Ребека Рос
Бунтът на кралицата (10)

Осем
Лятното слънцестоене

Шатрите бяха общо шест на брой — от центъра се раздипляше една голяма палатка, заобиколена от пет по-малки, които наподобяваха белите венчелистчета на роза. Всяка дървена греда беше обилно окичена с бръшлян, всеки коридор бе увенчан с арки от румени божури, кремави хортензии и гирлянди от лавандула. Сребърни фенери се поклащаха, окачени на шнурове, кръжащи като светулки; свещите им изпълваха нощта с ухание на орлови нокти и розмарин.

Рязко спрях на моравата, обзета от колебание. Тревата хрущеше под чехлите ми, когато чух бавното, прелъстително подръпване на струните на лютнята на Мерей. Нейната музика ме привлече към първата палатка, подкани ме да разтворя платнището и да вляза в пърхащата бяла батиста, сякаш се вмъквах в леглото на непознат.

По тревата бяха постлани килимчета, бяха подредени дивани и столове, за да улеснят разговорите. Бързо осъзнах, че това беше предназначено изцяло за Мерей, защото наоколо бяха разпръснати инструментите й — блестящият й клавесин, цигулката й, тръстиковата й флейта чакаха реда си да почувстват докосването й. Тя седеше на отрупана с възглавнички пейка и свиреше на лютнята си пред две жени и един мъж. Нейните трима покровители.

Задържах се при отвора на палатката, където тъмнината на нощта се процеждаше вътре, а сенките ме прикриваха. Там, далеч вдясно, беше наставницата на Мерей, Евелина. Преподавателката по музика наблюдаваше мълчаливо; по очите й блестяха сребристи сълзи, докато слушаше изпълнението на Мерей.

Песента беше наситена и бавна; от звука й ми се прииска да заменя тежката си рокля за по-лека, да танцувам в пасищата, да плувам в реката, да вкуся всяко парченце плод, да изпия всеки лъч лунна светлина. Накара ме да се почувствам стара и млада, мъдра и наивна, любопитна и удовлетворена.

Музиката й винаги ме беше преизпълвала. Бе имало безбройни вечери, когато свиреше за мен в стаята ни, когато бях изморена и обезсърчена, когато се чувствах, сякаш не бях на мястото си и никога нямаше да бъда.

Нейната музика бе като хляб и вино… питателна, насърчаваща.

Открих, че също бършех сълзи от очите си.

Движението ми сигурно беше привлякло погледа й. Мерей вдигна очи и ме видя; песента й не се разколеба дори за миг, по-скоро намери нов хор и тя се усмихна. Надявах се, че я вдъхновявам толкова, колкото и тя мен.

И така се промъкнах от нейната палатка към следващата, като следвах бръшляна и цветята, чувствайки се, сякаш влизах в медената пита на някакъв сън.

Тази палатка също беше застлана с килими и обзаведена със столове и дивани. Но имаше три статива, на всеки от които бе изложено великолепно маслено платно. Тръгнах покрай ръба на палатката, отново придържайки се към сенките, докато се възхищавах на шедьоврите на Ориана.

Тя беше облечена в тъмночервена рокля, с черна коса, отметната на врата и прибрана с мрежичка от ковано злато. От всяка страна до нея стоеше по един покровител, докато Ориана им разказваше за работата си. Говореха за маслени бои… Каква била рецептата й за ултрамарин, за умбра? Прокраднах се тихо в следващата палатка, усмихвайки се при мисълта, че предположението ми щеше да се окаже вярно; покровителите щяха да се бият за Ориана.

Третата палатка беше на Сибил. В центъра на килимчетата беше поставена маса, където тя седеше, облечена в смарагдовозелената си рокля от тафта и играеше карти с тримата си потенциални покровители. Смехът й беше като звънче, докато водеше жив, увлекателен разговор с гостите си.

Духовитостта бе областта на изкуството, която откровено ненавиждах. Споровете не ми се отдаваха, речите ме смущаваха и изобщо не ми се отдаваше да водя разговори. Усилията да изкарам тази година като възпитаничка ме бяха накарали да осъзная, че предпочитах тихи пространства и книги пред стая, пълна с хора.

