Ребека Рос
Бунтът на кралицата (8)

Шест
Падането

На другата сутрин пристигнах за урока на Картие с половин час закъснение. Може и да беше малко прекалено; никога не бях закъснявала, дори и когато бях възпитаничка в четирите други области. Не можех да проумея, че Картие ме фаворизираше, както твърдеше Сири. Беше невъобразимо да позволя това да застане между нас, между сестринството и приятелството ни. Исках да успокоя тревогите на Сири, исках да й докажа, че Картие не би се отнасял към мен по-различно, отколкото към нея. А най-добрият начин да го подразня беше да закъснея.

Влязох в библиотеката; погледът ми се спря върху него. Стоеше до масата и преговаряше материала със Сири; лененорусата му коса беше прихваната с панделка, бялата му риза — обляна в слънчева светлина. Сърцето ми препускаше — обзето от мъчителна възбуда, — когато се обърна да ме погледне.

— А кои са костите на черепа? — попита той Сири, докато се плъзвах в стола си.

За първи път, откакто имах общи уроци, тя беше безмълвна. Очите й бяха широко отворени, сини като лятно небе, в което да пропаднеш.

— Ф-фронтална кост, теменна кост, скулна кост…

Картие тръгна към мен — често крачеше насам-натам по време на уроците, това не беше нищо ново, — но долових промяна в походката му; затишие преди буря. Дойде и застана до лакътя ми, достатъчно близо да почувствам как въздухът между нас искри.

— Закъсня, Бриена.

— Да. — Осмелих се да вдигна поглед към него. Изражението му беше овладяно и сдържано; не можех да преценя дали беше ядосан, или изпитваше облекчение.

— Защо? — попита той.

— Простете, учителю. Нямам основателна причина.

Чаках — да ме накаже, да ми възложи някакво ужасно писмено задание, в което да опиша подробно какъв безразсъден навик беше закъсняването. Наказанието така и не дойде. Той се извърна и продължи бавната си обиколка около масата, из библиотеката.

— Сега ми изреди костите на ръката, Сири.

Сири завъртя очи към мен, когато той беше с гръб към нас. Знаех какво се опитваше да ми каже; Виждаш ли, Бриена? Всичко може да ти се размине.

Слушах я как започна да изброява костите на ръката — владееше блестящо човешката анатомия, — докато обмислях друг начин да поставя на изпитание търпението на Картие. Сири беше стигнала до раменната кост, когато се намесих и гласът ми я прекъсна грубо:

— Раменна кост, лъчева кост, лакътна кост, кост на китката…

— Не попитах теб, Бриена. — Гласът на Картие беше гладък като стъкло. Беше предупреждение; очите му срещнаха моите от отсрещния край на стаята.

Замълчах си; опитах се да накарам чувството за вина да се изпари. Исках това, не забравяйте. Исках да го ядосам, да го подразня.

— Сега, Сири — каза той, като затвори очи и щипна основата на носа си, сякаш беше изтощен, — ако обичаш, изреди костите на крака.

Пръстите й разсеяно обхождаха плота на масата, докато смутено се взираше в мен:

— Латерална изпъкналост, междинна изпъкналост, тиб…

— Тибиална грапава издатина — изпреварих я отново. — Тибия, фибула…

— Бриена — обади се той; гласът му бързо се преплете с моя.

— Свободна си.

Изправих се, направих реверанс и си тръгнах, без да погледна него, нито нея. Втурнах се нагоре по стълбите; сърцето ми тръпнеше като струна на арфа, която някой е дръпнал.

Седнах на леглото си и се взрях в „Книгата на часовете“, която все така лежеше на нощната ми масичка, недокосната след видението, опърпана и безобидна на вид. След вътрешен спор със себе си, реших да я взема и да прочета друг пасаж, като очаквах той да ме дръпне обратно към 1430 г. Но часовете минаваха, а аз си оставах все така седнала тихо, на сигурно място на леглото си, зачетена в мевански предания.

Когато чух слабия звън на големия часовник на пода във фоайето, внимателно затворих книгата и я увих във велена. Последният урок официално беше приключил, а аз се бях държала като глупачка.

