Ребека Рос
Бунтът на кралицата (16)

Четиринайсет
Брат-адепт

Град Бомонт, провинция Анжелик

Стигнахме до крайречния град Бомонт точно по залез-слънце на втория ден от пътуването ни. Това беше най-западната точка, до която някога се бях осмелявала да стигна, и бях очарована от обширните километри лозя, които красяха областта.

Бомонт беше голям град, построен по бреговете на ленивата река Каварет, и аз гледах внимателно и с интерес, докато подминавахме пазарния площад и преддверието на малка катедрала. Всички сгради ми изглеждаха еднакви, построени от тухли и от камъни, боядисани, така че да имитират мрамор, високи и триетажни, обгръщащи тесни калдъръмени улици.

Най-сетне каретата спря пред тухлено градско имение. Една чакълена алея, водеща към предната врата, беше гъсто обрасла с мъх, а от двете й страни се издигаха две болнави на вид амброви дървета, чиито клони изтракаха по прозорците.

— Пристигнахме — обяви Журден, докато Жан Давид отваряше вратичката на каретата.

Поех ръката на кочияша и слязох, а после хванах ръката на Журден, когато ми я предложи, изненадана колко благодарна бях да имам опората му. Тръгнахме редом по пътеката и се качихме по стълбите до червена врата.

— Всички изгарят от нетърпение да се запознаят с теб — промърмори той.

— Кои? — попитах, но той нямаше време да отговори. Преведе ме през прага и във фоайето ни посрещнаха две чакащи лица, чиито очи се приковаха в мен с вежливо любопитство.

— Това е шамбеланът, Агнес Кот, а това е главният готвач, Пиер Фаури — представи ги Журден.

Агнес ми направи добре репетиран лек реверанс в семплата си черна рокля и колосана престилка, а Пиер се усмихна зад полепналото по лицето му брашно и се поклони.

— Това е дъщеря ми, Амадин Журден, осиновена по силата на връзката ни на адепт и покровител — продължи Журден.

Агнес, която имаше излъчването на грижовна квачка, пристъпи напред да улови ръцете ми в топлите си длани — свойски, интимен поздрав. Ухаеше на цитрусови плодове и смачкани борови иглички, което издаваше манията й да поддържа всичко чисто и спретнато. Всъщност от това, което виждах от облицованите с махагонова ламперия стени и подовете от бели плочки, си личеше, че къщата имаше строга подредба. Неусетно почувствах, че започвах съвсем нов живот — като празна плоча за писане с безкрайни възможности — и отвърнах на усмивката й.

— Ако имате нужда от каквото и да е, просто ме повикайте.

— Много мило от ваша страна — отговорих.

— Къде е синът ми? — запита Журден.

— С музикалната трупа, мосю — отвърна бързо Агнес и пусна ръцете ми. — Извинява се предварително.

— Отново е стоял до късно през нощта?

— Да.

Журден придоби недоволно изражение, когато забеляза, че го наблюдавах внимателно и лицето му се разведри.

— Пиер? Какво има в менюто тази вечер?

— Имаме пъстърва и се надявам да обичате риба, госпожице Амадин — отвърна главният готвач. Теноровият му глас беше дрезгав, сякаш бе прекарал твърде много часове в пеене, докато готвеше.

— Да, обичам.

— Отлично! — Пиер забърза обратно надолу по коридора.

— Вечерята е в шест — осведоми ме Журден. — Агнес, защо не разведеш Амадин из къщата? И да я упътиш до стаята й?

Точно когато Жан Давид влезе, понесъл сандъка ми, Агнес ме поведе из първия етаж и ми показа трапезарията, малкия салон, спартански обзаведения кабинет на Журден и библиотеката, която беше претъпкана с книги и инструменти. Знаех, че Журден беше адвокат и въпреки това къщата му бе еклектично внушителна и излъскана, издавайки характера на човек, който беше образован и изглежда се отнасяше благосклонно към областите на изкуството. Почувствах се като у дома си и ме заля облекчение; това беше последното нещо, което очаквах — да се почувствам спокойно и непринудено на ново място.

— Синът на Журден музикант ли е? — попитах, обхващайки с поглед разпръснатите нотни листове по спинета със затворен капак, купчините книги на пода, които полите ми заплашваха да преобърнат, и старата лютия, изправена върху един стол като домашен любимец, който чака завръщането на господаря си.

