Лус Габас
Палми в снега (12)

XI
Завръщането на Кларънс

— Защо ме гледаш така съсредоточено? — Лаха притвори очи, докато отпиваше от бирата си, и се облиза. — Не искаш да забравиш как изглеждам ли?

Кларънс сведе поглед, засрамена, а той я потупа по ръката.

— Обещавам ти, че ще измисля някакъв претекст предприятието да ме изпрати в Мадрид. Колко е разстоянието от Мадрид до Пасолобино? — Погледна часовника си. — Инико се бави. Къде ли е отишъл?

— В Баней — каза Кларънс с глух глас. — Да вземе Бисила.

Тази вечер не й се говореше.

— О! — Засмя се Лаха. — Вече си по-информирана от мен!

Бяха седнали в открито заведение до пристанището на Малабо. Вечерта беше прекрасна, най-хубавата през последните седмици.

Кларънс си помисли, че небето се беше постарало да й предложи нощ, която нямаше да може да забрави.

Погледна Томас. И той ще й липсва. Рихека, Копе и Борихи си бяха тръгнали, а Мелания, въпреки че се беше върнала от Луба, не дойде на малкото непринудено празненство, което бяха организирали, за да се сбогуват с Кларънс. Никой не я спомена, но Кларънс беше доволна, че я нямаше, защото не знаеше как да я погледне в очите след пътуването с Инико не от угризения, а от ревност при мисълта, че след като си заминеше, Мелания щеше да е тази, която да се радва на компанията му.

— Съжалявам, но вече трябва да си тръгвам — каза Томас, стана и се приближи до Кларънс. — Ако някой ден дойдеш отново, знаеш…

Прокашля се, избърса очилата си с тениската и продължи:

— … Ще ми се обадиш и ще те закарам, където пожелаеш.

— И на гробището ли? — пошегува се тя.

— И там. Но ще те чакам на входа!

Двамата се усмихнаха. Томас хвана ръката на Кларънс, стисна я между своите и я притисна до сърцето си.

Кларънс остана права, докато той изчезна от погледа й. Полагаше огромно усилие да не заплаче. Седна и отпи голяма глътка от питието си.

— Мразя сбогуванията — каза.

— Е, днешните сбогувания не са като предишните — каза Лаха с намерение да я ободри. — Сега интернет спестява много сълзи.

— Не е същото — каза, мислейки си за Инико.

Лаха пътуваше много по света и разчиташе на технологиите, но брат му — не. Съмняваше се, че щеше да го види отново, освен ако тя не отидеше в Биоко.

— По-добре е от нищо — каза той и отметна кичур от непокорната си коса.

Кларънс го погледна със завист. Лаха беше оптимист. Де да беше прекарала повече време с него. Е… с него и семейството му. Не знаеше защо, но имаше усещането, че е на път да открие нещо. Не беше имала време да се замисли сериозно над думите на Симон и за факта, че и Лаха като много други се казваше Фернандо. Нито поривистите изблици на Инико, нито проваленото й проучване, нито дори неприязънта към сина на Мама Саде я бяха принудили да забрави причината, довела я на острова. Беше ли дошъл моментът да попита Лаха за детството му…? Реши да му разкаже за срещата си със Симон, без да споменава, че Бисила е познавала баща й.

— Симон? — учуди се той. — Мисля, че съм чувал да го споменават, но не го познавам. Истината е, че аз знам много малко за Сампака. Като дете ме е водил дядо ми, а като по-голям съм идвал два пъти с Инико. Вече ти казах, че първите ми спомени са от училището тук, в града.

— Мислех си, че понеже си роден там…

— Не. Роден съм в Бисапо. Майка ми дошла да прекара няколко дни със семейството, когато аз съм решил да се появя на бял свят по-рано от очакваното.

Кларънс замръзна. Беше решила, че и двамата братя са родени в Сампака.

— Ти да видиш…

Лаха притвори очи.

— Това сякаш те разочарова…

— Не. Научих повече неща за това място, отколкото предполагах, че е възможно, но бих искала да науча подробности за живота в Сампака по времето, когато баща ми е живял там. По всичко личи, че Симон е единственият, който си спомня семейството ми. А майка ти — каза с известен укор в гласа — не иска да си спомня за живота си там.

— Не знам защо не обича да говори за Сампака, Кларънс, но съм сигурен, че ако помнеше баща ти, щеше да ти каже.

Кларънс тръсна глава. Беше гледала прекалено много филми. Може би си беше въобразила, че съществува някаква връзка между семейството й и Бисила. И ако въобще имаше някаква връзка, тя можеше да излезе наяве единствено от отговорите, които очакваше от баща си и от евентуалното посещение на Лаха в Испания. В Биоко не можеше да направи нищо повече.

— Още една последна 33? — предложи Лаха и се изправи.

— Да, моля.

„Най-лошото на сбогуванията е, че още преди човек да си е заминал, започват да му липсват някои толкова незначителни неща като някаква бира“, помисли си.

