Ребека Рос
Бунтът на кралицата (13)

Единайсет
Заровен

Юли 1566 г.

Следващият месец отмина тихо и спокойно. Копнеех за музиката на Мерей, за смеха на Абри. Липсваха ми непринудената живопис на Ориана, игрите на Сибил и компанията на Сири. Макар единственият ми другар да бе самотата, предано се отдавах на учението си. Запълвах часовете си с книги и родословия, с анатомия и изучаване на билките, с исторически летописи и астрономия. Исках да мога да се насоча към всеки клон на науките, към който пожелаех.

Всеки понеделник пишех на Картие.

Отначало беше само за да му искам съвети за учението си. Впоследствие писмата ми станаха по-дълги, жадни за разговор с него, макар и той да се състоеше от мастило и хартия.

Неговата кореспонденция отразяваше моята, отначало пишеше съвсем сбито; даваше ми списъци с неща, които да уча, както често бе правил в миналото, а после ме питаше какво мисля. Постепенно започнах да го насърчавам да споделя повече, докато за писмата му вече бяха нужни две страници, а след това — три. Той пишеше за баща си, за това как е израсъл в Деларош, за причината да избере науките. Съвсем скоро писмата ни вече не се отнасяха за уроци, а за взаимно опознаване.

Удивяваше ме фактът, че в продължение на три години бях разговаряла с него почти всеки ден, а имаше толкова много неща, които не знаех за него.

Месецът премина в писма и учебни занимания, докато Вдовицата изпращаше запитвания до потенциални покровители, всяко от които бе любезно отхвърляно. За щастие, през четвъртата седмица в очакване най-после се случи нещо.

Един следобед вървях по дългата алея под дъбовете и заплахата от приближаваща гръмотевична буря, и чаках пощата. Отдалечих се достатъчно, за да не виждам къщата, избрах дърво, под което да седна, облягайки се на ствола, и затворих очи, докато мислех колко време ми остава от лятото. Точно тогава дойде дъждът, капейки леко през шумолящите клони над мен. С въздишка се надигнах и ръкавът ми се закачи на едно клонче.

Почувствах парещото усещане от порязването на ръката си.

Бурята избухна над мен, наквасвайки роклята и косата ми, докато неохотно оглеждах раната си. Ръкавът ми беше скъсан и от ръката ми се процеждаше кръв. Леко докоснах раната и кръвта изцапа върховете на пръстите ми.

Усетих жужене в ушите, тръпка по кожата, същото предупреждение, което мълнията понякога изпраща, преди да удари. Бурята вече носеше не сладкото ухание на ливадите, а горчивия мирис на пръст, и загледах как ръцете пред мен се уголемиха и се превърнаха в мъжки, с разкривени кокалчета с петна от пръст и кръв.

Погледнах нагоре и спретнатите дъбове на Магналия се разкривиха, превръщайки се в тъмна гора от борове и елши, трепетлики и хикори. Имах чувството, че гората ме караше да изтънявам; ушите ми пукаха, а коленете ме боляха, докато преобразяването ме завладя напълно.

Той също си беше порязал ръката на някакъв клон. На същото място като мен. Беше спрял, за да я огледа, да размаже кръвта по върховете на пръстите си.

 

 

Нямаше време за това.

Продължи да криволичи през гората с тихи стъпки, с леко накъсано дишане. Не беше загубил форма; беше нервен, неспокоен. Но познаваше дървото, което търсеше, и продължи през клоните, които се закачаха за него като нокти, докато си проправяше път до него.

Най-сетне стигна до стария дъб.

Той беше тук много преди другите дървета, беше избуял нагоре, образувайки плътен балдахин. Като момче често идваше при това дърво, беше се катерил, беше си почивал в клоните му и бе издълбал инициалите си в кората му.

