Ребека Рос
Бунтът на кралицата (18)

Шестнайсет
Безмилостното перо

Чаках на стълбите и гледах как следобедната светлина се превръщаше в здрач; тъпа болка туптеше в главата ми. Но не смятах да помръдна не и докато не успеех да изясня някои неща с Журден. Вратата на кабинета най-сетне се отвори и в коридора се разля светлина от свещи, бързо се изправих; стъпалото изскърца под мен.

Люк и непознатият излязоха първи, отправяйки се надолу по коридора към кухнята. А после дойде Журден. Застана на прага и усети погледа ми, вдигайки очи към мястото, където стоях.

— Татко?

— Не сега, Амадин. — Понечи да последва Люк и непознатия в кухнята, пренебрегвайки ме нарочно.

Гняв закипя в гърлото ми, когато се качих и по последното стъпало и го последвах в коридора.

— Знам кой сте — казах; думите ми го удариха като камъни, запратени в гърба му. — Може и да не сте лорд Кавана Умния, но навярно сте лорд Морган Ловкия?

Журден се закова на място, сякаш бях опряла нож в гърлото му. Не се обърна; не можех да видя лицето му, но забелязах ръцете му да се свиват в юмруци отстрани до тялото.

— Или сте лорд Маккуин Непоколебимия? — довърших. Това име едва се беше отронило от връхчето на езика ми, когато той ми се нахвърли, с побледняло от ярост лице, докато ме хващаше за ръката над лакътя и ме издърпваше в кабинета си, затръшвайки вратата зад нас.

Трябваше да се изплаша. Никога не го бях виждала толкова бесен дори и когато се нахвърли върху обирджиите. Но в ума ми нямаше място за страх, защото бях изрекла истина — бях го назовала по името, което никога не беше искал да узная. И оставих това име да попие в мен, оставих истината за самоличността му да се настани в сърцето ми.

Маккуин. Един от тримата мевански лордове, който храбро се беше опитал да си върне трона преди двайсет и пет години. Чиито планове да детронира Ланън и да коронова най-голямата дъщеря на Кавана бяха рухнали в пепел, а впоследствие съпругата му бе убита; той бе избягал със сина си, за да се крие и да страда мълчаливо.

— Амадин… — прошепна той; гласът му прозвуча сподавено, когато произнесе името ми. Нажежената до бяло ярост бе изчезнала, оставяйки след себе си изтощение, когато Журден се свлече в стола си. — Как? Как се досети?

Седнах бавно в един от другите столове и зачаках да ме погледне.

— Знам, че сте меванец, откакто ви видях да поваляте крадците с лекота.

Той най-сетне срещна погледа ми; очите му бяха кървясали.

— Сега проумявам защо реагирахте толкова свирепо. Готов сте да опазите близките си на всяка цена, защото, сега разбирам, че сте изгубили някого, който ви е бил много скъп. А после този… непознат… спомена, че бил чакал двайсет и пет години — продължих и преплетох студените си пръсти. — Преди двайсет и пет години трима храбри мевански лордове щурмували замъка, надявайки се да поставят на трона законната дъщеря, да го отвоюват от жесток и несправедлив крал. Тези лордове били Кавана, Морган и Маккуин, и макар да се укриват, имената им не са забравени — саможертвата им не е забравена.

Той издаде звук, в който се преплитаха смях и стон и покри очи. О, сърцето ми щеше да се скъса, когато чух болката на такъв човек, когато осъзнах от колко отдавна се криеше, носейки вината за онова клане.

Той свали ръце; по миглите му още блестяха няколко сълзи, но той се засмя:

— Трябваше да се досетя, че си прозорлива и лукава. Ти си от рода Аленах.

Сърцето ми изстина при звука на това име и го поправих с думите:

— Причината не е в това, а защото съм адепт на науките и ми преподаваха история на Мевана. Смятахте ли някога да ми кажете истината?

— Не и докато Изолда не бъде коронована. Мълчах само за да те предпазя, Амадин.

Не го вярвах. Не проумявах, че приемният ми баща беше един от бунтовните мевански лордове, че притежателят на име, за което Картие беше разказвал, сега седеше пред мен на живо, от плът и кръв.

