Ребека Рос
Бунтът на кралицата (4)

Две
Портрет в мевански стил

Ателието по изобразително изкуство беше помещение, което избягвах след първата си неуспешна година в Магналия. Но през онзи дъждовен следобед, когато предпазливо влязох вътре, с намотана на кок мокра коса, в паметта ми възкръснаха всички хубави спомени, които имах от тази стая. Спомних си сутрините, които прекарвах, седнала до Ориана, докато екипирахме под подробните указания на мистрес Солийн. Спомних си първия път, когато се опитах да рисувам с бои, първия път, когато се опитах да украся с цветни илюстрации една страница, първия път, когато опитах да направя офорт. А после дойдоха мрачните мигове, които все още бяха болезнени, например, когато осъзнах, че моето изкуство „стои“ безжизнено върху листа, докато това на Ориана дишаше и оживяваше. Или деня, когато мистрес Солийн ме бе дръпнала настрана и бе казала тактично: Навярно е по-добре да пробваш музиката, Бриена.

— Ти си тук!

Хвърлих поглед през стаята и видях Ориана да ми подготвя място; на бузата й имаше прясно петно от червена боя. Тази стая винаги беше претрупана и разхвърляна, но знаех, че това се дължеше на факта, че Ориана и мистрес Солийн сами си приготвяха боите. Най-дългата маса в помещението беше изцяло покрита със стъкленици с олово и пигменти, гърненца и керамични купи, кани с вода, парчета креда, тестета велен и пергамент, кора яйца, голяма купа със счукана креда. Миришеше на терпентин, на розмарин и на зеления бурен, който варяха, та по някакъв тайнствен начин да получават розова боя.

Внимателно заобиколих масата с боите, като се провирах покрай столове, картони и стативи. Ориана беше поставила едно столче до стената от прозорци; моето място в светлината на бурята, докато тя рисуваше.

— Трябва ли да се безпокоя за този… реквизит, заради който Абри е толкова развълнувана? — попитах.

Ориана точно се канеше да отговори, когато в стаята влезе Сири.

— Намерих го. Това искаше, нали, Ориана? — попита Сири, като прелистваше страниците на някаква книга, която държеше. За малко да се препъне в един статив, докато вървеше към нашия ъгъл, подавайки книгата на Ориана, ме гледаше. — Изглеждаш уморена, Бриена. Учителят Картие твърде взискателен ли е към теб?

Но сега нямах време да отговоря, понеже Ориана нададе възторжен писък, който привлече погледа ми към страницата, породила възхищението й.

— Това е съвършено, Сири!

— Чакайте малко — казах и посегнах към книгата. Издърпах я от ръцете на Ориана. — Това е една от книгите на учителя Картие по меванска история. — Очите ми пробягаха бързо по илюстрацията; дъхът ми заседна в гърдите. Беше великолепна илюстрация, която изобразяваше меванска кралица. Разпознах я, защото Картие ни беше преподавал история. Това беше Лиадан Кавана, първата кралица на Мевана. Което означаваше, че е владеела магия.

Тя стоеше висока и горда, с корона от сплетени сребърни нишки и дребни диаманти, положена на челото й като венец от звезди, дългата й кафява коса се стелеше свободно пусната и буйна около нея, с ивици синя боя, която меванците наричаха „боя от сърпица“, изрисувани по лицето. От врата й висеше камък, голям колкото юмрук — легендарният Камък на здрача. Носеше броня, оформена като драконови люспи — лъщяха от злато и кръв — в ножница на кръста й висеше дълъг меч, докато тя стоеше с една ръка на хълбока, а в другата държеше копие.

— Кара те да копнееш за онези дни, нали? — попита Сири с въздишка, като надзърташе над рамото ми. — Дните, когато кралиците владеели севера.

— Сега не е време за урок по история — каза Ориана и внимателно измъкна книгата от мен.

— Нали не възнамеряваш да ме нарисуваш така? — попитах; сърцето ми заблъска силно. — Ори… това би било самонадеяно.

