Ребека Рос
Бунтът на кралицата (7)

Пет
Камъкът на здрача

Онзи следобед не ме завари вглъбена в урок насаме с Картие, защото и двамата забравихме, че щеше да идва шивачът, за да вземе мярка на възпитаничките за роклите за слънцестоенето. Аз не бях от хората, които можеха да бъдат видени без книга. Стоях в коридора до Сири, докато чакахме да ни вземат мярка; пръстите ми обръщаха крехките, осеяни с петна страници на книгата с меванска история и предания, която Картие ми бе дал.

— Чуй това, Сири — казах; очите ми пробягаха бързо по думите. — „Все още се спекулира оживено по въпроса за произхода на Камъка на здрача, но легендите твърдят, че бил открит на дъното на пещерно езеро в планините Кило. Открила го девойка от клана Кавана, която го занесла на старейшините. След много обмисляне, членовете на клана Кавана решили да обвържат магията си с камъка, и това бавно довело до западане на способността им да се преобразяват в дракони.“

Бях омагьосана от преданието, но когато Сири продължи да мълчи, погледът ми се отклони към нея, и я видях застанала сковано до стената, с поглед, упорито вперен в ламперията.

— Сири?

— Не ме интересува Камъкът на здрача — каза тя. — Всъщност, изобщо не желая да чувам за него. Имам си достатъчно неща, които занимават ума ми напоследък.

Затворих книгата; мислите ми бързо „пресяха“ спомените ми от тази сутрин, в опит да открия източника на раздразнението й.

— Какво има, Сири?

— Не мога да повярвам, че никога досега не съм го видяла — продължи тя.

— Да си видяла какво?

Най-сетне тя обърна очи към мен. Бяха студени, със синия цвят на лед, който всеки миг щеше да се пропука.

— Учителят Картие те покровителства.

Изправих се, застинала от твърдението й. А после думите ми се изляха, стъписано:

— Не ме покровителства! Сири, честно… учителят Картие не харесва никого.

— В продължение на седем години се мъча да го впечатля, да спечеля благосклонността му, да се опитам да изкопча макар и миниатюрна усмивка от него. — Лицето й беше изключително бледо, завистта пламтеше ярка и гореща вътре в нея. — И тогава се появяваш ти. Видя ли как те гледаше днес? Как искаше да ти се усмихне? Сякаш мен ме нямаше в стаята, докато вие двамата дрънкахте неспирно за мевански кралици и магия.

— Сири, моля те — прошепнах; гърлото ми внезапно се сви, когато думите й попиха в съзнанието ми.

— А после не успя да се сдържи — продължаваше тя. — Трябваше да те задържи и да ти съобщи, че ти е избрал съзвездие. Защо му е да ти казва това? Защо не го направи и за мен? О, точно така — ти си неговата галеница, неговата любимка.

Бузите ми се обляха в топлина, когато осъзнах, че ни беше подслушвала. Не знаех какво да кажа; самата аз бях ядосана, но да споря с нея щеше да е толкова глупаво, колкото и да си блъскам главата в стената. Въпреки това тя се взираше в мен, предизвиквайки ме да й възразя.

Точно тогава шивачът отвори вратата и я повика.

Почувствах лекия допир от преминаването й, вдъхнах уханието на лилии, което остана да се носи след нея, когато изчезна в стаята за проби и шивачът затвори вратата.

Бавно се смъкнах на пода; усещах краката си като втечнени. Вдигнах колене и ги прибрах плътно до гърдите си, вперила поглед в стената. Главата ми започна да пулсира и разтърках уморено слепоочията си.

Никога не бях помисляла, че учителят Картие ме фаворизира. Нито веднъж. И бях стъписана, че Сири би помислила подобни глупости.

В Магналия Хаус имаше определени правила, които наставниците — и мъже, и жени — спазваха много стриктно. Не показваха предпочитания към нито една от възпитаничките. По време на слънцестоенето ни оценяваха според определени критерии, далеч от всякакви пристрастия и предразсъдъци, макар че можеха да предоставят известни напътствия. Не връчваха мантия, символизираща посвещението, ако една възпитаничка не успееше да овладее наклонността си. И макар че методите им на преподаване варираха от танци до импровизирани дебати, те се придържаха към едно неизменно правило; никога не ни докосваха.