В този момент дойде Инико и седна до нея. Носеше пластмасова торбичка.

— Извини ме за закъснението — каза и й намигна. — Трудно се излиза от онази къща. Вземи. Майка ми ти изпраща това.

Кларънс отвори торбичката и извади сферична шапка от плат и корк.

— Това ли са шапките, които са носили? — попита, докато оглеждаше странната шапка.

Изглеждаше износена и беше скъсана на едно място.

— Каза, че ще ти хареса, защото преди време принадлежала на някой като теб. — Вдигна ръце. — Не ме питай, защото и аз не разбирам. Каза ми и да занесеш най-сърдечни поздрави там, където отиваш, че имало човек, който щял да ги приеме.

— Това да не е някакъв буби начин на сбогуване?

— Не съм сигурен. Много често майка ми е мистерия и за самия мен.

Кларънс прибра шапката. Дойде Лаха с две бири.

— Ти не искаш ли? — попита го Кларънс.

— Аз си тръгвам. Утре трябва да ставам много рано.

По гласа му усети, че лъже, и мислено му благодари за тактичността. Лаха разбираше, че тази последна вечер Инико и Кларънс имаха нужда да останат насаме.

 

 

Кларънс стана, за да го прегърне и очите й се напълниха отново със сълзи, които замъглиха последния образ на Фернандо Лаха, който тръгна по разбития крайбрежен булевард на Малабо, в непосредствена близост до старото пристанище, от което десетки години бяха отпътували за различни точки по света чувалите с какао от Сампака.

 

 

Самолетът кацна в Мадрид по разписание. Взе такси до гарата. След три часа пристигна в Сарагоса, замаяна от рязката промяна на пейзажа, която след няколко месеца щеше да стане още по-драстична, след като пуснеха новия високоскоростен влак. Беше оставила колата си в гаража на наетия в града апартамент. Чувстваше се изморена, но реши, че след два часа можеше да е в Пасолобино. Отхвърли това си намерение. Имаше нужда от малко време, за да свикне с промяната. Само за един ден леглото, което беше споделила последната нощ с Инико в хотела в Малабо, щеше да е леглото й в Пасолобино. Не можеше толкова бързо да се приспособи към новата обстановка. Нямаше как за няколко часа да се отърси от преживяното в прегръдките на Инико и от богатата растителност на острова и да се озове в долината сред стръмните голи склонове на планините. За момент съжали, че вече ги нямаше дългите пътувания по море от средата на миналия век. Едно такова пътуване би помогнало на спомените да избледнеят и човек да се възстанови и подготви за следващия етап от живота си.

Реши да прекара нощта в Сарагоса. Имаше нужда да остане сама поне за няколко часа. Може би на сутринта нещата щяха да изглеждат различно.

Легна, но — въпреки че кожата й вече не лепнеше, както през предишните седмици — не можа да заспи. Инико не й даваше мира. Беше в леглото до нея, над нея, под нея.

Защо я беше привлякъл той, а не Лаха? Нямаше ли да е по-лесна връзката с човек, чийто живот беше сходен с нейния? Освен това, обективно погледнато, Лаха беше по-привлекателен и по-млад от брат си. С него се водеха възпитани и интелигентни разговори. Беше свикнал да пътува и да общува с различни хора…

Но не! Избра Инико! Усмихна се иронично. Явно духовете, които бяха на всяка крачка в острова, имаха нещо общо. Или може би всичко беше по-просто и случайността бе тласнала една към друга две сродни души. Имаше една точка на пълно сливане между нея и Инико: той никога не би живял другаде, освен в Биоко, а тя никога не би могла да бъде дълго време извън Пасолобино, дори и преживяванията й от последните дни да траеха цял живот. Очите й се напълниха със сълзи. Осъзнаването на тази истина я натъжи, защото веригите, макар и доброволно приети, които ги приковаваха на тези две места, не можеха да бъдат разкъсани нито от любовта, нито от страстта.

Може би, ако двамата с Инико бяха по-млади, раздялата им на летището, преминала в пълната тишина на прегръдката, щеше да е много по-драматична. Или, ако обстоятелствата ги бяха принудили да се разделят, цял живот нямаше да могат да се отърсят от огорчението. Но разумната любов, споделената страст и приетата раздяла бяха станали причина за друга болка, произтичаща от примирението, много по-жестока — помисли си, докато попиваше сълзите си с кърпичка, — защото така човек позволяваше животът му да премине, без нищо да е в състояние да го смути прекалено много и нищо да не е толкова болезнено, че да не може да го преглътне и смирено да понесе и най-неблагоприятните обстоятелства.

Колко много ще й липсва този мъж…! Инико притежаваше силата на вълните на плажа на Риаба, величието и устрема на водопадите в Илачи, спускащи се от сто метра по вертикалните склонове на планината Мока, мощта на водопада в Урека и стихията на тропическите бури, стоварващи се върху палмите. Да, ще й липсват тези му качества. Но най-вече ще й липсва несломимата сила на стража на острова, верния наследник на великия жрец abba möóte, на когото беше поднесла малък дар в замяна на едно огромно желание.

