Лус Габас
Палми в снега (15)

XIV
Tems de espináulos

Мъчителни времена

Април, 2004

Възбудата на Даниела достигна крайния си предел, когато семейството замина за Мадрид за срещата със старите приятели на Фернандо По.

Обиколи къщата, за да се убеди, че всичко е наред. Този път Лаха ще спи в прекрасната й синя стая със старинни мебели, наследени от родителите на дядо й Антон. В средата имаше огромно легло, истинска антика. Даниела нямаше търпение да легне в него с Лаха и да се сгуши под мекия юрган.

Мина през малкия вестибюл пред стаята на баща й, обзаведен с мебели от чам в меден цвят. Единствената украса бяха две стари гравюри върху дърво — едната на Свети Килиан, а другата на Черната Дева с тъжното лице, окачени на стената срещу стаята му, така че да са първото нещо, което да види, като стане от сън, и последното, преди да си легне.

Огледа стаята и един предмет грабна вниманието й.

На малката нощна масичка беше оставен старият джобен портфейл на Килиан.

Даниела беше успяла да убеди баща си, като тръгне за Мадрид, да вземе новия, който му беше подарила на Бъдни вечер. След дълги увещания, минути преди да се качи в колата на Хакобо, самата тя беше прехвърлила всичките му документи и листчета с телефонни номера и бележки, след което се бяха сбогували нервно и набързо. Беше го изтръгнала насила от ръцете му, тъй като той се противеше да й го даде, и му беше обещала да сложи в новия само парите, картите и документите, а останалото да прибере в чекмеджето на масичката при другите му неща.

Приближи се, за да го вземе. Като се наведе, за да отвори чекмеджето, което заяждаше, погледът й попадна на парче хартия, което се подаваше изпод леглото и оставаше частично скрито от килима.

Наведе се и видя, че беше част от черно-бяла снимка на красива млада негърка, хванала за ръката малко дете.

Даниела не знаеше кои бяха те, нито защо не беше виждала тази снимка. Знаеше, че авторът на Сняг по палмите беше поискал снимков материал от съседите си, пътували до Гвинея преди десетилетия. Може това да е била една от малкото снимки, запазени за спомен, които Килиан беше намерил в шкафа със стари документи. В книгата имаше няколко снимки на братята Ребалтуе.

Да, това ще да е.

Прибра я в чекмеджето и слезе в кухнята, за да приготви вечерята. Лаха щеше да пристигне скоро.

 

 

В един от хотелите в центъра на Мадрид Хакобо и Килиан не спираха да разговарят с различни хора. Кларънс се запозна с Марсиал и Мерседес, и с Грегорио — мършав старец на инвалидна количка, когото чичо й беше удостоил с хладен поздрав.

Срещата беше помрачена от скорошния терористичен атентат в Мадрид срещу четири крайградски пътнически влака, при който загинаха двеста души. Въпреки това темата на всички разговори беше Гвинея. Много от присъстващите коментираха краткото съобщение в печата за създаването в Мадрид на правителство на Екваториална Гвинея в изгнание, целящо чрез завръщането си в Малабо да подготви страната за провеждането на демократични избори. Кларънс успя да раздели бързо събралите се на срещата на две групи: в едната бяха замръквалите по баровете, като и баща й, които защитаваха тезата, че гвинейците са живеели по-добре по време на колонията, а в другата — хората с патриархални убеждения като чичо й, които твърдяха, че Испания има исторически дълг към старата колония и трябва спешно да предприеме действия за обезщетяване на нанесените щети в миналото.

Питаше се дали сред присъстващите има някой като нея или като Фернандо Гарус, който да смята, че родината й и колонията не си дължат нищо и че най-доброто решение би било да се уважат решенията на малката страна дори и те невинаги да са най-удачните. Защо да не приемем страната като равна на нас, като партньор, като независима и суверенна република, с която да поддържаме търговски отношения?

Взе една чаша и седна да изчака вечерята. Даниела й липсваше, защото нямаше никой на нейната възраст, а и последният им разговор се оказа доста притеснителен. Братовчедка й я беше обвинила, че ревнува, защото тя прекарва повече време с Лаха от нея. Спомни си, че се беше задавила с уискито. Как беше възможно да е толкова умна? Кларънс не ревнуваше братовчедка си заради връзката й с почти сигурния й брат, ядосваше се, че разстоянието не беше успяло да разклати чувствата им. Всъщност това, което я измъчваше, беше завист, колкото и неприятно да й беше да го признае, защото, макар и да беше убедена, че връзката им няма бъдеще, Инико й липсваше ужасно много.

За да я убеди, че греши, Кларънс й беше разкрила сърцето си и й беше разказала за връзката си с Инико. Даниела я беше обсипала с въпроси, сякаш търсеше някакво сравнение с нейните отношения с Лаха. Най-много искаше да разбере дали културните различия можеха да попречат на любовта им… Дали нямаше намерение да остави Пасолобино и да се премести в Малабо? За всеки случай Кларънс й описа подробно една по една всички трудности, с които ще се сблъска. Искаше да я накара да се замисли за нещата, които ще остави зад гърба си, и за проблемите, които ще има, докато се адаптира към живота в страна като Гвинея, ако решаха да се установят там, макар и временно. Как би могла да е щастлива в подобни условия?

