Ребека Рос
Бунтът на кралицата (29)

Двайсет и седем
Това, което не може да бъда

На другата сутрин Аленах отсъстваше.

Почувствах го, когато влязох в залата. Отсъствието на лорда бе като зейнала дупка в пода. А там бяха Райън и Шон, седнали на обичайните си места до масата на подиума; топяха овесената си каша с големи залъци хляб, твърде гладни, за да използват лъжици, докато големият стол на Аленах стоеше празен между тях.

Райън ме видя пръв; очите му веднага се насочиха към корсажа ми, може би се надяваше да кървя през плата.

— А, добро утро, Амадин. Вярвам, че прекара добре нощта?

Седнах в стола до Шон и се усмихнах вежливо на слугата, който ми донесе купичката с каша и малко нарязани сливи.

— Най-хубавото ми спане от много време насам, Райън — отвърнах. — Благодаря, че попита.

Шон не каза нищо, но беше вдървен като дъска, докато напрежението между мен и по-големия му брат се изопваше.

— Забелязала си, че баща ми го няма — продължи Райън като хвърли поглед надолу по масата към мен.

— Да, виждам.

— Отиде в Лионес, за да изправи Маккуин пред краля.

Точно вдигах лъжица овесена каша към устата си. Стомахът ми се присви толкова силно, та си помислих, че ще повърна. Но някак преглътнах овесената каша, почувствах как стана на топка и се спусна надолу по гърлото ми до разбунтувания ми стомах.

Райън ми се усмихваше, гледаше ме как се мъчех да ям.

— Знаеш ли какво кралят обича да причинява на предателите, Амадин? Първо им отрязва китките. След това — стъпалата. После им изтръгва езиците и очите. Накрая им отсича главите.

— Достатъчно, Райън — изсъска Шон.

— Амадин трябва да се подготви — възрази Райън. — Никак не ми е приятно да мисли, че тази история има щастлив завършек.

Погледнах към залата; очите ми се насочиха право към Картие. Той седеше на обичайното си място с купичка овесена каша пред себе си, валенианците бъбреха около него като чуруликащи птици. Но той беше сериозен и неподвижен, очите му бяха приковани в мен. А после се плъзнаха към Райън и разбра. Загледах как меванската потайност и валенианската елегантност се сливат, проследих как погледът на Картие беляза Райън като мъртвец.

— Чу ли ме, Амадин? Или някой от валенианците е привлякъл интереса ти?

Оставих лъжицата си и погледнах отново Райън:

— Какво каза?

— Казах, че навярно мога да довърша обиколката, която толкова искаше вчера — каза Райън и натика в устата си последните хапки хляб и каша.

— Не, благодаря.

— Жалко — рече той, ръсейки трохи като се надигна от масата. — С удоволствие щях да те разведа наоколо.

Двамата с Шон гледахме как Райън излезе с хищническа походка от залата. Едва тогава издишах и си позволих да се отпусна в стола.

— Наистина се надявам баща ти да бъде помилван — промърмори Шон, а после припряно се изправи на крака и излезе, сякаш бе смутен от собственото си признание.

Насилих се да преглътна още няколко хапки овесена каша, след което бутнах купичката си настрана. Очите ми се спряха върху Мерей, която седеше на една маса заедно с останалите от трупата си; пурпурните им наметала приличаха на скъпоценни камъни в нежната светлина. Смееха се, наслаждавайки се на утрото; нищо не помрачаваше настроението им. Прииска ми се да отида при нея, най-скъпата ми приятелка, и да й разкажа всичко.

Тя почувства погледа ми и се обърна.

Щеше да се срещне с мен, ако й дадях знак. Щеше да дойде веднага без колебание, питайки се защо не се бяхме срещнала предишната нощ.

Но бях обещала, че нямаше да излагам на риск безопасността й, не и след като вече я бях изложила на опасност с безумния си план да взема камъка. А в този момент бях толкова затормозена, че несъмнено щях да й кажа всичко, което не биваше.

Изправих се и излязох от залата, оставяйки Картие сред валенианците, а Мерей — сред нейната трупа музиканти. Върнах се в стаята си толкова завладяна от страх и безпокойство, че легнах по лице на леглото си. Точно в този миг изправяха Журден пред Ланън в тронната зала. Аз бях съчинила този план. Аз бях настояла да използваме Журден като средство за отвличане на вниманието. Но ако бях сгрешила? Ако Ланън подложеше на изтезания приемния ми баща? Ако го насечеше на парчета и го набучеше на стената? Ами Люк? Щеше ли Ланън да накаже и него?