Все още беше много млада. До края на живота й сигурно много от семената, дори и без божия помощ, щяха да поникнат. Щеше ли обаче тя да има смелостта да прибере реколтата, или щеше да я остави да изгние?

Тези мисли се въртяха из главата й до следващия ден, когато паркира колата в двора на дом Ребалтуе.

Първа излезе да я посрещне братовчедка й. Прегърна я силно и я попита:

— Е, Кларънс? Сбъднаха ли се очакванията ти? Прави ли са бащите ни?

— Колкото и невероятно да ти се струва, Даниела — отговори Кларънс, — има много повече живот извън Сампака и празненствата в Санта Исабел…

Когато влезе в къщата, приятното усещане, че отново беше сред своите, и притесняващата я увереност, че съмненията й относно евентуално съществуващ неин брат можеха да получат отговор единствено в Пасолобино, се сблъскаха с безразличието и появилата се носталгия по Биоко, която се опитваше да се загнезди в сърцето й.

 

 

— Я кажи какво яде през всичките тези седмици? — Кармен непрекъснато допълваше чинията на дъщеря си.

— Яде ли костенурка? — попита Даниела. — А змия?

— Месото на змията — намеси се Хакобо — е много крехко и вкусно. А супата от костенурка е страхотна. Нали, Килиан?

— Както и яхнията с маймунско — отговори Килиан, с нотка на присмех в гласа.

— Кларънс! — Даниела се ококори. — Не вярвам да продължават да ядат такива неща, а още по-малко ти да си ги опитала.

— Ядох най-вече риба. Много е вкусна. Най-много ми хареса pepe-sup.

Хакобо и Килиан се разсмяха.

— Виждам, че помните лютата рибена чорба! — Те потвърдиха. — И много плодове: папая, ананас, банани…

— Ох, пърженият гвинейски банан! — възкликна Хакобо. — Това наистина беше превъзходно! В Сампака имахме един камерунски готвач, който приготвяше най-вкусните пържени банани…

Кларънс се опасяваше, че няма да може да подреди в хронологичен ред разказа си за пътуването. Онази вечер всички бяха щастливи и в очакване. Накрая Килиан я попита съвсем сериозно какво е впечатлението й от острова и тя успя да каже някои неща, без някой да я прекъсне или да направи някакъв коментар. Разказа им за най-приятните си изживявания, за интересните места, които беше посетила, и за някои от най-любопитните подробности от културата на народа буби. Говори им и за прекрасното пътуване из източната част на острова, придружена от — излъга — двама професори от университета в Малабо, които й били помогнали за проучването.

Съвсем умишлено остави за накрая посещението си в Сампака. Описа състоянието на имението, което продължаваше да произвежда какао. Изведнъж усети, че беше настъпила пълна тишина. Даниела и Кармен я слушаха с голям интерес. Хакобо си играеше с парче хляб и от време навреме се прокашляше, сякаш нещо беше заседнало в гърлото му. Килиан беше забил поглед в чинията си.

Кларънс разбра, че разказът й ги беше пренесъл на друго място и в друго време и реши да им сподели това, което най-много я беше впечатлило:

— Знаете ли кое ме удиви най-много от престоя ми в Биоко? Все още някой носи цветя на гроба на дядо Антон.

Кармен и Даниела извикаха от учудване.

Хакобо се вцепени.

Килиан вдигна поглед и го впери в очите на племенницата си, за да се увери, че не лъже. Тя се обърна към двамата мъже:

— Имате ли представа кой би могъл да е?

— Помислих си, че може да е Симон… — Тръсна глава. — Но не, не мисля, че е той.

— Кой е Симон? — попита майка й.

— Чичо Килиан, в Сампака се запознах с един възрастен мъж, който каза, че е бил твой прислужник, докато си живял там.

Стори й се, че очите на чичо й се навлажниха.

— Симон… — прошепна.

— И това ако не е случайност! — възкликна Хакобо с неестествено весел глас. — Симон е жив и още е в Сампака! Но как се срещна с него?

— Всъщност той ме видя — обясни тя — и каза, че много приличам на вас двамата.

Сети се, че и на Мама Саде също й се беше сторила позната, но не каза нищо. „Все още не — помисли си. — Има време.“

— Представи ни един мъж, който го познавал от времето, когато е работил в имението. Казваше се… казва се Инико.

Едва произнесе името му. Беше се превърнал в герой от разказите й. Вече не беше от плът и кръв.

Хакобо и Килиан се погледнаха многозначително.

— Инико… Що за странно име! — каза Даниела. — Звучи красиво, харесва ми, но е странно.

— Името е нигерийско — поясни Кларънс. — Баща му е работил в имението по времето, по което и вие сте били там. Казвал се е Моси.