— Какво правиш тук?

Обърнах се да погледна мистрес Терез, която се беше промъкнала до мен като привидение. Това бе другата причина, поради която се представих толкова зле в духовитостта. Терез никога не ме беше приела като своя ученичка.

— Би трябвало да си в собствената си палатка — изсъска тя и разтвори изящно дантелено ветрило. По лицето й се лееше пот и караше кално русата й коса да прилепва към челото й, сякаш беше опръскана с мазнина.

Не си хабих думите да говоря с нея. Не си дадох труд дори да направя реверанс.

Продължих към следващата палатка, която беше на Абри. В средата на помещението имаше ниска, осмоъгълна сцена, фенери с ниско сведени фитили и обръч от дим, който пресъздаваше сърцевината на облак. Там беше моята Абри, с червена като пламък коса, застанала сред тримата си покровители и учителя Ксавие. Бях доволна, че я виждах да се смее и продължаваше да се държи непринудено, дори и в такава неудобна рокля.

Поклонниците на драмата бяха винаги дружелюбни; компанията им бе оживена и забавна. Ако ме видеха да се мотая наоколо, несъмнено щяха да ме повикат да отида при тях, а знаех, че не разполагах с толкова време.

Измъкнах се навън към тясната ивица трева между палатките, признателна за нощния ветрец, който повдигаше горещата завеса на косата ми. Стоях и вдишвах, притиснала ръце към корсажа на роклята си, и гледах как платненият вход на палатката потрепва подканващо, като пяна по течението на река.

Тази палатка беше моя и на Сири; там трябваше бъда още преди час.

Като се наведох съвсем малко, пренебрегвайки корсета си, успях да надникна вътре, да видя постланите на земята килимчета и краката на един от покровителите… лъснат до блясък ботуш… и можех да чуя приглушеното жужене на разговор. Сири говореше, казваше нещо за времето…

— Закъсняваш.

Гласът на Картие ме стресна. Изправих се и се извъртях рязко. Стоеше зад мен на тревата със скръстени ръце.

— Нощта едва е започнала — отвърнах, но по бузите ми избиваше издайническа руменина. — И би трябвало да знаете, че не е възпитано да ме стряскате.

Поднових тайното си наблюдение, колебаех се дали да разтворя платнището и да вляза. Беше още по-лошо сега, когато той беше тук и ставаше свидетел на моя пристъп на малодушие.

— Къде беше? — Картие пристъпи по-близо до мен; почувствах как кракът му докосва полите ми. — Започвах да мисля, че си повикала карета и си избягала.

Усмихнах му се накриво, макар че в този момент мисълта да избягам бе ужасно изкушаваща.

— Честно казано, учителю…

Канех се да кажа още нещо, но думите заглъхнаха, когато погледът ми попадна върху дрехите му. Никога не го бях виждала облечен толкова елегантно. Носеше високи до коленете ботуши, кадифени бричове, черен жакет, окичен с изящни катарами и поръбен със сребърна нишка. Ръкавите му бяха дълги, свободно падащи и бели, косата му — пригладена назад в обичайната опашка, лицето му — прясно избръснато и златисто в светлината на фенерите. Наметалото му на адепт предано пазеше гърба му, като уловено късче синьо небе.

— Защо ме гледаш така? — попита той.

— Как?

— Сякаш никога не си ме виждала прилично облечен.

Изсумтях, все едно се държеше нелепо. За щастие точно в този момент покрай нас мина един сервитьор, който носеше поднос с ликьор. Пресегнах се за един — разсейването беше добре дошло, — хванах стъклената чаша с треперещи пръсти и отпих голяма глътка, после още една.

Може би се дължеше на ликьора или на роклята, или на факта, че той стоеше прекалено близо до мен. Срещнах погледа му, докато стъкленият ръб се докосваше до устните ми, и промърморих:

— Не сте длъжен да ми държите ръката цяла вечер.