Вината щеше да бъде моя. Аз трудно можех да я понеса.

Сърцето ми биеше приглушено и тежко, докато часовете продължаваха да изгарят, докато сутринта отстъпи място на следобеда, докато следобедът се стопи във вечер. Почти не помръдвах, отмалявайки от ужас и жажда, а после на вратата ми се почука.

Станах и тръгнах към нея; ръката ми трепереше, докато я отварях.

Беше Аленах; чакаше на прага ми.

Наредих си да остана непоколебима, да чуя, каквото имаше да ми каже; казах си, че независимо какво се беше случило, мисията трябваше да продължи. Щяхме да щурмуваме замъка със или без Журден.

— Може ли да вляза? — попита лордът.

Отстъпих настрана, за да влезе, затваряйки вратата зад гърба си. Той закрачи към огнището ми и спря, за да се обърне отново, видя как бавно скъсявах дистанцията между нас.

— Изглеждаш зле — заяви, обхождайки с поглед лицето и тялото ми.

— На мен ли го казвате. — Дори не се опитах да звуча вежливо или хладнокръвно.

— Седни, Амадин.

Не, не, не. Сърцето ми крещеше, но седнах, подготвяйки се за най-лошото.

— Няма да те лъжа — поде той и сведе поглед към мен. — Баща ти за малко не изгуби главата си.

Ръцете ми стискаха здраво ръкохватките на креслото, кокалчетата ми бяха побелели.

— Значи е жив?

Аленах кимна:

— Кралят искаше да го обезглави. Вдигна брадвата да го направи сам. В тронната зала.

— И защо не го стори?

— Защото аз го спрях — отвърна лордът. — Да, Маккуин заслужава смърт заради това, което направи. Но успях да му отпусна още малко време, да убедя краля да му осигури истински съдебен процес. Лордовете на Мевана ще го съдят след две седмици.

Покрих устата си, но от очите ми започнаха да се леят сълзи. Последното, което желаех, беше да плача, да изглеждам слаба, но това само накара Аленах да застане на колене пред мен; гледка, която накара сенките и светлината да се съберат плътно около нас.

— Баща ти и брат ти са отведени в една къща на десет мили оттук — промърмори той. — Намират се на моя земя в една от къщите на мои арендатори. Охранявани са и имат заповеди да не излизат оттам, но трябва да са в безопасност до процеса.

От гърдите ми се откъсна въздишка на облекчение и избърсах бузите си; сълзите по миглите ми хвърляха призми около лицето на Аленах, когато го погледнах.

— Тук ли би искала да останеш, или искаш да отидеш при тях? — попита той.

Трудно ми беше да повярвам, че се държеше толкова мило, че ми даваше избор. В дъното на ума ми отекна предупредителна камбанка, но облекчението ми беше толкова силно, че удави подозренията ми. Всичко, което бях планирала, се беше случило. Всичко се развиваше, както искахме.

— Заведете ме при тях, милорд — прошепнах.

Аленах се вгледа в мен, след това се надигна и каза:

— Ще потеглим веднага щом си приготвиш нещата.

Той си тръгна, а аз се втурнах да напъхам всичките си притежания в сандъка си. Но преди да изляза от стаята и да изоставя знака на еднорога, положих ръка върху корсета си, върху сърбящите ме шевове, върху камъка, който се беше превърнал в най-близкия ми другар.

Това наистина се случваше. Всички бяхме тук. Бях открила камъка. И бяхме готови.

Аленах беше уредил да ме чака карета във вътрешния двор. Тръгнах през сините сенки на вечерта редом до него, докато ме придружаваше навън. Помислих си, че щеше да се сбогува с мен там, на калдъръмената настилка на Дамхан. Но той ме изненада, когато един коняр доведе коня му, оседлан и готов.

— Ще яздя зад теб — каза лордът.

Кимнах, прикривайки шока си, докато той затваряше вратичката на каретата. По време на вечерята в залата тази вечер Картие щеше да види, че ме нямаше, щеше да се досети, че са ме завели при Журден. Нямаше да го видя отново, докато не се съберяхме в Мистуд и се молех да остане невредим.

Десетте мили се разтегнаха до сто. Луната вече беше изгряла над редицата дървета, когато каретата спря. Пренебрегнах обноските си и излязох от каретата сама, препъвайки се в голяма туфа трева, докато попивах с поглед обкръжението си на лунната светлина.