Сега се смъкна на едно коляно пред него, оцветен в синя студена светлина от здрача, и се захвана да копае. Глинестата пръст още бе размекната от пролетните дъждове и той изрови дълбока дупка сред по-слабите корени.

Бавно издърпа дървения медальон изпод туниката си, отдръпна го от врата си. Той се залюля тежко в бавен кръг, докато висеше от пръстите му.

Беше поръчал на дърводелеца си да го изработи; грозноват дървен медальон с големината на юмрук. Той беше предназначен за една цел; да съхранява и пази нещо. Ковчеже за камък.

Ръцете му бяха изцапани с пръст, когато отвори закопчалката просто да го погледне за последен път.

Камъкът на здрача лежеше в ковчежето си, полупрозрачен с изключение на миниатюрно проблясваща червена искрица. Все едно наблюдаваше последните удари на умиращо сърце, последната капка кръв, стичаща се от смъртоносна рана.

Заключи медальона и го пусна в тъмнината на дупката.

Докато го заравяше — натъпка го дълбоко в земята, разпръсна борови иглички и листа, — отново се усъмни в себе си. Предпочиташе да го скрие в замъка — имаше толкова много тайни проходи и пролуки, — но ако някога го откриеха сред стените му, той щеше да си изгуби главата. Трябваше да го върне обратно на пръстта.

Удовлетворен, той се надигна и коленете му изпукаха. Точно преди да се извърне, претърси дълбоките бразди на сандъка. И там… пръстите му го откриха, напипаха старите следи от издълбаните му инициали.

Т. А.

Той се усмихна.

Само още един човек знаеше за това дърво — брат му, а той беше мъртъв.

Остави дървото на сенките и пое с криволичене през гората, точно когато падаше мракът и вече не можеше да вижда.

Опипом се измъкна навън.

 

 

Изминах тичешком остатъка от алеята, нагоре по хълма до вътрешния двор през потоци от дъжд. Дишах с мъка, защото — за разлика от него — не бях във форма, и едва не си раздрах прасеца, когато се спънах по предното стълбище.

Все още усещах мислите му в своите, като масло, плъзгащо се по вода, пораждащи остра болка в главата ми, все още усещах тежестта на медальона, висящ от пръстите ми.

Камъка на здрача.

Той го бе скрил, беше го заровил в пръстта.

Значи принцовете наистина го бяха отмъкнали от шията на кралицата.

Но по-важното… дали камъкът още беше заровен там, под онзи стар дъб?

Нахълтах през предните врати, стряскайки иконома със сънлив поглед, и хукнах надолу по коридора към кабинета на Вдовицата. Почуках, оплисквайки с вода целите врати.

— Влез.

Влязох в кабинета й; тя моментално се изправи на крака, сепната от вида, в който се появих; вир-вода, с кръв, капеща по ръката ми.

— Бриена? Какво има?

Всъщност не знаех. Дори не бях помислила какво щях да й кажа, но ми тежеше нуждата да споделя с някого. Ако Картие беше тук, щях да му разкажа всичко. Или на Мерей. Но бяхме само двете с Вдовицата и затова ботушите ми изджвакаха по килима й, докато сядах в стола срещу писалището й.

— Мадам, трябва да ви кажа нещо.

Тя бавно се отпусна обратно в стола си с широко разтворени очи:

— Нарани ли те някой?

— Не, но…

Тя чакаше, бялото на очите й още изпъкваше.

— Аз… имам видения — подех. — Неща от миналото, мисля.

Разказах й за първото преобразяване, породено от „Книгата на часовете“. Споделих й за музиката на Мерей, с нейните мевански влияния, които бяха породили видение за някаква северна планина. А после й описах ситуацията с моята и неговата рана, гората и заравянето на камъка.

Тя се изправи рязко, пламъчетата на свещите върху писалището й потрепнаха.

— Знаеш ли името на този човек?

— Не, но… видях инициалите му, издълбани върху дървото; Т. А.

