Лус Габас
Палми в снега (2)

I
Най-суровият месец

Пасолобино, 2003

Няколко кратки реда накараха Кларънс да почувства огромно любопитство, последвано от нарастващо безпокойство. В ръцете си държеше малко парче хартия, което беше залепнало на един от многото почти прозрачни пликове със сини и червени райета по края, в които преди десетилетия са се изпращали писма със самолетна или корабна поща. Хартията е тънка, за да е лека, а цената на пощенската марка — по-ниска. И така, на малки, леки купчинки хартия са се трупали късчета живот, събрани в думи, борещи се да преодолеят несъществуващата преграда.

Кларънс прочете за пореден път написаното, с почерк, различен от този на останалите писма, пръснати върху масата в хола:

… аз няма да се върна вече, така че отново ще се обърна към приятелите от Урека, за да можеш да продължиш да изпращаш пари. Тя е добре, много е силна, трябваше да е такава, въпреки че й липсва добротата на баща ти, който, съжалявам, знам колко ще страдаш, почина преди няколко месеца. Но бъди спокоен, защото и децата ти са добре, големият работи, а другият учи. Ако можеше да видиш колко различно е всичко, откакто…

Това беше всичко. Нито дата. Нито име.

До кого ли е било адресирано това писмо?

Получателят не би могъл да принадлежи на поколението на дядо й, тъй като текстурата на хартията, мастилото, стилът и почеркът изглеждаха по-съвременни. От друга страна, писмото беше адресирано до мъж, предвид прилагателното спокоен, което сочеше към баща й, Хакобо, и чичо й Килиан. И накрая, парчето хартия се беше появило до едно от малкото писма, написани от баща й. Колко странно… Представи си как баща й Хакобо прибира писмото, а после променя решението си и отново го изважда, без да забележи откъсналото се от него парченце при това движение. Защо ли е направил това? Нима е била толкова компрометираща съдържащата се в него информация?

Объркана, Кларънс вдигна поглед от парчето хартия, остави го на голямата маса от орехово дърво зад тапицирания с черна кожа диван Честър и разтърка очи. Боляха я. От пет часа не беше преставала да чете. Въздъхна и се изправи, за да хвърли още една цепеница в огъня. Обхванато от пламъците, дървото от ясен започна да пука. Пролетта беше по-влажна от обичайното, а това, че беше престояла седнала толкова дълго време, я караше да чувства студа още по-осезаемо. Постоя няколко секунди с протегнати над огъня ръце, разтри ги и се облегна на лавицата над камината, над която висеше голямо огледало в дървена рамка с резбована гирлянда в горната част. В него видя уморена млада жена с тъмни сенки под зелените очи, непокорни кичури кестенява коса, изплъзнали се от дебелата плитка и спуснали се около овалното лице, с леко сбръчкано от притеснение чело. Защо написаното на този къс хартия я беше разтревожило толкова много? Разтърси глава, сякаш по тялото й мина тръпка, отиде до масата и отново седна.

Беше групирала писмата по податели в хронологичен ред от 1953 година, през която Килиан беше писал неизменно на всеки петнайсет дни. Съдържанието отговаряше изцяло на личността на чичо й: писмата бяха пълни с обстойни описания на ежедневието, работата, обкръжаващата среда, климата. В тях разказваше на майка си и на сестра си всичко до най-дребната подробност. Писмата от баща й бяха по-малко; често беше добавял по няколко реда към написаното от брат му. На последно място бяха малкото на брой писма от дядо Антон, кратки, написани в добрия тон, характерен за трийсетте и четирийсетте години на XX век, в които осведомяваше, че, слава богу, бил добре, пожелаваше здраве на всички и благодареше на всеки, роднина или съсед, за щедро оказаната помощ за едно или друго на семейство Ребалтуе.

Кларънс се радваше, че беше сама в къщата. Братовчедка й Даниела и чичо й Килиан бяха слезли до града за медицински преглед, а родителите й щяха да се качат чак след петнайсетина дни. Не можеше да не се чувства малко виновна за това, което беше направила: чрез прочетеното да нахлуе в личния живот на онези, които все още бяха живи. Струваше й се много странно да се рови в онова, което баща й и чичо й бяха писали преди десетилетия. Това беше прието да се прави при подреждане на личния архив на починали хора. Да, вече знаеше много от анекдотите, които току-що беше прочела. Но разказани от първо лице, с трепетливия, наклонен почерк на човек, нямащ навика да пише, и пропити с неуспешно прикрито вълнение и ясно доловимо чувство на носталгия, я разчувстваха до степен, че нерядко очите й се пълнеха със сълзи.

Спомняше си как като малка беше отворила тъмния шкаф в дъното на хола и беше докоснала писмата, докато се забавляваше, ровейки се в онези документи в опита си да си представи миналото на столетния род Ребалтуе: пожълтели от времето изрезки от вестници и списания; туристически брошури, пътнически документи и трудови договори; стари тефтери за покупко-продажби на добитък и аренда на ферми; списъци на подстригани овце и на живи и мъртви агнета; известия за кръщенета и погребения; коледни картички с несигурен почерк и избеляло мастило; снимки на прадядовци, дядовци и на техните братя, братовчеди и родители; нотариални актове от XVII век и документи за договорености между ски станцията и наследниците на фамилията за замяна на селскостопански имоти за парцели за застрояване.

Попита се дали през последните години някой друг е отварял шкафа; дали майка й Кармен или братовчедка й Даниела не са се поддали на изкушението да се поровят в миналото, или пък дали баща й и чичо й не са имали понякога желание да си припомнят младостта.

Бързо отхвърли тази мисъл. За разлика от нея, на Даниела старите неща й харесваха единствено дотолкова, че да приеме за приятен вида на тъмните мебели и старата каменна къща с покрив от шистови плочи. Кармен не беше родена нито на това място, нито в тази къща и никога не я почувства своя. Задачата й особено след смъртта на майката на Даниела беше къщата да се поддържа чиста и подредена, килерът да е винаги пълен и да има поводи за празненства. Обичаше да прекарва дълго време там, но беше благодарна, че другаде има дом, напълно неин.