Килиан подпря лакът на масата и се хвана за главата, сякаш изведнъж му беше натежала много. Хакобо скръсти ръце пред лицето си, за да прикрие изумлението си. И двамата бяха много напрегнати.

— Не ви ли звучи познато? — попита Кларънс.

— В имението имаше над петстотин работници! — изръмжа баща й. — Нали не се надяваш да ги помним всичките?!

Тя замълча, учудена от странната му реакция, но реши да продължи:

— Знам, че сте били много — защити се тя, подразнена от резкия отговор на баща й, — но не помните ли Грегорио, Марсиал, Матео, Сантяго… Допускам, че тях ги помните!

— Внимавай с тона, дъще! — Хакобо размаха пръст във въздуха. — Тях, разбира се, ги помним; те бяха служители като нас.

Замълча и я погледна, учуден.

— Всъщност как научи имената им?

— Разгледах архивите на имението. Намерих вашите досиета и това на дядо. Все още са там със здравните картони. Татко… не знаех, че няколко седмици си лежал в болницата. Трябва да е било нещо сериозно, но не пишеше какво.

Кармен се обърна към мъжа си:

— Не знаех за това, Хакобо. Защо не си ми казал?

— Моля ви! И аз не си спомням!

Взе бутилката вино да си сипе; ръката му трепереше. Погледна Килиан с надеждата да се намеси.

— Май беше заради онази тежка маларийна треска, когато температурата ти не падаше от нищо и доста ни беше притеснил. — Килиан се усмихна на Кларънс. — Непрекъснато имаше по някой с треска. Учудва ме, че пазят сведения за нещо толкова обичайно там.

Кларънс погледна двете жени. Само тя ли усети, че лъжеха? Явно да. Кармен беше останала доволна от обяснението и стана, за да сервира десерта, а Даниела използва настъпилото мълчание, за да смени темата.

— Къде са подаръците, които си ни донесла? — попита закачливо. — Носиш ни подаръци, нали?

— Да, разбира се! — Кларънс не се признаваше за победена след първата атака, но й оставаше най-трудното.

— Само още нещо и ще отида да ги донеса… — Поколеба се за миг. — Симон не беше единственият, който ме разпозна.

Килиан наведе глава и повдигна вежди.

— В един ресторант до мен се приближи жена, придружена от сина си… — Спря, преди да произнесе думата мулат. — Беше убедена, че й напомням много на някого, когото познавала на младини. Всички й викат Мама Саде.

— Саде — повтори Даниела. — Всички ли имена в Гвинея са толкова хубави? Сякаш е името на някоя красива принцеса…

— Няма нищо общо с принцеса. — Кларънс направи гримаса. — Беше, всъщност е стара, беззъба жена, приличаща на вещица.

Обърна се към мъжете, които я гледаха невъзмутимо. Изчака няколко секунди. Нищо. Дори не потрепнаха, което засили любопитството й. Нямаше ли да е по-естествено да се бяха учудили и просто отрекли подобна възможност?

— Предположих, че ме бърка с някого, но тя ме попита за името на баща ми и настоя да й го кажа.

Килиан се прокашля.

— А ти каза ли й го?

— Не. Казах, че е починал.

— Брей! Благодаря ти! — Каза, уж развеселен, Хакобо, което накара Кармен и Даниела да се усмихнат. — И защо така?

— Ами защото тази жена не ми хареса никак. Казаха, че по време на колонията била проститутка и печелела добре, а по-късно се заела да управлява този бизнес. Казаха — закашля се, — че се била влюбила в някакъв бял, забременяла и… — отново се закашля — той я изоставил. Затова не пожелала да има повече деца.

— Що за мръсник! — възмути се Кармен. — Въпреки че… казваш, че била проститутка… Мога да си представя с какви мъже е общувала…

Кларънс допи виното си.

— Мамо, предполагам, че много от клиентите й са били бели служители от именията… Биха могли да са…

Замълча, като видя заплашителния поглед на баща си.

— Добре, Кларънс. Достатъчно.

Кармен реши да сложи точка:

— Е, дъще, къде са подаръците?

Кларънс стана. Докато отиваше към стаята си, прокле лошия си късмет. Не успяваше да постигне никакъв напредък. Можеше да се закълне, че Хакобо и Килиан не казваха цялата истина, а Кармен и Даниела дори не се бяха усъмнили, че двамата криеха нещо. Как можеше да стигне до истината, когато не получаваше отговори на въпросите си?

Добре, името Саде не им говореше нищо. Искаше да види как щяха да реагират на името Бисила. Сигурно и нея не я помнеха, както и тя не помнеше тях. Колко бързо бяха започнали да забравят всички! Взе няколко торбички и с решителна крачка се върна в столовата.

След като отвориха пакетите и обсъдиха дървените фигури на животни, махагоновите бастуни, абаносовите статуетки, амулетите от слонова кост, герданите от раковини и камъни, кожените гривни и колоритната празнична носия, която беше донесла на Даниела, Кларънс отвори торбичката, която й беше пратила Бисила по Инико, и извади шапката.

