?

След секунда група млади мъже го наобиколиха. Повечето от тях бяха под двайсет години. Внезапно усети слабост.

— Никой бял не може да ни казва какво да правим — каза друг младеж.

Размахаха пръчки във въздуха. Килиан покри лицето си с ръце. Изчака, но нищо не се случи. Тогава чу познат глас да казва със спокоен, но твърд тон:

— На ваше място не бих постъпил така. — Балтасар беше застанал между него и жадните за мъст младежи. — Аз съм племенник на шефа на полицията, на Максимиано, а този мъж тук ми е приятел.

Без да се обръща, каза на Килиан:

— Влез в колата. Аз искам да поговоря с тези момчета, за да разбера защо са толкова ядосани.

Попита ги нещо на фанг и те се впуснаха в един глас да му обясняват.

Килиан влезе в колата. Краката му още трепереха. Мигел се беше свил на задната седалка.

Килиан не каза нищо. Погледна към прозореца на хола на жилището и усети, че стомахът му се свива на топка. Жена с бебе на ръце беше притиснала до себе си момченце на пет-шест години. Бяха далеч, но му се стори, че чува плача им от ужаса, на който бяха станали свидетели. Дали щяха отново да видят жив мъжа си и баща си?

Балтасар се върна до колата, придружен от младежа с бръснатата глава. Сбогува се с него и влезе. Младежът се наведе и погледна Килиан.

— Следващия път няма да имаш такъв късмет.

Килиан включи двигателя и подкара.

— Благодаря ти, Балтасар — каза. — Спаси ми живота.

Балтасар не му отговори, а само тръсна ръка, сякаш искаше да забрави случилото се.

— Какъв им беше проблемът? — попита Мигел след известно време.

— Група португалски наемници се опитали да нападнат столицата Конакри и Масиас дал картбланш на младежите да се справят с португалците както намерят за добре.

Мигел изсумтя.

— Хубав начин да си изразиш недоволството… Следобед се качвам в телевизионната кула и цяла седмица няма да сляза оттам.

— Не е лоша идея предвид създалата се ситуация… — промърмори Балтасар.

Килиан го погледна. Беше убеден, че и него го тревожеха същите мисли.

Какво, по дяволите, се случваше с тази проклета страна?

— Защо да не заминем? — настоя Килиан.

— Къде да заминаваме?

Вече бяха водили този разговор.

— За Испания. Заедно. Ти си ми съпруга. Ще те взема със себе си.

— Мястото ми е тук.

— Мястото ти е, където съм аз.

Килиан се изправи, седна на ръба на леглото и наведе глава.

— Всички си заминават — каза. — Затова премислям всички възможности.

Бисила седна до него.

— Аз не принадлежа на Пасолобино. Няма да се впиша там. Винаги ще бъда негърката, която Килиан де Ребалтуе е довел от колонията.

Килиан възропта:

— Ти си ми жена! Ще свикнат!

— Но аз не искам никой да трябва да свиква с мен.

— Бихме могли да живеем в Мадрид или в Барселона… Ще започна работа в някоя фабрика.

— Ти си човек на земята, на планината; ти си за някое имение… била В града ще си нещастен. След време ще обвиниш мен за страданията си и любовта ни ще умре.

— Тогава имаме една-единствена възможност: да останем тук. В имението все още се чувствам сигурен.

Бисила стана, направи няколко крачки, погледна през прозореца и тръгна към масата, където имаше малко огледалце, на което Килиан беше залепил единствената снимка на двамата заедно. Усмихна се при спомена за деня, в който Симон се беше появил с новия си фотоапарат:

Ела, Бисила. Ти застани тук… Така… Фернандо, ела, застани до майка си. Стой мирен. А сега се усмихни… Килиан, сега ти, тук, да, да, така е добре. Можеш да се облегнеш на камиона, ако искаш. Надявам се да се получи!

Ирония на съдбата: когато най-накрая бяха получили свободата да се обичат, започнаха жестоките преследвания на белите.

— Да, в имението си на сигурно място — повтори тя, без да откъсва поглед от снимката. — Но… докога?

— Къде отиват? — Килиан последва Гарус до средата на главния двор, където се бяха струпали група работници с вързопи, в които бяха събрали малкото си лични принадлежности.

Видя Бисила, хванала Лиалия за ръка, и Оба с едно от децата на Екон на ръце.

— Къде отивате? — попита Гарус.

— И ние си заминаваме, massa — отговори му Нелсон. — Казаха ни, че можем да се приберем по домовете си. Тук вече няма какво да правим.

— Ами… войната? — попита Килиан.

— Свършила е. Ще простят на победените. Е, поне така казват. Изпратили са кораби да ни приберат.

— Не искаме и ние да пострадаме като португалците — намеси се Екон. — Тук президентът обича само нигерийците.

Килиан наведе глава. И те си заминаваха. Заминаваха си последните му другари. А реколтата? Кой ще прибере плодовете, които вече зрееха по дърветата?

Гарус изруга и се прибра в кабинета си.

Бисила застана до Килиан. Нелсон протегна ръка, за да се сбогува с началника си, но той тръсна глава.