Що се отнасяше до Хакобо и Килиан, те приличаха на всички мъже, с които се беше запознала в планината: резервирани до крайност, раздразнителни, ревниви и болезнено привързани към близките си. Учуди я фактът, че нито един от тях не беше унищожил писмата, както бе постъпила тя с моминския си дневник, като че ли този акт на разрушение би могъл да заличи случилото се. Кларънс обмисли няколко възможности. Може би съзнаваха, че освен дълбока носталгия в тях няма нищо, което да налага да бъдат хвърлени в огъня. Или пък бяха успели да забравят разказаното в тях, в което тя се съмняваше, тъй като и двамата говореха непрекъснато за любимия си остров; или просто бяха забравили за съществуването им, както се случва с предметите, които човек трупа през живота си.

Но каквато и да е била причината тези писма да се запазят, ако изобщо нещо се бе случило, тя трябваше да разбере какво е то заради неупоменатото и многото въпросителни, които поставяше малкото късче хартия, което държеше в ръка и което се опитваше да наруши привидно спокойния живот на къщата в Пасолобино.

Без да става от стола, протегна ръка към масичката и от едно от чекмеджетата извади лупа, за да разгледа по-добре ръбовете на хартията. В долния десен ъгъл се виждаше нещо, наподобяващо цифра: вертикална черта, пресечена от тире.

Следователно… това можеше да е седмица.

Седем.

Потропа с пръсти по масата.

Едва ли беше номер на страница. Може би дата: 1947, 1957, 1967. Но доколкото беше успяла да разбере, нито една от тези години не съвпадаше със съдържанието на писмата, запазили затрогващите спомени на двама испанци за колониалния живот в една какаова плантация.

В действителност вниманието й беше привлечено най-силно от редовете, написани от трето лице; непознат за нея човек казваше, че нямало да се връща толкова често, че някой изпращал пари от семейство Ребалтуе, че трима души, които авторът на посланието — Хакобо? — познавал, били добре и че един любим човек бил починал.

На кого би могъл да изпраща пари баща й? Защо трябваше да го интересува дали някой там е добре или, по-точно, дали му върви добре в учението или в работата? Кой беше този човек, чиято кончина би го разтърсила. Приятелите от Урека, пишеше в бележката… Никога не беше чувала за това място, ако изобщо ставаше дума за някакво място… А може би човек? И най-важното от всичко: коя беше тя?

Кларънс беше чувала стотици истории за живота на хора от далечното имение Ребалтуе. Знаеше ги наизуст, защото Хакобо и Килиан не пропускаха повод да говорят за своя изгубен рай. За нея официалната версия на историята за мъжете от семейството беше придобила характер на легенда, започнала преди десетилетия в малко село в Пиренеите, продължила на малък остров в Африка и завършила отново в планината. До този момент, в който любопитството й нарастваше от въпросите, произтичащи от написаното на малък къс хартия, на Кларънс и през ум не й беше минавало, че може да е точно обратното: че всичко е започнало на малък остров в Африка, че е продължило в малко село в Пиренеите, за да завърши отново в морето.

Не, ако сега се окажеше, че бяха забравили да й разкажат важни неща… Кларънс, в плен на изкушението да се отдаде на романтични мисли, смръщи вежди, докато се опитваше да си припомни хората, за които бяха говорили Хакобо и Килиан. Почти всички те бяха свързани с най-близкото им обкръжение, което не беше странно, като се има предвид, че инициаторът на това екзотично приключение бил млад авантюрист от долината Пасолобино, който поел към непознати земи в края на XIX век, когато се родили дядо Антон и баба Мариана. Младежът се озовал в Атлантическия океан, на остров, разположен в залива Биафра. За няколко години натрупал малко състояние и се сдобил с плодородна какаова плантация, изнасяща за цял свят. Далеч оттам, в Пиренеите, ергени и млади семейства решили да отидат да работят на плантацията на стария си съсед и в близкия до нея град.

На мястото на зелените поля се появиха палми.

Кларънс се усмихна при мисълта за онези недодялани мъже, родени в планината — мълчаливи и сериозни, неумеещи да изразяват чувствата си и свикнали с ограничена цветова гама, свеждаща се до белотата на снега, зеленината на пасищата и сивотата на скалите, оказали се сред ярките цветове на Тропика, тъмната кожа на полуголите тела, нестабилните постройки и милувката на морския бриз. В действителност все още я удивяваше представата й за Хакобо и Килиан като герои от многото романи и филми за колониите, в които обкръжаващата среда се описваше през погледа на европееца: в случая, пречупена през призмата на роднините им. Тяхната версия беше единствената, която тя познаваше.

Ясна и неоспорима.

Ежедневието в какаовите плантации, отношенията между местните жители, летящите катерици, змиите, маймуните, огромните разноцветни гущери и женшенът; неделните празненства, барабанът там-там, ритмите и танците…

Това беше, което разказваха. Същото, което можеше да се прочете в първите писма на чичо Килиан.

Колко много работили! Колко труден бил животът там!

Несъмнено.

… Децата им също са добре…

Датата трябваше да е 1977, 1987 или 1997…

Кой би могъл да й обясни смисъла на тези редове? Помисли си за Килиан и Хакобо, но веднага си даде сметка за срама, който щеше да изпита, задето беше прочела всичките писма. Веднъж любопитството й я беше тласнало да зададе някои дръзки въпроси по време на семейна вечеря, на която отново бе изплувала темата за колониалното минало, но и двамата бяха успели много ловко да отклонят разговора към други общи и невинни теми, които им допадаха повече. Беше немислимо да зададе въпроса директно и да се надява на ясен и откровен отговор.

Запали цигара, стана и отиде до прозореца. Открехна го, за да излиза димът, и вдиша глътка от свежия въздух на дъждовния ден, навлажнил шистовите покриви на каменните къщи, скупчени под прозорците на нейния дом. Издължената форма на старинния Пасолобино все още пазеше облика от черно-белите снимки от началото на XX век, въпреки че по-голямата част от почти стоте къщи беше реставрирана, а калдъръмът — заменен с паваж. Отвъд селото, основано през XI век, се простираше туристическият комплекс: жилищни блокове, с апартаменти за туристи, и хотели, построени за ски сезона.

Погледна към заснежените върхове, към линията, деляща смърчовете от скалите, все още покрити с бяла пелена. Танцът на мъглата, стелеща се пред върховете, предлагаше прекрасна гледка. Как мъжете от семейството бяха прекарали толкова години далеч от тези великолепни планини, от утринния мирис на влажната земя и от успокояващата тишина на нощта? Някаква притегателна сила трябва да е имало в необикновената красота, простираща се пред очите, след като, рано или късно, всички те са се завърнали…

Тогава изведнъж пред нея изплува образът на човека, когото можеше да попита. Как не се бе сетила по-рано?