— Не, не би било — отвърна Сири дръзко. Тя обожаваше да спори. — Ти си отчасти меванка, Бриена. Кой ще каже, че не си потомка на кралици?

Рязко отворих уста да възразя, но влезе Абри, понесла наръч реквизити.

— Ето ги — оповести и ги пусна на пода в краката й.

Наблюдавах зашеметена как Сири и Ориана преглеждаха части от евтина броня, тъп меч, тъмносиня наметка с цвета на небето в полунощ. Това беше реквизит от театъра, несъмнено тайно измъкнат от запасите на учителя Ксавие, предназначени за заниманията по драматично изкуство.

— Добре, Бриена — каза Ориана и се изправи с предната част на бронята в ръце. — Моля те, позволи ми да те нарисувам като мевански воин.

И трите чакаха; Ориана — с бронята, Абри — с меча, Сири — с пелерината. Гледаха ме, изпълнени с очакване и надежда. Сърцето ми се беше укротило, развълнувано от мисълта; меванската ми кръв се пробуждаше.

— Много добре. Но това не може да отнеме цял ден — настоях и Абри се провикна победоносно, Ориана се усмихна, а Сири завъртя очи.

Стоях неподвижно и търпеливо, докато ме обличаха. Портретът щеше да бъде само от кръста нагоре, затова нямаше значение, че все още носех дрехата си на възпитаничка. Предницата на бронята обгърна гърдите ми, около ръцете над лактите ми се затегнаха метални наръкавници. Върху раменете ми наметнаха синя пелерина и стомахът ми се присви, тъй като неизбежно се сетих за мантията си на посветена, Сири сигурно беше прочела мислите ми.

Тя се изправи и освободи косата ми от кока, в който беше прибрана, сплете малка плитка и произнесе:

— Казах на Абри да избере синя пелерина. Редно е да носиш цвета си. Нашият цвят. — Сири отстъпи назад, доволна от прическата, в която бе подредила косата ми.

Когато една възпитаничка бъдеше посветена, нейният наставник или наставница й връчваха наметало. Цветът на наметалото зависеше от влечението, което беше избрала. Посветените в изобразителното изкуство получаваха червено наметало, отдалите се на драмата — черно, отдалите се на музиката — пурпурно, посветилите се на овладяването на духовитостта — зелено, избралите науките — синьо. Това не беше обикновен знак за постижение и равенство, показващ, че сега възпитаникът е на едно и също ниво като своя наставник или наставница. Беше единствено по рода си оказване на почит, символ на връзката между наставника и възпитаника.

Но преди мислите ми да се оплетат твърде много около наметалата, в ателието се втурна Сибил, наквасена от дъжда. На лицето й имаше тържествуваща усмивка, когато вдигна венец от бели цветя.

— Ето — викна тя, като разплиска вода и привлече вниманието ни. — Това е най-звездоподобният венец, който успях да направя, преди да завали дъждът!

Наистина, сигурно всичките ми пет сестри-възпитанички са били наясно с тази засада. Но Мерей, с която делях една стая, беше единствената, която липсваше, и почувствах отсъствието й, сякаш върху стаята се бе спуснала сянка.

— Къде е Мерей? — запитах, докато Сибил ми носеше венеца от цветя.

Сибил, грациозна, миловидна и свенлива, положи венеца на челото ми.

— Изглеждаш, сякаш можеш да отсечеш нечия глава — каза тя; подобните й на розова пъпка устни се разтвориха в широка, доволна усмивка.

— Не я ли чуваш? — отвърна Абри на въпроса ми и вдигна пръст. Всички замлъкнахме и над равномерното почукване на дъжда по стъклата на прозорците дочухме тихия, равномерен звук от цигулка. — Мерей каза, че усърдно работи по някаква нова композиция, но ще дойде при първа възможност.

— Сега, Бриена, вземи меча и седни на столчето — помоли Ориана, докато държеше черупка със синя боя.

Загледах я предпазливо, докато се отпусках на столчето, неловко хващайки меча. С ръката ми, допряна до дясното бедро, мечът лежеше напряко на гърдите ми, притъпеният му връх — близо до лявото ми ухо. Бронята беше гъвкава, но въпреки това я усещах върху тялото си, сякаш две непознати ръце се бяха обвили около гърдите ми и ме прегръщаха.