Учителят Картие беше почти съвършен. Не би се осмелил да наруши някое правило.

Мислех си за това, със затворени очи, притиснала ръце към пламналите си бузи, когато усетих лек аромат на дим. Привлякох го, дълбоко в сърцето си… дъхът на горящо дърво, на смачкани листа, на висока, оплетена трева… металическият мирис на стомана, нагрявана на огън… вятър, препускащ през яркосини безоблачни небеса… и отворих очи. Този аромат не беше от Магналия Хаус.

Светлината около мен неусетно се беше променила; вече не беше топла и златиста, а хладна и буреносна. А после се дочу далечен глас, глас на мъж.

Ваша светлост! Ваша светлост, тя е дошла да ви види…

Изправих се несигурно на крака и се подпрях на стената, като се взрях надолу по коридора. Звучеше, сякаш гласът се обръщаше към мен; грубите и дрезгави думи на по-възрастен мъж — и въпреки това бях сама в помещението. За миг се запитах дали имаше тайна врата, за която не знаех, дали от нея щеше да се покаже някой от слугите.

Ваша светлост?

Предположението ми стана на пух и прах, когато осъзнах, че говореше на деърински, езика на Мевана.

Понечих да пристъпя напред, да потърся говорещия, когато вратата на стаята за проби се отвори със скърцане, подобно на стон.

Сири излезе, без да ми обърне внимание, отправи се надолу по коридора и светлината отново придоби златистия цвят на лятото, натрапчивият мирис на горящи предмети се изпари, и зовът на странника се разпиля на прашинки.

— Бриена? — попита шивачът.

Заставих се да прекося коридора и да отида при него в стаята за проби. Внимателно оставих книгата на Картие настрана, постарах се да стоя безмълвна и неподвижна на пиедестала, когато шивачът започна да ми взима мерки. В главата ми сякаш блъскаше чук, пулсът ми се стрелкаше неспокойно по китките и шията ми, докато се взирах в отражението си в огледалото.

Бях бледа като мъртвец, кафявите ми очи бяха печално кървясали, челюстта — стисната. Изглеждах така, сякаш току-що бях видяла призрак.

Повечето валенианци твърдяха, че не бяха суеверни. Но бяхме. Именно затова ръсехме праговете си с билки в началото на всеки сезон, затова сватбите се състояха само в петъчни дни, затова никой не искаше нечетен брой синове. Знаех, че светците можеха да се явяват на грешници, но това… това означаваше, че Магналия Хаус беше обитавана от призраци.

А ако беше, защо чак сега чувах гласове?

— Добре, мадмоазел, свободна сте да си вървите.

Слязох от пиедестала и взех отново книгата. Шивачът сигурно ме смяташе за груба, но гласът ми беше заплетен дълбоко в гърдите, докато си поемах въздух и отварях вратата…

Коридорът беше в обичайния си вид.

Пристъпих в него, усещах как от кухните се носеше уханието от прясно изпечен хляб, чувах музиката на Мерей, която се носеше по въздуха като облак, усещах излъсканите черни и бели квадрати под чехлите си. Да, това беше Магналия.

Тръснах глава, за да прочистя паяжината, събрала се между мислите и възприятията ми, и хвърлих поглед надолу към книгата в ръцете си.

През предпазната обвивка от велен, червеникавокафявата й корица блестеше ярко като рубин. Вече не изглеждаше древна и овехтяла; изглеждаше прясно отпечатана и подвързана.

Спрях на място. Внимателно смъкнах велена и го оставих да се понесе към пода, докато се взирах в книгата. „Книгата на часовете“^[1] — гласеше гравираното със златни букви заглавие. Дори не бях забелязала заглавието върху корицата, когато Картие ми я даде, книгата беше толкова захабена и опърпана; преди ми беше заприличало на размазано петно от звезден прах. Сега обаче беше зашеметяващо ясно.

Какво щях да му кажа, когато я върнех? Че тази лукава малка меванска книга с истории и предания беше върнала времето назад?