Хулия!

Никой не би могъл да разсее съмненията й по-добре от нея! Покриваше всички изисквания: беше свидетел на моменти от миналото на семейството; беше живяла на острова по онова време; споделяше носталгията по изгубения разкош и по съблазънта на екзотиката от разказите на Хакобо и Килиан; и винаги беше готова за дълъг разговор с Кларънс, към която се отнасяше с почти майчинска обич още от дните на детството й, може би защото всичките й деца бяха момчета.

Обърна се рязко, потърси пепелник и изгаси цигарата, преди да излезе от хола и да се запъти към кабинета, за да позвъни на Хулия. Докато минаваше през просторния вестибюл, даващ достъп до различните помещения на къщата и до стълбата, водеща до горния етаж, където бяха спалните, се спря пред огромната картина над раклата от ръчно резбовано дърво в стила на занаятчиите от XVII век, едно от малкото бижута на мебелировката на дома, оцеляло през годините, за да напомня за изгубената аристократичност.

Картината изобразяваше родословното дърво на бащината й фамилия. Първото име, което можеше да се прочете в долната част — Килиан де Ребалтуе, 1395 година, продължаваше да възбужда любопитството на Кларънс. Фактът, че ирландски светец, обиколил Франция и установил се в Германия, е основателят на рода, беше загадка, която никой от семейството не можеше да обясни. Вероятно този Килиан е прекосил Пиренеите от Франция до Пасолобино, където посял гена на авантюризма и белязал рода с медния отблясък на косите. Тези три думи поставяха началото на родословното дърво, от чийто издигащ се вертикално ствол излизаха хоризонтални клони с листа, на които бяха изписани имената на братя и сестри със съответните им съпруги и съпрузи и техните потомци през поколенията.

Кларънс спря поглед на поколението на дядо й, започнало авантюрата в далечните земи, и се загледа в датите. През 1898 година бил роден дядо й Антон де Ребалтуе, оженил се през 1926 година за Мариана де Малта, родена през 1899 година. През 1927 година се родил баща й, през 1929 година — чичо й Килиан, и през 1933 — леля й Каталина.

Помисли си, че родословието по тези земи е твърде предсказуемо. Имаше малко промени. Знаеше се с точност произходът на всеки човек. В съответното листенце можеха да се прочетат рождената дата, името, презимето и фамилията. Понякога презимето се заменяше от фамилията и от родното населено място, тъй като многото нови кандидати да се настанят на родословното дърво произхождаха от съседни селища. Стволът на дървото се извисяваше в права линия от първия Килиан до последните наследници. Беше естествено имената да се повтарят поколение след поколение, напомняйки за графове и графини, защото старите имена, изписани на старинна хартия, имаха странната способност да възбуждат любопитството на младата жена: Мариана, Мариано, Хакоба, Хакобо, някой Килиан, Хуан, Хуана, Хосефа, някоя Каталина, Антон, Антония… Една от големите страсти на Кларънс беше разчитането на родословни дървета и тогава си представяше как животът тече без съществени промени: раждане, растеж, размножаване и смърт. На същата земя и под същото небе.

Въпреки това последните имена на дървото говореха за явен пробив в предполагаемата неизменност. Даниела и Кларънс слагаха край на еднообразието. Като че ли при раждането им нещо се беше променило, сякаш родителите им бяха вложили в тях някакъв дълбок смисъл. Когато пораснаха, разбраха, че Килиан е избрал името Даниела, без да даде на жена си Пилар каквато и да е възможност да му опонира. Името Даниела му харесвало и точка по въпроса. Името Кларънс, от друга страна, се дължеше на майка й, страстна читателка на романтични романи, която дълго се бе ровила в авантюристичното минало на съпруга си, докато накрая бе попаднала на името Кларънс де Ребалтуе, достатъчно убедително, за да задоволи романтичната й наклонност. Явно Хакобо не се беше противопоставил, може би защото името съвпадаше с наименованието на древен африкански град, а това ежедневно му припомняше идиличното минало, което с Килиан често споменаваха.

Застанала пред картината, за момент Кларънс мислено нарисува нови листенца над своето име и това на братовчедка й. Какви ли щяха да бъдат имената на следващите поколения, ако изобщо ги имаше? Усмихна се на себе си. Като се имаше предвид скоростта, с която се движеше, щяха да минат години, преди да се попълни нов клон, което беше жалко, защото за нея животът представляваше дълъг низ от имена и презимена, трайно свързани в здраво единство. Не можеше да си представи някой да не знае за поколенията, предхождащи това на дядо й. Но разбира се, не всички имаха късмета да са израснали в затворена среда, описана и запазена, към която да се обърне в моменти на несигурност пред неизвестността на живота. В нейния случай, макар и обяснима, силно преувеличената й привързаност към семейството, към родния дом, долината и планините прехвърляше границата на родствената връзка и се превръщаше в нещо по-дълбоко и духовно, което разсейваше боязънта й от посредствеността. И може би точно поради желанието си да спои в неразривна връзка минало и бъдеще, Кларънс бе успяла да насочи работата си, посветена на лингвистични проучвания, към изучаването на пасолобинския език. Изтощена и преситена от наука след скорошната защита на докторската си дисертация, Кларънс се беше превърнала не само в човека с най-високо теоретично ниво на познание на този език, но и в блюстител на част от културното наследство, което я караше да се чувства много горда.

Но въпреки това трябваше да признае, че на моменти съжаляваше за многото време, което бе посветила на науката. Най-вече по отношение на връзките, защото любовният й живот беше пълен провал. По една или друга причина не успяваше да задържи мъж до себе си за повече от година, което се отнасяше и за Даниела, но нея това не я притесняваше толкова, може би защото беше шест години по-млада, или просто защото беше търпелива по природа. Усмихна се отново при мисълта, че и двете бяха единствени деца, израснали заедно. Какво ли щеше да прави без този подарък, изпратен й от небето в замяна на всички кукли в детството? Макар и толкова различни физически и емоционално, бяха неразделни и се чувстваха като сестри, и като такива бяха споделили хиляди преживявания и забавни моменти. Спомни си за кодекса на честта, който бяха приели, когато разликата във възрастта вече не им пречеше да ходят заедно по купони: ако и двете се почувстваха привлечени от един и същи младеж, зелена улица получаваше тази, която го бе срещнала първа. За щастие, никога не се наложи верността им да бъде подложена на изпитание поради разликата в характерите — Даниела беше по-свенлива, по-практична и явно не толкова влюбчива, както и заради особеностите във вкусовете им — Кларънс се чувстваше привлечена от несъществуващи мускулести, самотни и тайнствени мъже, докато братовчедка й се увличаше по истински съществуващи.