— Сири, би ли вдигнала илюстрацията до лицето на Бриена? Искам непременно да го направя съвършено. — Ориана махна на Сири да се приближи.

— Кое да направиш съвършено? — изпелтечих.

— Боята от сърпица. Не мърдай, Бри.

Нямах избор. Стараех се да не мърдам, докато очите на Ориана прелитаха от илюстрацията към лицето ми и обратно. Гледах я как топна връхчетата на пръстите в синята боя, затворих очи, докато ги прокарваше диагонално по лицето ми, от челото до брадичката, и се почувствах, сякаш разтваряше някаква тайна част от мен. Някакво място, за което се предполагаше, че лежеше скрито и тихо, сега се пробуждаше.

— Можеш да отвориш очи.

Ресниците ми изпърхаха и очите ми се отвориха; погледът ми неспокойно срещна тези на сестрите ми, докато те ме оглеждаха с гордост и одобрение.

— Мисля, че сме готови. — Ориана посегна за парцал, за да избърше боята от пръстите си.

— Ами камъкът? — попита Сибил, докато сплиташе косата си с цвят на пчелен мед, за да не й влиза в очите.

— Какъв камък? — намръщи се Абри, разстроена, че е пропуснала някаква част от реквизита.

— Онзи камък на шията на кралицата.

— Вечерният камък, мисля — каза Сири, като разглеждаше илюстрацията.

— Не, сигурно имаш предвид Камъка на здрача — поправих я.

Млечнобялото лице на Сири поруменя — мразеше да я поправят, — но тя се прокашля:

— А, да. Разбира се, че ти ще познаваш меванската история по-добре, Бриена. Имаш причина да слушаш, когато учителят Картие каканиже ли, каканиже за нея.

Ориана довлече второ столче до моето, пергаментът и моливът й бяха в готовност.

— Опитай се да не мърдаш, Бриена.

Кимнах, чувствайки как синята боя започва да изсъхва по лицето ми.

— Ще ми се аз да имах двойно гражданство — промърмори Абри, като изпъна ръце. — Смяташ ли някога да прекосиш канала и да видиш Мевана? Защото би трябвало да го направиш, Бриена. И да ме вземеш със себе си.

— Навярно някой ден — казах, докато Ориана скицираше върху листа си. — И много би ми харесало да дойдеш с мен, Абри.

— Баща ми казва, че Мевана е много, много различна от Валелия — отбеляза Сири и долових заядливата нотка в гласа й, сякаш все още се сърдеше, че я бях поправила. Тя остави книгата на Картие и се облегна на една маса; погледът й се зарея обратно към моя. Русата й коса приличаше на разляла се по рамото й лунна светлина. — Баща ми посещаваше Мевана веднъж годишно, през есента, когато някои от меванските лордове отваряха замъците си, та ние, валенианците, да пристигнем и да отседнем за лова на белия елен-рогач. Татко изпитваше истинска наслада винаги, когато отидеше; казваше, че винаги имало хубави пиво и храна, епични истории и забавления, но, разбира се, никога не ми позволяваше да отида с него. Твърдеше, че страната е прекалено дива, твърде опасна за валенианско момиче като мен.

Сибил изсумтя и разкопча високата яка на роклята си, за да разтрие врата си:

— Не казват ли така всички бащи, било то и само за да оставят дъщерите си „на сигурно място“ у дома?

— Е, знаеш какво казват за меванските мъже — казах, безпомощно цитирайки дядо.

— Какво? — побърза да запита Сибил; интересът й внезапно се разгоря като звездите на небето. Забравих, че писмото на Франсоа до нея все още беше в мократа ми рокля на възпитаничка, която бях оставила захвърлена на пода на стаята си. То най-вероятно беше цялото подгизнало и размазано.

— Те са сладкодумни, умели, вероломни любовници — казах, имитирайки възможно най-добре дрезгавия глас на дядо.