Очите му потъмняха при думите ми:

— Не възнамерявам да ти държа ръката, Бриена — каза рязко. — И знаеш какво мисля за подслушването.

— Да, знам много добре — отвърнах с бърза усмивка. — Какво ще бъде тази вечер? Примката на палача или два дни на позорния стълб?

— Милостиво ще ти простя — каза Картие и взе чашата с ликьор от пръстите ми. — И нека да приключим с ликьора засега, докато се нахраниш.

— Чудесно, ще си взема друга — заявих и ръцете ми се спуснаха надолу по роклята, за да ги избърша от потта. Вечерта беше топла. Чувствах как всяка част от бельото прилепва по кожата ми. — Защо трябваше да изберете такава плътна рокля?

Той изпи остатъка от ликьора ми, преди да отвърне:

— Избрах единствено цвета. И цветята ти… и косата ти да остане пусната.

Реших да не отговарям и мълчанието ми го предизвика да ме погледне. Почувствах как погледът му се плъзна от главата ми, цветята ми, после премина по челюстта ми, надолу по шията ми до схванатия ми кръст. Представих си, че ме мислеше за красива, а после се упрекнах, задето хранех такава абсурдна фантазия.

— И така — каза Картие; очите му отново се вгледаха в моите. — Цяла нощ ли смяташ да стоиш навън с мен, или да си намериш покровител?

Изгледах го кръвнишки, преди да събера смелост да вляза в палатката, зарязвайки го в нощта.

Почувствах как четири чифта очи се спират върху мен заради внезапното ми влизане. Там седеше Сири, облечена в тъмносиня рокля, с навита на букли коса, с венец от червени цветя на главата, с бузи, романтично поруменели от приповдигнатото й настроение. До нея седеше жена, тъмнокожа и красиво застаряваща, облечена във великолепен ансамбъл от жълта коприна. А срещу тях в столове седяха двама мъже, с искрящ в ръцете им ликьор. Единият беше по-висок, с прошарена в сиво-кестенява коса, със заострен нос и остра брадичка, сякаш беше издялан от блед мрамор. Другият беше по-млад, с тъмна брада, червендалесто лице, и наперена стойка.

Сири се изправи да ме поздрави:

— Бриена, позволи ми да те запозная с гостите ни. Това е мистрес Моник Лавоа. — Жената в жълто се усмихна. — А това е мастър Брайс Матийо. — Надменният брадат мъж се изправи и вдигна чашата си с ликьор, привеждайки се в поклон. — И мастър Николас Бабино. — Мъжът с кестенява коса и стоически вид също се изправи и се поклони рязко. И тримата покровители носеха пристегнати на яките сини наметала, и тримата бяха адепти на науките.

— За мен е удоволствие — казах и им направих най-дълбокия си реверанс. Макар че Сири ги представи спокойно, имах чувството, че костите ми се бяха измъкнали от ставите си, че бях измамница в тази копринена рокля.

— Навярно може аз да ви отмъкна първа — каза ми Моник Лавоа.

— Разбира се — отвърна Сири, но видях сдържаността в очите й, когато се отдръпна, за да можех да заема мястото й на дивана. Това беше покровителката, която тя искаше. И затова реших да действам предпазливо.

Седнах до Моник, докато Сири заставаше между двамата наставници и ги въвлече в разговор, който накара и двамата да се закискат.

— И така, Бриена — поде Моник и аз оставих целия шум на заден план. — Разкажи ми за себе си.

Бях подготвила няколко отправни точки за опознавателен разговор. Едната беше двойното ми гражданство, другата — обучението под наставничеството на учителя Картие, третата — великолепието на Магналия. Реших да подхвана първата нишка.

— Аз усвоявам науките, госпожо. Баща ми е меванец, майка ми — валенианка. Бях отгледана в сиропиталището на Колбърт, докато ме доведоха тук през десетото ми лято… — И така се лееха думите, кратки и резки, сякаш не можех да си поема достатъчно въздух. Но тя беше мила, с очи, показващи интерес към всичко, което казвах, насърчаващи ме да й разкажа още за уроците си, за Магналия, за любимия си клон от науките.