Въздъхна и за момент се остави в плен на въображението си, за да попълни листенцата на все още несъществуващите наследници.

Изведнъж лека тръпка премина през тялото й, сякаш някой бе духнал с уста във врата й или я бе погалил нежно с перце. Подскочи и рязко се обърна. За една десета от секундата се почувства объркана, дори уплашена от факта, че бе усетила нечие присъствие, което беше нелепо, защото всички врати бяха заключени, а и знаеше, че никой няма да дойде в близките дни. Не беше страхлива, поне не повече от допустимото, но винаги вземаше предпазни мерки.

Поклати глава, за да се отърси от абсурдните мисли от последните няколко минути, и се зае с това, което трябваше да свърши, а именно да се обади на Хулия. Мина под широкото дървено стълбище, водещо към горния етаж, влезе в кабинета си и се запъти към голямата дъбова маса, където беше телефонът й.

Погледна часовника и пресметна, че по това време Хулия, доста методична, вече трябваше да се е прибрала от църквата. Всеки ден по време на престоя си в Пасолобино ходеше с една приятелка на службата в пет часа, след което правеше кратка разходка и изпиваше чаша топъл шоколад, преди да се прибере.

За нейно учудване обаче Хулия не отговори. Реши да й позвъни на мобилния и я откри в дома на друга приятелка, толкова вглъбена в играта на карти, че разговорът се сведе само до уговорката да се чуят на следващия ден. Почувства се разочарована, но не й оставаше нищо друго, освен да чака.

Трябваше да чака цял ден.

Реши да се върне в хола и да подреди всички листове, които беше разпръснала. Постави писмата на мястото им, а парчето хартия прибра в чантата си.

След заниманията си от последните часове не знаеше с какво да запълни времето до края на деня. Седна на дивана срещу огъня, запали нова цигара и се замисли за промените, настъпили във времето от заминаването на Антон, Килиан и Хакобо за острова. Всички от поколението на Кларънс имаха компютър, електронна поща и телефон и можеха да се свържат на мига с любимите хора. Това ги бе направило нетърпеливи: не понасяха нито несигурността, нито очакването и всяко, макар и малко забавяне на изпълнението на желанията им се превръщаше в бавно мъчение.

В момента Кларънс искаше само Хулия да й каже нещо, което да поясни смисъла на прочетеното, породило в главата й една-единствена мисъл, а именно че баща й може редовно да е изпращал пари на някаква жена.

Изведнъж личният й живот бе останал на заден план.

 

 

На следващия ден, точно в пет и половина, Кларънс застана на входа на църквата в очакване Хулия да излезе. Бяха минали само няколко минути, които прекара в съзерцание на величествения силует на кулата в романски стил, открояващ се на фона на ясното небе, когато вратата се отвори и малкото присъстващи на делничната служба започнаха да излизат. Веднага зърна Хулия: дребна жена, скромна, но изискано облечена, с къса кестенява току-що фризирана коса и красив шал около врата. Хулия също я видя и се запъти към нея с широка усмивка.

— Кларънс! От колко време не сме се виждали! — Целуна я звучно два пъти, хвана я под ръка и двете тръгнаха към изхода през двора, ограден от зид с висока желязна решетка. — Извини ме, че вчера не ти обърнах много внимание, но ми се обади в разгара на играта. Как така си тук? А работата ти?

— Това четиримесечие имам малко часове — отговори Кларънс. — Това му е хубавото на университета. Организирам занятията си така, че да имам свободно време за проучвания. Ами ти, дълго ли ще останеш тук този път?

Семейството на Хулия, родом от долината Пасолобино, бе запазило една от многото къщи, разположени насред полето на няколко километра от селото. Майка й се омъжила за жител на съседна долина и двамата заминали на работа в Африка, а тя, още съвсем малка, била оставена на грижите на баба си и дядо си, докато железарията не потръгнала и не решили да я вземат при тях. Там Хулия се омъжила и родила двете си деца. След като се установи окончателно в Мадрид, прекарваше кратки почивки в Пасолобино заедно с момчетата, а понякога придружена и от съпруга си. А откакто преди две години овдовя, престоите й в родната долина ставаха все по-продължителни.

— Поне до октомври. Това му е хубавото на големите деца; вече нямат нужда от теб. — Усмихна се дяволито, преди да добави: — А и така не могат да ми оставят внуците по всяко време.

Кларънс се засмя на глас. Харесваше Хулия. Беше жена със силен характер, въпреки че видът й не го издаваше. Също така беше образована, наблюдателна, разумна, чувствителна, много открита и приятна събеседница, с изтънчени маниери, които я отличаваха от другите жени в селото. Кларънс беше убедена, че това се дължи както на авантюристичното й минало, така и на годините, прекарани в столицата. Независимо от това, когато беше в Пасолобино, Хулия имаше усещането, че никога не го е напускала, а хората я обичаха заради скромността й. Въпреки коментара за синовете и внуците винаги следеше какво се случва с тях и беше готова да помогне в случай на нужда.

— Пие ли ти се горещ шоколад? — попита Кларънс.

— В деня, в който откажа горещ шоколад, ще имаш повод за притеснение!

Тръгнаха бавно по тесните улички, покрити със сиви камъни, подминаха старинното село и поеха по широкия булевард, водещ към новата част, със сгради на по четири и пет етажа, към единственото заведение в Пасолобино, в което според Хулия се сервира истински шоколад, а това значеше, че чашата може да се обърне, без да падне и капка от нея. „Когато си израснал с истинско какао — обичаше да казва, — не можеш да се примириш със заместители.“

Докато вървяха, водиха неангажиращ разговор за времето, за работата на младата жена и за новини около членовете на семейството. Кларънс усещаше винаги лека промяна в гласа на Хулия, когато станеше дума за Килиан или Хакобо. Беше едва доловима пресипналост, нервност, предхождаща въпросите, свързани с тях.

— Отдавна не съм виждала чичо ти. Добре ли е?

— Добре е. Напоследък се чувства леко неразположен, но не е нищо сериозно.

— А баща ти? Защо не идва тук?

— Идва, но не толкова често като преди. Казва, че все повече го мързи да шофира.

— А колко много му харесваха колите!

— Мисля, че с годините е станал зиморничав и чака времето да се затопли.