На Даниела всичко това й беше напълно ясно, но Кларънс имаше чувството, че не й говореше братовчедка й, а Лаха: имало много неща, които трябвало да се направят в една новоизграждаща се страна с добро географско положение, в която са се установили много чуждестранни компании от цял свят; страна с нова инфраструктура и планове за бъдещето. Накрая й беше заявила твърдо: „Сега вече не бих могла да бъда щастлива никъде без Лаха“.

Ако наистина нещата се развиваха с толкова бързи темпове, Даниела нямаше никакво време и трябваше спешно да говори с него.

Отпи голяма глътка от чашата си.

Беше събота и двамата бяха в Пасолобино.

Дали вече му е казала?

 

 

Времето на изчакване за възкръсването на живота след опустошенията на зимата беше много по-дълго на това най-високо място в Пиренеите. В Пасолобино растенията започваха да се разлистват едва през май. През април по обрулените от снега полета все още нямаше цветя. Единственият признак, че природата се подготвя за нов сезон, беше, че слънцето изгряваше по-рано и залязваше по-късно и така дните ставаха по-дълги, а нощите по-къси.

Когато беше до Лаха, за Даниела нямаше значение дали е студено или топло, дали по полята има цветя или не, дали се чуват или не песните на птиците. Това, за което съжаляваше, беше, че дните и нощите са толкова кратки.

Лаха беше пристигнал в четвъртък вечерта, а в събота все още не можеха да се наситят един на друг. Даниела не беше успяла да намери удобен момент да му каже, че може да се окажат братовчеди. И двамата искаха единствено да бъдат заедно и да не мислят за нищо друго. На следващия ден Лаха щеше да си замине и не знаеха кога отново ще се видят. Бяха си дали срок до лятото да вземат окончателно решение за това как да подредят бъдещето си. За момента се отдаваха единствено на интимността, сякаш това бяха последните им мигове заедно, сякаш предчувстваха, че неочакван обрат заплашва щастието им, и не можеха да се откъснат един от друг.

В тези дни от годината, когато всички очакваха завръщането на живота, времето сякаш беше спряло. Цареше пълно спокойствие, нарушавано единствено от туптенето на нетърпеливите сърца. Ръката на Даниела галеше гърдите на Лаха, като спираше за момент на сърцето, за да се убеди, че вече се е успокоило след силната възбуда от последните минути. Лаха се обърна към нея, а тя се надигна, за да го погледне. Челото му беше покрито с капки пот. Даниела си помисли, че това е най-красивото лице, което беше виждала, с прекрасни зелени очи, плътни устни и идеално правилни черти, изпъкващи на тъмната му кожа. До него нейната кожа изглеждаше още по-бяла. Притисна се плътно до него и останаха така, за да се насладят в мълчание на допира на топлите си тела.

— Представяш ли си какъв би бил животът ни преди сто години? — попита Даниела със сънлив глас.

Лаха се засмя на неочаквания въпрос.

— Ами… в Биоко щях да ставам много рано и да ходя в гората на лов за антилопи или в морето за риба. — Освободи се от прегръдката на Даниела и подложи ръце под тила си. — Или щях да работя в какаовите плантации… а прекрасната ми съпруга Даниела да се грижи за къщата, градината и децата.

Даниела се обърна настрани, подпря се на лакът и облегна глава на ръката си.

— Вероятно щеше да имаш няколко съпруги.

— Вероятно — усмихна се предизвикателно.

Даниела го щипна леко по ръката.

— В Пасолобино аз щях да правя същото, докато скъпият ми съпруг Лаха, освен че щеше да ходи на лов и за риба, щеше да се грижи за насажденията и животните, да ремонтира къщата и плевните, да подкастря дърветата, да събира дърва за огрев, да дои кравите, да разчиства снега през зимата и да си почива от време навреме, за да възстанови силите си… — наблегна на последните думи, — за да може да задоволи единствената си жена.

Лаха се изсмя.

— Това ми напомни за една много стара буби приказка от времето преди колониалната епоха. — Прочисти си гърлото и заговори много бавно: — Преди много години в село, наречено Бисапо, имало млада семейна двойка. В началото всичко вървяло добре, но с течение на времето жената готвела, а мъжът не се прибирал за вечеря, затова тя сипвала храната в купички, които прибирала в сушилнята. Когато мъжът се прибирал, си лягал, без да вечеря. Това продължило дни наред. Накрая жената не издържала и отишла при старейшините, за да се оплаче. Те преброили над хиляда купички, но не взели никакво решение, така че жената решила да отиде да потърси мъжа си. Намерила го извън селото в компанията на други мъже. Той я видял и я повикал. Тя спряла, но не му отговорила. Той отново я повикал и я попитал: „Какво ти стори този, който носи пари и яде?“ „Нищо, нищо — отговорила му тя. — Не аз съм съпругът. Ти си мъжът. Яденето е в сушилнята. Там е от четири дни, сухо и покрито с паяжина. Изсъхна. Изсъхна.“

Известно време Даниела не каза нищо. Лаха се обърна към нея, прегърна я и я притегли към себе си.