Най-сетне, след привидно безкрайното несвързано бръщолевене за себе си, тя заговори свободно.

— Аз съм лекар на остров Баскун — каза Моник и прие нова чаша ликьор от един сервитьор. — Израснах на острова, но получих посвещение, когато бях на осемнайсет, и станах помощничка на един лекар. Вече от десет години имам собствена лечебница и аптека, и се опитвам да си намеря нов помощник.

Значи тя принадлежеше към медицинския клон на науките и търсеше адепт, който да й помага. Предлагаше партньорство. И едва бях позволила предложението й да ме изкуши, когато почувствах как разтревоженият поглед на Сири се зарея към нас.

— Навярно би трябвало първо да ви попитам как реагирате на кръв — каза Моник и с усмивка отпи от ликьора си. — Понеже я виждам доста често.

— За щастие, кръвта не ме стряска — отвърнах и тук се появи шансът ми да вмъкна историята си, както ми беше казал Картие.

Разказах й за нараненото чело на Абри — нараняване, което бе получила, след като се спъна на учебната сцена по време на репетицията си. Вместо да повика лекаря, Картие беше позволил на Сири и мен да зашием раната на приятелката си, като ни даваше указания, докато наблюдаваше над раменете ни, а Абри бе останала — за наше удивление — спокойна.

— А, Сири ми разказа същата история — каза Моник и почувствах как лицето ми се стопли. Не се бях сетила да сверя версията си с тази на Сири. — Колко прекрасно, че двете сте могли да работите заедно, за да излекувате приятелката си.

Сири се опитваше да не ме гледа втренчено, но беше чула повторената от мен история и отговора на Моник. Въздухът пукаше от напрежение и се сетих само за един начин да променя атмосферата.

— Да, наистина, мистрес Моник. Но Сири е далеч по-опитна от мен с иглите. Накрая сравнихме шевовете си и моите не бяха толкова чисти и равни като нейните.

Моник се усмихна тъжно, знаейки какво правя; оттеглях се от състезанието. Би трябвало да избере Сири, а не мен.

Върху полите ми падна сянка, когато осъзнах, че младият брадат покровител беше застанал до мен. Беше облечен в черно и сребристо, със строга кройка; ухаеше на кардамон и мента, когато ми протегна бледа ръка с добре оформени нокти.

— Може ли сега аз да ви отмъкна?

— Да, мастър Брайс — отвърнах и благодарих на Моник за отделеното време, докато отпусках пръсти в неговите, като го оставих да ми помогне да стана от дивана.

Не помнех кога за последен път бях докоснала човек от противоположния пол.

Не, чакай, всъщност помнех. Есента, когато дядо ме предаде в Магналия, преди седем години. Беше ме прегърнал и беше ме целунал по бузата. Но от онзи миг насам, единствената проява на привързаност, която бях изпитвала, бе идвала от моите сестри-възпитанички, когато преплитахме пръсти, прегръщахме се или танцувахме.

Неволно изпитах неудобство, когато Брайс продължи да държи ръката ми, отвеждайки ме до един по-тих ъгъл на палатката, където в нежна светлина от свещи бяха подредени два стола.

Седнах и устоях на порива да избърша длан в полите си, докато той ми носеше чаша ликьор. Точно тогава видях, че Картие най-сетне се беше върнал в палатката. Беше заел свободното място на Брайс и говореше с червенокосия покровител; моят наставник, изглежда, се чувстваше непринудено и кръстоса крака.

— Чувам, че имате доста добри познания по история — заяви Брайс, като се настани в стола до мен.

Отместих очи от Картие и казах:

— Може ли да попитам как се сдобихте с тези сведения, мастър Брайс?

— Сири ни осведоми — отговори той. Опитах се да отгатна възрастта му; предположих, че беше някъде в началото на трийсетте. Беше привлекателен, с будни и дружелюбни очи; гласът му беше шлифован, сякаш бе посещавал само най-добрите училища, беше се хранил на най-богатите трапези, бе танцувал с най-прелестните жени. — Което, признавам, ме интересува, защото самият аз съм историк.