— Всъщност да, мистрес — отговори Агнес с изпълнен с гордост глас. — Той е адепт по музика.

Само си представете. Защо Журден не ми бе споменал тази подробност?

— И е част от група музиканти? — Погледнах припрения му нечетлив почерк, счупените перодръжки и мастилниците с наполовина измъкнати коркови запушалки.

— Да. Много е изискан и начетен — продължи Агнес, грейнала. — Сега нека ви отведа на втория етаж. Там ще бъде вашата стая, както и тези на младия господин Люк и на мосю Журден.

Последвах я нагоре по ужасно скърцащо стълбище до втория етаж. Там се намираше склад за бельо, както и стаите на Журден и Люк, които тя не отвори, а посочи към затворените им врати, за да знаех кои бяха, и накрая ме отведе надолу по коридора до една стая, разположена в задната част на къщата.

— Това е вашата стая, мистрес — каза Агнес и отвори широко вратата.

Беше прекрасна. Разполагаше с два прозореца, от които се откриваше гледка към реката, с дебели килими по дървените подове и легло с балдахин, в което спокойно можеха да се поберат двама души. Беше семпла и идеална за мен — помислих си, докато се приближавах към малко писалище пред един от прозорците.

— Мосю казва, че вие сте адепт на науките — отбеляза Агнес иззад гърба ми. — Мога да ви донеса, която и да е книга от библиотеката, или да ви осигуря хартия и мастило, ако желаете да пишете.

Нямах си никого, на когото да пиша — помислих мрачно, но въпреки това се усмихнах:

— Благодаря, Агнес.

— Ще отида да ви извадя вода, за да се освежите преди вечеря. — Тя направи лек реверанс и си отиде.

Жан Давид вече беше поставил кедровия ми сандък в долния край на леглото и макар да знаех, че беше добра идея да разопаковам нещата си, се чувствах твърде уморена. Легнах на леглото си, загледана нагоре към тюления балдахин. Дали Агнес и Пиер бяха наясно с положението ми? Дали Журден им имаше достатъчно доверие, за да им кажеше за спомените ми? А синът му, този Люк? Той знаеше ли?

Запитах се колко ли време щях да живея тук, колко време оставаше, преди да тръгнем по следите на камъка. Месец? Половин година?

Времето, моят отколешен заклет враг, сякаш ми се присмиваше, когато затворих очи. Часовете започнаха да се точат непоносимо бавно, подигравайки се с мен. Един-единствен ден щеше да ми се струва като месец. Един месец — като година.

Исках да се втурна, исках да се забързам и да стигна до края на това пътуване.

Заспах с такива желания, търкалящи се из сърцето ми като камъни, падащи в кладенец.

Събудих се точно преди зазоряване в утробата на най-студения час от нощта.

Седнах рязко напред, несигурна къде се намирах. На писалището гореше свещ, чийто восък почти напълно се беше стопил. Със замъглен и размътен поглед огледах обкръжението си на бледата светлина и си спомних. Това беше новата ми стая в дома на Журден. И сигурно бях проспала вечерята.

Някой ме беше завил с юрган. Най-вероятно Агнес.

Измъкнах се от леглото и взех свещта; празният ми стомах роптаеше от глад. Слязох боса по стълбите и си отбелязах кои стъпала скърцаха, за да ги избягвах в бъдеще. Точно се канех да се отправя към кухните, когато кадифената тъмнина на библиотеката и наситеният аромат на книги и хартия ме застигнаха в коридора.

Влязох вътре, като внимавах къде стъпвах. Чудатите купчини от книги разпалиха интереса ми. Винаги съм била същата, трупайки странни купчини книги още от мига, в който избрах науките. Коленичих да разгледам какви заглавия имаше в едната от тях, оставих свещта си настрана и започнах да ги прехвърлям. Астрономия. Ботаника. Теория на музиката. История на фамилията Рено…

Помислих си, че вече бях чела повечето. Точно посягах към следващата купчина, когато през тъмнината проговори непознат глас…

— О, здравейте.

Извъртях се рязко, като съборих купчината книги и едва не подпалих къщата. Улових свещта точно преди да политне към пода и се изправих, сърцето ми блъскаше ускорено в гърдите ми.

На мъждивата светлина от свещта си видях млад мъж, изтегнат в креслото, с лютнята в ръце. Дори не бях забелязала, че седеше там.

— Простете. Не исках да ви стряскам — извини се той, с пресипнал от съня глас.