— Аз никога няма да оставя яденето да изсъхне — прошепна на ухото й.

— Радвам се, че живеем в настоящето — пошегува се тя. — Не ми харесва идеята винаги аз да трябва да готвя.

Даниела застана на колене и започна да гали Лаха, който беше легнал по корем. Плъзна език по врата, раменете и гръбнака му. После му даде знак да се обърне, за да продължи с ласките, но този път започна от краката и стигна до слабините.

Лаха се задъха от удоволствие и протегна ръка да я погали по косата, която се спускаше като ефирна завеса и галеше кожата му.

Усети, че ласките й спряха, и отдръпна ръката си, мислейки, че това е причината.

Но Даниела не продължи.

— Какво става? — попита.

— Това петно тук. — Даниела говореше много тихо. — Преди си мислех, че е белег, и не казах нищо, но сега се загледах и виждам, че е като рисунка…

Лаха се засмя.

— Това е скарификация, нещо като татуировка. Направила ми я е майка ми, когато съм бил много малък. В буби традицията е прието да се правят дълбоки прорези основно на лицето, но по време на колонията този обичай е започнал да изчезва, а и майка ми не е искала да ми загрози лицето…

Спря, защото забеляза, че Даниела не го слушаше.

— Но… това е… — помърмори Даниела. — Прилича на… виждала съм…

— Да, това е elëbó, малка камбанка, която пази от злите духове. Помниш ли? Подарих една такава на баща ти за Коледа.

Даниела беше пребледняла. Не беше ли това една от следите, за които й беше говорила Кларънс? Нали някой си Симон й бил казал да потърси една elëbó? Усети силно стягане в гърдите. Вдигна поглед и каза:

— Баща ми има същата татуировка на лявата подмишница. Същата. Абсолютно същата.

Лаха се смути.

— Е, след толкова години в Биоко може би е решил и той да си направи скарификация…

— Същата е! — прекъсна го Даниела. — Кажи ми, Лаха, защо хората са си правели тези нарези?

Лаха се замисли и започна да изрежда вероятните причини:

— Да видим… Като артистична изява, като отличителен белег на етноса, като терапия срещу определени страдания…

Даниела поклащаше глава след всяка една от тях, защото никоя не й се струваше достатъчно убедителна.

— … За придаване на особено значение на дадена черта от характера, от любов… Също така робите са били скарифицирани, за да бъдат разпознати при залавянето им, ако са избягали…

— За да бъдат разпознати… — повтори Даниела почти шепнешком. Имаше жестоко предчувствие. Сети се за парчето от снимка, което беше намерила на пода в стаята на баща си. — Почакай.

Излезе и след малко се върна със снимката и я подаде на Лаха.

— Познаваш ли тази жена и това дете?

Лаха скочи като ужилен.

— Откъде я извади?

— Значи ги познаваш…

— Жената е майка ми! — Гласът му трепереше. — А детето, което държи за ръка, съм аз.

— Майка ти и ти… — повтори Даниела, напълно смаяна.

Лаха отиде до стола, където беше оставил панталона си, и измъкна портфейла си от джоба. Отвори го и извади парче от снимка на бял мъж, облегнат на камион.

На Даниела не й трябваше много време, за да си даде сметка за две неща. Първо, че мъжът на снимката беше Килиан, и второ, че двете парчета си пасваха напълно.

Доплака й се.

Лаха започна да се облича и да говори:

— Това може да значи само едно нещо.

Гласът му звучеше като на човек, чиито мечти се бяха превърнали в кошмар.

След като се облече, закрачи напред-назад из стаята, обзет от ярост, на която Даниела не мислеше, че е способен. Хвана се за главата в изблик на отчаяние.

Забеляза, че Даниела го наблюдава, а изражението й излъчва тревога и тъга. Все още не се беше облякла. Когато я видя пред себе си гола, ледена тръпка премина през тялото му и му се прииска да изкрещи, за да се освободи от яростта, която го разяждаше.

Как беше възможно тя да не си даваше сметка колко сериозно беше положението?

За него всичко беше повече от ясно.

— Даниела! За бога! — Помоли я с пресипнал глас: — Облечи се!

Тя извади от гардероба някакви дрехи. Цялата трепереше.

— Има нещо, което не съм ти казала, Лаха… — осмели се да промълви. — Допреди няколко минути Кларънс и аз се съмнявахме, че Хакобо е твоят баща.

Лаха се приближи и я хвана за ръцете с такава сила, че тя изохка.

— Мислеше, че можем да сме семейство, а не си ми казала?

Лаха я разтърси грубо. Очите му вече не бяха зелени, а заплашително сиви.