Сири бе нарекла и мен историчка. Същото бе направил и Картие, който бе признал, че принадлежеше към този клон, макар да беше избрал да преподава. Очите ми безпомощно се зареяха отново към Картие.

Той вече ме гледаше; наблюдаваше ме с напълно безизразно лице, докато седях в този ъгъл с Брайс Матийо. Сякаш бях непозната за учителя и осъзнах, че Николас с кестенявата коса — му разказваше нещо, а Картие не чуваше нито дума.

Брайс също ми говореше нещо.

Обърнах се обратно към покровителя; кожата ми се бе просмукала от пот в горещината на вечерта.

— Простете, мастър Брайс. Не чух какво казахте.

— О. — Той примигна. Ясно ми беше, че не бе привикнал да го пренебрегват. — Попитах ви дали бихте искали да поговорите за любимото си родословие. Понастоящем работя за кралските писари, за да се уверя, че историческите им документи са точни. Имам нужда от помощник, някой, който е с точно толкова остър ум и толкова запален като мен, момиче, и познава родословията като линиите върху дланта си.

Още едно партньорство.

Това ме заинтригува. И затова се престорих, че Картие не беше в онази палатка, и се усмихнах на Брайс Матийо.

— Разбира се, господине. Харесвам родословието на Едмон Фабре.

Така че заговорихме за Едмон Фабре и тримата му синове, които на свой ред бяха имали още трима сина. Справях се добре, въпреки потта, която започна да се стича по гърба ми, въпреки корсета, който бе безумно неудобен, въпреки начина, по който продължаваше да ме докосва погледът на Картие.

Но после сбърках. Дори не осъзнах, че съм казала погрешното име, докато не видях гримасата на Брайс Матийо, сякаш беше помирисал нещо лошо.

— Със сигурност имате предвид Фредерик, не Жак.

Застинах, опитвайки се да свържа онова, което бях казала, с неговото твърдение.

— Не, мастър Брайс. Мисля, че е бил Жак.

— Не, не, бил е Фредерик — възрази Брайс. — Жак е роден едва две поколения по-късно.

Действително ли бях пропуснала цели поколения? Но, по-важно, наистина ли ме беше грижа?

Паметта ми изневери и предпочетох да се засмея, за да го прикрия.

— Разбира се, сбърках. — Пресуших ликьора, преди да успея да се изложа още повече.

Спаси ме влизането на един прислужник, който съобщи, че в момента поднасят вечерята в голямата централна шатра.

Изправих се несигурно на крака, с толкова изопнати нерви, че сериозно обмислих възможността да се втурна обратно към къщата, докато до мен дойде третият покровител; беше толкова слаб и висок, че главата му почти опираше в горния край на палатката.

— Може ли да ви отведа на вечеря, Бриена? — попита наставникът с кестенявата коса. Гласът му беше много мек и изтънчен, но не се заблуждавах; в него имаше стоманена твърдост. Разпознах я, защото Картие много приличаше на него.

— Да, мастър Николас. За мен ще е чест.

Той ми предложи ръката си и аз я поех, отново обзета от колебание, защото докосвах непознат мъж. Той беше по-възрастен, навярно на възрастта, на която би бил баща ми. Така че това докосване ми се струваше благоприлично, не толкова опасно, колкото да държа за ръка Брайс Матийо.

Тръгнахме преди останалите, отправяйки се към централната шатра.

Имаше три кръгли маси, с по девет стола във всеки кръг, и местата не бяха предварително определени. Вечеря, чието предназначение беше адептите да се смесят и общуват помежду си — помислих си с подновен ужас, докато Николас избираше място, където да седнем. Настаних се в стола си; погледът ми обхождаше палатката, докато моите сестри-възпитанички, покровителите и ариалите им бавно влизаха.