— Ти сигурно си Люк.

— Да. — Той се усмихна сънливо, а после потърка носа си. — Ти трябва да си сестра ми.

— Спеше ли тук? — прошепнах. — Много съжалявам. Не биваше да слизам толкова рано.

— Не съжалявай — успокои ме той и остави лютнята, за да се протегне. — Понякога спя тук, когато се прибера късно. Защото стълбите скърцат.

— И аз открих същото.

Люк се прозя и се облегна назад в креслото, за да ме огледа на светлината на пращящата свещ.

— Прелестна си.

Стоях застинала, несигурна как трябваше да реагирам. А после той ме смути още повече, когато се изправи тромаво на крака и ме обви в здрава прегръдка, сякаш ме беше познавал цял живот и бяхме разделени от години.

Ръцете ми бяха вдървени, когато бавно отвърнах на тази проява на привързаност.

Той беше висок и кльощав, миришеше на дим и нещо пикантно, което сигурно беше ял за вечеря и бе разсипал по ризата си. Отдръпна се от мен, но дланите му останаха върху ръцете ми.

— Амадин. Амадин Журден.

— Да?

Той сведе към мен усмихнато лице:

— Щастлив съм, че си тук.

Тонът му ми подсказа, че знаеше. Знаеше за спомените и целта ми.

— Както и аз — отвърнах със слаба усмивка.

Не беше красив. Лицето му беше безцветно, челюстта му — леко изкривена, носът му — прекалено дълъг. Гъстата му тъмнокестенява коса стърчеше във всички посоки. Но в сивите му очи имаше нещо много мило и открих, че колкото повече се усмихваше, толкова по-привлекателен и миловиден ставаше.

— Най-сетне имам сестра-адепт. Баща ми казва, че си адепт на науките.

— Д-да. — Е, почти адепт на науките. Но мисля, че той също знаеше това, защото не ме притисна да кажа нещо повече по въпроса. — А ти си магистър по музика, нали?

— Какво го издаде? — подхвърли закачливо той. — Безпорядъкът или инструментите ми?

Усмихнах се, мислейки си за Мерей. Двамата с Люк щяха да се разбират добре.

— Всички тези книги твои ли са? — посочих купчините.

— Три четвърти от тях — да. Останалите са на баща ми. И като говорим за него — как мина пътуването до тук? Чух, че сте имали… сблъсък.

Последното, което исках, беше да изглеждам неспокойна и малодушна сред тези хора. Така че отметнах косата от очите си и казах:

— Да. Баща ти се справи с това доста… как е думата?

— Жестоко? — подсказа той.

Не исках да потвърждавам или да възразявам, така че си замълчах.

— Съжалявам, че това е било първото ти впечатление от него — каза Люк с леко насмешливо сумтене, — но никога преди не е имал дъщеря. Чувам, че е далеч по-досадно, отколкото да имаш син.

— Досадно ли? — повторих, възмутено повишавайки тон. В името на светците, нима наистина бях напът да се скарам с Люк Журден десет минути след запознаването ни?

— Не знаеш ли, че дъщерите са далеч по-ценни и почитани от синовете? — отвърна той; веждите му бяха извити, но погледът — все още мил. — Бащите са… да, доволни да имат един-двама сина, но в действителност искат дъщери? И поради това, един баща би погубил всеки, който дръзне да си помисли да застраши дъщеря му?

Издържах на погледа му; в ума ми бушуваха въпроси. Все още не се чувствах достатъчно удобно, нито достатъчно смела, за да изразя гласно мислите си. Но се замислих върху думите му, защото това не беше типична валенианска представа. В южното кралство дъщерите бяха обичани, но синовете наследяваха всичко; титли, пари, имоти. Тезата на Люк олицетворяваше много стар мевански начин на мислене; желанието да имаш и отгледаш дъщери, да ги обичаш и цениш. Всичко се дължеше на влиянието на Лиадан Кавана.

— Тоест, разбира се — продължи да бъбри той, — докато бащите успеят да научат дъщерите си да се защитават сами. Тогава не им се налага да се тревожат толкова много за тях.

Още една практична идея на Мевана — жена с меч.

— Хмм — изхъмках най-накрая, имитирайки звука, типичен за Журден.

Люк го разпозна и усмивката му стана по-широка:

— Виждам, че общуването с нас вече започва да ти се отразява.

— Е, сега съм ти сестра.