— Исках да ти го кажа, но все не намирах удобен момент — прошепна и се разплака. — Страхувах се от реакцията ти, но си мислех, че нищо няма да се промени от факта, че сме братовчеди…

— Даваш ли си сметка, че ние двамата с теб сме…?! — извика.

— Не искам… — прошепна тя през зъби. — Не искам да го чувам. Не казвай нищо.

Не искаше да го чува. Не искаше да мисли за това.

Лаха й причиняваше болка.

Не беше само от силата, с която я стискаше, а от ужасното съмнение, че онова, което бяха открили, можеше да се окаже вярно. Никога нямаше да прости на баща си! Трябваше да ги предупреди…

Единственото, което искаше, беше да плаче, да се притисне до тялото на Лаха и да се събуди от този кошмар.

Не. Сега не трябваше да мисли за това.

— Боли ме, Лаха — успя да прошепне с едва доловим глас.

Лаха усети болезнена празнота. Никога не беше реагирал така грубо. Ръцете на Даниела бяха крехки. Цялата тя беше крехка. В един момент беше насочил към нея яростта, която изпитваше към друг.

Даниела мълчеше и плачеше тихо. Трябваше да се успокои. Трябваше да я утеши.

Изпита непреодолимо желание да я вземе в ръце и отново да легнат на огромното легло…

От кого му беше казала, че го е наследила? От прадядо си, от дядото на Килиан…

От собствения му прадядо!

Заболя го главата. Какво трябваше да направи?

Даниела вдигна поглед към него и прошепна:

— Погледни ме, Лаха. Моля те…

Лаха не я погледна. Притисна я в прегръдката си с отчаяние, съзнавайки, че прегръща за последен път човека, когото най-много обича.

— Трябва да тръгвам, Даниела. Трябва да тръгвам.

Отиде до шкафа, извади куфара и си приготви багажа. Не си казаха нищо. Навън след седмици затишие задуха силен северен вятър.

Даниела остана седнала неподвижно дълго време, след като чу да се отдалечава колата, която Лаха беше наел. Ако я бяха надрали с бодливата тел, с която земеделците ограждаха имотите си, нямаше да почувства по-силна болка от тази, която изпитваше в момента.

Когато осъзна, че Лаха вече беше достатъчно далеч и нямаше и най-малката възможност да обърне и да се върне, за да я прегърне отново, Даниела издърпа чаршафите от леглото и се разкрещя от ярост срещу съдбата, която беше убила мечтите й.

Взе чаршафите, слезе в кухнята, извади една торба и ги натъпка я нея.

Няма да ги изхвърли.

Ще ги изгори.

Трябваше да изгори плата, който пазеше потта на една кръвосмесителна страст.

Въпреки всички факти Даниела все още отказваше да повярва, че Лаха е неин брат…

 

 

— Колко си се разхубавила!

Кларънс се срещаше с Хулия за първи път в града. Носеше ефирна рокля и елегантни обувки на ток. Нищо общо с дебелите дрехи, с които се обличаше в Пасолобино. Не се бяха виждали от началото на празненството, а на вечерята бяха на различни маси.

Приятелката й се усмихна и й благодари за комплимента. Тази вечер беше щастлива. Прие чашата, която келнерът й подаде, и отпи.

— Днес е ден за спомени… — Очите й блестяха. — На Мануел щеше да му е много приятно.

— Дори и майка ми се забавлява — пошегува се Кларънс, за да откъсне Хулия от тъжните мисли. — Истината е, че няма много възможности да присъства на подобни тържества.

— Да — въздъхна Хулия. — Като вечерите в казиното на Санта Исабел.

Зазвуча музика и Хакобо първи излезе на дансинга. Обичаше да танцува, а Кармен следваше стъпките, заучени след толкова години брак.

Хулия ги наблюдаваше. Запита се дали бракът им е щастлив и й домъчня за онова, което можеше да бъде, но не се получи. Ако Хакобо не беше толкова глупав, сега тя щеше да е на мястото на Кармен. Отпи още една глътка. Беше нелепо да си мисли за подобни неща на нейните години. Може би Хакобо беше взел правилното решение. Кармен изглеждаше мила, обикновена жена, способна да укротява непостоянния му характер. Тя едва ли би се справила.

— Отдавна не бях виждала родителите си толкова елегантни — каза Кларънс. — С този костюм баща ми изглежда с двайсет години по-млад.

— Баща ти беше много привлекателен, Кларънс — каза Хулия замечтано. — Нямаш си представа колко…

Кларънс си беше обещала да не споменава Лаха. Разбираше, че това е специална вечер за всички тях и не искаше да я проваля, но от коментара на Хулия за привлекателността на баща й пред очите й се появи образ и тя не можа да се въздържи:

— Като познавам Лаха, мога да си представя… — Забеляза, че Хулия се намръщи, и за да не й позволи да заеме отбранителна позиция, добави: — Не ме учудва, че Даниела се влюби в него…

— Какво каза? — Хулия се изчерви.

Отвори широко очи и се хвана за гърдите, сякаш не й достигаше въздух.

Кларънс се стресна.