Едва ме бе споходила тази мисъл, когато любопитството ми избуя като плевел. Разтворих корицата. Отпред се виждаше знакът, че е издадена в Мевана, и беше изписана годината на първото й отпечатване: 1430 г.

А пръстите върху страницата — ръцете, които държаха тази книга — вече не бяха моите.

Бяха мъжки, едри, обсипани с белези и с мръсотия под ноктите.

Стресната, изпуснах книгата. Но томът остана в хватката на мъжа — моята хватка — и осъзнах, че бях свързана с него. Когато сетивата ми възприеха тялото му — беше висок, мускулест, силен, — почувствах как светлината се размести и промени около нас, сива и мътна, и струйката дим отново се процеждаше по коридора.

— Ваша светлост! Ваша светлост, тя е дошла да ви види.

Погледнах нагоре; вече не стоях в коридора на Магналия.

Това беше коридор, построен от камък и хоросан, с потрепващи факли, поставени в железни скоби по протежение на стената. А пред мен търпеливо стоеше мъж; негов беше гласът, който бях чула най-напред.

Беше стар и плешив, с крив нос. Но ми се поклони, облечен в черни бричове и къс кожен жакет, протрит по ръбовете. На хълбока му висеше прибран в ножница меч.

— Къде е тя? — Гласът, който стопли гърлото ми, изобщо не приличаше на моя; боботеше като укротена гръмотевица, мъжествен и плътен.

Вече не бях Бриена от Магналия Хаус. Бях непознат мъж, застанал в някаква далечна зала от миналото, телата и умовете ни бяха свързани от тази книга. И макар че сърцето ми биеше лудо в гърдите и беше изпълнено с ужас, душата ми се настани уютно в проправените от него пътеки. Наблюдавах го, отвътре, чрез неговите очи и възприятия.

— В библиотеката, ваша светлост — каза шамбеланът и отново сведе плешивата си глава.

Мъжът, с когото бях „споена“, затвори книгата, размишлявайки върху онова, което току-що беше прочел — което току-що бях прочела, — докато вървеше надолу по коридора, по витите стълби към библиотеката. Спря за миг точно пред двойните врати, за да погледне още веднъж „Книгата на часовете“. Имаше моменти, в които му се искаше да вярва в такива предания, в които искаше да се довери на магията. Днес не беше такъв случай и той постави книгата върху един стол, преди да отвори вратите.

 

 

Принцесата стоеше с гръб към него пред сводестите прозорци, светлината смекчаваше цвета на тъмната й коса. Разбира се, че беше дошла да го посети облечена в пълни доспехи, с дългия си меч, прибран в ножница на хълбока. Сякаш беше дошла да воюва срещу него.

Нора Кавана се завъртя да го погледне. Тя беше третата дъщеря на кралицата и макар да не бе най-красивата, все пак на него му беше трудно да отмести поглед от нея.

— Принцесо Нора. — Той я поздрави с почтителен поклон.

— С какво мога да ви помогна?

Срещнаха се в центъра на обширната библиотека, където въздухът се сгъстяваше и гласовете им нямаше да бъдат дочути.

— Знаете защо съм дошла, ваша светлост — каза Нора.

Той се взря в нея, обхвана с поглед изящния й нос, заострената й брадичка, белега, спускащ се надолу по бузата й. Не беше ленива като най-голямата си сестра, наследницата. Нито пък беше разточителна и жестока като втората си сестра. Не, помисли си той, очите й бяха толкова сини, сякаш горяха. Тя беше съчетание от грация и стомана, както дипломат, така и воин. Беше истинско отражение на своята прародителка, Лиадан.

— Дошла сте, защото се тревожите заради Хилдите — каза той. Винаги бяха Хилдите, единствената истинска опасност за Мевана.

Нора отмести поглед към лавиците, отрупани с книги и свитъци.

— Да, набезите на Хилдите подтикнаха майка ми да им обяви война.

— А принцесата не желае да води война?

Това я накара отново да обърне поглед към него, очите й се присвиха от недоволство:

— Не желая да виждам как майка ми използва магията си за зли цели.