Хвърлих поглед към разпръснатите по писалището му книжа, бях зашеметена. Погледът ми беше привлечен от нещо познато… пергаментов лист с изображението на кървящо перо, което нямаше как да сбъркам. Посегнах към него; Журден гледаше как вдигах илюстрацията с треперещи пръсти.

— Вие сте „Безмилостното перо“ — прошепнах; очите ми се стрелнаха към неговите.

— Да — отвърна той.

Заля ме вълна от благоговение и тревога. Спомних си всички памфлети, които бях чела, колко смели и убедителни бяха думите му. И в този момент получих отговор на моя въпрос; защо искаше да унищожи северния крал. Заради Ланън беше изгубил съпругата си, земята си, хората си, честта си.

Прочетох думите, които бе надраскал под рисунката — разхвърляна първа чернова на предстоящата му публикация:

Как да поискате прошка за това, че с право сте се вдигнали на бунт срещу човек, който се мисли за крал: Предложете първо главата си, после верността си…

— Аз… не мога да повярвам — признах и оставих листа на писалището.

— Кой смяташе, че е Безмилостното перо, Амадин?

Свих рамене:

— Наистина не знам. Някой валенианец, който обича да се присмива на Ланън и на настоящите събития.

— Нима мислеше, че избягах тук, за да се спотайвам, да стоя безучастно, да се превъплътя във валенианец и да забравя кой съм? — попита той.

Не отговорих, но погледът ми издържа на неговия; емоциите ми още бушуваха.

— Кажи ми, дъще — каза той като се наведе напред. — От какво се нуждае всяка революция?

Отново мълчах, защото наистина не знаех.

— За една революция са нужни пари, вяра и хора, готови да се борят — отвърна той. — Започнах да списвам „Безмилостното перо“ преди почти две десетилетия, с надеждата да пробудя както меванците, така и валенианците. Дори ако Вдовицата никога не ми бе казала за теб и за спомените ти… щях да продължа да разпространявам „Безмилостното перо“ докато стана деветдесетгодишен и крехък, докато хората — валенианци, меванци или двата народа, обединени — най-сетне въстанат, със или без магия.

Запитах се какво ли бе усещането — беше прекарал повече от двайсет години, укривайки се, оставяше анонимните си думи бавно да подкопават валенианското неведение и меванския страх. И бе готов да го прави в продължение на още двайсет, ако бе нужно, докато се сдобиеше с нужните пари, убеждение и хора, за да го направи възможно.

— Без мен и моето обещание за камъка… — казах, прочиствайки гърло. — Какво възнамерявахте да правите?

Журден събра пръстите си и подпря брадичка върху тях:

— Понастоящем сме привлекли към каузата си трима валениански благородници, които осигуриха средства и обещаха войници, които да се бият. Въз основа на това предполагаме, че можем да вдигнем успешна революция след четири години.

За двайсет и пет години си беше осигурил подкрепата само на трима валениански благородници. Размърдах се в стола си:

— Това няма ли да разпали война, татко?

— Със сигурност. Тази война се готви от сто трийсет и шест години.

Взирахме се един в друг. Поддържах предпазливо и сдържано изражение, макар че представата за война караше сърцето ми да повехне. Внезапно ме завладя страхът от конфликт, от битки, пролята кръв и смърт.

— А ако помолите Ланън да ви прости? — осмелих се да попитам. — Дали ще е готов за промяна? За преговори?

— Не.

— Нима няма съветници? Поне един човек, който би ви изслушал?

Той въздъхна:

— Нека ти разкажа една кратка история. Преди трийсет години често присъствах на кралските посещения. Веднъж седмично Ланън сядаше на трона си и изслушваше жалбите и молбите на хората. Стоях сред тълпата и бях свидетел заедно с другите лордове. Не мога да ти опиша колко пъти виждах мъже и жени — деца — насечени на парчета до столчето за крака в подножието на трона; пръсти и езици, очи и глави. И всичко беше само защото се осмеляваха да поискат нещо от него. А аз гледах, боейки се да проговоря открито. Всички се страхувахме да му противоречим открито.