— Какво ти е, Хулия? Лошо ли ти е?

Огледа се наоколо за помощ, но жената я хвана за ръката.

— Това не е възможно… — прошепна Хулия.

— Не са единствените братовчеди на света, които се влюбват един в друг.

— Трябва да седна, моля те, Кларънс…

— Не е ли по-добре да потърсим лекар?

Придружи я до едно кресло далеч от шумотевицата.

— Кажи ми, Кларънс, баща ти и чичо ти знаят ли за това?

— Мисля, че майка ми е единствената, която подозира, но не ми е казала нищо.

Хулия покри лицето си с ръце и се разплака.

Един от гостите мина покрай тях и се притесни, като видя сцената.

— Няма нищо — каза Кларънс. — Развълнува се при спомена за починалия си съпруг.

Мъжът се успокои, като чу обяснението на Кларънс, и се отдалечи.

— О, Кларънс… Трябва да го знаеш… Аз си мислех, че си на прав път… Мисля, че има страхотно объркване… — Хулия я погледна с насълзени очи и изписано на лицето разкаяние. — Трябваше да ти го кажа по-рано…

Ужасно предчувствие мина през главата на Кларънс, но тя не успя да го изрече. Сведе поглед към побелелите кокалчета на пръстите си от силата, с която беше стиснала ръце.

— Бащата на Лаха е Килиан. Чичо ти се грижеше за него, като редовно изпращаше пари. Първоначално използваше Мануел и лекари от хуманитарни организации. Когато Мануел престана да пътува до острова, Лоренсо Гарус носеше парите. Предаваше ги на посредник, за да не разкрие връзката на Бисила с бял мъж. Трябваше да ти го кажа. Няма да си простя.

— Аз все си мислех, че е татко… Когато дойдохте у дома с Асенсион, ми каза, че и на татко не му е било лесно, и аз реших, че…

— Имах предвид онова, което се случи с Моси…! О, Господи!

Хулия скочи и бързо се отдалечи.

Кларънс остана седнала, с ръце върху лицето си, и не преставаше да си повтаря, че вече беше прекалено късно. Скоро след това се оттегли в стаята си под претекст, че нещо в храната не й е понесло. Позвъни на братовчедка си и на домашния, и на мобилния телефон, но тя не отговори на обажданията.

Хвърли се върху леглото си и се разрида горчиво.

 

 

Дори завръщането й от Малабо не й се беше сторило толкова дълго и мъчително, колкото пътуването от Мадрид до Пасолобино точно на Великден. Кларънс трябваше да положи неимоверни усилия родителите й да не разберат, че не стомахът, а нещо много по-сериозно я измъчва.

Щом пристигнаха, докато останалите разтоварваха колата, тя изтича до стаята на братовчедка си.

Даниела се беше сгушила в един ъгъл със свити колене сред купища кърпички. Разчорлената й коса падаше на лицето й и го скриваше. В дясната си ръка държеше парче хартия. Повдигна глава, за да погледне Кларънс. Очите й бяха подпухнали от плач.

Даниела беше самата безнадеждност. В погледа й се четеше дълбоко разочарование. Не беше открила нищо, което да опровергае фактите или да докаже, че става дума за някакво объркване, за някакво абсурдно съвпадение.

— Отиде си — повтаряше хлипайки.

Кларънс се приближи, седна до нея и нежно я прегърна.

— Как е могъл да го изостави? Какво е правил? Забавлявал се е с нея и толкова?

Даниела вдигна хартията, която държеше в ръка, и каза с едва сдържана ярост:

— Лаха има скарифицирано същото elëbó. Татковото е на лявата подмишница. Искаш ли да знаеш къде е на Лаха? Господи! Срамувам се само като си го помисля! — Разтри слепоочията си. По бузите й се стичаха едри сълзи. — Не знам дали ще имам сили да застана лице в лице с него… Не. Няма да мога. Ще трябва да го направиш ти. Ти ще говориш с тях, Кларънс. Още днес. Сега.

— Ще се опитам.

Как да постави въпроса на Хакобо? Да го погледне в очите и да му каже: „Татко, знам, че Лаха е син на Килиан и Бисила. Татко, даваш ли си сметка, че Лаха и Даниела са влюбени един в друг? Татко, разбираш ли колко сложно е положението?“.

Даниела тръсна глава със затворени очи. Беше престанала да плаче, но все още беше зашеметена.

— Няма прошка за тях! — прошепна през зъби. — За нито единия от двамата.

— Били са други времена, Даниела — отговори й Кларънс и се сети за сина на Мама Саде. — Бели мъже с черни жени. Много деца са се родили от тези връзки…

Даниела не я слушаше.

— Може да решиш, че съм луда или болна, но знаеш ли, Кларънс, че дори бях решила да продължа живота си с Лаха? Никой, освен нас не би трябвало да научи истината… Чувствата ми към него не могат да се променят от днес за утре…

Кларънс стана и отиде до прозореца. Видя как капките на неспирния дъжд, духани от безмилостния вятър, потрепваха по листата на близкия ясен, преди да поемат пътя си надолу, и се почувства много тъжна.