— Ето! Това е последният подарък! — каза и сложи шапката на главата си. — Даде ми я майката на Инико. Един ден ме покани на вечеря у тях. Бяха Инико, брат му Лаха, всъщност Фернандо Лаха и тя. Казва се Бисила, очарователна жена. Работила е в Сампака като медицинска сестра, докато вие сте били там…

Направи кратка пауза. Нищо. Никакъв коментар.

— А, и каза да пратя поздрави на онзи, на когото дам шапката. Може да е всеки един от вас! Много ме впечатли. Това е истинска антика!

Свали шапката и я подаде на Даниела. Тя я разгледа, сложи си я на главата, а после я подаде на Кармен, която направи същото.

Килиан не откъсваше поглед от шапката. Беше стиснал устни, а дишането му изглеждаше затруднено. Кармен подаде шапката на Хакобо. Стори й се, че ръцете на баща й трепереха, когато побърза да я прехвърли на брат си, сякаш не искаше да остава в ръцете му и за миг. Въобразяваше ли си, или наистина беше притворил очи като от силна болка? За разлика от брат си, Килиан задържа шапката и нежно я погали. Изведнъж стана и прошепна:

— Извинете ме. Късно е и съм много уморен. Отивам да си легна. — Погледна племенницата си, съкрушен. — Благодаря ти, Кларънс.

Излезе от столовата с бавна крачка и измъчен вид. Кларънс си помисли, че за няколко минути се беше състарил с години. Никога не се беше замисляла, че мъжете от семейството й навлизаха в последния етап от живота си. Раменете на Килиан се бяха отпуснали, а краката му едва се тътреха. Цялата сила, която доскоро излъчваше, беше изчезнала.

Настъпи тишина. Кларънс съжали, че беше станала причина за това. Наведе глава. Любопитството й погазваше чужди чувства. Почувства се виновна. Майка й се протегна и я хвана за ръката.

— Не се притеснявай, Кларънс — каза нежно. — Ще му мине. Тази вечер отвори кутията на спомените.

Обърна се към мъжа си:

— Прекарали сте много години в Гвинея, а оттогава е минало доста време. Нормално е да се натъжите.

— Винаги е едно и също, щом се заговори за Гвинея. — Даниела въздъхна. — Най-добре би било да не закачаме тази тема.

Хакобо тръсна глава.

— Ами ти, Кларънс? — попита с интерес, който дъщеря му смяташе, че беше загубил. — Африка влезе ли и в твоята душа?

Кларънс се изчерви до корените на косата си.

 

 

След необичайно студената пролет дойде лятото. Долината на Пасолобино се изпълни с туристи, бягащи от жегата в низината. В края на август се проведоха последните тържества в чест на светеца покровител и на годишния добив, а хората се сбогуваха с хубавото време до следващата година.

Кларънс погледна през прозореца. От ъгъла се показа група музиканти, които стигнаха до къщата и спряха пред двора. Звуците на тромпетите и ударите на барабаните кънтяха из цялата улица, украсена с малки разноцветни знаменца, които висяха от фасадите на сградите и се бореха с поривите на вятъра и с подскачащите деца, които се мъчеха да ги отскубнат. Зад музикантите група младежи и деца танцуваха с вдигнати във въздуха ръце и подвикваха радостно. Две от децата се приближиха до входа с голяма кошница, в която Даниела сложи сладки, които всички щяха да изядат след тържествената меса в чест на светеца покровител. Музикантите спряха да свирят и Даниела ги почерпи със специалното вино на дома Ребалтуе.

Кларънс се усмихна. Даниела казваше, че народните празненства били отлежали като това вино, но винаги беше една от първите, които се включваха във всичко и които най-възторжено аплодираха изявите. Музикантите се отдалечиха. Даниела изтича по стълбите. Очите й блестяха, когато застана до Кларънс.

— Какво чакаш, че още не си се облякла? Процесията ще тръгне всеки момент.

Според традицията всяка година няколко мъже, със статуята на светеца на рамене, обикаляха из улиците на селото, следвани от мъже, жени и деца, облечени в носиите на долината. След тържественото шествие фигурата се оставяше за известно време на площада, където жителите на селото й посвещаваха един танц и я отнасяха обратно в църквата, където престояваше до следващата година. Традиционната носия беше с толкова фусти, поли и панделки, че на Кларънс й трябваше цял час, за да я облече. После следваха сложният кок с фиби, шаловете за врата и главата, накитите… За първи път в живота й я мързеше.

— Ами ти, Даниела? — попита. — Какво чакаш?

— На мен тези неща не ми отиват, но много обичам да те гледам с носията. — Сви рамене и се усмихна. — Кой ли ще е кавалерът ти на тазгодишните танци?

— Все ще се намери някой.