Помъчих се да си представя сцената, която ми описваше, помъчих се да проумея, че подобно насилие се случваше на север оттук.

— Значи няма мирен начин да се промени?

Той най-сетне проумя въпросите ми, ужаса в очите ми:

— Амадин… да донесеш камъка и да съживиш магията е най-мирният път към справедливостта. Не мога да обещая, че няма да има конфликт или битка. Но наистина те уверявам, че без теб в крайна сметка ще избухне война.

Прекъснах зрителния ни контакт и сведох поглед към гънките на роклята си. Той мълчеше, даваше ми време да проумея наученото, знаеше, че кипях от нови въпроси.

— Откъде познавате Вдовицата? — попитах.

Журден си пое дълбоко дъх и си наля чаша ликьор. Напълни една и за мен. Долових в този жест тихата му покана, като знак, че се готвеше да ми разкаже някои мрачни събития, и с благодарност приех питието.

— Преди двайсет и пет години — подхвана той, — се присъединих към лорд Морган и лорд Кавана в плановете им да свалят Ланън от власт, да поставят на трона най-голямата дъщеря на Кавана. Тя притежаваше следа от онази древна, магична кръв, според родословието им имаше далечна връзка с първата кралица, Лиадан, но нещо повече… вече не желаехме да служим на зъл крал, който ни манипулираше, потискаше жените ни, погубваше всички, дори децата, ако го погледнеха неправилно. Знаеш, че се провалихме, че другите лордове не пожелаха да се обединят с нас, защото ни липсваха Камъкът на здрача и Канонът на кралицата. Не се съмнявам, че ако разполагахме дори само един от тези артефакти, другите Домове щяха да се сплотят около нас.

Той отпи глътка ликьор и завъртя стъклената чаша в ръцете си. Направих същото, подготвяйки се за най-трудната част от историята.

— Предаде ни един от другите лордове, който беше обещал да се присъедини към нас. Ако не беше неговата измяна, можеше и да надвием Ланън, понеже плановете ни зависеха от елемента на изненада. Тихомълком събрахме силите на нашите три Дома, нашите мъже и нашите жени, и планирахме да щурмуваме замъка, да направим нещата възможно най-мирно, да организираме на Ланън истински съдебен процес. Но той ни разобличи и изпрати войската си да ни пресрещне на полето. Последва кървава битка, в която съпругите ни бяха покосени, дъщерите ни — изклани. И въпреки това той искаше ние, неговите бунтовни лордове, да оцелеем, да бъдем изправени пред него за мъчително наказание. И ако не беше Люк… ако нямах сина си, когото се бях заклел да опазя, докато съпругата ми умираше в ръцете ми… щях да ги оставя да ме заловят.

Но аз взех Люк и побягнах, както сториха лорд Кавана и най-малката му дъщеря, както направиха лорд Морган и синът му. Бяхме изгубили всичко друго; съпругите си, земите си, Домовете си. И въпреки това останахме живи. И въпреки това нашите Домове не бяха мъртви, заради децата ни. Побягнахме на юг към Вадения, знаейки, че можехме да предизвикаме война, като избягаме в друга страна, че Ланън никога няма да спре да ни търси, защото той не е глупак. Знае, че един ден ще се върнем за него, за да отмъстим за кръвта на жените си.

Той пресуши ликьора си. Аз последвах примера му, усещах огъня да се разлива из всяка извивка и кътче на тялото ми. В мен се пробуждаше справедлив гняв, жажда за отмъщение.

— Навлязохме възможно по на юг във Вадения, като се придържахме към горите, пасищата, селските области — продължи Журден с дрезгав глас. — Но Люк се разболя. Беше само на една година и аз гледах как бавно изнемощяваше в прегръдките ми. В една бурна нощ се осмелихме да почукаме на вратата на красиво имение насред едно поле. Беше Магналия.

Почувствах как сълзите преливаха по краищата на очите ми, когато ме погледна и осъзнах какво се готвеше да каже.