— Е, така е с всички ни. А истината е, че човек трябва много да обича тази земя, за да се примири със суровия й климат.

„Климат — помисли си Кларънс. — Контраст между горещината на Тропика и студа в Пасолобино.“

Усети, че това беше добра възможност лесно да насочи разговора към интересуващата я тема.

— Ами да — потвърди, — особено ако си живял на Тропика, нали?

— Чуй, Кларънс, ще ти кажа нещо. — Хулия спря пред заведението и се обърна към младата жена. — Ако не се бяха случили всички онези събития… в крайна сметка, заради начина, по който трябваше да си тръгнем, искам да кажа…

Замълча, докато влизаха в заведението. Кларънс й направи път любезно, без да я прекъсва, доволна, че беше захапала въдицата.

— … Щях да остана там…

Стигнаха до най-близката до прозорците свободна маса, свалиха си саката и шаловете, оставиха чантите и седнаха.

— Защото онези бяха най-хубавите години от живота ми…

Въздъхна, посочи с ръка на келнера, че ще вземат две чаши, но си даде сметка, че не е попитала Кларънс. Погледна я, а тя потвърди и веднага възобнови разговора.

— Знаеш ли къде бях съвсем скоро?

Хулия повдигна вежди в знак на неведение.

— В Мурсия, на конгрес, посветен на черната афро-испанска литература. — Кларънс долови недоумението на приятелката си. — Да, и мен ме учуди в началото. Трудно осмислих термина. Знаех нещо за африканската литература на английски, френски и дори на португалски език, но не и за такава на испански.

— Нямах представа. — Хулия вдигна рамене. — Е, истината е, че не съм се и интересувала.

— Всъщност има доста голяма по обем непозната литература както там, така и тук и една от причините е, че става въпрос за творби на отдавна потънали в забвение писатели.

— А ти защо беше на този конгрес? Има ли нещо общо с работата ти в университета?

Кларънс се поколеба.

— И да, и не. Просто не знаех накъде да се насоча след защитата на дисертацията. Един колега ми каза за конгреса, а това ме накара да се замисля. Как беше възможно да не съм проявила интерес, при положение че цял живот съм слушала разказите на татко и чичо Килиан? Откровено казано, почувствах се зле. Всеки друг би могъл да се изненада, но не и аз.

Хвана чашата с шоколада с две ръце. Беше толкова горещ, че се наложи да духне няколко пъти с уста, преди да отпие. Хулия гледаше мълчаливо как младата жена затваря очи, за да се наслади на сладко-горчивата напитка точно както самата тя я беше учила.

— А научи ли нещо? — попита с явен интерес. — Хареса ли ти?

Кларънс отвори очи и остави чашата върху чинийката.

— Много се забавлявах — отговори. — Имаше африкански писатели, живеещи в Испания, както и други, установили се в различни държави, а ние, тукашните, откривахме цял един нов свят. Засегнаха се много въпроси, но се наблегна на необходимостта да ни запознаят с творбите и културата си. — Спря, за да се убеди, че обясненията й не са отегчили Хулия, и обобщи: — В крайна сметка, беше забележително да открием африканци, с които споделяме едни и същи език и граматика. Шокиращо, нали? Но трябва да отбележа, че засегнатите теми се различаваха твърде много от историите, които съм слушала у дома.

Хулия се намръщи.

— В какъв смисъл?

— Говори се много за колониалната и постколониалната епоха; за идеологическото наследство, предопределило живота; за възхищението, непризнаването и дори ненавистта към хората, принудили ги да променят хода на историята; за травмите и кризата на идентичността; за опитите да върнат изгубеното време; за живота в изгнание и откъсването от корените; както и за огромното етническо и езиково разнообразие. Всъщност, все за неща, за които не бях и чувала, нищо общо с онова, което мислех, че зная… А и не вярвам на конгреса да е имало много деца на родители от колониите. Аз, разбира се, не казах и дума. Беше ме срам… Знаеш ли? Дори един американски професор рецитира поезия на родния си език, на буби… — Бръкна в чантата, извади химикалка и взе една салфетка. — Пише се böóbë.

— Буби, да — повтори Хулия. — Писател буби… Признавам, че ме изненадва… Аз не си представях…

— Хайде, хайде… — прекъсна я Кларънс. — Какво ще ми разкажеш? Като дете имах кученце, което се казваше Буби. — Сниши глас. — Татко го кръсти така…

— Да, наистина неподходящо. Типично за Хакобо. Разбира се… — опита се да обясни, — времената бяха други…

— Не ми дължиш обяснения, Хулия. Разказвам ти това, за да разбереш, че сякаш отворих очи в един момент и видях всичко от друг ъгъл. Замислих се и ми хрумна, че понякога човек трябва да попита, да потърси отговори, а не да вярва сляпо на това, което му казват.

Отново бръкна в чантата от естествена кожа, взе портфейла си, постави го на масата, отвори го и извади парчето хартия, което беше намерила в шкафа. Прецени, че бяха навлезли достатъчно в темата, и реши да насочи разговора към първоначалната си цел, а именно да разбере кой и защо беше написал онези думи. Погледна приятелката си в очите и каза:

— Хулия, докато подреждах едни документи вкъщи, попаднах на това сред писмата на татко.

Подаде й хартийката, докато й обясняваше причините, които я караха да си мисли, че е написано през седемдесетте или осемдесетте години. Изведнъж замлъкна, след като видя изражението на жената.

— Добре ли си?

Хулия беше бледа. Много бледа. Парчето хартия трептеше в ръката й и въпреки явното й усилие да се овладее, една предателска сълза се плъзна по бузата й. Кларънс се уплаши и се протегна, за да хване ръката на приятелката си.

— Какво има? Нещо притеснително ли казах? — попита, едновременно притеснена и заинтригувана. — Уверявам те, че нямах такова намерение. Нямаш представа колко съжалявам!

Защо Хулия реагираше по този начин?

През последвалите няколко минути мълчание Кларънс се опитваше да я успокои, а Хулия, от своя страна, се мъчеше да овладее вълнението си. Накрая погледна младата жена и каза:

— Няма нищо. Спокойно. Стара сантиментална глупост. Почеркът е на съпруга ми и се развълнувах, като го видях.

— На съпруга ти…? — попита учудена Кларънс. — А знаеш ли какво значи? За кого става дума? — Не можа да потисне любопитството си. — Споменават се двама души и майка му, и някой, който е починал, общо четирима…

— Мога да чета, Кларънс — прекъсна я Хулия, докато попиваше сълзите си с кърпичка.