Беше къща на йомен; издължена постройка, която наподобяваше самун хляб — бели кирпичени стени, сламен покрив, подобен на обгоряла хлебна коричка. От два комина излизаше дим, докосвайки звездите, а по прозорците потрепваше светлина от свещите вътре. Наоколо нямаше нищо друго освен долината, мрачен хамбар в далечината и белите петънца на пасящи овце. Дузина от хората на Аленах охраняваха къщата, разположени край всеки прозорец и врата.

Конят на Аленах спря зад мен точно когато входната врата на къщата се отвори. Видях Журден, очертан в светлината, докато стоеше на прага. Искаше ми се да извикам, но викът увисна в гърлото ми, когато пристъпих напред, понечих да се затичам към него със схванати глезени, докато стъпалата ми мачкаха тревата.

— Амадин! — Той ме позна, провря се покрай пазачите, за да стигне до мен и аз се хвърлих в обятията му с ридание, въпреки обещанието си да не плача отново. — Шшт, вече всичко е наред — прошепна той; провлачената нотка се надигна отново в гласа му, вече си беше у дома. — Невредим съм. Люк също.

Притиснах лице към ризата му, все едно бях на пет години и вдишах мириса на сол от океана, на сместа за колосване в лена, докато ръката му леко докосна косата ми. Въпреки факта, че бяхме под домашен арест, че той едва не си беше изгубил главата тази сутрин, а аз бях намушкана предната нощ, никога не се бях чувствала в по-голяма безопасност.

— Хайде, да те приберем вътре — каза Журден, въвеждайки ме в къщата.

Едва тогава си спомних лорд Аленах, на когото така и не бях благодарила, задето бе спасил живота на приемния ми баща.

Измъкнах се от прегръдките на Журден, търсейки с поглед конника. Но нямаше нищо освен лунната светлина и вятъра, които танцуваха по тревата, отпечатъците от копита си личаха там, където беше стоял.

Заплаках отново, когато видях Люк в залата. Той ме притисна силно до гърдите си и ме залюля напред-назад, сякаш танцувахме, докато се засмях и най-сетне изплаках последните си сълзи.

Журден затвори и залости входната врата, тримата застанахме в кръг, преплели ръце един около друг, допряхме челата си, и се усмихвахме, докато безмълвно празнувахме тази победа.

— Имам да кажа нещо на двама ви — казах, при което Люк бързо притисна пръст към устните си, давайки ми знак, че трябва да мълча.

— Бас ловя, че Дамхан ти е харесал — каза високо брат ми като отиде до една маса, поставена далече от прозорците. Върху нея имаше лист хартия, перодръжка и мастило. Той ми даде знак да пиша, а после посочи към ухото си и след това — към стените.

Значи пазачите подслушваха. Кимнах и заразказвах колко беше великолепен замъкът, докато пишех.

Камъкът е у мен.

Журден и Люк прочетоха написаното едновременно; очите им се приковаха върху моите с радост, която накара камъка да зажужи отново.

Къде? — побърза да напише Люк.

Потупах корсета си, Журден кимна и ми се стори, че видях сребристото проблясване на сълзи около очите му. Преди да се уверя, той се извърна, за да ми налее чаша вода.

Дръж го там — добави Люк към неговото изречение. При теб е на сигурно място.

Приех чашата вода, която Журден ми подаде, и кимнах. Люк взе листа и го пъхна в огъня да изгори, а ние седнахме пред огнището и заговорихме за по-безопасни, маловажни неща, които щяха да отегчат пазачите, подслушващи отвъд стените.

* * *

На следващия ден бързо научих, че да бъдем под строга домашна охрана беше задушаващо. Всичко, което казвахме, можеше да бъде подслушано. Ако исках да изляза навън, очите на пазачите ме следваха. Най-голямото предизвикателство щеше да бъде ние тримата да надвием тях дванайсетимата, когато станеше време да потеглим към Мистуд след две нощи.

Така че онзи следобед Люк написа план, който ми даде да прочета. Той и Журден бяха пристигнали в Мевана без оръжия, но аз още носех късата сабя, пристегната на бедрото ми. Това беше единственото ни оръжие и след като прочетох плана за бягство, го поставих в ръцете на Журден.

— Наложи ли ти се да го използваш? — прошепна той като го прибра в жакета си.