Чух гласовете на сестрите си, докато излизаха от учебните стаи… ликуващи, оживени. Бяха приключили, готови за слънцестоенето. Въпреки това аз си помислих за всички неща, които тепърва трябваше да овладея преди неделя, и разсеяно, е неохота издърпах случайна книга от рафта си. По случайност се оказа томът, посветен на кралските родословия, които се предполагаше да съм запаметила.

Вратата се отвори рязко и Мерей се втурна вътре, понесла лютнята си. Беше удивена да ме види.

— Бри? Какво правиш?

— Уча — отвърнах с крива усмивка.

— Но учебните занятия приключиха — възрази тя, остави лютнята на леглото си и се приближи с големи крачки до моето.

— Отиваме на пикник, за да го отпразнуваме. Трябва да дойдеш.

За малко щях да го направя. Един миг ме делеше от това да затворя тома и да забравя списъка с неща, които трябваше да запаметя, но погледът ми се отклони към Книгата на часовете. Имах крещяща нужда да поговоря с Картие за преживяното. За това, което бях видяла.

— Ще ми се да можех — казах и си помислих, че Мерей се готвеше да ме дръпне и да ме повлече надолу по стълбите, когато Абри се провикна към нея от фоайето.

— Мерей!

— Бриена. Моля те, ела — прошепна Мерей.

— Трябва да говоря с учителя Картие.

— За какво?

— Мерей! — продължи да крещи Абри. — Побързай! Ще ни зарежат!

Вгледах се в нея; моята сестра и приятелка. Тя можеше да се окаже единственият човек на света, на когото можех да се доверя, единственият човек, който нямаше да си помисли, че си бях изгубила разсъдъка, ако й кажех какво се беше случило.

— Ще трябва да ти разкажа по-късно — промърморих. — Върви, преди Абри да е останала без глас.

Мерей се задържа още миг; тъмните й очи ме гледаха овладяно. Но знаеше, че беше безполезно да спори с мен. Тръгна си без нито дума повече, а аз се заслушах в звука от стъпките й по стълбите; входните врати се затвориха с разтърсващ трясък.

Изправих се и отидох до прозореца ни, от който се откриваше гледка към предния вътрешен двор. Загледах как моите сестри-възпитанички се събират в една от откритите карети и се смеят, докато антуражът им потегляше надолу по алеята, изчезвайки под клоните на дъбовете.

Едва тогава грабнах „Книгата на часовете“ и се втурнах с главоломна бързина нагоре по стълбите. Едва не се сблъсках с Картие във фоайето; беше преметнал наметалото си през ръка и държеше раницата си.

— Помислих, че си си тръгнала — каза Картие.

— Не, учителю.

Стояхме и се взирахме един в друг; къщата беше необикновено тиха, сякаш стените ни наблюдаваха. Имах чувството, че си поемах дъх, готова да се гмурна в дълбоки води.

— Бих искала да помоля за следобеден урок?

Той намести раницата си и изсумтя:

— Отпращам те от един, а сега искаш друг?

Усмивка стопли устните ми, когато вдигнах книгата му:

— Навярно можем да обсъдим това?

Погледът му се стрелна за миг към книгата, после обратно към мен и кротките ми, изпълнени с разкаяние очи.

— Добре. Ако се съгласиш да се държиш нормално.

Влязохме в библиотеката. Докато той оставяше нещата си, аз застанах до стола си и плъзнах Книгата на часовете върху масата.

— Исках да ме отпратите — признах.

Картие вдигна поглед и изви едната си вежда:

— До такъв извод стигнах и аз. Защо?

Издърпах стола си и седнах, преплитайки пръсти като покорна възпитаничка:

— Защото Сири смята, че ме фаворизирате.

Той седна в стола на Сири, настанявайки се точно срещу мен. Подпря лакти на масата и отпусна брадичка в дланта си; клепачите му бяха наполовина притворени, в израз на зле прикрито веселие.

— Какво я кара да мисли така?

— Не знам.

Той мълчеше, но погледът му докосваше всяка линия и извивка на лицето ми. Спомних си колко лесно можеше да вижда през мен. Лицето ми беше като стихотворение, което можеше да прочете. Затова се въздържах да не се усмихвам или мръщя, но въпреки това той настоя:

— Всъщност знаеш. Защо?