Тя започна да снове из кабинета си; тревогата й висеше във въздуха като дим. Едва можех да дишам, докато чаках. Помислих си, че щеше да оспори твърдението ми, щеше да ми каже, че бавно губех разсъдъка си. Това, което бях казала, беше немислимо, невероятно. Очаквах да се засмее или да заговори снизходително. Но Вдовицата не направи никое от тези неща. Тя мълчеше, а аз бях стъписана от ужас, докато чаках да каже какво мислеше. Накрая тя спря до прозореца си. Обърна се с лице към стъклото, за да гледа бурята, и попита:

— Какво знаеш за баща си, Бриена?

Не очаквах този въпрос; в сърцето ми припламна изненада, когато отвърнах:

— Съвсем не много. Само, че е меванец и не иска да има нищо общо с мен.

— Дядо ти никога не ти е казвал как е бащиното ти име?

— Не, мадам.

Тя се върна при писалището, но изглеждаше твърде неспокойна, за да седне.

— Дядо ти ми каза в деня, когато първоначално те доведе тук. А аз му се заклех, че никога няма да ти го разкрия, от загриженост към теб и за да те предпазя. Така че съм напът да наруша думата си само защото смятам, че кръвта на баща ти те зове. Защото е възможно бащиното ти име да съвпада с последния инициал на този… мъж, в когото се преобразяваш.

Зачаках и усуках полите си, за да изцедя дъжда от тях.

— Баща ти носи фамилията Аленах — призна тя. — Няма да изрека първото му име, за да уважа донякъде желанието на дядо ти.

Аленах.

Името се търкаляше и гърчеше, завършвайки с остра сричка.

Аленах.

Това беше един от четиринайсетте Домове на Мевана.

Аленах.

Някога отдавна кралица Лиадан ги бе благословила да бъдат „хитри“, когато клановете се обединили в Династии под нейно управление. Аленах Хитрия.

И въпреки това, след цялото това време, фамилията на баща ми не ми въздействаше така, както бях смятала, че щеше да ми подейства. Беше просто още един звук, който не успя да пробуди емоция в мен. Докато не си помислих за Т. Аленах и как ме дърпаше назад. Или, как неговите спомени се припокриваха с моите.

Картие беше споменал това, странността на родовата памет. Тогава повече ме интересуваха Ланън и Канонът на кралицата, и не се замислях върху възможността това да се случи на мен.

Нещата започнаха да се навързват. Т. А. и аз бяхме държали и чели една и съща книга, бяхме слушали мелодия от същата музика и бяхме изпитали една и съща болка сред дърветата. Положих ръце върху страничните облегалки на стола, погледнах Вдовицата и изрекох много спокойно:

— Мисля, че съм наследила спомените на този човек.

Вдовицата седна.

Звучеше нереално, почти магично. Но тя ме изслуша, докато й разказвах какво ми беше казал Картие по време на уроците.

— Ако си права, Бриена — каза тя и разпери ръце върху писалището си, — тогава това, което си видяла, може да се окаже ключът към пораждането на реформа за Мевана. Това, което си видяла, е… много опасно. Събитие, което крал Ланън безжалостно се опитва да предотврати.

При споменаването на Ланън потиснах едно потръпване:

— Защо този камък е опасен?

В представата ми, той беше прекрасен артефакт от древна Мевана, „канал“ за магия, който вече не съществуваше. Беше капка история, болезнено изгубена, която трябваше да бъде възстановена, ако беше възможно.

— Сигурна съм, че учителят Картие ти е преподавал историята на владението на кралицата — каза тя с глас, снижен до шепот, сякаш се страхуваше, че щяха да ни подслушат.

— Да, мадам.

— И съм сигурна, че ти е преподавал и за сегашното състояние на политиката? Между Мевана и Валения има напрежение. Нашият крал Филип вече не одобрява жестоките дела на крал Ланън, макар че именно прадядото на крал Филип постави Династия Ланън като натрапник на северния трон.

