Ребека Рос
Бунтът на кралицата (14)

Дванайсет
Баща покровител

Август 1566 г.

Алдерик Журден пристигна в Магналия в една гореща бурна вечер, две седмици след като Вдовицата изпрати писмото си по пощата. Останах в стаята си и гледах как дъждът се стичаше на вадички по прозореца дори след като чух звуците от отварянето на големите врати, след което Вдовицата го поздрави.

Беше отпратила всички слуги за кратка почивка, като остави само верния си Томас. Това беше подсигуряване, че Журден и аз щяхме да заминем в пълна тайна.

Докато чаках да ме повика при тях, отидох до бюрото си. Последното писмо от Картие лежеше отворено, затиснато с кутийката от медальона; почеркът му изглеждаше елегантно в светлината на свещите.

От момента, в който двете с Вдовицата взехме решението си за Алдерик Журден, постепенно бях започнала да скъсявам писмата си до Картие, подготвяйки се за този момент, когато щях тихо да си тръгна. Той го беше почувствал — моята сдържаност, отдръпването ми, желанието ми да говоря само за познанията, не и за живота.

Безпокоиш ли се за намирането на покровител? Говори с мен, Бриена! Кажи ми какво отвлича вниманието ти…

Така ми беше писал, думите му тлееха като въглен в сърцето ми. Омразно ми беше да мисля, че никога нямаше да получи подобаващ отговор, че му бях написала последното си писмо преди дни, заявявайки, че всичко беше наред.

На вратата се потропа леко.

Прекосих пода, като пригладих роклята си на възпитаничка, за да оправя гънките и прибрах косата си зад ушите. От другата страна на вратата стоеше Томас и държеше свещ, за да прогони вечерните сенки.

— Мадам е готова да те приеме, Бриена.

— Благодаря, ще сляза веднага. — Изчаках го да изчезне обратно в затъмнения коридор и заслизах по стълбите, прокарвайки ръка по балюстрадата.

Вдовицата не ми беше казала нищо за Алдерик Журден. Не знаех какво работеше, на колко години беше, или къде живееше. Затова вървях по посока на светлината към кабинета на Вдовицата с тръпка на безпокойство.

Спирайки за миг пред вратата — мястото, където винаги подслушвах тайно, — се заслушах в гласа му; плътен баритон, с изчистени гласни. Говореше твърде ниско и не можех да уловя всяка дума, но предположих, че е добре образован мъж в началото на петдесетте. Навярно и той беше адепт.

Пристъпих напред в светлината на свещите.

Той седеше с гръб към мен, но се досети за влизането ми по мекотата в изражението на Вдовицата, когато погледът й се измести към мен.

— Ето я! Бриена, това е мосю Алдерик Журден.

Той незабавно се изправи и се обърна с лице към мен. Срещнах погледа му, оглеждайки внимателно високия му ръст и якото телосложение, прошарената със сиво ръждивочервена коса. Беше гладко избръснат и красив, имаше крив нос и на мъждивата светлина забелязах белег от сериозна рана по протежение на дясната му челюст. Въпреки пътуването, по дрехите му нямаше дори гънка. Мирисът на дъжд още витаеше около него, заедно с дъх на някаква подправка, която не разпознавах. Нямаше наметало на адепт.

— За мен е удоволствие — каза той и ми се поклони небрежно.

Отвърнах с реверанс и отидох да седна в стола до неговия, отреден за мен. Вдовицата се бе настанила зад писалището си, както обикновено.

— И така, Бриена — каза Журден, като седна отново на мястото си и взе чашата си с ликьор. — Мадам ми спомена съвсем бегло за това, което си видяла. Разкажи ми повече за преживяванията си.

Хвърлих поглед към Вдовицата; колебаех се да споделя нещо толкова лично с напълно непознат човек. Но тя се усмихна и ми кимна, насърчавайки ме да проговоря.

Разказах му всичко, което бях споделила с нея. Очаквах той да изсумти, да се изсмее подигравателно, да оспори, че твърдях нелепи неща. Но Журден слушаше мълчаливо, без за миг да откъсне очи от лицето ми. Когато свърших, той остави чашата си с отривисто звънтене.

— Би ли могла да откриеш това дърво? — попита той.

— Аз… не съм сигурна, мосю — отвърнах. — Не видях по-отличителни предмети, по които да се ориентирам. Гората беше много гъста.

— Възможно ли е да се връщаш към спомените? Да ги възкресяваш също толкова ярко?

— Не зная. Преживявала съм преобразяванията само три пъти и не мога да ги контролирам.

— Изглежда Бриена трябва да установи връзка с предтечата си — вметна Вдовицата. — Чрез едно от сетивата си.

— Хмм. — Журден кръстоса крака, като разсеяно поглаждаше с пръст белега на брадичката си. — А името на вашия прародител? Знаете ли поне това?

Отново стрелнах с поглед Вдовицата:

— Първото му име започва с Т. Колкото до фамилното… мисля, че е било Аленах.

Журден притихна и остана неподвижен. Не ме гледаше, но почувствах леда в погледа му; толкова студена острота, че можеше да разсече кост.