— Мисля, че е заради нещата, които обсъждаме. Вчера тя се почувства пренебрегната.

— Когато говорим за Мевана ли?

— Да. — Не смятах да му казвам за предполагаемата усмивка. — И мисля, че се притеснява заради покровителите, за… конкуренцията с мен. — Точно за това се тревожех най-много — че двете със Сири неминуемо щяхме да превърнем слънцестоенето в състезание, че щяхме да се стремим към един и същ покровител.

Погледът му стана по-остър. Всяка искрица веселие помръкна и той изправи гръб в стола си:

— Не би трябвало да има нужда двете с нея да се състезавате. Ти имаш твоите силни страни, тя си има своите.

— Кои неща бихте нарекли мои силни страни? — попитах предпазливо.

— Ами, бих твърдял, че приличаш на мен. Ти си по природа историк, изпитваш привличане към нещата от миналото.

Трудно ми беше да повярвам на думите му; как току-що беше отворил вратата към темата, за която горях от нетърпение да поговорим. Внимателно свалих обвивката на Книгата на часовете и я поставих между нас.

— Като говорим за миналото — започнах, прочиствайки гърло, — къде се натъкнахте на подобна книга?

— Където се натъквам на повечето си книги — отвърна той духовито. — При книжар.

— В Мевана ли я купихте?

Той мълчеше, а после каза:

— Не.

— Значи не знаете кой я е притежавал преди вас?

— Това са странни въпроси, Бриена.

— Просто съм любопитна.

— В такъв случай не, не знам кой я е притежавал преди мен. — Облегна се назад в стола си и онова премрежено изражение се върна. Но не ме заблуди; видях блясъка в очите му.

— Някога… случвало ли ви се е да виждате или чувствате разни неща, когато четете тази книга?

— Всяка книга ми позволява да виждам и чувствам неща, Бриена.

Караше ме да звуча глупаво. Започнах да се отдръпвам мислено, леко жегната от сарказма му, и той сигурно го беше доловил, защото мигновено омекна, гласът му стана сладък като мед.

— Приятно ли ти беше да четеш за Камъка на здрача?

— Да, учителю. Но…

Той чакаше, насърчавайки ме да изрека мислите си.

— Какво, за бога, е станало с него? — довърших.

— Никой не знае — отговори Картие. — Изчезнал е през 1430 г., годината на последната меванска кралица.

1430 г. Годината, в която някак се бях вмъкнала. Преглътнах; устата ми внезапно беше пресъхнала, пулсът ми прескачаше. Спомних си какво бе казала принцесата, какво беше казал мъжът.

Донесете ми Камъка на здрача.

— Последната меванска кралица ли? — повторих като ехо.

— Да. Имало кървава битка, магическа битка. Както вече знаеш от прочетеното за Лиадан, по време на война магията на рода Кавана ставала буйна и покварена. Кралицата била убита, камъкът — изгубен, и така дошъл краят на една епоха. — Той потропа с пръсти по масата, загледан в неопределена точка, сякаш мислите му бяха дълбоки и тревожни като моите.

— Но ние все още наричаме Мевана владението на кралицата — казах. — Нея наричаме „кралство“.

— Крал Ланън се надява скоро да промени това.

Ах, крал Ланън. При звука на името му се сещах за три неща; алчност, власт и стомана. Алчност — защото той вече беше изсякъл мевански монети, на които бе изобразен профилът му. Власт — защото налагаше тежки ограничения за пътуванията между Мевана и Вадения. И стомана, защото потушаваше повечето разногласия със силата на меча.

Но Мевана невинаги е била толкова мрачна и опасна.

— Какво си мислиш? — попита Картие.

— Мисля си за крал Ланън.

— Нима мисълта за него да предизвиква толкова разсъждения?

Отправих му закачлив поглед:

— Да, учителю Картие. На трона на Мевана има мъж, когато би следвало да има кралица.

— Кой казва, че се предполага да има кралица? — И тук идваше закачката; той ме предизвикваше да демонстрирам както ясното си произношение, така и познанията си.

— Лиадан Кавана е казвала така.

— Но Лиадан Кавана е мъртва от двеста и петдесет години.

— Тя може и да е мъртва — казах, — но думите й не са.

— Какви думи, Бриена?

— Канонът на кралицата.