Кларънс затвори очи и си представи Инико до себе си, облечен с тесни тъмни панталони, бяла риза, с навити до лактите ръкави, стегнат пояс, елек и кърпа на главата. „Как ли щяха да го гледат?“, помисли си и се усмихна ехидно. Огромното му тяло щеше да се набива на очи сред танцуващите двойки, с кастанети, украсени с разноцветни панделки в ръце. Прехапа долната си устна и се опита да си представи как танцува тук с него, но този танц трудно можеше да се сравни с онзи в дискотеката в Малабо. Откакто беше с Инико, намираше недостатъци на всички мъже. Никой не притежаваше пленителния му магнетизъм. Никой.

— Винаги мога да разчитам на някой от неженените ни братовчеди…

— Е… не бива да го казвам, но единият от тях не е никак зле. И предвид наличните мъже, явно ще трябва да прибегнем до старите обичаи. Знаеш ли дали още трябва разрешение от папата за брак между братовчеди?

— Какви са тия глупости? — засмя се Кларънс. — Хайде да тръгваме!

— Почакай малко… — Даниела си дооправи косата. — Видяла ли си, че имаш няколко бели косъма? Казват, че се появявали, когато човек се притесни.

„Не ме учудва“, помисли си Кларънс.

Седмиците минаваха, а не беше постигнала никакъв напредък. Хакобо и Килиан избягваха темата за Гвинея, а тя не се решаваше да ги притисне. Хулия беше от месец в Пасолобино, а се бяха виждали само два пъти, през които Кларънс й разказа за пътуването си, като наблегна на имената на хората, с които беше се запознала — Саде, Бисила, Лаха и Инико, но ако приятелката й знаеше нещо, с нищо не го показа. Оттогава имаше чувството, че Хулия я избягва.

На няколко пъти беше се изкушила да се изправи пред баща си и да му каже за съмненията си, но така и не го направи. Трябваха й твърди доказателства, за да даде гласност на подобна семейна тайна. А и тя самата се чувстваше все по-объркана: следата, дадена й от Хулия, я беше завела до задънена улица, от думите и реакцията на Хакобо и Килиан не беше успяла да разбере нищо и колкото и да се опитваше, не можеше да разнищи смисъла на неясния съвет на Симон. Беше й казал да потърси камбанка, ако очите й не можеха да видят отговора. Що за гатанка…? Затова реши да се успокои и да изчака знак от небето. Де да беше толкова лесно…

— Много си мълчалива, Кларънс. — Гласът на Даниела разсея мислите й. — Попитах те дали нещо те притеснява.

— Извинявай. Просто напоследък имах прекалено много свободно време. Като започна работа, ще ми мине.

— Добре. От няколко седмици и татко е много мълчалив и някак си натъжен. Забелязала ли си?

Кларънс потвърди. Килиан по цял ден се разхождаше из полето и обикаляше близките пътища или не излизаше от стаята си. След вечеря вече не оставаше с другите на масата. Дори по време на вечерята не говореше.

— Родителите ни остаряват, Даниела.

— Да. Старостта е сложно нещо. Това е етап от живота, през който или характерът ти се променя и се вкисваш, или просто се предаваш. Но баща ти страда от първото, а моят от второто. — Въздъхна. — Е, готова съм. Стана много добре.

След тържественото шествие и танците имаше обилна вечеря в дома на семейство Ребалтуе, на която присъстваха чичовци и братовчеди от други места, дошли за празника. Останаха дълго около масата заради виното и разговорите, които не се променяха през годините: познати истории и случки от селото и долината, от живота на предците и съседите. Кларънс се наслаждаваше на тази дългогодишна рутина с меланхолия, защото нейният дом й заприлича на малка селска къща, където беше научила всичко, което знаеше за миналото.

Към края на следобеда гостите станаха от масата, за да присъстват на типичните за района песни и танци. Фолклорната група се състоеше от солист, китари, бандури и лютни. Щом излязоха на сцената, солистът запя с плътен глас прекрасна песен, която разтърси Кларънс. Наведе глава и стисна устни, за да не се разплаче. Певецът повтори припева: „Растенията се разлистват, щом дойде май. Това, което не възкръсва, е умрялата любов; любовта, която умира, щом дойде май“.

Можеше да прояви търпение и да дочака подходящия момент, въпреки че той никога не идваше, за да разгадае семейната тайна, но не можеше да спре да мисли за Инико. Бяха минали повече от три месеца от завръщането й от Биоко. Не си бяха писали. Какво ли би й разказал? Не се бяха чували. Какво ли би й казал? Знаеше, че е добре от Лаха, който всяка седмица й изпращаше по няколко реда на електронната поща. Но това беше всичко.

— Какво ти е, Кларънс? — Даниела я хвана за ръката. — И не ми казвай, че нищо, защото няма да ти повярвам. Цял ден си тъжна и апатична. Всъщност така си, откакто се върна от Африка.