— Да, извини ме, но ми е много странно съпругът ти да е писал това писмо на баща ми.

— Ами познаваха се — добави Хулия с безразличие.

— Да, но доколкото зная, не са поддържали кореспонденция — възрази Кларънс, докато прибираше парчето хартия. — Виждаха се, когато идвахте тук да прекарате отпуската си. Щях да намеря и други писма. Но не, само това.

Хулия извърна глава, за да избегне суровия поглед на Кларънс. Създаваше впечатление, че внимателно оглежда хората, минаващи по улицата, но всъщност мислите й я бяха отнесли на друго място и в друга епоха. За миг солидните сгради от камък, дърво и шисти станаха бели, а ясените се превърнаха в палми и сейби. Не беше минал и ден, без да си спомни за любимата Африка. Само преди няколко минути каза на Кларънс, че там са минали най-хубавите години от живота й. Не беше справедливо да твърди подобно нещо, като се има предвид колко благодарна беше на съдбата, дарила я с прекрасни синове и внуци, и спокоен живот. Но дълбоко в сърцето й се бяха загнездили спомените от онези години, с които се събуждаше всяка сутрин. Само някой с нейните преживявания би могъл да я разбере: някой като Хакобо или Килиан.

Беше убедена, че въпреки всички прекрасни моменти не бяха имали и ден спокойствие.

Какво трябваше да отговори на Кларънс? Дали интересът й беше напълно невинен? Наистина ли не знаеше нищо? Дали Хакобо и Килиан не й бяха казали нещо? Може би сега, на тяхната възраст, не бяха съумели да запазят скрита онази частица от съвестта или сърцето, напираща да излезе на бял свят. Какво би направила самата тя? Как би могла да живее с такова бреме?

Въздъхна и се обърна към Кларънс, която и за миг не беше престанала да я наблюдава. Тъмнозелените очи на младата жена, същите като на Хакобо и Килиан, красяха и придаваха благост на овалното лице, около което се спускаха прекрасни кестеняви къдрици, които този ден не бяха сплетени в плитка. Познаваше я от малка и знаеше колко настоятелна и убедителна може да бъде.

— А защо не попиташ баща си?

Така директно зададеният въпрос сепна Кларънс. Реакцията на Хулия затвърждаваше съмненията й, че има някаква тайна. Примигна няколко пъти, без да знае какво да отговори, взе салфетка и започна да я къса на малки парченца.

— Истината, Хулия, е, че ме е срам. Не зная как да попитам. Ако му покажа листа, ще разбере, че съм ровила из нещата му. А ако има някаква тайна, не мисля, че след толкова много години ще я сподели просто така.

Облегна се на стола и въздъхна.

— Виж, не искам да те принуждавам, но би било много жалко толкова важно нещо да потъне в дълбоко забвение… — добави с жалостив тон.

Кларънс се надяваше Хулия да й отговори открито, без да губи време; да й каже, че няма никаква тайна, докато се опитва да измисли някакъв филмов сценарий, нямащ нищо общо с действителността. Но Хулия мълчеше, докато в главата й се въртеше един-единствен въпрос:

„Защо сега?“

Навън беше типичен априлски ден: слабите следобедни слънчеви лъчи се опитваха да преборят капките на ситния дъждец.

„Защо сега?“

Спомни си как мъжът й протестираше срещу лошото според него влияние на магьосниците върху местното население. „Не съм виждал нищо по-просто — казваше — от боговете на тия хора. Толкова ли е трудно да се приемат причината и следствието? В живота и в науката определени обстоятелства предизвикват едни или други събития. Ама не, за тези хора няма нито причина, нито следствие. Само волята на боговете и толкова.“

Може би беше дошъл моментът, да, но нямаше да е тя тази, която да предаде Хакобо и Килиан. Ако Бог или буби боговете са го решили, рано или късно Кларънс щеше да открие истината. И по-добре рано, отколкото късно, защото на тях вече не им оставаше много време.

— Чуй, Кларънс — каза накрая. — Това писмо го написа мъжът ми през 1987 година. Спомням си го прекрасно, защото точно по време на това пътуване разбра, че един стар познат е починал. — Направи кратка пауза и продължи. — Ако тази бележка има толкова голямо значение за теб, отиди там и потърси човек, малко по-възрастен от теб, който се казва Фернандо. Само един от носещите това име е този, който те интересува. Възможно е в Сампака да пазят архивите, защото плантацията все още съществува. Не вярвам да са унищожили всичко, но, разбира се, не мога да го твърдя със сигурност. Потърси Фернандо. Мястото е малко, като това тук, не би трябвало да е много трудно…

— Кой е този Фернандо? — попита Кларънс, с блеснали очи, и посочи с пръст част от текста на парчето хартия. — И защо трябва да го търся в Сампака?

— Защото е роден там. И това е всичко, което ще ти кажа, скъпа Кларънс, както и да го приемеш — отговори твърдо Хулия. Сведе поглед и погали ръката на Кларънс, която хвана нейната в знак на обич и благодарност. — Ако искаш да разбереш още нещо, ще трябва да говориш с баща си. Ако Хакобо разбере какво съм ти казала, ще отрека да съм говорила с теб за това. Ясно?

Кларънс потвърди смирено, но примирението й скоро прерасна в надежда.

В главата й натрапчиво се въртяха думите, превърнали се във фикс идея:

— Отиди в Сампака, Кларънс! В Сампака!

 

 

— Имам да ви кажа нещо много важно.

Кларънс изчака сътрапезниците да й обърнат внимание. Веселите и приказливи членове на семейството се бяха събрали както обикновено около правоъгълната дървена маса. Чичо Килиан седеше начело както винаги. Макар и по-малкият от двамата братя, той беше поел отговорността на глава на семейството, факт, който устройваше Хакобо, тъй като му позволяваше да пребивава в родния дом без други ангажименти извън свързаните с най-близките. В къщата всички се чувстваха у дома си, но Килиан беше този, които отговаряше за поддръжката, за арендата на пасищата сега, когато те вече нямаха нито крави нито овце, за решението да се продаде или не някой имот и най-вече за запазването на семейните традиции, обичаи и празненства като всички семейства от селото, превзето от туризма, който всъщност го беше спасил от изчезване.