Ако не беше отворила шкафа с писмата, ако не беше намерила онова късче хартия, ако не беше попитала Хулия, ако не беше отишла в Биоко, нищо от това нямаше да се случи. Животът в планините на Пасолобино щеше да продължи да тече привидно спокойно, както е било винаги. Въглените на стария огън щяха да изгаснат окончателно със смъртта на родителите им и никой нямаше да разбере, че някъде другаде по света тече кръв като тяхната.

И пак нямаше да се случи нищо.

Но не. Без да знае, с любопитството си тя беше раздухала жаравата и беше разпалила огъня с такава сила, че трябваше да мине много време, за да изгасне отново.

Проучването й беше доведено докрай, да, но граалът беше пълен с отровно вино.

Изтича по стълбите, за да потърси баща си. Намери го в гаража. Пое дълбоко въздух и го попита:

— Ще дойдеш ли с мен да се поразходим? Следобедът е прекрасен.

Хакобо повдигна вежди, учуден както от поканата й за разходка, така и от факта, че подобно време можеше да й се струва прекрасно, но веднага прие.

— Съгласен — отговори. — Ще ми дойде добре да се поразтъпча след толкова часа в колата.

Свирепият северен вятър от предишната нощ беше утихнал дотолкова, че човек да може да излезе, без да се страхува, че някой клон ще падне на главата му, но от време навреме отново се засилваше и довяваше от планината фин снежен прашец.

Кларънс се хвана за ръката на баща си и тръгнаха нагоре по пътеката към скалната тераса, от която се разкриваше прекрасна панорамна гледка към долината и ски пистата.

Когато стигнаха, Кларънс се въоръжи със смелост и му разказа всичко.

Думите й се редяха отзад напред и обратно, така че имената на Антон, Килиан, Хакобо, Хосе, Симон, Бисила, Моси, Инико, Лаха, Даниела, Сампака, Пасолобино и Бисапо се местеха от епоха в епоха, изчезваха и отново се появяваха като подводните води на мистериозна река.

Накрая на разказа си, останала без дъх и с опънати нерви, Кларънс се осмели да зададе въпроса, от чийто отговор най-много се страхуваше:

— Вярно е, нали, татко?

Хакобо дишаше тежко.

— Моля те, татко, умолявам те. Кажи ми… Така ли е станало?

Лицето на Хакобо пламтеше, но беше трудно да се определи дали от ярост, възмущение, тъга, студ, омраза или от смесица от всичко това. Беше изслушал разказа на Кларънс, без да обели дума, сякаш без да си поеме въздух, без да я прекъсва. На лицето му беше изписано напрежение, с което се бореше с противоречиви чувства.

В продължение на няколко секунди гледа дъщеря си право в очите, а после й обърна гръб. Тялото му се тресеше. Пое надолу по пътеката, а силен порив на вятъра отнесе последните му думи.

— По дяволите, Кларънс! По дяволите!

Два дни по-късно безмълвието на Хакобо се беше вселило в останалите членове на семейството.

Кармен обикаляше стаите с тефтер, в който записваше всичко, което трябваше да се направи, щом времето се оправи. Не пропускаше и килерите. Не проумяваше какво се беше случило с мъжа, който в Мадрид беше в толкова добро настроение.

„От това село ще е — казваше си и поклащаше глава. — Тук има нещо, което му променя настроението.“

Даниела се занимаваше с нейни си неща като оправдание да не излиза от стаята си и отчаяно очакваше телефонът да позвъни или да се получи електронна поща, което така и не се случваше.

Кларънс започваше да губи търпение. Дали Хакобо беше говорил вече с Килиан?

Реши да потърси чичо си в градината. По това време на годината той почистваше стърнищата и подготвяше земята за лятото.

Да. Ще говори с него. Може би Килиан ще реагира по друг начин…

Градината беше оградена от каменна стена с човешки ръст. Кларънс тръгна по тясна пътечка към входа от жив плет, който Килиан беше оформил като арка. Как не го беше забелязала по-рано? В този момент Кларънс осъзна, че пътят към входа на градината беше миниатюрно копие на алеята с кралските палми в Сампака, а за арката беше чела някъде, че я правели на входа на селата на острова. Никога не се беше замисляла за това. Може би защото никога досега не е била толкова бдителна. Сигурно и на входа на Бисапо е имало подобна…

Щом мина под арката, чу гласовете на Килиан и Хакобо. Стори й се, че спореха. Свърна няколко крачки и се скри зад ствола на една ябълка, откъдето можеше да ги види.

Килиан се беше опрял на един камък. В дясната си ръка държеше гвинейското мачете, а в лявата — дебел ясенов клон, който дялкаше яростно. Хакобо не спираше на едно място, крачеше напред-назад, ту се приближаваше, ту се отдалечаваше.

Не я бяха забелязали, а и тя не обяви присъствието си.

Спореха.

На майчиния си диалект.