Масите бяха застлани с бели ленени покривки, украсени в средата със свещи, венци от рози и лъскави листа. Блюдата, чиниите, приборите и високите чаши бяха от най-фино сребро, подредени в очакване да бъдат докоснати, проблясващи като съкровище на дракон. Над нас висяха фенери с основи, изработени от изящно оформен месинг, и светлината падаше върху нас като водопад от дребни звезди.

Николас не ми каза и една дума, не и докато останалата част от нашата маса се запълни и всички се представиха. Сири, естествено, бе предпочела да не седне на моята маса. Беше придърпала Моник със себе си, а Брайс Матийо беше решил да бъде общителен и да седне сред групичката възпитаници по драма. На моята маса седяха Сибил (което ми вдъхна увереност, защото тя можеше да поддържа разговора), двама от нейните покровители, мистрес Евелина, мистрес Терез (за мое стъписване), един покровител на изкуството, и един покровител на музиката. Странна, разнородна група — помислих си, докато наливаха виното и поднасяха първото ястие.

— Вашият наставник много ви цени, Бриена — каза Николас с толкова приглушен глас, че едва го чувах над бъбренето на Сибил.

— Учителят Картие е много добър наставник — отвърнах и осъзнах, че нямах представа къде е.

Погледът ми светкавично обходи другите две маси и го откри почти мигновено, сякаш между нас бе прокопан канал.

Беше седнал до Сири.

Искаше ми се да се обидя от факта, че бе предпочел да седне при нея, вместо при мен. После осъзнах, че решението му беше блестящо, защото Сири беше въодушевена от избора му; всъщност тя сияеше, докато седеше между Картие и Моник. А ако беше близо до мен, това щеше да увеличи задръжките ми; нямаше да се чувствам свободна да говоря с Николас Бабино, който вероятно беше последната ми надежда да си осигуря покровител.

— Разкажи ми повече за себе си, Бриена — каза Николас, като разбъркваше салатата си.

Така и направих, разчитайки на същата тема на разговор, както с Моник. Той слушаше, докато се хранеше; запитах се кой беше той, какво искаше и дали щях да съм подходяща за него.

И той ли беше лекар? Историк? Учител?

Докато пристигне основното ястие — фазан и патица, обилно полети с кайсиев сос — Николас най-сетне се беше разкрил.

— Аз съм директор на Дом на познанието — каза той и попи устата си със салфетка. — Развълнувах се, когато Вдовицата ми изпрати покана, защото понастоящем се нуждая от ариал, който да обучава възпитаниците ми.

Би трябвало да очаквам това. Въпреки всичко сърцето ми се сви при това разкритие.

Това беше източникът на покровителство, който ме изпълваше с най-голямо безпокойство. Занимавах се с науки само от три години и как можеше да се очаква толкова бързо да премина от другата страна и да ги преподавам на други? Струваше ми се, че имах нужда от повече време да обогатя умението си и да придобия увереност. Ако бях избрала Картие още от първата година, ако не бях толкова глупава да твърдя, че моята област е изкуството… тогава лесно можех да си се представя като наставник, изливаща опита и познанията си в умовете на другите.

— Разкажете ми повече за вашия Дом — казах, надявайки се колебанията ми да не бяха очевидни в гласа и изражението ми.

Николас започна да ми го описва с примери; Дом, който той бе основал на запад оттук, близо до град Адалийн. Това беше Дом, в който се преподаваха само науки, шестгодишна програма, която обучаваше както момичета, така и момчета.

Обмислях всичко това, питайки се дали постъпвам неразумно, като се смятам неподготвена за такава задача, когато чух Сибил да споменава името ми:

— О, Бриена се справя отлично с духовитостта, макар и да твърди обратното!

Стиснах по-здраво вилицата си, докато се взирах в нея през масата.

— Как така? — попита един от нейните покровители и ми се усмихна.

— Ами тя прекара цяла година, изучавайки духовитостта заедно с мен, и ми се иска да беше останала! — Сибил беше изпила твърде много чашки ликьор. Погледът й беше изцъклен, не можеше да забележи знаците, които очите ми се опитваха да изпратят към нея.