Картие се наклони напред, сякаш масата оставяше твърде голямо разстояние между нас. А аз установих, че също се привеждах по-близо, за да се срещна с него в средата на дъба, дървото, което беше станало свидетел на всичките ми уроци.

— А какво е Канонът на кралицата? — попита той.

— Законът на Лиадан. Закон, който постановява, че Мевана следва да се управлява единствено от кралица, никога от крал.

— Къде съществува доказателство за този закон? — попита той; гласът му стана нисък и мрачен.

— Липсва.

— Камъкът на здрача — изгубен. Канонът на кралицата — изгубен. И следователно Мевана е изгубена. — Той се отдръпна и се отпусна обратно в стола си. — Канонът е законът, който отказва власт на кралете, предоставяйки трона и короната на благородните дъщери на Мевана. Така че, когато Канонът изчезнал през 1430 г., точно след като Камъкът на здрача бил изгубен, Мевана се оказала на косъм от гражданска война, докато кралят на Вадения решил да се намеси. Знаеш историята.

Наистина беше така. Вадения и Мевана винаги били съюзници, брат и сестра, кралство, управлявано от крал, и владение на кралица. Но Мевана, внезапно лишена от кралица и от магия, се разединила; четиринайсетте Дома заплашвали да се разцепят отново на кланове. И въпреки това валенианският крал не бил глупак; от другата страна на канала гледал как меванските лордове се бият и препират за трона. Валенианският крал дошъл в Мевана и казал на всеки от четиринайсетте северни лордове да изрисуват знака на своя Дом върху камък и да го пуснат в едно буре, а той да изтегли жребий кой да управлява севера. Лордовете се съгласили — всеки от тях бил воден от гордост, вярващ, че има право да управлява — и неспокойно гледали как валенианският крал пъхнал ръка дълбоко в бурето и пръстите му разместили камъните. Той изтеглил камъка на Ланън; камък, украсен с изображение на рис.

— Кралят на Валения поставил мъжете от рода на Ланън на трона — прошепнах; съжаление и гняв се преплитаха в сърцето ми винаги, когато се сещах за това.

Картие кимна, но в очите му имаше искрица на гняв, когато каза:

— Разбирам намеренията на валенианския крал; той смятал, че действията му са правилни и спасява Мевана от гражданска война. Но намесата му е била погрешна; трябвало е да остави меванците сами да стигнат до решение. Тъй като Валения се управлява от крал, той смятал за редно Мевана също да стане кралство. Следователно благородните синове на Ланън вярват, че са достойни за трона на Мевана.

Не ми убягна, че Картие вероятно щеше да изгуби главата си, ако верните меванци го чуеха да изрича такива изменнически думи. Потръпнах, оставих страха да загризе костите ми, преди да се успокоя, че бяхме добре защитени под закрилата на Валения, далече от тираничната хватка на Ланън.

— Звучите като „Безмилостното перо“ учителю — заявих. Това беше тримесечен памфлет, публикуван във Валения; вестник, пълен с дръзки вярвания и истории, списван от анонимен автор, който обожаваше да се подиграва с меванския крал. Картие носеше памфлетите на мен и Сири да ги четем в час; бяхме се присмивали, изчервявали и спорили над войнствените изявления.

Картие изсумтя, очевидно развеселен от сравнението.

— Нима? „Как да опиша един северен крал? Със скромни думи върху хартия? Или навярно чрез цялата кръв, която пролива, чрез всички монети, които краси ликът му, чрез всички съпруги и дъщери, които убива?“

Спогледахме се един друг, дръзките думи на „Безмилостното перо“ се настаниха между нас.

— Не, не съм толкова смел, че да пиша такива неща — призна той най-накрая. — Или толкова лекомислен.

— Дори така да е, учителю Картие… нима хората на Мевана не помнят какво гласи Канонът на кралицата? — възразих.

— Канонът на кралицата бил написан от Лиадан и има само един екземпляр — обясни той. — Тя вдълбала закона с магия в каменна плочка, която не може да бъде унищожена, но липсва от сто трийсет и шест години. Думите, дори законите, лесно се забравят, разядени от прахта, ако не се предават от едно поколение на следващото. Но кой ще каже, че един меванец няма да наследи своята родова памет, и да помни тези сили от миналото?