— Не, татко — казах. Тепърва предстоеше да му разкажа за инцидента с намушкването. Понечих да взема листа, за да напиша всичко и да го прочете…

На вратата се почука. Люк скочи да отвори и се върна в залата с кошница с храна.

— Лорд Аленах е твърде щедър домакин — каза брат ми, като тършуваше из самуните овесен хляб, все още топли от пещта, няколко резена сирене и масло, буркан осолена риба и купчина ябълки.

— Какво е това? — запита Журден като забеляза късче пергамент, пъхнато сред хлябовете.

Люк го измъкна от ленения плат, докато впиваше зъби в една от ябълките.

— Адресирано е до теб, татко. — Подаде го на Журден и видях червения восък, който слепваше пергамента; върху него имаше скачащ елен.

Разсеяна от историята за намушкването, която описах, отидох при Люк, който оглеждаше кошницата с храна. Но точно когато разопаковах хляба, чух Журден рязко да си поема дъх. Почувствах как стаята притъмня. Двамата с Люк мигновено се обърнахме да го погледнем и видяхме как смачка пергамента в подобните си на хищни нокти ръце.

— Татко? Татко, какво има? — тихо запита Люк.

Но Журден не гледаше Люк. Не мисля, че изобщо чу сина си, докато насочваше поглед към мен. Сърцето ми се устреми към пода, разбивайки се по причина, която дори не ми беше известна.

Приемният ми баща се взираше в мен с такава ярост, че отстъпих назад и се блъснах в Люк.

— Кога смяташе да ми кажеш, Амадин? — запита Журден с онзи студен, остър тон, който бях чувала само веднъж преди, когато беше убил крадците.

— Не знам за какво говориш! — изхриптях и се притиснах по-силно към Люк.

Журден хвана масата и я преобърна като разсипа свещите, кошницата с храна, хартията и мастилото. Залитнах назад, докато Люк нададе вик на изненада.

— Татко, съвземи се! — изсъска той. — Спомни си къде се намираме!

Журден бавно се свлече на колене, все още стиснал пергамента в пръстите си, с лице, бледо като луната, докато се взираше в нищото.

Люк се втурна напред да грабне листа. Брат ми застина неподвижно, а после срещна погледа ми и безмълвно ми подаде писмото.

Не знаех какво да очаквам, какво можеше да разяри Журден толкова бързо. Но докато очите ми се движеха през арките и долините на думите, светът около мен се пропука надве.

Давин Маккуин,

Сметнах за най-добре да ти кажа, че ти дарих живота само с една цел и тя няма нищо общо с това колко убедително отправи молбата си вчера сутринта. Имаш нещо, което ми принадлежи, нещо, което е скъпоценно, нещо, което искам да се върне под грижите ми.

Младата жена, която наричаш Амадин — която дръзваш да наричаш своя дъщеря — принадлежи на мен. Тя е моя законна дъщеря и моля да я освободиш от всякакви връзки, с които си я обвързал, и да й позволиш да се върне при мен в Дамхан. Каретата ще я чака отвън пред вратата.

Лорд Брендан Аленах

— Това е лъжа — изръмжах и смачках листа в ръцете си, точно както беше направил Журден. — Татко, той лъже. — Препънах се, докато прекрачвах ябълките и хляба, за да коленича пред Журден. Той изглеждаше съкрушен, очите му бяха изцъклени и безжизнени. Взех лицето му в ръцете си и го заставих да ме погледне. — Този мъж, лорд Аленах, не е мой баща.

— Защо скри това от мен? — попита Журден, пренебрегвайки пламенните ми изявления.

— Не съм крила нищо от теб! — извиках. Гневът разцъфна в сърцето ми и го задръсти с бодли. — Никога не съм виждала родния си баща. Не знам името му. Незаконородена съм, нежелана съм. Този лорд играе някаква игра с теб. Не му принадлежа!

Журден най-сетне фокусира поглед върху лицето ми:

— Сигурна ли си, Амадин?

Поколебах се и мълчанието ме прониза, защото ме накара да видя, че въобще не бях сигурна.

Спомените ми се върнаха към нощта, когато бях помолила Вдовицата да скрие от Журден пълното име на баща ми… Тя не бе искала да го стори, но въпреки това го направи, защото настоявах за това. И следователно Журден вярваше — както и аз — че баща ми беше просто обикновен слуга на служба при лорда. Никога не бяхме обмисляли представата, че можеше да бъде лордът.