— Вдовицата ни прие, без да задава въпроси — каза той. — Сигурно се е досетила, че бягахме, че можехме да й навлечем неприятности. Вестта за касапницата още не бе прекосила канала, но й казахме кои бяхме, какво щеше да й коства гостоприемството й. Тя ни позволи да спим на сигурно място, облече ни, нахрани ни и повика лекар да се погрижи за сина ми. А после даде на всеки от нас по една кесия монети и ни каза да се разделим и да се установим във Валения, че денят на разплатата щеше да дойде скоро, ако проявяхме търпение и изиграехме козовете си разумно.

Той си наля нова чаша ликьор и разтърка слепоочията си:

— Постъпихме както ни посъветва. Приехме валениански имена и тръгнахме по отделни пътища. Аз се установих в Бомонт, станах саможив и необщителен адвокат, наех учител по музика да обучи сина ми, за да стане адепт, да превърне Люк във валенианец, доколкото беше възможно. Морган се засели в Деларош, а Кавана отиде на юг в Перин. Но не губехме връзка. А аз никога не забравих добротата на Вдовицата. Отплатих й се, пишех й, дадох й да разбере, че й бях изключително задължен. — Очите му се стрелнаха към моите. — Изглежда е била права; картите най-сетне се подредиха.

Посегнах към гарафата с ликьор само защото почувствах тежестта на тази надежда. Той се нуждаеше от мен, за да намеря камъка. А ако не успеех да го направя? Ами ако плановете отново се проваляха?

— Татко — промълвих и срещнах погледа му. — Обещавам ви, че ще сторя всичко по силите ми, за да открия и върна камъка, ще ви помогна да постигнете справедливост.

Той прокара ръка през кестенявата си коса, побелелите кичури блестяха като сребро в светлината на свещите.

— Амадин… Не смятам да те изпращам в Мевана.

За малко щях да се задавя и да изплюя ликьора си:

— Какво? Нали от мен се очаква да открия камъка?

— Да и не. Ще ни кажеш как да го намерим. Люк ще го прибере.

Това не ми хареса. Изобщо. Вместо да споря с него, след като така великодушно бе разкрил болезненото си минало, се облегнах назад в стола. Едно по едно — казах си.

— Имахме уговорка — напомних му спокойно.

Той се поколеба. Знаех, че изпитваше ужас да не ми се случеше нещо, да ме изпратеше на смърт или дори по-лошо. Съпругата му беше умряла в ръцете му, на подгизнало от кръв поле, където се бе провалил. И знаех, че беше твърдо решен участта ми да не повтори нейната. Нима вече не го бях видяла да отвръща с насилие, когато бях застрашена? А дори не му бях истинска дъщеря.

Това извикваше меванското у него, което бях видяла и у Люк. Меванските мъже не търпяха никаква заплаха, отправена към жените им.

Което означаваше, че беше нужно да придобия по меванско държание. Трябваше да се науча как да си служа с меч, как да се разпореждам с тези упорити мъже.

— Уговорката ни беше да имаш право на глас в плановете — което напълно възнамерявам да спазя — и лично да връчиш камъка на кралицата — отвърна Журден. — Изобщо не сме говорили, че ще отидеш в Мевана и ще вземеш камъка.

Беше прав.

Сподавих един рязък отговор, прокарах го надолу с глътка ликьор и попитах:

— Е, кой е онзи мъж? Непознатият?

— Един от моите верни танове — отговори Журден. — Служеше ми, когато бях лорд.

Очите ми се разшириха:

— Тревожи ли ви това, че ви откри тук?

— Да и не. Това означава, че не съм толкова добре скрит, колкото някога мислех — каза той. — Но той търси от години. И ме познава много добре от приближените на Ланън. Знае как бих мислил, как бих се скрил и как бих действал.

На вратата се потропа тихо. Миг по-късно Люк надникна вътре и ме видя да седя пред Журден, ликьора в ръцете ни, с вълнението, все още светещо в очите ни.

— Вечеря у семейство Лорент — съобщи той; погледът му премина от Журден към мен и обратно към Журден с безброй въпроси.

— Амадин ще ни придружи — каза Журден.