Сърцето й заби лудо. Отстъпи няколко крачки назад, докато се увери, че не могат да я видят, и се скри зад едни храсти, ако се надигнеше, щеше да ги види в профил.

Имаше думи, които не разбираше. Когато двамата братя говореха бързо на майчиния си език, трудно можеше да бъдат разбрани. Даниела и Кларънс бяха понаучили пасолобински от разговори между роднини и съседи, но в дома им се говореше испански най-вече защото майките и на двете не бяха от долината. Скрита зад храстите, Кларънс съжали, че не беше научила говоримия език на предците си, както го бяха направили Лаха и Инико. Можеше да го чете, а и докторската й дисертация беше върху граматиката на този диалект, но така и не се беше научила да го говори.

Въпреки това имената се разбираха прекрасно. Стана й ясно, че говореха за Лаха и Даниела. След известно време слухът й се беше настроил на звуците и вече разбираше всичко, което казваха.

— Трябва да направиш нещо, Килиан!

— Какво искаш да направя? Ако говоря с нея, ще трябва да й разкажа всичко, а не мисля, че точно това искаш.

Чу се удар с мачете.

— Не е необходимо да й разказваш всичко! Само за отношенията ти с тази жена!

— Това е моя работа.

— Вече не, Килиан, вече не! Това не е добре. Даниела и този мъж… Възможно ли е дори да не си притеснен?

Чу се удар с мачете.

— Беше неизбежно. Най-накрая го разбрах.

— Килиан, започвам да се притеснявам за теб. За бога! Та те са брат и сестра! Как можа до такава степен да си загубиш разума с тази негърка?

Чу се удар с мачете.

Последва кратко мълчание.

Кларънс усети по тона, че Килиан натъртваше думите.

— Казваше се Бисила, Хакобо. Казва се Бисила. Бъди така добър да се отнасяш към нея с уважение. Но какво говоря аз? Ти и уважение към Бисила!

Чу се удар с мачете.

— Замълчи!

— Преди малко ме караше да говоря.

— Само за да потвърдиш, че ти си бащата на Лаха! Връзката е приключила и точка.

— Да, както правим от четирийсет години… Веднъж се разделих с него, Хакобо, и не мисля да го правя отново. Освен това, доколкото познавам дъщеря си, а мисля, че я познавам доста добре, тя няма да може лесно да забрави Лаха. А ако Лаха прилича поне малко на майка си, колкото и малко да е, няма да остави Даниела.

— И го казваш толкова спокойно!

Чу се удар с мачете.

— Да! Радвам се, че доживях да го видя. Чуваш ли ме? Нямаш представа колко се радвам!

Кларънс се надигна, за да ги погледне.

Килиан беше оставил мачетето на земята и с дясната си ръка докосна лявата си подмишница, сякаш искаше да погали малката скарификация, която Даниела й беше казала, че криел точно там.

Усмихваше ли се?

Килиан се усмихваше?

— Ще ме побъркаш! По дяволите, Килиан! Познавам те! Разумът и сърцето ти не могат да благословят подобно падение. Добре, много добре. Ти пожела да е така. След като ти не искаш да говориш с нея, ще го направя аз!

Обърна се и тръгна към мястото, на което се беше скрила Кларънс. Нямаше как да не я види.

В този момент Килиан го повика.

— Хакобо! А ще й разкажеш ли и за Моси?

Хакобо замръзна на място и се обърна, побеснял, към брат си.

— Едното няма общо с другото!

— Караш ме да си спомня за миналото си, а не искаш и да чуеш за твоето!

— Тогава трябва ли да им кажем и за Саде? Излиза, че и тя има право! За бога, Килиан! Защо упорстваш и усложняваш всичко? Защо не разбереш, че става дума единствено Даниела да не страда?

— Аз знам повече от всеки друг какво е да страдаш. Това, което се случва с Даниела, няма нищо общо с това, което ми се случи на мен. Ти не си страдал, така че не ми се прави на жертва сега.

Въпреки разстоянието Кларънс долови примирението в гласа му.

— Това било значи? Искаш и тя да страда като теб? Та тя ти е дъщеря!

— Не, Хакобо. Даниела няма да страда като мен.

Какво говореше Килиан?

От известно време Кларънс не можеше да ги разбере, но не заради диалекта или произношението.

Дали пък нямаше още нещо, което не знаеше? Не.

Това вече би било непоносимо.

Кларънс усети, че нещо се плъзга по крака й и изпищя.

Килиан и Хакобо млъкнаха и се обърнаха към мястото, откъдето беше дошъл писъкът. На Кларънс не й оставаше нищо друго, освен да тръгне към тях. Вървеше бавно и се чудеше какво да им каже.

Лицето й пламтеше от срам, че ги беше подслушвала. Погледна ги, първо единия, а после другия и каза със спокоен глас:

— Татко… Чичо Килиан… Аз… Чух всичко. Знам всичко.

Килиан клекна, взе мачетето от земята, избърса го внимателно с парцал и се изправи.

Застана пред племенницата си и я погледна право в очите. Бръчките не пречеха на изразителността на погледа му. Вдигна ръка и нежно я погали по бузата.