— Ще ви закарам с камиона. Пътят е дълъг за децата.

— Не знам дали…

— Въобще не ме интересува разумно ли е, или не. Тръгвам с вас.

— И аз идвам — каза Бисила.

Час по-късно нигерийската група слизаше по хълма на треската, с решителност, но и с притеснение. Стотици хора се бяха струпали на пристана. Нигерийските власти проверяваха документите на всеки един от тях, преди да му разрешат да се качи на кораба. Килиан се зарадва, че не беше единственият бял. В далечината видя няколко от колегите на Мигел и Балтасар. Бисила непрекъснато махаше с ръка на Лиалия и децата й. Килиан се възхити на самообладанието й: не преставаше да се усмихва, когато вътрешно се разкъсваше от мъка, тъй като си заминаваше най-добрата й приятелка. Децата на Екон и Лиалия, които беше превързвала и лекувала, също на няколко пъти й махнаха за сбогом, преди да се качат на кораба.

Нелсон и Екон показаха документите си. Лиалия също. Когато Оба подаде паспорта си на полицая, той се намръщи и отиде да говори с колегата си. Като се върна, й каза:

— Ти си гвинейка. Не можеш да заминеш.

Оба усети, че губи почва под краката си.

— Но аз заминавам със съпруга си…

Нелсон направи няколко крачки назад. Пътниците зад Оба започнаха да се изнервят и да протестират.

— Какво има?

Полицаят погледна огромния мъж, който не откъсваше очи от момичето, и се опитваше да запази спокойствие.

— Теб какво те интересува?

— Тази жена е съпругата ми.

— Дай си документите.

Нелсон и Оба бяха изплашени. Доста преди тя да се премести в имението, бяха решили да се оженят, но по една или друга причина бяха отлагали и така и не го направиха.

— Къде ви е брачното свидетелство?

— Загубихме го — побърза да отговори Нелсон с надеждата полицаят да му повярва и да пусне Оба.

— Тогава няма да замине.

Хвана я за ръката и я дръпна с такава сила, че Оба падна на земята.

Протестиращите се развикаха още по-силно, възмутени от грубото отношение на полицая.

— Оба! — Нелсон блъсна двамата полицаи и се наведе над нея.

От палубата се чуха отчаяните гласове на Екон, Лиалия и роднините на Нелсон, които не разбираха защо се бавят. Сирената на кораба, който се готвеше да отплава, изсвири. Останалите на пристана започнаха да се блъскат и събориха полицаите. Единият от тях извади оръжието и започна да стреля напосоки. Другият го последва и няколко души паднаха на земята. Протестните гласове прераснаха в крясъци на паника и болка. Някои успяха да се качат на кораба, други останаха да помогнат на ранените си близки.

Килиан и Бисила наблюдаваха сцената ужасени. Когато изстрелите спряха, корабът бавно потегли, а хората на палубата отчаяно се опитваха да видят какво се беше случило с приятелите и близките им. На пристана останаха няколко трупа и ридаещи хора, хванали се за главите. Бисила стисна силно ръката на Килиан и едва успя да не извика, като видя Оба.

Беше седнала, а в скута й лежеше окървавената глава на Нелсон. Поклащаше се напред-назад, а от устата й не излизаше и стон. Беше като беззащитна риба на прага на смъртта; отваряше и затваряше уста, а ръцете й галеха косата на любимия й човек и се обливаха в кръв.

— Каква изненада, Килиан? — чу хаплив глас зад гърба си. — Още ли си тук? Надявах се вече да не си сред нас…

Килиан долови двусмислието в думите на Саде. Нямаше предвид толкова остров Фернандо По, колкото света на живите. Беше сигурен, че зад побоя на Грегорио стояха тя и нейните хора. В казиното каза, че се радва на приятелството на високопоставени особи. Хвана Бисила за ръката и каза:

— Да се махаме оттук.

Саде завъртя очи. Защо тази жена й изглеждаше позната? Къде я беше виждала? Тези прекалено светли очи… Тогава си спомни деня, в който Хакобо я беше помолил да отиде в болницата и да се погрижи за Килиан. Тя беше там и го държеше за ръката… По-късно, когато Килиан скъса с нея, я беше видяла близо до сградата на европейците. Тя значи й беше отнела Килиан? Прокара език по долната си устна.

Още не знаеше как, но беше сигурна, че някой ден ще си отмъсти и на нея.

Тримата мъже изпиха по няколко коняка след вечеря. От седмици не се намираше европейска храна, но благодарение на щедростта на природата градините все още бяха пълни със зеленчуци, а кокошките продължаваха да снасят яйца въпреки мистериозното изчезване на Йеремиас.

— Сигурно се е прибрал в селото си — каза Гарус. — Още един по-малко.

— Откъде е той? — попита Килиан.

— От Урека — отговори му отец Рафаел. — Тръгна си с Димас, който непрекъснато кръстосва от селото до Санта Исабел и обратно. Опитва се да помогне на приятелите си да избягат. Сега няма и съд. Масиас е подгонил предполагаемите виновни за миналогодишния опит за преврат. Повечето вече са убити, а за други като брат му Густаво не се знае нищо.