— Аленах. — Името — моето име — прозвуча много грубо върху езика му. — Предполагам, че произхождаш от този Дом, Бриена?

— Да. Баща ми е меванец, служи на този Дом.

— А кой е баща ти?

— Не знаем цялото му име — излъга Вдовицата. Излъга заради мен и неволно се отпуснах от облекчение, особено след като видях явното презрение на Журден към рода Аленах. — Бриена е отгледана във Вадения без връзки с роднините си по бащина линия.

Журден се отпусна по-дълбоко в стола си и отново взе чашата си. Разклати розовата течност, потънал в мисли.

— Хмм — изхъмка отново, което сигурно означаваше, че беше смутен в размишленията си. А после ме погледна и бях убедена, че в погледа му се долавяше предпазливост, сякаш не бях и наполовина толкова невинна, колкото при влизането си. Сега познаваше наполовина произхода ми.

— Мислиш ли, че можеш да ни отведеш до местоположението на Камъка на здрача, Бриена? — попита той след мълчание, продължило привидно месеци.

— Ще направя всичко по силите си, мосю — промърморих. Като се замислих върху това, което искаше, почувствах бремето на неизвестното върху раменете ми. Никога не бях виждала Мевана. Не знаех почти нищо за дома Аленах или за земята им. Старият дъб беше белязан с инициалите Т. А., но нищо не гарантираше, че можех да претърся гората и да открия правилното дърво.

— Искам да бъда съвсем ясен — каза Журден, след като пресуши последните остатъци от ликьора си. — Ако приемеш предложението ми за покровителство, изобщо няма да е каквото очакваш. Ще зачета връзките, които предполага покровителството, и ще те приема като родна дъщеря. Ще се грижа за теб и ще те закрилям, както подобава на добър баща. Но моето име е обвързано с рискове. То е щит, а под него има много тайни, които може никога да не узнаеш, но въпреки това трябва да ги пазиш като свои, защото става въпрос за живот или смърт.

В отговор се вгледах спокойно в него и попитах:

— А кой сте вие, мосю?

— За теб ли? Аз съм просто Алдерик Журден. Това е всичко, което трябва да знаеш.

По размърдването на Вдовицата разбрах, че тя беше осведомена. Познаваше мъжа под маската на Алдерик Журден.

Дали той отказваше да ми каже, за да ме предпази? Или защото ми нямаше доверие, заради корените ми от дома Аленах?

Как можех да приема покровител, ако не знаех кой беше той в действителност?

— От рода Кавана ли сте? — осмелих се да попитам. Ако ми предстоеше да открия Камъка на здрача, исках да узная дали моят приемен баща притежаваше старата драконова кръв. Самата идея ми се струваше половинчата, ако трябваше да открия камъка само за да възстановя магията му. Не смятах да отнема короната от Ланън само за да я предам на друг крал.

Усмивка смекчи чертите на лицето му, в очите му заискри пламъче. Разбрах, че съм го развеселила, когато отвърна:

— Не.

— Хубаво — отговорих. — Не мисля, че ако бяхте, тази уговорка би била разумна.

Стаята стана по-студена, пламъкът на свещите се смали, когато намекът ми му стана ясен. Алдерик Журден почти не трепна.

— Ти и аз искаме едно и също, Бриена — каза той. — И двамата желаем да видим Ланън отстранен и на трона да се възкачи кралица. Това не може да стане, ако не обединим знанието си. Аз се нуждая от теб, а ти — от мен. В крайна сметка изборът е твой. Ако смяташ, че не можеш да ми имаш доверие, тогава най-добре пътищата ни да се разделят тук.

— Имам нужда да знам какво ще стане щом намеря камъка — настоях, с налегнати от тревога мисли. — Трябва ми думата ви, че с него няма да се злоупотребява.

Очаквах многословно обяснение, но той каза просто:

— Камъкът на здрача ще бъде предаден на Изолда Кавана, законната кралица на Мевана, която понастоящем се укрива.

Примигнах, зашеметена. Не бях очаквала да ми каже името й; това бе необичайно голямо доверие, тъй като бях непозната за него, както и той за мен.

— Знам, че молбата ми е рискована — продължи спокойно Журден. — Кралицата също го разбира. Не бихме очаквали от теб нищо повече, освен да ни помогнеш да открием къде е скрит камъкът. А след това… ще ти платим щедро.

— Мислите ли, че искам богатства? — попитах и бузите ми се обляха в топлина.

Журден просто ме наблюдаваше и това ме накара да се изчервя още по-силно. После попита:

— Какво искаш, Бриена Аленах?

Никога не бях чувала собственото и фамилното си име гласно, свързани като лятото и зимата, предадени на въздуха, звучащи колкото мелодично, толкова и болезнено. Колебаех се между това, което бе редно и това, което желаех да кажа.

— Би ли искала да се присъединиш към Дома на баща си? — попита Журден предпазливо, сякаш стояхме върху тънък лед. — Готов съм да уважа желанията ти. Можем да отменим осиновяването ти след мисията си. Няма да храня лоши чувства към теб заради това.