Кимнах, питайки се накъде насочваше тя този разговор…

Но Вдовицата не каза нищо, докато отваряше едно от чекмеджетата си и изваждаше памфлет, подшит с червена нишка. Разпознах емблемата отпред — непогрешимото изображение на кървяща перодръжка.

— Четете „Безмилостното перо“? — попитах, изненадана, че прелистваше сатирични писания.

— Чета всичко, Бриена. — И тя го протегна към мен. Поех го; сърцето ми започваше да бие силно и неспокойно. — Прочети първата страница.

Направих, каквото ми поръча и отворих памфлета. Не бях чела този брой преди и го разгледах внимателно, дума по дума…

КАК ДА ДЕТРОНИРАМЕ НЕСПРАВЕДЛИВ СЕВЕРЕН КРАЛ:

СТЪПКА ПЪРВА: Намерете Канона на кралицата.

СТЪПКА ВТОРА: Намерете Камъка на здрача.

СТЪПКА ТРЕТА: Ако стъпка 1 не може да бъде изпълнена, прескочете към стъпка 2.

Ако стъпка 2 не може да бъде изпълнена, пристъпете към…

СТЪПКА ЧЕТВЪРТА: Открийте Канона на кралицата.

СТЪПКА ПЕТА: Намерете Камъка на здрача…

Беше набор от указания, който се въртеше в кръг, отново и отново. Седях мълчаливо втренчена в листа, докато Вдовицата се прокашля.

— Значи Канона… или камъка… — подех. — Единият от тях е достатъчен, за да отстраним Ланън?

— Да.

По закон или чрез магия, един северен крал щеше да бъде свален от власт.

— Но с магията може да си служи само родът Кавана — прошепнах. — А този род е унищожен.

— Не унищожен — поправи ме тя. — Да, много от тях са безмилостно преследвани и убити от кралете на династия Ланън през годините. Но има няколко, които са оцелели. Има някои, които намерили убежище във Валения. И Ланън го знае. Просто още една причина да затвори границите си за нас, постепенно да превърне Валения в свой враг.

Помислих си за всичко, което току-що ми беше казала, което бях прочела, което Картие ми бе преподавал, което спомените на Т. А. бяха осветлили. Поех си дълбоко дъх, а после казах:

— Ако открия камъка и го дам на някой оцелял Кавана…

Вдовицата се усмихна; мислите ни се преплетоха.

Магията щеше да се завърне. А една кралица, която владееше магия, можеше да победи Ланън.

— Какво трябва да направя? — попитах.

Вдовицата събра длани като за молитва и ги притисна към устните си. Очите й се затвориха и си помислих, че може би наистина се молеше, когато тя внезапно отвори друго чекмедже на писалището си; решителност набръчка челото й.

Беше се отказала от триъгълната си шапчица, когато бяхме останали само двете. На светлината от свещите косата й бе като сребърен поток, очите й — тъмно бистри, когато извади лист пергамент и отвори мастилницата си.

— Имам един стар познат — поде тя, като снижи глас. — Той ще сметне твоите спомени за необикновени. И ще знае как да си служи с тях. — Тя взе перото си, но се поколеба точно преди да го топне в мастилото. — Той на драго сърце ще ти предложи покровителство, Бриена. Ще поискам да те приюти в семейството си, да стане твой приемен баща. Но преди да направя това и да го поканя тук за среща с теб… искам да проумееш какво рискуваш за връщането на камъка.

Не беше нужно да го назовава; знаех, че Ланън беше свиреп, жесток крал. Знаех, че убиваше и осакатяваше всеки, който му се противопоставеше. Мълчах, затова Вдовицата меко продължи:

— Само защото имаш видения, не означава, че трябва да предприемеш действие. Ако желаеш истински живот на адепт, мога да ти намеря по-безопасен покровител.