Наведе се, за да срещне погледа на братовчедка си.

— Да не изостави някого там?

Кларънс не искаше да й каже за съмненията си за евентуален брат по същата причина, поради която не говореше за това и с Хакобо. Нямаше да каже нищо, докато не бъдеше напълно сигурна. Замисли се как може да й отговори, така че да спре да се притеснява за нея, без да пробуди любопитството на братовчедка си. Реши да я остави да си мисли, че беше изживяла любовна авантюра в далечните земи. И съвсем не беше лъжа.

— Има нещо такова, но сега не ми се говори за това.

— Добре — съгласи се Даниела. — Само още нещо. Ще се видите ли отново?

— Дано!

Даниела се намръщи, но не настоя повече. Потупа я по ръката и се заслуша в последното изпълнение, което публиката възнагради с мощни овации, преди да се разпръсне.

Братовчедките тръгнаха към бара, за да изпият по чаша пунш, но по пътя се натъкнаха на Хулия. Даниела се спря да поздрави група познати и Кларънс използва момента, за да я притисне. Откакто Кларънс се беше върнала от Гвинея, Хулия все бързаше, което само по себе си беше твърде съмнително. Реши да я попита направо, за да не й даде възможност отново да се измъкне:

— Хулия, бих искала да знам дали е възможно този по-голям от мен Фернандо да е роден някъде другаде, в Бисапо например.

Щом чу името, Хулия рязко вдигна поглед към нея. Съжали за реакцията си, но вече беше късно и се изчерви. Кларънс се обнадежди…

— Възможно е, да… — Млъкна. — Какво значение има?

„Какво значение ли? — помисли си Кларънс и почти извика. — Това би променило всичко! Хулия се беше поколебала!“

— От Симон разбрах, че Хакобо е познавал Бисила — настоя. — Истина ли е?

— Няма да ти кажа нищо повече, каквото и да направиш. — Тонът на Хулия беше рязък и груб. — Ако искаш да научиш повече, говори с баща си.

— Ето ти питието, Кларънс. — Даниела се присъедини към тях, хванала чичо си под ръка, а Кларънс изруга наум, задето я бяха прекъснали. — Знаеш ли, че баща ти издържа целия спектакъл, макар че тези неща изобщо не му харесват?

Хулия се обърна.

— Как си, Хулия? — попита Хакобо. И двамата не знаеха как да се поздравят. Накрая се целунаха по бузите. — Откога не съм те виждал!

— Да, отдавна, а селото е толкова малко.

— Да. — Хакобо се прокашля. — Дълго ли ще останеш тук?

— Следващата седмица се връщам в Мадрид.

— Ние пък скоро ще отидем в Бармон.

— А не сте ли се установили вече твърдо тук след пенсия?

— Качваме се, слизаме; както винаги. Навик… — Хакобо притвори очи, скръсти ръце на гърба си и отново се прокашля. — Много добре изглеждаш, Хулия. Сякаш годините те подминават.

Тя се изчерви. За момент си помисли какво ли би било, ако Хакобо, а не Килиан беше овдовял като нея. Дали беше останало нещо от искрите, които прескачаха между тях, когато бяха млади? Загледа се в издутия му корем, а после погледна набръчканото му лице.

— Благодаря ти, Хакобо — каза с безразличие. — Същото се отнася и за теб.

Даниела наруши краткото мълчание:

— Здравей, татко. — Килиан се приближаваше към тях. — Искаш ли вече да се прибираме у дома? Изглеждаш изморен.

— Сега си тръгваме. — Погледна Хулия. — Как си?

— Не така добре като теб.

Вдигна ръка към жена, подпряла се на кола в края на склона.

— Момент, идвам! — извика. — Съжалявам, но трябва да вървя.

Сбогува се с всички.

— Да те придружа до колата? — предложи Килиан.

Подаде й ръка, за да не се подхлъзне по наклона, и бавно се отдалечиха.

— Искам да те попитам нещо. — Килиан спря и я погледна в очите. Въпреки бръчките Хулия все още беше привлекателна жена. — Кларънс разказа ли ти за пътуването си до Гвинея?

— Да. Твърде подробно.

Изчака да осмисли думите й. С годините чертите на лицето му се бяха смекчили, а на бузите и челото му се бяха появили няколко тъмни петна, но стойката, гласът и зелените му очи бяха същите като във Фернандо По. Спомни си дългите им разговори и колко щастлива беше, че има такъв приятел. Мислеше, че го познава добре, но по-късно се беше разочаровала жестоко. Как беше възможно цял живот да живее с това? Нямаше да я учуди, ако беше Хакобо, но той? От него наистина не го очакваше.

— Насълзиха ми се очите от спомените. — Тонът й стана твърд. — Предполагам, че и с вас е същото.

Килиан потвърди.