От дясната страна на неуморимия труженик Килиан седеше Хакобо. Въпреки че бяха надхвърлили шейсетте, двамата братя, все още едри и силни мъже — Хакобо дори беше пуснал сериозен корем, — се чувстваха горди с гъстите, макар и силно прошарени коси. Отдясно на Хакобо винаги сядаше съпругата му Кармен, средна на ръст, хубава и весела жена, с гладка възрозова кожа и къса, русо боядисана коса. Отляво на Килиан, срещу Хакобо, седеше разумната и прагматична Даниела, наследила тъмната коса с медни оттенъци на баща си Килиан и според по-възрастните от селото нежните черти на майка си Пилар. А на отсрещния край, срещу Килиан, седеше Кларънс, която се беше научила да тълкува жестовете и навиците на чичо си. Лесно можеше да разбере дали е в добро или лошо настроение по начина на сгъване на салфетката или по вперения му поглед в някой предмет на масата.

След няколко минути Кларънс разбра, че никой не беше обърнал внимание на думите й. От доста време, по една или друга причина, не се бяха събирали на семейна вечеря и разговорът течеше с пълна сила в смях и дискусии; всеки имаше какво да каже. В този момент баща й и братовчедка й продължаваха да обсъждат съседите и последните новини от Пасолобино, докато чичо й мълчеше, вглъбен в мислите си. Кларънс отпи глътка вино и си помисли, че се разбира по-добре с чичо си, отколкото със собствения си баща. Чувстваше Килиан близък и уязвим въпреки външността му на мълчалив, строг и суров мъж. Хакобо имаше чувство за хумор, но настроението му се менеше и често ставаше мрачен и избухлив без видима причина, особено когато не успяваше да наложи мнението си. За щастие на останалите членове на фамилията, Кармен беше развила завидното умение да обуздава изблиците му, като успяваше да го убеди и че мнението му, макар и неприето, не е отхвърлено, и така разговорите винаги приключваха в рамките на добрия тон.

Как ли щеше да реагира баща й, като разбере какво смята да направи тя? След още една глътка вино за кураж Кларънс се реши да извиси глас:

— Имам новина, която ще ви смрази!

Всички извърнаха поглед към нея. Всички, с изключение на Килиан, който бавно надигна глава като човек, убеден, че вече нищо не е в състояние да го изненада.

Кларънс прехапа долната си устна и мълчаливо ги огледа. След напрежението от последните седмици, през които единственото й занимание бе да събира материал — снимки и чертежи, и статии от интернет, благодарение на които беше успяла да открие къде се намира Урека — и да организира онова, което щеше да се превърне в авантюрата на живота й, и в плен на ентусиазма, породен от надеждата, усещаше неравномерния ритъм на сърцето си.

Даниела я гледаше в очакване и тъй като братовчедка й мълчеше, реши да й помогне:

— Запознала си се с някого! Това е, нали, Кларънс? Кога ще ни го представиш?

Кармен скръсти ръце на гърдите си и се усмихна с въодушевление. Преди да й даде възможност за някакъв коментар, Кларънс побърза да уточни:

— Не, не е това, Даниела. Ами… всъщност… аз…

— Не мога да повярвам! — намеси се Хакобо с подчертано закачлив тон. — Дъщеря ми не намира думи! Сега вече наистина съм заинтригуван!

Килиан се втренчи в Кларънс и с едва забележимо помръдване на вежди я окуражи да изрече онова толкова важно нещо, което имаше да им казва. Кларънс не устоя на погледа му, затвори очи, отвори ги, срещна отново погледа на чичо си и каза:

— В четвъртък заминавам за Биоко. Вече имам билет и всички необходими документи.

Килиан дори и не мигна. Кармен и Даниела извикаха от изумление. Чу се металният звук от падналата върху чинията вилица на Хакобо.

— Какво казваш? — попита баща й, по-скоро учуден, отколкото ядосан.

— Отивам в Биоко, по-точно във Фернандо По…

— Знам прекрасно какво е и къде се намира Биоко! — прекъсна я той. — Това, което не зная, е какво те е накарало да отидеш там!

Кларънс имаше готов отговор: смесица от искреност и достатъчно убедителни лъжи, за да оправдае пътуването и да успокои семейството и самата себе си.

— Знаете, че съм част от екип, занимаващ се с лингвистични проучвания. И по-конкретно, сега изучавам африканския испански и трябва да направя изследвания на терен, и да събера материал. А има ли по-добро място за това от Биоко?

— Нямах представа, че те интересува африканският испански — намеси се майка й.

— Ами не ви споделям винаги какво точно правя или не правя в работата си…

— Да, но специално това е нещо много близко до семейството ни — каза Даниела.

— Истината е, че сравнително скоро се насочих в тази посока. Това е слабо изучавана тема… — Кларънс се изкушаваше да попита за въпросния Фернандо, но се въздържа. — Освен това винаги съм искала да опозная вашия любим остров. Цял живот слушам за него, а ето че сега имам възможност да го посетя!

— Но, не е ли опасно място? Сама ли ще ходиш? Не зная, Кларънс, дали това е добра идея… — каза майка й с изписано на лицето й притеснение.

— Да, зная, че не е достъпна туристическа дестинация, но всичко е уредено. Един колега от университета поддържа връзки с тамошен професор и двамата ми помогнаха да подготвя документите за достъп до мястото. Обикновено се чака седмици! Има директен полет от Мадрид, някакви си пет часа, нищо работа, една разходка… Сега, като се замисля… — добави двусмислено, — дали някой от вас не би желал да ме придружи? Татко, чичо Килиан… Не ви ли се иска да видите отново онова там? Дори бихте могли да се срещнете със стари познати от престоя ви там!

Кларънс забеляза как Килиан притвори очи и стисна устни, докато Хакобо отговори от името на двамата:

— Кого да намерим! От белите не остана нито един, а черните от нашето време сигурно вече са измрели. Освен това мястото положително тъне в разруха. Да не съм луд да ходя! И за какво? — Гласът му потрепна, когато сам си зададе въпрос: — За да страдам ли?

Обърна се към брат си. Кларънс забеляза, че погледът му не е насочен право към него.

— А ти, Килиан, и ти не би искал да се озовеш там сега, нали? — попита, като се постара гласът му да звучи безпристрастно.

Килиан се изкашля и докато усърдно трошеше парче хляб, каза с остър тон:

— Когато си тръгнах, знаех, че никога няма да се върна, и не, не мисля да го правя.

За момент запазиха мълчание.

— Ами ти, Даниела, какво ще кажеш? Не ти ли се иска да ме придружиш?