— Родова памет ли? — повторих като ехо.

— Причудлив феномен — обясни той. — Но един адепт, посветил се на науките, извършил обширно проучване по въпроса. Той стигнал до заключението, че всички ние ги носим в умовете си — подбрани спомени на предците ни — но дори не подозираме за тях, защото лежат приспани. И въпреки това все още могат да се проявят у някои от нас въз основа на връзките, които правим.

— Следователно тези на Лиадан ще бъдат наследени един ден? — попитах, само за да вкуся надеждата в думите.

Проблясването в очите му ми подсказваше, че това беше самозалъгване.

Замислих се по темата. След известно време мислите ми направиха кръг и се върнаха към Ланън, и казах:

— Но сигурно има начин да се опази меванският трон от… такъв крал.

— Не е толкова просто, Бриена.

Той направи пауза и аз зачаках.

— Преди двайсет и пет години трима лордове се опитали да детронират Ланън — поде той. Знаех тази жестока, кървава история, и въпреки това сърце не ми даваше да кажа на Картие да спре да разказва. — Лорд Маккуин. Лорд Морган. Лорд Кавана. Искали да поставят на трона най-голямата дъщеря на лорд Кавана. Но без Камъка на здрача и без Канона на кралицата, другите лордове отказали да ги последват. Планът се провалил. Ланън си отмъстил, като убил лейди Маккуин, лейди Морган и лейди Кавана. Убил също и дъщерите им, някои от които били още деца, защото един мевански крал винаги ще се бои от жените, докато Канонът на кралицата на Лиадан чака да бъде открит.

Историята накара сърцето ми да натежи от скръб. Усетих болка в гърдите, защото половината ми наследство идваше от тази земя — красив, горд народ, който бе потопен в тъмнина.

— Бриена.

Примигнах, за да прогоня тъгата и страха, и го погледнах.

— Един ден ще се въздигне кралица — прошепна той, сякаш книгите имаха уши и можеха да ни подслушат. — Навярно ще се случи, докато сме още живи, във време, което ще дойде след нас. Но Мевана ще си спомни коя е и ще се сплоти в името на велика цел.

Усмихнах се, но празнотата не си отиде. Кацна на раменете ми и се настани в гърдите ми.

— Сега — каза Картие и потропа с кокалчетата си по масата. — Ние с теб лесно се разсейваме. Да поговорим за слънцестоенето и как най-добре мога да те подготвя.

Спомних си предложенията му относно тримата покровители, какво трябваше да съм подготвила.

— Още имам пропуски в познанията за кралските родове.

— Тогава нека започнем оттам. Избери някой благородник от възможно по-отдавнашен период и изреди членовете на рода чрез наследяващия син.

Този път в джоба ми не лежеше писмото от дядо, което да ме разсейва. Въпреки това изредих няколко от синовете, преди да усетя напиращата прозявка. Картие ме слушаше, приковал поглед в стената. Прости ми прозявката и я остави да отмине незабелязана. Докато не се повтори и реших да взема една книга с твърди корици от масата, след което застанах права върху стола си.

Той удивено вдигна поглед към мен:

— Какво правиш?

— Имам нужда да се ободря. Хайде, учителю. Присъединете се към мен — подканих го, докато балансирах книгата върху главата си. — Ще продължа изреждането, но първият, чиято книга падне от главата му, губи.

Направих го, защото бях отегчена и исках да почувствам тръпката от риска. Направих го, защото исках да го предизвикам, както той ме беше предизвиквал през тези три години. Направих го, защото нямахме нищо за губене.

Изобщо не мислех, че наистина ще се съгласи.

Когато той грабна „Книгата на часовете“ и застана върху стола си, бях приятно изненадана. А когато задържа книгата на главата си, му се ухилих. Вече не изглеждаше толкова стар, толкова недостижим, с острия си, рязък език и влудяващо дълбоки познания. Не, беше далеч по-млад, отколкото някога бях подозирала.

И ето че стояхме, лице в лице, застанали върху столове, с книги на главите. Наставник и неговата възпитаничка. Възпитаничка и нейният наставник.

Картие ми се усмихна.

— И така, какво ще ми дадеш, когато изгубиш? — попита закачливо той.