Николас се обърна към мен; челото му се сбърчи в намръщено изражение:

— Изучавали сте духовитост?

— Ах, да, мастър Николас — отвърнах, като се опитах да не повишавам тон, за да не можеше никой друг да чуе, защото на нашата маса се бе спуснало мразовито неловко мълчание. Дори мистрес Терез изглеждаше разтревожена за мен.

Напразно се опитах да придам на лицето си увереност вместо притеснение, но предателското ми сърце започна да блъска като чук, строшавайки маската ми на парчета.

— И защо? Мислех, че вашата област са науките — отбеляза той.

Слънцестоенето започна да се разплита и разпада около мен, като макара със среднощни нишки, и не можех да го уловя. Николас изглеждаше озадачен и излъган. Не беше тайна, че бях изучавала и четирите области, но той явно не бе знаел. Внезапно си дадох сметка как изглеждах.

— Започнах обучението си в Магналия, като изучавах изобразително изкуство — казах с овладян тон, но срамът се долавяше в подтекста на думите ми. — Една година се обучавах в драматично изкуство, още една — по музика, и след това — една по духовитост, преди да започна да овладявам науките.

— Истински начетена възпитаничка! — извика един от покровителите на Сибил и вдигна високата си чаша за вино към мен.

Не му обърнах внимание, приковала поглед върху Николас, призовавайки го със силата на волята си да разбере.

— И така, от колко години се занимавате с науки? — попита той.

— Три.

Това не бе желаният от него отговор. Не бях адептът, когото искаше.

Нощта приключи за мен в този момент.

Продължих да седя до Николас, докато поднасяха останалите блюда, но интересът му се беше изпарил. Разговаряхме с хората, събрани около нашата маса, и след като поднесоха марципановите сладкиши за десерт, се насилих да се смеся с другите. Стараех се да разговарям и да се смея, докато полунощ отмина и половината покровители се оттеглиха по стаите, и в палатката на Мерей останахме само няколко души, които се наслаждавахме на песен след песен.

Едва тогава се измъкнах от палатките и се загледах в градините, пропити с тиха лунна светлина. Имах нужда от един миг насаме, за да „смеля“ това, което се беше случило току-що.

Тръгнах по пътеките, оставяйки живите плетове, розите и бръшлянът да ме погълнат, докато нощта отново ми се стори мирна и спокойна. Стоях пред градинското езерце и подритвах няколко камъчета в тъмната вода, когато го чух.

— Бриена?

Обърнах се. Картие стоеше на известно разстояние от мен, прикрит в сенките, не беше сигурен дали исках да бъде тук или не.

— Учителю Картие.

Той дойде до мен и тъкмо бях решила да не му казвам нищо, когато попита:

— Какво стана?

Въздъхнах, отпускайки ръце върху твърдите банели на корсета си.

— Ах, учителю, нима съм толкова лесна за разчитане?

— Нещо се случи на вечеря. Видях го в лицето ти.

Никога не бях долавяла съчувствие в тона му до този момент. Можех да усетя вкуса на съжалението в гласа му, като захар, топяща се върху езика, разкайваше се, че не беше седнал до мен. А ако беше, навярно можеше да е различно. Навярно щеше да успее да поддържа интереса на Николас Бабино изострен.

Най-вероятно не.

— Струвам се необразована на Матийо, и неопитна — на Бабино — признах най-накрая.

— Как така? — Думите му бяха остри, гневни.

Наклоних глава, косата ми се разстла по рамото, докато му се усмихвах скръбно в лунната светлина:

— Не го приемайте лично, учителю.

— Приемам лично всичко, когато става дума за теб и Сири. Кажи ми, какво казаха те?

— Ами, забравих цели две поколения в родословието. Брайс Матийо беше много обезпокоен от това.

— Не ме е грижа за Брайс Матийо — бързо отвърна Картие. Запитах се дали не ревнуваше мъничко. — А Николас Бабино? Той е покровителят, когото искам за теб.