Даваше ми избор, изход. Не се подразних от предупреждението й, нито трепнах.

Претеглих спомените си, името на Аленах и собствените си желания.

Знаех, че понякога някой покровител приемаше адепт в семейството си, обикновено след години покровителство, ако връзката станеше много дълбока. Така че предложението на Вдовицата беше странно; тя щеше да помоли този свой познат да ме осинови без предишни отношения. Отначало това ми се струваше странно, след което помислих за собствените си желания.

Какво исках?

Исках семейство. Исках да принадлежа някъде, някой да ме припознае, да бъда обичана. Нещо повече; част от мен жадуваше да види Мевана, земята на моя баща. Исках да получа посвещение, исках титлата и наметалото си, които нямаше да получа, докато не се сдобиех с покровител. Дълбоко в себе си, в тихо кътче на сърцето си, исках да видя падението на крал Ланън и въздигането на кралица от пепелта му.

Всички тези желания можеха да получат отговор, едно по едно, ако бях достатъчно смела да избера тази пътека.

И затова й отговорих без капка съмнение.

— Пишете му, мадам.

Слушах как перото й се впиваше в хартията, докато тя го канеше да дойде за среща с мен. Писмото й беше кратко и когато поръси пясък върху засъхващото мастило, се почувствах странно спокойна. Миналите ми провали сякаш вече не ме притискаха толкова. Внезапно ми се стори, че онази трудна, несигурна нощ на слънцестоенето е била преди години.

— Знаеш какво означава това, Бриена.

— Мадам?

Тя остави перодръжката и ме погледна:

— Дядо ти не може да узнае за това. Нито Картие.

Умът ми се вцепени, а пръстите ми се стегнаха върху страничните облегалки на креслото:

— Защо? — Думата си проправи път със стържене по гърлото ми.

— Ако избереш Алдерик Журден за свой покровител — обясни Вдовицата, — ще се заемеш с много несигурна мисия, за да откриеш и върнеш камъка. Ако Ланън само надуши за това, рискуваш да изгубиш живота си. И не мога да позволя да напуснеш моята закрила, моя Дом, докато се боя, че някой може да те издаде неволно. Трябва да напуснеш Магналия тихо, в тайна. Дядо ти, наставникът ти и твоите сестри-възпитанички не трябва да знаят с кого си или къде си.

— Но, мадам — понечих да възразя само за да усетя как доводите ми замираха, защото тя беше права. Никой не трябваше да разбере кой щеше да ми бъде покровител, особено ако той смяташе да използва спомените ми, за да открие камъка, който щеше да събори от власт един жесток крал.

Дори и Картие.

Порязаното място на ръката ми пламна от болка, когато си спомних какво ми беше казал в градината, в деня, когато замина. Не бих посмял да те оставя да заминеш с покровител, с когото не съм се срещнал лице в лице.

— Мадам, безпокоя се, че учителят Картие…

— Да, той ще бъде изключително подразнен при откритието, че си заминала без предизвестие. Но щом всичко това бъде разрешено, ще си го обясни и ще разбере.

— Но наметалото ми е у него.

Вдовицата сгъна писмото, готвейки се да напише адреса.

— Боя се, че ще трябва да почакаш с получаването му, докато всичко това отмине.

Не беше сигурно, че щеше да отмине, нито колко щеше да продължи. Година? Десетилетие? Преглътнах, докато гледах как Вдовицата нагрява восъка си на една свещ.

Представих си как Картие щеше да се върне в Магналия в началото на есента и щеше да се пита защо не му бях писала, защо не бях го повикала. Можех да си го представя как щеше да влезе във фоайето, оставяйки пътечка от листа; представих си синия цвят на наметалото му и златистата му коса. Светците да са ми на помощ, беше ми почти непоносимо да си представя как щеше да открие, че бях заминала без нито дума, без следа. Сякаш не оценявах влечението, което беше разпалил в мен, сякаш не ме беше грижа за него.