— Кой казва, че ще изгубя? — възразих. — Трябваше да изберете книга с твърди корици, между другото.

— Не трябва ли да ми изреждаш родословия?

Останах неподвижна със съвършено балансираната книга и продължих с родословието оттам, докъдето бях спряла. Сбърках веднъж; той внимателно ме поправи. И докато продължавах да се изкачвам по „стълбата“ на благородниците, усмивката му намаля, но нито веднъж не се стопи.

Наближавах края на родословието, когато книгата на Картие най-сетне започна да се плъзга. Ръцете му политнаха, протегнати като криле на птица, нетърпеливи да възстановят равновесието. Но се беше раздвижил внезапно, и — като победител, с широко отворени очи — загледах как се спъна и се свлече от стола с мощен трясък, жертвайки достойнството си, за да улови „Книгата на часовете“.

— Учителю, добре ли сте? — попитах, напразно опитвайки се да овладея кикота си.

Той се изправи; косата му се бе измъкнала от панделката и се разливаше по раменете му като злато. Той ме погледна и се засмя; звук, който никога не бях чувала и който щях да копнея да чуя отново, щом заглъхна.

— Напомни ми никога да не играя с теб — каза той; пръстите му пробягаха през косата му, затягайки отново панделката. — И какво трябва да пожертвам заради загубата си?

Взех книгата си и се смъкнах от стола.

— Хмм… — Заобиколих масата, за да застана близо до него, като се опитвах да подредя хаоса, в какъвто се бяха превърнали мислите ми. Какво, всъщност, трябваше да поискам от него?

— Навярно мога да поискам „Книгата на часовете“ — прошепнах, питайки се дали беше твърде ценна, за да помоля за нея.

Картие просто я сложи в ръцете ми и каза:

— Мъдър избор, Бриена.

Точно се канех да му благодаря, когато забелязах тънка струйка кръв върху ръкава му.

— Учителю! — Посегнах към ръката му, напълно забравяйки, че не биваше да се докосваме. Възпрях пръстите си точно навреме, преди да допра меката тъкан на ризата му. Ръката ми се дръпна рязко назад, докато изричах неловко: — Вие… вие кървите.

Картие хвърли поглед надолу към кръвта и подръпна ръкава си:

— О, това ли. Просто драскотина. — И се извърна от мен, за да скрие ръката си от погледа ми.

Не бях видяла да се наранява, когато падна от стола. А ръкавът му не беше разкъсан, което означаваше, че раната вече е била там и се беше отворила отново от падането му.

Загледах как си събираше нещата; сърцето ми се бореше с желанието да го попитам как се бе наранил и това да го помоля да остане. Преглътнах тези копнежи, оставих ги да се плъзнат надолу по гърлото ми като ситни камъчета.

— Трябва да вървя — каза Картие и метна раницата на здравото си рамо. Кръвта продължаваше да се процежда под ризата му, разпространявайки се бавно.

— Но ръката ви… — Едва не посегнах отново към него.

— Всичко ще е наред. Хайде, ела да ме изпратиш.

Тръгнах редом с него, към фоайето, където той прибра наметалото си на посветен. Реката от син плат закри ръката му и той се отпусна, след като тя бе покрита.

— И така — каза, отново превърнал се във въплъщение на строгостта и благоприличието, сякаш никога не бяхме стояли върху столове и не се бяхме смели заедно. — Не забравяй да подготвиш трите си подхода за покровителите.

— Да, учителю Картие. — Направих реверанс; движението се беше превърнало в моя втора природа.

Проследих го как отваря външната врата; слънчевата светлина и топлият въздух се надигнаха около нас, наситени с уханията на ливади и далечни планини, разрошиха косите ми и пробудиха копнежите ми.

Той спря за миг на прага, наполовина на слънце, наполовина в сенките. Помислих си, че ще се обърне отново — сякаш искаше да ми каже нещо допълнително. Но беше точно толкова добър в премълчаването, колкото и аз. Продължи по пътя си, с пърхащо наметало на посветен; раницата му с книги се полюшваше, когато той се отправи към конюшните.

Не го проследих как потегля.

Но го почувствах.

Почувствах увеличаващото се разстояние между нас, докато стоях в сенките на фоайето, а той яздеше без страх под дъбовете.