Не можех да потисна малката искрица на желание, на надежда. Не можех да отрека, че наистина исках да видя родния си баща, че исках да узная кой беше, че исках той да ме види. Но въпреки това… бях израсла с убеждението, че незаконните деца бяха бреме, животи, които никой не иска. Ако някога наистина се натъкнех на баща си, той най-вероятно щеше да ми обърне гръб.

И тази представа се заби като острие в сърцето ми, накара ме да се приведа леко напред в стола.

— Не, мосю — казах щом усетих, че овладях гласа си. — Не искам да имам нищо общо с дома Аленах. Но имам една молба.

Той зачака и изви вежда.

— Каквито и планове да кроите — подех, — искам право на глас. След като Камъкът на здрача бъде открит, остава при мен. На мен се полага да го дам на кралицата.

Журден затаи дъх, но очите му не се откъснаха от моите.

— Твоят принос за дейността ни ще бъде нужен и оценен. Колкото до камъка… трябва да изчакаме и да преценим каква е най-благоразумната стратегия. Ако е най-добре да остане при теб, ще остане при теб. Ако е най-добре да остане у някой друг, ще остане при него. Предвид всичко това мога да ти обещая, че именно ти ще го поднесеш на кралицата.

Боравеше умело с думите — помислих си, докато разнищвах отговора му. Най-много се тревожех да не би плановете да бъдат задействани без мое участие, да не би камъкът да не стигне до кралицата. По тези два въпроса имах думата му, така че накрая кимнах и отвърнах:

— Много добре.

— И така — каза Журден, като хвърли поглед обратно към Вдовицата, сякаш никога не се бях съмнявала в намеренията му. — Узаконяването на събитието трябва да почака. Не мога да рискувам моето или нейното име да бъдат вписани от кралските писари.

Вдовицата кимна, макар да ми беше ясно, че това не й харесваше:

— Разбирам, Алдерик. Стига да удържиш на думата си.

— Знаете, че ще го направя — отвърна той. Обърна се към мен и каза: — Бриена, би ли ме приела за свой покровител?

Щях да стана дъщеря на този човек. Щях да приема името му като свое, без да знаех какво означаваше, откъде произхождаше. Струваше ми се едновременно нередно и правилно. Струваше ми се опасно и освобождаващо. Усмихнах се, защото бях привикнала към противоречащи желания.

— Да, мосю Журден.

Той кимна нито усмихнат, нито намръщен, сякаш беше също толкова раздвоен, колкото и аз.

— Добре, много добре.

— Има едно последно нещо, което е добре да отбележиш, Алдерик — каза Вдовицата. — Бриена още не е получила наметалото си.

Журден изви вежда към мен едва сега давайки си сметка, че не носех наметало на адепт:

— Как така?

— Все още не съм посветена — отвърнах. — Наставникът ми смяташе да ми връчи наметалото, когато се сдобия с покровител.

— Разбирам. — Пръстите му забарабаниха леко по подлакътниците. — Е, можем да заобиколим това. Предполагам, че заради тази уговорка са взети всички предпазни мерки, Рене?

Вдовицата наклони глава:

— Да. Никой няма да узнае, че Бриена е заминала, поверена на вас. Дори дядо й и наставникът й.

— Е, можем да ти направим имитация на наметало — каза Журден.

— Не, мосю, не мисля, че е разумно — осмелих се да кажа. — Защото, разбирате ли… ще се наложи да изберете и съзвездие, което да изобразите върху наметалото, и ще трябва да го регистрирате на мое име в Астрономичните архиви в Деларош, и…

Той вдигна умиротворяващо ръка, весела усмивка изви ъгълчетата на устните му:

— Разбирам. Прощавай, Бриена. Не съм толкова добре запознат с обичаите на вашите адепти. Ще измислим обяснение за това утре.

Замълчах, но в гърлото ми се оформи буца, която се появяваше всеки път, когато се сещах за наметалото си, за Картие и за всичко, което трябваше да оставя зад гърба си. През изминалите две седмици бях лежала будна в леглото — стаята ми бе непоносимо тиха без хъркането на Мерей — и се чудех дали не бях пропиляла седем години от живота си. Картие можеше да се отрече от мен в този промеждутък от време, когато нямаше да поддържам връзка с него.

— Багажът ти готов ли е, Бриена? — запита повият ми покровител. — Редно е да тръгнем призори.

Успях да прикрия изненадата си, макар че тя потрепна и се разгоря в мен като лумнал пламък.

— Не, мосю, но няма да ми отнеме дълго. Не притежавам много неща.

— Почини си тогава. Предстои ни двудневно пътуване.

Кимнах и се надигнах: върнах се в стаята си, като едва усещах пода под краката си. Коленичих, отворих кедровия си сандък и започнах да си събирам нещата, след което погледнах лавиците си и всичките книги, които Картие ми беше дал.

Изправих се и оставих пръстите си да погалят всяко от гръбчетата им. Щях да взема всички, които успеех да побера в сандъка си. Другите щях да сложа в библиотеката, докато се върнех за тях.

Докато се върнех за него.