— Бриена?

Тя сигурно бе доловила смута в душата ми. Примижах, за да прогоня обзелата ме мъчителна болка, и срещнах кроткия й поглед.

— Искаш ли да оттегля писмото? Както казах, лесно можеш да поемеш в друга посока. — Тя доближи ръба на листа до пламъка, за да го изгори, ако така поисках.

Да се откажа от писмото и да пренебрегна спомените на предтечата си. Беше като късче забранен плод, висящ от лозата. Осъзнавах колко много хора щеше да се наложи да оставя в неизвестност. Дядо, Мерей, Картие. Можеше никога да не получа наметалото си. Картие можеше да го унищожи.

— Не оттегляйте писмото — изрекох с дрезгав глас.

Докато изливаше капка восък върху плика, тя каза:

— Не бих взимала такива строги предпазни мерки, не бих те молила да си тръгнеш толкова потайно, ако шпионите на Ланън не дебнеха из Валения. При положение че напрежението между нашите две страни се усилва с публикации като „Безмилостното перо“… Ланън се чувства застрашен от нас. Внедрил е мъже и жени, които живеят сред нас, готови да му подсказват имена на валенианци, които открито му се противопоставят.

— Ланън има шпиони тук? — възразих, почти неспособна да го повярвам.

— Ти си в безопасност в Магналия, скъпа. Крал Ланън има съгледвачи навсякъде. Сега може би ще разбереш защо дядо ти толкова твърдо държеше да ти спести името на Аленах. Защото не искаше тяхната Династия да предяви претенции към теб. Стремеше се да изглеждаш и да се чувстваш като валенианка.

Разбирах. Това ни най-малко не смекчаваше реалността.

Баща ми сигурно беше сред твърдите поддръжници на Ланън. Можеше да бъде всеки — от коняря до кралския телохранител или шамбелана на замъка. Мнозина васали на благородници приемаха фамилните им имена в свидетелство на непоколебимата си вярност. Това означаваше, че бях напът да поведа война срещу него, да се превърна в негов враг още преди да го познавам. Надвесих напред и се хванах за ръба на масата на Вдовицата, тя ме погледна в очите.

— Искам да ви помоля само за едно, мадам.

— Назови го, дете.

Дълбоко си поех дъх и сведох поглед към засъхналата кръв по ръката си:

— Закълнете ми се, че няма да кажете на Алдерик Журден цялото име на баща ми.

— Бриена… това не е игра.

— Както добре ми е известно — казах, запазвайки почтителен тон. — Покровителят ми ще знае, че произхождам от клана Аленах, че баща ми е верен на този дом, но това не означава, че е нужно да узнава самоличността му.

Вдовицата се поколеба, погледът й стана по-остър, докато се опитваше да проумее молбата ми.

— Никога не съм виждала баща си — продължих и сърцето ми се присви дълбоко в гърдите. — Той никога не ме е виждал. Ние сме напълно непознати и пътищата ни най-вероятно никога няма да се пресекат. Но ако все пак се случеше, бих предпочела покровителят ми да не знаеше кой е, след като аз никога нямаше да узная.

Тя още размишляваше и се колебаеше.

— Израснах тук, докато вие и дядо ми знаехте, а на мен ми беше отказано — прошепнах. — Моля ви, не го предоставяйте на друг, за да го използва като заплаха срещу мен, да ме съди заради него.

Тя най-сетне омекна:

— Разбирам, Бриена. Кълна ти се, че няма да казвам името на баща ти на никой друг.

Облегнах се назад в стола, потръпвайки при допира на влажната си рокля.

Помислих си за старите, избледнели спомени, за покровителя, който много скоро щеше да се срещне с мен.

Помислих си за дядо.

За Мерей.

За наметалото си.

Вдовицата притисна печата си във восъка.

Аз се зарекох да не мисля повече за Картие.