Изведнъж токът изгасна. Погледнаха през прозореца: пълен мрак.

— Проклети генератори… — Гарус бръкна в джоба си за кибрит. — Какво още може да излезе от строя?

— Ще отида да видя какво става — Килиан стана и взе една от газените лампи.

Излезе, заобиколи сградата и отвори вратата на малкото машинно отделение.

Силен удар по гърба го остави без дъх. Не успя и да извика. Последваха още удари с юмруци и ритници, докато накрая се строполи на земята и миг по-късно загуби съзнание.

В столовата Гарус и отец Рафаел започнаха да се притесняват от забавянето на Килиан. Взеха друга газена лампа и излязоха да го потърсят. Когато стигнаха до машинното, го видяха да лежи неподвижен в локва кръв.

— Килиан, вече всичко е организирано — каза Хосе. — Следващата седмица си заминаваш със самолет за Испания. Ще пътуваш заедно с Гарус и отец Рафаел. Последните от последните. Ако не го направиш, двамата със Симон ще те завлечем насила.

— …

— Кажи нещо, Килиан. Не ме гледай така. Правя го за теб. Правя го за Антон. Обещах на баща ти. Обещах на Антон да се грижа за теб!

— Бисила…

— Бисила, ела! Ела с мен!

— Не мога, Килиан, и ти го знаеш.

— И аз не мога да си тръгна.

— Ако не го направиш, ще те убият.

— Ако си отида, също ще умра.

— Не. Няма. Помниш ли колко пъти си ми говорил за връзката ти с миналото? Виждаш ли? Духовете са се погрижили да направиш избора си. Трябва да си заминеш и да си изживееш живота; да заемеш мястото си в дома Ребалтуе. Знам, че ще го направиш толкова добре, колкото винаги се е очаквало от теб.

— Как е възможно да ми говориш за духове точно сега? Това ли искат те? Това ли иска Бог? Да се разделим? Какво ще стане с Инико и Фернандо? Какво ще стане с теб?

— Не се притеснявай за мен. Ще продължа да работя. Медицинските сестри винаги ще имат работа, още повече във времена като сегашното. Нищо няма да ми се случи, ще видиш.

— Как ще разбера? Как бих могъл да получавам новини за теб?

— Ще разбереш, Килиан. Ще го почувстваш. Ще бъдем далеч един от друг, но ще сме заедно. Винаги ще бъда до теб.

Как би могъл Килиан да си спомни нещо, което никога не е забравял; нещо, което винаги е било вътре в него — понякога в мъгла, друг път напълно ясно, а на моменти някак си объркано?

Сърдечното ръкостискане на Уалдо.

Сълзите на Симон и безгласното му обещание никога да не обели и дума на езика на човека, когото беше обикнал въпреки политическите си убеждения.

Молбата на печалния Лоренсо Гарус Хосе да се погрижи за имението.

Беззвучният плач на отец Рафаел.

Косата на Фернандо Лаха.

Отчаянието, с което люби Бисила последната нощ. Ароматът й. Вкусът на кожата й. Блясъкът на прозрачните й очи.

Тропическият дъжд. Светкавиците. Раковините, висящи на гърдите й.

Неговото убежище, неговата любов, неговата спътница в тревогите, страховете, слабостите, радостите… докато смъртта…

Нежността, силата и жестокостта на последната целувка.

Плачът.

Кралските палми, извисили се към небето, безстрашни, чужди на болката на мъжа, принуден да напусне Сампака.

Слабостта на ръцете на Осе. Последният допир до пръстите му. Дългата силна прегръдка. Обещанието да носи цветя на гроба на баща му.

Самолетът „DC-8“ над зелена земя, завладяла душата му, която се превърна в неясно петънце, а после изчезна.

Гарус, Мигел и Балтасар до него.

Думите на баща му, произнесени сякаш преди хиляди години:

Не мога да ти кажа нито кога, нито как, но ще дойде ден, в който този малък остров ще те завладее и няма да искаш да го напуснеш… Не знам някой да си е тръгнал оттук, без да пролее горчиви сълзи…

Краткият полет, който го накара да си спомни с умиление продължителното и несигурно плаване на онези кораби.

Кацането в Мадрид.

Сбогуването с Гарус, след като прегърна съпругата му.

— Радвай се, че поне сме живи.

Думите на Балтасар:

— Някой ден ще можем да се върнем там без проблеми.

Думите на Мигел:

— Знаеш ли какво беше първото нещо, което ми казаха шефовете от телевизията, като кацнахме? „За това да не излиза и дума в медиите.“

Влакът за Сарагоса. Автобусът до Пасолобино.

Единайсетте години тъмнина.

Тишината.

Слабата в началото, но все по-засилваща се светлина след раждането на дъщеря му няколко месеца след петдесетия му рожден ден.

Даниела.

Като нея.

Към следващата част или към съдържанието

Лус Габас Палми в снега (19)

Метаданни

Данни

Палми в снега

Информация

История

Сваляне / Връзки

XVIIIBëköttó

Лус Габас
Палми в снега (19)

XVIII
Bëköttó