— И отново, много съм щастлив, че си тук. Сега, разполагай се като у дома си, Амадин. Чувствай се свободна да се насладиш на всяка книга, която поискаш. Ще се видим на закуска след час. — Намигна ми, преди да си тръгне. Чух как стъпалата скърцаха, докато се качваше по тях, вземайки по две наведнъж нагоре към стаята си.

Най-накрая избрах една книга и се настаних в креслото, скрито зад клавесина, загледана как първата светлина на зората се прокрадва в стаята. Опитах се да чета, но къщата започваше да се оживява. Заслушах се как Агнес крачеше насам-натам, докато отваряше капаците на прозорците, метеше пода и подреждаше порцелановите съдове на масата за хранене. Чух как Пиер си подсвиркваше, звънтенето на тенджерите и из къщата се разнесоха уханията на пържени яйца и цвъртящо овче месо. Слушах как Жан Давид вървеше по коридора със скърцащите си кожени ботуши, проправяйки си път към кухнята, душейки като хрътка по следите на кокал. Последваха стъпките на Журден, докато слизаше по стълбите; прокашля се, когато минаваше край библиотеката и влизаше в трапезарията.

— Амадин будна ли е вече? — чух го да пита Агнес.

— Не съм я проверявала. Да погледна ли? Бедното момиче изглеждаше толкова изтощено снощи… — Сигурно му наливаше чаша кафе. Усетих аромата му — тъмна, плътна живителна течност — и от него стомахът ми изръмжа ожесточено, наистина не знаех как не го бяха чули из цялата къща.

— Не, остави я да спи. Благодаря, Агнес.

След това чух леката и енергична походка на Люк по скърцащите стълби. Чух го как влизаше в трапезарията, поздравяваше баща си и после попита:

— Е, къде е тази моя нова сестра?

— Ще дойде. Сядай, Люк.

По пода се чу стържещ звук от издърпан стол. Долових звън на порцелан и загледах как свещта ми изгаряше и последния остатък от фитила си, накрая угасна с тънка струйка дим. Изправих се, осъзнавайки, че косата ми беше оплетена, а роклята ми — безнадеждно измачкана от съня и пътуването. Постарах се да прибера в плитка провисналите си кичури, надявайки се, че не приличах на привидение, когато влязох в трапезарията.

Щом ме видя, Люк се изправи — един от тези аристократични валениански обичаи, — но в бързината си накара всичко по масата да се разлюлее и да задрънчи.

— А, ето те и теб — каза Журден и положи ръка върху потрепващия порцелан, преди нещо да се разлееше. — Амадин, това е синът ми, Люк.

— Приятно ми е да се запознаем, Амадин — каза Люк с развеселена усмивка и полупоклон. — Надявам се, че спа добре през първата си нощ тук.

— Да, благодаря, че попита — отвърнах и се настаних в стола срещу неговия.

Агнес дойде да ми налее чаша кафе. Едва не изпъшках от удоволствие и й благодарих, докато поставяше каничка сметана и купичка с бучки захар до чинията ми.

— И така, Амадин — каза Люк, докато мажеше конфитюр върху препечената си филийка. — Разкажи ни повече за себе си. Къде си израснала? Колко време беше в Магналия? — Беше измил и сресал назад косата си, и бях поразена колко различно изглеждаше на дневна светлина. Но предполагах, че сенките умееха да променят начина, по който човек запомняше лицето на непознат.

Поколебах се и хвърлих поглед към Журден.

Очите на моя приемен баща вече се бяха спрели върху мен.

— Всичко е наред — промърмори той. — Можеш да имаш доверие на всеки в тази къща.

Значи всички тук бяха или щяха да бъдат въвлечени в евентуалните планове, които правехме за намирането на камъка.

Отпих от кафето, за да прочистя паяжините на изтощението си, а после започнах да им разказвам толкова, колкото смятах, че можех спокойно да споделя. По-голямата част от него вече бе известна на Журден. Въпреки това той слушаше внимателно, докато ровех из миналото си. Времето, което бях прекарала в сиропиталището, молбата на дядо към Вдовицата, седем години в Магналия, направени опити за овладяване на всяка област на изкуството, но само една — почти овладяна…

— А кой е наставникът ти? — попита Люк. — Може би го познавам.

Най-вероятно не — помислих си, като си спомних колко мълчалив и сдържан бе Картие, как бе прекарал седем години от живота си, предано служейки на Магналия, изливайки познанията си в Сири и мен.