— Но Хилдите са наш враг — възрази той. Единствено насаме би я предизвикал така, било то и само да изпита силата на вярата й. — Навярно заслужават да бъдат сразени чрез бойна магия.

— Магията не бива да се използва в битка — промърмори тя, като пристъпи по-близо до него. — Знаете това; вярвате в това. Проповядвате тези идеи, откакто се помня. Израснах с предупрежденията ви, обучих се да си служа с меч и щит, както предложихте. Подготвих се за деня, когато ще е нужно да защитя земята си със собствената си ръка, с острието на меча си, а не с магията си.

Сърцето му забави ритъма си; почувства как пространството между тях се стеснява. Тя беше само на шестнайсет години и въпреки това кой би помислил, че третата по ред принцеса, която никога нямаше да наследи короната, за която мнозина забравяха, ще бъде единствената, която щеше да се вслуша в думите му?

— Майка ви, кралицата, не вярва в такива неща — каза той. — Нито сестрите ви. Те смятат магията си за предимство в битка.

— Не е предимство — каза Нора и поклати глава. — А измамна опора и опасност. Четох памфлетите ви по въпроса. Изучавах начина на воюване на Лиадан и стигнах до собствени заключения…

Тя замълча. Той зачака; чакаше я да изрече думите.

— Не трябва да позволяваме на майка ми да влезе в тази война, служейки си с магията.

Той се извърна от нея; изявлението й го накара да се опияни от собствените си амбиции, от собствената си гордост. Заради това щеше да се наложи да действа много внимателно, за да не я настрои срещу себе си.

— Какво искате да направя, принцесо Нора?

— Искам да ме посъветвате. Искам да ми помогнете.

Той пристъпи пред голямата карта, прикрепена с гвоздеи на стената. Погледът му проследи остров Мевана, краищата и планините й, горите и долините й. Далече на запад се намираше студената земя Гримхилдор. На юг бяха кралствата Валения и Бандека. Една идея покълна с мислите му, пусна корени и разцъфна от езика му…

— Бихте могли да кажете на кралицата, че Валения никога няма да се притече на помощ на Мевана, ако си служим с бойна магия. — Той се обърна отново да погледне Нора. — Всъщност по-вероятно биха разтрогнали съюза ни.

— Не ни трябва помощта на Валения — отвърна принцесата. В тона й се долавяше надменността, която, изглежда, всички Кавана притежаваха.

— Не отхвърляйте валенианците толкова бързо, принцесо. Те са най-силният ни съюзник, наш предан брат. Би било лекомислено да ги отчуждим от себе си само защото майка ви е решила да води война чрез магия.

Изражението на Нора не се смекчи; тя не се изчерви, нито се извини за надменността си.

Той тръгна обратно към нея; застана толкова близо, че гърдите му почти докоснаха предницата на бронята й, толкова близо, че можеше да усети уханието на планинския въздух в косата й, и прошепна:

— Нали си давате сметка, че майка ви би могла да унищожи Гримхилдор? Може да превърне жителите на Валения в свои роби? Може да запрати Бандека във вечна тъмнина? Майка ви би могла да разбие владенията на кралицата на парчета с бойната си магия?

— Да — прошепна тя в отговор.

Не беше честно, помисли си той. Не беше честно, че Кавана бяха единственият Дом, който владееше магия, че другите тринайсет бяха несъмнено крехки, слаби, и обикновени човеци, лишени от свръхестественост. Слабата жена пред него можеше да изгори земята му само с едно щракване на пръстите си, можеше да накара сърцето му да спре само с една дума. И въпреки това щеше да му се наложи да разпали огъня, за да изгори земята, щеше да е принуден да извади меч, за да я довърши. Чувстваше как магията се носи около нея като мънички късчета диаманти в бронята й, като звезден прах в косите й, като лунна светлина по кожата й.

Ах, винаги беше мразил рода Кавана.

Спомни си какво беше прочел току-що в „Книгата на часовете“_ за древния произход на Камъка на здрача. Защо да вярва на такъв глупав мит — че старейшините на рода Кавана наистина биха приковали магията си към камъка? Или са били лекомислени, или са се страхували от собствената си мощ. Затова я бяха смекчили._

А той се готвеше да направи важно предположение — тя вероятно щеше да се изсмее, когато й кажеше; — и все пак именно това искаше от доста време.