— Скъпа Кларънс — каза с твърд глас, — уверявам те, че не знаеш нищо.

Кларънс замръзна.

— Ами разкажи ми тогава! Искам да знам!

Килиан я прегърна през рамо и тръгнаха към изхода на градината.

— Мисля, че е време за семейна среща — каза сериозно. — Имам да ви казвам нещо.

Спря, за да изчака брат си.

— И двамата имаме какво да ви кажем.

Хакобо наведе глава и измърмори нещо, неразбираемо за Кларънс, но звучащо като възражение.

— Какво значение има вече, Хакобо? — каза Килиан и тръсна глава. — Стари сме. Какво значение има?

Кларънс усети, че ръката на Килиан натежа на рамото й, сякаш имаше нужда от опора, за да не падне.

— Опасявам се, Хакобо, че и ти не знаеш всичко.

Бръкна в десния си джоб и извади тънка кожена връвчица, на която висяха две малки раковини, и си я сложи на врата.

— Винаги съм я носил със себе си — прошепна. — Но от двайсет и пет години не съм си я слагал. Вече никога няма да я сваля.

На хиляди километри разстояние Лаха потърси майка си, но не я намери вкъщи.

Последната седмица беше най-лошата в живота му. За няколко секунди беше минал от Рая в Ада. Не можеше да избие от мисълта си треперещата в ръцете му Даниела.

Още по-зле.

Не можеше да забрави изражението на страдащата му любима, изоставена сама на леглото, на което бяха прекарали толкова прекрасни мигове.

И в най-страшните си кошмари не би могъл да допусне, че белият му баща, за чието съществуване не знаеше нищо, беше бащата на жената, която най-много желаеше на света. Винаги е предполагал, че някъде в Испания има някой с неговата кръв, мъжът, който го беше заченал, човекът с неясен образ, облегнат на камион. Снимката в джоба му запълваше празнотата, произтичаща от факта, че никога нямаше да разбере кой е и никога няма да може да се запознае с него.

Дори си беше мечтал Килиан или Хакобо да е биологичният му баща. Мечта, която беше изчезнала и забравена в мига, в който зърна Даниела.

Но сега всичко беше различно.

Желанието му да се запознае с баща си се беше сбъднало, но за сметка на щастието му.

Имаше и нещо по-лошо.

Увереността, че с Даниела бяха брат и сестра, нито за миг не беше намалила изпепеляващата страст, която изпитваше към нея.

Беше положил неистово усилие да не спре колата, да обърне, да влезе в къщата, да прегърне Даниела и да й каже, че не може да са истински брат и сестра, защото не са израснали заедно. В някои африкански племена беше приета връзката между брат и сестра по бащина линия. Но не и по майчина. Не бяха сукали от същата гръд и нямаше защо другите да знаят, че имат общ баща.

Но те двамата знаеха.

Беше прекарал няколко дни в Мадрид като затворен в клетка лъв, без да знае какво да прави, дори без да яде и пие.

Накрая беше решил да се качи на самолет до Малабо, да намери майка си и да стовари върху нея целия си гняв.

Майка му не си беше вкъщи.

Сърцето му трепна и тръгна към гробището на Малабо.

Един мил старец се изпречи на пътя му:

— Кого търсите?

— Не знам дали ще можете да ми помогнете. — Лаха беше изморен, много изморен. — Търся гроба на мъж на име Антон, Антон от Пасолобино.

Мъжът се ококори учуден.

— Напоследък този гроб е много посещаван — каза. — Елате с мен. Ще ви заведа.

В старата част на гробището мъртвите почиваха под прекрасни сейби.

Лаха разпозна фигурата на майка си, наведена над един каменен кръст. Поставяше малък букет цветя.

Бисила чу стъпките им, обърна се и срещна осъдителния поглед на сина си.

— Мамо — каза Лаха. — Трябва да поговорим.

— Запознал си се с Килиан.

— Да, мамо. Запознах се с баща ми.

Бисила се приближи и го погали по ръцете и лицето. Тя познаваше много добре ужасните рани, които любовта нанася на духа.

— Хайде да се поразходим, Лаха — каза. — Мисля, че има нещо, което трябва да знаеш.

Тръгнаха без посока между дърветата и гробовете.

Лаха се беше запознал с Килиан.

Как се чувстваше сега? Колко е остарял? Косата му все още ли имаше медни оттенъци на слънце? Беше ли запазил енергията си?

Лаха се беше запознал с Килиан.

Беше имал възможността да погледне тези зелено-сиви очи.

Очите на Лаха, вгледани в очите на Килиан.

Бисила спря и погледна очите на сина си, а те се превърнаха в огледало, в което бяха потънали очите на Килиан; изплуваха образи, които пребориха разстоянието и времето, за да й кажат, че беше дошъл моментът да признае истината, и всички да разберат това, което те знаеха:

Че душите им продължаваха да са свързани.

Бисила се усмихна и каза на сина си:

— Лаха… Килиан не е твоят баща.