— Помниш ли, Хулия, колко се дразнеше Мануел на шума, който вдигаха нигерийците, и на духовете, в които вярваха хората от народа буби? — Тя тръсна глава, а на устните й се появи носталгична усмивка. — Май заразиха и мен след толкова много години на острова. Не знам как да ти го обясня, но предчувствам, че някой ден всичко ще си дойде на мястото.

Хулия стисна устни. След няколко секунди се обади:

— Не разбирам много добре какво точно искаш да кажеш, но се надявам да е скоро, Килиан. На колко години сме вече? По-близо сме до гроба, отколкото докъдето и да е другаде.

— Уверявам те, че нямам намерение да умирам… — Видя невярващия й поглед и се насили да се пошегува: — Поне докато не дойде моментът. Междувременно, обещай ми, че ще стоиш настрана.

— Нима не съм го правила през всичките тези години? — отговори обидена. Погледна към приятелката си до колата, която беше нетърпелива и сочеше часовника си. — Извини ме, но трябва да вървя.

— Още нещо, Хулия. Веднъж ми каза, че нещата били такива, каквито човек искал да бъдат. Каза ми го, за да разбереш защо не исках да се върна в Пасолобино след смъртта на баща ми. Тогава се договорихме. Аз ти обясних причините, а ти ми каза, че ще ми споделиш тайна, която така и не изрече.

Очите на Хулия се насълзиха. Как беше възможно да помни онзи разговор толкова подробно? Как можеше да му каже, че току-що омъжена, продължаваше да копнее за Хакобо?

— Не съм съгласен с теб, Хулия. В повечето случаи нещата не са такива, каквито човек иска да бъдат.

Хулия премигна и сълзите потекоха по бузите й. Сведе поглед и стисна ръката му.

— Когато ти го казах, бях много млада, Килиан. Де да можех да върна онези години и да ги изживея със сегашния си опит…

Въздъхна и се отдалечи.

Когато Килиан се върна на площада, всички от семейството, с изключение на племенницата му, си бяха тръгнали.

— Всичко наред ли е, чичо? — попита Кларънс. — Стори ми се, че спорите.

— Да споря аз? С Хулия? Това е невъзможно! Изтълкувала си зле жестовете ни.

„Това явно се превръща в мой специалитет“, помисли си тя.

Килиан се хвана за ръката на младата жена и тръгнаха към дома. Над главите им продължаваха да се веят разноцветните знаменца, които помнеше още от детството си.

Летните празненства през 2003 година с нищо не се различаваха от предишните. Различното беше, че носеше в сърцето си спомена за Инико, че колебанието на Хулия даваше нова насока на проучването й, че Килиан въпреки видимата си отпадналост се опитваше да се държи нормално и че Хакобо беше непрестанно в лошо настроение.

Тогава не можеше и да предположи, че следващата година семейството й ще е с един по-малко.

 

 

Силният есенен вятър, идващ от север, бързо остави дърветата без листа.

Кармен и Хакобо се установиха в Бармон и за разлика от други години, все по-рядко се качваха до селото. Даниела имаше повече работа от обичайното в здравния център, но въпреки това се записа на онлайн курс по педиатрия, което обемаше цялото й време. Килиан цепеше дърва за огнището, пред което вече почти не сядаха вечер. Кларънс, която като листата на дърветата не се чувстваше на мястото си, се посвети изцяло на двете научни статии, които пишеше, на подготовката на занятията си и на докторатите, които трябваше да се защитят след коледните празници.

С това се занимаваше, когато през един мрачен ноемврийски следобед получи съобщение от Лаха, че му се отваряла възможност в средата на декември да инспектира инсталациите на някакво предприятие в Мадрид. Кларънс извика от радост и веднага му отговори, като го покани да прекара коледните празници със семейството й в Пасолобино. За щастие, той прие поканата й с голямо удоволствие.

До последния момент се чуди дали да разкрие самоличността му, но реши да каже на семейството си, че е поканила един специален приятел — наблегна на думата специален, инженер, с когото се запознала в Гвинея, да прекара коледните празници в Пасолобино. Ако той беше знакът, който очакваше, не искаше да пропусне реакцията на Хакобо и Килиан.

Майка й много хареса идеята — най-накрая! — да посрещне специален приятел на Кларънс, който да се наслади на вкусните й манджи. Баща й протестира по телефона, че не искал непознати на този семеен празник, и за първи път каза, че за Коледа щял да остане в апартамента в Бармон. Даниела беше много любопитна да научи нещо повече за този мъж, предполагайки, че именно той беше причината за любовните терзания на братовчедка й. Килиан я погледна с изумление, но не каза нищо, абсолютно нищо. Просто след години и пред учудения поглед на племенницата си протегна ръка към кутията с цигари на Кларънс, извади цигара, наведе се над една от рождественските свещи, които Кармен беше запалила в центъра на венец от борови клонки, и я запали.

Кларънс се чувстваше много щастлива — но и доста нервна — от факта, че скоро щеше да се срещне с брата на незабравимия й Инико.

Дали вече не беше време да мисли за Лаха като за свой брат?