— Трябва да ми донесете Камъка на здрача — каза й той; забеляза как челото й се изопва в намръщена гримаса.

— Какво? Защо?

— Магията на майка ви, магията на сестра ви, вашата магия, принцесо, изисква една от вас да носи камъка върху сърцето си, до плътта си. Уловката е, че ако камъкът бъде отделен от рода Кавана, вашата магия ще заспи.

Тя си пое дълбоко дъх през зъби, но му беше ясно, че за нея това не е изненада. Значи тя знаеше? Знаеше, че нейният Дом трябва да носи камъка, за да си служи с магия? И въпреки това нейният клан, Кавана, беше опазил тайната. Кой беше поставил началото? Самата Лиадан?

— Откъде знаете това, ваша светлост?

Той сведе усмихнато лице към нея; усмивката имаше кисел вкус.

— От дългогодишно четене на вашите предания, принцесо. Това е мое предположение, но виждам в очите ви, че се натъкнах на истина.

— Не мога да взема Камъка на здрача — почти изръмжа Нора. — Майка ми никога не го сваля от врата си.

— Не можете или не желаете? — контрира той. — Страхувате ли се да почувствате как магията се слива с кръвта ви?

Нора хвърли поглед към прозореца, където бурята най-сетне избухна и зашиба стъклото.

— Майка ми би ме обезглавила, ако ме хване да взимам камъка. Ако узнае, че съм го предала на… на вас.

— Мислите, не бих могъл да унищожа подобно нещо? — процеди той; търпението му се изчерпваше. — Да не би да забравяте, принцесо Нора, че Камъкът на здрача ще ме изгори, ако посмея да го докосна?

— Тя ще си помисли, че съм заговорничила с вас — продължи тя, без да му обръща внимание.

Той въздъхна, уморен от опитите да я убеди.

— Мислите, че ви е нужно повече време да обмислите предложението ми. Върнете се в замъка, принцесо. Помислете върху това, което ви казах, което искам от вас. Ако смятате, че можете да укротите магията на майка си по друг начин, тогава ще обмислим различен подход. Ако ли не… трябва да ми донесете камъка. В противен случай ще станете свидетелка как бойната магия на майка ви разделя света.

Изражението на Нора бе грижливо овладяно; той не можеше да отгатне какво мислеше тя, нито какво чувстваше.

Проследи я как си тръгва; вратите на библиотеката се затръшнаха зад нея.

Щеше да се върне, той го знаеше. Щеше да се върне, защото нямаше друг начин. Щеше да се върне, защото се страхуваше от собствената си магия.

 

 

Едва усетих как той ме оставя, как тялото му се разтваря като мъгла около моето и се понася навън през отворения прозорец. Погледът ми се проясни, сякаш примигвах, за да прогоня пясъка на съня, озовавайки се в познатата библиотека на Магналия. Ръцете ми още стискаха „Книгата на часовете“ — тя отново беше стара, опърпана и прокъсана. Но някога тази книга беше принадлежала на него, мъжа, в когото се бях преобразила. Някога, преди сто трийсет и шест години, тази книга се беше намирала в залата на мевански замък.

Потреперих; от слънчевата светлина болката в главата ми се задълбочи. Намерих опипом вратата, затътрих се надолу по коридора и нагоре по стълбите, стискайки челюст, когато внезапният смях на Сибил разтърси слуха ми.

Имах чувството, че току-що бях ударила главата си в скала. Почти се изкушавах да опипам черепа си, за да проверя дали имаше пукнатина.

Влязох в стаята си и затворих вратата зад гърба си.

Би трябвало да уча. Би трябвало да се подготвям.

Всичко, което успях да направя, беше да оставя книгата настрана и да си легна. Със затворени очи и с цялата ми воля призовавах болката в ума ми да утихне. Стараех се да успокоя тревогата, която започваше да пулсира в сърцето ми.

Връщах се мислено към онова, което бях видяла, отново и отново, докато единственото, за което можех да мисля, беше защо и кой. Защо бях видяла това? И кой беше този мъж?

Защото така и не бях открила името му.