— Отлично — заяви Люк. — Лиъм е в кухнята и се тъпче с гозбите на Пиер.

Предположих, че Лиъм е танът. Но кой беше Лорент?

Още преди въпросът да успее да пробяга по лицето ми, Журден каза:

— Семейство Лорент са кланът Кавана.

Имаше много имена за запомняне — мевански имена, скрити във валениански псевдоними, — започнах мислено да чертая родословие с дълги разклонения. Единият клон бе Маккуин, когото щях да продължа да наричам Журден, за да го предпазя. Друг клон беше Лорент; те бяха отдавна скритите Кавана. А последният клон беше за лорд Морган, с когото тепърва ми предстоеше да се запозная и да науча името, което бе приел.

— Имаш ли нужда да се освежиш, преди да тръгнем, Амадин? — попита Журден, аз кимнах и бавно се надигнах.

Точно щях да подмина Люк на прага, когато се поколебах и безпомощно се обърнах отново:

— Мислех, че семейство Лорент са се установили в друг град.

— Така е — отговори Журден. — Преместиха се тук неотдавна, за да са по-близо.

По-близо до сърцето на плановете за преврат, които неочаквано се бяха променили с моето пристигане.

Замислих се върху цялата ситуация; вълнението се промъкна през сърцето ми, през стомаха ми, през ума ми. Измих си лицето, смених си роклята — Журден бе удържал на думата си и ми беше осигурил нови дрехи, — а после укротих косата си, прибирайки я в корона от плитки.

Журден и Люк ме чакаха във фоайето, безмълвно излязохме в нощта и тръгнахме към градската къща на семейство Лорент.

Живееха през три улици източно в периферията на града; тих квартал, далече от пазара и от любопитни очи. Журден не си направи труда да позвъни на звънеца; почука бързо четири пъти. Вратата се отвори моментално и една по-възрастна жена с ленена забрадка и червендалесто лице ни пусна вътре; погледът й се задържа върху мен, сякаш можеше да съм опасна.

— Тя е една от нас — каза Журден на жената-шамбелан, която кимна сковано, а после ни поведе надолу по тесен коридор към трапезарията.

Дълга дъбова маса беше обточена със свещи и по нея беше разпръсната лавандула; блюдата и калаените чаши блестяха като утринна роса. Начело на масата седеше по-възрастен мъж; чакаше ни. Когато влязохме, се изправи с гостоприемна усмивка на лицето.

Беше белокос, висок, широкоплещест и с ясно оформени, чисти черти на лицето. Може би наближаваше края на шейсетте, но при меванските мъже понякога беше трудно да се определи. Те се състаряваха по-бързо от валенианците, понеже обичаха да бъдат навън. Очите му бяха тъмни, благи, и ме откриха веднага.

— А, това сигурно е вашата дъщеря-адепт, Журден — каза той и ми протегна голямата си, обсипана с белези ръка.

Точно така; меванските мъже се ръкуваха. Обичаят водеше началото си от свирепите времена; за да бяхте сигурни, че гостите ви не криеха остриета в ръкавите си.

Усмихнах се и оставих ръката си да се отпусне в неговата.

— Аз съм Амадин Журден.

— Хектор Лорент — отвърна мъжът и сведе глава. — В едно друго време бях Брендън Кавана.

При звука на името, изречено от устните му, ме побиха тръпки; той накара миналото внезапно да ми се стори по-близко и по-ясно, сякаш дните на кралиците се събираха в сянката ми.

Но нямах време да му отговоря. Зад мен се разнесоха тихи стъпки; една гъвкава фигура се докосна леко до рамото ми, преди да застане до Хектор Лорент. Видях млада жена, която не беше много по-голяма от мен, с коса, подобна на буен водопад от тъмночервени къдрици, с лунички, посипали се като звезди по бузите й. Имаше очи като на кошута — големи и кафяви — и в ъгълчетата им се появиха ситни гънки, когато ми се усмихна предпазливо.

— Изолт, това е дъщеря ми Амадин — представи я Журден. — Амадин, позволи ми да те запозная с Изолт Лорент — Изолда Кавана — бъдещата кралица на Мевана.