Даниела се поколеба. Все още беше под влияние на изненадата от решението на Кларънс и от факта, че до момента не беше споделила нищо с нея. Погледна братовчедка си с огромните си кафяви очи, които озаряваха цялото й лице. Единствено тя не беше наследила зелените очи на останалите членове на бащиния й род и често се оплакваше от това, но дълбочината на погледа й им придаваше възможно най-красивия цвят. Даниела не го осъзнаваше, но погледнеше ли някого в очите, го смущаваше и объркваше.

— Колко време мислиш да останеш там? — попита.

— Три седмици.

— Три седмици! — възкликна Кармен. — Но това е много време! А ако ти се случи нещо!?

— Какво ще ми се случи, мамо!? Доколкото съм информирана, това е доста сигурно място за чужденец, ако не се забърка в нещо подозрително, разбира се…

Този коментар обърка още повече майка й.

— Хакобо, Килиан… Вие познавате онова място и моля ви, избийте й тази идея от главата.

Възрастните започнаха разговор, сякаш Кларънс не присъстваше.

— Ти май не познаваш дъщеря си! — възкликна Хакобо. — Накрая ще направи това, което си е наумила.

— Кармен, не мислиш ли, че вече е достатъчно голяма, за да знае какво прави? — каза Килиан. — Ние бяхме по-млади, когато заминахме…

— Да — прекъсна го Кармен, — но по онова време обстановката беше много по-сигурна. Сега едно бяло момиче, пътуващо само…

— От това, което съм чел, все още има хора, които пътуват по работа дотам и обратно без проблеми — добави Килиан. — Както и доброволци на хуманитарни организации…

— Ти откъде знаеш? — попита Хакобо.

— От интернет — отговори Килиан и повдигна рамене. — Стар съм, но обичам да съм информиран. Даниела ме научи и това с компютъра се оказа по-лесно, отколкото предполагах.

Обърна се към дъщеря си и й се усмихна.

— Имах добра учителка.

Даниела му отговори с усмивка.

— А не може ли да те придружи някой колега от службата? — настоя Кармен, като се обърна към дъщеря си.

— Истината е, че идеята за пътуване до толкова нецивилизовано място не привлече никого… Но аз ги разбирам, защото, в крайна сметка, самата аз имам личен интерес — наблегна на думата личен, — нещо, което те не споделят. Ще видя местата от вашите разкази!

— Няма да разпознаеш нищо! — включи се Хакобо. — Ще си дадеш сметка за жалката ситуация, в която е изпаднала страната. Мизерия и само мизерия.

— Точно обратното на това, което разказвахте вие, така ли? — каза Кларънс с нотка ирония при спомена за това, което си бе представила след разговора си с Хулия. — Случва се. Действителността винаги побеждава фантазията.

Килиан свъси вежди. Стори му се, че племенницата му проявява непривична за нея безочливост.

— Кларънс — каза с любезен, но хладен тон, — не говори за неща, които не знаеш. След като толкова много искаш да отидеш, върви и си направи твоите заключения, но не ни съди.

Кларънс не можа да отговори. Сякаш чичо й беше прочел мислите й! За да смекчи създалото се напрежение, тя се обърна към братовчедка си.

— Добре, какво мислиш? Решаваш ли да ме придружиш?

Даниела тръсна глава.

— Да ми го беше предложила малко по-рано! — оплака се тя. — Сега не мога да си взема триседмична отпуска от службата просто ей така. Но, в крайна сметка — ако се влюбиш във Фернандо По, следващия път ще те придружа. Обещавам!

Кларънс предположи, че братовчедка й мисли, че няколко седмици ще са й достатъчни да я завладее чувството, което беше проникнало толкова дълбоко в душите на бащите им. Но те бяха прекарали години на острова. Тя щеше да пътува при други обстоятелства и в други времена.

— О, не мисля, че няколко седмици ще са достатъчни, за да се влюбя… Но кой знае?

Въпросът й увисна в настъпилата тишина, която не бе прекъсната до края на вечерята, приключила скоро след това. Тишина, която трудно можеше да прикрие гласовете, кънтящи в мислите на двамата братя.

„Знаехте, че този момент може да дойде, и той дойде. Знаехте го. Беше въпрос на време. Духовете решиха така. Нищо не можете да направите. Знаехте го…“

 

 

Човек трябва да познава планината, за да може да разбере защо април е най-суровият месец.

По време на Страстната седмица животът възкръсва в низината след опустошителната зима. Богинята на земята се събужда и изплува от дълбините на Ада. В планината не става така. Там богинята продължава да спи поне още месец след раззеленяването на полята.

Така че през април нищо не покълва; земята е пуста, а пейзажът — безжизнен. Нищо не помръдва. Бяло, аморфно спокойствие се е възцарило над посърналия пейзаж: спокойствие, много по-различно от вещаещото тропическа или снежна буря. През април, ако се търси живот, трябва да се гледа нагоре, към върховете и небето, а не към запустялата земя.

Гъста бяла мъгла пълзи по склоновете на планината, а дъждът не спира дни наред. Започва да се спуска бавно като малки късчета захарен памук и покрива цялата долина с бледа следобедна светлина, докато един ден, без каквото и да било предизвестие, небето просветлява и слънцето се показва, за да затопли земята и да спечели битката със зимата. Победата е сигурна, но очакването е изтощително.

Този април беше по-дъждовен от обикновено: ръмя седмици наред тихо, но упорито и по никакъв начин не допринесе за разсейване на мрачното настроение. Въпреки това вечерта, в която Кларънс обяви намерението си да пътува, листата на дърветата затрептяха, залюлени от лек северен вятър, обещаващ да разпръсне облаците и дъждът да спре. Започна като лек полъх и постепенно се засили, заблъска врати и прозорци и влезе в домовете.

Онази вечер Килиан и Хакобо си припомниха образи, които не бяха забравени, но дремеха в подсъзнанието, притаени под примирението на старостта. Само няколко думи бяха достатъчни да събудят сцени от младостта и да разпалят болезнени като прясна рана чувства.

Никой от двамата не можеше и да предположи, че по някаква случайност, подтикната от любопитството си, Кларънс щеше да промени хода на събитията; да се превърне в проводник на съдбата — този съперник на причината и следствието, така че всяко обстоятелство да се впише идеално в общата картина.

Вечерта, в която Кларънс обяви намерението си да пътува и листата на дърветата се олюляха от засилващия се вятър, няколко души, сломени от самотата, затвориха очи в леглата си и след секунди северният вятър се превърна в западноафрикански пасат.