Сибил избухна в смях — тя показваше най-голяма увереност спрямо противоположния пол, — а Абри покри уста, сякаш не знаеше дали би трябвало да се смути или не. Сири не реагира, макар да ми беше ясно, че се опитваше да сдържи усмивката си.

— Стига приказки — сгълча ни закачливо Ориана и размаха молива си към мен. — Ако някоя от наставниците случайно мине и чуе това, ще те накажат да работиш в кухнята през последната седмица, Бриена.

— Ще им се наложи да бъдат умели, вероломни любовници, за да бъдат достойни за жени, които изглеждат така! — продължи Сибил и посочи към илюстрацията, изобразяваща кралицата. — В името на светците, какво е станало с Мевана? Защо сега на трона й има крал?

Размених поглед със Сири. И двете бяхме учили този урок преди две години. Историята беше дълга и оплетена.

— Ще трябва да попиташ учителя Картие — отговори най-накрая Сири, като сви рамене. — Той би могъл да ти каже, тъй като познава цялата история на всяка страна, съществувала някога.

— Колко обременяващо — оплака се Абри.

Погледът на Сири стана остър:

— Абри, да не си забравила, че Бриена и аз сме напът да станем адепти на науките. — Отново се беше обидила.

Абри отстъпи назад:

— Извинявай, Сири. Разбира се, исках да кажа колко съм очарована от способността ви да съхранявате в ума си толкова много познания.

Сири изсумтя, все още не беше умиротворена, но за щастие прекрати обсъждането дотук, когато погледна обратно към мен.

— Ще се срещнеш ли някога с баща си, Бри? — попита Сибил.

— Не, не мисля — отговорих откровено. Беше иронично, че в деня, когато се заклех никога повече да не разпитвам за него, бях облечена като меванска кралица.

— Много тъжно — отбеляза Абри.

Разбира се, че би било тъжно за нея, както и за всичките ми сестри. Те всички произхождаха от знатни семейства, от бащи и майки, които в някаква степен вземаха участие в живота им.

Така че заявих:

— За мен наистина няма значение.

Стаята утихна. Слушах дъжда, далечната музика на Мерей, лееща се из коридора, скърцането на молива на Ориана, докато ме пресъздаваше върху пергамент.

— Е — каза Сибил бодро, за да изглади гънките на неловката тишина. Тя беше възпитаничка, изучаваща духовитостта, и беше умела във воденето на всякакъв разговор. — Трябва да видиш портрета, който Ориана ми нарисува, Бриена. Пълна противоположност на твоя. — Измъкна го от папката на Ориана и го вдигна, за да мога да го видя добре.

Сибил беше представена като съвършената валенианска аристократка. Взирах се, изненадана от целия реквизит, до който Абри бе успяла да се добере за този портрет. Сибил бе носила дръзка червена рокля с ниско изрязано деколте, обшита с перли, огърлица от евтини скъпоценни камъни и чувствена бяла перука. На бузата й дори имаше съвършено изображение на звездоноса къртица — знакът на жените-аристократки. Беше прекрасна и изтънчена, въплъщение на Вадения. Олицетворяваше етикета, осанката, грацията.

А сега и аз; портрет на кралица, която владееше магия и носеше татуировка със синя боя от сърпица, вечно облечена в броня, а постоянният й спътник беше не мъж, а меч и камък.

Това беше ярката разлика между Мевана и Вадения, две страни, между които се разкъсвах. Исках да се чувствам удобно в изисканата рокля и с татуировката, изобразяваща звездоноса къртица, но исках и да открия наследството си в бронята и синята боя от сърпица. Исках да си служа с пламенността, но също така исках да умея да боравя с меч.

— Би трябвало да окачиш портретите на Бриена и Сибил един до друг — предложи Абри на Ориана. — Могат да предадат на бъдещите възпитанички добър урок по история.

— Да — съгласи се Сири. — Урок за това кого не бива да оскърбяваш никога.

— Ако оскърбиш валенианец, губиш репутацията си — изчурулика Сибил, като изчопляше мръсотия изпод ноктите си. — Но оскърбиш ли меванец… тогава изгубваш главата си.