— Каза ли му, че произхождаш от неговия Дом? — попита Журден с глух глас.

— Не, не, не му казах нищо — изпелтечих и именно тогава осъзнах. Откъде, за бога, на Аленах би му хрумнало да предяви претенции над мен?

Не може да бъде…

Журден кимна, разчел мъчителната посока на мислите ми.

— Той е твой баща. Как иначе ще знае?

— Не, не — прошепнах със свито гърло. — Не може да е той.

Но още докато го отричах, нишките на живота ми започнаха да се съединяват. Защо дядо би настоявал толкова упорито да ме скрие? Да скрие от мен името на баща ми? Защото баща ми беше могъщ, опасен лорд на Мевана.

Но въпреки всичко… откъде Аленах знаеше коя бях?

Взирах се в Журден. Журден се взираше в мен.

— Искаш ли да узнаеш защо мразя Брендан Аленах? — прошепна той. — Защото Брендан Аленах беше лордът, който ни предаде преди двайсет и пет години. Брендан Аленах беше онзи, който заби меча си в съпругата ми. Открадна я от мен. А сега ще ми открадне и теб.

Журден се изправи. Аз останах на пода, седнала на пети. Слушах как се оттегля в спалнята си и затръшва вратата.

Все още държах писмото. Накъсах го на парченца и го оставих да падне около мен като сняг. А после станах.

Погледът ми се отклони към Люк. Той се взираше в безпорядъка на пода, но вдигна очи към моите, когато се приближих до него.

— Ще докажа, че това е лъжа — казах с блъскащо в гърдите ми сърце. — Ще потегля с Д’Арамис към Мистуд.

— Амадин — прошепна Люк и обгърна лицето ми с длани. Искаше да ми каже още, но думите се превърнаха на прах между нас. Нежно ме целуна по челото за сбогом.

Почти не усещах земята под себе си, докато излизах от онази къща, пристъпих навън в следобедния дъжд. Там беше каретата, която Аленах бе обещал, чакаща да ме откара обратно в Дамхан. Тръгнах към нея; косата и роклята ми вече бяха наквасени от дъжда, когато седнах на застланата с възглавнички пейка.

Докато дъждът блъскаше по покрива, а каретата се друсаше по пътя, започнах да обмислям какво щях да му кажа.

Лорд Аленах вярваше, че бях негова незаконна дъщеря.

Не вярвах на подобно нещо; въпреки това витаещото съмнение беше по-лошо от острието, с което ме беше пронизал Райън. Най-вероятно лордът нарочно предизвикваше стария си враг и използваше мен за тази цел. Така че щях да вляза в залата му тази вечер и да го оставя да вярва, че бях доволна от претенциите му към мен. А когато поисках доказателство, каквото той щеше да бъде безсилен да ми даде, щях да отхвърля твърдението му.

Отне ми десет мили, но когато пристигнах във вътрешния двор на Дамхан, бях готова да се изправя лице в лице с него.

Пристъпих навън в дъжда; над главата ми проблясваха мълнии и разцепваха нощното небе на две. Както бях и аз — помислих си, докато влизах в коридора на замъка. Аз бях Бриена, две в едно.

Последвах музиката, на Мерей към светлината и топлината на залата. Валенианците се бяха събрали на масите си за вечеря. Огънят бумтеше, хералдичните елени проблясваха от издълбаните си места в стените. И така тръгнах по пътеката на голямата зала; роклята ми се влачеше по глазираната мозайка и оставяше диря от дъжд зад мен.

Чух как мъжете замлъкнаха, а смехът утихна, когато валенианците забелязаха влизането ми. Музиката мъчително секна, струните на Мерей издрънчаха, когато лъкът й се хлъзна рязко по тях. Почувствах погледа на Картие като слънчева светлина, но не реагирах. Чувствах как всички ме наблюдаваха, но аз имах очи само за лорда, който седеше на подиума.

Аленах ме забеляза веднага щом влязох. Беше ме чакал; загледа как се приближавах към него и остави бокала си; рубинът на показалеца му проблесна.

Извървях целия път до стълбите на подиума, а там спрях, заставайки точно пред него. Разтворих длани, почувствах как дъждът капеше от косата ми.

— Здравей, татко — казах му; гласът ми се извиси като птица нагоре до най-високите носещи греди.

Брендан Аленах се усмихна:

— Добре дошла у дома, дъще.