— Казва се Картие Еваристе.

— Хмм. Никога не съм чувал за него — каза моят брат-адепт, като изстъргваше последните остатъци от яйца в чинията си. — Но сигурно е много начетен, за да е ариал в такова уважавано заведение като Магналия.

— Много е начетен и пламенен — съгласих се и отпих нова глътка кафе. — Той е както учител, така и историк.

— Знае ли, че си тук? — Люк облиза пръсти. Определено му липсваха валениански маниери на хранене, но си замълчах, сякаш не бях забелязала.

— Не, никой не знае къде съм и с кого съм. — Отново почувствах погледа на Журден върху себе си, сякаш започваше да разбира колко болезнено бе това споразумение за мен.

— Трудно е да предвидим кога ще можем да си върнем камъка — каза Журден. — Това ще зависи отчасти от теб, Амадин, и не го казвам, за да те притискам, но наистина имаме нужда да се прояви още някой от спомените на твоя предтеча; някой от тях евентуално ще ни даде конкретна насока в коя гора е заровен камъкът. В Мевана има четири големи гори, без да споменавам всички гъсталаци и горички, които не заслужават да фигурират на картата.

Преглътнах и почувствах как парче препечена филийка стържеше в гърлото ми.

— Как бихте искали да направя това? Аз… нямам контрол над тях.

— Известно ми е — отвърна Журден. — Но когато Вдовицата изпрати писмото си, твърдейки, че има възпитаничка, посветила се на науките, която е наследила спомените на меванските си предци… започнах да правя собствено проучване по въпроса. Люк откри някои документи в архива в Деларош, които се оказаха безполезни, но един от клиентите ми — също адепт на науките, който е прочут лекар — извърши прекрасно проучване по темата. — Загледах как Журден бръкна във вътрешния джоб на жакета си. Вместо да извади кама, този път измъкна сноп книжа и ми ги подаде: — Това е досието му, което той великодушно ми зае. Ето, погледни.

Поех ги внимателно, усещайки колко са протрити. Почеркът бе остър и наклонен, и покриваше плътно страница след страница. Докато Агнес разчистваше порцелановите съдове, оставих очите си да се придвижат по думите.

Между преживяванията със спомените на предците на петимата ми пациенти съществуват големи разлики; от възрастта, с която започват, до дълбочината им и времето, до което се простират, но установих една неотменна черта; спомените са трудни за контролиране или потискане без предишно познание за прародителя.

На спомените не може да бъде наредено да започнат без някаква връзка (гледка, мирис, вкус, звук или някакъв друг сетивен път) и е трудно да бъдат възпрени щом потокът започне.

Спрях за миг; погледът ми още кръжеше по думите, докато се опитвах да асимилирам това. Погледнах следващата страница и прочетох:

Десетгодишно момче, паднало от коня си; сътресение, странни спомени, които изплуват на повърхността и го заставят да се изкачи на най-високата камбанария. Прадядо му бил прочут крадец, живял в потайните кътчета и сенките на камбанарията. Млада жена, неуспяла да стане адепт на духовитостта, чиято родова памет била пробудена, след като скочила от мост в Деларош, за да се удави…

— Искате да се опитам със сила да установя връзка? — попитах и вдигнах поглед към Журден.

— Не непременно със сила — поправи ме той. — А да насърчиш осъществяването на такава. Люк ще ти помогне с това.

Моят брат-адепт се усмихна и вдигна към мен чашата си с кафе.

— Не се съмнявам, че можем да постигнем това, Амадин. Татко вече спомена другите връзки, които си установила; чрез книгата, чрез музиката, и чрез раната си. Мисля, че можем лесно да предизвикаме появата на друг спомен.

Кимнах, но не се чувствах толкова уверена като него. Моят предтеча беше живял сто и петдесет години преди мен. Не беше просто мъж, а чистокръвен меванец. Не беше израсъл сред вежливо общество, а в свят на мечове, кръв и мрачни замъци. Наистина нямахме много общи неща.

Именно затова бях тук. Затова седях на тази маса с Алдерик Журден, който всъщност беше някой друг, когото не се предполагаше да познавам, и с родния му син, Люк. Ние тримата щяхме да открием и върнем Камъка на здрача, да съборим от власт крал Ланън и да поставим на трона Изолда Кавана.

Така че налях още малко сметана в кафето си, а после вдигнах чашата си и казах възможно най-бодро:

— Отлично! Кога започваме?