Сега осъзнах, че беше искал да стана ариал. И сигурно беше знаел, че Сири ще предпочете лекаря. Беше разчел нея без усилие, но мен? Потръпнах въпреки топлината, защото той изобщо не ме познаваше. И не се предполагаше да стане, както искаше той; важното беше какво исках аз за себе си.

Представяхме си два различни образа и не бях сигурна дали беше възможно да ги съчетаем в нещо красиво.

— Май казахте, че съм историк, а не учител — отбелязах.

— Казах — отвърна той. — Предвид всичко това ние с теб си приличаме много, Бриена. И смятам, че всички историци би трябвало да започнат като учители. Времето, което прекарах тук в Магналия, по никакъв начин не е потушило любовта ми към историята. По-скоро я разпали, преди това умът ми просто тлееше като въглен.

Взирахме се един в друг; звездната светлина смекчаваше сенките, които бяха паднали между нас.

— Кажи ми какво каза той — кротко настоя Картие.

— Не беше впечатлен от моите три години.

Той въздъхна и грубо прокара пръсти през косата си; раздразнението му беше осезаемо. Токите на жакета му проблеснаха в мъждивата светлина, когато каза:

— Тогава не е достоен за теб.

Искаше ми се да му кажа, че беше мило от негова страна да каже това. Но гърлото ми се беше стегнало и вместо това от устата ми излязоха различни думи.

— Навярно изобщо не е било писано — прошепнах и тръгнах да се отдалеча от него.

Ръката му ме улови за лакътя, преди да успея да се отклоня, сякаш знаеше, че думите не бяха достатъчни да ме задържат там. Върховете на пръстите му бавно преминаха надолу по вътрешната страна на голата ми ръка до лакътя, изминавайки целия път до дланта ми, и уловиха извивката на пръстите ми. Той ме задържа пред себе си на тревата — овладян, решителен, красив. Това ми напомни за един друг път, отдавна, когато пръстите му бяха обгърнали моите, когато докосването му ме бе насърчило да се изправя и да заслужа мястото си в този Дом. Когато бях още само момиче, а той стоеше толкова високо над мен. Тогава изобщо не мислех, че беше възможно да го настигна.

Затворих очи, когато споменът ме завладя; между нас полъхна ветрец с дъх на жасмин и се опита да ни доближи един до друг.

— Бриена. — Палецът му докосна кокалчетата ми. Знаех, че искаше да отворя очи, да го погледна, да приема това, което се зараждаше между нас.

Нарушаваше правило, помислих си. Нарушаваше правило заради мен и оставих тази истина да огрее сърцето ми, докато си поемах дълбоко дъх.

Отворих очи; разтворих устни да му кажа, че би трябвало да ме пусне, когато чухме смях от другата страна на живите плетове.

Пръстите му мигновено пуснаха моите и застанахме още по-далеч един от друг.

— Бри! Бри, къде си?

Беше Мерей. Обърнах се в посоката на звука точно когато тя се появи от пътеката, придружена от Ориана.

— Хайде, време е за лягане — каза тя; видя Картие едва когато пристъпи по-близо. Спря рязко, когато го видя, сякаш се беше натъкнала на стена. — О, учителю Картие. — Двете с Ориана мигновено направиха реверанс.

— Лека нощ, Бриена — промърмори Картие и се поклони на мен и сестрите ми, докато се отдалечаваше с едри крачки.

Ориана проследи оттеглянето му с намръщено изражение, но Мерей не откъсваше очи от мен, когато понечих да се присъединя към тях.

— Какво беше това? — запита Ориана с прозявка, когато започнахме да си проправяме път към задната страна на къщата.

— Обсъждане по въпроса за покровителите — отговорих.

— Наред ли е всичко? — попита Мерей.

Хванах я под ръка и преплетох ръка с нейната; изтощението се прокрадна изведнъж по гърба ми.

— Да, разбира се.

Но очите й се впиха изпитателно в лицето ми, когато влязохме обратно в светлината на свещите.

Тя знаеше, че лъжех.